Етическите аспекти в реториката на Арестотел

Етическите аспекти в реториката на Арестотел

Ранната елинска култура проявява своя отворен характер по-ефикасно, като противопоставя на празничните плацове за общностно действие други “по-ниски”. Това са пространствата за практическо обществено дейсвие-площадът, мястото за народно събрание и плацовете за съдебна дейност. Върху тях общностите се осъществяват в рамките на някакво настояще. Опитът на това настояще за практическо действие прераства върху тези плацове в по-цялостен модел за действителност от актуален тип, в който се улавят страни и на общественото настояще. За това са необходими особени речеви форми, различаващи се както от условното поетическо слово, свързано с празничното действие, така и от всекидневното битово общуване на улицата или у дома, което ползува обикновената разговорна проза.
Публичното говорене изисква не само отлична памет и широки познания. За да се завладее аудиторията, която особено в случаите на народното събрание може да се състои от хиляди участници, е необходима физическа издръжливост. Добавя се необходимостта от морални качества,важен аргумент в малкия полис, където нищо не остава скрито(2 , 180). Голямата свобода за действие, с която разполага ораторът, и високия риск, от друга страна, щом като е изложен на опасността да заплати с живота си дори незначителна грешка, действително правят от него герой на общественото поприще.
Сред многобройните Реторики, познати на класическата гръко-римска античност, три са извоювали историческо право да бъдат наистина класически: Квинтилиановото “Обучение на оратора, трудът на Цицерон “За оратора” и Арестотеловата “Реторика”( 335 г. пр.Хр. )
Като си поставя задачата да създаде трактат по реторика, Аристотел ( 384 – 322 г. пр.Хр. ) желае ди изясни и за себе си, и за слушателите си съвременото състояние на реторическата теория. Нейната теория, доколкото може да се говори за теория, се свежда до известни средства и похвати, умелото прилагане на които би благоразположило съдията към каузата на оратора. Лишена от еднозначно схваната морална обосновка, подобна елементарна по постановката си реторика може да обслужва, както е лесно да се заключи, защитници на враждебно противоположни каузи. В това отношение нейната близост до софистиката е така очевидна, че няма защо да се подчертава. Защото да се набляга изключително върху чувствата и афектите, които ораторът може да предизвика у съдията и да го спечели чрез тях, означава, че въпросът безнадежно се измества от същностната си основа. Затова Аристотел с право забелязва, че чувствата и афектите имат отношение не към делото, което трябва да получи обективно решение, а към личността на съдията.
Аристотеловата реторика желае да защити правото и справедливостта не само чрез изрично формулираната правна норма, не само чрез писания закон, който той определя като частен. Философът неведнъж се позовава на неписаните морални постановления; те имат значение на общ закон, който “се признава от всички”. Ако се запитаме какво всъщност означава това и си отговорим, че писаният закон не обхваща в пълнота случаите, до които се отнася, ще изразим една безспорна истина и ще бъдем в съгласие с Аристотел, който бележи: “От друга страна това са законите, запълващи празнотата в частния и писан закон, тъй като моралното, изглежда е справедливо, а моралното е справедливо въпреки писания закон”. Древността предвижда случаи, когато моралният закон, неписан, но общ, влиза в стълкновение с писания и го коригира. Аристотел пледира за законодателство и за почиващо върху него съдопроизводство, което се осъществява от хора, заинтересувани от участта на ближния като от своя собствена. За нас е интересен фактът, че той регламентира моралните съображения в съдебния процес и това почива на начало, непреходно благодарение на хуманността си.
За да се разбере по-точно атмосферата в античния полис, и по-точно менталността във облика на античния човек трябва да се обърнем и към други произведения на Аристотел, например една от етиките му – Никомахова. Идеите на етиката са солидно теоретически обосновани. Те се основават преди всичко на главните метафизически принципи на хюлеморфизма на аристотелизма.
Като цяло етиката е конкретно приложение на онтологическите схващания по отношение на нравствения свят на индивида. Нейните норми са теоретически конкретизиране на въпросните схващания в сферата на морала.
Понятието “добродетел” е първото исторически възникнало и значимо определение на духовния свят на личността, в което са отразени главните социално–нравствени позитивни явления на античното общество. Нещо повече, идеята за добродетелта е традиционен проблем на моралната философия – поне за онези нейни разновидности, които застъпват и защитават научните основания на евдемонизма ( 3.13 ).
За да се анализират напълно морално–етическите възгледи на Аристотел чрез неговата “Реторика”, трябва да се прибегне и до взимоотношенията между хората в конкретния античен микрокосмос. Тези контакти и взаимовлияния биха могли да бъдат определени като отношения между хора, живеещи по етноси и по полиси, съобразно терминологията на Аристотел. Хората, организирали обществения си живот полисно, не само гражданите на свободния, самоуправляващ се и икономически задоволяващ се град–държава, те са и носители на ценностите – добродетели, които са записани, изобразени, а и разигравани чрез характерите на действуващите лица в трагедията и в комедията.
В Гърция, полисно–етносномислените ценности са в противостоене, което тъкмо Аристотел е видял в своята “Метафизика” като десет опозиции: пределно – безпределно , нечетно – четно, единично – множествено, дясно – ляво, мъжко – женско, покой – движение, право – криво, светло – тъмно, добро – зло и четириъгълно – разностранно.
Тези опозиции са колкото метафизически, толкова и физически, но най–убедителното е, че те са етически, без всяка тяхна съставка, сама по себе си, да е етична. Избрана е тъкмо позицията добро – зло, за да напомня, че освен етическа, тя е метафорична от момента, в който се появят Правдата и Кривдата. Тези две субстанции са  и hybris, а хюбрис е онова високомерие, което може да подстори човека да забрави кой е той и да го накара да се мери с виденията си ( 5.130 )
В етиката на Стагирит за висши нравствени ценности
се сочат изобщо духовните възможности и способности на индивида, които, спомагайки в най-голяма степен за достигането на щастието, са основно изискване на живота. От тях на първо място е знанието - факт, който дебело подчертава значението на рационализма в най-общия смисъл на думата. Рационализмът маркира “вероятната сигнатура” на всяко морално действие, неговото място между теоретическия и практическия смисъл, знанието и действието, дължимото и реализираното, етическата препоръка и нейното реално покритие, желанието и дълга- идея, която се налага като конструктивен теоретически принцип. Рационализмът на аристотелизма свързва общия нравствено-етически принцип в качеството му на идеал с единичните факти и прояви на житейската практика. От тук в него е заложено и разбирането за дълга като мотив на моралното поведение, който оправдава интереса и действията на индивида, доколкото отговаря на общочовешките норми на хуманизма.
Аристотел представя една обща картина на нравствените достойнства- “съставките на добродетелта са справедливостта, смелостта, умереността, щедростта, великодушието, свободния дух, кротостта, разсъдителността, мъдростта”. Но отхвърлян или не, още Сократ е показвал стремеж към експозиране на справедливата кауза в един диалог пред възможността да се убеди опонента в нещо, което би било неправдиво. За разлика от Сократ софистите, например, предпочитат точно обратното. Аристотел в своята “Реторика” издига на пиедестал тази цялост от писани и неписани закони “справедливостта е добродетел, благодарение на която всеки владее своето така, както повелява законът, а несправедливастта е тази, чрез която човек владее чуждото в противоречие със закона”. Тук той има предвид моралните елементи в един съдебен казус. Днес съдът заявява, че не се занимава с преценки на морални обстоятелства, свързани с делото, и че неговата задача е да прилага писания закон, а казуистичното ообоснование на тази позиция се търси в положението, че законът почива на морални основания.
Друга съставна част на “добродетелта” като цяло е “храбростта”, тя е “добродетел, чрез която хората вършат красиви дела при опасности така, както повелява законът и в подчинение спрямо закона”. Съобразно развитието на политическите отношения в Антична Гърция можем да направим някои много важни заключения относно тогавашното разбиране за войнска доблест и чест. Трудно някой може да обясни отношението на атиняните спрямо победителите от Битката при Саламин. В случая съдбата им не съвпада с предположенията на съвремения човек, имайки пред вид пренебрежението спрямо тях от страна на атинските граждани. Аристотел вслучая акцентира предимно върху друго- “всичко, което е дело на храброст или е белег на храброст, трябва да бъде красиво”.
Разглеждането на “умереността” е отново във връзка с нравствените норми в античното общество, Аристотел я изтъква като “добродетел, през която хората се отнасят към телесните наслади така, както повелява законът”. Ясно разбираме още една страница от сложния светоглед на Стагирит, разкриващ ни освен всичко друго, и особения характер на реторическото учение. Този характер е свързан с начина на изрязяване, за да се стигне до извода в едно съдопризводство дали определените нравсвени черти “са предмет на възхвалителя и порицателя”.
От друга гледна точка са важни и добродетелите на разума; те се основават на рационалната дейност като път и средство към постигането на истината в нравствената действителност, свързани с умствените способности на индивида и богато съдържателните резултати на познавателната му дейност. От тази гледна точка най- престижна добродетел е мъдростта, в която познанието достига до върховните цености на човешкия живот- интелектуалните качества( знание, размишление, разум). Самият познавателен процес в неговите висши “етажи” и най- богато съдържателни определения в известен смисъл е и процес на възникване и на дълбоко смислено мотивирани преживявания, на създаване и култивиране на нравствени ценности.Умозрението - подчертава античния философ - е най-приятно и най- прекрасното( Метафизика,ХII, 7).
И така, Аристотел желае да бъде изчерпателен и говори не само за красноречието изобщо, но и за неговите три разреда: политическо, съдебно и епидейктично( показно ). Тези разреди все пак имат известни общи черти, които ги сближават. Защото и политикът, който произнася съвещателна реч в Народното събрание, и защитникът в едно съдебно дело, и ораторът, който възхвалява лице или събитие, се ръководят от сродни основни понятия. Първият се вълнува (или трябва да се вълнува) от идеята за доброто, което трябва да възтържествува, и за злото, което трябва да бъде оборено и повалено; втория има за цел да направи очевидно справедливото и несправедливото при даден съдебен процес; третият въздейства чрез доводи, с които изтъква красотата и моралността на едно поведение, за да го противопостави на грозното и отвратителното в друго. Аристотел подробно изрежда случаите, които могат да дадат на оратора аргументи и предпоставки за умозаключения. Основните положения, от които се извличат предпоставките, се свързват неизменно с идеята за индивидуално и обществено благо. Оттук – основанието на философа да разглежда и определя понятия като благо, щастие, полза. Като привежда многобройни случаи, които илюстрират понятията му, Аристотел ги поставя в цялата сложност на човешката практика, чрез което постъпва като съвременен нам учен диалектик. Анализирайки категориите случаи, той дири и открива онези важни белези в тях, които ги индивидуализират и предполагат необходимата мисловна настройка и пренастройка у оратора. Последният не може да разчита на успех, ако не се съобразява с белези от племенно, политическо, взрастово, професионално, хронологическо естество.
Етическите добродетели са също значими нравствени способности на индивида. Но техен материален субстрат са афектите и други подобни състояния, свързани с волята, характера и навика. Те се отнасят по-непосредствено до практическата дейност на човека и правилата, съблюдаването на които довежда до достигането на наслаждението, мястото в обществото и позицията на човека в определянето му в политическия модел на полиса. Към тях принадлежат умереността, храбростта, великодушието, благородството, откровеността и пр. В качеството си на статус и норма гражданските добродетели също спадат към етическите добродетели. От тях за най- значима и универсална се определя справедливостта. Нейното осъществяване като всеобщо благо за гражданите е една от задачите на политиката, упражняваща нравствено- възпитателната си роля като законодателни функции – обстоятелството, което подсказва вътрешната връзка между етиката и политиката в системата на т. нар. практически науки.
Реториката у Аристотел получава същностни белези на дейност, която, мотивирана чрез писания закон, но не по- малко и чрез неписаната норма за моралност и човещина, отново ни води към заключението за близостта й до основните морални дисциплини.














Използвана литература:

1.Александрова Д. 1992. Христоматия по реторика. София.
2.Аристотел 1993. Реторика. Софи- Р. София.
3.Аристотел 1993. Никомахова етика. Гал- Ико. София.
4.Богданов Б. 1989. История на старогръцката култура. Теоретичен поглед. Наука и изкуство. София.
5.Фол Ал. 1998. Древната култура на Югоизточна Европа. Св. Климент Охридски. София.
6.Цицерон 1992.За оратора. Св.Климент Охридски. София.

Няма коментари:

Публикуване на коментар