РИМСКИЯТ ЕПОС

РИМСКИЯТ ЕПОС

Подтеми, засегнати в реферата:

1. Паралели с Илиада и Одисея;
2. Антиепичност:психологизъм,елинистични философеми в схващанията за боговете,съдбата и мястото на човека,стойческата концепция за съдбата и стойческият идеал на героя - неуклонно следващ съдбата си,любов към съдбата (amor fati);
3. Епическа стиизация:точно възпроизвеждане на характеристиките на епическия стил в нови исторически и литературни условия,политическа тенденциозност-противоречаща на епическата безпристрастност,въвеждане на историческа перспектива в затвореното време на епоса (Вергилия - Енеида).


Политическият строй се изменил раикално и теоретиците на новия режим се стараели да отвлекат вниманието от въпросите на държавното устойство,давайки акцент за нуждата от необходимост от нравствена реформа.Самият Хораций казва: "Каква полза има от безцелните закони,ако няма добри нрави?"
Повечето нововъведения стават под знака на религиозната и нравствена реставрация т.е. възстановяването на "обичайте на прадедите".Наблюдава се преклонение пред политическото и религиозното минало на Рим,възстановяване на старинните,отдавна забравени култове и празненства.Всичко това е отличителна черта на идеологическата политика на Август.Тази идеология изисквала религиозно освещаване на империята и разглеждала управлението на Август като "златен век",слагащ край на гражданските войни и донасящ на земята мир и изобилие и искащ на свой ред от гражданите благочестие.
Подчертана е ролята на Август като "освободител" на държавата и последвалото"предаване в ръцете на сената и народа" на онази върховна власт,която той имал през своето управление"по общо съгласие".Значително недоволство предизвикала политиката на Август в областта на семейството и брака - предвиждал се строго съсловен брак.Прелюбодеянието се наказвало със санкции,и дори мъжът,който знаел за неверността на жена си бил преследван от закона (това се случва при положение, при което той не възбуди съдебно преследване срещу нея).Този натиск над личният живот,който ставал по лозунга за възстановяване на старинната чистота на нравите,срещнал както силна съпротива,така и многостранно отражение в литературата от Августово време.
Тук господства "класицистическият" стил, ориентиране към атическото изкуство от 5ти век,обаче римското изкуство дава по-голяма индивидуална портретност.Преходният период (пр.между 40 и 15 бг.пр.хр.) бил време на най-голям разцвет на римската поезия.В литературата то се забелязва с реакция спрямо безидейността на александризма,с повишаване на идейното съдържание,възвръщане към класическият стил и хармоничната форма.Aвгуст и неговите най-близки помощници били силно зайнтересувани от това да привлекат литературата за пропаганда на идеологическите основи на новия строй.Кръгът на Меценат бил най-важният център на новото движение в римската поезия,към него принадлежали най-бележитите поети на тази епоха - Хораций и Вергилий.
Вергилий разработва легендата за Еней(която още в 3ти век получила официално признание в Рим) и създава поема не само за произхода на Римската империя,но и за прадедите на Август.Задачата му не била никак лесна-възобновявайки големия митологически епос,Вергилий влизал в "съревнование" с Омир.Разработката на мита за Еней от Вергилий бил съчетан в "Енейда".Римската литературна традиция давала исторически епос в стила на Ений, но и този литературен вид бил дискредитиран от неотериците. Трябвало да се създаде поема, която да бъде ориентирана към Омировия стил, но да задоволява новите идеологически нужди и изтънчения вкус.Специфични трудности изникнали и във връзка с материала на преданието. Централният герой бил беглец, който напуснал загиващото си отечество; този образ се нуждаел от деликатно третиране, за да не предизвика у читателя отрицателно отношение. Преданието за троянския произход на Рим имало актуална политическа острота. Със своето третиране на мита “Енеидата” е трябвало да се противопостави на тази тенденция. Най-после тя изисквала значителни “учени” изследвания, запознаване с обширния митологичен и историко-антикварен материал. Вергилий замислил предварителния план на поемата и съставил едно кратко съдържание в проза, като разделил материала на 12 книги. След това той започнал да разработва отделните епизоди, обхванати от плана, като често оставял едни или други части недовършени чак до окончателната редакция на цялото произведение. Едва след няколко години той сметнал за възможно да прочете на Август някои от повече или по-малко завършените книги. В 19 г. пр.н.е. “Енеидата” била готова в чернова и авторът определял още три години за нейното обработване, за да може да прекара остатъка от своя живот във философски занимания. Смъртта обаче осуетила тези планове. На връщане от едно пътуване в Гърция Вергилий заболял и в тежко състояние бил докаран в Брундизий (днес Бриндизи), където и умрял на 21 септември 19 г. Преди смъртта си той поискал да изгори незавършената си поема, а в завещанието си разпореждал от неговото литературно наследство да не се публикува нищо, което не е било издадено от самия него. Август се противопоставил на това последно желание и поръчал на приятелите на поета да издадат “Енеидата”. Съгласно античната практика при посмъртни издания издателите се въздържали от каквито и да е значителни редакционни поправки. Недовършените от Вергилий хекзаметри били оставени без промяна. Били оставени също така и редица несъответствия, повечето малки и незабелязвани, но понякога накърняващи дори основните линии на сюжета.
Сюжетът на “Енеидата” се разпада на две части: Еней странства, а след това воюва в Италия. На всяка от тези части Вергилий определил по 6 книги. Първата половина на поемата тематично се приближава до “Одисеята”, а втората – до “Илиадата”. Основната концепция на “Енеидата” се съдържа във встъпителните стихове: “Възпявам подвизите на героя, който… бе много подхвърлян и по земя, и по море…. И много претърпя на война”.. Еней е “беглец по волята на съдбата”. Позоваването на “съдбата” не служи само за оправдание на бягството на Еней от Троя, но и посочва движещата сила на поемата, сила, която довежда до това, Еней да

“основе град и пренесе боговете си в Лациум: оттам е латинският род, нашите прадеди албаните и върху хълмовете стените на Рим”.

За разлика от Омировия епос, който напълно се простира в миналото, у Вергилий митът винаги е преплетен със съвременността и изпитанията на Еней са само многозначително начало на начертаното от съдбата римско величие. Нещастията на Одисей са причинени от гнева на Посейдон; странстванията на Еней са обусловени “от злопаметния гняв на жестоката Юнона”. Омразата на Юнона (у гърците Хера) е Омирова традиция, комплицирана от римската политическа мотивировка: Юнона е покровителка на Картаген, вековния враг на римляните. За композиционен образ на първата половина на “Енеидата” е послужила “Одисеята”. Разказът започва с последните скитания на Еней, а предходните събития са дадени във вид на разказ на героя за неговите приключения.
Когато Еней вече се приближава със своите кораби до Италия – крайната цел на неговото плаване, разгневената Юнона праща страшна буря. Корабите са разпръснати по морето и изтощените троянци пристигат на неизвестен бряг. Героят на поемата е представен в скръбно безсилие, но с вяра в бъдещето и готовност да претърпи всякакви удари на съдбата. И тук също разказът се прекъсва от сцена на Олимп. Юпитер открива на Венера бъдещата съдба на Еней и неговите потомци чак до времето на Август и предсказва мощта и величието на римската държава. В по-нататъшното развитие на разказа олимпийският план продължава да се редува със земния и човешките подбуди се дублират от божествените внушения. На упоритата вражда на Юнона е противопоставена любящата грижовност на Венера, майката на героя. Щастието почва да се усмихва на Еней и спътниците му. Те се намират в Либия, недалеч от строящия се Картаген. Този мощен град е основан от една енергична жена, царица Дидона, избягала от Тир, след като нейният любим мъж Сихей бил вероломно убит от брат й Пигмалион. Тя горещо съчувства на нещастието на Троя, мълвата за която вече успяла да прелети по целия свят. Издигнатият от Дидона храм на Юнона е украсен с изображения на характерни и трогателни сцени от историята на Троянската война. Дидона приема троянците гостоприемно.
“И аз минах през много мъки, съдбата като вас ме подхвърля и пожела да спра най-после в тази земя. Понеже добре познавам нещастието, аз се научих да помагам на нещастниците.”
Особено впечатление й прави съдбата на Еней. Вечерта на пира в разговор с Еней тя “дълго пие любов” и го моли да разкаже подробно за своите нещастия. С тази експозиция на любовта на Дидона към Еней завършва първата книга. По общата си композиция тя възпроизвежда V-VІІІ песен на “Одисеята”; плаването на Одисей, бурята, повдигната от Посейдон, пристигането му в страната на феаките, радушния прием на цар Алкион, в чиято страна вече пеят за Троянската война, и молбата да разкаже приключенията си. За Омир напомнят и много детайли на разказа, изпуснати в нашето изложение, при което Вергилий използва материал от най-различни части на двете поеми. Заимстват се сцени, мотиви и отделни изрази.
От “Заемките” се създава ново цяло с подчертано изтъкване на чужди за Омировия епос лирични моменти и субективно мотивиране на действието. Такова съотношение между материала на старогръцкия епос и неговата преработка у Вергилий е характерно за всички части на “Енеидата” и при по-нататъшното преразказване на нейното съдържание ние повече няма да се спираме на това. Разказът на Еней обхваща втората и третата книга. Втората книга е посветена на падането на Троя. Тази тема (“разрушаването на Илион”) е била третирана вече неведнъж в гръцката поезия, но Вергилий трябвало да осветли традиционната легенда от гледището на троянеца и да разкаже събитията като преживявания на едно лице – Еней, комуто преданието не отреждало видно участие в събитията. Разказът е трябвало да потресе със страшни и трогателни сцени на “страданията на Троя”, да снеме от гърците ореола на победители и да оправдае личното поведение на героя на поемата. Книгата започва с разказ за “дървения кон”: троянците не са победени в открит бой, но гнусно измамени. В постъпките и думите на гърка Синон, оставен при коня, е въплътено изкуството за изтънчена лъжа, коварство и клетвопрестъпление. Към нечуваното вероломство на хората се прибавя и коравосърдечието на боговете: жрецът Лаокоон им извиква “да се страхуват от данайците дори когато поднасят дарове” , но сам Лаокоон и двамата му синове са удушени от огромни морски змии, пратени от Атина. След това божествено наказание троянците не могат да имат съмнения: с празнично ликуване те въвеждат в града си съдбоносния кон, а още през нощта гърците влизат в Троя. Епизодът на нощния бой е обгърнат с атмосфера на трагичеk патос. Еней събира около себе си малък отряд:
“Единственото спасение за победените е да не очакват никакво спасение.”
Отрядът обаче е унищожен. Вече е загинал и престарелият цар Приам в безсилна борба със свирепия син на Ахил. Повторни указания на боговете принуждават найпосле Еней да напусне загиващия град. Той носи на плещите си баща си Анхиз, който държи пенатите (домашните богове) на Троя. Към Еней се присъединяват многобройни спътници. Третата книга описва скитанията на Еней. Тук традицията давала несвързани помежду си предания за местата, които посетил Еней, и за основаните от него градове и светилища. Вергилий съкратил този материал, като се постарал да го украси с живописни описания и трогателни епизоди, които през всичкото време напомнят за нещастията на Троя. Смятало се, че плаването на Еней станало едновременно със странстванията на Одисей и отчасти по същите места, но Вергилий, като прекарва троянците през Сцила и Харибда или острова на циклопите, не дублира Омировите приключения. В скитанията се внася единство чрез това, че при всяко значително спиране някакъв предсказващ сън или оракул съобщава нещо ново на героя за крайната цел на пътуването му. В това отношение третата книга не е съгласувана с другите части на “Енеидата”, където Еней още от самото начало се отправя за Италия. За идеологичната концепция е характерно, че Италия не е чужбина, а “древна майка”, прародина на троянците, в която те сега се завръщат. Еней довежда разказа си до своето престояване в Сицилия, където умрял старият Анхиз. Отправяйки се от Сицилия в Италия, героят бил настигнат от тази буря, с която започва поемата. Четвъртата книга наред с втората принадлежи към най-силните и паметни части на “Енеидата”. Това е повестта за любовта на Дидона към Еней. Омировият епос загатнал любовната тема, но не я разработил. Въвеждайки патетиката на любовната страст в големия исторически епос, Вергилий следва поемата на Аполоний Родоски. При това той пренася чувството в по-възвишена сфера, задълбочава анализа и създава трагедия във формата на завършен епилион.Гордата царица Дидона е фигура от “героичен тип”. Тя обиква Еней заради неговите страдания, но е свързана с клетва за вярност към покойния си мъж и се мъчи от съзнанието за пламващата страст. Борбата между чувство и дълг, победата на чувството и любовното безумие е първият акт на нейната трагедия. Накрая по време на бурята, която застига Дидона и Еней при лова, те намират убежище в една пещера:
“Земята и покровителката на брака Юнона първи дават знак. Блеснаха огньове в ефира – съучастник на този брак, и от върха на планината завиха нимфите” .
. Боговете напомнят на Еней за предопределената му от съдбата мисия и той се готви да отпътува от Картаген. Трагичната развръзка на любовта Вергилий е разработил с особена грижливост; с всеки нов етап на развиващото се действие се разрастват и душевните мъки на Дидона. Повествователните части служат само като обяснителни уводи към думите, монолозите и размишленията на героинята. Първото смайване и упреците се сменят с гордото чувство за оскърбено достойнство, с презрение и ненавист. Скоро достойнството е потъпкано: Дидона отправя смирени молби да се отложи пътуването. Със силата на натрапчива идея я преследва мисълта за смъртта, но когато вижда вече отпътувалите троянски кораби, я завладява отмъстителна ярост и извън себе си, в проклятия към Еней и неговите потомци предсказва непримиримата вражда между двата народа и бъдещото раждане на отмъстителя (Ханибал). След това тя се качва на кладата. Царицата и основателката на Картаген със спокойно съзнание за величието на своята дейност се пронизва с меча, подарен й някога от Еней. Петата книга ни връща към “съревнованието” с Омир: Еней, слязъл отново в Италия, устройва игри по случай годишнината от смъртта на Анхиаз. Този паралел към ХХІІІ песен на “Илиадата”, игрите при погребението на Патрокъл, бил напълно актуален в Рим във времето на Август. Императорът насажда у знатната младеж обичая да участва в състезанията, смятайки това за “стар похвален обичай”, и Вергилий извежда прародителите на най-известните римски родове като участници в устроените от Еней състезания. Твърде интересна е шестата книга. Плавайки покрай брега на Италия, Еней спира при град Куме. Тук се намирал прочутият оракул на Аполон, а недалеч античното вярване поставяло входа на подземното царство. Пророчицата Сибила дава предсказание за борбата, която очаква Еней в Лациум, а след това го придружава в царството на мъртвите да се срещне с баща си Анхиз. Създавайки паралел към ХІ песен на “Одисеята” (посещение в царството на мъртвите), “ученият” поет обединява образи от древната митология с по-късни религиозни и философски учения. “Слизането” на Еней в ада влиза като звено в дългата редица апокалипси (откровения) за “тайните” на задгробния свят и е послужило като един от литературните извори за прочутата поема на Данте. В описанието на Вергилий се сливат три кръга представи – за сенките на Омировото царство на мъртвите, след това за задгробния съд с вечните мъки в Тартара (“ада”), за престъпниците и вечното блаженство в Елизия (“рая”) и най-после за “очистването” на душите след смъртта, за техните нови “превъплъщения”. Това дава възможност да се разгърнат много разнообразни сцени, оцветени с найразлични лирични тонове и наситени с актуално идеологично съдържание. Книгата завършва с дълъг “преглед на душите”: Анхиз показва на Еней бъдещите дейци на Рим, които носели тази военна и гражданска слава, в която римляните виждали своето превъзходство над по-високата интелектуално и художествено гръцка култура.
“Други – наистина смятам – по-нежно ще вдъхват живот в медта, ще извеждат от мрамора живи лица, по-добре ще защитават процеси, ще чертаят с пергела движението на небето и определят появата на звездите: ти, римлянино, помни, че трябва да властваш над народите – това ще бъдат твоите изкуства – да налагаш закона на мира, да щадиш победените и да побеждаваш гордите.”
Накрая Анхиз пуска Еней и Сибила да излязат през вратата на “илюзорните блянове” – царството на приказката е свършено. Значението на шестата книга в общата композиция на “Енеидата” е, както изглежда, в това, че героят, приобщен към тайните на света и “пламнал от любов към бъдещата си слава", е получил необходимото “посвещение” и вече може да пристъпи към осъществяване на своята мисия. След “странстванията” идват войните. На тях е посветена втората половина на поемата (VІІ-ХІІ книга), съставена въз основа на материали от италийските предания и сведения за италийската древност и предназначена да бъде римски паралел към “Илиадата”. Еней става своего рода Ахил. Идеологичната тенденция на “Енеидата” изисквала противоположността между троянци и италийци да бъде по възможност изгладена. Цар Латин, който управлявал в Лациум, познава в чужденеца Еней предопределения от оракула съпруг на дъщеря си Лавиния и приема приятелски троянците. Ако съгласието е нарушено, то за това са причина интригите на Юнона, която раздвижва силите на ада:
“Ако не мога да склоня боговете, ще повдигна Ахерон.”
По молба на Юнона фурията Алекто подбужда сгодения за Лавиния Турн, царя на племето рутули, да предизвиква стълкновение между сина на Еней Асканий и латините. Латинските жени, доведени пак от Алекто във вакхическо изстъпление, искат война. Начело на тях е царица Амата, която покровителства Турн, а старият Латин се отдръпва и повече не се намесва в развоя на събитията. Богатата с антикварни и етнографски данни за древна Италия VІІ книга завършва с изброяване на племената и вождовете, които се опълчват против Еней (паралел с “изброяването на корабите” във ІІ песен на “Илиада”). Между тях изпъкват изгоненият от Етрурия тиран Мезенций със своя син – красивия Лавс, и девойката Камила, предводителка на конницата на волските – италийски паралел към амазонката Пентезилея от цикличната “Етиопида”. След общоиталийските картини и предания идат специфично римски. Осмата книга се открива с идилията на най-старите селища на мястото на бъдещия Рим. Тук в простота и бедност царува старият грък Евандър от Аркадия. Търсейки съюзници, Еней отива при него. Евандър изпраща с него своя син Палас начело на малък отряд, като му препоръчва да потърси по-сериозна помощ у етруските. Толкова нищожно е началото на Рим, но веднага следва описание на бъдещото величие: по молба на Венера Вулкан (у гърците Хефест) приготвя на Еней оръжие, като покрива щита със сцени от бъдещето, “от вълчицата, която кърми основателите на Рим, до битката при Акциум и триумфа на Август (паралел на приготвянето на доспехите на Ахил в ХVІІІ песен на “Илиадата”). От девета книга започват военните действия. По Омиров образец те са разделени на редица епизоди с преобладаване на отделни герои във всеки един. Главните действащи лица получават различни характеристики от гледище на военната доблест. Вергилий естествено не е искал да намали храбростта на италийските герои, но приписал на Еней по-високи морални качества. На твърдата и благородна храброст на Еней е противопоставено пламенното и безразсъдно геройство на Турн и несъкрушимото спокойствие на свирепия "презиращ боговете" Мезенций. Палас и Лавс пък са идеалните младежи. Действието се развива по такъв начин, че инициативата на настъплението отначало принадлежи на италийците и едва постепенно преминава в ръцете на троянците. В отсъствието на Еней Турн обсажда троянския лагер – това съставя съдържанието на деветата книга. Един от най-добрите епизоди в нея е смелото нощно разузнаване на Низ и Евриал, които тръгват да предизвестят Еней. Младежката жажда за слава, младежката дружба и младежкият героизъм са получили прекрасно въплъщение в образите на двамата герои, в техните подвизи и гибел. По-младият – Евриал, загива поради това, че не желае да се раздели с приятеля си, изпратен с опасна задача, а Низ, който вече благополучно е избягнал опасността, загива поради това, че се връща да спаси приятеля си. Това естествено попречва на Низ да изпълни поръката, но древният човек е поставял приятелството наравно с най-важните социални задължения. С връщането на Еней – десета книга – започва ожесточена битка, в която Палас загива от ръката на Турн, а Лавс и Мезанций – от ръката на Еней. Успехът е вече на страната на троянците. Погребението на Палас, военният съвет на изплашените латини, в който пламенният героизъм на Турн взема връх над младежкото красноречие на патетичния оратор Дранцес, подвизите и смъртта на Камила правят съдържанието на единадесетата книга. Дванадесетата книга довежда до двубоя на Еней и Турн, който трябва да определи изхода на борбата. Олимпийският конфликт получава накрая разрешение. Юнона престава да ненавижда Еней, но иска троянците да се смесят с латините и да приемат латинския език и латинските обичаи.
“Нека пребъде Лациум, нека пребъдат във вековете албанските царе, нека пребъде римският народ, когото италийската храброст ще направи могъщ. Троя загина, но позволи тя да загине със своето име”, казва тя на Юпитер и получава неговото съгласие. Заключителната сцена на двубоя е построена по образец на двубоя на Ахил и Хектор, с повтаряне ( - което е друг паралел) на много детайли и отделни изрази на Омировия разказ чак до везните, които държи Юпитер. Турн е победен. Еней е вече готов да го пощади, но забелязва през неговите плещи препасан колана на загиналия Палас и подобно на Ахил, който отмъщава за Патрокъл, забива меча си в гърдите на противника. В литературната дейност на Вергилий приближаването му към формите на класическата гръцка литература е вървяло паралелно с повишаване социалната страна на съдържанието. От Теокрит той отишъл при Хезиод, а от Хезиод при Омир. Идеологичната промяна, свързана с прехода към империята, получила в “Енеидата” най-ярък художествен израз и наред с това “Енеидата” е найзначителният паметник на римския класицизъм от времето на Август. Мирогледната насока, възприета от Вергилий, се изразява не само в пропагандата на отделни лозунги с актуално значение – тя пронизва цялата художествена структура на поемата и определя нейната особеност като голям епос от нов тип. “Аналите” на Ений били поема на римския полис, “Енеидата” е поема на Италия. Изброяването на италийските племена, картините на италийската древност имат една цел – да бъде изтъкната Италия като централна територия на римската държава. Самият Рим се поднася само в бъдеща перспектива. Прославата на Италия в “Георгиките” била актуално-политическо “отстъпление” – в “Енеидата” тя станала един от най-важните моменти на художествената идея. Италийският патриотизъм, който прекрачвал границите на полисната или племенната ограниченост, придава на поемата на Вергилий нова тоналност, непозната на гръцкия епос. “Националните”поеми на европейския класицизъм се доближават в това отношение до "Енеидата” като техен античен образец. Съответствайки напълно на идеологическата политика на Август, “Енеидата” идеализира римско-италийската древност, нейните нрави и вярвания. От тази насока са обусловени и изборът на темата, и характерът на нейното третиране. Отказвайки се от епоса, който засяга съвременността, Вергилий дал поема за миналото, и то митологична поема. От гледище на Вергилий, както и на всички негови съвременници, загиването на Троя и идването на Еней в Италия били несъмнени исторически факти и “митологизмът” на поемата се състоял в присъединяването на “божествения”, олимпийски елемент, но античното общество никога не се отказвало от тази митологична система, която правела от него нещо свещено, макар че тя престанала да бъде вече обект на реално вярване. В същите години, през които Вергилий пристъпил към работа над “Енеидата”, започнала да излиза и голямата римска история на Тит Ливий , която започвала с изложение върху митичното начало на Рим. “Нека допуснем древното предание – пише авторът в предговора си , - за да направим чрез смесване на божественото с човешкото основаването на градовете по-свещено. И ако на някой народ трябва да се позволи да направи своя произход свещен и да го отнесе към боговете като негови творци, то римският народ има това право поради своята военна слава."При такъв възглед за древните предания като ценност патриотичен характер, поемата по Омиров образец никак не изглеждала изкуствена. Вергилий дори се смущава от “чудеса” и не смята за необходимо да ги рационализира. Заедно с това митът интересува поета не сам по себе си, а като основа на настоящето. През всичкото време погледът на Вергилий е отправен към по-нататъшната римска история и нейните картини – чак до времето на автора, се дават във формата на всевъзможни пророчества или предвиждания (например щитът на Еней или прегледът на душите в Елизий). Това съотношение на мита към съвременността – въвеждането на историческата перспектива като перспектива на бъдещето, е една от най-важните особености на “Енеидата”, които рязко я отличават от Омировите поеми. Идеализацията на древността се проявява и в метода на характеристика на действащите лица в поемата. Вергилий излиза от идеала за римската “доблест”, както тя се рисувала от идеолозите на установяващата се империя. Този идеал, който се приближава до “мъдреца” на стоическата философия, е въплътен в образа на главния герой: благочестие, разсъдливост, милосърдие, справедливост, храброст – всички тези качества с налице у Еней. Останалите действащи лица са индивидуализирани предимно така, че у тях да се долавя някоя от чертите, необходими, за да бъде човек съвършен. Рязко отрицателни образи почти няма (към тази категория може да се отнесат само съвършено епизодичните фигури на майсторите на словото – Синон и Дранцес) и дори “презиращият боговете” Мезенций е надарен с любов към сина си, което смекчава свирепостта на неговия образ. “Енеидата” е поема за идеални герои с централизирана характеристика, която изтъква във всеки случай някаква основна черта на образа, замислена отвлечено, но показана в различни положения на контрастния фон на други образи. У Вергилий образът често е символ, въплъщение на отвлечена идея. Интересна е фигурата на централния герой. Еней има много по-неактивно отношение към живота, отколкото например Омировите герои. Него го “води съдбата” и всяко по-значително нещо, което той предприема, се извършва с позволение на боговете, а не по лични подбуди. Тази своеобразна пасивност е ново качество на римската “добродетел”. Идеята за съзнателно подчинение на съдбата, издигната от стоическата философия, особено от Посидоний (с. 271, 409), получава сега художествено въплъщение у поета на Римската империя.
“…Ние вървим, където ни влече съдбата: Каквото и да стане, всяка съдба може да се победи, като я понасяме.”

Подчинявайки се на съдбата, Еней не може
“По своя воля да прекара съдбата си, нито пък да нарежда своите дела.”

За разлика от Омировите герои Еней винаги се чувства човек на дълга и на историческата мисия, носител на задължения спрямо околните и потомството. По такъв начин картината на древността, която Вергилий разгъва, е пропита с идеите на неговото време. Поемите на Омир заслужили названието “енциклопедия на древността” ; към “Енеидата” независимо
от цялата й историко-антикварна ученост, подобна характеристика би била съвършено неприложима. И подборът, и осветлението на материала са продиктувани от стремежа да се създаде идеализирано описание, като всеки негов детайл би се намирал в тясна връзка с актуално-политическите задачи в областта на религията и морала. Детайлът никога не става самоцел, не закрива перспективата, но художественото виждане на света всецяло е пронизано у Вергилий и наред с това ограничено от идеализиращите го тенденции. “Спокойствието” на Омировия епос, рисуването на външните детайли с любов са съвършено чужди на Вергилий. Външното го интересува главно като възбудител или показател на вътрешното, на душевните процеси, настроения и афекти. Патетиката на високите чувства е основният тон на “Енеидата”. Действащите лица на Вергилий най-често се показват в състояние на емоционална възбуденост и като едно от средствата за разкриване на този емоционален свят, който отразява моралния облик на героите, служат силните и сбити речи и монолози. В неотеричния епилион патетиката на сложните чувства измества повествователната страна. Вергилий не отива толкова далеч. Създавайки поема за древни герои, той избягва прекалено сложните чувства – дори в епизода за Дидона – и оставя място за действие, но все пак неговият епос има ярко изразено лирикодраматично оцветяване. Драматичната концепция на действието и напрегнатостта на патоса отличават епическия разказ на “Енеидата”. Цялата система от стилни средства има за цел да потресе читателя, да го порази със страшни и трогателни картини и всяка отделна част е строго обмислена от гледна точка на нейната роля в художественото въздействие на цялото. “Енеидата” е извънредно ясна по композиция. Вергилий разрешил проблема за подновяване на големия епос по такъв начин, че построил своята поема с епизоди, всеки от които е отделен епилион и едновременно влиза като част в общата композиционна постройка. Почти всяка книга на "Енеидата” представлява драматично цяло със завръзка, перипетии и развръзка, своего рода епилион. Поемата се състои от верига такива разкази, които са обединени не само от сюжетна последователност, но и от обща целеустременост, която създава единство на цялото. Това единство е във волята на съдбата, която води Еней към основаване на ново царство в латинската земя, а неговите потомци – към владеене на света. Оракулите и предсказващите сънища, чудесата и знаменията, които ръководят постъпките на Еней и предвещават бъдещото величие на Рим, всичко това е проява на волята на съдбата, движещата сила на поемата. Идеологическата и художествената страна тук са слети в неразделно единство. Вергилий се придържа към възвишения тон, като избягва грижливо всичко, което би могло да се покаже “долно”. Това е едно от онези качества на неговата поема, което е карало теоретиците на европейския класицизъм на ХVІ-ХVІІІ в. да дават предпочитание на “Енеидата” пред Омировия епос. Това се проявява и в третирането на боговете. В съгласие с идеологичните принципи на поемата Вергилий запазил традиционния олимпийски елемент, но в сравнение с Омировите богове боговете на Вергилий са идеализирани. Римският поет е отстранил онези груби примитивни черти, които твърде често придават комичен оттенък на “олимпийските” сцени в гръцкия епос. У Вергилий всъщност имаме една божествена сила – съдбата, и въвеждането на традиционните олимпийски фигури се намира дори в известно противоречие с тази основна концепция. Продължавайки в много отношения да остава ученик на Лукреций, Вергилий поставя в основата на своята поема стоическото схващане за съдбата, което станало почти официална философия на империята. По такъв начин “Енеидата” се различава основно от Омировите поеми независимо от многобройните заимствания на мотиви, сюжетни схеми и поетически формули. В това се е състояло според античното схващане и литературното “съперничество” с образеца; като се запази външната близост, да се създаде нещо ново. “Омиризмите” придавали на поемата известен архаичен колорит и със същата тази цел Вергилий твърде често възпроизвежда мотиви и стилистични похвати на “Аналите” на Ений. От формална страна “Енеидата” е едно от най-големите постижения на римската поезия. Сбитият, изваян стил, който превръща отделните изрази в “крилати думи”, се съединява с голямото съвършенство на плавния и звучен стих. Тежкият старинен римски хекзаметър бил окончателно преодолян. Много стихове на Енеидата станали употребявани изрази. Създаденият от Вергилий стил е еднакво далеч и от “азианската” пищност и от изкуствената простота на “атицистите”; найголеми ефекти се постигат с разкриването на изразните възможности на обикновените думи и формули по пътя на изкусното свързване на думите. Голямо значение има у Вергилий “алитерацията”, стремеж да се установи съответствие между звуковия облик на стиха и неговото съдържание. В. Брюсов в своя превод на “Енеидата” се старае да запази този принцип например в описанието на бурята в първата книга:
“Вслед корабельщиков крик прозвучал и скрипенье веревок.”

Обаче такова тясно свързване на системата на художествените средства със звуковия облик на латинските думи и с нюансите в техните значения не се поддава лесно на превеждане на друг език и нито един руски преводач още не се е напълно справил с тази задача. Литературните новаторства на Вергилий намирали естествено различна оценка у неговите съвременници, обаче твърде скоро настъпило всеобщо признаване. Вергилий станал “класик”. Цялата по-нататъшна римска поезия е пълна със заемки от него, а в римското училище той бил главният автор, по чиито образци се учели на език и стил. Него го цитират и тълкуват до безкрай. Ако произведенията на Вергилий не бяха се запазили, те биха могли да се възстановят почти напълно по цитатите. От отделни негови стихове твърде често били съставяни нови произведения (така наречените “центони”1 – “поеми от парчета”). Вергилий е един от малкото римски поети, чиито произведения били преведени на гръцки език. С немалко уважение той се ползвал и при християните: голяма роля тук е играло споменатото вече тълкуване на четвъртата еклога. Поетът, който уж “предсказал Христос”, смятал, че има висша мъдрост и в неговите произведения търсели дълбокомислени “алегории”. Вергилий запазил това свое значение на поетически образец и извор на мъдрост и през средните векове. Неговите произведения са дошли до нас в грамаден брой преписи, като някои от тях се отнасят още към късноантичните времена. Влиянието на Вергилий върху средновековната латинска поезия е извънредно голямо, но то се забелязва и в средновековния епос на народни езици. Личността на поета станала предмет за легенда (за “вълшебника” Вергилий), а по неговите стихове се правели гадания. Данте избрал Вергилий за свой водач в задгробния свят. Вергилий останал любим поет в епохата на Възраждането и класицизма. Под знака на “подражанието” на Вергилий се развивала и епическата, и пасторалната поезия на това време.