На прощаване Хр. Ботев

На прощаване
в 1868

Христо Ботев

През 1875 година Христо Ботев издава, съвместно със Стефан Стамболов, двадесетина поетични творби, озаглавени с непретенциозното ”Песни и стихотворения”. Тази малка книжка съхранява за поколенията геният на човека, твореца и революционера Ботев. Родено от могъщ талант, неговото поетично творчество е висш образец на превръщането на глобалните проблеми на времето в дълбоко лично изживяване и въплътяване на тези вълнения в гениални художествени изповеди. В поезията си Ботев отстоява правото на личността на обич, любов и свободен избор. Отстояването на свободата на човешкия дух повежда лирическия герой към чистилището на подвига и дава възможност да се усети величието, което носи саможертвата в името на светъл човешки идеал, на светла възторжена мечта – националното освобождение.
Драмата на предосвобожденската епоха преминава през сърцето на поета и се превръща в негова лична, човешка, гражданска и творческа съдба. Начинът, по който се формират интелектът и характерът на Ботев, обстоятелствата, които изграждат неговия кратък, но протекъл с вулканична сила млад живот, предопределят неизбежно и съдбата му. Като всяка велика личност, той има и своята велика мисия и като истински месия не би могъл да не каже това, което е казал, не може да не извърши онова, което е извършил, не може да завърши своя път по друг начин, освен на кръста на народното страдание.
Всяка Ботева творба е дълбоко изстрадана болка, ясно осъзната и категорина личностна позиция. Посланията на поетичните изповеди са отправени към съвременници и потомци като равносметки със света. Равносметки с най-близките на сърцето – с майката, с брата, с либето; с обществото – това „царство кърваво, грешно”; с времето, с историята и с идеята за смисъла на човешкото съществуване.Тези драматични равносметки обособяват и три групи стихотворения, но хуманистичните послания на тези аспекти присъстват и във всяка от творбите му.
„На прощаване” носи в особено голяма степен драматизма на Ботевата лична и социална равносметка. Тук художествената измислица и идейните обобщения са сведени до минимум, ограничени са в рамките на един напълно реалистичен, житейски вероятен и достоверен сюжет. Личностните и социалните характеристики на поета и неговия лирически герой съвпадат напълно, добиват трагично покритие. Автобиография и поезия се преплитат в странно единсто, синовна изповед и майчино очакване се редуват. Творбата съдържа нежността на един син, философията на един бунтовник, фантазията на един революционер. Написано през пролетта на 1868 година в Браила по конкретен повод / записан в четата на Жельо войвода, Ботев се готви да премине с дружината Дунава и да сбъдне мечтания идеал/, стихатворението не е просто поетически документ и отглас на неосъществено патриотично начинание, а обобщено пророчество за съдбата на бореца за свобода.
„На прощаване” е едно от първите по време създадени стихотворения на Ботев / „Майце си” 1867г.; „Към брата си” 1868г. /, но отпечатено едва през 1871 година в „Дума на българските емигранти” наред с „До моето първо либе”, „Хайдути”, „Борба”, „Пристанала”. Този факт разкрива една от особеностите на Ботевата поезия – близост до народната поезия заради дългото устно битуване на творбата и разпространението й като песен сред възрожденците – революционери.
Мотивът, залегнал в основата на стихотворението е един от прастарите за поетическото изкуство – прощаването на героя с най близките преди събовна битка. Мотив, познат от Омировата „Илиада” при раздялата между Хектор и Андромаха и от Старозаветното прощаване на Ребека с любимия син Исак. Архетипът на мотива има своя дял в създаването на „На прощаване”, но в творбата са заложени и мотивите за силата на майчината клетва, за синовния дълг на първородния син, за отечествения дълг, за завета и паметта, за саможертвата и безсмъртието. Творбата кореспондира и с библейския мит за завръщането на блудния син , тук непокаял се.
Заглавието на творбата е многозначно – то означава раздяла, сбогуване, но и прошка, опрощаване. Това внушава сложнастта на преживяванията в лиричната изповед. Героят се сбогува с близките , но същевременно търси и опрощение за направения жизнен избор. Мисленият диалог между син и майка е откровение, лична съкровенаравносметка, в която проникновено се мотивира взетото решение и се изповядва драматизма на бушуващите чувства. В граничния момент на сбогуването героят изпитва едновременно любов и омраза, радост и тъга, щастие и страдание. Силата и контрастът на чувствата определят и задъхания напрегнат тон на изповедтта. Разкъсван между мига на сбогуването и мига на мисленото завръщане в родината, героят бърза, накъсва речта си, не се доизказва, защото визията на това завръщане в родината е стремеж за проникване в бъдещето.
Композиционната рамка и структурата на стихотворението илюстрират поетичното майсторство и творческата сила на Ботев, дошли от наподно песенната традиция и пресътворени от ……… Лирическият герой започва мисления диалог с майката в момента преди да поеме по бунтовния „страшен, но славен” път към родината и свободата. Решението на революционера „станах ази хайдутин” очертава в съзнанието му два възможни изхода, рисува две картини на бъдещето – „свобода или смърт юнашка”. След изживения драматизъм на гибелта и щастието на победат, героят отново се връща към реалността на настоящето, към момента на прощаването. Така, изминал пътя от сегашността през миналото към бъдещето, синът революционер още по-категорично заявява взетото решение: „дружина тръгва, отива…” и саможертвата е осъзната необходимост в името на свещен дълг.
Лирическият увод представя мотивите на героя да поеме по жертвения път към свободата. Непокорният дух, нетърпимостта на унизителното робство, нежната обич към родното и свидното, потриотичният дълг към народа, са неоспоримите аргументи на бунтовника да обрече себе си на родината. Лиро епическият разказ е разделен на две контрасти картини, пресъздаващи двата изхода от революционния път – на трагична гибел и на победно завръщане. Картината на героичната смърт въплъщава и посланията на хайдутина като клетва и завет за съхраняване на паметта му чрез майчиния разказ или чрез юнашката му песен. Картината на победното завръщане в родното е възторжен и завладяващ химн на свободата като постигнат идеал.
Емоционално съкровената експозиция на творбата се реализира като задочен спор между майка и син, в който героят излага аргументи, които да подготвят и убедят майката в неизбежността на трудния и жесток жребий. Детайлно и с удивителен психологически усет е изграден драматичният „диалог”, в който майката участва само косвено чрез авторовия коментар на нейните евентуални възражения, но остава впечатление за истинското й присъствие. Образите на бунтовника и майката отвеждат към живите образи на поета и неговата майка – една духовна, горда, силна жена и българка.
Началото на „Майце си” : „Ти ли си, мале, тъй жално пела, / ти ли си мене три годин клела..”, кореспондира по различен начин с началото в „На прощаване”, въпреки че обръщението е към един и същ субект – майката. Въпросително молещото, търсещо опрощение синовно послание е заместено от почти императивното: „Не плачи, майко, не тъжи, / че станах ази хайдутин…”, защото е различен и самият говорител – приел е съдбовен жребий да извърви пътя на бунта с оръжие в ръка.
Лирическият герой е сложна и духовно извисена личност. Титаничен и горд, смел и достоен, той е същевременно нежен и грижовен, съчувстващ и страдащ. Нежното, интимно и съчувствено разбиране на майчината мъка „та тебе клета оставих / за първо чедо да жалиш” не намалява болезнената за самия него твърдост и увереност в правотата на избрания път. Причината да бъде бунтовник е „таз турска черна прокуда” и героят изисква не само прошка и благословия за съдбовния избор, но и необходимост от съпричастност чрез силата на майчината му клетва „но кълни, майко, проклинай”. Робската участ е неприемлива, защото унижава човешкото достойнство, накърнява националната гордост, прогонва синовете от родния дом. За прокудените от родната чуждата земя е „тежка чужбина”, а патриотите бунтари се скитат „немили, клети, недраги”. Младият българин копнее да премине през „тиха бяла Дунава”, защото реката е онази граница, която разделя мечтата от реалността, унизителното безцелно емигрантско съществуване от уюта на родното. Споменът за родното буди страстна жажда за борба и саможертва срещу робската човешка съдба: „ах, утре като премина / през тиха бяла Дунава!”. Тревогата на майката, че може млад да загине е основателна, но не е нова за лирическия герой, защото спорът между тях като че ли е подет отдавна, и сега той се стреми да пробуди нови, непознати за нея мисли, чувства и духовни сили. В непокорния му дух, в готовността му за саможертва е тясно вплетен майчиният принос. Майката е дала силата и устрема, с майчиното мляко, с майчините песни е захранила обичта към род и родина. Затова тя е длъжна да разбере:
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
Успоредно с изповедните чувства се откроява и картината на робството. / Контрастът е структуоорганизиращ принцип на цялата творба и на цялото творчество на Ботев/. Синекдихата „бащино огнище” и метафоричният глагол „бесней” ярко очертават полюсите на преживяванията. Образът-спомен за бащиното огнище е обгърнат от носталгия, топлота и обич. Като символ на родното домът е онази кръвна връзка с изконните корени, която чрез присъствието на най-близките прави отечеството неразривна част от човека. Едва ли има по-силна, точна и пестелива от Ботевата картина на родния край. Родното са хората, които човек обича и на които вярва – майка, либе, баща, братя:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!…
Споменът за дома, болезнен и томителен, оттласква героя от миналото към настоящето. Следващото десетстишие отново извежда на преден план образа на майката и своеобразно повтаря вече казаното, синтезира направеното и очакваното – да се сбогува и да бъде опростен:
Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,…
Анафоричното повторение „там” в предходните стихове говори за родното , докато тук се свързва с полето на съдбовната битка. Епитетът „юнашка” е метафора и експресия, свързана с образа на героичното, силното, достойното, с романтичното, с идеята за свободата. Един път характеризира майката и втори път – сина. Майката е „юнашка”, защото притежава устойчивост и сила на характера, защото е откърмила „хайдутин, бунтовник” и защото ще трябва да носи на плещите си не само тегобата на настоящето и бъдещето на сина си, но и на неговата саможертва. А той като юнак знае, че изходът от борбата зависи от неговата чест, сила, воля, решимост и смелост „пък… каквото сабя покаже / и честта, майко, юнашка!”
Изборът: „аз вече пушка нарамих”, не е моментно желание, не е само декларация и клетвена готовност за саможертва, защото героят съзнава събовния жребий на поетия път и съзнанието му ясно чертае в бъдещето две контрастни картини – на смъртта и на свободата. Девизът на революционната борба е приет и осмислен като неизбежна алтернатива.
В лироепическия разказ картината на смъртта е изведена на преден план, защото е по-вероятна, защото честта юнашка ще отреди на героя да бъде в първите редици на титаничната битка с поробителя. Вярата във възцаряването на свободата е разкрита в метафоричното „А ти, ‘га чуеш, майнольо, / че куршум пропей над село…” .
В духа на народно песенната традиция синът се обръща към нея с „майнольо” /обръщение, което се повтаря и в началото на картината на побаедното завръщане/. Много нежност, топлота, съчувствие и разбиране прозира в това обръщение. Майката е тази, която ще търси, ще пита за чедото си и разбрала горестната истина, тя трябва да скрие мъката си „ и тогаз, майко, не плачи,…” Истинският характер се разкрива и оценява в мигове на изпитание. Ето защо майката е „юнашка”. Тя не само трябва да приеме твърдо смъртта на сина си, но ще трябва да продължи неговото дело.. Вярващ в майчината сила и издръжливост, героят отправя своите две заръки: да разкаже истината за неговата смърт пред братята му; да съхрани паметта и предаде завета му на братята му. Майката като олицетворение на родовите кръвни връзки трябва да преодолее неутешимата си скръбта и да осъществи единението между живота и смъртта, между загиналия и неговите братя:
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни
……………………………………..
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:..
Паметта за героя е втъкана в картината на юнашката гибел, обагрена е с атмосферата на хайдушките песни. Липсва изображение на битката, налице е само фактът на смъртта – на унищожителната й сила и на духовното й надмогване, защото физическото страданине контрастира на идеята за красотата на саможертвата и за безсмъртието. Типичната за юнашката смърт извисеност в Балкана, „по скали и по орляци”, е в контраст на земята „черната”, на страдалческия робски живот. Драматизмът на смъртта е подсилен и от контраста на цветовата символика бяло – черно, присъстваща и в първата част на творбата / „черна прокуда”; „черни чернеят” – „бяла Дунава” /, но тук с осезаеми физически измерения / „бяло ми месо” – „черни ми кърви” /. Много надежда и вяра има в желанието на героя братята да продължат неговото дело:
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,…
В иносказателно романтична окраска е заложен суровият закон на борбата – „ и дето срещнат душманин, със куршум да го поздравят, а пък със сабя помилват”. Тялото на героя се слива с родната земя, но остават пушката, сабята, надеждата за приемственост и зовът на пролятата кръв.
В следващите стихове, сякаш сепнал се от твърде високите и непосилни изпитания за майката, синът проникновено и топло се обръща към нея. Изключително по своята интимност и толота е синовното състрадание:
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
………………………………………
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина…
За поета силата на словото е …Личната съдба на трагично загиналия герой се свързва с народа и народния дух. След подвига се ражда песента, която съхранява неговото слово и истината за гибелта му. Песента е памет, песента е чувство. Песента ще пренесе посланието на неговия завет към братята: „силно да любят и мразят”. Лирическият герой завещава на тези, които ще дойдат след него срастната си любов към всичко скъпо и свидно, към род и родина, към свободата, завещава и страстната си омраза към потисничеството и носилието, към всичко, което пречи на човека да бъде свободен.
Два пъти по-кратка, но възторжено ликуваща като могъща симфония, е картината на победното завръщане на героя. Величието на тази картина е в нейната простота, естественост и красота. Там, където властват щастието и радостта няма нужда от много думи, но макар и пестелив, образът на сбъднатия идеал е впечатляващо великолепен – цветен, ароматен, динамичен. Радостното опиянение на победители и народ е химн на свободата. Във въображението на героя, завърнал се „жив и здрав с байрак в ръка”, се очертават запомнящите се образи на юнаците, либето и майката. В портрета на дружината юнаци поетът сякаш „изневерява” на своя стил, в който трайно присъстват само контрастните два цвята, черниат и белият. Тук, чрез епитетите метафори и чрез присъщата за използваните съществителни имена аромтна и цветова обагреност, се очертават краските на светлината и красотата:
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
Използваните повелителни глаголи „берете”, „късайте”, „плетете”, „да кичим” и еднородните части „бръшлян и здравец”, „венци и китки”, „глави и пушки” налагат усещането за динамична екстазност и опиянение, за голяма всенародна радост. И оръжията вече не вещаят смърт, а величава красота: „иглянки пушки на рамо”, „саби-змии на кръстът”.
След изживяната екстазна еуфория на завръщането отново се появява майката – тази, която е дочакала да го благослови с победните „венец и китка”, тази, която с майчините прегръдка и целувка по „красно чело”, ще заличи всички тегоби. Майката само маже да разчете и разбере знаците на негововия съдбовен жребий – „свобода и смърт юнашка”. Срещата с любимата носи нови усещания за героя – отново по ботевски се сливат нежност и суровост. Любовта е в пулса на сърцето, в целувката. Тук той ще сподели за първи път и това, което той преживява: „как тупа сърце, играе”. В това негово „сърце юнашко” са събрани и бушуват мислите по другите / майка, либе, баща и братя, народ и родина/, и личните чувство на обич, любов, радост, щастие, вълнение, удовлетворение…
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
Двустишието: ”плачът му да спра с целувка, / сълзи му с уста да глътна…”, е образец на любовна поезия – уникална и затова гениална. Обич, нежност, интимност, красота преливат от искреното любовно излияние.
И в този най-висока точка на постигнатото щастие, лирическият герой се изтръгва рязко и сякаш се отърсва от оживялата в съзнанието му сбъдната мечта. Победното видение сякаш е толкова невъзможно и илюзорно, че предизвиква драматичното оттласкане от бляна. Бунтовникът се връща отново в реалността на мига преди да поеме по съдбоносния път на борбата за народна свобода, връща се отново в реалността на мига преди сбогуванито с най-близките на сърцето му. Вълнението се усеща в паузата на прощалните слова: „Пък тогаз…майко, прощавай! / Ти, либе, не ме забравяй!” – призиви за опрощение и надежди за съпричастност.
След драматичното прощаване с майката, след сърдечната раздяла с любимата, бунтовникът още по-категорично заявява приетият жребий да бъде борец за народна свобода:
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина…
Избраният път е „страшен, но славен”, защото е път на себеотричене и саможертва, но и път на признателност и безсмъртие, път към свободата. Борбата носи в себе си унищожителното начало на смъртта: „аз може млад да загина”, но в същото време е победа на духа и волята над нея. Стойността на саможертвата ще оцени още един глас – този на народа, това е ценоа за самия герой. Мъдростта на народното сърце ще оцени делото му и ще бъде най-скъпа отплата за погубения му млад живот:
Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…
Финалните стихове са поетическа поанта и съдбовно прозрение за съдбата на човека, поета и раволюцинера Ботев. Последното четиристишие разкрива величавата сила и простота на саможертвата на бунтовника. Не „герой”, „юнак” или „борец”, свързани с приповдигнатите думи ”правда” и „свобода”, а „сиромах”. Тази проста думичка, съдържаща семантиката „достоен за жалене, злочест, нещастен”, насочва към чисто човешката същност на житейската несрета на народните борци и кореспондира с характеристиката от началното: „немили, клети, недраги”.
Вглеждайки се в Ботевите образи откриваме, че неговият художествен свят е толкова ноебозрим, толкова неповторим, толкова многозначен, колкото са и читателите му. Като всяко гениално произведение на изкуството Ботевата поезия придобива истинската си стойност само чрез пълноценното общуване с нея, подчертава значимостта на творбите му като хуманистични послания към света.

БИБЛЕЙСКИТЕ ТЕКСТОВЕ И СТАРОБЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Димитринка Димитрова-Маринова

web

Старобългарската литература се заражда и развива изцяло под знака на ортодоксалното християнство, за което основният сакрален текст е библейският корпус1. С официалното покръстване на прабългари и славяни в средата на 9. в. се налага един нов модел на света, който би трябвало да замени митологичните вярвания и ритуали, а християнската култова литература - да измести обредния фолклор. Възприемането на славянския език като официален сакрален и административен език на Преславския събор през 893 г. дава мощен тласък за развитието на старобългарската литература, която е не само литература посредница между византийската традиция и източноправославното славянство2, но преди всичко литература парадигма3, образец и коректив за останалите източноправославни славянски литератури почти през цялото Средновековие4.

През целия този период, пък и по-късно, през Възраждането, библейският текст играе основна роля в книжовната традиция (и в богослужебните текстове, и в тези, които са предназначени за индивидуален прочит). Присъствието му обаче в различните текстове не е равнозначно. Наред с включването на избрани четива от Стария и Новия завет в мозаечната структура на богослужебния комплекс5 библейският текст присъства директно - като цитати6 - в голяма част от старобългарските текстове, и индиректно - като архетипове, реминисценции и алюзии - във всички произведения (официални и апокрифни). Иначе казано, средновековният текст има свой собствен код7, който може да бъде разчетен единствено чрез библейските текстове. Изследванията върху библейските цитати в авторските произведения на старобългарските писатели8 доказват съществуването на един втори тематичен пласт, осъществяващ интертекстуалната връзка с каноничните образци, играещ основна роля в средновековната поетика. Според Р. Пикио структурно-композиционната семантика на средновековните произведения остава неразбираема без библейския тематичен ключ9. Той е разположен на специално подчертани места, „в началото на изложението (expositito), т.е. или в първите редове на паметника, или непосредствено след неговата встъпителна част“10. Анализирайки текстовете на пространните жития на св. Константин-Кирил Философ (ПЖК) и на св. Методий (ПЖМ), Р. Пикио доказва наличието на „един ясно изразен тематичен ключ“ в двата текста, основан от цитати на словосъчетания и от реминисценции на откъси от различни библейски книги, подредени в мозаечна структура. Паралелните текстове от двете жития са разположени съответно в началните редове (ПЖК) и веднага след встъпителната част (ПЖМ)11. И в двата случая те изтъкват щедростта и милосърдието на Всевишния Отец, който винаги се е грижил за човешкия род, като последната проява на грижата му е изпращането на учители на славянския род. Епизодите са изградени въз основа на едни и същи библейски текстове, като цитатите и реминисценциите в ПЖМ са комбинирани в различен порядък, така че се получава принципно нов текст, като се запазва общият смисъл. Така авторът на ПЖМ свързва двете жития в единен комплекс не само на информационно равнище (в ПЖМ се маркира информацията, поднесена в ПЖК, а сюжетът разкрива главно събитията, последвали смъртта на Константин-Кирил Философ).

Подобен е библейският тематичен ключ и в още едно произведение от старобългарския период - „За буквите“ на Черноризец Храбър. Сравняването на текстовете на трите произведения доказва тезата, че средновековният писател създава своите произведения, визирайки съответните реципиенти. В много от случаите текстовете предполагат два вида възприемане - в прекия му смисъл за непросветените и на кодираната информация, изградена на интертекстуално равнище, визирайки не само библейския текст, но и останалите произведения, включени в съответната книжовна традиция.

Както се вижда от сравнението на текстовете, тематичният ключ в „За буквите“ е изключително близък до този на двете жития, макар и основан до голяма степен на други библейски текстове. Трактатът обаче разчита едновременно и на познаването на текстовете на житията, и на разгадаването на библейския код, заложен в началото на изложението, чрез което произведението се ситуира точно в старобългарската книжовна традиция. Така наред с първия - информативния, пласт, разказващ за живота и подвизите на славянските първоучители или утвърждаващ правото на съществуване на славянската писменост, се изгражда втори, основан на библейската идея за богоизбрания народ, комуто сам Бог изпраща пророци и просветители. Тази идея е заложена в ПЖК и ПЖМ, където апостолската дейност на славянските първоучители е не само венец в житейския им път, а е и светителски подвиг, за който те са се подготвяли цял живот и за който получават вдъхновение от Всевишния. „Чудото“ се случва при създаването на азбуката от Константин Философ, „получена“ като откровение в резултат от благочестива молитва; подобно откровение осенява Методий в края на живота му, когато той сам, за шест месеца, единствено с помощта на скорописци превежда на славянски библейския корпус. Така се развива мотивът, че Бог е възлюбил славяните, които са намерили „правия път“, и им е изпратил свети мъже за наставници и просветители. Забележителен е моментът, че двамата светители не са покръстители на славяните, въпреки че мисионерската дейност заема съществена част от живота им. Те са именно дар за „покаялите се“, за дошлите в лоното Христово - така както в Стария завет Бог прощава на богоизбрания еврейски народ всеки път, когато се покае, обръщането му към „чужди богове“. Антитезата, заложена във встъпителните думи на трактата „За буквите“: бидейки езичници, славяните нямат писменост,/ приемайки християнството, Бог им изпраща свети мъже, които им създават писменост и им превеждат книгите, доразвива тази идея.

Мотивът за богоизбраността на славянския народ, заложен в литературната традиция на Симеоновия Златен век по-късно, по време на византийското владичество, прераства в тезата за богоизбраността на българския народ. Тя е заложена в едно алегорично произведение, посветено на Константин-Кирил, нямащо нищо общо с реалната му биография - Солунската легенда15. Произведението е съставено по модела на библейската книга за пророк Йона, която дори е пряко цитирана.
анонимният автор на Солунската легенда е постъпил концептуално, преработвайки библейския сюжет. Неговият герой, за разлика от библейския, следва последователно волята на Бога. С това той се доказва като изцяло положителен персонаж, истински „божи“ пратеник с велика мисия „сред славянските народи, наречени българи“16. Забележително в случая е прякото позоваване на изходния текст - героят сам се сравнява с библейския персонаж. Книгата „Йона“ е използвана като модел, към който авторът е подходил свободно, подчертавайки сходствата и различията в поведението на главните герои и на народите, сред които те са изпратени. Всъщност тази библейска книга има особено важно тематично и структурно-композиционно значение за цялата християнска традиция, тъй като тя е първообраз на апостолските и мисионерските подвизи за цялото християнско Средновековие. Схемата откровение = възлагане на трудна задача - препятствия по време на пътуването - пристигане на указаното място - мисионерска дейност = изпълнение на трудната задача насочва към митовете за културните герои17 - митове, които могат да се приемат като архетип. В приказната традиция те са трансформирани в мотива за чудесни умения, чрез които героят изпълнява трудна задача18. В приказната традиция героят или е син на тотем (Мечият син - БФП 650А),или получава съответното умение от благодарно животно (змия - БФП 670, риба - БФП 675), или е благословен от орисниците (БФП 652). В митовете героят обикновено е полубог, син на бог или богиня. В библейската, а оттам и в християнската официална и апокрифна традиция той просто е божи избраник, предопределен от Бога за съответната мисия.

Проследявайки свободните интерпретации на библейския текст като структурно-тематичен модел, необходимо е да се спрем и на разказа „Как Пров нарече Исус брат“, включен от Презвитер Йеремия в неговата „Повест за кръстното дърво“. Текстът е изграден въз основа на библейската книга „Товит“, но отново архетипът трябва да се търси в древната митология, а паралели могат да се от-крият в приказната традиция. В случая обаче паралелът е по-ясен - архетипът е благодарният мъртвец = медиаторът - брачен помощник. И докато в приказните варианти и в библейския текст близостта с архетипа е осезаема, то в последния разказ акцентът е изместен върху медиатора помощник, като е обяснена символиката на неговите думи и действия. Така се постига една нова - християнска - интерпретация на древния сюжет, подчинена изцяло на духа на епохата.
С деактуализацията на темата този мотив постепенно е изместен от по-тривиалния - недостиг на богатство, като в последния текст той дори е напълно трансформиран - героят е женен, но жена му и детето му имат „лош дух“. И в трите текста героят тръгва на път с цел да придобие богатство. Негов помощник е същество от „онзи“ свят. В приказката това е мъртвец, чийто гроб героят е спасил от осквернение, в библейската книга „Товит“ това е ангел Рафаил, който изпълнява ролята на помощник поради благочестивото отношение към мъртвите на бащата (Товит: 12: 6-20). В Повестта за кръстното дърво на Презвитер Йеремия помощник е самият Исус Христос, който също се явява в резултат от благочестието на бащата. Десакрализацията в приказката е непълна - помощникът идва „от света на мъртвите“, схващан в античността като свят на изобилието. В библейския текст вторичната сакрализация се изразява главно в подчертаването на праведния живот на бащата, в неговите молитви и в номинацията на помощника - ангел Рафаил. В разказа „Как Пров нарече Исус брат“ сюжетът е опростен, избегнати са молитвите, но затова пък е по-екзегетичен.

Разгледаните текстове са своеобразно доказателство за единството на словесната традиция, в която едни и същи архетипове периодично се актуализират, като се представят в различна интерпретация. Наличието на едни и същи мотиви във вълшебните приказки, в Библията и в средновековната литература е свидетелство за етапите на десакрализация и ресакрализация на тези мотиви. И докато в приказката десакрализацията в повечето случаи е пълна, като на преден план е изнесена занимателната повествователност, то в библейските и в средновековните текстове е направена последователна ресакрализация, като текстовете са подчинени на средновековната поетика и екзегетика.

Вторичната сакрализация на библейските текстове се дължи на изключителната медиаторска функция на смъртните хора, въздигнати до Бога като награда за тяхното благочестие. Въздигането на човека до Бога - благодарение на благочестието му и на безрезервната му вяра, утвърждавани последователно от библейските текстове, е в основата на механизма на вторичната сакрализация на отделните архетипове и в превръщането им в екземпли и канони.

Литература за сваляне ! + download линк

Григорий Цамблак
"Похвално слово за св. Евтимий, Патриарх Търновски"

Йоан Екзарх
"Слова"
"Шестоднев"

св. Климент Охридски
"Похвала за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ"
"Похвално слово за Свети Димитър"
"Похвално слово за св. Четиридесет мъченици"
"Похвално слово за Иоан Кръстител"
"Похвално слово за св. Климент Римски"
"Похвала за четиридневния Лазар"
"Похвално слово за св. Архангели Михаил и Гавриил"
"Пространно житие на св. Методий"

Константин Преславски
"Проглас към Евангелието"
"Учително Евангелие"
Паисий Хилендарски
"История Славянобългарска"

Софроний Врачански
"Житие и страдания грешного Софрония"
"Изповедание на трите вери"

Черноризец Храбър
"За буквите"

Анонимен автор:
"Симеонов Сборник"

Свалете ги от тук:
DOWNLOAD

Константин Преславски УЧИТЕЛНО ЕВАНГЕЛИЕ

Константин Преславски
УЧИТЕЛНО ЕВАНГЕЛИЕ
ПРЕДИСЛОВИЕ
Добре е, прочее, братя, винаги от Бога да се започва и с Бога да се
завършва, както рече Григорий Богослов и “в закона господен да се
поучава ден и нощ”, както каза пророкът, и да се раздават словата
господни на жадуващите души, и че: “не укрих твоята милост и твоята
истина от великия събор”, и още “ще възвестя на братята си, посред
храма ще те възхваля”. Поради това аз, смиреният Константин, бидейки
покровителстван за това чрез твоите молби, брате Науме, и от
гореказаните тези заповеди, склоних на (желанието на) твое смирение.
И всички братя мои, отци и синове, които искате да се поучавате, не ме
упреквайте, че съм дръзнал към това, но притечете се и насладете се,
подготвили вашия слух. Защото не са мои тези неща, но на този, който
дава на безплодните много плод и на безгласните — да говорят. И това се
вижда от следното: откривам, прочее, и Валаамовия осел, проговорил
някога с човешки глас, и сухия камък, избликнал вода за ожаднелите,
понеже във всички се възвеличиха делата господни.
Затова и аз, презреният, покровителстван, както казах, да преведа от
гръцки език на славянски тълкованието на светото евангелие, страхувах
се и треперех, като видях слова, по-високи от моето разбиране и сила. Ала
после, уплашен от смърт поради непослушанието (си), започнах, без да
мога да напиша всичко, но обичайните неделни (евангелски тълкования),
молейки за помощ молитвите от всички христолюбци. Нека да ме сподоби
общият Бог и Господ наш Иисус Христос да довърша докрай обещанието
за слава на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин!
СКАЗАНИЕ ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА
Братя, като преминаваме от една (духовна) храна към друга, да хвалим
и да прославяме Господа, Бога наш, който благоволи към нас да
послушаме и този свети евангелист. Затова нека внимаваме прилежно и
да чуем какво ще ни разкаже това сказание, та да си тръгнем
обогатени. Защото не златото, нито среброто са (истинското) съкровище, а
словата Божии. Такива, прочее, са думите на тази повест.
За риболова св. Кирил Александрийски казва, че чрез ловни хитрости
Христос улавя учениците си, за да разберат как всесилна е неговата
воля, как всяка твар прислужва на боголепното му желание. И така
очевидността на извършеното да предизвести учениците, че не ще бъде
безплодно и без награда тяхното усърдие, ако съумеят да разпрострат
мрежата на евангелското учение и да съберат от всички краища
човешкото стадо.
Подобава да обърнем внимание и на това, че, като не успяха Симон и
другите с него да изтеглят мрежата, “кимнаха” — рече — “на
помощниците си”, сиреч, съгласно ловния обичай, дадоха знак, обхванати
от ужас и страх, без да посмеят да продумат, поискаха помощ, за да
изтеглят рибите, както явява казаното.
Мнозина споделиха, а и сега други споделят подвига на светите апостоли
— първите откриха словата на светите евангелия, след тях другите като
пастири и учители известяват светото учение.
И днес мрежата се извлича, защото Христос я пълни, призовавайки ни към
спасение. А мрежата, както е писано, е в морската дълбина, сиреч — в
бурята и вълните на този живот.
Така, христолюбци, като слушаме (евангелието) всяка неделя, да бъдем
по-добри и, избегнали подмолите на това житие, да приемем Христа в
нашите кораби, т.е. в нашите души. Ще постигнем това, ако съхраним
заповедите му, а те не са трудни. “Възлюби, рече, Господа, Бога свой и
ближния си така, както самия себе си”, а не да го ненавиждаш. Как да го
обичаме? Ако го видим гладен — да го нахраним, ако е жаден — да го
напоим, ако е гол — да го облечем, ако е странник — да го въведем, ако е
болен — да го посетим, ако е в тъмница — да го навестим. Да запазим
чувствата си чисти, нека не храним очите си с вглеждане в злото, Нека не
разваляме обонянието си със зловония, нито пък да угаждаме на гърлото
си с люти ястия, да не разстройваме слуха си с бесовски песни, да
въздържаме ръцете си от докосваме на злото. Всички да се очистим и
отвън, и отвътре като човеци, за да се насладим на бъдещите блага чрез
благодатта на Христос, нашия Бог, който желае спасението на всички
хора. Нему подобава слава, чест и поклонение с Отца и Светия Дух, сега и
винаги, и во веки веков. Амин!
СКАЗАНИЕ НА ИСИДОР ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА
Възлюбени братя, нека прославим истинния наш Бог и Господ Иисус
Христос, който ни доведе и днес да се насладим на словата и чудесата
му. Защото какво е по-сладко от думите Христови, както е писано, “По-
сладки от меда и пчелния восък са твоите слова”. Наистина, сладки са
думите Господни, затова да усладим и слуха си, и душите си. (Да се
постараем) чрез дела и то дела нетленни и пребиваващи във вечния
кивот, който ще наследят съхранилите заповедите Господни. Кои
заповеди? Да закриляш попадналия в опасност, да помагаш в беда, да
защитаваш обидените, да спасяваш заблудения и всеки, нуждаещ се от
подкрепа. Но иска се върнем към темата.
Тази прегърбена жена не се беше разболяла по някаква друга причина,
освен поради дяволската свирепост, както рече Владиката: “Завърза я
сатаната”. Заради своите грехове жената беше забравена от Бога. И тъй
като човешките болести и заблуди се дължат на сатаната, недъгът на
жената можеше да бъде прогонен (само) от боголепния глас (на
Христос) и от пълната му всевишна власт. Сложи върху нея ръцете си, за
да разберем, че тази свята плът носеше силата и действеността на
Божието Слово, че му бе своя, тъй като (Христос) не бе нечий друг син,
както някои заблудено смятат. Когато началникът на синагогата
възпираше хората, казвайки, че има шест дена, през които може да се
изцеляват, а не бива да идват в събота, Христос му отговори с думите:
Кой човек от вас, дето има овца... и пр. И така ги отклони от безсрамното
намерение да го преследват заради сгорените) чудеса.
Като чуваме и виждаме осъществяването чрез Христос, Бога наш, да се
завтечем към Спасителя, който може да изцели и душите, и телата ни.
Защото сам рече: “Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към
покаяние”. И пак: “Дойдох да потърся и да спася погиналото”. Заради
това с грешници и митари яде и пие. “Той взе върху си нашите немощи и
понесе болестите”. Той опрощава греховете ни, ако от все сърце го
послушаме и го потърсим. Сам той говори: “Елате при мене всички
отрудени и обременени и аз ще ви успокоя”. Къде ли? — Във вечните
селения, където се чува гласът на празнуващите хорове и гласът на
веселието, където е безконечната радост. В името на Иисус Христос,
Господа наш, заедно с Отца и Светия Дух, на него подобава слава во
веки веков. Амин!
СКАЗАНИЕ НА КОНСТАНТИН ПРЕЗВИТЕР ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА
Братя, отци и синове, послушайте с разум, за да не премине просто така
днешният празник, но да ни поднесе едно духовно угощение, което насища
не тялото, а весели душата. Да чуем и да се удивим на милостта и
човеколюбието Божие, (да видим) как той, понеже иска нашето спасение,
обикаля земята и поема мъките ни. Заради нас наклони небесата и слезе,
изтърпя глад и жажда, за да спечели човешкия род. Той очиства не само
душите ни от грехове, но и телата ни освобождава от недъзи. Чухте сега
евангелист Лука да казва: “Когато влизаше в едно село, срещаха го
десет души прокажени”. И защото нашият Господ Иисус Христос е
милостив и човеколюбец, не отминава нито град, нито село, които молят за
избавление от лютия недъг. А той, милостивият, понеже не иска да се яви
противник на Моисеевия закон, освободи ги, като каза: “Покажете се на
свещениците”. Прокажените бяха девет евреи и един самарянин. Като се
изцелиха, отидоха да се покажат на архиереите (както той им повели).
Деветимата поради неблагодарността си не се върнаха да му въздадат
слава като на Бог, а единствен другоплеменникът дойде с похвални слова
към него. Защото по-добри във вярата са езичниците, отколкото
жестокосърдечните иудеи. Затова и Владиката рече: “Нали десетимата
се очистиха?” и така посрами безсрамните еврейски лица, приели много
благодеяния от Бога, а останали неблагодарни.
Приятели, нека да се уподобим на този иноплеменник, защото, ако като
него пристъпим с похвала към прещедрия и премилостив Бог, той ще
изцели не само нашите тела, но и душите ни. Негово творение сме,
създадени сме за добри дела, а не за лукавство, нито за завист, а само
да вършим добро. Кой развърза нашия ум, кой отвори устата ни и проясни
езика ни, за да изкажем своята любов? Не е ли този, който дава на
незлобивите премъдрост, на младия отрок — чувство. Да, да! Защото той
рече: “Каквото помолите с вяра, ще приемете”. Затова и вие ми станете
сподвижници, моля ви, братя и отци, чрез вашите молитви към Бога да
бъда достоен да довърша вашия обет и заедно с това да се прослави
Пресветата Троица, Отец, Син и Свети Дух — единственият Бог,
премилостивият, комуто е славата сега и винаги, и во веки веков. Амин!
СКАЗАНИЕ НА ИСИДОР ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА
Духовни братя, нека не бъдем нито лениви, нито унили, когато се молим па
Христа, Бога наш, който просветлява помрачените, който дойде да
призове не само праведни, но и грешници към покаяние, да просвети ума
и сърцата ни, за да разберем думите и делата му. Защото той е
светлината на душите ни, той е изтокът на изтоците, както рече пророкът,
той просвещава седящите в тъмнина и в смъртна сянка. Затова в тишина
и мълчание вдигнете духовните си очи и чуйте — не толкова моите думи, а
тези на светия евангелист. И придобили полза от словата на този отец,
върнете се у дома си.
Прочее, този слепец пристъпи към него като към Бог, като към
Всемогъщия и го нарича Син Давидов, защото, възпитан в жидовския
закон, много добре знаеше реченото от пророците и от закона за него —
че по плът бе от рода Давидов. И слепецът, като повярва, че Словото,
бидейки Бог, благоволи да приеме въплътяване чрез светата Дева, се
обърна към Иисус като към Бог и му каза: “Помилуй ме, рече, Сине
Давидов”. Тъкмо затова Христос му отговаря: “Твоята вяра те спаси”.
Подобава да се удивим на крепката вяра — когато околните го караха да
замълчи, той не отстъпваше, затова и беше зачетен от Христос, Бога наш,
който го повика и му повели да се приближи. Попита го: “Какво искаш да
ти сторя?” Попита не защото не знаеше, напротив — всичко знаеше, но за
да разберат присъстващите, сиреч последователите му, че прошението не
е за пари, а за проява на силата Божия, че е прошение към него като към
Бог. Когато изясни характера на молбата, думите му изобличиха
жидовското неверие, защото той каза с всевисша власт: “Прогледай”. Кой
от светите пророци рече някога така, с такава власт! Затова и думите
му дадоха светлина на слепеца, защото това бе Слово на истинната
светлина. А онзи, вече избавен от недъга си, въпреки че не стана
последовател на Христос, прославяше го като Бог и беше повод за
останалите да сторят същото. “Целият народ, рече, въздаде Богу хвала”.
Чухте ли каква бе вярата на слепеца, видяхте ли дръзновението му, как
не се побоя от людете, как не се уплаши от забраните, колкото и да го
възпираха, той викаше: “Сине Давидов, помилуй ме!” Жадуваше да
прогледне не толкова с телесни очи, а с духовни. Това се изяснява от
факта, че го следваше, прославяйки Бога. Затова нека и ние да му се
помолим да прозрем с душевни очи, за да изпълняваме заповедите му и
да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе и велможи.
Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда,
да не се боим, нито да се отлъчваме от неговата любов, но с дръзновение
да проповядваме и да му се молим. Апостол Павел казва: “Кой ще ни
отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или глад, гонение ли,
беда ли, или смърт; нито ангели, нито архангели, нито началата, нито
силите, ни господства, нито пък дълбината, нито височината, никоя твар не
може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса”. Чухте ли, видяхте
ли дръзновението на Павел!
Да си спомним и светите мъченици — не бяха ли всички от нашия род, не
предадоха ли телата си на мъка: на огън, на зверове, на смърт, за да не
отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от него. Нека и ние да го
обичаме, без да отстъпваме. Ще ми рече някой от вас: Нима не обичаме
Бога? Зная и аз, че го обичате, но подбуждам ви повече да го възлюбите.
Съзнавам, че съм ви досаден с поученията си всяка неделя, но не ще
престана, докато не станете по-добри. Апостол Павел казва: “Настоявай,
(сиреч, поучавай), на време и не на време”. Така, братя, наставлявани
всяка седмица, тъй като поради задълженията си към господарите не
можем всеки ден, ще получим по-голяма награда, защото и на (земните)
господари извършваме работа, а и Божията служба съблюдаваме. Да го
възлюбим, за да ни възлюби и той, когато дойде да съди живите и
мъртвите и да въздаде всекиму според делата. Нему подобава слава,
чест и поклонение от всяко дихание, заедно с Отца и Сина, и
живототворящия Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин!
СКАЗАНИЕ НА КИРИЛ АЛЕКСАНДРИЙСКИ ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЛУКА
Както в земните градини има различни плодове — един услажда гърлото,
друг е подходящ за цяр, така и в градината на светата църква се явиха
различни отци и учители — един с милосърдие, друг — с обич към
скиталците, трети — с въздържание, друг пък — със смирение, но всички
те ни наставляват чрез евангелското учение в единствения спасителен
път. Затова и днес този свят отец възсия пред нас, като ни поднася
богатството на светото евангелие. Кой бисер е подобен на техните слова?
Кой цар или властник ни е обогатил така, както тези отци със своето
учение? Подобни са на Бога, любящия рода човечески, защото приеха
всякакви мъки и болки, за да придобият за нас съкровището на разума.
Затова, духовни братя мои, да възхвалим Бога, нашия Спасител, задето
ни е дал такива учители. Но, прочее, нека се върнем към това, за което
се събрахме. Така казва (св. Кирил Александрийски).
С притчата за митаря и фарисея човеколюбецът Бог, Иисус Христос, ни учи
как трябва да му се молим, за да не остане молитвата ни без полза и да
не би някой, който е убеден, че заслужава награда, с това да разгневи
срещу себе си подателя на всевишните дарове — Бога. Писаное:
“Праведникът загива в своята праведност”. Ето защо в този случай
фарисеят беше осъден, тъй като не се молеше с разбирано. Много укори
бяха отправени към него заради думите му, понеже, безумецът, не само
се възхищаваше на себе си, но осъди мнозина ведно с митаря. А
порицаният от него митар дори очи не смееше да вдигне към небето, не
проявяваше дързост, пък и я нямаше, а прободен от стрелите на съвестта
си, боеше се да се яви пред Бога, тъй като малко бе съблюдавал закона
му. Като се биеше в гърдите, изповядваше греховете си, изобличавайки
недъзите си, молеше за поне малко помилване. Затова “отиде у дома
си”, рече праведният Съдия, “оправдан повече, отколкото оня”.
Като слушаме подобни неща, нека разумно и правилно да се придържаме
към добродетелите, нека никой не храни у себе си презрение и
надменност, а повече да помни словата на Господа към светите апостоли:
“Тъй и вие, кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме
слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим”.
Защото “всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се
смирява, ще бъде въздигнат”.
Чухте ли, братя, какъв плод принася смирението? Чухте ли за бързото
милосърдие Божие? Чухте ли как скоро се вслушва в молитвите на тези,
дето го зоват със смирена душа и съкрушено сърце? Кой е виждал, кой е
чувал това, че този, който отхвърли всяко възгордяване и прие всяко
смирение, си отиде оправдан у дома. Такъв бе Иов, такъв бе Авраам,
такъв бе Иаков, такъв бе Иосиф, такъв бе Моисей. Затова и са облажвани!
“Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”. И ние,
когато влизаме в църквата Божия, нека не надигаме глас, нито да
многоглаголствуваме, както правят езичниците, понеже всичко това се
ражда от възгордяването, но ние със смирена воля — сякаш виждаме
греховете пред себе си — така да се молим на премилостивия Бог, защото
няма спасение от другиго. Христолюбци, като чуваме такива притчи и
повести, нека се поучим да не се самовъзнасяме — по тази причина
паднаха ангелите от небесата — а ние със смирение да възидем там, да
се насладим на небесното пеене и да прославим Отца, Сина и Светия Дух,
единствения и истинен Бог наш, комуто е слава, чест и власт, сега и
винаги, и во веки веков. Амин!
СЛОВО НА СИРОПУСТНА НЕДЕЛЯ ОТ СВ. ИОАН ЗЛАТОУСТ ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ
МАТЕЙ
Възлюбени, ето отново празник, отново благовещение за нашите души, ето
настава очищение за телата и душите ни. Ето идва изпитание за
подвизаващите се духовно. Нека вникнем внимателно в промисъла Божи,
предназначен за нас от неизразимото му човеколюбие. Предишната
неделя (Иоан Златоуст) накратко ни описа бъдещия вселенски съд и
укори людете, що не спазват светите Господни заповеди — а именно:
“Доколкото не сте сторили това на един от тези малките, и на мене не
сте го сторили”. Днес говори за опрощаване на греховете. Понеже в
евангелието това учение е най-накрая, никой да не придиря, че отците ни
го предадоха, като го допълваха (подобно на Деянията). И аз днес с
умиление ви моля, братя и синове, тъй като влизаме в доброто време на
поста, за да станем наследници на царството Божие, нека опростим от
все сърце прегрешенията на ближния си — и на роба, и на свободния.
Светото кръщение и причастието към пресветите тайнства правят всеки
човек наш ближен и това ясно се разбира и от светата литургия. Когато
взаимно се възлюбим и опростим, тогава ще бъдем съпричастни на
пресветата жертва. Но тъй като с ьвсем се отклонихме от беседата на
Златоуста, когото като наставник почитаме след Бога, но преди себе си,
нека се върнем към словата му, заради които днес ви събрахме.
Както казва Спасителят: “Ако простите на човеците, прегрешенията им...”
и прочее, отново иска да засрами слушателя и затова споменава
небесния Отец. Защото, който е син на този Отец, когато бъде призван на
небесата, не ще се държи като подивял, а ще бъде праведен, ще се
откаже от земното мъдърствуване и скоро ще се помири с грешниците, и
нито следа от гняв няма да има към ближния. Ако обаче някой не прави
така, ами дори се моли на Бога за отмъщение срещу враговете, ще
заслужи мъки, дето е невъзможно да се изкажат.
“Когато постите, рече, не бивайте намръщени като лицемерите”, защото
не само не подобава да се показвате (постещи), а даже (Иисус) повели
да се стараете да се скриете. А “те си правят лицата мрачни”, — това
означава, че загиват и се погубват. И ако развалянето на лицето им е
поради тщеславието да се явят бледни, то какво да кажем тогава за
жените, които мажат лицата си за красота. Тези жени вредят само на
себе си, а (лицемерите) — и на себе си, и на виждащите ги. Подобава,
прочее, да се избягва с много усърдие и едното, и другото.
Защо, след като рече за милостинята: “Гледайте да не я проявявате
пред хората”, добави “да не ви виждат”? А за поста и за молитвата
нищо подобно не е заповядал, защото милостинята е трудно да се скрие,
а за поста и молитвата това е възможно. Като ни подкани да се
помазваме, не е узаконил помазването като задължително. И така (ни
предпазва) да не би ние — множеството монаси, в желанието си най-
старателно от всички да спазим закона, да се окаже, че сме го нарушили.
Та не заповяда изрично да се помазваме, но тъй като това беше обичай
на древните при радост и веселие, както разбираме от Давид и от Даниил,
и Иисус рече: помазвайте се. Но нека не го правим винаги, а да се
опитваме по всякакъв начин да запазим скрито това богатство, защото
самият той (Иисус), когато пости четиридесет дни, нито се помаза, нито
се уми. Лицемер е този, който приема образа на другиго, както например,
ако някой бедняк се представя за княз — докато представянето
продължава, той е почитан. “Аз не искам да бъдеш такъв, ще рече
(богаташът), защото това отнема от моята слава”. И става така, че и
двамата са презирани.
Когато вече е изгонен порокът на тщеславието, по-лесно се говори за
победа над алчността. “Не си събирайте съкровища на земята. Нищо не
жадува притежаването на имот така, както стремежът за власт. По-горе
(Иисус) говореше, че трябва да бъдем милостиви, а сега изяснява колко
много подобава да даваме милостиня, затова рече: не събирайте (имот).
А после изброява недостатъците на земното съкровище: то е разяждано
от ръжда и молци, подкопавано от крадци. Напротив — небесното никога
не може да бъде откраднато. Защото, дето е съкровището на човека, там
е и сърцето му. Ако си привързан към низките неща, ще изпаднеш в не
малка беда. Този, който подчини ума си на жаждата за богатство, избира
робството вместо свободата, отпада от небесата и е измъчван от
алчността си по-люто, отколкото песът, привързан към яма с железни
вериги, лаещ по приближилите, винаги с единствената цел да пази чуждия
имот. Обаче, ако ти изоставиш (земните) дела и чрез даване на
милостиня се приобщиш към небесните, тогава печалбата ти ще бъде
голяма и ненакърнима.
Чухте ли силата на словата, видяхте ли премъдрото учение, разбрахте ли
повелите му как да постим? Кой е видял някога такъв Владика, кой е
слушал такъв Учител, който не пропуска да ни предупреди за всички
пагубни пътища, за да не тръгнем по тях. Защото е човеколюбец и
милосърден, защото е наш създател и не иска смъртта на грешника, а да
се поправи и да живее в негово име. Смилявайте се, рече, но не според
лицето (на просещия), нито пък бива към едного да сте щедри, а към
другия — не. Сам казва: на всеки, дето те моли, дай! Който сторва милост
заради тщеславието си, ще загуби своя имот и няма да получи награда.
Така също, ако някой раздаде богатството си, но няма любов в сърцето
си, и той, както предишния, няма да получи награда. Затова, братя, нека
избегнем злия корен, който възвръща горестта, който ни спъва по пътя
към Бога, нека избегнем този зъл червей, прегризващ корена и
изсушаващ върховете. Да се променим, да се отречем от неправдата на
Мамона, да сбираме съкровище, но не такова, дето ще оставим след
смъртта си на земята (а ние не ще се върнем там), а съкровище на
небесата, където, вървейки по облаците, да посрещнем Господа, комуто
заедно с Отца и Светия Дух е цялата слава. Сега и винаги, и во веки
веков. Амин!
НА ЦВЕТНИЦА СЛОВО ОТ СВ. ИОАН ЗЛАТОУСТ ЗА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ИОАН
Ето, днес предсиява светлината на господския празник, ето, днес
предхожда проповедта за тържеството на Владиката, ето, днес предваря
славата на Христовото възкресение! Елате да се възрадваме Господу,
да възкликнем към Бога, нашия Спасител. Да се явим пред лицето му с
изповядване (на вярата) и с псалми да се обърнем към него, защото
благоволи да спаси човешкия род, защото идва да победи смъртта,
защото идва да опразни адовите домове, защото реши днес да възседне
яремник, за да низвергне скотското (в човека). Когато той срази
дяволската тирания, незлобивите деца го посрещнаха с вейки в ръка и с
думите: “Осанна във висините”. Нека и ние, братя, да извикаме:
“Въздаваме ти хвала, спаси ни! Днес видяхме Божието величие, днес се
наслаждаваме на небесния глас!” Затова днес и ние като приемем лика
на победата над греха, да чуем, (пояснени) от този отец, думите на
евангелиста.
“Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият
Лазар, когото възкреси от мъртвите” и прочее. Евангелистът, като искаше
да разкрие знамението на чистото Лазареве възкресение, рече: “А Лазар
беше един от седналите с него на трапезата”, а с думите “Марта
прислужваше” яви, че Христос бе вечерял в нейния дом.
Мария не прислужва на всички, а само на Христос оказва почит, защото
пристъпва към него не като към човек, а като към Бог. Затова възля
миро и го избърса с косите си, понеже не се съмняваше, както мнозина
други, че е обикновен човек, но знаеше, че е Владика и Господ.
Иуда пък, негодуващ срещу такава проява на благоговение, казва за
станалото: “Защо не беше продадено това миро за триста динария и
(парите) да се раздадат на сиромаси”. Но както рече друг евангелист,
всички ученици казаха това. Да, всички! Обаче думите си Иуда изрече по
различна, особена причина. Христос искаше да го засрами, затова не го
изобличи веднага, нито му спомена това, що евангелистът написа — (а
именно), че Иуда укоряваше жената заради своята кражба.
Защо, въпреки че (Иуда) е крадец, (Иисус) му повери раклата,
ковчежето за бедните и въпреки че е сребролюбец, му заповяда да се
грижи за парите? За да пресече всякакво възражение, да не би някой да
рече, че го предаде заради богатството. Но не, предаде го поради
голямата си злоба, която Христос искаше да укроти и затова се отнасяше
с голямо смирение към него.
Иисус споменава и погребението си с думите: “направила е това за деня
на погребението ми”. Стори това, понеже искаше да засрами предателя,
та да го подбуди да се поправи. Последвалите му слова бяха достатъчни
да внушат съжаление у Иуда, защото рече: “Сиромасите всякога имате
при себе си, а мене не всякога”. Сякаш рече: “В тежест съм ви, но
почакай малко и ще си отида”. Това имаше предвид, когато издума:
“Мене не всякога имате.”
Като искаше да покаже, че се увеличава множеството на добрите иудеи,
рече: “Много народ от евреите разбра, че възкреси Лазара от мъртвите”
и така, видели чудо, мнозина повярваха. А нравът фарисейски бе толкова
кръвожаден, че решиха да убият не само Иисуса, но и Лазар. Дори когато
получаваха добрини, поради завистта си фарисеите бяха такива. С
настъпването на празника, когато всички се стичаха във Витания, те
извънредно много се разгневиха (срещу Иисус), а той угаси яростта им
чрез оттеглянето си в пустинята. А после пак се върна с дръзновение.
Тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим,
взеха палмови клончета и излязоха да го посрещнат. Така правеха, ча да
покажат по-голямата си почит към него, отколкото към някой пророк. И
затова говореха: “Осанна! Благословен идещият в име Господне, Царят
Израилев”, а този възглас бе знамение за вярващите, че не е противник
на Бога, а дойде, изпратен от Отца.
Как така другите евангелисти рекоха, че изпрати (двама ученици), като
им каза: “Отвържете ослицата и жребчето”. Напротив, нищо такова не
рече. Когато намери ослето, възседна го, а преди това двамата
(ученици) го развързаха.
Така изпълняваше пророчества — едно започваше, друго завършваше; на
едно бе началото, на друго — краят. “Радвай се! Ето, твоят Цар иде” бе
край на пророчество, а дето седна на осле, предсказваше бъдещето,
защото бе съдено да има под властта си род безчестен сред народите.
Какво значи: “Не бой се, дъще Сионова”? Всички техни царе бяха
неправедни и алчни, развращаваха народа и го предаваха на праговете.
Сиреч — дерзай, този не е такъв, но е кротък и смирен — ето, язди магаре,
не влезе начело на победна войска, а възседнал осле.
Не се срамува премъдрият евангелист да покаже по-раншната
неразумност на апостолите. “Учениците му изпървом не разбраха това;
но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за
него”. Знаеха, че беше писано, но не се досетиха, че е за него, бяха се
съблазнили и (не допускаха), че този, който е цар, ще приеме такива
неща.
А дето “свидетелствуваше народът, че възкреси Лазаря от мъртвите” и
прочее, разкрива колко много люде внезапно се обърнаха (към вярата),
понеже бяха повярвали в това знамение.
И друго трябва да се знае — евреите, които рекоха помежду си: “Видите
ли, че нищо не помага? Ето, цял свят тръгна подире му” също бяха от
повярвалите, но не смееха да се явят. Тук нарича народа свят — знае
Светото Писание да назове света и Твореца — както когато говори за
живеещите неправедно, пак казва: “Светът вас не може да мрази, а
мене мрази”.
Чухме, възлюбени, за такива чудеса, станали чрез Господа, нека станем
достойни да ни възкреси от греховните гробове и да ни освободи от
мрежите на беззаконието, та и ние заедно с мъдрите младенци да го
посрещнем, като държим клонките на добродетелта и като възкликнем
към него: Осанна, спаси ни, нас — принасящите ти хвала! Затова, братя,
завършили това дело, да пристъпим към него и да го прославим. (И както
е в евангелската притча,) нека работилият от първия час да бъде весел и
да приеме своята плата, трудилият се от третия час да не се срами да
вземе своето, повиканият в шестия час — и той без смущение да получи
обещаното, дошлият в деветия час да пристъпи за своята медна пара, а
нека и последният, от дванадесетия час, като възхвали даващия, да
вземе своя оброк. Защото (Бог) е човеколюбец, а не завистник. Смилява
се както над трудилия се отначало, така и не ще отхвърли дошлия най-
накрая. Каква е наградата, каква е отплатата, какво се въздава? Не е
ли причастието към светите Тайни! Затова достойно да се причестим и да
му станем съобщници. Видима е трапезата, но духовната жертва се
разбира с разума, ако и да виждаме хляб, то той е тялото на Сина и
Агнеца Божи, поел греховете на целия свят. И когато виждаш простряна
ръката на епископа или на попа, не мисли, че той освещава лежащото
пред него. Не той, а самият Христос, който раздаде хляб на учениците и
своите апостоли и им рече: “Вземете, яжте и пийте, това е моето тяло
разломено и моята кръв, проливана за вас за опрощаване на греховете”.
Братя, не бива да пристъпваме към жертвата като псета, дето се хапят
помежду си, не бива да се уязвяваме един друг с клевети и завист,
обзети от гняв и възгордяване, не бива, когато знаем какви са греховете
ни, да пристъпваме към тази трапеза. Да не изядем и изпием греха си —
апостол Павел казва: “Който яде и пие недостойно, яде и пие своя грях”.
Не е място за вражди тази трапеза, а е мирна. Виж, лежи не агне-добиче,
но Синът Божи. Погледни, заклано е не агънце, а този, който взе на рамото
си своето (загубено) агънце и го отнесе на Отца си. Не пристъпвай към
него обхванат от гняв, той самият казва: “Ако принасяш дара си на
жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави
дара си там и иди първом се помири с брата си, и тогава принеси дара
си”.
Кой видя или пък чу за такава милост към хората, кой е слушал подобно
учение? Виждаш ли как той не иска да живеем в незнание, виждаш ли го
как седи, протегнал ръце — защото той е, който прие и прегърна
разкаялия се блуден син, той е, който обеща рая на разбойника, дето го
умоляваше да си спомни за него, той е, който рече: “Не съм дошъл да
призова праведници, а грешници към покаяние”. Към него да пристъпим,
без да се съмняваме, за да ни помилва, защото е нашият Бог, изстрадал
разпятието заради целия свят, възкръснал от мъртвите, дал живот и
вечност на всичко. Нему подобава слава, власт, чест и поклонение с Отца
и със Светия Дух, сега и винаги, и в безконечните векове. Амин!
download

Константин Преславски ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО

Константин Преславски
ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО


ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО
Което са пророците някога предрекли:
Христос идва да сбере народите,
защото светлина е той за целия свят.
Ето, сбъдва се в Седмия век то.
А казаха те: слепи ще прогледнат,
глухите ще чуят писменото слово,
ще познаят Бога както подобава.
Затова чуйте всички славяни!
Този дар от Бога ви е даден,
дар божи е за стоящите отдясно,
дар божи за душите, що никога не тлее,
за тез души, които го приемат.
Това е дарът!
Матей и Марк, Лука, Йоан —
те всички хора учат, като казват:
“Които красотата на душите си
съзирате — обичайте и радвайте се”.
А които желаят на греховете мрака
и тлението на този свят да пренебрегнат,
и които искат да получат рая,
и да избегнат изгарящия огън —
вникнете сега с целия си разум!
Слушайте, цял славянски народе,
слушайте Словото, що от Бога дойде,
Словото, що кърми душите човешки,
Слово, що укрепва сърца и умове,
Слово, подготвящо всички да познаят Бога.
Както без светлина и радост не ще има
за окото, зрящо божието дело цяло,
но всичко е ни хубаво, ни зримо,
така е всякоя душа без книги,
невиждаща добре Закона божи,
Закона — писмен и духовен,
Закон, откриващ рая божи.
Та кой ли слух, тътнежа щом не чува
на гръмотевица, от Бога ще се плаши?
А още: ако ноздрите дъха на цвят не вдъхват
как ще разберете това божие чудо?
Устата, неусещащи вкуса на сладостта,
човека правят да е като камък,
но много повече безкнижната душа
във человеците е мъртво нещо.
За всичко туй когато мислим, братя,
изказваме виделина пристойна,
която ще изтръгне всички хора
от похотта и плътския живот,
та да не би с разсъдък неразумен,
щом слушате на чужда реч Словото,
да го не чувате подобно мед звънтяща.
А туй и свети Павел, учейки, изрече,
отправяйки молитвите си нявга Богу:
“Желая думи пет да изрека,
но всички, братя, да ги разберат,
отколкото безброй слова неясни”.
Кой човек, прочее, не ще разбере?
Кой не ще прибави мъдри притчи,
тълкуващи ни верните беседи?
И както тленността телата овладява —
те всички, гниещи, от тор по-бързо гният,
когато от храната са лишени –—
тъй всякоя душа от битие лишена е,
когато божият живец й липсва,
когато Словото на Бога тя не чува.
И още, друга притча, твърде мъдра.
Ние, искащите да растем с ръст божий,
да кажем: “Хора, които се обичате,
кой не познава тази вяра права?
Както от семето, що пада на нивята,
така (посято е) в сърцата хорски,
на тях пък трябва дъжд от букви божии,
та плод божествен да покълне много.
Кой може всички притчи (да разкаже),
посрамващи народите без Книги,
говорещи със непонятен глас;
дори и всичките езици той да знае,
не може да опише немощта им.
Обаче нека своя притча да прибавя,
голяма мъдрост в малка реч да кажа:
Голи са без Книги всичките народи:
понеже без оръжие не могат
с врага на нашите души да се сразят,
те са готови за плена на мъки вечни.
А вие, народи, необичащи врага,
щом мислите да се сразите с него яко,
усърдно дверите на разума открийте,
оръжие приели здраво днес,
което Книгите господни изковават,
та главата на лукавия съвсем да смажат.
А тези букви който възприеме,
Христос Премъдростта изказва
и вашите души укрепва
с апостолите, с всичките пророци.
Говорещите тези словеса,
достойни ще са врага да убият,
принасяйки добра победа Богу,
на плътта отбягващи тлението скверно.
Животът чрез плътта е сякаш сън!
Неподдаващите се, стоящи твърдо,
за Бога ще са като воини,
стоящи вдясно при престола божий,
когато с огън той народите ще съди,
ликуващи със ангелите вечно,
и Милостивия славещи непрестанно.
И винаги със писаните песни
възпяващи Бога, човекомилосърдния,
защото нему подобава всяка слава,
и чест, и хвала божия навеки,
с Отца и със Светия Дух
за вечни векове от всякое творение.
Амин!

DOWNLOAD

СЛОВА НА ЙОАН ЕКЗАРХ

СЛОВА НА ЙОАН ЕКЗАРХ

Слово на Йоан Презвитер от евангелското сказание за Рождеството на
Господа наш Иисус Христос. Благослови, отче!
Иисус се роди във Витлеем Иудейски, в дните на Ирода царя. И ето,
влъхви дойдоха от Изток и рекоха: Де е родилият се Цар Иудейски?
Много бдение беше потребно, и много молитви, и трябваше да се прекара
много време в четене, за да се разбере, кои са тези влъхви, откъде
дойдоха, и как или кой ги накара, що за звезда е тази, какво узнаха от
звездата онези влъхви — сиреч, че това е Царят Иудейски?
В дните на този цар цар имаше, който казваше на Пилата: Моето царство
не е от тоя свят. И не прояви нищо царско, защото нито щитоносец имаше,
нито оръженосец, нито воини стояха пред него, ала живееше в нищета,
водейки със себе си дванадесет бедни мъже.
Ако влъхвите не бяха разбрали, че е цар, защо дойдоха? Какво добро
видяха, на какво се надяваха, за да дойдат толкова отдалече на
поклонение при царя? Ако ли пък идваха при някакъв свой цар, то и това
не би било добре да сторят, защото ако се беше родил в царски палати и
баща му беше цар там, бихме казали, че искат да угодят на бащата,
кланяйки се на роденото дете. А те, като знаеха, че не е техен цар, а цар
на чужд народ, и че живее далеч от тях, и не бяха го виждали като мъж,
защо си сториха такъв голям труд, че и дарове му принасят? Те са
знаели, че не напразно ще бъде всичко това.
Ирод пък, като чу, се смути, и целия народ разбуни, чувайки това от
хората.
Но възможно ли е влъхвите да не са премислили тези неща? Няма отговор
на това. Ако ли пък са били толкова несмислени, как не биха разбрали, че
като влязат в едно царство и нарекат цар другиго, а не този, който
царува в този град, ще претърпят много мъка и беди, че и смърт?
За какво ли да му се кланят, като е в пелени? Да речеш, че е мъж, та
като изпаднат в беда ще им помогне? А ако ли все пак са се надявали
на помощ, то какво можеха да получат от едно отроче и от бедната му
майка? Ако ли пък са се надявали да получат благодарност по-после,
откъде можеха да съдят, че ще ги запомни едно детенце, което е
получило почести, когато е било в пелени? Но да речем, че майката би му
припомнила, пак не им приличаше да чакат почести от него, а по-скоро
мъка, защото явно са го хвърлили в беда. Та нали от тях Ирод чу и се
смути, и разпитваше, и го търсеше, като искаше да го убие?
Виждаш ли, колко зле тръгва разумът, ако искаш да разбереш всичко
това по човешки, ако се прибегне до обикновения ум. Какво друго би
могло да се добави?
Но да оставим настрана това и да минем към обяснение на казаното —
начало на разплитането на нещата, сиреч, като дадем обяснение на
звездата!
Ако узнаеш що за звезда е тая или каква, дали е една от многото
звезди, или е друга някаква, различна от тях, дали е природна, или е само
образ на звезда, всички тези познания откъде ще ни дойдат? Не от
Писанието ли? Тя не беше една от многото звезди, защото мисля, че не
беше звезда, а някаква невидима сила е шествувала в звезден образ.
Първо трябваше да я познаем по хода й, защото никога една звезда не
се движи по този начин. Било слънцето, било луната, било всяка друга
звезда виждаме да залязва от изток на запад. А тази не вървеше към
запад, защото Палестина лежи на юг от персите.
Второ — от времето може да се разбере. Защото тя не се явяваше нощем,
а по пладне, когато слънцето сияеше, което не е по силите нито на
звездите, нито на луната, която е по-голяма от всички звезди. Появи ли се
слънцето, те ще изчезнат и без следа ще остане тяхната светлина, а тази
звезда с преголямото си светило помрачи и слънчевите лъчи, и със
своята огромна светлина ги надмина.
Трето — от появяването до залязването си тя се явяваше чак до
Палестина и беше като водач тази звезда. А като влязоха в Иерусалим,
тя се скри от тях, особено, когато останаха при Ирода и му казаха защо
са дошли. А като щяха да тръгнат, пак им се показа, което не е начинът
на движение на звездите, ами на някакви мисловни сили. А и нямаше свой
собствен път, а когато тръгваха, тръгваше и тя, спираха ли, спираше и тя.
Беше подобна на облачен стълб и спираше, и вдигаше войската иудейска
на път, когато трябваше.
А що се отнася до четвъртото, то трябваше да се разбере от вида, в
който се показваше. Тя сочеше мястото, не като стоеше горе, защото
тогава не биха разбрали, но правеше това, слязла долу.
Знаете, че едно такова малко място, каквото е пещерата или което да
побира тялото на едно дете, не е възможно да го посочи една звезда,
защото тя се намира безкрайно високо, та не може да направи едно
тясно място видимо за онези, които желаят да го видят. Това може да се
разбере по луната, която е много по-голяма от звездите и разпръсва
своята светлина върху всички, които живеят на този свят и толкова
нашироко, че всеки я смята близо до себе си. Как, прочее, една звезда,
кажи ми, би могла да посочи такова тясно място, каквото заема една
хижа или каквото заемат яслите, ако не бе напуснала тази височина и не
бе застанала над главата на младенеца.
Евангелистът, като разказваше, рече: И ето, звездата вървеше пред тях,
докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът.
Виждаш ли, каква е тази единствена звезда? Не една от онези, многото
звезди. Защо ли се яви? Дали не за да помогне на влъхвите да достигнат
иудейските предели и да направи иудеите безпомощни? Защото дойде да
осъществи Ветхия завет и да призове целия свят да му се поклони. И
отначало разтвори дверите на вси страни и народи, желаейки да накаже
чуждите привърженици, понеже често слушаха пророците какво говорят
за неговото пришествие, но нехаеха. И направи така, че чуждоземни да
дойдат от земя далечна, и евреите от персите първом да чуят това, що
не желаеха да чуят от пророците. И ако го възприемат, по-лесно да
получат отплата за послушанието, ако ли пък не пожелаят да чуят, да
бъдат лишени от отплата. И какво ще кажат онези, които не приемат
Христа, след като толкова неща бяха казали за него пророците, докато
влъхвите от виждането на една звезда приеха Христа и му се поклониха?
Така направи и с ниневийците оня, който изпрати Иона, също и със
самарянката, и с хананейците, и с влъхвите. Затова и каза: Ниневийци ще
се изправят на съд с тоя род и ще го осъдят. Защото те повярваха на по-
малкото, а тези евреи не повярваха на по-голямото.
Защо ли се яви в такъв образ? Пророци ли не им изпращаше? Но те
нехаеха за пророците. И ангел им изпрати, но и нему не повярваха! Затова
Бог остави всичко и прибегна към обичайното знамение. Персите вярват в
слънцето, в луната и в звездите. И влъхва наричат своя Валаам, който
беше пророкувал за тази звезда. Когато Мойсей водеше людете към
Обетованата земя, и тям Бог показа такава звезда, та с големината,
красотата и вида си това шествие да удивлява. И Павел, подражавайки,
правеше същото; като видя на какво се вярва, така проповядваше.
Защото Бог осени със своя обичай и със своята любов всичко. И
изпратените от него в този свят мъже правят така.
Да не мислиш, че са призвани от звездата без неговата повеля? Ако ли
гака разсъждаваш, то хулиш всички иудейски закони, чрез които Бог
заповяда поклонения.
И се вдигнаха, без да знаят какво се върши и без да последват влъхвите.
Толкова бяха незрели и най-вече лениви, че когато трябваше да се
гордеят и величаят, понеже Цар се роди у тях, и че така ще поставят под
себе си персите, и че всички ще им бъдат подвластни, те и не помислиха
за това. Толкова бяха свирепи и само на хули богати, че трябва с тежко
изпитание да извлекат тези неща от ума си и да станат от огъня по-
горещи, ако искат да влязат в такава една битка, защото Христос
казваше: “Огън дойдох да туря на земята“. Затова и Духът се явява
като огън...
Но ние бяхме по-студени от пепелта и по-мъртви от мъртвите. Ти видя
Павел да лети по-високо от небесата, повече от пламъка, надминавайки и
преодолявайки висотите и дълбините, и жив, и възвръщащ се. Ако ли тази
притча не можеш да разбереш, то и по това може да се провери твоята
мъдрост. А какво повече от тебе притежава Павел, та казваш: Не е по
силите ми да му подражавам.
Но нека не се препираме за това! Да оставим Павел! Всички те са
вярвали в Христа. И нека добавим и онези, които са изоставили имането,
домовете и съкровищата, и всичките си грижи в този живот, и сами са се
предали на Бога, придържайки се към учението му през всичките си дни и
нощи. Защото за тях духовният огън е не само влечение, а такъв, който
отвежда към друга любов и желание вечно. Дано онези, които се стремят
към такива деяния, като се научат да дават имота си или се откажат от
господарската поддръжка, или от слава, или от почести, или да предадат
самата си душа на смърт, с радост да сторят всичко това, защото
когато искрата на този огън влезе в душата, ще изхвърли навън цялата
плесен и ще направи по-лек от перо отиващия към друг живот,
пренебрегнал този временен живот.
Та така и ти винаги се надявай и пребивавай в укрепване на ума си,
често проливайки сълзи като река, намирайки много сладост в тях!
Защото нищо не може така да те свърже и приближи към Бога, както
такива сълзи. Ако бъдат такива, все едно е, дали някой живее в града,
или в пустините, или в планините, или в пропастите, без да се грижи за
каквото и да е в този живот, без да се насища никога на този вопъл и
плач, като пролива сълзи и плаче — било за себе си, било за чужди
грехове, поради което Бог го облажаваше преди другите, казвайки:
“Блажени гладните”. И още рече Павел: “Радвайте се винаги в Господа!”.
Сладко ми е от тези сълзи, радост ми е! Както радостта от този живот е
примесена с печал, така и сълзите, проляни заради Бога, създават
радост, неувяхваща во веки.
Та нали поради такива сълзи блудницата стана по-чиста от девите, като
прие огъня, понеже се изпепели чрез плача си? Тя цяла се молеше за
Христовата любов, разплела коси, обливайки със сълзи светите му нозе,
изтривайки ги с косите си и изливайки миро върху главата му. Можеше да
се види как тя правеше всичко това, но вътре в нея имаше голяма болка,
която само Бог знаеше. Затова чу: “Радвай се, — казваше, — достойна си
да ти се простят греховете, като се каеш така!”. Дали ние, безумните,
така говорим!
Помисли каква прошка прие тя тогава от човеколюбивия Бог и какъв дар
за предишния си живот! И с това покаяние придоби такава слава. Както
като се излее дъжд и се очиства небето и става ясно, така стана и с
онази, която бе съгрешила, защото греховете паднаха и изчезнаха. И
както се кръщаваме с вода и с Дух, така и със сълзи, и изповед се
очистваме и отново ставаме готови за посвещение.
Сълзи се проливат, за да ги видят и децата на благочестивата жена. Но
аз търся онези сълзи, които се проливат не за да бъдат видени и от
децата, а сълзите, които се проливат за покаяние. Това са сладки сълзи,
които с болка и скръб капят от дълбочината на сърцето и които са само
за Бога, както Анините! — защото устните й се движеха, но глас не се
чуваше, и единствено сълзите издаваха глас, по-силен от тръба. Затова й
даде Бог плод на нея, безплодната.
Та ако и ти така проливаш сълзи, ще бъдеш подражател Господен. Защото
и той над Лазар проля сълзи; и заради Иерусалим, и за Иуда пожали. И
много пъти можеше да се види, че той прави това, но никога не се
смееше, нито се усмихна. Никой от евангелистите не сочи това, тоест, че
се е смеел.
Затова и Павел казва, че се е просълзил и говори: “Ден и нощ, и сам със
себе си”. И други казват това за него, а че се е смеел, никога нищо не е
говорил нито той, нито някой от светците, нито за него, нито за другиго,
само за Сара е казано веднъж, когато получи предсказание, и за Ноевия
син, когато от свободен стана роб.
Казвам това не за да отрека смеха, нито кикота, и не за да го хуля. Но
защо, кажи ми, се кривиш и се смееш, след като имаш такъв дълг, че ще
застанеш пред Страшния съд и за всичко ще отговаряш с близко
изпитание! За тези неща, които тука сътворихме и за каквото съгрешихме
волно или неволно, за всички тях ще отговаряме. И който се отрече — рече,
— от мене пред човеците, и аз ще се отрека от него пред моя Отец
Небесен.
И онези, които не знаят, не ще се спасят от мъката. Защото ще
отговаряме и за това, което знаем, и за това, което не знаем. Защото в
нищо виновен че се съзнавам, — казва апостол Павел, — ала с това не се
оправдавам. Той изпрати послание до коринтяните и рече: да не би както
змията с хитростта си прелъсти Ева, тъй и вашите мисли да се повредят
поради простотата ви в Христа.
Толкова голям дълг трябва да изплащаш, като си се напил, говориш глуми
и се смееш. Ако не правиш това, ами се грижиш за покаянието си, за твоя
полза ще бъде. Казвам ти това, а толкова много неща не мога да ти
кажа! Защото в тоя живот, ако в съда осъдят някого, колкото и да се
жали, не ще избегне смъртта. А бъдещият съд е лесно да бъде избягнат.
Ако някой желае да се старае от все сърце, то скоро ще приеме
опрощение от Бога.
Затова много пъти Христос ни учи на покаяние и обжалва каещите се,
окайва и сразява смеещите се. Защото това не е някакъв смешен събор,
нито за смях сме се събрали, а за да повъздишаме и да постенем, и със
стенание да приемем Царството Небесно.
Ти, когато стоиш пред княза, не се осмеляваш да се усмихнеш, а като
носиш в себе си Владиката на ангелите, не стоиш със страх и трепет и с
чистота както ти подобава, а се смееш и много често гневиш Бога. И ти не
знаеш, че съгрешаваш, и още повече гневиш Бога, и когато съгрешиш, нито
се усъмняваш, нито пък се боиш. Някои пък са тъй безчувствени, че
буквално казват: “Да не ми дава Господ да плача никога! Но да ми даде
да се смея и да се веселя, додето съм жив!” Нищо не е по-напразно от
това и по-безсмислено. Никога Бог не повелява човек да играе и да се
смее, а Сатаната. Послушай, прочее, какво стана с играещите: “И седна, —
рече, — народът да яде и да пие, а после стана да играе”. И какво
постигнаха с тази игра? Виж в Изходните книги какво пише: Паднаха от
тях, — рече, — двадесет и три хиляди души. Такива бяха и содомяните,
които Бог изгори. Също такива буйни и жестоки бяха и онези, които по
времето на Ной се издавиха. За тях пък се казва, че в големство и
изобилие с много ястия се хранеха. Виждаха как в продължение на
толкова години Ной строеше кораба, и без страх се веселяха,
пренебрегвайки това, че кораб се строи. И като дойде внезапно водата,
потопи и издави всички тях. Тогава само Ноевите чада не плачеха.
Та, прочее, не моли от Бога за онова, което ще приемеш от Сатаната,
както казахме и по-преди. Защото божие подаяние е сърцето съкрушено и
смирено и трезво с чистотата си, и възприемчиво, и утвърдено за
поклонение.
Такива са даровете божии! И това искаме повече от всичко друго.
Защото сега ни предстои битка, люта и горчива, срещу невидимите сили и
духовете лукави. И в началото на битката трябва да се трудим с най-
голямо старание и да се укрепим много и да търпим срещу това пълчище.
Ако ли се смеем и играем и мързелуваме, то преди неговото пришествие
с пълчището сами ще паднем, поради своята леност.
Да не се смеем и глумим и да се угощаваме! Бесовско дело е то!
Защото е дело на измамниците и на нечестивците, а не на такива, които
са призовани в рая и на небесата се въздигат, които имат духовно
въоръжение, а не са роби на бесовете.
Защото той, Сатаната, се старае да сътвори това лукаво дело и да
придърпа към себе си воините Христови, които губят сили за крепък
подвиг. И затова Сатаната направи зрелище и на събора смях и глуми учи.
Та заради такива именно дела злият и лукав бяс ще ги погуби чрез
зрелища. Божественият Павел повелява да се бяга от безсмислени
приказки и от хулнословия. Пак той повелява да се прави същото и когато
някой изрече дума мерзка или смешна. Тогава лекомислените много ще се
смеят, хвалейки се с хулнословието си. А заради такива неприлични дела
следва с бой да се изпъдят. Че и онези, които на това се чудят, пляскайки
с ръце, и с тези смехове огън готвят за главите си, защото повече от
смеха търсят неговия създател, и се дивят на тези празни приказки. Ако
не биха им се удивлявали, онези биха ги изоставили. А то, не само им се
смеят, ами са научили и думите им и ги повтарят, когато седнат на
трапеза или се съберат някъде. Вместо като християни да кажат “така
рече апостол Павел или Иоан Богослов”, казват — “така рече този или
онзи шут”.
Не всички правят така. Обаче, като скърбим за онези, другите, дойдохме
до думите и делата, за които говорихме по-преди.
Да ни запази Иисус Христос от такива дела, за каквито говорихме, и да
ни закриля и да ни заведе във вечния живот! Нему слава, чест и
поклонение, с безначалния негов Отец и с Пресветия, благ и животворящ
Дух! Сега, всякога и во веки веков. Амин!
Слово на Йоан Презвитер и екзарх за Сретение на Господа наш Иисус
Христос. Благослови, отче!
Евангелистът рече: “А когато се изпълниха дните на нейното очистяне
според закона Моисеев”. Наистина, не се изискваше от света Богородица
да чака дните на очистването, които бяха 40, когато се роди дете от
мъжки пол, защото е речено в Закона: “Светлината на праведниците
винаги свети, а светилото на нечестивите — угасва”. И никой не е по-жив
от праведника. И както казва божественото слово: “А праведниците
живеят до века; наградата им е у Господа и грижата за тях у Вишния”.
Нищо не е по-сладко от праведния човек. Затова и светият Давид добавя
палмата, казвайки: Праведният цъфти като палма, издига се като кедър
ливански. “Праведният цъфти като палма”, понеже носи сладка вяра и
“издига се като кедър ливански”, защото не гние и притежава
богопознание.
Такива са всички праведници, които носят в себе си сладката нетленна
вяра в Бога, като се почне от Авела, та до днешния праведник. И кой е
той? Не оня ли, когото първи спомена евангелист Лука — сиреч Симеон,
който по вяра беше евреин, но твореше християнски благи дела, Симеон,
който имаше толкова вяра, че макар да беше в плът, получи от Бога вест,
че няма да умре, додето не вземе в ръцете си вечния живот — нашия
Господ Иисуса Христа.
Този Симеон, братя, беше пожелал да види Господа преди въплъщението. А
като го видя в плът, и като го взе в ръцете си, помоли се, казвайки:
“Сега пусни твоя раб, Владико, според думата си, смиром; защото очите
ми видяха твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички
народи. Видях вече, Господи! Освободи ме по-скоро от плътските окови!
Видях вече твоята слава и ангелските легиони и чух архангелските
славословия, и как цялото творение се весели. Изпрати ме вече, понеже
Светият Дух в мене разбра какво ще стане с тебе. Пусни ме сега, за да
не видя своя род как ще ти нанесе безчестие, да не видя как се плете
тръненият венец, да не видя стремежа към измама, да не гледам
помръкващото слънце. Пусни сега твоя раб, Владико, според думата си,
смиром, защото очите ми видяха твоето спасение, що си приготвил пред
лицето на всички народи.
Така говореше Евангелистът, рекъл: Имаше в Иерусалим един човек на
име Симеон; и тоя човек беше праведен и благоговеен, и чакаше утехата
Израилева. Нему беше предсказано от Духа Светаго, че няма да види
смърт, докато не види Христа Господен. И дойде по вдъхновение в храма.
И когато родителите донесоха младенеца Иисуса, за да извършат на него
обичая по Закона, той го прегърна, благослови Бога и рече: “сега
отпускаш твоя раб, Владико, според думата си, смиром; защото очите ми
видяха твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи, —
светлина за просвета на езичниците, и слава на твоя народ Израиля. А
Иосиф и майка му се чудеха на казаното за него. И благослови ги Симеон
и рече на Мария, майка му: “Ето, тоя лежи за падане и ставане на
мнозина в Израиля и за знамение на предначертаното; и на самата тебе
меч ще прониже душата, за да се открият мислите за много сърца”.
А пророк Исаия рече: Прекрасни са нозете на благовестника.
И какво е равно или по-сладко от това, да знаеш, че Бог спаси целия свят
и стана ходатай на Сина си. Защото апостолът пише: Един е Бог, един и
ходатай между Бога и човеците — човекът Христос Иисус, който отдаде
себе си откуп за всички, дойде в нашата нищета, за да ни направи богати.
Виж как той, като един от човеците, се принася на Отеца и на стената на
Закона сякаш жертвоприношение, полагащо се според древния обичай.
Макар и с майка от плът да извърши всичко това, не можаха да го
разберат живущите в Иерусалим, макар че много преди да дойде той,
Отец и Бог бе говорил чрез пророците: “И ще бъде явено на Сина, когато
настъпи времето да спаси загиналите и да освети онези, които са в
тъма”.
И рече още един от пророците: “Нека той побърза”. И също: Спасителят
мой като свещ ще гори и ще ни помилва, ще ни надари с правда и ще ни
очисти от пороците чрез вярата, която имаме в него. Спасителят мой като
свещ ще гори — сиреч — Христос. Затова блажените пророци го молеха да
станат приемници на тази благодат, казвайки: “Яви ни твоята милост,
Господи, и ни дари твоето спасение!”.
И като беше внесен в храма Господ-Христос, бидейки младенец, защото
беше само на четиридесет дни, и старецът Симеон, надарен с пророческа
благодат, го взе на ръце, изпълнен от върховна сладост, благослови Бога,
като рече: “Сега пусни твоя раб, Владико, според думата си, смиром,
защото очите ми видяха твоето спасение, що си приготвил пред лицето на
всички народи, — светлина за просвета на езичниците, и слава на твоя
народ Израиля”.
Защото тайната Христова беше подготвена много по-рано, още преди
Сътворението, а се яви в последните години на вековете. И беше светлина
за всички, които седяха в тъмата на заблудата и бяха подвластни на
сатаната. Те бяха онези, които служеха не на Твореца, а на творението, и
се кланяха на змията, изконния злодей. Но бяха призовани от Бога и от
Отеца, който е истинната светлина, защото рече за тях Исаия пророк: Ще
туря на тях белег и ще ги приема, защото ще ги избавя. И увеличават се,
защото бяха много. И ще ги всея между людете, та издалече да ме
призоват. Защото мнозина са призваните от заблудата.
А мнозина бяха, както и предишните, онези, които бяха приети и избавени, и
приеха от Бога-Отца, мирната светлина, и повярваха в Христа.
И се пръснаха между людете светите ученици и апостоли Христови, та
онези, които със сърцата си стояха далеч от Бога, да се доближат до
него. И великият Павел казва: “А сега вие, които някогаш бяхте далеч,
станахте близки чрез кръвта Христова”. И като се приближиха, се хвалеха
с Христа, защото за тях рече Бог-Отец: “Поселих се в тях”. И в неговото
име ще се похвалят, казва Господ.
Ето и блаженият Давид ни учи, възкликвайки към Спасителя Христос: “те
ходят в светлината на лицето ти, Господи, за твоето име се радват цял
ден и с твоята правда се възвишават, защото ти си украса на силите
им”.
Намираме и у Иеремия, който въздигна глас към Бога: “Господи, сило
моя, крепост моя и прибежище мое в скръбен ден! При тебе ще дойдат
народите от земните краища и ще кажат: всред лъжа отците наши
въздигнаха капища и няма полза от тях”.
Беше, прочее, светлината — Христос не само откровение за народите, но и
за слава Израилева, защото макар че някои от тях бяха неверници и
нечестивци, изпълнени с всяка злина, то останалите се спасиха и се
възславиха поради Христа. Началото на това бяха светите апостоли, чиято
слава сияе по целия свят. А и в друго е славата, че Христос ни се яви,
Бог се яви над всички, и е благословен во веки, понеже произлезе чрез
плът от него единородният Син.
Благослови Симеон и светата Дева и рече за Христос: Ето, тоя лежи за
падане и ставане на мнозина в Израиля. И за знамение на
предначертаното!
Положен бе от Бога и от Отца Емануил в основите на Сиона — камък
безценен и крайъгълен. И които вярваха в него, не се посрамиха, а
невярващите ще се препънат и ще се разбият.
И рече Бог-Отец чрез устата на пророците: “Ще положа в Сион камък за
препъване и камък на съблазън и всеки, който вярва в него, няма да се
посрами, а оня, който падне, ще бъде съкрушен.” Така наставлявайки
Израиля, пророкът казваше: “Господа — него свято почитайте, и той да е
ваш страх. И ако на него се надяваш, ще ти бъде за освещение, а не ще
те пресрещне като камък на препъване”.
А онези израилтяни, които Емануил, бидейки Господ и Бог, не освети и
които не искаха да имат надежда в него, те се препъват като в камък
чрез неверието. А мнозина се въздигнаха, сиреч — повярвалите в него и от
Ветхия Закон преминаха към духовния, от идолското робство — във
великата и висша свобода. И като (не) приеха синовството, наричат
кръста неприемливо знамение. Както и премъдрият Павел пише: “за иудеи
е съблазън, а за елини — безумство”. И още: “Словото за кръста е
безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, с сила
Божия”. Неприемливо е знамението Христово за онези, за погиващите, за
които е безумие, а за спасяващите се и за позналите неговата сила е
спасение и живот.
Рече блаженият Симеон на светата Дева: “И на самата тебе меч ще
прониже душата”. Меч означава онази печал, която почувствува тя,
гледайки как го разпъват на кръста, защото не разбираше, че той ще
бъде по-велик от смъртта и ще възкръсне из мъртвите.
А ти, брате, не се чуди на това и не казвай: “Как не е знаела пресветата
Дева, а и светите апостоли намираме твърде невярващи преди идването
на Светия Дух”. Това и стана, както му беше казано истинно и както
истинно евангелистът разказва.
Както заради нас, убогите, Господ се въпльти и прие всяко страдание,
желаейки да ни избави от безконечните страдания и мъки, и ние днес,
поменавайки неговата милост, да го славим, казвайки: “О, милостиви
Господи и преславни Владико, и непостижимий с ума Творецо! Ти от
небитието ни създаде, и като ни сътвори, даде ни живот и заповед. Онези,
които престъпят заповедта ти, осъди на смърт. Ти стана за нас
наказание и велика милост, за да не продължи осъждането в
безконечните векове”. Така мисля за Бога, който ни наказва.
“Ти, Боже, много пъти ни поучи чрез пророците и чрез всички свои
угодници. И после сам се въплъти в светата Дева, прие да бъдеш повиван
и кърмен. И днес те внасят в храма, според Закона, и те поемат ръцете
на блажения и праведен старец Симеон”.
Слава на тебе, Господи Иисусе Христе, заедно с безначалния Отец и с
Пресветия Дух, и сега, и всякога, и во веки веков! Амин!
Слово на Йоан Презвитер и екзарх за Възнесение на Господа наш Иисус
Христос. Благослови, отче!
Да се веселят небесата и да се радва земята! Защото Иисус разруши
преградата, що беше посред, както казва Павел, Бога и човешкия род,
въдвори мир и събра в едно небесното и земното, най-висшето с най-
нисшето.
Затова, прочее, ние, земните, нека възкликнем: “Днес Христос, върхът и
началото на нашата плът, се възнесе на небесата!”
Апостолът казва: възкреси го от мъртвите и го постави на небесата.
Казва го за Иисуса Христа, за там, откъдето някога изпадна злият
дявол, откривател на греха, обидчив и високомерен горделивец. Иисус, със
своето велико човеколюбив въведе в онова място човека, изгонен, поради
измамата на дявола, от рая.
Затова и този велик празник е удостоен с всякаква чест и всякаква
радост духовна. Имаме, побратими, за днешния ден, т.е. за Възнесението
Христово на небесата, такъв разказ.
Давид така казва за него, като говори за първото слизане на земята:
Наклони небесата и слезе, мракът беше под нозете му. А за днешното
възкачване прорече: И седна на херувим и полетя и се понесе на ветрени
крила. “На херувим”, рече, защото, бидейки на небесата заедно с Отца, за
престол имаше херувимите. И когато ходеше по земята заедно с
човеците, никога не се отлъчи от небесния херувимски престол. И като
казва “ветрени крила”, разбира облаците, на които се възнесе.
В Деянията апостолски пък се казва: И облак го подзе изпред очите им. И
казва се още: И докле гледаха към небесата, когато той се възнасяше,
удивление и ужас обзеха апостолите, защото бяха смъртни по природа и
не бяха свикнали на такива гледки. И ужас обхвана умовете им.
Но ще рече някой, че и преди Петър, Иаков и Иоан бяха видели
Преображението, защото видяха преобразилия се Господ, и как облак го
осеняваше. Но тогава не видяха облака, който го издигна нагоре във
въздуха, и издигна в небесата Владиката. И онова е чудо, и това е дивно.
Но чудо от чудото е по-голямо. Това чудо е по-голямо от онова, макар че
и в това, и в онова беше силата Божия. Тогава Моисей и Илия се явиха на
Петровите люде, беседващи с Господа. А днес видяха херувимския
престол, сиреч невидимата сила, покриваща облак, която долетя внезапно
и въздигна на небето Владиката, който беседваше с рабите.
Тогава Петър дръзна да рече: Господи, добре ни е да бъдем тук; да
направим три сенника: за тебе един, за Моисея един и един за Илия.
А днес учениците дума не можаха да кажат, нито уста да отворят, но с
огромен страх се ужасиха и боязън ги обзе. И разказва Писанието: Ето
застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи и рекоха: “Мъже
галилейци, какво стоите и гледате към небето?. Това велико чудо ли ви
ужаси? Забравихте ли оня, който каза: “отивам при вашия и при моя
Отец”? И не ви ли казваше затова: “Няма да ви оставя сираци”. И пак:
“Мир ви оставям; моя мир ви давам”. Не ви ли обеща Иисус, възкачил се
на небето, да ви изпрати Светия Дух и пак да дойде с облаците небесни
със слава и сила. Той ще дойде в годината, когато ще съди праведно
света, защото Отец му предостави изцяло да съди. Не помните ли, че и на
вас той казваше: “даде ми се всяка власт на небето и на земята”.
Тогава апостолите, като дойдоха на себе си, върнаха се, като пееха и
благославяха Бога в очакване на божествените дарове, сиреч идването
на Пресветия Дух.
И се изпълни казаното от Давид: Бог възлезе при възклицания, Господ
възлезе при тръбен звук. Под “възклицания” разбира оня непрестанен
глас, трисветата хвала, която херувимите въздигат към Бога. А под
“тръбен звук” — гласа на архангелите, който ознаменуваше неговия
възход на небето. А Светият Дух повеляваше на висшите сили, като
казваше: “Повдигнете, порти, горнището си, повдигнете се, вечни порти, и
ще влезе Царят на славата!”. А силите отвръщаха: “Кой е тоя Цар на
славата?”. И Дух Свети отговаряше: “Крепкият и силният Господ, силният
на война Господ”, защото победи ратника и се въоръжи с човешка плът.
Победи мъчителя — сатаната и угаси нажеженото му оръжие. И бе
разпнат на кръст. И като вкуси смъртта, победи ада, и като го завладя,
възкръсна от мъртвите. И като обърна заблудените овце към истината,
ето, възнася се към деветдесетте и девет, носейки на плещите си онези,
които не бяха заблудени, а живеят горе, сиреч в небето. Крепкият и
силният Господ, силният на война Господ. И пак говори на силите: Този е
Царят на славата. И силите, като слушаха господаря на силите,
единогласно запяваха обичайното славословие, приемаха Господа и го
съпровождаха до високия и превишния престол.
И изпълни се пророчеството на Давид: “Рече Господ Господу моему: Седи
от дясната ми страна, докле туря твоите врагове подножие на нозете
ти”.
На кое естество рече: “Седи от дясната ми страна”? Не на онова ли,
което прие плът душевна, сиреч от пресветата Мария, понеже нашата
плът днес седна на висок престол?
Затова да се радваме, братя! Защото днес единородният Син Божи —
началото на нашата плът, кодто прие от нас, се възнесе при Отца. Днес
змията биде разсечена. Днес човешкият грях биде потъпкан. Днес
прокуденият поради непокорството си Адам влиза като втори Адам — не в
рая земен, а в Царството небесно.
И кои са свидетелите на Христовото възнесение? Дванадесетте ученици.
Или не вярваш, евреино, на апостолите Христови, които с очите си са
видели възнасящия се на небето Господ? Щом не вярваш на толкова
свидетели, то и на Моисея не вярваш. Защото Мойсей рече: “При думите
на двама свидетели или при думите на трима свидетели става всяко
дело!”. О, покварени евреино, Мойсей трима свидетели обявява за
достатъчни за всяко слово, а Лука — четирима или трима свидетели
смята за достоверни. И тям ли не вярваш, губителю и погубени човече?
Но нека говори пророк Исайя за тебе! По-скоро от Бога чрез Исаия ние
разбрахме, че си твърдоглав и непокорен. И шията ти е желязна жила, а
челото ти е от мед. Не вярваш ли на нашите дванадесет свидетели, които
са очевидци на Божието Възнесение?
От тях дори само Даниил пророк ще ти затвори устата. Ако и много пъти
да искаш да му възразяваш, но няма да можеш! Нека послушаме онова,
което Даниил казва за Възнесението Господне, като пророчествува:
“Видях, — рече, — ето, на небесни облаци идеше сякаш Син човеческий”.
Подобно на първия възход е и второто му идване. Както Деянията
апостолски свидетелствуват: И докле гледаха към небето, когато се той
възнасяше, ето, застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи и рекоха:
“Мъже галилейци, какво стоите и гледате към небето? Този Иисус, който
се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както го видяхте
да отива на небето”.
Внимавай много, брате, как пророкът чрез образ ни явява нещата! Той
рече: “на небесни облаци идеше сякаш Син човечески, дойде до Стария по
дни и биде доведен при него. Да разберем и края на пророчеството: “И
нему бе дадена власт и слава”, защото беше единосъщен с Отца. Бог бе
Слово и тази слава и власт Синът винаги я има заедно с Отца, но тя се
дава на оня, който чрез Дева Мария се е съединил с душевната плът,
сиреч с тялото на възнасящия се върху облак на небето.
Защото Бог е дивен и човек съвършен и нему бе дадена власт, слава и
царство, за да му служат всички народи, племена и езици; владичеството
му е владичество вечно, което няма да премине, и царството му не ще
се разруши.
Засрамете се, евреи! Вие, които почитате пророците, а не искате да
познаете Христа, за когото пророците говореха и комуто ние, грешните,
като го познахме, се кланяме.
О, чудеса предивни! Оня, от когото раят беше заключен, от него небето се
отключи днес! Този, когото Пилат осъди, той днес седи на небето като
съдия. Този, комуто евреите се присмиваха, него ангелските сили славят.
О, пречистий уме Давидов! Макар че не видя този ден, ти казваше: “Рече
Господ Господу моему: “Седи от дясната ми страна!”.
Тям слава, чест и власт с Пресветия и животворящ Дух сега, всякога и во
веки веков. Амин!
Слово на Йоан Презвитер от евангелското тълкование
“Върнаха се пак двамата ученици у тях си, изумени, а Мария стоеше
отвън при гроба, плачейки”
Жалостив е, прочее, женският пол и бързо се поддава на състрадание.
Казвам това, та да се не чудиш защо Мария, стоейки при гроба, плаче
горчиво, Петър пък изобщо не прави такова нещо. “Учениците, рече, се
върнаха у тях си изумени”, а тя “стоеше плачейки”, понеже и полът (им)
е състрадателен и при това — понеже тя не знаеше ясно за
възкресението, докато тези ученици, видели повивките и повярвали, се
върнаха изумени. Но защо двамата не отидоха в Галилея, както им бе
наредено преди разпъването? Както си мисля, те чакаха другите
апостоли, а едновременно преживяха това чудо. Те се върнаха, а тя и още
стоеше при гроба, плачейки, защото и гробът, гледан от хората, е голяма
утеха.
Виждаш ли я, как тя, отдадена на покойника, мисли, като се наведе да
види мястото, дето лежи тялото Иисусово? Заради това и поради това
усилие не малка награда приема. Онова, що учениците не съзряха, това тя
първа видя, сиреч: “два ангела седящи, единият при нозете, а другият —
при главата в бели одежди”. И видът им бе изпълнен със светлост и
радост. Умът на жената не беше чак толкова възвишен, та от това да
получи даровете на възкресението, затова чрез тези неща стана нещо
повече. Защото тя вижда ангели седящи, светли на вид, та да отклонят
ума й от мъката и да я утешат. Те обаче не й казват нищо за
възкресението, ала постепенно я насочват към мисълта за него. Видя
образи светли, каквито никога не бе виждала, видя блестящо видение, чу
състрадателен глас.
А какво, прочее, й говореха? — “Жено, защо плачеш, кого търсиш?”. Чрез
всичко това, сякаш през открехната врата, по малко словото я въвежда
във възкресението. И още — начинът на тяхното сядане я насочваше към
въпроса, понеже съзнаваше, че те разбираха случилото се, а поради това
и не седяха заедно. Те обаче чрез въпроса й вдъхват повече разум, след
като беседват с нея.
И какво им отвръща тя? Твърде скърбяща и обичаща не им ли каза:
“Взели са моя Господ и не зная къде са го положили”.
Какво говориш, жено! Нима не знаеш нищо за възкресението, та още се
тревожиш за полагането? Виждаш ли, че тя не вярва много в учението за
възкресението!
“И като каза това, обърна се назад”. А на мене ми се струва, че докато
тя говореше, Христос внезапно се яви зад нея и ангелите бяха поразени; и
понеже те видяха Владиката и по вид, и по образ, и по появата веднага
дадоха да се разбере, че са видели Господа, та затова жената се
обърна назад. На тях се яви така, а на нея — иначе, та да не я порази
отначало, но в незначителен и обикновен образ. И е очевидно, понеже тя го
мислеше за градинар — такова проникновение! — тъй като подобаваше не
внезапно да я въздигне към висшето, но постепенно.
Пак, прочее, сам той пита: “Жено, защо плачеш, кого търсиш?”. Така й
показва, че знае за какво пита тя. Така разбрала нещата, тя не назовава
името Иисусово, но понеже питащият знае кого тя търси, рече:
“Господарю, ако ти си го пренесъл, кажи ми къде си го положил, та да го
взема”. Като че говори за мъртвец, отново рече — полагане, вземане и
пренасяне! А освен това смисълът тук е, тъй да се каже: ако заради
страх от иудеите сте го взели оттук, то открийте ми, та аз да го взема.
Голяма е любовта и привързаността на тази жена, обаче тя все пак
нямаше пълно разбиране. Затова и (го) допълни — не чрез опознаване, ала
чрез гласа (си). Както, прочее, при иудеите — веднъж им позволяваше да
го познаят, друг път беше невидим — така и тук. Нали говореше на
иудеите: “кого търсите”, а те не познаха ни лицето, ни гласа, докато не
пожела. Същото стана и тук. Той я извика само по името “Мария”,
укорявайки и упреквайки я, защото тя си мислеше такова нещо за живия.
Но защо я призовава така, сякаш го е загърбила? Та нали тя говореше с
него? Струва ми се, че след като каза “къде си го положил”, тя се
обърна към ангелите, питайки: “Защо се поразихте?” После, понеже
Христос я повика, обърна се към него; и чрез тези ангели, и по гласа (си)
той бе познат. И когато я повика: “Марийо!” — тогава го позна. По този
начин опознаването не бе по лицето, ала по гласа.
Ако ли пък попитат откъде е известно, че и ония ангели са били поразени,
та затова жената се обърна назад, го и тук пак ще кажат: откъде е
известно, че тя го е познала? Но както е ясно, понеже рече “Не се
докосвай до мене”, така и (другото), заради което рече “обърна се”. А
заради какво каза: “Не се докосвай до мене”. Аз си мисля, че понеже тя
ще иска пак винаги да бъде до него и да върви след него, както ония, що
служеха преди разпъването, възприемаха неговите поучения. Та затова
рече: “Не се доближавай до мене и не се докосвай, защото няма пак да
вървя сред вас, учейки, както преди”. А дето рече: “Не съм възлязъл при
Отца си” — означаваше, че той се стреми натам и иска да отиде. А който
отива там и няма занапред да живее тук с човеците, следваше, прочее,
на него да се гледа така, както преди (въплъщението). А и от това
трябва да се разбира, понеже после, говорейки, рече: “Иди кажи на
братята, че отивам при моя Отец и при вашия Отец и при моя Бог и вашия
Бог”, въпреки че нямаше тогава веднага да иде, но след 40 дни. А защо
каза това? Дали защото иска да й внуши възвишен помисъл, че той няма
да живее тук както преди, но ще се възкачи на небесата? А дето казва:
“Моя Отец и вашия Отец” — то е заради плътската природа, понеже и
възшествието (му) на небето е в плът. Казва й това, понеже тя не може
да си въобрази пълното величие.
А друг ли е неговият Отец, друг ли вашият? Точно така! Той му е син по
плът, а апостолите — по благодат. А понеже рече: “Кажи на братята ми”,
да не би от думите му да се помисли, че са еднакви, то така и показва
различието. Макар и да беше брат на тези, що са в плът, обаче неговата
слава е неизразима. Той, прочее като съдия ще седне на престола Божи, а
цялото човешко естество ще застане пред него.
Жената отиде, за да разкаже това на учениците.
Толкова голямо е постоянството и вярното търпение!
Все пак защо учениците не скърбяха за това, когато чуха, че ще си отиде
от тях, нито говореха както преди? Тогава, понеже щеше да умре,
говореха така (с жал), а сега, когато той възкръсна, защо трябваше да
правят това или да скърбят?
А тя им разказа каквото е видяла, та и тези думи бяха достатъчни, за
да се утешат. Обаче дали учениците не вярват на жената, казваща това,
или пък, повярвали, скърбят, понеже не тям се яви първом, според както
им бе казал, че ще се яви в Галилея? Те, прочее, забравяйки (обещаното),
са печални. Преди да изтече и един ден, започнаха много да копнеят и да
чакат, желаейки да го видят, понеже чуха от жената, която го бе видяла,
а и самите те бяха видели празния гроб. Та, когато възжадуваха силно
да го видят - тогава вече настъпи вечерта, твърде късно — той застана
пред тях.
А защо се яви вечерта? Защото дотогава всички се събраха, освен Тома.
Също велико чудо! Защо не помислиха, че е привидение, а не истина, след
като изведнъж дойде и им се яви, когато вратите бяха затворени? Не е
ли, защото жената ги бе накарала да повярват?
И това още — яви им се в благ образ, но не през деня им се яви,
изчаквайки докато се съберат заедно. Голяма беше тяхната почуда, тъй
като, без да отвори вратата, той застана сред тях и показа прободеното
си ребро и ръцете, и със собствения си глас спря вълнуващите се,
казвайки: “Мир вам!” — сиреч — не бойте се, а и им припомни онова, що
им бе говорил преди разпъването: “Мира ви оставям, моя мир ви давам”.
И още: “В мене имате мир, в този свят имате скръб”. А учениците, видели
Господа, се възрадваха.
Виждащ ли как думите чрез делата се осъществяват? Което, прочее, бе
казал преди разпъването, сиреч: “Пак ще ви видя и ще се възрадва
сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме”, тази реч сега се
изпълнява чрез делото. Всичко това той превръщаше във вяра — твърда и
бързо потвърдена.
А ето, след възкресението първом изрече думата “Мир вам”, защото
навсякъде казва: “Благодат и мир вам.” И на жените Господ благовести
радост, понеже този пол беше тъжен и следователно получи първата
радост. Подходяща за двата пола дума дава; (мир) на мъжете, тъй като
знаеше, че те влизат в битка, а от мир се нуждаят, а на жените,
скърбящи, пожелава радост. “Унищожил всяка печал” — това посочва
нещата, що е изправил чрез кръста. А това е мирът — понеже е
унищожено заповяданото разделяне (на Бога от човека) и (Христос)
постигна светла победа, и всичко е праведно. По тази причина той каза:
“Както Отецът ме изпрати, и аз ви изпращам. И няма да се случи никаква
беда — и поради това, що вече се е случило, и поради моя чин, който ви
изпраща.” Оттук им възвисява умовете и им разкрива голямото
достойнство на вярата, понеже те трябва заради тези неща да приемат
(Духа). И при това не отправя молитва към Отца, но чрез властта (си) им
дава сила. “Духна и рече: “Приемете Светия Дух; и чиито грехове
простите, ще им се простят”. Както князът, изпращайки болярите в
тъмница, власт им дава, та когото поискат, то да затворят, а когото
поискат, него да изведат, по същия начин и, изпращайки тези ученици, в
същата сила ги облича.
Каза така: “Ако аз не отида, то той няма да дойде”. А дето “дава Дух”,
някои смятат, че не им дава Духа, но чрез духването ги прави чисти и
достойни за приемането на Светия Дух, та ги подготвя, давайки им сила —
понеже щом двата ангела, видели (го), се изумиха, то как те биха
изтърпели, приемайки толкова голяма неизречена и силна благодат? Но
той ги подготвя, давайки им сила, та затова (го) казва. И не рече:
“приехте Светия Дух”, ала “приемете” — сиреч, който ще дойде.
А Иоан Златоуст говори, казвайки: приеха сила, духовни дарове, но не да
възкресяват мъртвите и да проявяват могъщества, тоест чудеса, а да
прощават от грехове. Защото духовните дарове са различни, та затова
допълни, казвайки: “на които ще простите, ще се опростят”, изяснявайки
за какво дава силата. А Светия Дух приеха на петдесетия ден от
възкръсването, защото тогава се прояви чудотворната сила. Затова и
Христос рече: “Ще приемете сила, когато Светият Дух слезе върху ви и
ще ми бъдете свидетели”. А те бяха свидетели чрез чудесата, понеже
духовната благодат е неизповедима, а дарът — многостранен.
А това е, та да разбереш, че властта на Отца и Сина, и Светия Дух е
една. Което, прочее, се смята постоянно на Отца за неговия Син, същото е
присъщо на Сина и на Светия Дух. А как? “Никой няма да дойде при Сина,
рече, ако Отецът не го доведе”. Но ето пък синовството изразява така:
“Аз съм пътят, рече, никой няма да дойде при Отца, освен чрез мене .
Вникни, та да видиш, не се ли (отнася) това до Светия Дух, понеже
“никой не може да нарече Господа Иисуса, освен чрез Светия Дух”. И още
чрез апостола: понякога чрез Отца, а понякога — чрез Светия Дух (са)
дадени на Църквата. И делитбите на дара, виждаме, са отчески, и
синовни, и на Светия Дух.
Богу нашему слава сега и винаги!