Задава се цензура в Интернет


Глобалната мрежа Интернет е най-голямата база данни от човешки познания, която е създавана от световната цивилизация досега. Голяма част от информацията, която е събрана по дисковете на милиони компютри из целия свят, е достъпна за потребителите независимо от техните националност, местоположение или възраст. По своя замисъл Интернет е система без каквито и да е ограничения. Точно затова глобалната мрежа се превръща в идеалната среда за разпространение на информация, която може да бъде определена като неподходяща за обществото. Неща като екс-тремен секс, детска порнография, рецепти за домашно производство на дроги, призиви към насилие, страници на неонацистки и терористични организации лесно могат да бъдат открити от всеки що-годе просветен потребител.
Засега възможностите за налагане на контрол върху съдържанието на мрежовите сайтове са твърде ограничени. Това не значи, че не се правят опити за въвеждане на цензура в Интернет. Дори напротив, правителствените структури на все повече държави искат да поставят под контрол информацията, която се обменя между компютрите по света. Най-важни в това отношение са може би законовите ограничения на територията на САЩ, тъй като там се намират по-голямата част от най-използваните сървъри в мрежата. Нормативният акт, който въвежда частична цензура върху съдържанието на американските сайтове, се нарича Закон за благоприличие на комуникациите (Communications Decency Act ). Той е приет от щатския Сенат през юли 1995 г. и според него доставчиците на Интернет-услуги могат да бъдат подведени под отговорност заради агресивна информация по техните сървъри, която е изпратена от потребители. Предвидените наказания са до две години затвор и до 100 000 долара глоба. Впоследствие сенаторът демократ Джим Ексън успява да прокара поправка в закона, която направо забранява разпространението на определени категории информация чрез Интернет от лица под 18 години. През 1998 пък сенатската търговска комисия одобрява допълнителен данък за сайтовете, чиято информация попада в категорията “вредна за малолетни”.
С въвеждането на Закона за благоприличие на комуникациите в глобалната мрежа започват да се появяват и сайтове, които подкрепят цензурата. Те обаче се намират твърде трудно, тъй като мнозинството от потребителите на мрежата защитават позицията за пълна свобода в разпространението на информация. Организации с живописни имена като CyberPatrol, SurfWatch, The Internet Filter, CyberSitter и NetNanny започнаха да произвеждат и разпространяват програмни продукти, които позволяват забрана на достъпа до определена информация. Софтуерната индустрия бързо стига до извода, че има достатъчно реален пазар за продукти, които служат за цензуриране на Интернет. Този тип програми филтрират определени части от мрежата, например сайтове, които имат сексуално съдържание. За целта се използва списък от специално подбрани ключови думи. В такива случаи обаче често се стига до куриози като забрана на сайтове, които дискутират проблемите с рака на гърдата, венерическите болести и дори на хумористичните страници. Често се използват още два метода за цензуриране. Според първия филтриращата програма прави справка в специални забранителни списъци с известни “скандални” сайтове, които са класифицирани в зависимост от критериите на потребителя. Най-драстичният метод е забрана на цели части от Интернет като например FTP (file transfer protocol). Въпросните ftp-сайтове обикновено са неизчерпаем източник на пиратски софтуер и порно-материали.
Желанието за контрол над информацията в Интернет доведе до създаването на така наречената система PICS (Platform fot Internet Content Selection). Това е нещо като система за категоризация на сайтовете и тяхното съдържание, която се кодира под формата на малка поредица от символи в заглавието на съответната страница. По този начин собственикът на сайта сам информира филтриращата програма каква информация предлага. Според плана на Клинтъновата администрация в периода след въвеждането на Закона за благоприличие на комуникациите всички собственици на страници трябва да бъдат помолени доброволно(?!) да добавят PICS-код към своите сайтове. В момента този код се поддържа от уеб-браузъра на “Майкрософт” Internet Explorer и по-голямата част от щатските доставчици на достъп до мрежата.

"Октопод" – началото на борбата срещу мафията

"Операция "Октопод" даде добро начало за борбата срещу организираната престъпност, корупцията и срещу връзката на организираната престъпност с държавния апарат"

Това заяви вътрешният министър Цветан Цветанов в Народното събрание.

Той призова гражданите, "които са се допирали до "октопода" или са смачквани от него", да помогнат на службите.

Цветанов коментира, че МВР и прокуратурата са събрали достатъчно доказателства при работата си по „Октопод“, но не пожела да коментира дали доказателствата имат връзка с операция „Наглите“.

"Държавата трябва да победи", каза вътрешният министър по повод на вчерашните думи на премиера Бойко Борисов, че "това е война и който издържи – издържи".

Във връзка с участието на бившия съветник в ДАНС Алексей Петров в престъпната схема Цветанов заяви, че "той е на много по-високо ниво от всички останали".

Според вътрешния министър повече от десет години не е имало воля у управляващите и министър-председателите да се разработва Алексей Петров.
"Реално държавата не е е успяла да работи върху него, защото ако беше успяла, днес нямаше да говорим за "Октопод", посочи министърът.

Той не пожела да коментира дали бившият агент в ДАНС е разполагал с база данни, с която е можел да упражнява влияние и да шантажира, като каза, че това ще стане ясно в съда.

На въпрос дали евентуалното освобождаване на Алексей Петров няма да бъде неговият край като министър и политик, Цветанов заяви, че не се притеснява от бъдещата си политическа кариера.

„Няма натиск в дейността на МВР или ДАНС, работим с чуждите партньори срещу организираната престъпност, защото тя е трансгранична и когато всички сме заедно и обединени, сме много по-силни", подчерта министърът.

Цветан Цветанов допълни, че операция "Октопод" е заслуга в по-голямата си част на МВР, ДАНС и Прокуратурата.

Цветанов за Трактора: Да говори каквото си иска

„Това, което днес прокуратурата е внесла, е на база събрани доказателства за съпричастност на една йерархично изградена организирана престъпна група, която е работила над 10 години.“


Това заяви вътрешният министър Цветан Цветанов в отговор на обвиненията на Алексей Петров (наречен Трактора), че арестът му е политическа поръчка.

По думите му Алексей Петров засега не е заявявал политическите си пристрастия.

"Така че в тази посока, естествено, всеки е в правото си да дава оценка и да говори каквото си иска", коментира Цветанов.

По думите му МВР, ДАНС и прокуратурата работят с данни и факти, които са за съпричастност към организирана престъпна група.

300 елитни бандити съсипват България

Има около триста човека, които са "елитът на тежката организирана престъпност".

Това обяви вътрешният министър на бизнес форум в Хасково.

Цветан Цветанов изрази надежда, че със съвместните действия с прокуратурата - стъпка по стъпка, в рамките на година, ще може да има реални резултати.

Независимо какво ще ни коства това, няма да спрем дотук, заяви министърът.

Организирана престъпност има в цялата страна и ако някой казва, че няма престъпност или че тя ще бъде ликвидирана - аз не вярвам, отбеляза вицепремиерът.

Той посочи, че за него е важно "да направим така, че да свием и да притиснем организираната престъпност и престъпността като цяло в едни допустими граници за обществото и да имат респект тези, които си мислят, че ще останат ненаказани".

Между 50 и 70 на сто от оборотите на малки и средни фирми е бил отчисляван за организираната престъпна група "Октопод", твърди още Цветанов.

"Алексей Петров или ще мълчи, или ще изчезне!"


Така каза един бивш висш шеф в областта на сигурноста и вътрешния ред по една телевизия. Трети вариант няма. Теоретично, може би, но това означава, да си търсидруго място за живеене. Сигурно е прав, не знам.

Последният удар, а може би първия, удар на МВР е достоен за отбелязване, а може би и за уважение. Само, че не знам към кого. Към Цецко, Боко или Коко! Но остава лошия привкус, по-скоро видение на чадър, който си седи и то разпънат! Когато вали дъжд, опъваш чадъра над собствената си глава, а не над чужда. Такава е логиката на защитната реакция. Много искам да не съм прав, че не много успешния старт на ноовото правителство, тръгващия надолу рейтинг ги е накарало да се напънат и проведат тази акция. При успешен съдебен финал, част от загубеното доверие може би ще се върне! Това не е ли своеобразен рейтингов чадър над собствените им глави? Дано помислите им да са добри! В което се съмнявам, но ще видим!

Не се страхувайте от престъпността, с която ни заливат медии и институции! Това, не е нашата престъпност! Това е тяхната престъпност! Те водят война помежду си. Те си разчистват сметките. Мафията в България има два клона. Единият е на власт, а другия се бори за властта. И двете страни на този медал използват всякакви средства.

Кой духна под опашката на тракнора?




Тука няма нищо интересно!



Най-голямата дупка в държавата е прокуратурата!
Много погрешно е мнението или заключението, че прокуратурата е адвокат или защитник на държавата. Оттам и грешната презумция, че държавата - това сме ние.
Прокуратурата е адвокат или защитник на законите. Те са тези инструменти, които регулират живота в едно общество.
Тази независима институция се превърна действително в пощенска кутия за жалби, оплаквания и предложения. Такива висяха навремето по стените на учрежденията, където "недоволни" граждани можеха да се оплакват и дори да правят "предложения".
Това е твърде несериозно, но изглежда нормално за нашия балкански манталитет. Лошото е, че политиците в Парламента и Изпълнителната власт видяха в прехвърлянето на всякакви проблеми на прокуратурата, като незаменимо средство за бягане от отговорност.

На екрана на компютъра има една иконка, изобразяваща кошче./RECYCLE BIN/. Там се изхвърлят ненужните неща от PC-то. Периодично това кошче се самопочиства. Да, ама обществото не е компютър. Боклука трябва да си го чистим сами.

В никакъв случай не съм защитник на прокуратурата. Тя работи лошо, сигурно има корупция, повдига обвинения, които не издържат в съда и т.н. Тя е черната дупка по дългия път на едно съдебно производство. Там може да паднеш в ямата или да я заобиколиш. Да си представим прокурор Х, който в едната ръка държи обвинителния акт, а с другата е повдигнал кошчето за отпадъци. И казва: -Ти решаваш!

Но, не може да се внасят сигнали от рода на, някой си бъркал в носа и пропуснал нещо. Аз, например бих обвинил Яне Янев и Сергей Станишев, че излъгаха по телевизора избирателите си. Казаха, че след изборите ще се задомят и не го направиха. Да занимавам ли прокуратурата?.

Нежеланието или неможенето да се анализират проблемите, да се съберат факти, документи, доказателства достатъчно валидни, говори за една много елементарна, подценяваща интелигентноста на обществото, манипулация. Това време, надявам се, вече си отива. Все повече стават хората, които разбират и знаят за какво става въпрос.

С интерес очаквам как ще се развие делото "братя Галеви." Ако те получат присъда, ще се почувстват ли съучастници тези близо 14хил. дупничани, които се подписаха за участие на "братята" в изборите? А после и гласуваха! Вярно е, че страхът не се наказва, но има един вътрешен съдник. Това е съвестта, ако я има. Аз няма да мога да си простя, ако съм гласувал за някого, за когото съм знаел, че може да бъде осъден, че е неосъден престъпник. Но, това са морално-етични категории, които или ги имаш, или ги нямаш!

Когато политиците не могат или не искат да се справят със престъпността чрез законодателни или управленски методи, произвеждат отпадък, който хвърлят в прокуратурата. Прокуратурата го хвърля в съда, а той го връща защото няма достатъчно доказателства, прокуратурата го връща на МВР за доразследване, МВР казва, ние ги хващаме, те ги пускат и после пак така. После на въпросите отговарят:-Материалите са в прокуратурата! Потриват ръце и казват:-Ние сме чисти! Прокуратурата казва, делото е в съда, съдът казва, тези доказателства не стигат и обратно. И така, до края на света.
Така функционираща държава винаги ще прилича на кочина, където между прасетата и гледачите няма особена разлика!!!

Алексей Борисов

Бойко Петров
















Войната ще свърши, преди да е започнала!




Но, с тяхната престъпност,всички ни занимават!

Всеки гражданин на България, може да определи, от коя престъпност е недоволен! Стигнахме дотам, да не харесваме или да харесваме "ПРЕСТЪПНОСТТА", като понятие! О, ужас, би казал някой! Няма
с
Ужасът е в самите нас! Пренебрегването или преодоляването,си е наш проблем! Според медиите, харесваната престъпност са "отвличанията!" Коя беше харесваната "престъпност", според медиите, преди година или две? Докато ни изправят пред избора-"харесвана"или "нехаресвана", престъпността, която си е наша и ни интересува, ще си се шири!
Без да влизам в подробности, става дума за битовата, т.е., нашата си престъпност! Ние си я произвеждаме! А, другата, тяхната, престъпността на властта, си я произвеждат ТЕ! Т.е., ние сме в ситуация на конкуренция! Ако,тя е търговски продукт, да се съревноваваме /каква дума, а/, кой е по-умен!

Пример: "ОТВЛИЧАНИЯТА!?"
МНОГО Е ВАЖНА ПРОПОРЦИЯТА! ЗАЩО ЛИ? ЗАЩОТО Е ПРО-ПОРЦИЯ!
Колкото повече порции, толкова по-добре!


Ако, на мен ми ограбят жилището или мазето 5 или 6 пъти и те са заловени и осъдени 4 или 5 пъти, каква е тяхната доходност от тази дейност? Сметнете го сами! Ефективността на престъплението е право пропорционално на разкриването му! Ако няма разкриване и наказване, няма и да има мотивация при тези хора, да не се занимават с тази дейност! Която, е чисто човешка, когато има условия за това!

Ти си истински българин, ако:




Ти си истински българин, ако:

- майка ти използва свинска мас, за да ти пърже яйца и те убеждава, че това е добро за здравето ти
- тиксото и изолирбанда са най-използваните неща от баща ти, след кухненския нож, употребяван като отверка
- 15-годишната ти сестра може да напие всеки един произволно избран американец
- на твоята сватба познаваш едва една трета от поканите гости.
- поне един твоя приятел има прякор "Сашо"
- баща ти вика "тъпанар", ако не можеш да свършиш нещо, което и той самият не може да направи
- караш по-готина кола от тази на твоите родители.
- в гаража ти има един бидон с кисело зеле и една бъчва с вино.
- в барчето в хола ти има повече алкохол отколкото в най-близкото кафене.
- вече си на 18 години, а мама и тате все още ти викат с име, което е по-подходящо за сестра ти, или да дъртото псе на двора.
- можеш да чуеш хъркането на баща си от другата страна на тротоара.
- баба ти и дядо ти живеят в мазето на къщата.
- кихането на баща ти е по-страшно от вълчи вой.
- баща ти носи достатъчно пари в себе си, с които може да си купи кола.
- и майка ти и баща ти като малки са ходели или боси, или са износвали обувките на своите братя и сестри, всеки ден по 5 километра в едната посока (за работа или нивата или училище) и не пропускат да го напомнят всеки път, когато ги качваш в колата си.
- имаш поне един близък роднина, с който цялото семейство на иска да се вижда повече.
- да бъдеш "наистина нйа-близък човек на някой" е израз лишен от смисъл.
- си правиш майтап със своя лична трагедия.
- в църквата има натъпкан до горе бар с алкохол.
- не искаш да си имаш никаква работа или да правиш бизнес с българи.
- родителите ти удрят по една малка ракийка на закуска.
- си започнал да пиеш в 5-6 клас.
- ти трябват около 7-8 години да завършиш висшето.
- имаш български кръст, икон, или флаг, на таблото на колата или висят от огледато в колата ти.
- си момиче и не се омъжеш до 20 ставаш стара мома.
- живееш с мама и тате докато се ожениш / омъжиш.
- майка ти казва да не сядаш на цементов под, защото яйчниците ти ще настинат.
- в хладилника си държиш яко парче сланина
- баба ти не иска да приеме фактът, че ти не си гладен.
- отиваш на кръчма и носиш пиячка със себе си
- живееш само за футболния шампионат.
- баба ти ти казва, че пърденето е полезно.
- по-възрастните ти приятели се плашат, когато видят сложни скици, или банкови документи.
- можеш да чуеш разговорът на майка си и баща си от другата страна на улицата.
- си момиче и си боядисваш косата в бордо.
- всеки си мисли, че ти си италианец или грък.
- никой не е успял да ти произнесе името правилно, а всяко дете в блока ти вика на разли,ен прякор.
- дъхът на родителите ти смърди на чесън, защото това убива вирусите и бактериите.
- си вземаш душ всяка сутрин, а майка ти иронично те пита: "пак ли? да не би да си орал на нивата"
- независимо на колко години си, майка ти и баща ти никога няма да признаят, че ти си прав в спор.
- си на 12 години, метър и четирсе, а тежиш 100 кила, вашите никога няма да спрат да казваш колко си кльощав.
- си гладен и отидеш да си купиш пакет цигари.
- баба ти ще предпочете да върви 5 километра до пазара, вместо да си хване автобус за 40 стотинки
- в задния ти двор тичат кокошки.
- баща ти ти говори и всяка втора дума е будала.
- закуската ти сутрин се състои от малка ракия, черно кафе и пакет Marlboro.
- носиш последни модели маратонки и анцузи Nike и Adidas но никога не си спортувал в живота си.
- винаги си с един от последните мобилни телефони, които са излезли на пазара.
- можеш да прекараш до 3 часа в кафене, като пиеш едно и също кафе.
- ти се струва нормално да се обадиш на приятел за разговор в 1 часа след полунощ.
- вашите са в чужбина и се обаждат на роднини в България трябва да крещат в телефонната слушалка, за да ги чуят :).
- кажеш на съседите си, че си от България, а те ти отвърнат със "Стоичкооооов" с възможно най-странния акцент.
- имаш семейство и деца и майка ти все пак настоява да ви готви или да гледа лапетата.
- молиш приятел, който се връща в България да ти купи няколко пакета "свестни цигари".
- стъпеш на улична шахта и майка ти каже, че това не носи късмет.
- си на 25 години, живееш сам и всеки път когато се прибираш в 6 сутринта се промъкваш тихо по стълбите вкъщи.
- имаш температура 39-40 градуса, а майка ти и баща ти завиват с одеала, за да спадне.
- си тръгнал по клубове и дискотеки още на 14 години.
- мислиш, че чалгата е яка музика.
- не си сигурен дали останеш в чуждата страна или да се върнеш в България.
- ако баща ти още си мисли, че всеки един китаец има черен колан по кунг-фу или карате.
- хората продължават да си мислят, че си от Боливия, независимо колко пъти си им казвал "България".
- ви дойдат приятели на гости и без никакво стеснение ти кажат, че "си напълнял(а)".
- кихнеш и вашите започнат да ти викат, че пак си настинал.
- през първите 10 години след като се родиш те обожават, после се отнасят с теб като пълен идиот, докато не се ожениш.
- живееш заедно с роднина, за да сте по-близо един до друг, но в края на краищата спирате да си говорите, защото някой е казал нещо на другия на пияна глава...


Други наши сайтове, които смятаме ще ви харесат: Сайт за котета Криминалист Изработка на интернет страници

Послание от Агни Йога

"Нужно е да се каже на хората решително, че Новият свят вече е започнал живота си. Хората не са готови да вземат участие в делото на изграждането. Погрешно е да се мисли, че завоеванието отговаря на задачите на Новия свят. Дали ще бъдат завладени земи или класа хора, това принадлежи към проявите на миналото. В процеса на еволюцията може да се мисли само за издигане на съзнанието въз основа на свободните възможности. Има епохи в развитието на човечеството, когато съзнанието се обогатява. Няма да скрием, че именно сега пред човечеството е отворена книгата на откритията и светът на смелите набези. Тези зрели плодове на дървото на колектива са готови да открият своите зърна.

Можем ли да разсечем тези плодове с оръжие, да ги добием със заплаха, със страхливо малодушие или с предателско лукавство? Не! Само единението на съзнанието и изграждането на знанието ще дадат на човечеството дара на новата раса. При това не космичните явления, а токът на мисълта ще даде първия тласък.

Да не пропускаме уречения срок, когато мълнията на мисълта може да реши съдбата на света. Не предлагаме на астрохимичния момент на нашата планета, когато мисълта напряга атмосферата като химически състав. Мисълта само ще се плъзга по главите на скептиците, докато не е добре разбрано значението на мисловната еманация. Моментът не търпи отлагане. "

"Често хората не са далеч от мисълта за промяна на основните функции на организма. Принципът на зараждането или разлагането на материята, или безтегловността на телата или непроизволната материализация, също както и други нововъведения във физиката се обсъждат дори и в клерикалните изложения. На пръв поглед изглежда, че кръгозорът на възможностите трябва да расте след малолетието и идвайки до лабораторията на точните проучвания, трябва да закрепне, но именно тук несъвършенството на расата оставя прегради. Смелият изследовател, отдаден на точната наука, се превръща в обикновен човек и започва да подражава на старите обичаи. Виждали сме как червеният пламък на бунта се превръща в дим на огнището. Виждали сме знамената на истината, пришити към стълбата на предразсъдъците. Знаем как чистите постройки се подхвърлят на пазарна оценка. Страхливото невежество плете мрежи и най-много се бои да напусне тихия бряг на разлагащите се кости. Учението за еволюцията показва, че човешкия страх се увеличава пред смяната на расата. Но крайния срок идва и ненаучилите се да плуват ще трябва да се нагълтат със солена вода.
Да се обърнем към устрема на смелите."

Анастасия

истинска история от далечната сибирска тайга
Кой може, подминавайки дарената светлина и ритъм, да се обръща направо към Него?
.......
Всички ли пътища от Него са предначертани? Много ли от живеещите на Земята са способни да ги познаят? Ти способна ли си да виждаш тези пътища?
.......
Неговите синове, техните просветлени последователи, познали Неговия дух, достатъчно ли са направили за вразумяване на плътски живеещите?
......
Може ли зрящият да се усъмни в разума, добротата и величието на Неговия дух?

Един прекрасен откъс от втората книга на Владимир Мегре, "Звънтящите Кедри на Русия".

[big]Кой е виновен?[/big]

Веднъж, когато Анастасия се опитваше нещо да ми обясни за начина на живот и вярата, но не намираше подходящи разбираеми думи, се случи следното.
Анастасия бързо се обърна с лице към Звънящия кедър, сложи дланите си на ствола му, и по нататък с нея започна да става нещо неразбираемо. Вдигнала глава нагоре, обръщайки се към кедъра или към някого горе, тя започна страстно и в самозабрава да говори ту с думи, ту със звуци.
Тя нещо се опитваше да обясни, да докаже, молеше за нещо. От време на време в нейния монолог се вплитаха настойчиво изискващи нотки. Засили се пропукването- звъна на кедъра. По ярък и плътен стана лъчът му когато Анастасия настоятелно произнесе:
-Отговори ми. Отговори! Обясни! Дай ми го. Дай!- При това тя тръсна глава и даже тупна с босия си крак.
Бледното сияние на короната на Звънящия кедър се устреми към лъча, и той, внезапно откъсвайки се от дървото полетя нагоре. И веднага се появи друг лъч, идващ отгоре към кедъра. Той беше сякаш от синкава мъгла или облак.
Насочените надолу краища на кедровите иглички засияха със същите облачни, едва забележими лъчи. И тези лъчи се протягаха към Анастасия, но не я докосваха, а сякаш изчезваха, разтваряйки се във въздуха. Когато тя отново взискателно тропна с крак и даже плесна с длан по огромния ствол на Звънящия кедър, светещите иглички помръднаха, лъчите им се сляха в единен облачен лъч. Но и той, спускащ надолу към Анастасия, не я докосваше, разтваряше се във въздуха, сякаш се изпаряваше. Аз си спомних с ужас, че може би именно от такъв лъч са загинали нейните родители. Анастасия упорито продължаваше за нещо да пита, да изисква. Както разглезеното дете настойчиво иска от родителите си нещо,което му е необходимо. И изведнъж лъчът се втурна към нея и я освети цялата, като фотосветкавица.
Около Анастасия се образува и се топеше облаче. Лъчът идващ от кедъра се разтвори, угаснаха лъчите на игличките. Топеше се облачето около Анастасия. То сякаш проникваше в нея или се разсейваше в пространството.
Тя, сияеща и със щастлива усмивка, се обърна, направи крачка към мен и се спря, гледайки покрай мен. Обърнах се. На поляната излизаха дядото и прадядото на Анастасия. С бавна стъпка, подпрян на пръчка, подобна на кривак, високият посивял прадядо, крачещ малко пред дядото, спря като се изравни с мен. Погледна ме сякаш гледаше в пространството. Дори не разбрах дали ме вижда. Прадядото леко се поклони, не поздрави, не каза и дума и се насочи към Анастасия. Дядо й е суетлив, но много обикновен. Целият му вид говореше, че е весел и добър човек. Като дойде до мен, той спря и простичко се здрависа. Започна да говори нещо. Но нищо от казаното от него тогава не помня. И той и аз започнахме с вълнение да наблюдаваме ставащото до кедъра.
Прадядото се спря срещу Анастасия. Известно време те мълчаливо се гледаха. Тя стоеше пред него отпуснала надолу ръце като ученичка или абитуриентка пред строг изпитващ. Приличаше на провинило се дете, и се усещаше, че се вълнува.
В настъпилата напрегната тишина се раздаде дълбокият, кадифен и ясен глас на прадядото. Той не се поздрави и с Анастасия, а веднага, бавно и отчетливо произнасяйки думите, строго зададе въпрос:
-Кой може, подминавайки дарената светлина и ритъм, да се обръща направо към Него?
-Всеки човек може да се обръща към Него! Изначално Той и сам с радост е говорил с човека. И сега. Той иска това,- бързо отговори Анастасия.
-Всички ли пътища от Него са предначертани? Много ли от живеещите на Земята са способни да ги познаят? Ти способна ли си да виждаш тези пътища?
-Аз видях предначертаното за хората. Видях зависимостта на бъдещата събитийност от осъзнатостта на днес живеещите.
-Неговите синове, техните просветлени последователи, познали Неговия дух, достатъчно ли са направили за вразумяване на плътски живеещите?
-Те са направили всичко и правят, без да щадят плътта си. Носели са и носят истината.
-Може ли зрящият да се усъмни в разума, добротата и величието на Неговия дух?
-На Него няма равни! Той е един! Но Той иска да общува. Иска да Го разбират и обичат както обича Той.
-Допустима ли е дързостта и изискването при общуването с Него?
-Той е дал частичка от духа и разума си на всеки живеещ на Земята. И ако малката частичка в човека, Неговата частичка не е съгласна с общоприетото, значи Той, именно Той, не всичко приема за предначертано. Той размишлява. Може ли размишлението Му да се нарече дързост?
-На кого е позволено да ускорява скоростта на размишленията Му?
-Да позволява може само позволяващият.
-Какво искаш ти?
-Как да вразумя не разбиращите, как да почувстват нечувстващите?
-Определена ли е участта на невъзприемащите Истината?
-Участта на невъзприемащите Истината е определена. На чия е отговорността за невъзприемането на Истината- на невъзприемащия или на носещия Истината?
-Какво?...Значи ти?...-развълнувано произнесе дядото и замълча.
Известно време той мълчаливо гледа Анастасия. После, подпирайки се на кривака, прадядото бавно се отпусна на коляно, взе ръката на Анастасия, наведе посивялата си глава, целуна я и произнесе:
-Здравей, Анастасия.
Анастасия бързо се отпусна пред прадядото на колене, удивено и развълнувано заговори:
-Ти какво, деденце, какво, като с мъничка? Аз съм вече голяма.
После тя го прегърна за раменете, облегна глава на гърдите му, закрити от сивата брада и замря. Знаех, слуша как бие сърцето му. Тя от детството си обичала да слуша биенето на сърцето.
Посивелият старец, стоеше на колене, с една ръка опрян на пръчката, а с другата милваше златистите коси на Анастасия.
Дядото се завълнува, засуети се, прибяга към стоящите на колене баща и внучка. Заситни край тях, разпери ръце, после внезапно и той коленичи и ги прегърна...
Първи се надигна дядото. Помогна на баща си да стане. Прадядото още веднъж внимателно погледна Анастасия, бавно се обърна и се отдалечи. Дядото бързо заговори, неясно на кого;
-И все пак всички я глезят. И Той я глези. Виж я ти къде се вре. Пъха си носа където иска. Няма кой да я възпитава. Кой ще помага сега на градинарите? Кой?
Прадядото спря. Бавно се обърна, и отново дълбокият му кадифен глас отчетливо поизнесе:
-Прави, внучке, каквото ти повелява сърцето и душата. За твоите градинари и аз ще ти помагам, - величественият посивял старец бавно си тръгна от поляната.
-Нали казвам, всички я глезят,- отново заговори дядото.
Вдигна пръчица и с думите:
-А сега аз ще те повъзпитам,- заситни към Анастасия, размахвайки пръчицата.
-Ох,ох!- плесна с ръце Анастасия, сякаш се уплаши, после се засмя и побягна встрани от приближаващия се дядо.
-Още и да бягаш мислиш. Но ще те стигна!
Необикновено бързо и леко той побягна към Анастасия. Тя със смях му убягваше криволичейки по поляната. Дядото не изоставаше, но и не успяваше да я хване.
Изведнъж, той изохка и приседна, хванал се за крака. Анастасия бързо се обърна, лицето и беше развълнувано. Притича към дядо си и протегна ръце към него. Така и замря. Нейният звънък и заразителен смях запълни поляната. Внимателно се загледах в позата на дядото и разбрах причината за веселието и.
Дядото приклекнал на един крак, държеше другият изпънат пред себе си в равновесие, без да го опира на земята. А поглаждаше, сякаш беше наранен този крак на който седеше. Той надхитри Анастасия, но не я измами.
После както се изясни, тя е трябвало навреме да забележи несъответствието , комичността на позата му. Докато Анастасия се смееше, дядото успя да я хване за ръката, и вдигнал пръчицата си, леко я шибна като дете. Анастасия през смях успя да изобрази, че я боли. Независимо от неспиращия смях, дядото я прегърна през раменете и каза:
-Добре де. Не плачи. Получи си го.Сега ще слушаш. Че аз вече съм започнал да тренирам старият орел. Той, макар и стар, има още сили и помни много. А тя се пъха навсякъде, безразсъдницата!
Анастасия престана да се смее, внимателно погледна дядо си и възкликна:
-Деденце!...Миличък мой деденце! Орела!... Значи ти вече знаеш за детенцето?
-Та нали звездата...
Анастасия не даде на дядо си да продължи. Тя го прегърна през кръста, вдигна го от земята и се завъртя. Когато го остави отново на земята дядото малко залитна и каза, опитвайки се да бъде строг:
-Как се държиш с по-възрастните? Аз ти казвам- слабо възпитание,- и той, помахвайки с пръчицата, бързо тръгна да догони баща си. Когато дядото се изравни с дърветата в края на поляната, Анастасия му викна:
-Благодаря ти деденце, за орела благодаря!
Дядото се обърна и я погледна:
-Само че ти внучке, бъди, моля те...- тонът му беше твърде ласкав, и той прекъсвайки думата, по-строго добави: - Гледай мен! - И се скри зад дърветата.

[big]Отговорът[/big]

Когато останахме сами попитах Анастасия;
-Ти защо се зарадва толкова на някакъв орел?
-Орелът ще бъде много нужен за малкия,- отговори тя.- За нашето дете, Владимир.
-Да си играе?
-Да. Само че играта има много голям смисъл за последващото познание и усещане.
-Разбрано.- макар че някаква си игра с птица, пък даже орел, не ми беше много ясна.
А при кедъра, какво правеше? Молеше ли се или разговаряше с някого? Какво ставаше с тебе и кедъра, защо прадядо ти така строго разговаря с теб?
-Кажи, Владимир, има ли според тебе, нещо разумно, или съществува ли изобщо разум в невидимия свят, в космоса, във Вселената? Какво мислиш за това?
-Мисля, че съществува. Щом даже и учените говорят за това, контактьорите, Библията.
-А сега това “Нещо” го наречи с най-близките на тебе думи. Това е нужно, за да имаме еднакви определения. Например разум, интелект, същества, светли сили, вакуум, абсолют, ритъм, дух, Бог.
-Хайде да бъде Бог.
-Добре. Сега кажи, стреми ли се Бог да говори с човека, как мислиш? Не с глас от небесата, а чрез хората, чрез Библията да речем, да подскаже, как човек да бъде по-щастлив?
-Но не е казано, че Библията Бог я е диктувал.
-А кой според теб?
-Можело е и хора, които са искали да измислят религия. Седнали са и колективно са я написали.
-Значи, толкова е просто? Седнали хора, написали книга, измислили сюжети, закони? И тази книга живее вече не едно хилядолетие и е най-масово четената книга до сега! За изминалите векове са написани множество други книги, но с тази много малко могат да се сравнят. Какво според теб означава това?
-Не знам. Древните книги разбира се, съществуват много години, но повечето хора все пак четат съвременна литература - различни романи, криминалета. Защо?
-Защото, когато ги четеш почти не е нужно да мислиш. Когато четеш Библията, необходимо е бързо да мислиш и на много въпроси да си отговаряш. Тогава тя става разбираема. Разкрива се. Ако съзнателно се отнасяш към нея само като към догма, тогава е достатъчно няколко заповеди да прочетеш и запомниш. Но която и да било догма, привнесена отвън, а не осъзната вътре в себе си, блокира възможността на човека- творец.
-А на какви въпроси трябва да се отговаря четейки Библията?
-За начало се опитай да разбереш защо фараонът не пускал народа на Израел от Египет?
-Какво има тук за мислене. Израилтяните са били в робство в Египет. На кого му се иска да пуска своите роби? Те са работили, носили са му доход.
-В Библията е казано, че не един път израилтяните са урочасвали египетската земя. Даже първенци сред хората и животни са унищожавали. Впоследствие такива чародеи на клади са ги горели, а тях фараонът просто не ги е пускал. Още, отговори на въпроса, откъде са взели робите- израилтяни толкова покъщнина и добитък за да пътуват четиридесет години? Откъде се е взело у тях оръжие, за да завладяват по пътя си градове и да ги разрушават?
-Как откъде? Всичко Бог им е давал.
-Смяташ, че само Бог?
-А кой тогава?
-Човек има пълна свобода. Той има възможност сам да използва всичко светло, което изначално му е дал Бог, но и друго може да използва. Човекът е единство на противоположности. Виждаш ли, слънчице свети. Това е творение на Бог. То е за всички. За теб. За мен, за змията, тревичката и цветчето. Но пчелата взема от цветето мед, а паякът- отрова. Всеки от тях си има свое предназначение, нищо различно не може да направи никоя пчела и никой паяк. Само човекът! Един човек може да се радва на първите лъчи на слънцето, друг- да се ядосва. Човекът може да бъде и пчела и паяк.
-Значи, не всичко Бог е дал на израилтяните? Как да се определи тогава, какво прави Бог, и какво му се приписва?
-Когато чрез човека се върши нещо значимо винаги участват две противоположности. Правото на избор осъществява човекът. От неговата чистота и осъзнатост зависи, какво ще вземе повече.
-Добре, да допуснем. Значи ти се опитваше да разговаряш с Него, когато беше край кедъра?
-Да бих искала Той да отговаря.
-А на прадядото това не му хареса?
-Той смята, че съм говорила малко непочтително, изисквала съм.
-Та ти наистина изискваше, аз видях. И с крак тропаше при това и молеше. Какво искаше?
-Отговор исках да чуя.
-Какъв отговор?
-Разбираш ли. Владимир, същността на Бог не е от плът. Той не може гръмогласно да вика от небесата как да се живее. Но Той иска на всички да им е добре, затова и изпраща своите синове- хора, в чийто разум или душа може да проникне в една или друга степен. Неговите синове вървят и говорят с другите хора, говорят на различни езици. Понякога с думи, понякога с музика или картини, или пък с някакви действия. Случва се да ги слушат. Случва се да ги гонят и убиват. Като Исус Христос например. И Бог отново изпраща Свои синове. Но винаги само част от хората ги чуват, другите не възприемат. И нарушават законите на щастливото битие.
-Разбирам. Затова Бог ще накаже човечеството с планетарна катастрофа, със страшен съд?
-Бог никого не наказва, и катастрофата не Му е нужна. Бог е любов. Но така е планирано изначално. Сътворено е. Когато човечеството приближава определена точка на невъзприемане на същността на истината. Когато тъмното начало, проявяващо се в човека, достига критична точка. За да не се стигне до пълно самоунищожение, се случва планетарна катастрофа, отнасяща много човешки живота, унищожаваща пагубната, изкуствено създадена система на обезпечаване на живота. Катастрофата е урок за останалите живи. В някакъв отрязък от време човечеството живее като в страшен ад. Но той е създаден от хората. Именно останалите живи попадат в него. После децата им известно време живеят като в първоизточника и достигат до точката, която може да се нарече “рай”. После отново отклонение и отново всичко започва отначало. Така милиарди години по земното изчисление.
-Ако всичко се повтаря така неизбежно милиарди години, ти какво искаше?
-Исках да узная, по какъв начин, с помощта на какво, могат да се вразумят хората, освен чрез катастрофа? Разбираш ли, аз пресметнах, че катастрофите се случват не само по вина на невъзприемащите Истината, но и поради недостатъчно ефективните начини на нейното поднасяне. Затова Го и молих, да намери този начин. Да го даде на мен или на някой друг. Не е важно на кого. Важно е да го има, и да работи.
-И какво ти каза Той? Какъв е гласът Му?
-Никой не може да каже какъв е гласът Му. Неговият отговор се ражда сякаш под формата на откритие, внезапно възникнала мисъл. Нали Той може да говори само чрез Своята частичка, която се намира у всеки човек, а тази частичка предава информацията чрез вибрации на всичко останало в човека. Затова и се създава впечатлението, че човек сам прави всичко. Макар че сам човек наистина може много. Нали е Богоподобен. Във всеки човек има малка частичка, вдъхната му от Бог още при раждането. Той е раздал половината от Себе си на човечеството. Но тъмните сили по всевъзможни начини се стремят да блокират нейното въздействие, да отвлекат човека от общуването с нея, а чрез нея и с Бог. С малката частичка им е по-леко да се борят, когато е сама, а и без връзка с основната сила.
Ако тези частички се обединят в светъл стремеж, на тъмните сили ще им бъде много по-трудно да ги блокират или победят. Но ако и една частичка, живееща в един човек, има пълен контакт с Бога, то за тъмните сили ще е невъзможно да победят такъв човек и неговия дух и разум.
-Значи, ти призоваваше Бог, в теб да се роди отговор, как и какво да кажеш на хората и да предотвратиш планетарната катастрофа?
-Примерно това.
-И какъв отговор се зароди? Какви слова трябва да се изговорят?
-Думи... Само думите, произнесени по обичайния начин, са недостатъчни. Вече и без това много са произнасяни. Обаче като цяло човечеството продължава да се плъзга към пропастта.
Нима ти не си чувал думи за това, че е лошо да пушиш и че е лошо да пиеш алкохол. И за това се говори в различни източници, в това число и от вашите лекари, на език, който за теб по- лесен за възприемане, но въпреки това ти продължаваш да го правиш. Продължаваш, независимо на влошеното самочувствие, и даже болезнените усещания не те спират от тези пагубни навици, както и много други. Бог ти говори:” не бива така да се прави”. Чрез болката ти говори. А това не е само твоя, но и Негова болка, а ти взимаш обезболяващи лекарства и си знаеш своето. Не искаш да се замислиш, от какво е болката...
И всички други истини са известни на човечеството, но не се изпълняват. Заради минутното, илюзорно удоволствие ги предават. Значи, трябва да се намери и друг начин, позволяващ не само да се знаят, но и да се почувстват различни удоволствия. Веднъж позналият ги човек, ще може да сравни и сам ще разбере всичко, ще разблокира своята частичка, дадена му от Бога. И не бива само да се плаши човека с катастрофа, не бива да се винят неприемащите истината, трябва всички, които я разнасят да разберат необходимостта от търсенето на по съвършен начин на тълкуване. Прадядо се съгласи с мен.
-Но той не го каза.
-Ти не чу много от това, което каза прадядо.
-Ако сте се разбирали без думи, защо тогава произнесохте тези, които чух?
-Нима не ти е оскърбително да слушаш, че в твое присъствие говорят на чужд, неразбираем за тебе език, при положение, че знаят твоят?"

Основен, Първичен Наръчник отнасящ се до фундаменталните и неотменни разбирания на “Законът За Времето” (част първа)

Събуждането на откровението (визията) за едно ново време

“Революцията на времето е революция на съзнанието, където единственото оръжие е ИСТИНАТА и причината е човешката духовна еволюция”

Хосе Аргуейес – Валум Вотан
Президент и основен водач на фондацията (дружество) за Законът За Времето

Какво е Законът За Времето?

Откритието на Законът За Времето постановява, че ВРЕМЕТО е ЧЕСТОТА. Съпрузите Хосе и Лойдин Аргуейес достигат до това заключение, осланяйки се на основните математически кодове и закономерности открити в календарите на Маите.

Законът на времето не е нещо друго ами прилагане на природната честота на Времето изразена чрез пропорцията 13:20 и това не някакво изобретение, всъшност всички фази на еволюцията са управлявани от този принцип. Правилното разбиране на това знание ни отваря възможността да излезем от “космическото неосъзнаване” за да можем да влезем в следващото ниво наречено “космическо осъзнаване”. Целият универсум е направляван от тази връзка, която основава и построява “четириизмерното” синхронизиране с редът на живота.

Този закон се изразява чрез функцията:

В (Е)=Изкуство Време (Енергия)= Изкуство

На английски:
Т(Е)=Art Time (Energy)=Art

Енергията факторизирана чрез времето е равно на изкуство.
Ще рече: Колкото повече енергия се намира концентрирана в един времеви заряд толкова по силна и пряка е връзката със Източника (Създателят, Първичният).

Законът На Времето е наука известна като “Холономна”, “Наука на Цялостта”, или като изследване на цялостни системи.
Холономичният принцип определя универсумът като едно цялостно интегрирано създание (същество), където във всяка принадлежаща му част се разкрива отражението на цялото, основен фрактален принцип. Терминът “холономен” идва от гръцкото “холос” което означава “цяло, цялостно”. Знание което е едновременно интуитивно и рационално, научно и артистично.


Естество На Времето

Времето е атмосферата на нашето съзнание, то е четвъртото измерение*. Да се осъзнава четвъртото измерение означава да се живее в така нареченото “Тук и Сега”. Това е вратата за едно различно ниво на осъзнаване от това което наричаме “нормално” или “реално”, друго измерение на съществото ни, което може да бъде осъзнато и изпитано единствено чрез съзнанието и не чрез сетивата. Физическото пространство или третото измерение се осъзнава чрез сетивата заради което свързвайки се с природната честотата на Времето се отварят каналите ни към мулти-измеренията.
Времето е в съзнанието, да живееш “Тук и Сега” означава да се срещнеш с “Не-Времето”. Да влезеш в “Не-Времето” означава да се свържеш с хармонията на Цялоста, да се почустваш интегриран със универсумът и с тоталността на природата.
Това разбиране ни позволява да открием “Природата на Времето” изразено като светлина която информира живота. Така специфичната честота на Времето в която живеем излъчва живота ни като индивиди, групи от индивиди или човешката раса като цяло, определяйки еволюционното ни развитие.
За да може да се разбере тази информация съществуват различни инструменти според нивото на задълбочаване в материята. Сред тях се открояват:
Календарът (Синхронизатор) на 13те Луни с прилежащият му “Галактичен Компас”
“Омагьосването на съня”, на англ.: “Dreamspell”, (Цалостна програма за изучване и интензивно практикуване на “Законът За Времето”)
ТЕЛЕКТОНОН (цялостна програма за практичното използване на законът за времето за самостоятелно или групово изследване и взаимодействие с цялостната структура на универсума)
... и много други.
_________________________________________________________________
*В “Омагьосването на съня”, където “Законът За Времето” е само една част, има описани абсолютно подробно съществуването на 13 тотално независими и в същото време неизменно свързани измерения.
Синхроничен и Цикличен ред на Времето

Календарът на 13те Луни,
Цикличен Ред

Хронологичен вид: Начинът за осъзнаване на Времето със физическите ни сетива, третото измерение. Откроява се в биологичният ред по цикличен начин и когато взимаме под внимание различните природни периоди: Ден и Нощ, годишните времена, Лунните и Слънчеви Цикли, биоритъмът, разстежът на разстенията и т.н. Този шаблон на Времето отбелязва природни ритми. Най важният и отнасящ се до нас цикъл е изместването на земята около слънцето за един период от 13 луни по 28 дена всяка една, което прави 364 дни плюс един ден наречен “Ден Извън Времето”, общо 365 дни.

Омагьосването на съня,
Синхроничен Ред

Времето на четвъртото измерение, “Радиалното Сега”, позволява синхронизирането с редът и движението на универсума. Синхроничният вид е вертикалният ред които поддържа всичко свързано едно с друго. Този е духовният “спиритуален” ред на Времето, обединява и свързва различните измерения. Този принцип за Времето може да бъде почустван и осъзнат единствено чрез съзнанието.


Какво е Честота?

Честотата е ниво на вибриране. Вибрацията сама по себе си е пулсирането на вълна. Вибрация поддържана от цикъл на вълна, които познаваме като Ритъм, се превръщта в тон.
Ритъм – Регулярни деиствия-събития на Времето които могат да се почустват или осъзнаят като равни интервали, например деня и ноща.
Времето е също една честота. Природните цикли са пулсации на ритмични вълни които се изразяват с еднакви честоти като например годишните времена, лунните фази, туптенето на сърцето, менструалният цикъл при жените, биоритъмът и т.н.

Естествена Честота и Изкуствена Честота

Биологичното време е естествено, натурално, нашият живот е воден от ритмични цикли които ни позволяват да еволюираме в хармония с Цялостта, Тоталността.
Естествените закони съдържат в себе си “космичният ред” и ако не ги уважаваме ще променим осъзнаването ни за действителност.
Това биологично време е изразено като честотата 13:20. В човешкото тяло има 13 основни сгъвки (стави), 20 пръста (на краката и ръцете), освен това съществуват 13 Лунни цикъла в един Слънчев (1 година от 365 дни), 13 меструални цикъла от 28 дни и 20те слънчеви вибрации.

Изкуственото време е “изобретение” на човека което ни откъсва от нашата природа, провокирайки сблъсаци с естественото време вътре в нас и околната среда.
Познаваме инструменти които претендират че измерват Времето като например актулно ползващият се грегориански календар или механичният часовник. Същите създават една изкуствена честота, 12:60, 12 месеца и 60 минути за един час.
Тази честота противоречиво използва една мярна единица за пространство за да уравновеси Времето, което е в измерението на психиката. Един кръг разделен на 12 части за да измерва елептичното изместване на земята около слънцето. На тази сгрешена мярна единица се приписва глобалното ни механизиране чрез употребата на часовника.


Какво е календарът?

Календаърт е уравновесител между циклите, биологични и галактични, който настройва всички системи с шаблоните на Универсалното Време.
Календарът е инструмент за измерване на Времето, което програмира живота.



Какво измерва?

Галактичният цикъл, Слънчев (365 дни), Лунен (28 дни), седмичен (7 дни) и дневен.


Каква е функцията на календарът?


Има функцията да организира съзнанието ни и да ни настройва с действителните шаблони на времето. Освен това е подходящ и за нашта социална постройка. Чрез календарът запазваме социалните принципи, регистрираме нашите житейски и социални събития, т.н. Например: в сега изпозваният грегориански календар имаме 5 работни дни, 2 почивни, работни месеци и месеци за почивка, национални и международни чествания, религиозни чествания, Нова година и т.н.


Знаеш ли кой е произходът на думата “календар”?


Calenda е латинското наименование дадено от римляните на една книга за сметки където всеки първи ден на всеки месец се отбелязвали данъците сметките и глобите които трябвало да се плащат. От тази дума произтича фразата че “Времето е пари”. По подходяща дума за регистриране на времето би била тогава, хронометър или може би просто отчитане или отчет.


Знаеш ли кои се известните досега измервания на времето?

ОТЧИТАНЕ СЛЪНЧЕВО-ЛУННО:
Праисторическа система, полинезия, келти, инки, основавайки се на средната продължителност на 13 месечният лунен цикъл от 28 дена. 364 дена + 1 аз да се завърши земната орбита около слънцето.

ОТЧИТАНЕ ЛУННО:
Японско, китайско, мусюлманско, еврейско, основавайки се на 12 те синодски цикъла на луната от 29,5 дена, общо 354 дни за една година. Една лунна година от 354 дни не взима пред вид орбитата на земята около слънцето.

ОТЧИТАНЕ ГЛАКТИЧНО-СЛЪНЧЕВО-ЛУННО:
Най сложната система за отчитане на времето позната ни от историята защото взима за начална точка, започването на годината, звездата Сириус и изравняването и с нашето слънце всеки 26ти юни на всяка година.
Това отчитане на времето се е използвало само от 2 известни ни култури; Маите и Египтяните с техният календар Тхот.

Този наш свят - от Партилан420 - ???

Кибуците за разлика от плановия комунизум сувсем не са провал.
Не е ли странно, 4е голяма 4аст от евреите, набедени за "сребролюбци" от останалите народи живеят в кибуци, където живота им проти4а без да се налага всекидневно да броят стотинки?
Не знам кое е двигател на световната икономика, но знам, 4е този двигател твърде много замърсява околната среда.
Не искам да отнемам желанието на 4овека да се развива в неговата си насока, изобщо не искам да искам.
Оба4е мога да мога да бъда 4аст от екосистема, а не винт4е в системата.

"можем и без тях" пишеше на един плакат срещу дрогите.
Да, можем. И със тях можем, и без тях можем, въпрос на ли4ен избор.
Несъмнено, парите водят до пристрастяване.
Когато някой ми казва "не може да се живее без пари", това ми зву4и като изказване на някой хероинозависим, дето твърди 4е не може да се живее без хероин.
Или като изказване на някой доктор-месоядец , 4е не може да се живее без месо.
или без телефон
или без автомобил
или без телевизор
или без нет.
или без 4асовник
Както каза някой по-горе
"парите струват толкова, колкото си готов да дадеш за тях"

Но общество, което принуждава вси4ките си 4ленове да употребяват пари(защото наскоро ми се наложи да платя 96 лева само за да откупя за 96 лв правото си да съществувам на хартия(паспорт&ли4на карта) от държавата, която не би приела нито доматите ми, нито тревата ми, нито другите неща, които ми е кеф да създавам., в замяна на правото ми да не бъда тормозен от репресивните и "органи на реда" и на свободата си да пътувам.

Този наш свят, в който системата задължава вси4ки да употребяват пари и съществуа затова и от това прили4а твърде много на "прекрасният нов свят" на Хъксли, където системата задължава вси4ки да употребяват "съвършената дрога" и съществува от и за това.
"Не, неуместно, ресто-не струва"

ВРЕМЕТО ми на това ниво на съществуване е твърде ограни4ено и го ценя твърде много, за да си позволя да го жертвам за някакви си ламаринки или хартийки.
Оба4е какво се полу4ава?
"4овек се ражда свободен"- правото на Живот е подарък.Нилой не плаща за да се роди. За да се радва на безплатното Слънце.
За да диша (все още) свободният въздух.
НО твърде скоро по4ват да го принуждават да у4и икономика и да работи за парите и луксовете, които произведа системата, за да може да си купи 4иста вода, вместо да пие ве4е замърсената такава.За да може да си купи Земя и храна. За да може да купи правото си да се придвижва свободно.
И що? 4овек работи. За какво работи? за да замърси още вода и още въздух, та да може след време да по4нат да продават 4ист въздух в бутилки..
НЕ, мерси!
предпо4итам да пия вода от където ми падне и да си дищам безплатно.
(усещам как някой пак ще ме обвини, 4е съм твърде краен.. не, безкраен съм направо)
Следващия път като някой си купува хляб от магазина, вместо механи4но да сма4ка касовата бележка, може да погледне какво пише там. 20 % от цената ,която е платил отива за данък "Добавена Стойност". Държавата прибира по 20% от хляба на всяка една баби4ка, на всеки един студент и на всеки един работник..
определя фиксирани изкупни цени на тютюна(6 лв на килограм) и после продава цигари по 200 лв на килограм.
Не, мерси, няма да си купувам пове4е цигари, пуша си трева, не само 4е за разлика от цигарите е безплатна, но и напушва по добре

Държавата задълвава всеки работещ да отделя 1/4 от доходите си за социално осигуряване, за да може АКО доживее до 63 години да ПО4НЕ да полу4ава пенсия, и се полу4ава така, 4е за да си полу4и обратно парите за социални осигуровки се налага 4овек да доживее до 89 години... каъв % от хората доживяват до тази възраст? къде отиват парите на тези, които не доживяват?
Не, мерси, няма да се осигурявам, пък ако/като доживея до 63 ще му мисля
И още малко за световната икономика-
тя се крепи на две "патерици"-
СВРЪХПРОИЗВОДСТВО и СВРЪХКОНСУМАЦИЯ.
информационното замърсяване , цялата тази реклама, спам и про4ее, е за да ни накара да ни убеди да увели4им консумацията си, за да може да се намери ПАЗАР за ина4е безполезните продукти на свръхпроизводството. Само 4е съвкупното предлагане на стоки расте по-бързо от съвкупното търсене.. и това води до икономи4ески кризи от рода на "голямата депресия" от 1923.
Затова и целия този мениджмънт, мода и бюрокрация, и всики тези усилия да н накарат да генерираме търсене на УСУГИ вместо на стоки.
затова и вси4ки тези дребни неприятни закон4ета, да ни накарат да си търсим адвокати, нотариуси или застрахователи.
Затова и цяклата тази фармацевти4на индустрия, дето вместо да лекуева разболява хората, та да ги накара да си купуват не само още лекарства, но и да плащат на доктори и, О, Темпора, О,Морес- ДА СИ КУПУВАТ НОВИ БЪБРЕЦИ/СЪРЦА/и костен мозък!!!!

Мога и още.. но няма смисъл. Сигурен съм, 4е съм успял да жегна някого.

Богат е не тоя, дето има много, богат е
онзи, дето си му стига.

Наръчник за боклука

Боклукът мирише ли или по-скоро каквото и да го правим пак ли ще нарушаваме еко равновесието. Въпрос с не особено повишена трудност, но все пак малцина могат да отговорят веднага. Невероятно е, че сме в ЕС как ни взеха тея хора и те не знаят сигурно, но доста ше трябва да ни попляскат, по-точно не нас - не теб и мен, а онези които въртят света около тях и решават кое как да се прави.

Боклукът мирише ли или по-скоро каквото и да го правим пак ще нарушаваме еко равновесието. Въпрос с не особено повишена трудност, но все пак малцина могат да отговорят веднага. Невероятно е, че сме в ЕС как ни взеха тея хора и те не знаят сигурно, но доста ще трябва да ни попляскат, по-точно не нас - не теб и мен, а онези които образно казано си мислят, че въртят света около тях и решават кое как да се прави. Резултатите са на лице - на поредната конференция на еколозите в Брюксел се обявиха потресаващи неща, в които никои не вярваше докато не се случи така, че през януари се беряха кокичета и можеше да се ходи без яке. Да не говорим, че на много места снегът се превръща в нещо наистина екзотично за географски територии където е присъщо присъствието му в определен период от годината. Та каква е връзката ни с това? Ами много просто, братята роми които почистват нашата китна столица и не само си имат своята вина, но по-голяма е може би на онези, които гледат изпод вежда и никога не изхвърлят собствения си боклук защото това се отразявало пагубно на рейтинга... Е, Боклук има и винаги е имало, важното е кой как си го изхвърля и кой как си се грижи за него. Някога е било важно коло диаманти има жена ти и ти колко съп часовник имаш за да се определиш като цивилизован и да се отличиш от бедните. Днес това също е важно, но по-важното е къде отива боклукът ти, как се грижиш за него и колко отделяш за да запазиш страната си чиста, а къде отива нашият, какво става с нашата страна?....

Учителят на Учителите

От кого се учите ? От кого черпите мъдрост? Кой е вашият източник на познание? Старите традиции ще отговорят едни от вас, от старите учители и учения, други ще кажат, от новите учители от модерните учения и философии. Трети ще заявят, че се учат само от великите просветлени Учители. Всички вие сте прави, всички тези методи са правилни и вършат работа. Но нека ви запитам един въпрос, а от кого се учат Учителите, кой ги учи, от къде те черпят мъдрост? Помислете върху това, отговорете за себе си и нека сега да ви дам моя отговор пък вие преценете верен ли е не е ли. Всички Учители също се учат и велико е тяхното Учение, но от кого, от какво? Всички те и Тот, и Буда, и Кришна, и Христос, и Махавира и Патанджали и Ошо и Беинса Дуно и всички просветлени имат един общ Учител и всички са се учили при него, всички те черпят мъдростта си от него, от Учителя на Учителите. Замислихте ли се за кой тайнствен Учител ви говоря ? Говоря ви за Битието, за Живота, защото той е най-великият учител, не е имало по-велик, няма, няма и да има, защото той е Учителят на Учителите. И ние всички сме ученици на Битието и винаги сме били, всяко живо същество е ученик на Живота, така и трябва да бъде, няма как да е друго яче. Ала приемате ли вие Живота като Учител? Живота не е просто Учител а трижди Учител, триединен Учител, защото той е Учителят, Учебника и Учението наведнъж, в едно. Вие черпите мъдрост от Битието, и учебника от който добивате тази мъдрост е самото Битие, всяко негово проявление и мъдростта на Битието изучавате, да го опознаете това е вашата цел. Това е целта на всички живи същества. “Живота ми няма друга цел, но да позная тебе Единнаго Истиннаго Бога!”- Христос “Единственото, което искам е да узная мислите на Бога, другото са подробности.”-Албърт Ааинщаин. Много от вас са се сблъсквали с дилемата кого да възприемат за Учител, на кое Учение да се отдадат като има толкова много и всички те са привлекателни! Аз ви казвам възприемете най-великият Учител и най-великото Учение-Животът. Защото той е критерият за истина. Как ученият преценява истинността на своята теория? Как се преценява едно учение истинно ли е или не? Как се преценява истина ли е една мъдро звучаща мисъл? Ще ви кажа, ученият проверява теорията си на практика за да я изпита, прилага я в Живота. Така се преценява и учението и мъдростта. Така се проверява всяка житейска философия. Животът е движение, Битието е движение, едно непрекъснато движение, развитие, разгръщане на Съзнанието в нови форми и проявления. Ако една теория може да се изпита на практика то тя е истинна. Ако една мъдрост се потвърждава от опита то тя е истина. Ако едно учение води до разгръщане на вашето съзнание, до осъзнаване и сливане с Живота, до личностно развитие то то е Истина. Всяка философия, която е устояла на времето и се е разгърнала в човешкия живот е истина, съдържа в себе си истина. Това включва и религиите, и магическите традиции и различните съвременни философии например да разгледаме материализма. Самия факт, че той се е оказал приложим в човешкия живот показва, че съдържа в себе си мъдрост, познание. Материалист означава практичен човек, здраво стъпил на краката си, приемащ света такъв какъвто е без да хвърчи в облаците на илюзорните абстрактни идеи. Това е хубава гледна точка, добра философия, тя придава стабилност на личността, прави я стабилна и уравновесена. Живота този велик учител е приел и утвърдил това учение, тази философия като истински и верни. Но животът никога не е отхвърлял идеализма и абстрактната философия, той никога не е утвърждавал, едното за сметка на другото, материализма за сметка на идеализма или обратно. Идеализма също е прекрасна и красива философия, поетично учение. То развива гъвкавостта и мекотата на личността, прави ви пластични и творчески. Материализма и идеализма са противоположни философии, те взаимно се отричат, те са диалектически. И все пак има един Учител който обединява тези две противоположни философии, както и всички други противоположности и това е Живота! Той ни учи, че трябва да бъдем заземени и стабилни, практични, рационални, но с това да бъдем и гъвкави поетични творци. Това е Мъдростта, това е Философията на Живота! Станете и вие ученици на триединния Учител защото той е Учителят, Учебника и Учението в едно! Не търсете друг да ви казва кое е истинно и кое не, но щом искате да знаете попитайте Живота и той че ви отговори, той ще ви научи. Как да попитате Живота ли ? Много просто, приложете вашата лична философия в живота си и вижте какви плодове ще даде. Ако живота ви потръгне и се разгърне то значи сте на прав път. Ако пък нещо се не върви тогава опитайте друга философия, тази която сте употребили е лъжлива и Учителя-Живота я отхвърля. Животът приема само истината, всичко друго отхвърля, постепенно всички лъжливи учения изчезват от света, постепенно всички неистини изчезват без следа сякаш никога не са съществували, защото само Истината притежава Битие. Защото само истината е жива, защото само Истината дава живот и е утвърждавана миг след миг от Живота. Бъдете ученици на живота и нека вашият критерий за истина бъде самия Живот, това е мъдрото учение, това е истинната позиция, това е Философията на Живота!

Да бъдеш себе си !

Да бъдеш себе си е първият урок който трябва да научиш, да бъде себе си е първият урок, на който трябва да бъде научено едно дете, първият, най-важният. Страшно много хора днес определят живота си като нещастен, себе си като нещастни поради една единствена причина, защото не са научили урока защото не са себе си. Много хора не живеят живота, който искат, нещастни са, изпадат в депресии, влизат в психиатрични клиники излизат още по-депресирани от там. Защо?

Хората не живеят живота, който искат поради една единствена причина защото не са себе си, като следствие от този живот постепенно те започват да го мразят и накрая намразват себе си и се депресират. Човек никога не може да мрази себе си НИКОГА, той е това което обича, той е това което цени. Проблемът е че все следва думите на хората около него. Като дете постоянно са го възпитавали да се държи така както родителите му искат от него, така както на тях им харесва, така както те смятат за правилно. Не че го правят с лоши чувства просто и родителите когато са били деца са възпитавани така, а няма училище за родители и трябва да се учат в движение. Детето свиква постоянно да се съобразява с околните “възрастни”, или ги слуша или им се бунтува но и двете реакции са породени от “възрастните”. Детето пораства превръща се във “възрастен” но навика си остава, той постоянно прави това което околните изискват от него или се опитва да го прави, тай като няма как да угодиш на всички, просто няма начин. Така този човек никога не е себе си и никога не изпитва удоволствие от това което прави защото го прави не за свое а за чуждото удоволствие. Ако продължава да води този живот то той рано или късно ще се намрази, ще намрази това в което другите са го превърнали. Оставете другите, зарежете ги! Бъдете първо себе си, а след това всичко останало. Първо себе си! Правете това, което на вас ви е приятно, разбира се няма нужда да бъдете отшелници бъдете сред хората, слушайте ги, но само ако ви е приятно. Не позволявайте на “приятелите” ви да ви променят, ако те са ви истински приятели ще ви харесват такива каквито сте, иначе не са никакви приятели, а хора които не харесват себе си и понеже им е по лесно вместо да променят себе си се опитват да променят вас. Четете тази тема единствено ако го искате, единствено ако сърцето ви казва да четете, единствено ако ви става приятно и комфортно да го правите. Иначе е насила, вие четете но всъщност не четете, симулирате че четете защото някой ви принуждава да четете, но вие сте свободни и само привидно правите това което той ви казва. Нищо не става насила, нищо не може да стане насила, ако чувствате че трябва да направите нещо добре, но иначе не става. Без значение, че околните може да ви карат да направите нещо за ваше добро, че е здравословно или полезно. Без значение е защото докато ви карат вие няма да го направите, най-много да симулирате че го правите но от това няма никакъв здравословен или полезен ефект, напротив точно обратното е. Ефектът е зловреден, зловреден за вас самите. Не симулирайте никога и в нищо, просто правете само това което чувствате, че трябва. Това обаче не е оправдание за мързел, например работата ви не ви харесва затова няма да вършите, а ще мързелувате. Да обаче близките ви се нуждаят от парите който изкарвате, вие самите се нуждаете от тези пари. Затова ще работите, ще изпитвате нужда да работите, ще го желаете. Разбира се ако можете намерете такава работа каквато ви харесва, каквато ще ви е приятно да работите. Винаги има такава, просто я потърсете и тя рано или късно ще се появи, дотогава бъдете на старата си работа, но не спирайте да търсите. Бъдете себе си във всичко, помагайте на другите, угаждайте им, но само ако чувствате че трябва да го правите, само ако сърцето ви казва че трябва. Ако когато помагате на другите се чувствате добре, правете го, ако сърцето ви става леко и се изпълва с радост правете го, помагайте на другите. Това е съвършеният егоизъм, но просто няма друг. Човек винаги прави всичко заради себе си и заради никой друг! Само съвършеният егоист е безкористен, напълно безкористен в помощта си, защото знае защо помага, знае че помага на другите защото чувства че трябва да го прави, това е неговата награда, само това той търси. Когато някой си мисли че помага на другите заради тях а не заради себе си то той греши, тои го прави за да каже “Ето аз помагам на другите и не искам нищо в замяна, живея заради тях без да очаквам нищо.” Да обаче този човек очаква, очаква и то много, очаква другите да са му признателни заради “саможертвата” и да му го казват всеки ден. Такъв човек помага на хората заради себе си макар и да казва обратното защото очаква признателност, очаква хората да са му признателни, има нужда от това и заради това го прави, но ТОЙ има тази необходимост не друг, ТОЙ. Това също е егоизъм, може да е неосъзнат, но си е егоизъм от край до край. Вие всички сте егоисти, ВСИЧКИ, и аз съм егоист, въобще Човеът е егоист, съвършеният егоист. Такава му е природата просто и той я следва, той просто е себе си, дори и да се прави че не е себе си, дори да не го осъзнава факта си остава факт. Бъдете себе си! Това е първият урок който трябва да научите, това е първият урок, който едно дете трябва да научи, първият урок който Човек трябва да научи! Тога се освобождава спонтанността, тогава се освобождава непринудеността, тогава се освобождава истинската чиста безкористност у човека, само тогава. Единствено тогава той е доволен от себе си, единствено тогава той харесва живота, който води и е доволен от него, единствено тогава се чувства щастлив!

Който не работи, трябва да умре

Една и съща година ли изпращаме - през която сме поставили рекорд в дисциплината „дете ражда дете” и са започнали съмненията, че годините за пенсия не са достъчни. Би трябвало да е обратното – ако Кортеза на 11 години е бременна, на 29 вече да е пенсионирана. А нейната издръжка да е поета от дъщеря й, навършила пълнолетие. Когато обаче то се случи, по-вероятно изглежда всички да закъсняват след работа с години заради демографски и трудови задръствания.

Имате официално потвърждение на слуха за близкото си бъдеще, дами и господа, отлагащи се пенсионери. Ще трябва да промените плановете си, защото провалът на системата е наблизо във времето. Досега той се отричаше, вече се признава с половин уста, а скоро ви очаква по-дълъг работен ден. Дори Кортеза да започне да ражда по два пъти на седмица – пак ще имате задължителна задръжка след редовната си служба. Защото подобряването на бременни рекорди единствено заблуждава статистиката. Отрицателният естествен прираст всъщност е много по-отрицателен, защото не са отчетени мъртво родените данъкоплатци. Те не са зачислени и към коефициента за детската смъртност и един нехубав ден преди зимата на собствения ви живот държавата ще ви събуди с новината за пенсионен дефицит. Който ще е много по-голям от очакваното, защото наличните чифтове работни ръце са се оказали леви. Може да се направите на неприятно изненадани, но ще изглеждате също толкова умно и естествено, колкото когато ви вали сняг през декември. Защото всички сте минавали поне веднъж покрай онзи казан. В който заедно с боклука са попаднали и младите нереализирани надежди за финансово обезпечена и планирана старост. Те не търсят работа, а стара автомобилна гума - която да запалят, за да отделят металните й нишки. Не може да не сте ги виждали или пушека да не е достигал до вас. Затова и нямате оправдание да симулирате неподготвеност. Обадете се вкъщи да не ви чакат за банкета по случай пенсионирането ви - ще се забавите за него с няколко години. И без това поканените гости също няма да могат да си тръгнат навреме от работа.

Докато сте заети да се страхувате от пророчествата на маите за 2012, съвсем забравихте да погледнете собствения си демографски календар. Според който локалният социален апокалипсис изглежда по-неминуем от глобалния. Предсказанието за него е заровено във всяко сметище, протяга ръка пред всеки подлез и дори е татуирано на най-добрите детски задници, които могат да се купят с пари. Предсказанието е, че който не работи, трябва да умре. Или, ако така ви звучи прекалено потискащо – трябва да работи, докато умре. Налага се, защото няма кой да го замести. И защото ще се превърне в разход, който приходите от изгорени гуми не могат да компенсират.

Когато между разтворените крака на Кортеза се израждаха постиженията на разрешената педофилия, икономиката ни спечели европейската класация за мръсно производство. Разгледайте ги заедно и ще откриете, че това е един и същ рекорд. Постигнат с 11-годишен секс, начално образование и нулева перспектива. Малолетните околоплодни води са невъзможният източник за производство на финансова енергия, с която да бъде задвижвана пенсионната система. А научното доказателство за неефективността им ще бъде по-дългият ви трудов стаж. Той ще премине в икономика, превърната в кочина заради сгрешената обществена екология. Която опази девствена племенната традиция децата да раждат деца, но позволи всичко останало да се провали. Проектът за безгрижното бъдеще досега беше в неплатена отпуска и на стари години ще трябва да се отработва.

Лека, доходна и несвършваща, дами и господа, отлагащи се пенсионери. Нямате право да бъдете изненадани - сами си направихте работата дълга и не се опитахте да я промените. Продължете да ходите на работа, а на път да минавате покрай стария казан. В който органичният боклук е намалял за сметка на човешкия отпадък, изхвърлен завинаги от трудовия пазар.

Забрави държавата, заеби църквата, дай на баба си пет водки

На място, където хотелите са разпродали еднодневните си пакети за 250 лева на човек, а пенсионерите получават средно по 25 лева на половин човек – Коледата e възможна само като лицемерна. Във време, когато държавата няма пари, църквата няма желание, а в курортите няма свободни легла – Коледата изглежда като християнска пародия. В която солидарността е най-окарикатурената ценност.

Въпреки че винаги са я отричали – източноправославните българи вярват най-много на държавата. Въпреки че никога няма да го признаят – те въобще не вярват на себе си, на децата си, на труда им и особено на църквата като посредник на Бога. Затова Коледата им се получава истинска като марковия пуловер, купен за подарък от битака. Защото концепцията за човека, раздаващ подаръците, е сбъркана изначало. Заради нея се объркват още концепциите за хората, очакващи и осигуряващи подаръците.

Bg теорията за пенсионерите е, че те са финансов проблем единствено на държавата. Самите пенсионери също очакват единствено от нея да разреши финансовите им проблеми. А децата и внуците им очакват да посрещнат Нова година в чужбина. Има много сбъркано в това, че шансът за по-големи добавки е също толкова нулев, колкото да си направите резервация в последния момент. Това е математика на социалната джунгла, а не на солидарността. И нямаше да има лицемерие, ако не ставаше въпрос за членове на едно и също семейство. Ако не ставаше въпрос за баба, дядо и внуче. Които живеят в заблудата, че поне Коледа празнуват заедно. Но дори и тогава между тях липсва християнската солидарност. Дори и тогава тя продължава да се води на отчет при държавата и само от нея се търси отговорност за липсата на подаръци.

За своите 25 лева на половин човек бабата и дядото няма да се разсърдят на внучето, че е скатавало от работа или от осигуровки. Внучето пък не изпитва срам, че е осигурило толкова малко пари. И след коледната вечеря отива да поръча пет малки водки, колкото е пенсионерската премия за още половин човек. Внучето поне може да изпие водките с касов бон. Но не го прави, за да спонсорира новото „Бентли” на кръчмаря, вместо националния бюджет. И за да може следващия декември пак да излъже баба си, че родината на пенсионерския Дядо Коледа е Министерският съвет. Че дори и по време на криза неговият чувал няма оправдание да е празен. Докато хотелиерите имат оправдание да искат същите пари за нощувка + вечеря, защото навалицата въпреки кризата е голяма и харчи на едро.

Безнадеждно е пенсионерите да чакат солидарност от държавата, след като тя не е култивирана още в семейството. След като не е възпитана от църквата, имитираща религия и класически християнски ценности. Бюджетният дефицит можеше да кредитира bg православието при излизането от имиджовата му криза. То можеше да демонстрира как се изпълнява пожеланието за двете ризи. Можеше от солидарност да декларира печалбата си и да се откаже от нея. Можеше от скромна съпричастност да начисли данъци на необлагаемите си приходи. Синодалните марди обаче дотолкова не изпитват притеснение от обществената си дистанция, че нямат желание и за собствена коледна благотворителност. Предпочитат тихо да наблюдават как даже морални гаранти като Димитър Цонев са започнали да събират sms-и за сираци.

Както само погребението събира заедно целия род - така и обществената солидарност на една нация може да бъде измерена в труден за нея момент. От него държавата отсъства по обективни финансови причини и тази Коледа трябва да я забравим. Българската църква продължава да отебава смисъла от съществуването си и скоро самата тя ще бъде напълно отебана. Остават децата и внуците, които да компенсират сами дефицита на съпричастие към баба си. Ако вече е късно да отменят резервациите си – могат поне да се откажат от няколко празнични водки. Не е скъпо, не е задължително, но е много християнско.

И ИМ СЪТВОРИ ВЕЧНА ПАМЕТ (За "Сливница" на Иван Вазов)


Румяна Йовева
Заглавието, признавам, е плагиатство от молитва за изпращане на покойник: "Во блаженном успении вечний покой подажд Господи усопшему рабу твоему... и сотвори ему вечную памят." Смирена молба за вечен живот, не за избрания - за всеки християнин. А Вазов, без да се отъждествява с Бог, със стихосбирката "Сливница" се доближава до смисъла на ритуала, с който живите се прощават със скъпите си покойници, присъединявайки се, съпричастявайки се с коленопреклонното: "и сътвори ему вечную памят". Защото поетът, бидейки добър българин, винаги е бил и добър християнин, бил е всемилостив. Праосновата на сътворената памет е, ако не точно тази молитва, то християнската представа за постижимостта на вечния живот по волята на Бога. Стихосбирката, при всичката си обвързаност с конкретния исторически факт, го надмогва. Наистина поетът в коментариите си пред Шишманов по повод своите произведения признава: "Тая ми стихосбирка говори сама за себе си, тя няма нужда от обяснения"1. Защото, пак по думите на автора, "Сливница беше... просто изражение на вълненията на българската душа през бурний период, който вчера едва изминахме; тя беше слаб, но верен ек на господствующите чувства, които мъчително повдигаха трепетните народни гърди от Дунава до Олимп. Кои бяха тези чувства"
Две: възторг за победата и скръбта за войната.
Последното беше по-живо" (предговор на второто издание)2.
Не мисля да споря нито с Иван Вазов, нито с всички, които малко или много разглеждат стихосбирката като изражение на възторзите и на тъгите, породени от войната през 1885 г. Не мисля да отричам или пък да преоткривам патриотичния й патос. Струва ми се обаче, че и тази стихосбирка е ощетена, че остава незабелязан вторият й план, чрез който смисловите й граници се разширяват. Този втори план съществува чрез митопоетическите образи и символи в текстовете. Той се открива чрез интертекстуалността, разбирана в най-широкия смисъл на думата. Не бих се наела да твърдя, че във всички стихотворения от "Сливница" са защитени естетически внушенията за конкретното събитие и за общозначителни нравствени стойности. Още повече, че стихосбирката създава илюзия за поетически репортаж. Чрез хронологическата последователност на текстовете, чрез заглавията, епиграфите, бележките под линия, са визирани конкретни моменти от войната, на които Ив. Вазов е бил свидетел. Срв. "Бойното поле при Сливница" с подзаглавие "Посетено на 10 ноември 1885"; "Първият убит сърбин" с допълнението, оформено също като подзаглавие, "когото видях в Драгоманския проход на 11 ноември 1885"; "На непукналата граната"(паднала пред мене в боя при Пирот на 14 ноември 1885); "Само ти, солдатино чудесни... (В памет на тържественото посрещане нашите войски в София на 14 ноември 1885)" и т.н. Някои от текстовете, разположени между споменатите, имат смисъла на художествена мотивация на поетическата идея в предходния или следходния текст - срв. "Бащата на доброволците" - за младата чета, в която се "пише" и бащата на тримата сина, е след "Бойното поле при Сливница"; "обяснението" на "Първият убит сърбин" е в "На сръбската граница (Уломък)" - поетическо клеймо на Омладината - тя "не питае ония братски чувства към българския народ, които той има към сръбския" - според бележките. Други текстове са поетически размисъл за събитията, за мирния човьк, превърнал се по силата на обстоятелствата във воин, за всички, които очакват своите близки да се завърнат от бойните полета.
Заглавието на стихосбирката недвусмислено насочва към историческия момент, свързан с определено географско пространство. Заглавието разчита на осведомеността, не причастността на читателската аудитория. Бидейки наименование на стихосбирка, Сливница се остойностява и естетически. Епиграфът - от "Новото гробище над Сливница", е посвещение на борците. Той експлицира осъществените намерения на твореца - увенчаване, но не обикновено: "венец ви свих от песен жива, / от звукове, що никой не сбира:..."3 Сътворяване на "песен жива" - противостоене на преходността... Чрез епиграфа заглавиетоСливница прераства в символ на национално борческо пространство. Инициалите Ив. В. настояват за идентифициране на автора с историческо самосъзнание за съхраняване на подвига. Интересно е, че в първата творба тази самоидентификация се отрича. В края на текста е въведена Музата, въведена с обет - "И затуй, Българьо, аз ще те възпея..." В класическата Епопея Омир призовава покровителката на епическата поезия да вдъхне вечен живот на паметни герои и събития. В текста на Вазов персонифицираното божествено вдъхновение се отъждествява с творчески дълг към България, към сътворената от нея епопея. Чрез гласа на музата поетическите внушения добиват по-широки - наднационални пространствени и времеви измерения. Освен това се предопределят очакванията за тема, жанр, за еднозначна оценка. Впрочем наличието на текст със заглавие "Пролог" работи за възприемане на "Сливница" като монолитен сюжетен дискурс (пролог се пише при епически и драматически текстове). Във второто издание заглавието е "Сливница през историята". В редакционния вариант Сливница е съ-битие, значително в измеренията на целия съхранен, запаметен човешки опит, наречен история. Събитие, което не може да бъде пренебрегвано, зачерквано, отминавано.
В "Пролог" е "историята" на Сливница - от решението на крал Милан да тикне "на Сръбско предела далече" до сътворената епопея. Лирическият сюжет се гради на монолога на вероломния крал и на сплотения, яростния отпор на България. Между двата поетически момента е обръщението на лирическия говорител към крал Милан, в което братоубиецът е изравнен с Юда и с Каин. "Пролог" е единствен текст в "Сливница", който е по модела на текстовете от "Епопея на забравените" и по този начин създава асоциация за връзка между събития, герои, оценки. "Пролог" снема мотивите на враждуващите. И ако решението на крал Милан няма общо със съдбата на неговия народ и държава (личната корист, вероломство, антибългарски настроения, неуспехи, желание за реабилитация и т.н.), то за България войната е въпрос на оцеляване. За предисторията на подбудите на сръбския владетел се загатва в началото : "И така, един ден тоз разбойник мрачен,/ от историята на въже прикачен,/ каза си: ..." "и така" има смисъл на обобщение. Първата астрофична цялост завършва със съкратен стих: "И тръгна". "... каза си" и "И тръгна" очертават краткостта на пътя от помисъл към действие, въвеждат допълнителен смислов нюанс - на авантюрност. Този ефект се постига и чрез експресия-обръщение: "Милане, ти пътя сбърка...", в което е страданието на аза, предупреждението му, в което е срамната перспектива на братоубиеца. Мотивът за отпора на България е в един стихов блок, в една синтактична цялост. По този начин структурното и синтактичното равнище съизразяват монолитността, спонтаннността, ритъма на събитието, разгърнатата поетическа фраза са и аргументите за подвига, и героизацията. И ако в този текст има противопоставяне, то е не межш два народа, а между подбуди, между мотиви (лични - на крал Милан и на общността - на България). Да припомним началото на втори стихов блок:
 Той влезе.
                Тогава България цяла...
Очевидно е, че разделянето на стиховата цялост има своите, значещи функции. "Той влезе" констатира злодеянието, в контекста на цялото е причина. Следствието, отбелязано най-първо с тогава, е предизвикано. Графическото обособяване визуално очертава поляритета на позициите Той, Тя. Тогава е началото. Но Тогава насочва и към причина (за Нея - България), която не е търсена, но и не може да се пренебрегне, в която няма корист, която е свързана с оцеляването, със съхраняването на своето. Тогаваоневинява България за пролятата кръв. Тогава е време на консолидиране ("България цяла"), на оживяване на историческата памет - за събития, за герои, за победи и за падения, време на гняв, време на устрем, на героичен отпор. Време, в което народ, герой, държава са едно цяло. В поетическата фраза, разположена в двадесет стиха, само с две глаголни форми - мина, спря се (срв. "мина с развени лъвски знамена / при Сливница спря се, като планина!"), това време е разчетено като действено противопоставяне на "[той - кралят] тръгна" и "той влезе". След цитираните стихове словесната разточителност вече е неуместна. Спокойното и удовлетворено "И в три дни създаде цяла епопея" бележи логическия край на неистова битка. Извисяването на България (пределно тесните времеви граници - три дни - миг във вечността, са изпълнени с безгранична слава, трансформирали са се във вечност) съдържа и идеята за паметта. От този момент ще запее Музата. "И затуй, Българьо, аз ще те възпея." Обещаната ретроспекция е в следващите текстове.
За незнайните юнаци
Чада на България, увенчали Майката-родина и себе си със слава. В назоваването им се съдържа винаги оценка: синове на България, чада на Балкана, юнаци безпокойни, лъвове безстрашни, деца бурливи, лавроносни войски, "войска, дето мръзне на полето вън", солдати чудесни, войници невенчани, сеячи... Бащи, които тръгват след синовете си, бащи, оставили чадата си... Те са синове. Поради спонтанността на обичта и на дълга им към България в текстовете липсва драматизма на персоналния избор - "Щом войната се захвана, / ний простихме се в часът / с майки, братя и с Балкана" ("Българският войник"). Дори в "Бащата на доброволците" решението не е резултат от вътрешни противоречия, а от дълбоко затаени и пробудени в един миг (онашки добродетели. Впрочем текстът, бидейки по модела на "Пристанала" (метрическа схема, други елементи от поетиката), поражда асоциация за връзката между поколенията борци. Но поетът не винаги разчита на асоциации. Той е по-често директен, когато романтизира свръхестествената мощ на българските воини (разбира се, историческата реалност дава достатъчно основания за това). Пътят на (онаците е белязан с драматизъм - от раздялата с близките, с родното, от несгодите на войнишкия живот ("Българският войник", "Бащата"), от тъгата по незасетите ниви ("Песен на българския орач през 1885"), от противоестественото братоубийство ("О, братя, ний се бихме зарад вас", "В окопа"), от скърбящите майки ("Баща", "Новото гробище над Сливница", "Свири нощната фъртуна"). Този път е на отъждествяването на всеки с подвига и жертвата - път, който респектира другите.
Първият текст от стихосбирката, в който откровено се възпяват воините, е "Завръщането на лавроносните войски". За победата е и призивът за всеобщо изживяване на радостта, и песента на лирическия субект. Текстът е структуриран като песен в песента - познат похват във фолклора и във Възраждането. Но песента е авторска - мойта песен - притежателното местоимение настоява за персонално присъствие (подобно на Хр. Ботев - "моята песен юнашка", "моята молитва"). Вазов разчита и на други познати модели - напр. метрическата схема , обръщенията напомнят Каравеловото "Хаджи Димитър" - "Я не плачи, мила мале / за мило чедо, / то мърцина не загина, / че не е говедо."; символите на зората, на лъва са от митопоетиката. Очевидно най-силна е диалогичността с Ботевата поезия, въпреки стремежа за оразличаване (срв. "Не плачи" - "я заплачи"). Видението на радостното завръщане, увенчаването с венци и китки, призоваването на майка, либе, целувката-съпричастие и единение - в красно чело, кървавата ръка, която напомня за Драматизма на сблъсъка в "На прощаване", в "До моето първо либе", са прототипна основа на новата песен. Но Ботевият лирически субект е в атмосферата на борческото, той е борецът, докато у Вазов той е певец - безусловно съпричастен, но неидентифициран с героите. Мисията му е да създаде славата, мита, да приобщи всички към своето ликуване. На подобна идея служат и повелителните форми (заплачи, чуйте, вийте), и преизказността, и сегашното време на глаголи, и реториката. Апотеозът в "Завръщането..." е и на България - на извокзваната й свобода, и на българската слава, на паметта за тази слава - "разцъфтели се лаврите / и в наште Балкани". Мотивът за вечността се свързва тук с националното пространство.
В следващия текст - "Българският войник" - ако се доверим на заглавието, вниманието се концентрира върху единицата." Членуваната словоформа (българският) отвежда към общовалидността на поетическите внушения за всеки един от войската. Множественото число на поетическия изказ усилва подобно внушение. В "Българският войник" няма и намек за митологизиране. Поетическият "разказ" (текстът има лирически сюжет) е за пътя на войните от дома, през изпитания към победи, към мечтаното завръщане; от унилото и жалко войнишко битие, през неудържимия летеж ("полудяхме, като бесни"), през носталгия по дома, към очакваното признание. В монолога лирическият субект (ние) се изживява не само чрез спомнянето на пътя и чрез видението на завръщането, а и чрез другите - чужденците, враговете, крал Милан. "Цитираните" от него чужди оценки (в края на всяка строфа), които варират от презрителното, насмешливо, злорадо отрицание, през страха и респекта до възхитеното признание, прави текста обективен и достоверен (срв. акта на цитиране). Освен това те са белег и на войнското самочувствие, и на гордостта от победата. Мотивът за славата се осъществява чрез метаморфозата на страничната гледна точка, която в текста мултиплицира и е във възходяща градация. Връх в тази градация е светът, покорен от венценосните войски. Пожеланието на Ние: "нека чуем в оня миг / що светът ще пак да каже / зарад българский войник" - пожелание за поредна реабилитация на българската идея, за признание... Пожелание на анонимния български войник, един от многото, тъждествен на множеството.
Изключителността на обикновения воин е обект и на "Само ти, солдатино чудесни". Лирическият субект е друг, изцяло вдаден във възторг, граничещ с умиление и коленопреклонение. Цената на победата - проблем и на предходни текстове - тук се интерпретира по друг начин. Така в стихосбирката се създава напрежение, открояващо не несъвместими позиции, а сложността, нееднозността на истината. "Само ти, солдатино чудесни" е с подзаглавие, което има смисъл на посвещение - " В памет на тържественото посрещане на нашите войски на 14 декември" и което предпоставя емоционалната приповдигнатост. Първият стих (обособен в заглавие) назовава обекта, акцентувайки неговата уникалност, неговата единичност. Обръщението е поздрав и пожелание да пребъде, то е дан на всеки от множеството чрез "само" в смисъл на единствено. И в текста солдатинът е тъждествен на войската, войската е въплътена във всеки воин. Тази особена метонимичност алюзира идеята за ценността на общия идеал и за ценността на всеки, който вярва в него. Този идеал е народът - "нас спаси" - като конкретност, той е България - като идея на национална общност - "България прослави". Той съществува чрез героите и чрез признанието, което им се отдава. Признанието е както в открояване на делата - "всичко снесе на плещи си здрави", "нас спаси, България прослави!", "планини прехвръкна", "как се мре научи", "на щик победата набучи", така и в пряко изповяданата емоционална реакция на аза - "Горди сълзи правиш меда роня", "плача, кат ви гледам" и т.н. И в двата случая се разчита на известна антитетичност. Така в първата строфа "чудесни" и "неизвестни" са частични антоними - по логиката: чудесни е следствие на знание, на вникване, резултат от популярност, белязана с положителен ореол. В границите на строфата обаче и те, бидейки определяеми на градирани в оценъчен план обръщения, са по-скоро смислови синоними. "Солдатино чудесни", "юнако неизвестни" отвеждат героите в приказен свят. Чрез второто обръщение ("юнако неизвестни") бойците се свързват асоциативно с чудесните герои на фолклора, с които общността винаги се е стремила да се идентифицира, които са еманация на нейната ценностна система. Противопоставителността във втората строфа разгръща мотива за юначеството чрез привидно дистанциране от фолклора - "Крилат не си - планини прехвръкна". Липсват атрибутите на чудесното, липсва вълшебният помощник, но тъкмо така се откроява свръхестественото - "планини прехвръкна" - едно основание за литературен мит. Частичното противопоставяне в тези стихове - "герой не бе - как се мре научи" - има струва ми се за праобраз съпоставителния механизъм във фолклорната песен, разчитащ на връзката между несъвместими, несъчетаеми реални, така че всяка от тях да отдаде и да приеме от ореола на другата.4 Така недвусмисленото признание на героичността в първа строфа се отрича - "крилат не си" - "герой не си". В последвалите сегменти (да припомним - във фолклора след "не са били" следва "най са били") той, героят, е нещо по-различно от герой, поне такъв, какъвто е по традиция. От една страна той продължава да е обикновеният воин, но без да притежава атрибутите на героя, той самият е тъждествен на героичното. Надмогната е обикновеността, безкрилието е отстъпило на крилете на духа. В същото време героят не е обожествен (да припомним - крилете съизразяват ангелското, духовното). Но пък чрез преминаването на планини (в контекста те са препятствия, враждебно пространство, граница) се загатва преминаването към "нови духовни нива на съществуване"5. Доколкото "има подобно преминаване, то" е възможно само в сферата на духовното и в "момента на безвремие". Прелитането на планините загатва пътя "от едно ниво на съществуване към друго"6. Така чрез символа на планината се потиска напълно очевидната връзка с извънтекстовостта, а обектът, солдатинът чудесни, е не само победителят във физически и морален, но и в духовен план. Така от времето на изпитание за българите той преминава във вечността.
Героизацията е и по линията на степенуването капитани (водачи) - редници (войнико невенчани). То е откроено чрез противопоставителен съюз ала и се изживява като градирано емоционално отношение на лирическия субект. (Срв. "Радува ме..." и "горди сълзи правиш ме да роня"). Вълнението в последната строфа е още по-богато нйзансирано. Плачът вече изразява състрадание и мъка към изнурените, окаяни човешки същества. Обръщението "братя прости" признава кръвното родство, принадлежността към земята ни, в него е другарството и обичта. В недоизказаността на поетическата фраза (срв. многоточието) заглъхва или поне се потиска тъгата, изтласкана от обичта: "Добре дошли, мои царски гости! / Добре дошли, лъвове безстрашни!" Обръщенията в последното двустишие до известна степен контрастират на предходните. Контрастните представи овъншняват разстоянието между обикновеното и великото - в събитието, провокирало Вазов да напише текста, както и в самия текст, то вече не съществува. Чрез отъждествяването на "братя прости", "царски гости", "лъвове безстрашни" последното двустишие се лишава от патетичност. То е изпълнено с тържествено и радостно облекчение от щастливия край - като в приказките. То е наградата за приказните герои.
Да обобщим ролята на нееднократно коментираните обръщения: "солдатино чудесни", "юнако неизвестни" - строфа I; "ти" - строфа II; "ти, войнико невенчани" - строфа III; "братя прости", "мои царски гости", "лъвове безстрашни" - строфа IV. С изключение на последната строфа във всички останали е използвана звателна форма в единствено число. Единственото число акцентува единението на масата, сплотеността й, равнопоставеност и равноценност на всички. И както във фолклора конакът - все едно Крали Марко или някой друг прави колективната представа конкретна в и чрез нейната единичност, така и тук единственото число би могло да се тълкува като единичността на националната общност, но от позицията на поета. Единичност, чрез която се създава монументалността на образа. Що се отнася до последната строфа, множественото число се обяснява със срещата с героите - "Плача, кат ви гледам, братя прости". Въввиждането, в гледането се заличава епическата дистанция, колективният образ се разпада, превръща се в десетки конкретни същества. Чрез множественото число обръщението е вече и толерантност, уважение към единицата, признание на индивида. Множественото число в случая алюзира и обичта, приобщеността на лирическия субект не към идеята за воин / воини, а към конкретния воин. И всеки от тях е заслужил да бъде сам той, макар и част от цялото.
Ваятел на образа на българския воин, Вазов е ваятел и на българската слава ("При царибродския бой", "Бойното поле при Сливница", "Тракия"). Славата-памет е основен мотив в "Новото гробище над Сливница". "Новото гробище над Сливница" подема, съчетава всички мотиви от предходните текстове. "Новото гробище" е венец от "песен жива", марш към вечността - посветен на воините от Сръбско-българската война, но относим към всички, паднали за Идеал.
Заглавието кореспондира с историческото събитие, в което българските воини побеждават, но с цената на много жертви. То напомня за пространството на подвига, станало и последно жилище на героите. В същото време заглавието провокира различни размисли. Ново гробище се прави, когато хората се преселват или когато старото не може да побере мъртъвците. Неявната опозиция старо - ново алюзира масова смърт, която, чрез географската реалия, се възприема и като героическа смърт на воини. И пак чрез историческата памет се активизира представата за анонимността на покойниците, за общност, към която са се причислявали и която остава ненакърнена и ненакърнима чрез смъртта. Провокативна роля има предлогътнад, вместо очаквания на. Чрез него се потвърждава представата за отделеността, но тази отделеност вече е с ореол - пространствената извисеност го създава. Заглавието откроява пространство - реално, географско-национално, но и универсално - на вечен покой. Заглавието откроява време - историческото, на подвига и на жертвата и време-вечност. В контекста на българската история заглавието прераства в символ (затова "работи" преди всичко географската реалия - в текста тя не се споменава нито веднъж - пореден аргумент на споменатата вече лабилна връзка с извънтекстовостта.
"Новото гробище" има седем строфи. В митопоетиката числото е сакрално. Семантиката му се "базира преди всичко на Библейския разказ за сътворението"7. Седморката се свързва най-често с успех, с щастие и с тържествуване, с празнуване и с плодоносен резултат. Но в Откровението от Йоан числото се среща с противоречив смисъл"8. Смятам, че и в този текст има смислоносеща функция или поне акцентува смисъла. Седемте строфи, от които се състои текстът, алюзират и плодоносния резултат като победа на духовното, и неизбежността на Страшния съд.
"Новото гробище над Сливница" е памет не само за българските воини, паднали при Сливница. Памет за праведници, чиято смърт е единение и "блаженно успение" във вечен покой. Тази смърт е преход от едно състояние в друго - "Покойници, вий в други полк минахте". Така животът не е в опозиция със смъртта, а с живот - в други измерения. Така се загатва идеята за вечността. Последната поетическа фраза: "Юнаци, лека нощ!" усилва внушението на началото. И както в християнството смъртта на праведниците е сън, така и в този текст. Първата и последната строфа създават смисловата рамка на творбата чрез мотива за преминаване от земното в отвъдното. Началото - "Покойници, ... И лека нощ навеки си казахте - / до втората тръба" акцентира единението - и в живота, и в смъртта. Единение с обич - епитетът "братски" алюзира и оценява привързаността като висока човешка добродетел. В него е признанието не само на достойно изминатия път, а и на душевната чистота и простота, на праведността, на примирението с края - един друг нюанс на ореола, окръжаващ чистите души. Естественото, спокойно приемане на неотвратимостта на смъртта ("навеки") в текста има и друга мотивация - втората тръба, тя напомня за времето, когато Бог ще въздаде висша справедливост на живи и мъртви. Последното двустишие на строфа I: "И "Лека нощ!" навеки си казахте - / до втората тръба", създава особено диалогично поле чрез пожеланието, поставено в кавички като чуждо слово, чрез тирето в коаестишието, което обещава не само като препинателен знак, а и чрез смисъла на поетическия израз - "продължение" на това слово. Некавичкосаният" отговор или продължение на пожеланието - "до втората тръба", разширява границите на художественото обобщение, отнася го не само към воините, а и към лирическия герой, идентифицирал се с позицията на респект, тъга, обич към покойниците. Съкратеният размер на стиха акцентува категоричността на тази истина. Втората тръба кореспондира с бойната тръба, призовала воините на бран. Наистина в това начало нейният образ не се появява - той присъства в края - "не ще да чуйте веч тръба, ни вожд" - като символ на една идея, нетъждествена с Бог, но идея, която обединява и има смисъл на нравствен императив и която е ценност. Но тя е и атрибут на една институция, част от родината и изражение на родината. Този символ, както и военните термини (полк, отпуск, зов за борба) имат многозначни функции. Припомнят-загатват връзка с извънезиковата реалност, утвърждават братството и т.н.
Чрез разгръщането на мотива за смъртта в текста се очертават границите на живота на бранителите - от зова за борба, от тръбата, която възвестява началото, до края, "де няма отпуск ни зов за борба", където цари вечен покой, най-сетне, до живота в паметта на майките и поета, до вечността. И пак чрез този мотив се открояват идеалите, ценностите за героите. "Българийо, за тебе те умряха." Но България не изчерпва смисъла на тяхната жертва - "Но що паднахте тук, деца бурливи,/ за трон ли злат, за някой ли кумир..." В реторичния въпрос символите на трона и на кумира съизразяват неизкушеността, недосегаемостта на воините от мирските и духовните пороци. Тронът, престолът, при това "злат", е сила, седалище на власт. Кумирите са лъжливи божества. Бог запретява всякакви кумири, които са израз на фалшиво почитание. Всеки, който възлйзби този свят, богатствата и славата му, е идолослужител. В строфата се активира опозицията смърт, но разбирана като живот, и живот, в смисъл на оцеляване, живеене - "да беше то, остали. бихте живи". Признанието на невинността и чистотата на воините има своето "продължение" и в обръщението "деца бурливи" (дете - простота, невинност, неспособност за лъжа; бурливи - от буря, която алюзира творческа сила, просветление, признание на достойнството на жертвите). В художествената логика на текста обръщението обобщава земния подвиг на героите.
Сътворяването на памет е противостоене на забравата. В четвъртата строфа, която разполовява текста, се задава парадоксалният въпрос "Кои сте вий"" Казвам парадоксален, защото до този момент лирическият субект е назовал обекта си - "покойници", "деца бурливи", откроил е делата им, възвисил е обичта им към България, достойнството им, куража им да се жертват. Парадоксът е подготвен от началото на строфата - "Но кой ви знай, че спите в тез полета" / Над ваший гроб забвеньето цъфти". Двустишието въвежда мотива за забравата, за липсата на памет, която дискредитира подвига, обезсмисля го и която всъщност е абсолютната смърт. Имплицитно присъстващата до този момент идея, че смъртта е сън, живот в други измерения, се разпада.
С противопоставителния съюз но се въвежда друга гледна точка, недиференцирана във времето и пространството, неперсонализирана. Въпросът "Кои сте вий?" разделя позиции, които са полярно противоположни - на анонимния / анонимните никой - т.е. на безпаметността и на безчувствителността и на майките, и на поета - т.е. на паметта и вечно живата болка. Чрез сакрализацията на майките ("свети") - традиционна за българската литература, те, покойниците, децата бурливи, също придобиват ореол на святост. Поетът също се отъждествява с грижа и с милост за героите, подобно на майките. Равнополагането остойностява неговата позиция. "Кои сте вий?" е въпрос и към него самия. В последвалите стихове имплицитно присъства отговорът и оценката - клетници, преселили се в небитието, общност, неразделена, неразчленена, но и уязвена в преходността си... но и незабравена... Незабравена от майките и поета, в опозиция с другите. Тази опозиция откроява двойка проблеми: памет - забрава. Тя се разчита и като нетленност -тленност, святост - греховност, моралност - аморалност, респект, обич, възхита - потрес, гняв, срам. Чрез нея те, другите, се обезличават... Защото "Но кой ви знай" има смисъл на никой (никой, който зачерква не само героите, но и спомена за техния подвиг). И този никой е лишен от възможността да бъде ценност, да се докосне, да се доближи поне до геройното. Взаимната връзка между България и нейните бранители се е прекъснала. "Българийо, за тебе те умряха, / една бе ти достойна зарад тях / и те за теб достойни, майко, бяха!" Нещо повече - като че те (неназованите други, представени чрез въпроса "Но кой ви знай") остават вън от пределите на духовното, идеалното пространство, наречено България. И ако не звучи пресилено - остават в полето на безнравственото, което в този текст, може би в цялото творчество на Вазов, е очертано не само от отношението към родината и към нейната история. Поетът е в традицията на Българското възраждане, художествено остойностява високата и ниската проблематика, мотивирана от позицията към България и към нейното минало. "Високото" е дългът и жертвата, т.е. геройното, "ниското" е падение - предателство, примирение, безразличие, страх - т.е. всичко, което поражда срам. И "високото", и "ниското" в текстовете му обслужват мита. Доколкото те съжителстват в историческото събитие, Вазов се интересува от тях, но не само за да ги регистрира, да ги утвърди или отрече. Той търси резона им в духовното и в културното пространство на личността и на България - във времето, когато се проявяват, но и в перспектива. Но "високото" и "ниското", но отношението към своето, е и връщане към или поне актуализиране на архетипни модели, на фолклорно-митологични представи и ценности. Подобно връщане естествено е чрез използване на образи и символи от митопоетиката или чрез интерпретиране на модел или мотив във фолклора. (Цялата възрожденска литература експлоатира митопоетиката, но, да повторим - за да представи родината и отношението към нея като ценност.) За Вазов освен тази ценност, която е конкретно историческа, актуална за всички български времена, има и универсална ценност. Постигането на национално-аксиологичното е едновременно път и изражение на общочовешко-аксиологично.
Но да се върнем към текста - споменатата връзка между воините и България е връзка между синове и майка. Впрочем не съотношението е ново, не е и Базово откритие представянето на родината като майка - в цялото Възраждане по този начин се въвеждат интимни аспекти на олитературените идеи. Новото е в това многозначно: "И твойто име само кат мълвяха, / умираха без страх". Номинацията в началото на строфата "Българийо" е заменена с "майко". Идентификацията на родината с майка, постигната в посочения ред, е визия на съзнателната и подсъзнателна вярност към изконно ценностното, в края на текста - визия на връщане към нейното лоно. Но за това - по-късно. Коя е последната дума на синовете - "Българийо" или "майко" - не отговорът на този въпрос е съществен; той, бих казала, е наивистичен и изисква или да се ръководим от житейската логика, според която обикновеният човек призовава или най-близкото същество, или божеството (значи "майко"); или да разчитаме на семантиката на думите - в случая "твойто име само кат мълвяха" (значи "Българийо"). Последната дума - последно, истинно, съдбовно, без публика приобщаване към нея. В следващата строфа образът й се умножава - "майките" - с ореол на святост. "Майките свети" - те имат аналог в конкретната реалност, провокирала създаването на текста, във всяка българска реалност, в която синовете са надживени от тези, които са им дали живот, но имат аналог във вечно скърбящата майка, чийто син се жертва, за да спаси човеците.
Отграничаването от паметта на майките и на поета отграничаване от сакралната ценност, от апостолската визия, която не изравнява апостолите със Спасителя, но ги доближава до Него. Това дистанциране от гледна точка на Вазовите текстове е грях. Този грях поражда потрес, негодувание, срам, И в "Новото гробище на Сливница" забравата е грях, изражение на низкото, тъмното съзнанието на човека. Метафората "забвеньето цъфти" в контекста на поетическата фраза обозначава аморалност, защото са погазени не само сакрални за рода, за народа връзки, погазени са от векове осветени норми...
Сътворяването на памет е с езика на словото - Божият дар на човеците. То е реализацията на поета, на неговата мисъл, то неговото дело: "Борци, венец ви свих от песен жива, от звукове, ще никой не сбира". Показателна в това отношение е личностната идентификация - "свих". Венецът в този текст е и прослава, и тъга, печал за победителите-жертви. В него и чрез него се събира в едно природното величие ("Витоша бурлива", българското пространство - в случая - ос, център, връзка между небето и земята), тътена на победната битка (алюзия за първичната й стихия е "дивий рев"), човешкият тържествуващ вик "ура". В него "Витоша бурлива" носи спомена за "деца бурливи", т.е. човешкото и природното се изравняват и извисяват чрез един епитет. В него "дивий рев на биткатг гръмлива", "вашето ура" напомня бойна тръба, достойна смърт. Светът се хармонизира в живата песен. Тя асоциира и жива вода, в която е силата и вечността на живота. Песен и венец изравняват значенията си, съизразяват слава, чрез която азът, поетът или българинът се доближава до онези ценности, които не са само национални, добродетелни чувства, които ни правят повече от българи.
Прославата е и чрез именуването на героите. Впрочел диалогичната насоченост, обръщението като към живи "оживява" мъртъвците. В първа строфа те са назовани покойници. Именуването хармонира със скръбно-величавите чувства и мисли за тленността на героите. Във втората - "деца-бурливи" е в съзвучие с вътрешната певога на субекта за ценностите, които изискват жертви. В третата тоофа обръщението е към България, изравнена с майката. В съотношението България - майка - те, "те" са синовете. Синът - бранителят, вечният закрилник на майката - повторение на архетипен модел. В коментираната четвърта строфа обръщението "Кои сте вий?" дисхармонизира апотеоза, разгражда представата за цяло или за космос. Имам предвид, че България е ценностният център, и оста, чрез която човекът се полага в света. В пета строфа с обръщението се слага началото на създаване на ред, на български космос (Витоша, българските планини зелени), но и универсален - чрез символите на песента и на венеца. В шеста строфа обръщение няма. Именуването ВИ - притежателно местоимение (от вашите) - е мотивирано от доминираните проблеми и мотиви - за бъдещността на славата, за вечния покой и вечната памет (в опозиция). Покой и памет, мислени, разбирани като венец, песен, прослава, респект пред смъртта, правят неуместно обръщението. Борците са в последното си жилище на плътта - "гробни хълми", място за покой и почивка. Те са в утробата на земята, част от земята. Последният стих на текста - "Юнаци, лека нощ!" - последно прощаване с героите, последно признание на връзката им с родното. Обръщението, чрез което те са положени в националното пространство, е най-силното признание, стоплено от интимното, но не и принизяващо пожелание: "лека нощ!"
Творецът
Не Вазов, а поетът - лирически персонаж на стихосбирката. Свързан с историята на рода и на народа си, призван да я изстрадва, възпява... Призван да бъде истинен... И винаги самотен, отделен от другите.
Проблемът за твореца в тази стихосбирка е проблем за неговото историческо самосъзнание. Историческото самосъзнание, по думите на Гадамер, "може да бъде различно по вид - съхраняващо, формиращо образци или чувстващо упадък. В равновесието на тези различни начини да се прави история би трябвало да се запази пластичната сила, само чрез която е способна да живее една култура"9. Тази позиция смятам за напълно съотносима към автора на "Сливница". Сътворяването на памет е резултат на съхраняващите и формиращи образци пластове на самосъзнанието. Но би било несправедливо да отминем онези текстове в стихосбирката, чрез които цялото запазва "пластичната си сила", благодарение на активирането на чувството за упадък, или поне на чувството зa многоаспектността на всяко историческо явление или факт. То се реализира директно в два текста, но присъства имплицитно в много други. То е в атмосферата на смърт, създадена чрез символа на черните гарвани, на черните бразди, алюзия за ниви и полета превърнати в обиталище на смъртта, то е в тишината и немотата на гробовете ("Бойното поле при Сливница"). То е в изгубените илюзия за братство, за обич, за пътека, която да свързва, а не да разделя народите ("Орел"). То е в тъгата и милостта и за свои, и за чужди тъга и милост за майките...
Ако, както бе вече казано, чрез епиграфа интенцията не твореца е да увековечи, да съхрани подвига, ако в "Пролог" той създава илюзията, че подвигът е ценност, която покорява, задължава самото божествено вдъхновение, то в "Не, не ще се радвам кръвожадно" и особено в последния текст "Да не се упиваме безпечно" същият този творец е вдаден в мисли не за събитието, а за изживяването му , за резона му в творческото съзнание, както и за перспективите на човека, на държавата в контекста на историята. "Не, не ще се радвам кръвожадно" е в средата на стихосбирката след "При царибродския бой". Визия за народния дух, за вечния живот на свободния българин, преодолял за час пет века - "Ти из тъмните гробове / извикваш трупа - херувим да стане". В поредицата текстове до този момент "При царибродския бой" е най-емоционално приповдигнат, като (ако изключим заглавието), връзката с извънтекстовостта е туширана. Симолите на светлината - лъв, орел и т.н. - съизразяват радостта от тържеството на правдата и на юначеството. Т. е. текстът синтезира опиянението от победата. "Не, не ще се радвам кръвожадно" акцентува рационалното в оценката от, повтарям, позицията на твореца. Текстът е и за неговата самота, приета с достойнство. Лирическият субект се дистанцира от възторзите - "Скъпи нам са тез победни лаври"/... Колко сълзи всяк песен струва!" Художествената мотивация на тази позиция е преди всичко в природата, в чувствителността на поета. Нему не е присъща първосигналната, еднопосочна, еднозначна оценка - в "Не, не ще радвам кръвожадно" - отграничаването е не от радостта изобщо, а от ожесточението, което не отшумява и след победата. Чрез двойното отрицание в първата поетическа фраза - реторичен похват декларацията прозвучава категорично, загатва се полемичност. Подобна функция има и първият стих на третата строфа - "Не, не ще се радувам безумно:" - почти дословно повторение на началото. Промяната (безумно вм. кръвожадно) създава ескалация в плана на пейката - значението на безумно е много по-обемно, по-многозначно. В контекста то включва и кръвожадно, но означава и безразсъдност, граничеща с лудост. В тази строфа зграничаването, което в предходните строфи няма конкретен обект, е придобило конфронтиращ характер. То е с другите - тези, които изискват, налагат своята представа за длъжността на поета - "не нудете ме да пея шумно". Обръщението към тях в последната строфа е заменено със своеобразна поетическа характеристика - "Вас ви смайва шумът на борбите, / славата, юнаците, що светят" - тя потвърждава така изведения смисъл на началото, в което азът не приема еднозначната оценка. В тази характеристика са експлицирани мотивите за неговата отделеност от другите. Лирическият субект (поетът) е в опозиция с тях, всички останали - едно аморфно цяло, от което се изключват майките. Опозицията всъщност е радост - скръб, чувствителност за страданието - нечувствителност, безчувственост. Липсата на сетива за "гробовете, майките, сълзите" в текста алюзира забрава. В "Не, не ще се радвам..." мотивът не е водещ, той е разгърнат в "Новото гробище". Азът / поетът изповядва своята злочестина, самотата на своето страдно сърце (символът на сърцето асоциира страданието като еманация на духовността, като емоционален и като духовен център) - "Всяка радост в мойто сърце страдно / прави ножа повеч да се завре". Нараненото сърце (то има аналог отново в поезията на Ботев -"сърцето ми в люти рани", "сърце ранено"), асоциира накърнената цялостност, равновесие, жизненост. Парадоксът - радостта забива ножа (отново аналогия с Ботев - "кръстът е забит във живо тело") изостря вниманието към смисъла, а така също откроява сетивността на образите. Връзката с поетиката на Българското възраждане - този път в търсеното съзвучие с читателската аудитория - чрез въздействаща свръхсензитивност. Така нараненото тяло означава терзанията на духа (срв. у Ботев - "тебе ли покрих с дълбоки рани", "всичко е в рани покрито" и т.н.) Не бих се наела в този случай да твърдя, че Вазов постига художественото внушение на Ботевите текстове. Дразнещ със своята изкуственост, огрубеност, бих казала - неуместност на някои словоформи е стихът "прави ножа повеч да се завре". Разбира се, бих могла да намеря и обяснение, и оправдание за неговата поява по линията на провокативността и на дистанцирането от парадната клишираност, налагаща се при всяко венцехваление. Биполярността на емоции в първата строфа намира своето поетическо "обяснение", което също разчита на опозиции - "Колко сълзи всяка радост струва!" - сълзите = скръб; песента = ликуване; лавър = прослава, вечност, непреходност; гробът = смърт, преходност, тържество на смъртта. Те, бидейки пределно ясни, не се нуждаят от коментар. От друг порядък е опозицията възторг = обич - злоба = омраза във "Всяк възторг е океан от злоба,/ в други гърди що бесней, върлува" - тя вече може да се разчете като съотношение между победители и победени. Тя е друга аргументация на "не, не ще се радвам кръвожадно" и на "не ще се радувам безумно:..." Двоеточието след безумно открива пътя към доуточняването на позицията - "кръвта, дето леем, наша кръв е". Съзнанието за братоубийството (макар тук да не се намекват причините или Каинов комплекс) изключва афишираната патетика, високопарната демонстрация на ликуването, то помрачава радостта - "не нудете ме да пея шумно". Поетът ожалва и българските юнаци, и "гробовете, майките, сълзите", жали за нашата кръв - на нашите братя. В рамките на този текст не се поставят много други въпроси, които поражда всяка война и особено - братоубийствената - например за вината, за задължителното отъждествяване на всеки воин с каузата, за коя се бие армията, ако той иска да оцелее, за съдбата на човечността в условията на война... Разбира се, не ги вменявам във вина на поета... Много от тях ще изпълнят поетическото пространство на Дебелянов. В случая по-важно е, че без да се поставя под съмнение българската идея, високата цена на победите, неотменният атрибут на поета е човечността и милостта.
С "Да не се упиваме безпечно" приключва стихосбирката. В него проблемът за самотата не присъства, за разлика от "Не, не ще се радувам". Текстът е предупреждение - резултат от вникването не само в събитията, а и в смисъла на историята. Този, който е сътворил памет, е проникнат от мисълта за живите, за тяхната бъдещност, бъдещността на държавата. Във време на възторзи текстът настоява: "час е да почнем дело вечно, / нам не се е свършила съдбата!". В контекста на тези стихове Сливница е дело преходно, без какъвто и да е пейоративен ореол. Борбата, която предстои - за съграждане (в неявна опозиция с разрушението). Това съграждане в края се разчита като "здание народно" - метонимия на държавата (въпреки че държава не се споменава). В историческото време най-първата задача е укрепването на България. В "Да не се упиваме безпечно..." за сетен път се отдава заслуженото на "ония, що блестяха с мечът", но редом с тях са другите - "що с ума работят". Равнопоставянето на воините и на творците (в най-широк смисъл) въвежда в стихосбирката други аспекти на хармонията. Идеалът пак е България и българското - но вече не като родна земя, родно пространство, герои, победи и т.н., а като градеж и като здание, което е трайно, вековно. Идеал, постижим само чрез духовното. Такъв е смисълът на прославата - "Чест на всички, що в полето родно / скромно фърлят семето духовно". Това "всички" обединява и тия, "що блестяха с мечът", и тия, "що с ума работят". Символът на семето активизира представи от Библията - от посятото зърно ще се роди дърво и на него птици ще пеят. Обемността на метафората ("семето духовно") позволява в нейното пространство да се вмести всяка мисъл, жест, дело, за да е трайно, вечно зданието народно. По този начин и съградената памет става част от битието на народа.
Но представата за твореца се обогатява - той е не само родолюбив, човеколюбив, всемилостив. Той е мъдрец, прозрял истината - "не смъртта, не гробът и не мечът / дават на народите животът". Неговата най-първа грижа е "нашто здание народно". Но той не съизмерва България и българите вече с другите народи, събития (с Картаген или Термопили), отказва се от модела и ний сме дали / показали нещо на света ("Българският войник", "Бойното поле при Сливница" и др.). Неговата грижа е за духовността в националното пространство като път към нейната вечност.
Сътворил паметта, творецът обръща поглед към сътворяване на България.


БЕЛЕЖКИ:

1. Цит. по Вазов И. Събрани съчинения, т. III. София, 1975, 416 - 417. [обратно]

2. Цит. по Вазов И. Събрани съчинения, т. III. София, 1975, 416 - 417. [обратно]

3. Всички цитати на художествени текстове от "Сливница" са по посоченото издание. [обратно]

4. Срв. Георгиев Н. Българската народна песен. София, 1986. [обратно]

5. Купър Дж. К. Енциклопедия на традиционните символи. София, 1993. [обратно]

6. Купър Дж. К. Цит. съч. [обратно]

7. Срв. Петканова Д. Средновековна литературна символика. София, 1992, 54. [обратно]

8. Пак там. [обратно]

9. Гадамер Х.-Г. История и херменевтика. София, 1994, 42. [обратно]





© Румяна Йовева, 1996
© Издателство LiterNet, 17. 06. 2002
=============================
Публикация в сб. "Творчеството на Иван Вазов. Критически прочити", Шн., 1996.