Лекции - Антична литература - част 1

1
LA LITTERATURE DE GRECE ANTIQUE
ЛИТЕРАТУРАТА НА ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
Обща критическа библиография:
ФРАНСОА ШАМУ, Гръцката цивилизация, БХ, С. 1970 г.
ІІ глава: Геометричната цивилизация или Омировата епоха
VІІІ глава: Мислители и поети
БОГДАН БОГДАНОВ, История на старогръцката култура, НИ, С. 1989 г.
І/2 Културата – система и процес
І/3 Митологията в историята на старогръцката култура
ІІ/3 ―Илиада‖ на Омир от гледната точка на културата
ІІ/4 Епохата на архаиката
ІІ/5 Епохата на атическата класика
ІІ/8 Атическата трагедия от гледна точка на културата
ІІ/10 Ранната гръцка култура и философия
ІІ/12 Епохата на елинизма
ЯКОБ БУРКХАРД, Културистория на Гърция, Клио, С. 1998 г.
БЪРТРАНД РЪСЕЛ, История на западната философия, І том, ИК ―Хр. Ботев‖, 1994 г.
Сб.МИТ И ФИЛОСОФИЯ, /съст. Здравко Попов/, ―Кл. Охридски‖, 1994
Алексей Лосев, Специфика на античната култура
Вилхелм Нестле, Мит и логос
Лев Науменко, От мита към логиката
Сб. ТРАДИЦИЯ. ЛИТЕРАТУРА.ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ /съст. Б.Богданов/,НИ. 1992 г.
Виктор Ярхо, Вина и отговорност в Омировия епос
Бруно Снел, Схващането за човека у Омир
Олга Фрейденберг, Произход на гръцката лирика
Бруно Снел, Пробуждане на личността в ранната гръцка лирика
Юрий Давидов, Цар Едип. Платон и Аристотел
Андрей Лески, Към проблематиката на психологичното у Еврипид
Алексей Лосев, Епохата на елинизма
Сб. АНТИЧНА МИТОЛОГИЯ /съст. Георги Батаклиев/ Д-р Петър Берон, С. 1991 г.
ЖАН ПИЕР ВЕРНАН, Мит и мислене при древните гърци, К Х, С. 1998 г.
МИХАИЛ АЛПАТОВ, История на изкуството, І том, БХ, С. 1974 г.
ІV глава: Изкуството на Крит и гръцката архаика
V глава: Гръцкото изкуство през V век пр.н.е.
2
VІ глава: Гръцкото изкуство...през епохата на елинизма
VІІ глава: Римското изкуство
И.М. ТРОНСКИ, Античната литература /учебник/, НИ, С. 1983 г.
Б.БОГДАНОВ, Омировият епос, НП-1976, П - 1994 г.
Б.БОГДАНОВ, От Омир до Еврипид, НП, 1974 г.
Б.БОГДАНОВ, Старогръцката литература /Исторически особености и жанрово многообразие/, П.1992 г.
АНТИЧНА ЛИТЕРАТУРА /Енциклопедичен справочник/, /съст.Б. Богданов/,
Д-р Петър Берон, С. 1988 г.
КУЛТУРАТА НА ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
Културата - система и процес: Първите големи истории на културата излизат през първата половина на ХІХ век: Г и з о - История на цивилизацията в Европа след падането на Римската империя /1828/, К л е м - Обща култура на човечеството /1852/.
Личната култура на древногръцки се изразява с p a i d e i a /образование, образованост/ като културният, образован човек се назовава p e p a i d e m o n o s, а неколтурният и малообразован се назовава a p a i d e u t o s.
В римското понятие за култура, изразено добре в h u m a n u s /humanitas/, както и в c i v i l /civilitas/, особен превес има смисловият комплекс ―вежливост, изтънченост, духовитост‖.
Богдан Богданов: ―Системата от ценности, т.е. културата, е не само функционираща, социално организираща цялост от значения, но и мироглед, система от екзистенциални твърдения. Тази система моделира представите за време и пространство, за целостта на света и на тази основа формира светогледа на дадена човешка общност...
Културата е не само кодът, но и съобщенията, за чието разчитане служи той…Гледана по-конкретно, културата е отношение на свръхценности, на няколко основни твърдения и съобщения и на свой ред на няколко кода, от чието съчетаване тя става динамична и способна за развитие…‖
Културата е среда за произвеждане на текстове и начин за тяхното тълкуване. Всички текстове в нея се стремят да се свържат в един свръхтекст, което ще рече в свръхтвърдение. Всеки текст в границите на една култура по някакъв начин я съдържа и се отнася към нея като контекст, като към вече съществуващо основно твърдение, повтаряно или модифицирано от текста.‖ Нота бене!
Конкретната култура е винаги динамична, ставаща, което ще рече съотнесена, готова да се преобразува в друга култура. Процес на произвеждане на твърдения в границите на кръг от твърдения, конкретната култура е среда за тяхното
3
тълкуване, разбиране и преосмисляне…В този смисъл културата, процес на разбиране на самата себе си и на нещо външно, на природата или на друга култура, е винаги д и а л о г. ―
Периоди/епохи/ в старогръцката култура:
Критомикенски период/епоха/ /ХVІ - ХІІ в. пр.н.е./
Тъмен период /епоха/ ХІ - Х в. пр.н.е./
Геометричен / О м и р о в / период/ епоха /ІХ - VІІІ в.пр.н.е./
Франсоа Шаму: Обикновено ІХ-VІІІ век пр.н.е. се нарича геометрична епоха поради оригиналния характер на керамиката от това време. Наистина по местата, 32които били обитавани през тази епоха, се намират вази или поне фрагменти, чиято украса се състои предимно от прави линии и прости геометрични мотиви. Дълго време появата на този стил се свързваше с дорийското нашествие; в него виждаха влиянието на нов дух, донесен от завоевателите, дошли от север. Това обяснение на фактите днес вече не е приемливо: ходът на разкопките показа, че геометричният стил далеч не е плод на някаква революция във вкусовете, дошла от внезапна промяна на етническата среда, а бавно и постепенно е еволюирал от микенската традиция. Особено забележително е, че такава приемственост е установена именно в Атика, където дорийският елемент никога не е прониквал и където, въпреки това, геометричната керамика е достигнала несравнимо съвършенство.
Алексей Лосев: Гърция през геометричната епоха е направила нещо много важно за европейската цивилизация – тя й е дала азбуката и Омир.
Гърците възприели финикийската азбука вероятно през ІХ век или в началото на VІІІ век пр.н.е. Най-старите надписи датират от втората половина на VІІІ век пр.н.е. Като приспособили за своите потребности остроумното фонетично записване, изнамерено от финикийците, гърците въвели в него един нов елемент с изключително значение – записването на гласните...
Навярно не е случайно, че първите две литературни произведения ―Илиада‖ и ―Одисея‖ сега се датират от повечето учени през ІХ или по-скоро през VІІІ век пр.н.е., т.е. по времето, когато гърците започнали да си служат с азбучно писмо.
Архаичен период / епоха /VІІ - VІ в.пр.н. е./
Архаична Гърция е открила родствената следователно мистическата сила на човека и е възвестила за това откритие чрез мита.
Класически период /епоха / V - І полвина на ІV в.пр.н.е./
Класическа Гърция е открила физическата следователно естествена сила на човека и е възвестила за това откритие чрез философията.
Лев Науменко: Светът на класическия грък е укротен хаос, на който му е намерена норма, положена му е мяра. Безмерното, ужасното, демоничното е влято в прекрасни пластически форми, заковано е в отмерените граници на нещата.
4
Елинистичен период / епоха / средата на ІV - началото на І в.пр.н.е./
Елинистично-римски период/епоха/ началото на І в.пр.н.е. - 529 г.от н.е/Закриването на Платоновата школа/ -.
МИТОЛОГИЯТА – СВЕТОГЛЕД НА ДРЕВНИТЕ ЕЛИНИ
Богдан Богданов: ―На гръцки m y t h o s означава ―с л о в о‖, не отделната дума, а свързаното слово. Защото l o g o s и e p o s означават целостта на епическия стих х е к з а м е т ъ р или цялото епическо произведение…
―М и т ъ т се смята преди всичко за феномен на първобитната идеология, но и на всяка друга нереалистична обществена митология, каквато могат да развият всички общества. Ако на тази основа митът е идеологически и социалнопсихологически феномен, като проява на тъй нареченото фалшиво съзнание, той става явление на индивидуалната психология и поведение. Идеята за мита допуска той да бъде свързан с религиозните ритуали и суеверните практики на миналото, за които митовете играят ролята на скрита основа или скрит словесен паралел…
Най-напред се развива митическият разказ, повествованието, което е операция за отстраняване на смисловата недостатъчност на символите. В този пункт се разбира защо митът е винаги повествование. Митическият символ е образ в действие, в постоянна динамика на съотнасяне към подвижно значение, в процес на смислово осъществяване…Митът може да бъде определен крайно само в условията на общуването, на което служи и чийто даден в определен кодов принцип модел за света следва…
П ъ р в и ч н а т а митология, което ще рече митологията в родовото общество, е единственото средство за обхващане на проблемите на природно космичния и социален свят в онази епоха. Изражение на идеологическия опит на родовия човек, тя е един вид л о г и к а и м е т о д за к о н ц и п и р а н е, но и р е з у л т а т ъ т от това конципиране, самото знание за света, на природата и човека. Следователно родовата митология е едновременно съзнание, метод и знание, нещо пасивно, готово, отложен опит, но и средство за натрупване на нов опит. Първичната митология е и непосредствена житейска практика. В единството на слово и ритуал първобитният колектив вярва, че твори самата реалност. ..
Докато първичната митология в родовото време е глобален мироглед, вторичната митология съжителства с други форми на идеология, а не само с практическото всекидневно съзнание. Тя се преплита с форми на морал, на философия и наука, която ги свързва…
Нереалистична система за ориентиране в света, митологията отхвърля постъпателното време за обществена промяна и развитие. Това важи особено за
5
митологията от първичен вид, която гради едно време от т.нар. а б с о л ю т н о м и н а л о. Това е свещеното време на създаването на света и на примордиалните събития, образи, преживени от героите създатели на племенната култура…Митологията от вторичен вид конструира друг вид време - обикновено едно дълготрайно настояще, което се отличава от абсолютното минало по това, че улавя страни от настоящето, но ги представя като траещи и неактуални. При преобразуването на първичния вид във вторичен стават възможни разни идеи за време. Двете основни са ц и к л и ч е с к о т о кръгово и п о с т ъ п а т е л н о т о време на у п а д ъ к…‖
Лев Науменко: “Структурата на магическото и митологичното мислене напълно се обяснява с характера на жизнедейността на обществения субект, в дадения случай - гърка от архаичната епоха. Ограничеността на неговото практическо отношение към света определя ограничеността на теоретическото осъзнаване на този свят. Събирачеството е абстрактно отношение на човека към природата. Това, което той получава от него, практически абстрактен дар за него, несвързан с особено, определено от природата нещо, тъй като човекът не владее тъкмо определеността на това нещо. Та нали само в труда, в производството човекът усвоява определеността на вещта. И облагата, към която той се домогва от нея, е израз именно на тази нейна определеност, особеност, устойчивост като дадено нещо, на неговото устройство, свойства, форма, ―логика‖...
Митологическото съзнание възприема вещта, събитието, постъпката не толкова в съответствие с тяхната собствена природа, с тяхната собствена мяра и цялост, колкото чрез отношението към някакъв външен мащаб, отвъдна реалност, чрез призмата на колективното родово съзнание, чрез отношението към традициите на рода, към авторитета на неговия основател, т.е. към ситуация, традиционно свързана с даденото нещо. Затова нещото се изявява и като символ, значението на който излиза извън пределите на самото нещо. Това значение не може да се прочете в свойствата на самото нещо. Тук логиката е безсилна. Тук работи фантазията...
Митът не е просто фантазия, басня. И не е просто аналогия, правеща природата разбираема, доколкото се уподобява на общината. По съдържанието си митът е напълно адекватна категория. Не примитивното съзнание твори митологичната действителност, а примитивната действителност твори митологично съзнание. Та нали за развитата класика на гръцката култура митът е игра на поетическите творчески сили. За архаичния грък митът е съвсем истинска сурова действителност. Тя е опоетизирана едва впоследствие. Тази действителност не само теоретически, не само поетически, но преди всичко практически е митологична...
Митът е предание, но предание живо, дейно, организиращо. Той не е празна приказка, а свързващ фермент на целостта, още несъзрял за това да се крепи
6
изключително на производствените връзки, т.е. на определеността, особеността на елементите, допълващи се един друг. Митът се превръща в басня тогава, когато производството, осланящо се на актуалните сили на дейния човек, сам по себе си прави всякаква друга връзка излишна...‖
Начало на к о с м о г о н и я т а / бракът на Уран и Гея/; начало на т е о г о н и я т а /разправата на Зевс с Кронос/.
Богдан Богданов - Митът като повествование: Като изхождаме от статичния план на символа, един от основните определители на мита, можем да разберем и динамичната страна на явлението, това, че митът не е отделен, замръзнал идейно-образен комплекс, а подвижна редица от символи. Той винаги има вид на повествование. Става ясно, че митическият образ не представя отделна абстрактна идея, а конкретна идейна цялост, особено съчетание на представи, смисли и отношения, което не може да се изрази открито в някакъв понятиен ред. Тъкмо това налага съществуването на мита. И в култури, които продуцират идеи открито и аналитично, има идейни конкретности, които могат да се изкажат само в косвеното слово на мита. Динамиката на смислите в конкретната идея на митичния символ поражда и динамиката на образа. Поради тази връзка идейното съдържание също мени постоянно своите очертания. Обратимостта между подвижни образни носители и конкретни идейни съдържания в митовете символи води до своеобразна недостатъчност на смисъла, който се нуждае от постоянно уточняване. Така най-напред се развива митическият разказ, повествованието, което е операция за отстраняване на смисловата недостатъчност на символите. В този пункт се разбира защо митът е винаги повествование. Митическият символ е, така да се каже, образ в действие, в постоянна динамика на отнасяне към подвижно значение, в процес на смислово осъществяване.
Би било погрешно да смятаме, че това осъществяване става в границите на отделния митологичен разказ. Преодоляването на смисловата недостатъчност, на недоозначеността продължава в създаването на нови варианти на същия разказ, на други повече и по-малко подобни разкази,в системата на много видове митологични разкази, които в крайна сметка образуват масивната единица на цялата митология. Особено устно образувание, митическото слово не може да бъде затворено и свършено като словото на писаното художествено произведение. Но то не завършва, не се осъществява крайно и в имагинерната цялост на митологията. Истински го определя осъществяването на смисъла в конкретната устна среда, в която се ползува, във външния контекст на определен план за осъществяване на затворен колектив, чийто нереалистичен начин на конципиране определя и вътрешните специфични особености на словото на мита, представени по-горе. Митът може да бъде определен крайно само от условията на общуването, на което служи и чийто даден в определен кодов принцип модел за света следва. Впрочем същото важи и за художествената
7
литература. Иначе сами по себе си словото на мита и на литературата не се различават. Направеното по-горе различаване между отношението на образ и идея в първичния и вторичния мит, което може да се продължи и за отношението на образ и идея в художествената литература, не изразява спецификата на различни словесни форми, а разликите в условията на тяхното разбиране. Тези условия, дадени в някакъв културен контекст, в една среда за общуване, което означава и среда за особено разбиране, определят един и същи текст да бъде първичен, вторичен мит или литературно слово.
Понятията мит и митология в контекста на съвременната наука /Богданов/. Редно е да си дадем сметка за понятията мит и митология в контекста на съвременната наука и да обявим нашия избор, както направихме при понятието култура. Ясно е, че в известна степен съотнасяме двете понятия и смятаме, че митологията е един от основните видими начини, в който се проявява културата.
Що се отнася до понятието мит, в по-строго научен план то се определя по различни начини. Основната причина за разноречието е комплексността на явлението, означавано в думата мит, респективно разглеждането на понятието в разни области на хуманитарното знание. Митът се смята преди всичко за феномен на първобитната идеология, но и на всяка друга нереалистична обществена идеология, каквато могат да развият всички общества. Ако на тази основа митът е идеологически и социалнопсихологически феномен, като проява на т.нар. фалшиво съзнание той става явление на индивидуалната психология и поведение. Идеята за мита допуска той да бъде свързан с религиозните ритуали и суеверните практики на миналото, за които митовете играят роля на скрита основа или открит словесен паралел. От друга страна, митът е просто разказ, мотив и сюжет или отделен образ. По-точно казано, той е даден не в самата повествователна форма, а в особения начин на означаване, вършен чрез нея. В този смисъл той е и образ, особено символно образувание, което също се определя не сам от себе си, а отново от цялостния начин на означаване, характерен за обществения контекст, произвеждащ митове. Дори от това кратко изброяване проличава комплексният характер на явлението. Митът има вид на словесна форма и на особен вид символ, но в основата си е начин на символизиране, на означаване, резултат на някакъв вид нереалистично осмисляне на света, което клони към цялостна система от митове, към митология. По друг начин казано, митът не е само резултат на този тип осмисляне, но и самият тип, който е налице в мита.
Вилхелм Нестле: Да бъде извървян този път от мита към логоса, да се израсте от непълнолетието до зрелостта на духа, изглежда си остава отредено на арийските народи като представители на най-надарената раса, а помежду им не се отдава отново при никой друг да проследят така ясно това развитие, както при
8
гърците. Ако като методически принцип на науката за религията е валидно да се наблюдават определени религиозни форми, срещащи се в действителност и другаде, но там не така ясно и напълно изразени, а у друг ―типичен или екземпларен народ‖, който ги е изградил цялостно и ги е съхранил в чист вид, то на гръцкия народ подобава тази почетна титла с оглед на познанието за отношението между мита и логоса. Защото никой друг народ не показва такава уравновесеност на фантазия и разсъдък, на пластическа формосъздаваща сила и висока способност за абстракция както елинския, който благодарение на щастливото съотношение на тези качества обуздава всяко преувеличение чрез придържане към мярата и същевременно се предпазва от сух и недостъпен интелектуализъм, както и от израждане в силата на въображението до чудовищното, и до потъване в смътния живот на чувствата за сметка на ясните възприятия. Затова и никой друг народ не се е противопоставял на собствената си традиция, на религиозните, политическите, художествените съзидания и институции, на всичките си обичаи с такава удивителна ―разкрепостеност‖ както гръцкият. Затова никой друг не е тръгнал по пътя от мита към логоса толкова чак из най-свойствената си пълномощност и вътрешна потребност и не го е изминал, както този, ако и той да е държал отворени очите си за света и облагоприятствуван от положението на страната си край открито море, да е възприемал оттук-оттам чужди подбуди, но само за да ги асимилира и плодоносно да ги вложи в изграждането на собствения си духовен организъм...‖
Защо възниква митологично-фолклорната култура
Между животните и човека обаче стои границата на символа...всички форми за изграждане на символичен образ на света са изключително и само колективни...Именно родово-племенните общности пораждат и културата, която днес наричаме митологично-фолклорна.
Първата крачка в пораждането на митологичното мислене е изграждането на образ на света, imago mundi...Неслучайно и първият образ на света, който се поражда, е образът на хаоса – на неструктурираното, фрагментарно битие...първата крачка – раждането на космоса /ред, порядък/ от хаоса...така се оформя базовото противопоставяне хаос – космос.
Втората крачка е разграничаването на човешкия от природния свят...От образа на света много важни са образите на дома, града и храма...Изключително важни са и образите на граничните пространства – границите между човешкото и дивото, между небето и земята, между живота и смъртта. Така се появяват образите на прага, градските врати и пътя...например река Лета в гръцката митология.
9
Третата крачка е изграждане на система от образи, норми и ценности, които да помогнат на човека да съхрани и поддържа създадения от него образ на света...
Първичното отношение в този вътрешно остойностен свят е отношението между доброто и злото...Заедно с отношението добро-зло възниква и идеята за арбитъра...Този основен принцип се нарича ―трансцендентност‖, т.е. ―отвъдност‖, изнесеност извън битовия човешки свят.
Митологично-фолклорната култура и животът на традиционните общества
Основният инструмент на човека да въздейства върху чуждия и враждебен хаос е митологично-магическия ритуал.
...На първо място трябва да разграничим областите на човешкия живот....Времето и пространството на делника са устойчиви време и пространство. Те са неизменни и повтарящи се, изпълнени с чисто технически дейности по добиването на храна, изграждането на подслон, пораждане и съхранение на живота...По същината си празника е онова време и пространство, което трябва да помири човешката общност с големия космичен ред, като същевременно предотврати възможността за негативно развитие на нещата. Затова е празниците обикновено се ориентират към неустойчивите времена и пространства в човешкото битие – прехода между сезоните, прехода между различните човешки състояния и възрасти, между живота и смъртта, между различни отрязъци на делничното битие.
Ето защо празникът е такова време и пространство, в които ролевото и йерархичното разделение на хората временно се разрушава, те се изравняват в битността си на човеци и застават заедно пред лицето на божествения закон.
Последното ни подсказва и за още едно разделение на човешкия живот – профанното и сакралното.
Обредът е най-древната форма, чрез която човекът се стреми да обхване целостта на битието...Първата цел, която се стремят да постигнат чрез него хората е да осъществят връзката между себе си и предците, между природния космос и божествената справедливост...Чрез обреда и съпътстващите го словесни и наподобителни действия паметта на общността се предава от поколение на поколение, натрупвайки по този начин и нов авторитет...Третата цел на обреда е магическото въздействие върху космическите сили, които управляват природата и живота...нуждата от обреда продължава да съществува в живота на човека паралелно с нуждата да се почувстваме единни със своите предци и с цялостната хармония на космоса...
Характерните особености на затвореното общество и законите, които го управляват, са принципно еднакви – същите страхове, същите нужди, същите стаени желания раждат и подобни обреди и символни образи...
10
Най-напред трябва да отбележим тяхната мирогледна и ценностна стабилност...В затворените общества времето е кръговратно, то се движи само от лято към зима и от пролет към есен...Тази кръговратност се усеща във всичко – представата в юдейската митология е, че човек произхожда от земната прах и се връща отново към нея след смъртта си...
Втората особеност на затворените общества е тяхната физическа и ценностна затвореност в границите на ―своето‖...‖Чуждото‖ е винаги неприемливо и забранено. Тази особеност на примитивното мислене личи в първите пет книги на Стария завет, където пространно се говори за враждата между евреите и египтяните.
Третата особеност на затворените общества е пълната интегрираност на индивида в общността. Всъщност дори понятието индивидуалност е трудно употребимо в този тип общества...Според Карл Попър когато някой индивид престъпи нормата, това не се осъзнава като проблем на отделния човек, а като проблем на цялата общност...боговете изпращат чума на Тива заради кръвосмешението на Едип...
Пряко следствие, но и причина за специфичния характер на митологично-фолклорната култура е нейният устен характер...Специфични характеристики на устната словесност са нейната шаблонност, повторяемост, вариантност....От друга страна специфичният характер на затворените общности не предполага нужда от писменост...Неисторическото съзнание на затворените общности живее в едно постоянно ―тук и сега‖...Актът на записването на ―Илиада‖ и ―Одисея‖ вече е революция не само в технологията на културата, но и в нейния вътрешен характер – вече се предполага наличието на времеви и пространствени граници за преодоляване, което поставя началото на критическия отворен тип култура...Разграничаваме митологичната от фолклорната култура по следния признак. Първата има характера на обща идеологическа среда, докато втората вече създава специфични словесни текстове, чрез които се реализира.
За да разберем по-добре разликата, можем да направим една аналогия с отношението език – реч – изказване...Същото е положението и при отношението мит – фолклор. Миът, подобно на езика, съществува в общественото пространство със своите символични образи, които всеки познава, за да има в ума си изградения от колективното съзнание образ на света. С помощта на тези символични образи обаче се създават конкретни езикови текстове, които функционират в точно определени ситуации . било като част от някакъв ритуал, било като елементи от съдържанието на фолклорни произведения с най-различен характер...Тази особеност на митологичното мислене трябва да се има предвид, за да можем по-добре да разбираме същината на митологията като тип човешка култура....
11
МИТОЛОГИЯ
Човекът и неговите митове
Вътрешната свързаност на човека с биологията на живота е същевременно пораждащото се у него самосъзнание за известна различност от света на животинското извикват на живот множество символични представи за вътрешното родство – различие между човека и животните...възникват вярванията, че дадено племе има за свой прародител определено животно, което бива тачено като особен покровител на племето. В този случай животното се явява тотем на племето...така се проявява основният белег на митологичното мислене – стремежът към ясно и категорично оразличаване и построяване на опозиционни двойки: човек – животно, тотем – нетотем и т.н.
Във връзка с това оразличавания възниква и един от най-древните цивилизационни механизми, т.нар. табу – забрана да се извършва определено действие. Първото табу е във връзка с храната – забранено е да се изяждат животните, обявени за тотем на племето...В този акт се открива и още един важен аспект на цивилизацията – стремежът към йерархизиране на света....
В космогоничните митове се изработва общ образ на мирозданието. Основното различие тук вече не е човек – животно, а хаос – космос...Тук въпросът е как нещата са се подредили по определен ред и йерархия, кой е творецът /демиург/, как са произлезли боговете /теогония/, как се е появил човекът /антропогония/.
В космогоничните митове ясно се разграничават основните йерархични опозиции – светлина – мрак, горна земя – долна земя, земя – слънце, суша – влага и т.н....Еманципирането на човека от общата люлка на природата се осъществява в третия етап от развитието на митологията – възникването на културните митове...- укротяването на огъня, възникването и развитието на занаятчийските умения, появата на първите културни растения /жита, лоза, маслина/ и домашни животни...
Основното противопоставяне в този пласт на митологията е култура – природа. То се разпада на множество разновидности: дом – път, поле – гора, сурово – варено, диво – домашно...Основният герой на този тип митология е т. нар. културен герой....Прометей, Тезей, Язон, Дедал...
Важен преход в развитието на митологическото мислене е разделянето на два типа – жречески и фолклорни /митове...Подобни записи на култови митове можем да прочетем по стените на египетските пирамиди – гробници на фараоните, в тайните книги, например известната ―Книга на мъртвите‖ от Египет или свещените индийски ―веди‖. Към този ред спада и първата част на Библията, наречена ―Петокнижие‖ или ―Тора‖ и свързваща се с еврейския водач Мойсей...
12
Втория дял на митологичните представи за света е свързан с несакралните народни обреди, в чието протичане участват специфични словесни текстове – нововъзникващия фолклор. В този случай митологичната образност не е езотерична, а явна, не е култова, а профанна.
Митология на Древна Елада. Обща характеристика на елинската митология
В периода след VІІ век пр.н.е. живеещите в Егея започват да наричат себе си ―елини‖, като по този начин приемат името на една местност и нейните обитатели в Южна Тесалия – Хелас...Гръцките племена започват да проникват в европейския континент към 2000 г. пр. Хр...те заварват вече развитата минойска култура на остров Крит...Така в микенската епоха /1600 – 1100 г.пр.н.е./ гръцкото мислене си представя света чрез представи..както и чрез представи на източните народи, стигнали до малоазийските и африкански брегове на Средиземно море...
На остров Крит е отгледан Зевс. От Пелопонес, Микена са Атридите /Агамемнон, Менелай, Орест/, от Беотия, Тива са царете Кадъм, Лай, Едип, а с Тиринт е свързан Херакъл...
Из Егея се оформят следните общности, племена и диалекти: йонийско-атически / в Атика, Евбея, островната група Андрос, Парос, Наксос, средното крайбрежие на Мала Азия – градовете Ефес и Милет, островите Хиос и Самос, колониите по Черно море и в Тракия; аркадийско – еолийски /в областта Аркадия, на остров Лесбос, северните брегове на Мала Азия – гр. Смирна, остров Кипър; дорийско-северозападно гръцки / в областите Фокида, Лакония, Итака и островите Крит, Родос, Южна Сицилия/.
...Гърците /ахейци, дорийци, йонийци и др./ възприемат себе си като наследници на крито-микенската цивилизация...
С думата митология елините са обозначавали слово, а не текст. И то словото на паметта, а не словото, чрез което анализираме съществуващото, настоящето /това слово древните гърци наричат логос/...Първичният мит е общо, колективно вярване и практика. Вторичният мит е записан от един човек, така както този човек го разбира...Олимпизмът е продукт вероятно и на тенденцията за културно обединяване на гръцките градове-държави /полиси/ в геометрическата епоха.
Устен характер на старогръцката култура
Митологичната мисъл възниква по-скоро благодарение на емоционално отношение и настроение /?/...Хенри Фракфорт /дълъг цитат, но в края/: ―За митологическата мисъл ―това, което вълнува‖ е равнозначно на ―това, което съществува‖.
В матриархата процесът на живеене не е рационализиран...Предметите, върху които се пренасят чувствата, се наричат фетиши...В древногръцката митология такъв е камъкът в Делфи, който се смята за ―изплют от бащата
13
Кронос‖ и бива обожествяван като Зевс....фитоморфни митове / от phyton = растение/, в които растението се свързва със съответното божество – лозата с Дионис...зооморфни митове / за древните гърци пеперудата е форма на душата: psyche = душа и пеперуда/...седалището на душата е в диафрагмата
Когато един фетиш представлява родовото тяло, т.е. цяла една човешка общност се идентифицира с него, той се нарича тотем....Смесването на фетишистки и анимистични митологични елементи може да породи ―образи‖ на земни /хтонични/ чудовища – митовете за тях се наричат тератоморфни. Такива са например Сфинкса и ериниите....
Например полигамията е видна в многобрачието както на първоначалото Гея /Земя/, така и на дъщеря й, титанидата Рея...Вероятен отклик на явлението ―групов брак‖ на много мъже с една жена е в основата на разказа за рода на Атридите: двамата братя Агамемнон и Менелай се женят за две сестри – Клитемнестра и Елена. Клитемнестра е била вече жена на Тантал, а след убийството на Агамемнон става съпруга и на Егист /Тантал и Егист са братя и са братовчеди на Агамемнон/...
Белези от разчленяването на социалните функции в обществото, разделянето на земеделието от скотовъдството, откриваме в мита за Персефона: Аид я похищава в подземното царство; след намесата на Зевс Персефона прекарва една трета от годината под земята, а останалата част – сред цъфтящата природа /при майка си, богинята на плодородието Деметра/...Един от най-великите герои, съчетаващ новите придобивки и новите родови отношения, е Херакъл – във фигурата му са съчетани всевъзможни победи – над хтонични чудовища: немейския лъв, лернейската хидра; над самата природа – почистването на Авгиевите обори; над матриархалните представи – вземането на пояса на амазонката Хиполита...Героят стига и до крайните точки в пространството...
По хоризонтала е ―крайният запад‖, където са златните ябълки на Хесперидите. По вертикала Херакъл стига до дъното на подземното царство, когато извежда от него кучето Цербер, а след всичките си подвизи заживява горе на Олимп в брак с Хеба, богиня на вечната младост.
В епохата на бащите /патриархата/...светът на мъжа побеждава този на майката...С тази победа митът е доведен до своята крайност, тоест до логоса. В света, в който ще царува разумът, словото, което внушава, отстъпва първото място на словото, което анализира. Достигналата до нас система на древногръцката митология е създавана именно през епохата на утвърждаващия се патриархат...
Древногръцката митология има следните специфични характеристики:
- в нея съществуват различни космогонични представи; във всички тях превес има идеята за световен ред, отразен в произхода на боговете, и по-рядко в произхода на космическите сили;
14
- системата е политеистична, макар в определен етап Зевс да се приема за върховен бог; в системата липсва бог-творец на всички неща;
- системата е антропоморфна както в своята логика, почиваща на схващането за човешки род и поколения, така и в характерологичната близост между боговете и героите; като културни герои функционират и богове от различни поколения, напр. Титанът Прометей, олимпиецът Хермес
- в системата съществуват различни версии за произхода на човека;
- в системата не съществува страх от ―край‖ – смъртните се страхуват единствено да не остане непогребано тялото им, защото душата им няма да намери покой в отвъдния свят; култът към мъртвите – ритуалът на Елевзинските мистерии...е важен за древните гърци;
- култовата система е силно развита: около мита за победителя се развиват различни игри /Олимпийските/;
- пространствената ориентация на системата е ясно отчетлива: в средата е човешкият свят /на смъртните/, горе и долу са божествени светове – горе са олимпийците..., а долу – владетелите на мрака...; акцент се поставя върху хоризонтално оформящото се пространство – повечето митологични фабули са свързани с пътешествието до края на света и попадането на героите след смъртта им на Островите на блажените;
времевата ориентация е по-скоро циклична – от абсолютното начало времето се движи в кръговрата на поколенията или на аграрния цикъл...; участта е предопределена част от цялото, имат я както смъртните хора, така и безсмъртните богове.
Редът на епохите: Златен – Сребърен – Бронзов – Героически – Железен век/VІІ век/
Зевс е винаги с децата на титанидата Стикс - Кратос /Власт/ и Биа /Сила/
Зевс + Метида = Атина Палада
Зевс + Хера = Арест, Хефест, Хеба
Зевс + Деметра = Персефона
Зевс + Лето = Аполон и Артемида
Зевс + Темида = мойрите
Зевс + Мнемозина = музите
Всъщност митологическият пласт в епоса за Троянската война се свързва най-вече с мита за ―Векът на героите‖. ―Героически‖ го нарича Хезиод в поемата си ―Дела и дни‖...Според съвременните изследователи Златният век е свързан с почитанието на пчелата-богиня от древни племена, които не познават труда и битката...Сребърният век явно носи в себе си черти на матриархата...Вероятно ―бронзовите хора‖ са най-древните елини, чието култово дърво е
15
ясенът.‖Героите‖ са войните-царе от микенската епоха. А ―железни‖ са дорийците след ХІІ век пр.н.е.
Героическият свят на елинската митология
Митологичната сроденост между човекоподобни богове и хора изразява връзката между космоса, общността и индивида...героическият свят, оформен в микенската епоха, е най-строго йерархически подреден и с най-ясна видима логика...Основател на Троя е Ил, син на Трос. При царуването на неговия син Лаомедонт боговете Аполон и Посейдон построяват защитните стени на града...
Лаомедонт излъгал и Херакъл като не му дал обещаните за помощта вълшебни коне. Затова Херакъл нападнал и опустошил града. За отмъщение той убил царя и синовете му. На спасената от морското чудовище /изпратено от Посейдон/ дъщеря позволил да запази един от братята като го откупи. Момичето дало на героя своето покривало, а той оставил Приам /‖Откупеният‖/ да царува в града...
Зевс + Електра /дъщеря на титана Атлант/ = Дардан – Ерихтоний + Естиоха = Трос + Калироя = Ил + Евридика = Лаомедонт /убит от Херакъл/ - Приам + Хекуба = 50 сина + 12 дъщери / Деифоб, Хектор, Парис/ Касандра, Креуса/
Темида + Капсис = Анхиз + Афродита = Еней + Креуса = Асканий /Юл/
В ранния етап на епохата на героите се изтъква предимно физическата им сила /Херакъл или Персей/, а в по-късно време – предвидливостта, ума и интелекта /Одисей или Едип/...Късното поколение се славят не само с физиката си, но и с качества на духа – ловкост, хитрост, находчивост, развито чувство за добродетел и чест...съдбата на героите преминава през еднообразна сцена: особено раждане, опит героят да бъде унищожен като малък или от ревност, или от страх поради предсказание; възмъжаване далеч от родителите; поредица от велики дела, които му носят слава; край на земния живот или обезсмъртяване /Херакъл става олимпийско божество/ или изпращане на Островите на блажените /Пелей, Кадъм, Ахил/.
Основни цикли: цикъл за аргонавтите; Тиванският цикъл /Кадъм - Лай - Едип- Антигона/; Троянски цикъл и цикълът за Артридите /Агамемнон – Клитемнестра – Орест - Електра/...
Устойчив мотив в героическите митове е този за родовото проклятие...Проклятието върху рода на Атридите се поражда още в пракорените на рода: Тантал убил своя син Пелопс и нахранил с него боговете...Синът на Пелопс Атрей убил своя брат Хризип, а във вражда с брат си Тиест, за да го накаже, че осквернил брачното му ложе, го нагостил със собствените му деца. Разбрал това, Тиест го проклел, а проклятието се осъществило в съдбата на Агамемнон и Орест.
16
Ахил бил убит от троянския герой Парис със стрела /направлявана от Аполон/ в петата, за която го е държала майка му, когато го потопила в реката Стикс, за да стане безсмъртен.
Ерида – богиня-персонификация на раздора; част от първичните космически сили - родена е от Нощта.
Ерос/Амур, Купидон/ - древен бог, едно от четирите космогонични божества; в по-късни източници представян като син на Афродита и Арес.
Кадъм – син на финикийския цар Агенор, брат на Европа, Феникс и Киликс; Зевс му дал за съпруга своята дъщеря Хармония – от този брак се ражда Полидор, бъдещ дядо на Лай и прадядо на Едип.
Кратос – божество-олицетворение на властта, дъщеря на Полант и Стикс, спътница на Зевс
Кронос /Сатурн/ - архаичен бог от поколението на титаните, син на Гея и Уран, скопява баща си по заръка на майка си и така взима престола, от брака му с титанидата Рея се ражда първото поколение олимпийски божества.
Морфей – бог, син на Нощта /или на бога на съня Хипнос/; бог на сънищата, името му означава ―създател на образи‖.
Нике /Виктория/ - богиня, дъщеря на Полант и Стикс, сестра на Биа /Сила/, Кратос и Зел /Завист/; богиня на победата, спътница на Атина и Зевс.
Хестия /Веста/ - олимпийска богиня, дъщеря на Кронос и Рея, сестра на Зевс, Аид, Посейдон, Хера и Деметра; богиня на домашното огнище; атрибути: чаша, паладиум, жезъл.
17
ОМИРОВ ЕПОС
Преход от митологичен към героичен епос: Първият тип епос пресъздава предимно първоначалното уреждане на света, запознава с родословието на боговете, извежда на преден план к у л т у р н и т е герои /Прометей, Персей, Херакъл/, много ситуации в него са близки до приказните, проследява се разпада на рода и консолидирането на племето около вожда, географската среда не е конкретизирана.
Вторият тип епос възниква при вече развита племенна йерархия, вожд и общност от племенни войни/г е р о и/, те са в повечето случай със земен произход, забравя се важността на божествения произход, героят е очовечен и отстоява общо валидни хуманни принципи, подчинява се безпрекословно на волята на вожда, макар че често е подвеждан от първичен егоизъм, действието протича в по-определена географска среда.
Омиров въпрос: Кога и къде е роден Омир? Дали е аед или рапсод? Дали е зрящ или сляп? Възгледът на древните елини за слепотата! Сам или със сътрудници е създал епоса си? Съвременни теории за възникването на поемите му:
Превес на унитаристката теория.
Т р о я
Град в Мала Азия, близо до Хелеспонт, разположен между реките Скамандър и Симоис. Гръцкото му название еволюира Троя, Илиос,после Илион, а латинското му название е Илиум. Троя е легендарен град, който става реален след разкопките предприети от Хайнрих Шлиман /1822-1890/ през 1870 година в местността на 5 км от Егейско море.
Първите пет града са открити при разкопките на Шлиман през периода 1870-1890 година, на Дьорпфелд - 1893-1894 г., на Блеген - 1932-1938 година. Разкрити са 40 различни с л о я, разпределени в 9 основни фази, т.е. 9 града насложени един над друг, всеки път различни, но носещи все същото име Троя. Отначало /3000 г.пр.н.е. Троя е било селце, заселено от скромни земеделци и тъкачи, но след това се превръща в ―град със здрави стени‖, ―богат със злато‖, лесна плячка за ахейските нашественици от 1200 г.пр.н.е.
В Първата Троя през периода 3000-2500 г. пр.н.е. се построява крепост с 90 м. оградна стена, висока повече от 3 метра. Сред вътрешните постройки се откроявала голямата къща от типа ―м е г а р о н‖, в която е обособена една централна стая и до нея едно централно огнище. През указания период в селището се настаняват земеделци, тъкачи и грънчари, подчинени са на монархически тип управа. Вероятно къщата ―мегарон‖ е изпълнявала функциите
18
на царски дворец. Намерени са многобройни глинени статуетки, които указват, че троянците са почетали Майката Земя, даваща плодовитост и плодородие.
След пожар е издигната Втората Троя /тази, която Шлиман приема като града на Приам/ през периода 2500-2200 г.пр.н.е. Ограждащата стена се удължава до 110 метра, а мегаронът се превръща в истинска царска резиденция с дължина 45 метра.
Ако нравите не се променят, има еволюция в грънчарството, появяват се първите съдове изработени на въртящ се стан, снабдени с капаци, разкрасени с антропоморфни фигури. Открити са и вносни грънци, което означава че Троя ІІ установява търговски връзки с по-далечни страни.
Краят на Троя ІІ е забулен в загадка. Вероятно градът е преживял сериозни политически, икономически и социални промени. Възникват множество малки постройки на централното място на царския дворец. В повечето от тях са открити ценни вещи от злато, сребро и бронз, единствените находки от тези метали в историята на Троя. Те вероятно са завладени при нашествията и войните на града със съседите му в Анатолия. Умножаването на малките частни къщи в зоната на царския дворец би могло да се обясни с бунт на населението, живяло извън крепостта, в края на който е разрушен двореца.
Тази ситуация включва разрушаването на Троя ІІ около 2200 г.пр.н. е., когато вероятно отслабена от вътрешната война, тя не успява да окаже никаква съпротива на външните завоеватели.
Троя е била безспорно богат град. Многобройни са археологическите свидетелства за устройството й: крепост и процъфтяващи вътрешни дворци. Има и литературни свидетелства: Омир пише за ―богатата със злато Троя, за ―нашироко застроената Троя‖, ―за Троя с широките улици‖. Многобройни са и допусканията за произхода на богатствата на този град, който имал не повече от 2000 жители.
Най-вероятно е троянците да са отглеждали расови коне и да са търгували с тях.
Нападението на ахейците
Възниква въпросът ―как е била разрушена Троя?‖. Хипотезата за атака на хетитите е трудно защитима, тъй като се знае, че Троя не е поддържала връзки с Мала Азия. Приема се едно по-просто обяснение: богатството на Троя е привлякло жадните за плячка ахейци. Те вероятно са подготвили отрано нашествието, разрушили са и ограбили града. Превземането на Троя си е следствие на нападение за придобиването на плячка. Защо Омир си спомня точно за Троя? Дали Троя се превръща в легендарен град след като я описва Омир? Може би баналната операция на разграбване на Троя се е превърнала в десетгодишна ожесточена война. Може също да се приеме, че атакуваната през 1260 г.пр.н.е. Троя е била последното завоевание на ахейците преди нашествието в континентална Гърция на дорийците. Възможно е Троя да е била
19
плячкосания град сред много други, но тъй като е била опустошена последна да е била възвеличана в епическата поема на Омир.
Епическата традиция
Така десетгодишната война за Троя, предизвикана от неразумното решение на Парис, отвлякъл красивата Елена от аргоския цар Менелай, се превръща в централното събитие в поемата на Омир. Вождовете на Гърция отплават на корабите за Троя под предводителството на Агамемнон, перди да предприемат дългата обсада, която се проточва до момента, в който хитроумният Одисей убеждава ахейците да построят колосалния дървен кон, в който се скриват ахейски войни. През нощта те излизат от коня, отварят вратите на крепостта и гърците превземат и опустошават града на Приам. Само Еней, син на Анхиз и Афродита успява да избяга с оцелелите троянци. На него боговете възлагат бъдещето на троянското племе. Всички тези случвания са включени от Вергилий в поемата му ―Енеида‖.
Главните герои, освен вече упоменатите, участвали във войната за Троя са Аякс, Ахил, Патрокъл, Филоктет, Диомед, Нестор, а от страна на троянците Хектор и Еней. Такава е легендата за Троянската война, представена от епическата традиция. Тя ще се обогатява постепенно в течение на цялата Античност.
Троянската война - легенда и историческа истина: Легендата за спора за Златната ябълка / Парис - Хера, Атина и Афродита/, отвличането на хубавата Елена…
Х е р о д о т / ІІ книга, 118-119/: ―След отвличането на Елена в Тевкрида /земите на Троя/ дошла голяма елинска войска в помощ на Менелай/според жреците на Илион/, войниците слезли на сушата и след като се установили на стан в Илион, били пратени вестители, а с тях отишъл и самият Менелай. Като влезли в града, Менелай поискал да му върнат Елена и богатствата, които Александър бил отмъкнал от дома му преди заминаването си, поискал още да бъде удовлетворен за щетите. Тогава тевкрите рекли същото, каквото и после - с клетва и без клетва - че не държали при себе си Елена, нито посочените богатства - всичко било в Египет и не било справедливо те да понесат наказания, които заслужил египтянинът Протей. Но елените помислили, че им се подиграват и продължили обсадата, докато превзели града. Превзели крепостта и не видели в нея Елена…‖
Богдан Богданов: Открадването на Елена не е създадено от фантазията на аед преди Омир. Да се краде бъдещата съпруга е първобитен обичай. Но не само тази практика лежи в основата на мотива. В дълбока древност вярват, че плодородието е свързано с магическите ритуали. Затова племето зорко пази изображението на своята вегетална богиня. Случвало се друго племе да открадне това изображение, за да привлече по този начин урожая от чуждата земя в своята. Сюжетният мотив за отвеждането на Елена от Спарта възниква от историята за ритуалната кражба на вегеталната богиня и за войната, която
20
води племето с похитителите, за да си я върне. Митът за открадването и връщането на съпругата е известен още от критско време. Разпространен е в други епоси. В угаритския епос, например, се разказва за Керет, който обсажда град Удум, за да си върне съпругата от похитителя цар Пебел. Това дава основание на един учен да смята, че в ―Илиада‖ мотивът е зает именно от епоса за Керет.
Троянската война: Четири века разделят военния сблъсък между ахейците и Мала азия / войната за Троя се е водила около 1200 г. преди Христос/ и създаването на поемата ―Илиада‖. На остров Крит и в областта Пелопонес /където са царствата на Агамемнон и Менелай/Спарта/ и на Нестор /Пилос/ отрано/през периода ХVІ - ХV век преди Христос/ възниква богата цивилизация. Тези четири века не са проучени и не се знае как се е използвал епическия език преди появата на Омир
Двете теми в “Илиада”: Ш и р о к а т а /голяма/ тема - за войната и мира изобщо и ч а с т н а т а/малката/ тема за гнева и отмъщението на Ахил, в която се вплитат два мотива - за р а з г н е в я в а н е т о и о т м ъ щ е н и е т о . В малката тема се втъкават и две типови ситуации - с п о р за ж е н а /между Ахил и Агамемнон/ и за ж е р т в о г о т о в н о с т т а за п р и я т е л я /Ахил и Патрокъл/.
Богдан Богданов: Една от особеностите на този нов сюжет е, че в широката тема, в мита за Троянската война, в ―Илиада‖ се усеща една още по-широка тема - темата за войната изобщо. Не може да бъде сигурно, че това скрито разширение се дължи пряко на Омир. Тенденция на мита за Троянската война още преди Омир е навярно това да се включват сказания за действителни военни действия, които да предават по-реален характер на митологическото предание...
Говори се за още една предходна поема, послужила на Омир като изходен материал - за ―Патроклия‖, песен за живота и подвизите на Патрокъл. Ако наистина е съществувала отделно, тя е имала подобно развитие като ―Ахилеида‖ - първоначално е възникнала като митологическа поема, а по-късно е придобила героически характер, като включила в себе си сказания за действителни исторически събития.
Когато Ахил и Патрокъл влезли в едно общо сказание, били свързани в приятелство. В произхода си, там, дето възниква като мотив, приятелството е сюжетно средство за свързване на две геройни съдби в една обща история. Застанал до Ахил, Патрокъл става нещо като негов двойник. Когато облича доспехите му, троянците го мислят за Ахил. Бие се храбро като него и подвизите му отвеждат врага чак до стените на Троя. Той има като че ли качествата на Ахил. Древен дублет на героя, приятелят помага да се извършат някои сюжетни операции. Той умира, когато оцеляването на героя в новия сюжет е необходимо. Точно тъй става в ―Илиада‖ - вместо Ахил, който умира в древната ―Ахилеида‖, умира Патрокъл. По този начин традиционният мотив за смъртта на героя се
21
нарушава и едновременно се опазва.
Не може да се каже, че разгневяването и отмъщението за приятеля са били открития на поемите за Ахил и Патрокъл. Двата мотива са силно разпространени в елинските митове, те са нещо като универсален митически стимул за действие. Боговете са постоянно разгневени на някой смъртен. Хера ненавижда Херакъл, Посейдон се гневи на Одисей. Не по-малко разпространено е отмъщението. Както се вижда, на бойното поле в ―Илиада‖ то е твърде чест стимул за нападателно действие...
Според мита Менелай се разгневява на Парис, задето, нарушавайки всякакво право, отвежда неговата съпруга. В един свой аспект Троянската война възниква като спор за жена. Затова не е случайно, че микропоемата за войната в трета песен се открива с двубоя на Парис и Менелай. Този спор е примерното положение. По негов образец Омир създава един нов спор за жена. Без всякакво основание върховният водач Агамемнон отнема на Ахил пленницата Бризеида. Това разгневява героя. Освен че е уязвена войнската му чест, засегнато е чувството му. Той е привързан към девойката. Както сам се аргументира в девета песен - гневът му е напълно основателен, щом като войната се води заради една жена.
В лагера на ахейците се повдига своеобразна война. Опозицията ―Менелай срещу Парис‖ временно отстъпва на опозицията ―Ахил срещу Агамемнон‖. Отвеждането на Бризеида докарва мъки също както отвличането на Елена. Връщането на пленницата в деветнадесета песен е представено като край на нещастията на ахейците, както евентуалното връщане на Елена би прекратило самата война.
Особеностите на композицията на “Илиада”:
А/ Линейно повествование: Поначало епическият поет изобразява събитията плоскостно и еднолинейно. С открития от руския филолог Зелински Закон за хронологическата несъвместимост се изяснява, че Омировият разказ не се връща назад и затова успоредните действия се изобразяват линейно като осъществяващи се последователно...Поетът врежда по-ранни /от Х-та година/ събития в границите на 51 дена. Законът за хронологическата несъвместимост е признак на архаична композиционна техника и архаична концепция за протичането на времето;
Законът за хронологическата несъвместимост е признак за една архаична композиционна техника и архаична концепция за временното протичане. Но не бива да се смята, че реденето на епизоди затруднява поета. Напротив, той владее изкуството да разполага дотам, че разполага дори изкуствено в чисти композиционни форми. В принципа си те не са негово изобретение. Геометричното изображение във вазовата живопис на онова време е образът, или по-точно казано, и Омир, и вазовата рисунка са израз на едно и също композиционно разбиране за начало, среда и край.
22
Б/ Локална значимост на факта: Според народнопесенната традициеа фактът се осмисля на мястото, където се появява /както във фолклора/. Функционалността допуска невероятното. В народните песенни творения връзката между епизодите е по-хлабава. Единството се осъществява предимно на равнището на отделния епизод. Извън него противоречието е допустимо. Например, Тъй като оплакването е важно ритуално действие, Пилемон възкръсва, за да оплаче сина си / V – ХІІІ песен/ ;
В/ Билатералността /двустранността/ като типичен похват в композирането през Геометричната епоха: Характерно за нея е разполагането на еднакви положения в началото и края, които обграждат някаква среда.
Богдан Богданов: Типична проява на геометризма е т.нар. билатерална (двустранна) композиция. Характерно за нея е симетричното разположение на еднакви положения в началото и края, които обграждат някаква среда. Между многото симетрии в първия боен ден очевидно билатерално е разположението на двубоя на Парис и Менелай и на Аякс и Хектор, които обгръщат стълкновението на двете войски. Втора песен се открива със сън, пратен на Агамемнон от Зевс, и завършва с жертва за Зевс. Непосредствено до тях се намират сцени на съвет на старейшините, до тях две народни събрания, а в средата на цялата композиция е бягството на войниците към корабите, възпряно от Одисей и Атина.
Принципът действа и в цялата ―Илиада‖. Втора и двадесет и трета песен си кореспондират по смисъл и по разположение на епизодите също както първият боен ден и четвъртият. Очевидна е кореспонденцията на първа и двадесет и четвърта песен. Като две равностойни страни, които обгръщат цялото, те са изградени в съвършен баланс. И двете се делят на пет епизода. Най-вътрешният - този, който открива последната песен, представя спор на Олимп също като най-вътрешния, с който завършва първа песен. Съседните епизоди също са еднакви - разговор на Зевс и Тетида. И двете песни имат в средата си посолство. В първа песен отиват да върнат на Хриз дъщерята, в двадесет и четвърта Приам отива в ахейския лагер за тялото на Хектор.
Симетричност на организацията на “Илиада”:
І песен = 1 – 21 ден; ІІ – VІІ песен = 22-24 ден; VІІІ – Х песен – 25-ти ден; ХІ – ХVІІІ = 26-ти ден; ХІХ – ХХІІ песен = 27-ми ден; ХХІІІ песен = 28 – 30 ден; ХХІV песен = 31 – 51-ви ден.
Войната в “Илиада”:
Алексей Лосев: Войната добива смисъл, само ако морално е оправдана. И в този смисъл симпатиите на Омир са на страната на Хектор, който се сражава и загива за своята родина. Омир е много далеч от идеализацията на абсолютния повелител, характерен за древноахейските времена с техните ―златообилни Микени‖ и с ―крепкостетен Тиринт‖. Той няма нищо против да се полюбува на богатството и разкоша на царския живот, но в действителност Омировите царе
23
имат доста демократичен начин на живот. Ако Ахил критикува Агамемнон (Ил., I), Диомед - същия този Агамемнон (Ил., IХ), Агамемнон - Диомед (Ил., IV), Атина - Диомед (Ил., V) за лични недостатъци, то Одисей казва (Ил., ХIХ): ―Няма в това унижение, щом като цар-повелител сам се сдобрява с героя, когото е първи обидил.‖ На него принадлежи мисълта, че е благороден този, който е смел е в боя (ИЛ., ХI). По такъв начин, макар и да не е противник на царската власт, Омир я приема само като носител на голямо военно-патриотично или морално-хуманно съдържание.
Мирният живот в ―Илиада‖: Ал.Лосев: Установено е, че в Омировите поеми не мирният труд се сравнява с войната, а обратно - военният бит се пояснява с картини от мирния живот, тъй като той е по-разбираем за поета. Особено характерна в това отношение е ―Илиада‖, в която почти всички военни сцени се сравняват с мирния бит. Сравнения с войната тук почти отсъстват (те буквално са единични). Затова пък такава военна сцена, като двубоя на двамата Аякси, се сравнява не с нещо друго, а с два бика, орящи земята (Ил., ХIII). Противниците настъпват един срещу друг като жътвари, които се приближават от двете страни на нивата (Ил., ХI). Много свои сравнения от областта на природата Омир оживява с присъствието на човека. Той като че ли живее заедно с героите на своите сравнения. Плаче от радост с децата, чийто баща се е излекувал от смъртоносна болест. Гладува заедно с дърваря и орача. По такъв начин неговият интерес е съсредоточен не само върху прославените герои, но и върху малките, незабележими труженици, носещи на плещите си тегобата на живота. Това е несъмнено доказателство, че окончателното формиране на Омировия епос се отнася към времето на възходящата гръцка демокрация.
Героите в “Илиада”:
Алeксей Лосев: Хората и техните характери. По подобен начин са обрисувани и Омировите герои. Почти всички са силни, красиви, благородни; те също са ―божествени‖, ―богоравни‖ или в краен случай имат божествен произход. Не може обаче това изображение да бъде наречено стандартно. Често то е доста далеч от епическия трафарет, отличава се с голяма пъстрота и вече предвещава сложността на по-късната литература.
Богдан Богданов: Като казваме, че Омир вижда народните събития през призмата на личната съдба, трябва да имаме предвид, че и обратно - разбирането му за индивидуално човешкото има колективна основа. Омировият герой е мит за народната сила, която действа пренесена в силата на народния водач. Като реално отражение народът отсъства в епопеята, но именно от неговото битие се поражда преувеличението в духовен и физически смисъл, което е в основата на идеалната фигура на героя. Човекът у Омир не е средноемпирично положение, най-често срещаният тип. Той е идеалното, най-високото състояние. От друга страна, това е възможната форма за представянето на човека изобщо. Героят е типичното, една норма за човешкото според мировъзприятието на
24
онова време.
В ―Илиада‖ е употребена за пръв път думата герой (херос). Думата има дълъг живот в европейската културна история и естествено като при много други подобни случаи тя губи първоначалното си значение. В микенско време тя има две значения. От една страна означава отвъдното битие на война-народен бранител. В епоса думата бива внесена от нуждата да се представи фигурата на микенския войн. А когато с времето тя престава да бъде реалност, превес получава второто значение на думата. В елинския култов бит всеки заслужил човек след смъртта си може да се превърне в херос и да бъде ограден с ритуална почит...
Омир различава някаква йерархия в силата на героите, която те спазват най-точно. По-слабият никога не се нахвърля срещу по-силен. Аякс е грамаден, щитът му прилича на кула и дори за Хектор не е лесно да му се противопостави. Фактор на тази йерархия е връзката с някое божество. Еней се опълчва на Ахил, защото го чувства равен (и двамата имат майки богини). На много места в бойните сцени силата нараства или спада в зависимост от това присъства ли божество до героя. Когато зад Хектор застава Аполон, ахейците отстъпват. Това е един вид разум, героен ред, стихийно равняване по природното начало. Затова Парис, който получава силата си от благоразположението на богиня, не седи по-долу от много други герои. И ако все пак изглежда по-слаб, то е, защото самата Афродита е по-слаба от други богове...
Стремежът към слава и чувството за войнска чест са положения, общоважими за всички герои, един вид обществени чувства, в които волята на колектива и индивидуалният стимул са неразчленимо преплетени. Ако поставим до тях чувството за ―срам‖ (айдLс), ще изчерпим елементите на Омировата социална психология. Не много точно предаваме на български гръцкото ―айдLс‖, когато казваме ―срам‖. Думата означава още уважение, чувство за мярка, един вид страх и страхопочитание пред по-висшата сила - най-често това е авторитетът на старейшините, на властта, волята на народа. Трудно е да отличим в усещането за срам, което има Елена пред Приам и Диомед пред Агамемнон, личното емоционално състояние от моралното положение, изразяващо общественото мнение...
Наистина поетът се изразява предимно типически. Това е тенденция в неговото разбиране за човека, наследена от фолклорния етап в развитието на епоса. Омир обаче е способен да възприема и да предава индивидуалното в човешката природа. Това е забелязал още Аристотел, който казва в ―Поетиката‖: ―Другите поети говорят от свое име в цялото произведение и изобразяват малко и рядко, а той (Омир), след кратък увод, веднага извежда мъж, жена или друг характер и никой у него не е нехарактерен, а има характер.‖
Нужно е да се подчертае обаче - Омир изразява индивидуалното, като претълкува традиционните средства за характеризиране, като преплита
25
типическите качества. Индивидуализираност най-напред се постига посредством постоянните епитети, отнесени само за един герой. ―Бързоног‖ се казва само за Ахил, ―шлемовеец‖ само за Хектор. Освен това индивидуализираност се постига чрез различна мяра в отношението на типическите черти в характера на даден герой. Често пъти приликата е само между двама герои, и то само в едно отношение. Аякс силно напомня Ахил със своята стихийност. Тази прилика отличава Аякс от всички останали герои. Същевременно тя е непълна. Ахил все пак е по-могъщ, а Аякс пък се отличава от него по страховитата си външност.
Ахил:
Алексей Лосев: Ахил - това е страховитият герой на Омировия епос, самоуверен, предан на родината и народа. Но често се забравя, че той е извънредно гневлив и груб, че заради някаква си пленница напуска полесражението и изменя на своите съотечественици; той е упорит и несговорчив, макар че пратениците (Ил., IХ) всячески го придумват; в боя се завръща само поради това, че се стреми да отмъсти за своя приятел; той е безпощаден към Хектор и проповядва правото на силния звяр, отказвайки да изпълни предсмъртната му молба, и с безсмислена жестокост осквернява трупа му, като го влачи около Троя в продължение на девет дни. Но заедно с това Ахил умее благородно и снизходително да се отнася към победения враг и даже да изпитва към него хуманни чувства (как прекрасно разказва това ХХIV песен: по молба на Приам той прекратява гаврата с трупа на Хектор и с почит го връща на неговия баща). Ахил истински обича Бризеида, Патрокъл и преди всичко, своите родители. Той знае предопределението на съдбата за своята близка гибел и въпреки всичко, не се страхува; образът му е изпълнен с трагична скръб.
Лев Науменко: Според по-късните представи гневът на Ахил би бил необходимо мотивиран само в онзи случай, ако Ахил би могъл да заяви на Агамемнон, че той е оскърбил у него човека изобщо, личността, всеобщия принцип. Гневът на Ахил в такъв случай би изразявал протест не от негово собствено име, а от името на този принцип, и тогава той според съвременното разбиране не би имал характер на дребнавост. (Та нали също толкова дребнав характер у Омир имат и мотивите на постъпките на боговете, което е и послужило като причина за по-късните нападки срещу поета.) Но работата е там, че у Омир принципът е самият човек (или бог). А самият Ахил заедно със своето обкръжение и заедно с поета вижда в самия себе си непосредствено въплъщение на достойнството на гърка, на честта и славата на неговия народ. Постъпката на Омировия герой още не се мисли в нейната всеобщност, а само в особеността й, тъй като всеобщата мяра на постъпките, в която някоя получава определеността на особеност, още не е намерена. Доколкото тя има само уникално съдържание, за него се повествува не в ―слова‖, а в ―митове‖ и ―епове‖.
26
Хектор:
Алексей Лосев: Хектор е безупречният герой и защитник на своята родина, идеалният военачалник на войската си. Той не е обременен от дребнавите слабости на Ахил и Агамемнон. Освен това, Хектор е нежно обичащ съпруг, син и баща. Но не бива да бъде представян прекалено опростенчески и шаблонно. Той е напорист, често взема необмислени решения, не винаги е умен и съобразителен, а понякога се държи наивно по детски. Това е идеална, но напълно жива фигура...
Хектор и Андромаха:
Богдан Богданов: Като скулптурна група застават Хектор, Андромаха и слугинята с малкия Астианакс в ръце. Събира ги взаимната загриженост. Хектор се вглежда в детето, усмихва се, Андромаха заплаква и улавя съпруга за ръката. Жестът е крайно пестелив. Обърнал се към детето, Хектор забравя Андромаха. Поема сина и го целува. С пожеланията, които изказва за бъдещето му, той издава историческия смисъл на своята обич. Хектор вижда в сина си бъдещия цар на Троя, онзи, който ще изрази в своята личност достойнството и силата на града, той обича в своето дете народа си. Тази сцена става народен символ.
Това не означава, че в нея липсва обикновената бащина обич. Именно тя придава на епизода пластичност и красота, това почти символично движение на детето от слугинята през бащата към ―уханните пазви‖ на майката. Но силата на епизода иде не само от общочовешкото и вечното, а и от конкретно-историческото. Понеже личността Хектор е идентична с първородния син на троянския цар Приам и следователно с щастието на родината, неговата обикновена бащина обич става идентична с надеждите и целите на държавата.
Още по-очевиден става този психологически механизъм в отношението на Хектор към Андромаха. Хектор само я погалва. Той го прави, защото се нажалява. Измъчва се донякъде от противоречието на чувство и обществен дълг. Боли го за съдбата на Андромаха, това че може би ще остане вдовица, но го е срам да стои далече от битката. Мъчи го мисълта за робската участ на Андромаха. Предпочита да не доживее момента, когато някой ще каже, като я види обляна в сълзи: ―Туй е жената на Хектор, който бе първи в боя.‖ Обичта на Хектор говори изцяло чрез неговата войнска чест. Той обича преди всичко жената на Хектор, на онзи Хектор, на когото е задължен да служи като на изразител на Троя и нейния народ...
Терсит:
Богдан Богданов: В ―Илиада‖ Омир е създал една пародия на гневливостта на Ахил и един паралел на хромия бог Хефест, който разсмива боговете с куцукането си. Във втора песен срещу върховния вожд се нахвърля с обвинения гърбавият войн Терсит. Обвиненията са почти същите - Агамемнон е ненаситен, обогатява се, без да е заслужил, а други търпят несгоди вместо него. Одисей спира глумите на Терсит, като го налага с жезъла си, а войниците изпращат със
27
смях вайканията и сълзите на гърбавия. Единственият случай в цялата поема, когато се показва човешката грозота, единственият отрицателен герой.
Като антипод на геройността, личността на Терсит също е единство на духовни и физически черти. Героите са храбри, умни и красиви. Терсит, обратно - физическата му недъгавост7 има продължение в неговата душа, която казва Омир ―въдеше разни слова непристойни‖. Той е ―опасен хулител‖. Най-опасното му качество е, че вечно повдига крамоли, че бунтува. Дързостта му засяга най-висшето благо на войнското време - единението.
Терсит е Омирово създание, както показва самото име - то означава нахалник. В ―Илиада‖ не се казва откъде е и кои са родителите му. По-късни митове го свързват в родство с един Омиров герой. Дават му благородно потекло, защото само поради факта, че влиза в разпра с вождовете, се разбира, че не може да бъде обикновен войн. Макар и в обратен смисъл той също е герой или по-скоро само възможният вид за човешко състояние, както се изразява един учен.
Боговете и съдбата:
Алексей Лосев: Накрая, обект на художествената действителност у Омир са боговете и съдбата. Боговете постоянно се намесват в човешкия живот и не само се намесват, но буквално подсказват на човека всички негови решения и постъпки, всички негови чувства и настроения. Троянецът Пандар (Ил., IV) стреля в гръцкия лагер, нарушавайки вероломно току-що сключеното примирие. Читателят обикновено се възмущава и осъжда Пандар, но постъпката му е в резултат на решението на боговете и на прякото въздействие на Атина Палада върху него. Приам отива в палатката на Ахил (Ил., ХХIV) и между двамата се установяват дружески отношения, но това им е внушено от боговете. Ако сюжетът на Омир се приеме буквално, то с пълно основание би могло да се каже, че човекът е унижен от Омир, че е превърнат в бездушно оръдие на боговете, и че герои на епоса са само боговете. Но Омир едва ли е приемал митологията буквално. На практика Омировите богове се явяват само обобщение на човешките чувства и настроения, на човешката воля и постъпки, обобщение и на целия социално-исторически живот на човека. Ако божеството е ―вложило‖ в човека една или друга постъпка, то фактически това означава, че постъпката е направена в резултат на неговото собствено вътрешно решение, което е толкова дълбоко, че самият човек го приема като нещо внушено отвън.
Героите на Омир (Агамемнон, Ахил, Менелай) никак не се стесняват да противоречат на боговете и се изразяват доста грубо. Самите богове не се отличават с висок морал - присъщи са им всякакви пороци, страсти и глупави постъпки. Често човекът действа ―въпреки съдбата‖. Та нали предопределението на съдбата днес е едно, а утре може да бъде съвсем друго. Защо тогава героят да не направи нещо, въпреки известното му за днес решение на съдбата, и да не прояви собствена воля?
28
По такъв начин и по въпроса за боговете и съдбата Омировите поеми заемат преходна позиция между древния фатализъм и човешката свобода от по-ново време.
Омировите богове имат динамичен характер. Те са богове в религиозен смисъл и същевременно са художествени символи. Човекът зависи от тях, без да престава да бъде свободен. Съобразява се с боговете като с по-силни, но може и да вдигне ръка срещу тях.
Особености на епическия стил /Алексей Лосев/: За да се разбере основният принцип на епическия стил, трябва да се помни на какви социално-исторически епохи той е отражение. Както знаем, това е родово-общинната формация, т. е. първобитен и неразчленен колективизъм. В такъв докласов колективизъм няма място за развитието на отделната личност. Целият живот на отделната личност - вътрешен и външен - е запълнен с живота на този колектив, в който тя се намира. То тогава всяко изображение на живота, което създава отделната личност, задължително се отличава с едно неотменно свойство, което трябва да наречем примат на общото над индивидуалното.
Но ние вече знаем, че Омировите поеми не са само продукт на родово-общинния строй. Те са получили своя окончателен вид през периода на напредналото му разлагане и в самото навечерие на робовладелското общество. Затова този епически художник, когото намираме в поемите, вече познал сложността и дълбочината на индивидуалния живот, не може да бъде абсолютно незаинтересован и равнодушен летописец. У него започват да се проявяват лични страсти, съзряват политически оценки, възниква протест против различните страни на обкръжаващата го социална среда. Затова стилът на Омировия епос, както и социално-историческата му основа и неговата идеология, е пълен с остри противоречия и е много далеч от онова детско и примитивно възприятие на живота, каквото преди са му приписвали различни изследователи от висотата на европейското културно развитие.
б/ Строг (ранен) епически стил. Ранният епически стил може да се нарече строг, за разлика от по-късния свободен или смесен стил. Неговите основни черти биха могли да се охарактеризират по следния начин:
Обективност. Древният епически стил дава обективна картина на света, без да се впуска в дълбока психологизация на действащите лица и да преследва детайлите и подробностите на изображението. За строгия епически художник е важно само това развитие на действителността, което се извършва извън него и независимо от неговото лично съзнание, от личните му възгледи и оценки. Важно е само това, че даденото събитие действително се е случило - всичко останало има само второстепенно значение за епическия художник.
По удивителен начин всичко изображаемо в епоса се трактува като обективна реалност. Тук няма буквално нищо фантастично или измислено, само поради субективна прищявка на поета. Даже всички богове и демони, всички чудеса у
29
Омир се изобразяват като напълно реално съществуващи. Невъзмутимият повествователен тон е характерен за него и при всички приказни сюжети. В строгия епически стил няма измислици и фантазии.
Пластично изобразяване на живота. Вместо задълбочена психология и вместо показ на собственото отношение към живота, епическият художник съсредоточава вниманието си предимно върху външната страна на изобразяваните от него събития. Оттук идва и постоянната му любов към зрителните, слуховите и моторните усещания, в резултат на която за психологията на героите често се налага само да се правят догадки, но затова пък външната им страна се оказва изобразена с най-голяма обич. Авторът вече не се скъпи на всякакъв род детайли и даже им се любува, защото за него те не могат да засенчат обективния характер на събитията.
Традиционност. Обективният характер на епическото изображение на живота в строгия епос се съпровожда от съзнанието за постоянство на царящите в него закони. Това е и естествено за обективния подход на художника към действителността. Който подхожда обективно към действителността, той не се ограничава само със случайните нейни явления, а се старае да проникне в дълбочината на тези явления, за да разгадае закономерността им.
Обаче строгият епически художник обича да наблюдава постоянството на явленията от живота не само в настоящето, но и в миналото, така че всъщност за него не съществува особено голяма разлика между настояще и минало. Той предимно изобразява всичко постоянно, устойчиво, вековно - за всички очевидно и от всички признаваемо, от всички признавано преди, старинно, прадядово - и в настоящето за всички задължително. Без тази принципна традиционност народният епос губи своя строг народен стил и престава да бъде в истинската си същност епически.
Монументалност. От само себе си се разбира, че всички по-горе посочени особености на строгия епически стил не могат да не го правят величав, забавен, лишен от суета, важен и солиден. Широкият обхват на настоящето и миналото прави епическата поезия възвишена, тържествена, далечна от субективната прищявка на поета, който счита себе си за незначително и несъществено явление в сравнение с величавото и общонародно минало. Тази съзнателно подчертавана незначителност на художника пред грандиозния широк народен живот превръща неговите произведения в своеобразен велик паметник на миналото, затова и цялата тази особеност на епическия стил трябва да наречем монументалност.
Героизъм. Не е трудно да се покаже, че с особен стил в епоса се изобразяват и хората, ако те се разбират като носители на всички тези общи негови свойства. Човекът се оказва герой, защото е лишен от дребнави егоистични черти, но винаги се явява и вътрешно, и външно свързан с общонародния живот и общонародното дело. Той може да бъде победител или победен, силен или
30
безсилен, може да обича или да мрази - с други думи, да притежава разнообразни качества на човешка личност - но всичко това при едно условие: в своята най-дълбока същност задължително да бъде в единство с общонародния или общоплеменния живот. Епически герой съвсем не е този, който е лишен от характерна лична психология. Но тази негова психология в основата си трябва да бъде общонародна. Именно това го и прави герой на монументалния епос.
Уравновесено спокойствие. За спокойствието на епоса винаги са говорили много, противопоставяйки го на лирическата развълнуваност. Обаче от предложената по-горе характеристика на епоса произтича заключението, че епическото спокойствие съвсем не е отсъствие на големи страсти и не е някакво си безразлично отношение към живота. Епическото спокойствие възниква у поета, ако той се явява строг епически художник, мъдро съзерцаващ живота след велики катастрофи, след огромни всенародни събития от най-широк мащаб, след безкрайни лишения и най-велики страдания, а също и след най-велики успехи и победи. Тази мъдрост произтича от това, че епическият художник знае за постоянството на законите в природата и обществото. Гибелта на отделните индивиди вече не го вълнува, тъй като той знае за вечния кръговрат в природата и за вечното възвръщане на живота. ―Смъртните хора приличат съвсем на листата в гората: вятърът сваля едни на земята, а други напролет свежи покарват...‖ (Ил., VI, 145 - 149) Съзерцавайки световните събития в тяхното развитие през вековете, той получава от това не само уравновесено спокойствие, но и вътрешна утеха.
Равносметка. Правейки равносметка на строгия епически стил, трябва да кажем, че неговата постоянна обективност се отличава с пластичен традиционен и монументален героизъм, отразяващ в себе си вечния кръговрат и вечното възвръщане на общонародния или общоплеменен живот.
Единство на художествения стил на Омир. Омировите поеми при цялото разнообразие на своето съдържание поразяват с единството на художествения си стил, който обаче е лишен от епическа монолитна строгост. Тези пасажи на двете поеми, в които все още намираме строгостта на ранния епически стил, вече сами по себе си ни карат да очакваме при тяхното четене по-живи и по-свободни творчески похвати. Трагизмът, комизмът, хуморът, иронията постоянно свидетелстват за еволюцията в този епически стил и за настъплението на небивало дотогава идеологическо и стилистично свободомислие. Стилът на преходната епоха никога не може да бъде монотонен. В него задължително се усещат рудиментите на стария стил, но в същото време се чувстват и зародишите на бъдещото стилистично разнообразие.
Стилистичните оттенъци, колкото и да са те (а ние посочихме далеч не всички), се включват в този епически стил на Омир, който сам по себе си представлява единно цяло.
31
“ОДИСЕЯ”:
Действието в ―Одисея‖ включва последните дни от пътешествието на Одисей, събитията , случили се назад, са пресъздадени чрез ―връщания назад‖ в повествованието. То се разполага на много места: в Итака, където чакат Одисея, в Средиземно море, където той се бори с бурите и морските чудовища, заемки от най-древния фолклор в Европа. Макар че трае само 40 дни, действието обхваща широк период от миналото: хитростта на поета, който е хитроумен колкото и героя му, се състои в това, че той подвежда Одисей да разкаже сам за премеждията, които предхождат пристигането му при нимфата Калипсо. Тези разкази, насочени към феаките, гостоприемни домакини спрямо него, заемат от ІХ до ХІІ песен на поемата. В края на ХІІ песен читателят е върнат при Калипсо в момента, когато той открива при нея Одисей, към V песен. Редуват се злощастията сред злотворните същества със щастливите срещи, преди героят да преоткрие вярната Пенелопа: Одисей е приет от магьосницата Кирка, от влюбената в него Калипсо и от Навзикая, изтъкана от човечност. През цялото странстване, в течение на което той неведнъж рискува живота си, среща смъртта няколко пъти, Одисей е съпътстван от вярната му покровителка Атина, чието приятелство към героя си остава безукорно: това е знак за дълбока промяна в света, който не прилича вече на този в ―Илида‖, където боговете са разположени категорично н а д хората и намесите им са винаги чудотворни; те непрекъснато и бързо сменят местоположението си, развихрят силите на природата, излекуват раните за миг на онзи, когото обичат, правят го мъдър или безумен, но действуват като хората, в защита на по-доброто. Съвсем друг характер имат чудотворствата, които са представени в ―Одисеята‖, където те явно идват от по-древни приказки и Одисей им противопоставя своята находчивост, бързо приспособяващия си интелект и явното си хитроумие.
Резюме:
Някои приемат тази поема на Омир като най-ранния роман в стихове в античната литература. В тази творба се проследяват странствуванията на хитроумния гръцки герой, чието завръщане у дома е възпрепятствано от гнева на преследващия го Посейдон, богът на морето. За да се озове отново в своята родна Итака героят трябва да премине в течение на десет години през невероятни премеждия: бури, подводни скали, чудовища и магьосничества.
В първите четири песни Омир разказва за странствуванията на Телемах, синът на Одисей, който тръгва да търси баща си като следва съветите на богинята Атина, която го предвожда приела облика на героя Ментор. Действително в Итака претендентите за ложето на Пенелопа вече са се настанили в двореца на Одисей и настойчиво увещават жена му да се омъжи втори път.
32
Одисей разказва за пътешествието си, от острова на нимфата Калипсо до царството на феаките, на чиито бряг го изхвърля силна морска буря. Дъщерята на царя на феаките Навзикая го отвежда в двореца на баща си, който го приема изключително дружелюбно. По време на пиршеството Одисей слуша как един аед пресъздава войната пред Троя. Развълнуван от чутото Одисей се разкрива пред тях и в поемата се подхваща разказа за пътешествията на героя след края на Троянската война: по волята на случая той се озовава при лотофагите, които се хранят с цветето на забравата - лотосът; после пребивава в страната на Циклопите - еднооки великани, които се хранят с човешка плът; след това попада при Лестригоните /човекоядци/, а по-късно магьосницата Кирка /Цирцея/ превръща спътниците му в свине.
Междувременно Одисей слиза в Долния свят, успява да се изплъзне от омагьосващата песен на Сирените, но трябва да приеме седемгодишното доброволно пленничество при красивата магьосница Калипсо.
Царят на феаките осигурява кораби за Одисей за да се завърне той в родната си Итака. Предрешен като просяк героят се озовава в дома на гостоприемния му свинар Евмей, среща Телемах и е разпознат от старата му дойка и от кучето му. Накрая Одисей побеждава като опъва собствения си лък нахалните претенденти за ръката на жена му Пенелопа. Тя го разпознава по силата му. Пенелопа му изповяда, че му е останала вярна докрая, че хитро е тъкала платно през деня, а през ноща го е разваляла, тъй като е обещавала на претендентите, че ще се омъжи повторно след като изтъче платното си. Като награда за любовната вярност на Пенелопа и за неотстъпното упорство на юнака Одисей боговете удължават любовната нощ на намерилите се отново съпрузи.
Без да претендира, че представя точно историческите събития, епосът на Омир си остава художествена литературна измислица. Указание за литературната му стойност е изпълненият му с архаизми и диалектни форми език, който представлява първият изкуствен /епически/ език на древността и се използва само в поезията като е приспособен за дактилния хекзаметър, използван за създаване на един изцяло фиктивен свят. Ако се е вписал в съвременния на поета свят, светът на Омир си остава все пак иреален, макар че представя герои, царе и царици, превъзхождащи хората от простолюдието, намесата на боговете в съдбата им. Той ни привлича днес с тенденцията си да разкрасява миналото.
Особености на епическия стил:
1/ Избират се събития от далечното минало /Легендата за Златния век/
2/Действието протича в два плана – човешки и божествен
3/ Разказът излъчва величаво спокойствие
4/ Доминира обективното изложение
5/ Героите и събитията се представят преднамерено хиперболизирани
6/ Поетът съзнателно архаизира повествованието
33
7/ Героите от миналото са хора с необикновена сила
8/ Ретардацията придава епически простор на повествованието
9/ Хронологическа несъвместимост, т.е. линейно повествование
10/ Постоянни формули и повторения
11/ Шаблонни стихове:
Щом се показа родената рано Зора розопръста
12/ Постоянни украсяващи епитети:
Бързоногият Ахил /46/; Хитроумният Одисей /45/
34
ПОЕЗИЯТА НА ДРЕВНА ГЪРЦИЯ ПРЕЗ АРХАИЧНАТА ЕПОХА
Архаичната епоха - исторически преглед:
П о л и с и т е не са били ―градове-държави‖ отделени от обкръжаващите ги плодородни земи и нивя. Те включвали както градския център така и заобикалящите го земи. Те не са били нито храмове, нито светилища, макар че във всеки полис започнали да се отделят пространство, време и пари, където жителите му заедно да почитат боговете-покровители. Открай време гръцката религия включвала много богове, на които се жертвали животни, принасяли се скъпи дарове, жито и вино. Нямало е църкви, нямало единна вяра.
Различните богове покровителствали различните сфери на живота - Хера, например, съпружеския живот, Посейдон - животът и дейностите в морето. Всеки полис си имал свой собствен календар с празници за боговете, повечето от които били почитани на открито, с жертвеници, достъпни за всички, с храмове и къщи, които се помествали изображенията им. Гражданите действали като жреци в определени дни, но не били подготвени и събрани в ―експертни групи‖.
Боговете помагали на смъртните, на житните растения, на семействата и на успехите им в този свят. Полисните култове подпомагали живота на жителите към по-добро. Те не уреждали живота след смъртта и не е битувала сред всички вярата в отвъдния живот. Мненията по този въпрос били различни и , макар че се появяват единични култове, които осигурявали спокоен живот след смъртта, повечето хора приемали, че умират завинаги или че душите им продължават да живеят като сенки в един ―долен свят‖, в който няма наказания.
П о л и с и т е били сдружения от граждани, а не от едноверци. Жените и дъщерите имали важна обществена роля като жрици по време на общите култове и на празничните поредици /фестивалите/. Но те не играели никаква роля в политическия живот и във време на война. В Атина те не можели да притежават земя. Ако в някой полис са наследили малка фамилна ферма, те били под контрола на тъй наречения kyrios /пазач/. Войната, политиката и земевладението били само мъжки занятия.
След като животът в полисните общности се развива, развиват се и политическите конституции, които регламентират правата на гражданите-мъже. Мъжете основавали домове, владеели роби и били мобилизирани за война. Робите работят на нивите, в къщи и в мините. По статут те се купуват и продават като вещи, но в полисите с развита демокрация те обикновено са чужденци, купени от не-гръцки домове или пленени по време на война.
През аристократичната епоха ранните полиси били управлявани от малки съвети, в които се членувало по наследство. Членове на тези съвети можели да бъдат само собствениците на земя в пределите на полиса, които контролират и основните, предвидени в полисния календар, култове. Тези фамилии с течение
35
на времето си осигуряват престижа на благородническа каста. През периода 750 - 630 г. пр.н.е. те монополизират властта в полисите.
Дори след този период, чак докъм 450 година пр.н.е., гръцката политика и култура си остават предимно аристократични занимания и тогава приносът им в древногръцката цивилизация е изключително важен. Благородническата класа се възползва от отвъдморската търговия, но в по-късно време благородниците се отказват от това занимание, освен ако някое далечно пътуване няма да им донесе допълнителна слава и голяма изгода. Тежката работа се върши от роби и наемници. Аристократите предпочитали да управляват, отглеждат коне, да се срещат на пищни симпозиуми /трапези / symposiа / или да се състезават на атлетичните игри. В много области конните надпревари и индивидуалните битки били подготвителните упражнения за войната.
Формиране на нов мироглед:
Още в мирогледа на Хезиод правдата и справедливостта заемат средищно място. Те спомагат за радикалното преустройство на полисния живот, съдействат за премахването на предимствата на аристокрацията. През епохата на класиката Пиндар спокойно обявява: “Законът е цар”.
Изработва се идеал за доблестта и мъдростта /sophia/. В предишните представи /на аристокрацията/ ―добър‖ означава непременно ―знатен‖. Идеалът за мъдростта се изгражда чрез критиката на традиционната религиозно-митологична система. Правят се опити природните явления да се приведат в някаква стройна система. Идеята за подредеността, за космоса като съвкупност от множество материални формации, се пренася от полиса върху природата.
Широко разпространение придобива религията почитаща подземните сили, въздигаща в култ Деметра, Кора и Дионис. В светилището на Елевзин /Атика/ започват да се провеждат в началото на VІ век пр.н.е. тъй наречените Елевзински мистерии. Организира се тържествено шествие на мистите, т.е. посветените в мистериите.
През средата на VІ век Пизистрат поощрява всеобщото честване на Големите Дионисии /март-април/. Малките Дионисии се провеждали обикновено в края на есента /окомври-ноември/.
Орфизмът е тайнствено учение, което проповядва, че светът е сътворен и се поддържа от любовта. В него задгробният живот се свързвал с блаженството, а земният – със страданието. Орфиците гледали на пребиваването на душата в тялото като изпадане от задгробния свят. Предполага се, че орфическото учение е възникнало в Тракия и началото му е свързано с култа към Дионис и с мита за сладкогласния певец на любовта Орфей.
Питагорейството също признава безсмъртието на душата и вярва в метемпсихозата /прераждането на душата в друго тяло/. Питагорейците проповядват аскетичен живот, препоръчват въздържането от определени /бобови/ храни. Според тях тялото е затвор или гроб за божествената душа,
36
която добива телесна обвивка като последица от някакво грехопадение. Проповедите им са насочени срещу Дионисиевото начало.
През епохата на архаиката се утвърждава Делфийската религия. Оракулите в Делфи поощряват човека да опознае себе си, насърчават умереността и благоразумието, съветват да се отбягват прекалеността и крайностите. Максимата ―Опознай себе си!‖ означавала всъщност ―осъзнай своята ограниченост‖ и охранявала престижа на старата родова аристокрация. Ако в някой полис е извършено престъпление, делфийският оракул очиствал полиса от ―осквернението‖ и предписвал въвеждането на култове към нови аристократични ―герои‖.
Самоосъзнаването на човека като обособен индивид:
Aлександър Балабанов – Старогръцката лирика /студия/
Защото гръцка лирика и гръцка музика значи все едно и също. Гръцкият поет бе същевременно и композитор, певец. Неговата певческа слава е създавала литературата му. Не ще погреша, мисля, ако кажа, че само благодарение на музикалната си прочутост са достигнали до нас някои поети, за нас сега важи само по съдържание, защото ни за музиката, ни за ритмите на гърците можем да имаме ясно понятие. Гръцките поети именно в тая област са създавали своето ново, там са показвали оригиналност и понякога гениалност. Поети изобретяват музикални инструменти, почти ги усъвършенстват. Те са певци в същинската смисъл на думата. Лирикът Алкман казва, че знаел всички песни на птичките; дитирамбистът Арион при едно пътуване на кораб, когато спътниците му искали да го хвърлят в морето, за да го ограбят, запял и с хубавите си песни привлякъл един делфин, който го извадил на спасителния бряг. Бакхилид говори повече за музикалните си дарби, отколкото за чисто поетическите си: ―Аз съм славеят от Кеос (отечеството му), който има глас по-сладък от славейския.‖ И ако се осмеля да бъда по-искрен и да запитам някои възхитени от Пиндар господа, който едва ли не самоцел създаде от ритъма и от строя на строфи и стих, материя съвсем неизследвана и без надежда да се изследва, защото ни липсва чувство за това, ако поискам конкретен отговор на въпроса, от какво се възхищават - ще ли някой да може да ми го даде?
Потокът на истинската гръцка лирика бликна в началото на седмото столетие преди Христа, шуртя през цялото шесто и току внезапно се скри в петото. Не ни е останал цял или поне половина нито един поет от тая епоха. Сравнително най-щастливи сме с Пиндар: от него имаме цяла книга оди и епиникии ((БЕЛЕЖКА ПОД ЛИНИЯ: Обяснения на специфичните жанрове в старогръцката лирика в ―Старогръцка лирика. Критически прочити и коментари‖ - Изд.‖Слово‖, В.Търново, 1994 г., стр.40-42 - бел. съст.)), макар и да знаем, че това е само една десета част от това, което е създал. От Бакхилид, второстепенна величина, доскоро нямаше почти нищо; едва преди десетина години бидоха
37
намерени голяма част от стихотворенията му, било цели, било без край, без начало или среда. От Сафините девет книги стихотворения имаме само три, от които само едното изглежда да е цяло, именно одата на Афродита. Солон, Тиртей, Симонидовци, Стезихор, Теогнист, Анакреон, Терпандр, Архилох, Алкей - и от тях само тук-таме по някое късче, увиснало на някоя изсъхнала вейка в голямата гора. А от мнозина ту по един ред, ту по една дума само.
Но и по туй можем да почувстваме силата на гръцката поезия: трогателната й наивност, естественост, богатство, свежест на израза, пълна художественост. Навсякъде, гдето се е чувал гръцки език, звучела е гръцката песен, една и гръцка навсякъде: нейните звуци ще да са били и в най-тежки времена тайнствените сили, които са свързвали тъй разпокъсаните гърци из целия тогавашен свят. Певец от дъното на Мала Азия е намирал сроден отглас далече в Марсилия. Не рядко са се събирали певци в по-значителни центрове, за да надвият себе си и да надвишат досегашните си гласове. Никак не е бъркало обстоятелството, че всеки певец е пял само на езика на родината си: дориецът със своя енергичен тон, еолиецът със своя меко меланхоличен, а илиецът със своята култивирана елегантност. И всичко туй се е преплитало с една омайна хармония. Безподобно лирическо брожение в един цял свят, чиито царства ние само ред по ред ще можем да изгледаме, а често може би и да разгледаме: едно царство на злоба и отмъщение, друго на патриотизъм и обществени блага или язви, трето на религия и божественост, четвърно на любов, пето на гуляй и живот.
Гъркът е бил буен, горещ, всякога жива плът и кръв, неотстъпен поклонник на живота и на всички наслади от него. Горко томува, който се опита да му отнеме какво и да е благо от съществуването, кратковременността на което тъй силно е чувствал. Огнена фантазия ще скрои небивало отмъщение, ще открие фантастични средства, ще създаде нов език, за да събори изпречената пред желанията му стена.
След епохата на елегиите поде глас истинската лирика, тъй наречената мелическа поезия: религиозни, хероически и любовни песни; химни и оди, гръмки дитирамби и трияди, всички предназначени за пеене - соло, хор, кога с инструменти, кога не. Почти цели три века тия химни са били едничките художествени литературни произведения.
За нас изгубили много или може би съвсем значение, но за гърците са били най-важни от всички произведения на лирическата муза религиозно-хероическите химни и поеми, изпълнявани на празнични богослужения. Не вярвам да отида далече, ако кажа че тия оди и поеми са били писани само по поръчка или, най-малко, създадени за обявените състезания при тържествата. Всичко ме предизвиква да напомня за развитието на портретната живопис в Италия: и там поръчаните икони довеждат живописта до оня блясък, който ни слисва днес. И в Гърция краят бе един Пиндар...‖
38
Бруно Снел - Пробуждането на личността в ранната гръцка лирика /фрагменти/: ―...Личните чувства и стремежи на ранните лирици се ограничават в момента, в който човек бъде изтръгнат от устрема на общия живот, в момента, в който човек съзнае, че е откъснат от дървото на вечния растеж, обхващащо всяко живо същество. Тогава именно се открива поглед към собствената душа. Тази индивидуална душевност все още не е носителка на всеобщите завладяващи чувства, а само на реакциите, когато тези чувства биват подтискани. Любовта не е вътрешно чувство, а дар на Афродита и Ерос /Г.Г./. Лично е само раздвоението на чувството при нещастна любов. Колкото и своеволен да е Архилох, колкото и съкровена да е Сафо, те все пак не изпадат в романтично опиянение пред дълбините на собственото чувство. И ако Сафо казва ―красиво е това, което човек обича‖, тя всъщност има предвид, че хората намират красотата в различни неща, но не всеки е сигурен в своята преценка. Чувството никога не достига до неопределеност, а винаги има своята опора в нещо установено, което е или желано, или преследвано като цел.
Затова, макар и да се чувстват по нов начин самотни, архаичните поети, както отдавна е установено, говорят не усамотено-монологично, както модерните поети, а винаги отправят думите към някого - било то божество /най-вече в молитвите/, било сам човек или кръг от хора. И макар че едноличното изложение разрушава някоя стара връзка, новооткритата душевност все пак приобщава съмишленици. Процесът на индивидуализация е процес на ново сближаване /Г.Г./…”
Олга Фрейденберг - Произход на гръцката лирика /фрагменти/: ―...Отделянето на субекта от обекта не върви по права линия. Процесът, при който субектът и обектът се проявяват с едни и същи функции, продължава много дълго. Отражението на този дълъг процес все още си долавя пре VІІ век пр.н.е. Най-поразителен пример за това е раждането на автора. Това изключително събитие става само защото представите за видимия свят се раздвижват и познаващият човек се отдалечава от природата, която опознава. Лирическият автор е особен автор, той в никакъв случай не е по-късният лирически поет, нито поет въобще, а е още само певец, продължител на песенната, на мусическата традиция. Анализирайки същността и атрибутите на този лирически автор, аз стигам до извода, че той представлява форма на своеобразен субект - още неотделен напълно от обекта, несамостоятелен, но който поема неговите функции /Г.Г./ Опознаващият природата човек е все още толкова свързан с обективния свят, който опознава, че се вижда като негово оръдие, като негова пасивна принадлежност…
…Лирическият автор се преудставя във формата на бог. В божеството кристализира представата за вече отделения от човека свят; но макар отдалечен
39
от божеството, в някои несъзнателни актове човекът все още продължава да се чувства като една от разновидностите му. По този начин е свързана с култа гръцката лирика. Лирическият певец е форма на Аполон /Г.Г./. ; и по съдържание, и по структура лирическата песен е много близка до оракула. Аз говоря сега не за генезиса. Лширическият автор продължава да бъде божество от познавателна гледна точка. Но това е особена форма на божество, вече не образна, а понятийна. Гръцкият лирически певец представлява обожествената природа, но се възприема чрез понятията, които се зараждат. Всичко показва, че е така: самосъзнанието на певците, тяхната тематика, биографичните митове, формата на песните, предопределението на лирическите жанрове. Може да се посочи как Сафо е била възприемана в категорията на богиня Афродита,…как Алкей в аполоновски одежди се изобразява по аналогия с Аполон като типичен певец-предсказател…‖Поетите‖ вече не са богове, но те имат функцията на богове…Да се припомним Алкей и Сафо по вазите и да ги съпоставим с вазовите изображения но богове и герои§ портрети на хора не са се рисували върху вазите…‖
Периоди в развитието на древногръцката лирика:
І п е р и о д /от средата на VІІ век - до средата на VІ век прн.н.е./ - През него творят Архилох и Мимнерм от Йония, Алкман от Спарта, майстор на хорова лирика, лесбоските поети Алкей и Сафо, първосъздатели на соловата лирика, Калин от Йония и Тиртей от Спарта, първосъздатели на елегията, Стезихор от Сицилия и Арион от Коринт.
ІІ п е р и о д / второта половина на VІ век пр.н.е./ - През това време управници на Атина са тираните Пизистрат, Хипарх и Хипий… Тогава творят Анакреонт от Теос и Симонид от Кеос. Принос в архаичната лирика имат и философите Ксетнофан и Парменид.
ІІІ п е р и о д /първата половина на V век пр.н.е./ - Най-прославените поети на Древна Елада тогава са П и н д а р от Беотия, Теогнид от Мегара и Бакхилид от Кеос.
ІV п е р и о д /втората половена на V век - началото на ІV век пр.не./ - Лириката като дял на литературата запада при разцвета на трагедията и комедията. Лириката става по-драматична, а стилът й по-изящен. Тези тенденции се наблюдават в творчеството на Тимофей от Милет.
Дялове и жанрове в старогръцката лирика:
Обособяват се д в а големи дяла: м е л и к а / хорова и солова/, където съпровождащият инструмент е лира или цитра; е л е г и я и я м б, които се изпълняват в съпровод на флейта.
С термина м е л о с се назовават онези стихотворни творби, в чието изпълнение се съчетават рецитация, песен и танц.
40
В елегията имаме съчетаване на хекзаметър с пентаметър:
х е к з а м е т ъ р - шестстъпен размер, пет дактилни /една дълга и две кратки/ стъпки, а в края спондей или хорей /дълка и кратка/
п е н т а м е т ъ р - петостъпен размер от пет дактила /пръста/
В старогръцката лирика ямбическия сих се състои от т р и ямбически диподии /съединение от два ямба /кратка и дълга сричка/, които образуват я м б и ч е с к и я т р и м е т ъ р, т.е. шестостъпен ямб.
Ж а н р о в е: дитирамб/Дионис/, пеан/отначало на Дионис/, прозодий/Аполон/, хипорхема, партений, епиникий, енкомий /хвалебствена песен/, трен /заупокойна песен/.
Архилох /VІІ - VІ век пр.н.е.
Александър Балабанов: Ето Архилох. Парос, към средата на седмото столетие. Той е бил стихиен темперамент. Изгубва имота си и се впуща в странни авантюри по целия свят. Скитник, гол, пламва по малката пъргава сърна русокоса Необула, която се кичела ―с миртово клонче и с ален трендафил, хубаво цвете; а пък коса Ј сянка държи на плещи и на снага‖. Или както я рисува на друго място: ―Разпуснала коса и снага - ех, и старец би се залюбил.‖ Баща Ј Ликамбес го отблъсква просташки. ―Мен, клетник бездушен, страст ме яде; боговете ме пронизват с остри болки до кости.‖ Но защо да се мъчи само той? Със своите по-люти от болките си ямби накарва и баща, и дъщеря да полудеят и да се обесят. Ето как се подиграва сам с бащата:
―Дядо Ликамбе, кажи ми що чиниш? Кой ти взе ума? Нали ти беше нявга с ума си! А сега си станал за смях на целия град.‖ Ту побеснява от злоба, ту си измива с лек присмех над себе си позора от челото. Като бягал в боя, изгубил щита си. Нищо, нали си е той пак в кожата! Щитове много... Рядко се е раждал поет с такъв груб и мощен израз. С две-три думи охарактеризирва цял остров. Така, когато говори за планинския Тасос:
―Ето изправил се като магарешки гръб със своята грива.‖
Такава бе отначало службата на създадения отАрхилоха ямб; неговият нападателен, изострен на края тон е напомнял на гърците на кучешкия лай. Разбира се, полека-лека примесените хореи смекчават остротата и в по-късни времена виждаме, че ямбът става основен стих за всички видове поезия, освен за епическата...‖
§§§
Първото стихотворение на Архилох:
Нищо странно, нищо чудно няма в този свят за мен!
Та и кой ли би се чудил, след като през светъл ден
и сред знойно, ярко пладне, без поличба или знак
41
Зевс изсипа над земята непрогледен, черен мрак?
Слънцето изчезна мигом. Ужас всички облада.
Търсят всички оттогава смисълът във глупостта.
Гроб във раждането виждат, кой ли би се удивил,
ако зърне как делфини хрупат горските треви,
или чуе сред вълните мощно да тръби елен,
заменил полята тучни с морския простор солен?
Но какво ще правим, братя, ако тъй върви света? –
Ще се храним със отрова, ще обичаме смъртта.
§
С моето копие хлябът ми ръжен замесен е,
с моето копие мачкат
истмарското вино за мене.
Пия - облегнат на моето копие.
§
Мъртвият гражданин - никога няма слава и почит.
Живите дават само на живия слава.
Няма по-лошо от участта на мъртвеца.
§
Сърце, сърце, не се смущавай от бедите.
Посрещай ги безстрашно, после ги изпращай,
макар и във засада - твърд бъди, не трепери,
а победиш ли в битката - не го показвай
и победен ли си - ти не плачи.
О, тих бъди във радостта,
а в мъка не тъжи.
И знай какъв закон
царува между хората.
Тиртей /втората половина на VІІ век пр.н.е./
Александър Балабанов: Друг един, Тиртей (втора половина на седмото столетие), наверно атинянин по рождение, с още по-голяма сила и изобретателност е подбуждал към борба спартанците. И как са вярвали те на словото на поета! Във време на безнадеждно протакащите се месенски войни спартанците сполита беда след беда, поражение след поражение. А вътрешни
42
раздори развяват и последните дихания на кураж. Но ето държавата се сеща за поета Тиртей и го поканва да пее на гражданите за бой и неустрашимост. Може би не с тая първобитност на Калинос, но все пак и Тиртей стана властелин на сърцата на всички спартанци: неговите песни или маршове са били неотменни заповеди. Той предводителствал войските и рецитирал или пял елегиите си: ―напред, синове на граждани от геройска Спарта‖... ―Кой спартанец е пощадвал нявга живота на враговете?‖ - В едно друго ―насърчение‖ - тъй се наричали походните му песни - той описва мизерията на победения и поробения. ―Смъртта е блаженство пред нея.‖ ―Не, по-добре всеки да тича към смъртта, нека покаже, че мрази живота и че копнее за мрачния ад, както копнеят някои за слънчеви лъчи.‖ Но рисува той често и венеца на победителя. Тоя венец е изплетен от вечност и признателност на гражданите, чиито деца, майки и сестри борецът е защитил. За живота на Тиртей знаем много малко, или нищо. Освен споменатите ―насърчения‖, той е писал и ―нападателни‖ (ембатерия), боеви песни, насочени срещу врага. Чрез тия си песни той е правил омразния враг още по-омразен. Разправя се също за една политическа поема от него, “Благозаконие” - ―Евномия‖, в която възпявал добрия държавен строй. Не е бил Тиртей само патриот, но един силен привърженик на добър държавен строй, убеден, пламенен и активен. От всеки негов стих диша Спарта.
§
О, хубаво е за храбреца да умре
във първите редици на борбата
в защита на родината.
Но да напуснеш своето отечество
и плодородните му равнини,
да тръгнеш по просия -
какво по-тежко от това?
Да скиташ със любимата си майка
и стария баща,
и дребните дечица, милата съпруга -
ти ставаш неприятен и за тези,
които искат да т подпомогнат;
отстъпваш пред мизерията и глада,
срамиш рода си
и унищожаваш светлия си образ,
и вредом те преследват
нещастието, бедността.
А щом е тъй, щом няма
ни почит за беглеца
43
нека храбро се бием за родината
и за децата си.
И по-добре е да умрем
отколкото живота си да жалим.
Алкман /втората половина на VІІ век пр.н.е./
Александър Балабанов: За религиозни празненства са били употребявани и партениите на Алкман, за произхождението на когото са съществували разни легенди: едни го представят като роб, доведен от Сарди (в Азия), други като африканец, трети като домороден лаконец. Последното ще да е най-вярно, защото името му не е тъй странно, не гръцко, както изглежда на пръв поглед. Песните му се изпълнявали от моми обикновено в шедствени хорове, без ония пъргави и буйни танцове и мимики, както хипорхемите или дитирамбите. Въобще в Спарта на най-висока чест са били тихите и грациозните момински хорове с бавни движения. Освен някои нововъведения в музиката, за Алкман знаем още, че е съчинявал и чисто любовни песни, стихотворения от най-модерно направление и пр., както онова например, гдето само с няколко чърти рисува съня на нощта: ―Спят върхове, долини; спят дървета, мълчат в гората птичките заспали и пр.‖... Но музиката ще да е била неговата главна страст. И там се хвали и гордее той: ―Аз зная всичките песни на птичките.‖ На друго място пък разправя, че неговата учителка по музика е яребицата. Според мнението на старите тъй кръшнозвучно са кънтели неговите мелодии.
Стезихор от Сицилия /втората половина на VІІ век пр.н.е./
Александър Балабанов: Постепенно-постепенно тия отначало с общ религиозен надъх оди се специализирват, развиват се и достигат съвършенството и значението на геройските химни и триади, първият майстор на които е Стезихор от Сицилия, към втората половина на седмото столетие. Първото му нововъведение било да посвещава химните си не все на кой бог, а да разправи някой епически мит, като вплете вътре живота на някой герой. И затуй често е изпадал в чисто епически тон.
И за неговата литературна деятелност от идейна страна не можем да съдим сами. Известно ни е само, че той е направил големи реформи в стиха и строфата и че се е славил и сравнявал дори с Омира. Гърците са си казвали за укор на неинтелигентност: ―Че той не знае ни два стиха от Стезихора!‖
Сафо /SAPPHO/ /VІІ - VІ век пр.н.е./ок. 610 – ок.580/
Александър Балабанов: Във всичко Алкей е бил надминат от неговата велика съгражданка Сафо. Нейните мисли и чувства много по-дълбоки, езикът - по-мил и изразен, стиховете - по-разнообразни, въображението - по-живо. Както мнозина други, тъй и тя сама си е изнамерила стиха, чрез който да изказва
44
болката си. Алкаическият и Сафическият стих станаха образци за всички по-сетнешни гръцки и римски лирици от тоя род. За живота Ј знаем много малко. Тя е била нещо като учителка по лириката. Около нея се е сбирал цветът на младите лесбоски поетеси, които са я обичали страстно, както и тя тях. Знаем още, че и тя е от богат и знатен род, че и тя е изгубила всичко и се е скитала като бежанка по чужбина, най-много в Сицилия. Всевъзможни легенди са вървели за нейната разпуснатост: но те не са нищо друго, освен злобни, низки клевети, подхранвани невинно от собствените Ј стихове: не са могли току-тъй лесно да разберат и простят бакалите в живота, как така ще може да бъде чиста една жена, която тъй открито, тъй пламенно и вярно пее любовта. Тя е писала ту по първично свое вдъхновение, ту по поръка: за сватби, рождения; възпявала е брака и любовта. Всякъде със същата прелест. Но всичко е изчезнало, за жалост, безследно: от девет книги стихове за нас са останали само три стихотворения, от които едното само изглежда да е цяло, именно химнът на Афродита. В другото се рисуват любовните мъки, а в третото тя дава съвети на разпуснатия си брат. Все пак и в запазените откъслеци личи силата на нейния израз: естествен, тънък, проникващ в сърцето неусетно. Тя е била царицата на любовната песен. В брой 5 на ―Художник‖ цитирах вече преведено в проза едно от нейните стихотворения, което давам в тоя брой в размера и тона на оригинала, като се постарах да избегна всички гладения и тананикания за ужас на дървеноумните простаци, за които най-висшето разбиране е гладкото. Пък и в откъслеците, каквото можем да изчепкаме оттук-оттам, тя блести. ―Копнея и горя. Любов ме мъчи, покосва ми краката туй сладко-горчиво (гликипикрон) непобедимо чудовище.‖
―Любов брули душата ми; тъй вятърът в гората кърти дъбовете.‖ Своята мила тя нарича ―от всички звезди най-хубава‖; ―нощта непрогледна на твоите черни очи‖. Навсякъде нейната любов - щастлива или нещастна - оживява цялата природа: ―Изгряла пълна месечина и се спряла над рида...‖ ―Звездите скриват сийяно лице от хубава месечина, кога тя сребърно грейне над цялата земя...‖ Целият остров се е надпреварвал да поръчва на нея сватбени песни. От тях са останали съвсем малко, но пак можем да видим с какво присърдие и вдъхновения те я изпълнявала своята задача.
Едно нейно стихотворение би могло да има за заглавие ―На моята дъщеря‖. ―Цъфнало ми е хубаво момиче; то е мойто златно цвете, грей си тихо в нежна прелест; мойта сладка Клаиса - не я давам ни за Лидия, ни за целии богат Лесбос.‖ На основание на горния откъслек мнозина мислят, че Сафо е била омъжена. Мен ми се вижда съвсем невероятно. Такова събитие би направило силно впечатление на една душа като Сафината; в радост или разочарование биха заговорили, не бихме останали съвсем без следи от него. Сигурно това малко стихотворение ще да е било поръчано за някой младенец. Ако можехме по такива знаци да заключаваме, че тя е била омъжена, още с по-голямо право

Лекции - Антична литература - част 2

 

Лекции - Антична литература - част 3