Лекции - ЛЕКСИКОЛОГИЯ - 2

40
активна употреба, или пък докато бъдат изоставени като ненужни. Теоретически
погледнато, всички думи в езика при създаването си би трябвало да са неоло-
гизми, по-късно те се утвърждават в езика, а някои от тях остаряват и се изоста-
вят, т.е. някогашни неологизми могат да се превърнат в архаизми или историз-
ми. Така например думи като комсомолец, пионер, чавдарче, суинг, зоза през 50-те
– 60-те години на миналия век са се възприемали като неологизми, към днешна
дата обаче те са вече остарели думи.
Думите дискотека, компютър, космонавт (астронавт), преди 20–30 години
се смятаха за неологизми. Сега обаче те са заели стабилно място в ядрото на
речника.
При неологизмите може да се приложи подобна класификация, както и при
архаизмите, но аз ще посоча само две групи: лексикални и семантични неоло-
гизми.
Голяма част от лексикалните неологизми са заети от чужди езици, но е налице
и значително словотворчество по продуктивни словообразувателни модели: чалга-
джия, рокаджия, тежкар, гадняр, бесепар, седесар, въздухар, пънкар.
При семантичните неологизми се появят нови значения на познати думи,
напр.: мишка, икона, прозорец (компютърни), купон, морж, луноход.
ОБЩОНАРОДНА ЛЕКСИКА
И ЛЕКСИКА С ОГРАНИЧЕНА УПОТРЕБА
За да изясним тази тема, отново се налага да се върнем на въпроса за ядрото
и за периферията на речниковата система, тъй като, общо взето, разглежданите
групи от речниковия състав на езика съвпадат. Т.е. лексиката от ядрото на реч-
ника е същата тази лексика, която можем да наречем и общонародна. От друга
страна, напълно логично е в периферията на речниковия състав да попадне лек-
сиката с ограничена употреба.
Общонародна или общоупотребявана е лексиката, която се използва свобод-
но и неограничено в различните езикови сфери, която е ясна и разбираема за
всички носители на езика, независимо от мястото, където живеят, от професия-
та, образованието и начина на живот. Това е лексиката от т. нар. междустилов
пласт, лексиката, която се използва на всички функционални равнища и обеди-
нява говорещите един език (в случая съвременния български книжовен език).
Тъй като вече стана дума за лексиката от речниковото ядро, сега ще се въз-
държа да правя класификация. Ще припомня само, че това са такива общоу-
потребявани думи, назоваващи жизненоважни понятия, като хляб, вода, сол, сън,
ям, пия, ходя, бял, чер, зелен и т.н., и т.н.
Тук, естествено, ще обърнем повече внимание на лексиката с ограничена
употреба. Възможни са различни класификации, но се открояват 3 основни гру-
пи: на диалектите, на жаргонните и на специализираните думи.
1. Диалектна лексика. Това са думи, специфични за народните говори, чиято
употреба не е разпространена върху цялата българска езикова територия.
41
Те не са присъщи за книжовния език, но понякога проникват в разговор-
ната реч на носителите на един или друг диалект. Използват се и в худо-
жествената литература, най-вече за да се изгради речева характеристика
на героите.
Трябва да се каже, че ролята на диалектите в съвременния живот все
повече се ограничава. Основен фактор за това е всеобщото образование,
което се води на книжовен език, а също и консолидиращата роля на средс-
твата за масова информация, най-вече радиото и телевизията, която все
повече се засилва. Друг важен фактор е постоянното движение на населе-
нието, особено в посока към градските центрове, където съжителстват
представители на различни диалектни общности. Обратно – фактор за
съхраняване на диалектите е изолираността на отделните райони и липса-
та на контакти между тяхното население. Но това отдавна е история. Са-
мите диалекти в своя чист вид също са обект на езиковата история. Но от-
делни думи и изрази с подчертан регионален характер продължават да се
употребяват; особено упорити са фонетичните особености на диалектите.
Класификацията на диалектизмите се прави на основата на разликите
между диалектните и книжовните думи. И тези различия могат да се тър-
сят на фонетично, словообразувателно, морфологично и лексикално рав-
нище.
а) фонетичните диалектизми се различават от книжовните думи само
по някои особености на звученето (вкл. и на ударението) си. Това се дъл-
жи на особености, характерни за съответните диалекти – т. нар. екане в
западните говори (млеко, репа, вера), изговор на /а/ вм. /ъ/ от @ в югоза-
падните говори (маж, пат, заб), на /о/ в същата позиция в Родопите
(мож, пот, зоб) и т.н. Фонетична особеност са и многобройните варианти
на частицата за бъдеще време по цялото българско езиково землище (ша,
шъ, ше, же, че, к’е, зъ); на различните варианти на думата човек: чиляк,
чивяк, чуляк, чоек, чивек и др. под.; с различия в ударението: вҐда+ ж˜на+
рˆботя 9 рабҐтя: зˆрежи+ направЈх:
б) словообразувателните диалектизми са свързани с различните на-
чини на образуване на отделни думи в диалектите: червяк : червей; камен
: камък; вълкиня : вълчица; мръкнина : мрачина : мрак; мравиня : мраву-
няк; заглаве : възглавница;
в) морфологични диалектизми са тези, които се отличават от кни-
жовните си съответствия по някои елементи на парадигмата, т.е. някои от
формите им са различни от книжовните: ходим : ходиме; говорим : гово-
риме; носиме : носимо; плетоше : плетоха; връо : върхът; мажо, мажот
: мъжът;
г) лексикалните диалектизми се различават напълно от своите съот-
ветствия в книжовната реч, а и в останалите диалекти: торман : бивол;
тормаче, турмаче : теленце (на бивол); проводя : изпратя; видело : свет-
ло; хухловица : кукумявка; гълъби : мисир : кукуруз : царевица; компири :
42
патати : барабой : брамбори : картофи.
Част от лексикалните диалектизми нямат съответствия (синоними) в
книжовния език, напр.: глига, драгинко (по-млад девер), дзиври ‘вълнени
гащи’, дзвизка ‘двегодишна овца’, литак ‘къса женска дреха’, снежница
‘вода от разтопен сняг’.
2. Жаргонна лексика. Тук има известно разнообразие в терминологията.
Терминът жаргон е от френски, но се използва и английският термин
сленг. Освен това се срещат и названията социални говори и социолекти.
Обикновено като разновидност на жаргона се представя и аргото (таен
говор). Известен е и терминът тарикатски език, който се смята вече за
остарял.
Жаргонът е особена разновидност на разговорната реч, която обс-
лужва определена група хора с една и съща духовна нагласа, близки инте-
реси и общи ценности. Жаргонът разполага със специфична, образна,
силно експресивна лексика, в която членовете на групата влагат най-вече
своето чувство за хумор. Употребяващите жаргонни думи се стремят да
бъдат оригинални, затова лексиката от този род бързо остарява и се про-
меня.
Поради факта, че общоприети книжовни думи се заменят с други,
жаргонът, т.е. социалният говор, прилича на диалектите (териториалните
говори), но приликата е само до тук. В жаргона ги няма другите особенос-
ти на диалектите, като фонетични и граматични различия например.
Групите, сред които се заражда жаргонът, са преди всичко младежки
– ученици, студенти, войници.
В жаргона могат да се използват и готови, но находчиво преосмисле-
ни думи от книжовния език: терен, купон; комбинезон (коняк + кока-кола),
облак, чук (други видове коктейли), снежинка (негър); от диалектите: чу-
кундур (прост човек), урунгел (грозен човек), хърба (слаб човек), млатя;
от чужди езици: кънтри, прованса (село), гот, бижу, барометър (нос).
Жаргонът има и собствено словообразуване, което става по същия
начин, както и в книжовния език: пънкар, хипар, тъпунгер, бройкаджия,
бабушкера, бабеса, бачкар (бачкер), перушан и др.
По-често употребявани думи от жаргона навлизат и в разговорната
реч. Такива думи са мацка, гадже, тарикат, бачкам, базикам се, пасувам,
занасям се, чаткам, чактисвам, зацепвам.
Аргото (апашкият говор) е разновидност на жаргона, която се използ-
ва от т.нар. декласирани елементи. Това е конспиративен, таен език на
крадците. Говори се, че те имат 10 термина за различните видове кражби:
калаус (с подправен ключ), туфа (чрез взлом), караманьол (въоръжен гра-
беж), добрак (чрез разрязване на джоб), петлярка (кражба от джоб с по-
мощта на 5-те пръста); вътрешна махала (кражба от вътрешен джоб),
външна махала (от външен джоб), текне кириз (от чекмедже) и т.н.
43
Чрез използването на арготична лексика тези, които я използват, це-
лят да останат неразбрани от “неспециалистите” и от своите жертви, раз-
бира се.
Към аргото се отнасят и тайните говори на занаятчиите (зидари, ши-
вачи, калайджии), които все още са се говорели някъде докъм средата на
ХХ в. У нас най-добре са проучени тайните говори на зидарите от югоза-
падните краища. С помощта на специфичната лексика, която са използва-
ли, майсторите са се опитвали да съхранят професионалните си тайни.
Ето и няколко думи техния речник: гур (камък), друно (дърво), шкипар
(тухла), штица (дъска), дланче (ренде), търкалячка (количка), брич (хляб),
глуо (ухо), мотра (дъщеря) и т.н.
3. Специализирана (терминологична и професионална) лексика. Това са ду-
ми и изрази, които специалистите от различни области на науката, техни-
ката и материалното производство използват при осъществяване на про-
фесионалната си дейност. Специализираната лексика се дели на две голе-
ми групи: термини и професионализми.
Термините са думи и словосъчетания, които означават точно формулирани
понятия от областта на науката, техниката, икономиката, изкуството, обществе-
но-политическия живот и др., напр.: атом, молекула, терапия, инфаркт и др.
Термините се образуват по различни начини:
а) чрез преосмисляне на общоупотребявани думи: рак, език, камера, лопат-
ка, око;
б) създадени чрез морфемно словообразуване: ударение, сричка, гласна, съг-
ласна;
в) заети от чужди езици: вариола, варицела, метаморфоза, морфология,
фрактура;
г) чрез калкиране: наречие, местоимение, водород, двуокис, триокис, право-
пис, правоговор, четириъгълник.
Термините от своя страна се делят на общоупотребявани и тясноспециали-
зирани. Общоупотребявани са например литературните, географските, матема-
тическите и др. термини, които са известни на всички още от основното учили-
ще: разказ, повест, роман, герой; континент, полуостров, океан; теорема, ак-
сиома, хипотенуза.
Специализираните термини са известни само на по-тесен кръг специалисти,
усъвършенствали се в съответната област. Примери: глаукома, геронтология,
увула (в медицината); литота, анапест, синкопа (в литературата); фонология,
еквиполентни, градуални, привативни опозиции (в езикознанието).
Професионално специализираната лексика по своята характеристика стои
близо до терминологията. Нарича се още и професионален жаргон. Тя е различ-
на във всяко професионално направление и е многобройна в количествено от-
ношение, тъй като са много и професиите. Нейното количество многократно
превишава общонародната лексика. Това е така, защото колкото отиваме към
44
периферията, толкова повече (макар и по-рядко употребявани) стават езиковите
единици, които я покриват. Ето няколко примера от професионалната лексика на
плетачките: бримка, наметка, свивка, наддавка; на дърводелците: ренде, банциг,
циркуляр, шкурка; шлайфам, рендосвам; на монтьорите (шлосерите): болт, гай-
ка, шпилка, резба, флашка, свредел, дрелка и т.н.
СТИЛИСТИЧНО РАЗСЛОЕНИЕ
НА БЪЛГАРСКАТА ЛЕКСИКА
ФУНКЦИОНАЛНИ СТИЛОВЕ
Макар че съществува отделна научна дисциплина, наречена стилистика,
понятието стил се разглежда и от лексикологията, тъй като е свързано с подбора
и употребата на лексикалните средства.
Според М. Янакиев “стилът е съвкупност от изрази, която характеризира
определена група хора, разбиращи даден език” (Записки по стилистика на бъл.
език, С., 1964, с.26).
Едно по-разширено определение на лингвистичното понятие стил представя
Ст.Брезински: “СТИЛЪТ Е СИСТЕМА ОТ ЕЗИКОВИ СРЕДСТВА, СЪВКУП-
НОСТ ОТ ФУНКЦИОНАЛНИ РАЗНОВИДНОСТИ НА БЪЛГАРСКАТА КНИ-
ЖОВНА РЕЧ, ХАРАКТЕРНИ НАЧИНИ, ПО КОИТО СЕ ИЗПОЛЗВАТ ЕЛЕ-
МЕНТИТЕ НА ОБЩОНАРОДНИЯ ЕЗИК ЗА ЦЕЛИТЕ НА ЕЗИКОВОТО ОБ-
ЩУВАНЕ”.
Според К. Попов стиловете на книжовния език са такива “РАЗКЛОНЕНИЯ,
ФУНКЦИОНАЛНИ РАЗНОВИДНОСТИ НА НАЦИОНАЛНИЯ ЕЗИК, КОИТО
СЕ ОБУСЛАВЯТ ОТ ВИДА НА ОБЩУВАНЕТО, ОТ ЦЕЛИТЕ И СЪДЪРЖА-
НИЕТО НА ИЗКАЗВАНЕТО, ОТ СИСТЕМАТА, СПОРЕД КОЯТО СЕ ИЗПОЛ-
ЗВАТ ЦЕЛЕСЪОБРАЗНО ЛЕКСИКАЛНИТЕ И ИЗРАЗНИТЕ СРЕДСТВА НА
ОБЩОНАРОДНИЯ ЕЗИК”.
Стиловете могат да бъдат индивидуални и колективни. Индивидуалните
стилове сигурно са толкова, колкото са и хората, говорещи (и пишещи) на даден
език. Това е така, защото всеки човек има свой специфичен начин на устно и
писмено изразяване, дори и да се опитва да подражава на някого. По този повод
френският учен от ХVIII в. Жорж-Луи Бюфон е казал: “СТИЛЪТ — ТОВА Е
ЧОВЕКЪТ”.
Когато говорим за индивидуален стил, обикновено имаме предвид големите
имена в литературата, а със стила на един или друг писател се занимават откъм
различни гледни точки и литературоведи, и езиковеди. Ето какво пише за стила
Милена Цанева:
“Стилът — това е своеобразен лексикален подбор, характерна образност,
45
особена конструкция на фразата, една или друга мелодия на речта… Стилът се
изразява в съотношението на различните части на речта, в предпочитания към
известни граматични категории, в любими думи и изрази, в изработването на
свои собствени шаблони, ако щете… всеки от елементите на авторовия стил
може да се открие и у другиго, но цялостната сложна комбинация на тия еле-
менти у всеки отделен автор е неповторима. В стила е целият жизнен опит на
даден автор, неговото възпитание и култура, темперамент и поглед върху света.”
Ако индивидуалният стил на писателите е предмет на изследване предимно
от литературознанието, то езикознанието се интересува преди всичко от т. нар.
колективни стилове. Тук трябва да се каже, че между езиковедите няма единс-
тво по отношение на броя и названията на стиловете; има дори и учени, които
смятат, че определянето им е безсмислено, тъй като трудно могат да бъдат посо-
чени и границите между отделните стилове. Единство по въпроса липсва дори и
в трудовете на един и същ автор. Така например М. Янакиев (който е и най-
известният български автор в тази област) в една своя работа е посочил 2 стила
(научен и художествен), а в друга — 3 (книжен стил, разговорен стил и диа-
лектен, областен стил). Л. Андрейчин в един учебник, на който е съавтор (Съв-
ременен бълг. език. Учебник за I к. на учителските институти 1953), посочва два
основни стила на речта в зависимост от двата основни начина, по които се отра-
зява действителността: логически (разсъдъчен) и образно-емоционален. Логи-
ческият стил според него отразява действителността по чисто мисловен (инте-
лектуален, разсъдъчен) път, като използва изразни средства, които въздействат
главно върху мисълта. Логически е стилът на научната и научнопопулярната ли-
тература, на административните документи и др. Образният стил на речта отра-
зява действителността по образен и емоционален път, като използва изразни
средства, които въздействат не само върху мисълта, но също и върху въображе-
нието и чувствата. Такъв е стилът на различните видове художествени произве-
дения, както и на някои публицистичните творби.
В една по-късна своя работа — книгата “На езиков пост” (1961) — Л. Анд-
рейчин разглежда вече 5 колективни стила на българската книжовна реч: РАЗ-
ГОВОРЕН, НАУЧЕН, ХУДОЖЕСТВЕН, АДМИНИСТРАТИВЕН И ПУБЛИ-
ЦИСТИЧЕН. Тази негова класификация приемат и повечето от съвременните
български езиковеди (например авторите на учебници по лексикология и сти-
листика Р. Русинов и Ст. Георгиев, Т. Бояджиев, Ст. Брезински). Тази класифика-
ция ще използваме и ние, макар и да не е единствената. Напр. в учебник на В.
Вътов (Фонетика и лексикология на българския език, 1995) се говори за следни-
те 6 стила: разговорен, професионално-производствен, официално-делови,
научен, публицистичен, художествен.
А сега — кратка характеристика на отделните колективни (наричани още и
функционални) стилове:
46
1. РАЗГОВОРЕН СТИЛ. Разговорният стил на книжовната българска реч до-
пуска по-свободна употреба на думи, характерни за народната реч. Употребяват
се широко известни диалектни думи, както и думи от турски произход — смята
се, че те имат по-изразен разговорен оттенък. Примери:
ОставЈ го тоя êàëïàçàíèí, за нищо íå ñòàâà!
Голям зор видях на изпита. Без малко да артисам!
Не се бъзикай с мене, да не ми налапаш ръкава!
Ако обаче се прекалява с употребата на думи с по-силно изразен местен (ди-
алектен) характер, неразбираеми за всички слушатели, или пък с неясни и малко
известни турски и др. чужди думи, разговорната реч ненужно се задръства с
много некнижовни елементи. По този начин се нарушава една от основните
функции на езика — комуникативната; затруднява се общуването между отдел-
ните носители на езика, те не могат да се разберат помежду си.
Според Ст. Брезински (Журналистическа стилистика, 1976), тъй като в раз-
говорния стил не се използва специална терминология, неразбираема за широк
кръг хора, с негова помощ някои специални въпроси от различни научни облас-
ти могат да бъдат представяни в по-достъпна форма — чрез научнопопулярно
изложение. По такъв начин разговорният стил може да служи като обединяващо
звено между народно-разговорната реч и научния стил. Според мен Брезински
не е съвсем прав. Грешката му се състои в това, че причислява към разговорния
стил лексика, която по същество е обща за всички стилове. Това е т. нар. меж-
дустилов лексикален пласт, който стои в основата на всяко изказване, а принад-
лежността на съответното изказване към един или друг функционален стил се
определя от честотата на употреба на специфичната за съответния стил лексика.
А това означава, че научнопопулярното изложение не е някаква смесица между
научен и разговорен стил, а научен текст, написан със средствата на междусти-
ловия пласт, без или с ограничена употреба на специфичната за научния стил
терминология.
В разговорния стил често намират място по-характерни думи, чрез които се
изразяват различни чувства и емоции, т.е. използват се думи за допълнителна
емоционална оценка от страна на говорещия. Между тях особено място заемат
умалителните съществителни, прилагателни, наречия, глаголи: майчица, же-
ничка, мъжленце, детенце, биричка, ракийка, хубавичка, късничко, слушкам,
гледкам и др. под.
Разбира се, в разговорната реч заемат място не само думи с помощта на кои-
то се изразяват положителни емоции, но и лексикални средства, изразяващи
възмущение, неодобрение, презрение: глупак, дивак, простак, говедо, пръждос-
вай се.
Широка употреба в разговорната реч намира и фразеологията, напр.: Наля-
гай си парцалите! Обирай си крушите! Гледай си работата! Дигам си чукала-
47
та. Плюя си на петите.
Разговорният стил допуска и известна свобода във фонетично отношение,
като например изпускане на гласни и съгласни, замяна на И с Й и др. : наште,
ваште, мойте, твойте четирсет и четирсе .
2. НАУЧЕН СТИЛ. Той е резултат от функционално преобразуване на средс-
твата на общонародния език и по-точно — на книжовния език, за да се постигне
по-строго логическо изразяване с чисто познавателно съдържание, подчинено
на аргументите и доказателствата, на анализите и обобщенията, в които се фор-
мулират дадени закономерности. Без да изключваме възможността за образно и
емоционално изразяване, трябва да подчертаем, че в научния стил доминира ло-
гико-разсъдъчната насоченост на изложението, която определя както характера
на стилистично специализираните думи, така и подбора на основната лексика
— думи с пряко номинативно значение, терминологична определеност, едноз-
начност и понятийна обобщеност. Съществена е употребата на думи, отразява-
щи логическите връзки и конструиращи самите логически построения.
Научното изложение изисква специална терминологична лексика, която е
или строго ограничена, или има тясно професионална известност. Затова са зас-
тъпени и повече чужди думи от интернационалната лексика. Научният стил се
характеризира и с различна степен на използване на отделните части на речта,
които могат да имат терминологично значение. Най-значителен е делът на съ-
ществителните имена, както и на някои глаголи, с които се назовават процеси и
явления. Думите губят своята експресивност, затова почти не се използват ума-
лителни форми; не се срещат междуметия и експресивни частици. В замяна на
това доказателствената форма и научното построение изискват увеличена упот-
реба на думи и изрази с уточняващо значение, предимно наречия, като следова-
телно, например, очевидно, именно, съответно, естествено, разбира се, от
това следва, че. С помощта на тези лексикални единици се конструират фрази
за изразяване на извод, обобщение, потвърждение и др. под.
3. ХУДОЖЕСТВЕН СТИЛ. Това е стилът на художествената литература от
различните £ жанрови области — поезия, проза, драма, — които носят отпеча-
тъка на творческата индивидуалност на авторите, но имат и общи структурни
черти. Езикът на художествените произведения е обусловен от идейно-
художественото съдържание, от отразяваната епоха, от конкретното изпълнение
на художествения замисъл, от естетическите задачи, от връзката на творбите с
цялостното творчество на автора и с изискванията на литературния процес.
Основна особеност на художествения стил е неговата образност, сетивност и
богата асоциативност.
Тъй като художествената литература е отражение на живота, в художестве-
ния стил проникват елементи от всички останали стилове. С тяхна помощ се
прави речева характеристика на героите, въвежда се читателят в специфичната
атмосфера на художественото произведение, предоставя му се възможност да
заживее в описваната историческа епоха, както и да добие по-ясна представа за
48
социалната среда на литературните герои.
Художественият стил има и своя специфична лексика, която най-ярко се
проявява в поезията. Там се срещат думи като блян, зефир, заник (От заник
слънце озарени, алеят морски ширини — П. Яворов). Нещо повече — в много
случаи авторите на художествени произведения създават свои собствени думи.
Така например Хр. Смирненски е любител на сложните думи: босоходец, вол-
нокрил, всевластен, всевластница, гълъбоцветен, гърбосложен, душетровен,
душеяден, златоален, златозвезден, ластовичокрилен, лунносребърен, огнекрил,
огнепурпурен, огнеструен, русокъдра, среброснежен, устодопреница и т.н.
(Най-малко 60 думи са негово дело). Тук можем да споменем и Радой Ралин,
който има и собствен речник от “недупкоспособни думи”. Ето някои от тях: аб-
солютив, автогавра, агитпоп, администрах, баджаначалство, безличество,
благовонящ, бръщолевичарство, вампиршество, верногледец, гафторитет,
глупацитет, далаверност и т.н. Блага Димитрова пък е създателка на думи като
бдец, пепелно (лице), оцепеняла, изпитлив (поглед), седможилесто (въже), дър-
ворезбни (бръчки), гостолюбен, дъждочистачка, самоотречение, трошляци,
променчиви (Пътуване към себе си). Ще ви спомена и една находка на Анчо Ка-
лоянов — хубавиче.
4. ПУБЛИЦИСТИЧЕН СТИЛ. Този стил се обособява въз основа на целесъ-
образно използвана лексика, свързана с обществено-политическия живот и с
журналистическата практика. Това е езикът на всекидневната преса, на полити-
ческите списания и бюлетини, на радиото и телевизията, на такива жанрове като
статии, дописки, интервюта, кореспонденции, политически прегледи, доклади,
речи, информации, очерци, фейлетони, призиви, възвания и др. под. Със своите
оперативни жанрове средствата за масова информация се докосват до всички об-
ласти на политическия, стопанския, културния и спортния живот. затова тук лек-
сиката е твърде разнообразна и индивидуална по своята тематична принадлеж-
ност, но е типологически единна и функционално организирана като средство за
изява и въздействие върху читателя. Тук също се проявява обособен стилистичен
лексикален пласт от думи като партия, програма, политика, демокрация, тота-
литаризъм, леви, десни (левица, десница), левоцентристки, десноцентристки,
популизъм, реституция, приватизация, както и изрази като гражданско обще-
ство, мафиотски структури, тоталитарен режим, политически рейтинг, соци-
ално напрежение.
В публицистичния стил се пораждат и много от оказионалните думи, които
се проявават като неологизми, а по-късно могат да се настанят и трайно в езика,
напр.: компромат, правоимащ, наркобарон, реститутка.
Срещат се и думи, резултат на по-свободно словотворчество, често изкуст-
вено съставени и не толкова нужни за езика: хардлайнер, топченге, соцлидер,
контрадезинформатор и др. под.
В публицистичния стил, както и в изискванията към него – особено през
последните десетина години – настъпиха сериозни промени. И тези промени, за
49
съжаление, не винаги са в посока към неговото усъвършенстване. Напротив,
именно в най-многотиражните издания наблюдаваме случаи на профанация, на
ориентиране към читатели с ниско интелектуално равнище.
Простакът, ако използвам едно клише от близкото минало, стана пример за
подражание. Всъщност, в някои среди, за да те приеме тяхното микрообщество,
е необходимо да се правиш на простак, т.е. да се включиш в средата. Иначе няма
да оцелееш. Но това е вече друга тема, обект на други научни дисциплини.
Безспорен факт е, че обществото ни се демократизира, демократизира се и
речта (това най-добре личи и най-бързо се проявява в речта на медиите). Само
че не мисля, че двете тенденции – демократизация и интелектуализация – тряб-
ва да се противопоставят една на друга, нито пък да се поставя знак за равенст-
во между демократизация и профанация. Това според мен са единици на различ-
ни равнища.
Демократизацията предполага свобода на словото, която може да се проя-
вява в най-различни посоки, и профанацията е само една от тях. Всъщност, и
свободата на словото не е безгранична. Вярно е, че част от старите задръжки
постепенно изчезнаха, само че на тяхно място неусетно се настаниха нови огра-
ничения, не по-малко потискащи хората, които желаят да говорят и пишат това,
което мислят. Но и това е друга тема.
Всеобщо е мнението, че езикът на съвременните ни вестници е с ниско ка-
чество. При това те взаимно си влияят и си подражават, като че ли пишещите на
техните страници се надпреварват кой да се изрази по-нехудожествено и на по-
лош български. По тази причина те трудно могат да бъдат класифицирани по
качеството на езика си. Все пак, без да съм ползвал сигурни статистически дан-
ни и без да претендирам за абсолютна точност, бих подредил на последните три
места следните вестници: „Нощен труд”, „24 часа” и „(Дневен) Труд”. За съжа-
ление, ако не се брои първият, това са най-четените български вестници
Един от критериите, по които може да бъде оценяван публицистичният
стил в неговата вестникарска разновидност, се състои в умението да се използва
синонимното богатство на българския език.
В днешната ни преса прави впечатление, наред с много други неща, и заси-
лената употреба на синоними – лексеми и словосъчетания, която в много случаи
носи белезите на самоцелност. Нашите журналисти, особено пишещите на кри-
минални и на спортни теми, изглежда добре са запомнили от своите учители по
български език иначе полезната препоръка да разнообразяват речта си със сино-
нимни думи и изрази. И те започват да трупат в един и същ материал, дори в ед-
но и също изречение, думи и изрази от различни стилистични равнища. Речта
става толкова претрупана и тромава, че читателят понякога се чуди за един и
същ обект ли става дума в текста, или за няколко.
Да вземем например съществителните полицай и милиционер. В „дървения
език” от близкото минало тези думи почти не се употребяваха. Над тях витаеше
нещо като табу, замествахме ги с евфемистичните изрази (обикновено в мн.ч.)
„пазители на реда” (когато ставаше дума за полицаи от западните страни) и „ор-
50
ганите на МВР”, „компетентните органи” и др. под. – когато се пишеше за бъл-
гарските милиционери или за колегите им от „братските” страни.
Днес разнообразието е направо смазващо: ченгета, суперченгета, топчен-
гета, фуражки, униформени, сили на реда, качулати, барети, гардове, стра-
жари, понякога дори и полицаи. Ако пък надникнем „от другата страна на бари-
кадата”, ще видим, че там разнообразието също не е малко: бандити, мутри,
апаши, гангстери, мафиоти, бабаити, дебеловрати или описателното момчета
с дебели вратове, които се возят на лъскави коли с лесно запомнящи се номера.
Далеч по-рядка е употребата на стилистично неутралните лексеми нарушител
(на закона) и престъпник. Така например само в една статия от двайсетина реда
във в. „Труд” от 14 май 1998 г. известен нарушител на закона от Дупница е наре-
чен по пет различни начина: (дупнишкият) мафиот, (голям) престъпник, (дуп-
нишкият) гангстер, бандит, баш бандит.
Като правило в заглавието, изглежда за да се привлече читателското внима-
ние, се извежда думата от най-ниското стилистично равнище. Ето няколко при-
мера:
Пияно ченге се гръмна по невнимание (Сега, 9. ХII. 1997).
“Лацио” закопава “Милан” (Сега, 1. V. 1998).
Спипаха въоръжен апаш (Труд, 11. ХI. 1998).
Пандизчии взеха 600 заложници в Бразилия (Труд, 31. ХII. 1997).
МВР учи чужди туристи да се пазят от апаши (Стандарт, 15. V. 98).
Допингченгета идват на крака при лъвовете (Труд, 26. V. 1998).
Съдят медсестра, завлякла лекари и пациенти (Стандарт, 15.V. 98).
Свекър гръмна снаха си (Труд, 18. ХI. 1997).
Нова цигарена афера разтресе Румъния (Стандарт, 19. V. 1998).
Депутатите се сдърпаха за ДДС (Монитор, 13. ХI. 1998).
Униформени помляха мъж пред дъщеря му (24 часа, 4. ХI. 1998).
И това е само малка част от примерите, с които разполагам.
Ако в заглавието се търси възможно най-ефектният представител на един
синонимен ред, то в изложението вече могат да бъдат употребени и неутрални
синоними. Това се налага и от необходимостта да бъде предоставена на читате-
лите по-точна информация. Така например ако в едно заглавие се споменават
униформени, то в текста под заглавието трябва да се уточни за какви именно
униформени става дума: полицаи, войници, кондуктори или някакви други; ако
униформените са помлели някого, трябва да се каже в какво се състои това тяхно
действие: дали са го прегазили с автомобил, дали са го пребили или просто са го
набили (нанесли побой).
Много често синонимът, употребен в заглавието, представлява хипербола,
която има малко общо с действителността, например: „Трус разлюля Югозапад-
на България“. Оказва се обаче, че трусът е от трета степен по скалата на Рихтер
и едва е усетен по високите етажи на сградите. Всъщност той леко е поразкла-
тил тези сгради.
Нещо подобно може да се каже и за обикнатия от съвременните ни журна-
листи глагол скачам. Често срещани са заглавията от типа: „Заплатите скачат с
51
5 процента“. Че какво скачане е това? Те просто пълзят или леко повишават,
опитвайки се да догонят инфлацията. Авторът би имал основания да каже, че
заплатите скачат, само при положение, че те се увеличават поне двойно.
И какво излиза? Излиза, че зад привидното разнообразие (и разностилие)
се крие добре познатият ни шаблон. Вярно е, че шаблонът има нов облик, поо-
чистил е речниковия си състав от думи и изрази, заети от официално-деловия
стил, в замяна на които се е попълнил с елементи, имащи просторечен, жарго-
нен и разговорен характер.
Ръководство по стил
Уважавам усилията на младия журнализъм да се изразява оригинално — эа едно по-
нятие с по няколко синонима, в това число турцизми, гьрцизми, циганизми, гаменизми,
каруцаризми и другизми. Тьй в днешния публичен език влизат всички думи от речнико-
вия фонд. Заработва цялата мускулатура на езика ни.
Обаче!
Като се да бяга от шаблона, се влиза в нова шаблонна схема. Когато се съобщава,
че някакъв ром (циганин, мингянин, мангасарин, мангал, братчед, факултетовец, мал-
цинственец) е краднал магаре, в следващото изречение, за да няма повторение на „ма-
гаре“, се казва, че „четириногото“ било откарано еди къде си. Ако има новина за ко-
кошка, патица, пуйка, по-натам тя се именува „пернатото“. Ако е нещо за полицай, по-
долу той се преврьща в „униформен“. Ето така и езикът става „униформен“.
Та от уважение към поривите към оригиналност и метафоричност искам да дам на
лексикално и метафорично въоръжение още думи и стилни фигури, които могат да
влязат в оборот.
Да започнем с „четириногото“ (магаре): Марко, Сивко, Осел, Исусово возило,
Дългоушко, Надаренко, Петокракия...
За дворна птица (пернато): дворянка, яйценоска.
За полицай, освен ченге: стражар, заптие, пазвантин, джандарин, бюджетен гард,
полисмен, вале, фанте, кука,
За областен управител: областократор, векилин, валия, назърин. Например: „плов-
дивският печат съобщава, че тамошният валия, нали си пада бир парче поет, се е напънал
да напише сонет и скоро щял бил да го доизкусури, май.“
За крадци и тьрговци на крадени автомобили вече е в широк оборот понятието
„автоджамбази“. Нека се знае, че „джамбаз“ е търговец на едър добитък. А търговец
на дребен добитък е джелеп. Тьй че 6и трябвало „джамбаз“ да се нарича крадецът или
продавачът на едрокубатурни коли. А на дребнокубатурни коли — автоджелеп.
За политическо лице, което няма никакво лице, може да се каже, че е политически
субпродукт. А за такъв, който има доста изразено лице — политическа мутра. Е, какво
може да се каже за богообразен отец (светиня му), който сьс свещички буни масите, а
после в американски трактири кърши снага и пее руски частушки? Не е ли това имен-
но политически субпродукт?
За политическо лицс, сменило няколко партии, позиции, веруя вж. Речник на оста-
релите думи и термини: дьонме, потурнак; мастия, уруспия, пиростия, шафрантия...
За събирач на средства за фондации и др., вж. събирач на помощи за министри —
таксидиот.
52
Млади колеги, черпете с пълни шепи, обогатявайте езика си с всичка сила. Пи-
тайте, искайте още!
Димитър Яръмов – в.„Сега” (12. ХI. 1998, с.24)
5. АДМИНИСТРАТИВЕН СТИЛ. Определя се от наличието на думи с по-
специално предназначение, свързано с еднотипно оформяне на документи в
държавни и др. учреждения. Обособява се определена терминология и типична
за този стил лексика: заявленние, молба, автобиография, докладна записка, ре-
золюция, завеждам, алинея, параграф и др. под. По определен начин и със спе-
цифична шаблонна лексика (която ако в другите стилове се смята за недостатък,
тук е важно предимство) се оформят разпоредби, закони, протоколи, решения,
заповеди, служебни писма, докладни записки. Изискването за нормативност и
регламентиране не изключва необходимостта от изчистване от някои остарели
или неподходящи думи и форми, срещу закостенели образци на административ-
ната реч (предимно русизми), например: заведущ вм. завеждащ, живущ вм.
живеещ, включая, вм. включително, начиная вм. започвайки (като се започне) и
др. под.
Все пак трябва да се отбележи, че административният стил е консервативен
и е съхранил такива думи и изрази, които извън него се смятат за остарели (вхо-
дящ и изходящ (номер), ищец, ответник, требване).
БЪЛГАРСКАТА ЛЕКСИКА
СПОРЕД ПРОИЗХОДА НА ДУМИТЕ
Лексиката на българския книжовен език се е изграждала в продълже-
53
ние на столетия (от създаването на старобългарския книжовен език са из-
минали повече от 11 века, но да не забравяме, че съществува и многовеко-
вен предписмен период (до ІХ в.), в който българският език се е оформил
като средство за общуване. Все пак е било необходимо езикът да е обрабо-
тен в достатъчен степен, за да се създаде писменост за него. Още повече,
че са съществували опити и преди св. св. Кирил и Методий да се записват
български и първобългарски текстове с гръцки букви.
Най-древният пласт в българската лексика е наследен още от индоев-
ропейския праезик, а следващият по време лексикален пласт се отнася към
праславянската епоха (т.е. към времето, когато българските славяни още не
са се отделили от своите събратя, за да се отправят към Балканския полу-
остров). Третият пласт вече е от времето, когато южните славяни започват
своя самостоятелен живот, а тази самостоятелност се отразява и върху
техния език – по някои свои особености, вкл. и в словообразуването, той
започва да се отличава от езика на останалите славяни. Още повече, че на
Балканите езикът на славяните е повлиян от езика на завареното тракийско
население (макар и да се спори по въпроса имало ли е преки контакти
между българските славяни и траките). През VІІ в. се намесва и още един
фактор – езикът на прабългарите, думи от който също навлизат в славянс-
кия език на българите (смята се за прието, че езикът на прабългарите е
принадлежал към тюркските езици).
На Балканите българските славяни заварват и население, което е гово-
рело латински и гръцки език и тези езици също са повлияли върху бъл-
гарския още в неговия предписмен период.
Със създаването на славянската азбука и на книжовния старобългарски
език започва и културното влияние на гръцкия език, тъй като св. Кирил и
Методий и техните ученици превеждат богослужебните книги именно от
гръцки и в много случаи, когато не успяват да намерят български съответ-
ствия, въвеждат гръцки думи за назоваване на специфични религиозни
понятия.
“Златният век” на цар Симеон е време и на активно словотворчество.
В старобългарския език се създава значителна културна лексика, която
чрез богослужебната литература преминава в речниковите системи на дру-
гите славянски езици, и особено на руския.
Силно повлиян от старобългарския език е и един неславянски език –
румънският. Всъщност това влияние го има още в предписмения период и
се дължи на преките контакти между славяни и власи, които са населява-
ли, общо взето, едни и същи територии. Със създаването на книжовния
старобългарски език и общата православна религия обаче това влияние
тръгва и по книжовен път. Тук ще припомня, че чак до ХVІ в. българският
език в неговия среднобългарски вариант е език на държавната админист-
рация във влашките княжества.
Културата на средновековна България и книжовният език като важен
54
елемент от културата се развиват успешно до края на ХІV в., когато се
наблюдава и своеобразен разцвет на българската книжнина, чийто връх е
Търновската книжовна школа.
За съжаление, идва нашествието на турците, което значително забавя
развитието на българската култура. Българо-турският билингвизъм от епо-
хата на робството се отразява силно върху лексикалната система на бъл-
гарския език, в която навлизат огромен брой турцизми (а чрез посредни-
чеството на турския – и думи от други езици – най-вече арабски и пер-
сийски).
Важен период в изграждането на българската лексика е времето на
Възраждането, за чието начало, както е добре известно, се приема Истори-
ята на Паисий (1762 г.). Тогава, докъм края на ХІХ в., се изгражда и ново-
българският книжовен език, който ясно се разграничава от черковносла-
вянския. Активизира се дейността на книжовниците, създава се и новата
българска литература. Усъвършенства се и лексикалната система, като се
активизира словотворчеството. Езикът започва да се отърсва от турцизми-
те, голяма част от които започват да се заменят с думи, изковани по бъл-
гарски словообразователни модели. В този период се засилва влиянието на
руския език. Освен многото руски думи, в българската език навлиза с рус-
ко посредничество и жизнено необходимата за общуването в модерното
общество културна лексика от други европейски езици (френски, немски,
италиански), като не се изключва, разбира се, и пряко влияние от тези ези-
ци. По време на Възраждането има и известно лексикално влияние от ру-
мънския език, тъй като, както е известно, значителна част от дейците на
българското национално възраждане (вкл. Ботев, Левски, Каравелов, П.
Берон) живеят и творят във Влашко.
След Освобождението вече българският език продължава своето бурно
развитие. Той вече има статуса на официален език Продължава започнало-
то през възраждането изграждане на национална терминология в различ-
ните научни области, окончателно се оформя и стиловата диференциация.
Разширяват се международните контакти на българите, които водят
след себе си и различни културни влияния. Докъм средата на ХХ в. има
значително влияние на немския и френския език, от които навлиза лексика
от различни области на живота; непосредствено след 1944 г., покрай поли-
тическата ориентация на страната отново се засилва руското културно
влияние (вкл. и в областта на лексиката), а след 1980 и особено след 1990
г. се наблюдава силно влияние на английския език.
Едва ли на света съществува обработен книжовен език, който да се раз-
вива изолирано, без влияние от страна на други езици поне в лексикално
отношение. Затова и лексиката във всеки един език може да се раздели на
две основни групи – домашна и чужда. Това съотношение не е еднакво за
всички езици, защото не е еднаква и историята на тяхното формиране и
развитие. Това е така, защото едни езици са по-податливи на чужди влия-
55
ния, а други – обратно – влияят върху другите. Тези влияния могат да бъ-
дат разнопосочни в различните исторически периоди. И това може да се
илюстрира с пример от българската езикова история. Известен е фактът за
българското литературно и езиково влияние в Русия в Средновековието,
свързано най-напред с приемането на християнството от Русия през Х в. и
по-късно с Търновската книжовна школа (от ХІV в.). В по-ново време се
наблюдават две вълни в обратна посока – от Русия към България (през
Възраждането и след ІІ световна война).
От краткия исторически преглед и от последния пример става ясно, че
българският език не съществува в изолация, че той поддържа непрекъсна-
ти взаимоотношения с други езици, като влиянията са взаимни. Трудно е
да се определи какво точно е съотношението между домашна и чужда лек-
сика в българския език, защото не са съвсем ясни и критериите за разгра-
ничаване между двете групи. Едни автори определят като чужди всички
думи, в които се наблюдават следи от чуждоезиково влияние, според други
не могат да се определят като чужди думите, които се подчиняват на фор-
мално-граматичните норми на българския език, т.е., адаптирали са се към
него, влезли са в неговата система. В. Вътов (без да посочва някакъв оп-
ределен критерий) смята, че 85 % от лексикалния фонд на българския език
се отнася към домашната лексика. Според мен този процент е завишен, но
не се наемам да уточнявам съотношението, а и не това е най-важното в то-
зи момент.
Сега е вече време да разгледаме поотделно двете групи лксика.
1. Домашна лексика. Към домашната лексика се отнасят на първо
място лексемите с най-древен произход (т.е. думите от т.нар. субстрат) –
тези, които са дошли от индоевропейския праезик, от праславянския език,
от езика на траките (като заварено население на Балканския п-ов) и от
прабългарския език (тъй като носителите на този език са съставна част от
българската народност). Към домашната лексика се отнасят и по-късно
създадените книжовни старобългарски думи, както и новообразуваните
думи с домашни словообразувателни средства в следващите етапи от раз-
витието на езика.
А. Думи от индоевропейския праезик. Това са думи, които всички ези-
ци, членове на индоевропейското семейство, са наследили от древния пра-
език. Наистина, в отделните езици има различия, които се дължат на спе-
цифичните формални (най-вече фонетични и морфологични) черти на от-
делните съвременни езици, които те са развили по време на многовековно-
то си самостоятелно развитие. Но все пак, като се съпоставят примери от
отделните езици, не може да не се забележи общото в основите на думите.
Например съответствията на думата майка в някои от останалите съвре-
менни езици с индоевропейско потекло изглеждат така: matar (староинд.),
ìàòè (стб.), мать (рус.), mair (арм.), μιτερα (гр.), mother (англ.), mater
56
(лат.), Mutter (нем.), мати (укр. и словашки), mama (рум.).
Индоевропеизмите назовават основни понятия от живота на човека (и
това е напълно логично): животни: бик, вол, вълк, коза, овца; земни форми
и природни явления: блато, бряг, вода, море, сняг, луна; основни дейст-
вия: ям, живея, имам, нося, виждам; признаци и качества: бял, бос, жив,
зъл; членове на семейството: майка, брат, сестра, син, дъщеря, жена.
Б. Праславянската лексика се формира в периода ІІ–ІІІ в. пр.н.е. до V–
VІ в. По това време славяните живеят заедно в своята прародина на север
от Карпатите. Предполага се, че още тогава са възникнали основните сла-
вянски диалекти, от които по-късно са се развили и славянските езици.
Предполага се, че думите, които славяните са наследили от общия са прае-
зик, са около 2000 (от тях 1000 за предмети, 200 – за признаци и качества,
500 – за действия и състояния).
Тематично думите в съвременния български език, наследени от славян-
ския праезик, могат да се разпределят по следния начин:
а) за вещества, земни форми и природни явления: земя, пясък, глина,
желязо, злато, сребро, вятър, дъжд, мраз;
б) за животни и растения: агне, звяр, заек, змия, жаба, муха; липа,
орех, жито, грах, гъба, малина;
в) оръдия и продукти на труда: мотика, лопата, сърп, игла;
г) основни действия: сея, доя, гълтам, шия, плача, знам;
д) хранителни продукти: хляб, каша, масло, месо, мед, сирене;
е) населени места, постройки, предмети от бита: село, град, храм, дом,
изба, печка, стол;
ж) части на тялото: глава, ръка, брада, шия, коляно, лице;
з) членове на семейството: баба, внук, тъст, свекър, тъща;
и) време: година, век, лято, месец, ден, нощ, час, миг, утро, вечер;
к) култура и общество: племе, държава, език, власт, война, труд;
л) признаци и качества: малък, лек, висок, топъл, студен, солен.
В. Думи от езика на траките. Смята се, че от този език нашите предци
са заели предимно географски имена, най-вече хидроними: Етър, Янтра
(Йетрус, Ятрус) ‘бързо течаща’, Велека ‘място за пране’, Арда ‘течаща’,
Тимок ‘тъмна вода’, Ахелой ‘вода’, (Златна) Панега ‘мочурище’, Марица
(Хеброс); имена на селища (ойконими): Герман, Несебър, Пловдив и др. За
думата буза също се предполага, че е от езика на траките или даките.
Г. Прабългарски думи. Това са думи, за които се смята, че са останали от
езика на Аспарухови прабългари – един от компонентите на формиралата се до
ІХ в. българска народност. От този език са запазени и писмени паметници – над
80 каменни надписа, изсечени с гръцки букви. Обикновено се казва, че прабъл-
гарите са били многобройни и са били претопени от славянското “море”, но не
са малко и авторите, особено през последните години, които оспорват това
57
твърдение. Смяташе се, че прабългарските думи, съхранили се в СБЕ, не са по-
вече от 40, но напоследък и техният брой се оспорва. Има автори, според които
думите с прабългарски произход са много повече, но досега сме ги мислили за
турцизми. Така например покойният Хр. Тодоров-Бемберски включи в групата
на прабългарските думи лексемата балкан.
Като прабългарски по произход се посочват няколко лични имена, повечето
от които са имена на ханове: Аспарух, Борис, Боян, Кузман, Курти, Чавдар, Куб-
рат, Крум, Тервел, Телериг, Тертер, Кормисош, Кардам, Омуртаг. Следи от
прабългарите се виждат и в топонимията, макар че за произхода на някои от
имената може да се спори: Каспичан, Юндола, Чокманово, Кърджали, Аспар
бунар, Камчия, Шабла.
В речниковия състав на съвременния БЕ има една значителна група думи,
най-вече лексика с битов характер, за които изследвачите са почти единодушни,
че са от прабългарско потекло: българин, бисер, белег, болянин, бъбрек, бай, бо-
ил, вуйчо, вуйна, делва, зълва, калпак капище, ковчег, кумир, карам, кавхан, кни-
га, кърша, сабя, сан, сур, сукман, товар, тояга, хоругва, шарка, шурей, шаран,
шейна, шиле, шатра, шубрак, шурей, чаша, чертог, чепик и др.
Д. Старобългарски думи. Тази част от домашната лексика е създадена в
ранния писмен период на българския език и е свързана с развитието на книж-
нината. Тук правят впечатление думи, образувани с представки и наставки, как-
то и сложните думи, които са характерни за един книжовен език, достигнал
сравнително висока степен на оформяне. Примери: възвишение, възхвала, въз-
можен, низвергна, въдворя, въведа; преображение, преподобие, преселник; ли-
цемерие, подобие, бодрост, дързост, кротост, доброта, красота, правота,
пагуба, сватба, съдба, злоба; благоволение, благочестие, благословен, боголю-
бив, богоугоден, богоявление, душегубен, душеспасителен, злодей, злонравен,
злочестен, единодушен, единогласие, единомислие.
Съхранената лексика от класическите старобългарски паметници е около 12
000 думи, като се предполага, че това далеч не е всичко, просто защото голяма
част от тези паметници са безвъзвратно загубени.
Словотворчеството с утвърдените в старобългарския период словообразува-
телни средства, а и по създадени по-късно модели, продължава, разбира се, и в
среднобългарския, и в съвременния период.
2. Заета лексика. Проникването на лексикални единици от един език в друг
е естествен и непрекъснат процес, познат на всички езици, защото народите,
особено в такъв регион като нашия, никога не са живели изолирано един от
друг, а са поддържали разностранни връзки помежду си.
Когато една страна има водеща роля в определена област на живота, напъл-
но естествено е названия от нейния език да проникнат в езиците на други наро-
ди. Така например френският език е обогатил лексиката на други езици, вкл. и
българския, с думи, назоваващи понятия от областите на театъра, обществено-
политическия живот, облеклото; италианския – от изкуството и културата, а съ-
58
що и военната терминология; немския и английския – от науката и техниката.
Заемането на лексика може да става както по пътя на непосредственото уст-
но общуване, така и чрез литературата. В древността единствено възможен е
бил първият начин, по-късно – с развитието на писмеността и литературата –
все по-значително място заема вторият начин. По какъв начин ще се заема лек-
сиката, зависи и от това, дали народите са съседни, или не, дали живеят съвмес-
тно на една и съща територия, или техните езикови землища са ясно разграни-
чени. Логично е при непосредствено съседство между два народа, както и при
смесване на езиковите им землища да преобладават заемките в резултат на уст-
но общуване, а в останалите случаи – литературните заемки.
Заемките могат да бъдат преки и непреки. Преки заемки са тези, които идват
в резултат на непосредствен контакт с езика източник, а непреките се заемат от
езика на съседен народ (или от език, имащ пряко културно влияние върху при-
емащия ги език), в който те са заемки от друг език. Така в българския език, чрез
посредничеството на турския, са навлезли много заемки от арабски и персийс-
ки език, а чрез руския език – думи от западноевропейските езици, от старогръц-
ки и латински).
При заемането чуждите думи рядко запазват своя оригинален вид. Те се
подлагат на промени, които най-общо се наричат адаптация на заемките.
Специално за българския език това явление може да се нарече побългаря-
ване. Това се налага, защото дори близкородствените езици се различават
помежду си във фонетично и морфологично отношение, напр. клас (от фр.
classe), буфер (от англ. buffer), атлетика (от гр. αθλητικοζ), автограф (от
αυτογραφοζ), кавички (от рус. кавычки), неприязън (от рус. неприязнь).
Думите от други езици, освен заемки, се наричат и чуждици. Обикно-
вено се прави разграничение между тези две названия. Като заемки се оп-
ределят необходимите за общуването чужди думи, а като чуждици – тези,
които се смятат за излишни, без които можем да се изразяваме достатъчно
добре. Употребата на чуждиците много често е проява на подражание, на
модни увлечения. Противопоставянето между заемки и чуждици е до го-
ляма степен субективно, тъй като понякога трудно можем да прокараме
ясна граница между двете категории думи. Противниците на чуждиците,
наричани още пуристи (от лат. pur ‘чист’), смятат, че когато една чужда
дума има домашен синоним, трябва да се предпочете именно домашната
дума (ситуация : положение; консенсус : съгласие; корекция : поправка;
имитация : подражание; адаптация : приспособяване).
Както вече беше казано, в българския език има немалко заемки от дру-
ги езици. Следва кратък преглед на по-често срещаните заемки:
А. Гръцки заемки. Една част от тези думи са ранни заемки, от времето,
когато славяните се появяват на Балканския полуостров. Те са навлезли в
българския език като резултат от устно общуване между българските сла-
вяни и гърците, което е продължавало и по-късно във времето. Примери:
59
кораб, колиба, котел, креват, бивол, евтин, ехо, камила, керемида, кокал,
ливада, магданоз, пирон, сандал, тиган, трион, фурна, фенер, хоро, цвек-
ло; ела, елате, макар.
Заемането на лексика от гръцкия език става и по книжовен път, като
първата вълна е от времето, когато българите приемат християнството от
Византия (ІХ в.). С превода на богослужебните книги от гръцки език, кой-
то извършват св. братя Кирил и Методий и техните ученици се заемат и
много гръцки думи, свързани с богослужението, напр.: ангел, библия, еван-
гелие, апостол, дякон, догма, дявол, екзарх, игумен, канон, псалм, псалтир,
монах.
Втората вълна е от Х–ХІ в., когато България е под византийска власт.
Тогава в българския език са проникнали думи като деспот, династия, се-
вастократор, хрисовул, кастрофилакт, хромел, хартия, харесвам, стом-
на, молив.
Гръцки думи се заемат и по време на турското робство, когато българс-
ката църква е била подчинена на Цариградската патриаршия. От това вре-
ме са заемки като даскал, паникида (восъчна пръчица), харкома (меден
съд).
В по-късно време гръцки по произход думи се заемат чрез посредни-
чеството на различни езици (руски, френски, немски и др.). Това е т. нар.
международна лексика – културен лексикален пласт, който е общ за всички
културни европейски езици.
В тематично отношение гръцката по произход лексика е разнообразна.
Тя обхваща:
а) названия на предмети от бита: фенер, геран, трапеза, кутия, килер,
трион, тиган, диканя, захар;
б) названия на растения и животни: цвекло, синап, праз, магданоз, да-
фина, кедър; кит, делфин, герак, крокодил, динозавър;
в) названия на научни дисциплини: физика, зоология, география, исто-
рия, фонетика, морфология, астрономия, геометрия, математика, ети-
ка;
г) научни термини: атом, анализ, синтез, метафора, електрон, йон,
диалект, диалог, хипотеза, климат;
д) понятия, свързани с религията: икона, демон, дявол, ангел, килия,
исихазъм, епископ, енория, ерес, литургия, идол;
е) отвлечени понятия: икономия, енигма, екстаз, евтин, харесвам;
ж) лични имена: Андрей, Атанас, Александър, Ана, Васил, Георги, Ди-
митър, Елена, Евгения, Ирина, Кирил, Николай, Петър, Стефан, Ставри,
Тодор, Филип.
Б. Латински думи. При заселването си на Балканския п-ов славяните и
прабългарите заварват романизирано тракийско население. Балканският
латински език на това население оказва своето влияние върху българския
60
език. В резултат от непосредствените контакти на това население с нашите
предшественици в българския език са заети думи като: баня, бъклица, би-
вол, дисаги, клисура, кум, комин, комка, ракла, камина, олтар, каруца. Ла-
тински по произход са и следните местни имена: Тимок, Цибрица, Никюп
(Никополис ад Иструм), Осъм, Вит и др.
Значителна по своето количество лексика от латински произход е заета
чрез литературата по време на Възраждането, с посредничеството на гръц-
ки, руски, френски, немски и др. езици. Тези думи (както и гръцките) съ-
що принадлежат към международната лексика:
а) обществено-политически, административни, юридически понятия:
парламент, република, делегат, депутат, пленум, прокурор, канцелария,
адвокат, алиби, аргумент, документ, институт, цензура;
б) понятия от областта на образованието: декан, ректор, факултет,
университет, лекция, семинар, клас, лектор, конспект, асистент, сту-
дент, аспирант, докторант;
в) медицинска терминология: доктор, операция, пациент, вена, абсцес,
каверна, рецепта, ангина;
г) понятия от областта на културата и изкуствата: култура, литерату-
ра, текст, легенда, автор, скулптор;
д) лични имена: Марина, Павел, Виктор, Марко, Юлия.
В. Турски, арабски и персийски думи. Думите от тези езици се заемат в
българския език след ХІІІ в. с падането на България под турско робство.
Заемането е предимно по устен път и преобладава битовата лексика.
Разглеждаме лексиката от тези 3 езика заедно, тъй като турският език е
главният посредник за проникването на арабските и персийските думи в
българския. Само една малка част от арабските думи са навлезли в българ-
ския език по писмен път по време на Възраждането и непосредствено след
това (адмирал, азимут, алгебра, алкохол, алманах, арсенал).
По време на Възраждането започва усилена дейност по прочистването
на българския език от турцизми. Една голяма част от тях са изтласкани от
активна употреба, но никак не са малко тези, които са се запазили в езика.
Класификация на турските думи по тематични групи е направил в сво-
ята История на българския език (С.,1934) Беньо Цонев:
1. За природа, минерали, растения и животни: балкан, баир, чал, тепе, ,
боаз, дервент, кър, канара, кайнак, кория, юрт, бунар, бадем, кавак,
доган, хамсия.
2. За стопанство, покъщнина, челяд: сайбия, чифлик, харман, , джинс,
балтия, тулум, хамут, самар, каиш, синджир, тепсия, тенджера,
буркан, бакър, джезве, казан.
3. За занаятчийство, търговия, пари: берберин, даракчия, дерменджия,
джамбазин, налбантин, сарафин, чобанин, ишлеме, менгеме, калай,
трампа, ортак, , пишман, аршин (68,5 см).
61
4. За градежи и градежни части: дюлгерин, дирек, кирпич, чакъл, та-
ван.
5. За облекло и накити: шаяк, кече, басма, астраган, ибришим, тегел,
антгерия, терлици, кондури, чорапи.
6. За ястия и вкус: геврек, хайвер, яхния, мусака, качамак, бюрек, бак-
лава, каймак.
7. За личност и общество: комшия, ерген, кавга, барут, куршум, сачми,
топ, байрак.
8. За прозвища: хаймана, тепегьоз, будала, делия, кранта.
9. Други думи: серт, пембе, алтисвам, курдисвам, кабардисвам, бас-
тисвам, бактисвам (с гръцка наставка -с-).
Част от турцизмите са придобили пейоративен (неодобрителен, подиг-
равателен) характер, напр.: мерак, зор, келепир, кандардисвам, сокак, сеир,
масраф, зян.
Примери от арабски: аба, аджамия, акъл, атлаз, бакалин, халка, халва,
джоб, ахмак, резил, темерут, инат, хаир, гурбет, бол, кът, балсам, мехлем,
налъм, кадифе, гайтан, локум, мускал, кадаиф, шекер, ракия, масраф, минаре,
долап, хамалин, кесия, талисман.
От персийски: бостан, гердан, хан, механа, чадър, чешма, чаршия, леле,
черчеве, нишесте, чорба, пача, кимион, фурма, зарзават, нишан, диване, серсем,
сахат.
Г. Руски думи. Докато през Средновековието е имало силно влияние на ста-
робългарския върху руския език, то по време на Възраждането посоката се сме-
ня. Руският език (а преди него и черковнославянският, който представлява руска
редакция на старобългарския език) играе важна роля за изграждането на ново-
българския книжовен език.
Черковнославянската лексика е свързана преди всичко с религията и морал-
ните ценности. Ето няколко думи: причастие, разпятие, съпруг, достояние,
благочестие, благословен, спасител, учител, родител, хранител, отец, насъ-
щен, знамение, дръзновение, сребролюбец, повеление, гонение, съкровище, бла-
женство, боголюбец, благодат.
Част от заетите по време на Възраждането руски думи (напр. человечество,
пищеварение, ребята, голубчик, улучшение, молодец и др. под. ) след Освобож-
дението се изоставят, но към 1930 г. по наблюдения наБ. Цонев в употреба оста-
ват над 2000 руски думи, трайно навлезли в речника на българския език.
По части на речта руските думи се разпределят така:
а) съществителни: глашатай, гнет, гуляй, давност, занятие, дневален, док-
лад, изобретение, канавка, местност, неприязън, скорост, старание;
б) глаголи: движа се, дерзая, домогвам се, касае се, колебая се, , крепна, на-
меквам, оказвам се, пренебрегвам, скучая, старая се;
в) прилагателни: главоломен, дееспособен, жалък, жарък, косвен, крепос-
62
тен, начеващ, неведом, невменяем, отявлен, сходен;
г) наречия: вероятно, въобще, даже, непременно др.
Много важна е ролята на руския език и при заемането на думи от междуна-
родната лексика лексика. На руското посредничество българският език дължи
голяма част от терминологията в най-различни области на науката.
Освен по време на Възраждането силно руско културно влияние се наблюда-
ва и в периода непосредствено след Втората световна война – времето на т. нар.
социалистическо строителство. В този период са заети думи като колхоз, совхоз,
съревнование, стахановец, комсомолец, болшевик, активист, ударник, агитка и
мн. др.
Д. Френски думи. Думите от този език – в началото предимно с посредни-
чеството на руския и на румънския език, а по късно и пряко – започват да нав-
лизат в българския речник по време на Възраждането, като заемането, макар и с
по-слаби темпове, продължава и в днешни дни. Заемането на лексиката става
преди всичко по писмен път. Френските думи могат да се подредят тематично в
следните групи:
а) обществено-политически живот: дебати, интернационализъм, комуна,
департамент, монархист, пледоария, премиер;
б) военно дело: десант, армия, батальон, атака, артилерия, патрон, пат-
рул, маневри, команда, калибър;
в) икономика: аванс, баланс, финанси, кредит, бордеро, инспектор;
г) транспорт: камион, дилижанс, метро, мотриса, гараж,депо;
д) сгради и помещения: магазин, ресторант, хотел, кабаре, салон, партер,
етаж, балкон, антре, сепаре;
е) култура: балет, афиш, антракт, абонамент, жанр, есе, естрада, етюд,
екран, гравюра, роман, сюжет;
ж) мода и облекло: мода, костюм, палто, гардероб, пардесю, трико, каскет,
корсет, блуза, ревю, педикюр, маникюр, медальон;
з) ястия и питиета: бульон, бонбони, деликатес, ликьор, коняк, компот,
консерва, майонеза, рагу, шампанско;
и) абстрактни понятия: абсурд, анкета, демагогия, екстаз, емоция, идеал,
кариера, контраст, каприз, реверанс, шанс.
Е. Италиански думи. Заемките от този език имат по-дълга история, тъй като
първоначалната им поява е свързана с търговските контакти между българите
и представителите на републиките от Адриатическото крайбрежие (Венеция,
Генуа, Дубровник) от ХІІ-ия век насам. От това време са названия на платове и
облекла като дамаска, фуста, калцуни, панталони, расо, роба, фланела и др.
За по-нататъшното влияние на италианския език върху българския – по
време на българското Възраждане и след това – може да се каже същото, което
беше казано и за френския език.
Италианските заемки са главно от следните области:
а) музика и др. изкуства: алегро, алт, анданте, ария, акварел, бас, дует,
63
кантата, трио, статуя, сонет, новела, пиано;
б) архитектура и строителство: арматура, баластра, битум, катран, купол,
корниз, мозайка, парапет, фонтан, цокъл;
в) икономика и финанси: банка, борса, депозит, валута, капитал, инвентар,
кантора, полица, мостра, фабрика, компания;
г) хранителни продукти и питиета: бира, бишкота, кашкавал, лимони, мака-
рони, олио, портокал, сардела, салата, салам, саламура;
д) други понятия: секретар, канцелария, бомба, казарма, парола, квадрат,
протест.
Ж. Немски думи. Както и при лексиката от другите европейски езици, зае-
мането започва през Възраждането, чрез посредничеството на руския език, а
след Освобождението, покрай по-тесните контакти с Германия и Австрия, се ак-
тивизира прякото заемане на думи от този език.
Тематично немските заемки могат да се представят така:
а) военно дело: граната, рота, лагер, агресор, гилза, офицер, ефрейтор,
плац, щаб, щик, шпора, шмайзер;
б) техника и производство: муфа, шайба, шнур, фасунга, шаблон, шпакла,
щанга, гатер, райбер, клапа, щепсел, лак, шлака;
в) ястия и питиета: шунка, шницел, шпек, щрудел, шприц, пастет, кренвирш,
шварцкафе;
г) облекло: анцуг, бархет, винтяга, шлифер, лоден, яке;
д) други думи: бинт, фелдшер, мащаб, виц, брак, куфар, трегер, панел,
квартал, будка, шахта, гросмайстор, цайтнот.
З. Английски думи. Както и при останалите заемки, английски думи започ-
ват да навлизат в българския език по време на Възраждането с руско посредни-
чество. По-късно английското влияние се активизира, за да се засили след Вто-
рата световна война и да се превърне в истинско нашествие през последните
20–30 години.
Тематично английските заемки се разпределят в следните групи:
а) техника (вкл. и транспорт): болт, бойлер, булдозер, вагон, лифт, миксер,
комбайн, контейнер, ескалатор, радар, офсет, телекс, тролей, танк, трактор;
б) спорт и туризъм: бокс, баскетбол, волейбол, гол, аут, голф, мач, тъч, кор-
нер, ринг, ръгби, спринт, треньор, финиш, бунгало, пикник, къпминг;
в) мореплаване: док, докер, катер, траулер, танкер, шхуна, яхта;
г) социален и духовен живот: бойкот, бум, бизнесмен, бестселър, блус,
джаз, шоу; джентълмен, дъмпинг, лорд, супермаркет;
д) бит: брич, смокинг, пижама, джинси, слип, дънки, найлон, коктейл, пунш,
джин, грог, уиски.
е) компютри: файл, сайт, курсор, опция, драйвер, принтер, скенер, мони-
тор, байт.
И. Румънски думи. В българския език те не са много – не повече от десети-
64
на, напр.: карначе, маса, мошия, пахар, фльорца, копеле, цинцарин.
Важно е обаче нещо друго – че в румънския език има много лексикални за-
емки от български.
Тези заемки в румънския език са особено полезни за историците на българ-
ския език, тъй като по тях може да се проследи хронологията на заемането и да
се отговори на въпроса по кое време именно се е осъществила една или друга
фонетична промяна в българския език.
Според румънския автор Валериу Русу напр. “славянските думи” в ру-
мънския език са 10+38$ -
Примери за заемки от български в румънски език9 ciudă 'чудо(+ slovă 'сло-
во(+ leak 'лек, лекарство(+ pleavă 'плява(+ deal (дял ‘планина’)+ muncă (мъка
‘труд’), dumbravă (дъбрава), grindă (греда), rînd (ред), sfînt (свети, светия, свят),
dobitoc (добитък), stareţ (старец ‘монах’), sfeşnic (свещник) и др.
Значителна част от от гръцките и турските заемки са навлезли в румънс-
кия език с посредничеството на българския, например: hîrtie (хартия), dascăl
(даскал ‘учител’), gargară (гаргара), cărămidă (керемида), spanac (спанак) – от
гръцки; basma (басма), cioban (чобанин ‘овчар’), chel (келяв ‘плешив’)+ chior
(кьорав ‘сляп’), chef (кеф), cîntar (кантар), dulap (долап) – от турски.
При новите заемки от различни западноевропейски езици посоката е об-
ратна – много от тях в периода на българското Възраждане (и особено през вто-
рата половина на ХIХ в.) са проникнали в българския език чрез посредничест-
вото на румънския. Такива думи са например абонамент (abonament) и брошу-
ра (broşură).
Една от областите, в които българският и румънският език имат най-
много общи елементи, е лексиката. Общото в лексикалния фонд на двата езика
достига 40 %.
Тук веднага възниква въпросът: защо при толкова много общи думи един
българин и един румънец при условие, че единият не знае езика на другия,
трудно биха се разбрали.
Отговорът е следният: пречка за взаимното разбиране са различията на
другите езикови равнища, например фонетичното – в двата езика действат раз-
лични фонетични закони. Дори и при положение, че основните форми на думи-
те, представени в речниците, са еднакви, то различните им граматически форми
се подлагат на разнообразни фонетични редувания. Различно може да бъде и
мястото на ударението. Разликата, естествено, може да бъде и на морфологично
и словообразувателно равнище – различни представки, наставки, окончания,
членни морфеми и т.н.
Всичко става ясно, ако се съпоставят няколко примера.
1) любов и iubire; любя и а iubi:
На пръв поглед е възможно дори да не се забележи общият произход на
двете двойки думи, тъй катно меката съгласна /л’/ от славянските езици се за-
меня в румънски с /j/, отбелязвано като I. Различни са и наставките -ов и -ire
при съществителните; -я [-‘ъ] и -i – при глаголите.
2) гърло и gît; глезен и gleznă:
65
Тук ясно се виждат фонетичните различия. В първа0та двойка думи на
румънска почва е изпаднало сонантното /r/, а във втората на българска почва е
станало изясняване на ь в /е/ (от стб. глезьнь). Различен е и родът на съществи-
телните (глезен – м.р.; gleznă – ж.р.).
3) болест (от боль) и boală:
В румънския пример има дифтонг оа, за разлика от българската дума, къ-
дето коренната гласна се запазва като /о/. Допълнително в новобългарската
форма се е появила наставка -ест.
4) хран€, бразд€, за разлика от румънските hr€nă, br€zdă
Тук несъвпадението е по отношение на ударението.
5) плуг и plug:
Основните форми са еднакви, но формите за мн. ч. са различни (плугове и
pluguri).
6) драг – drag, dragoste:
Различно словообразуване. От славянското (българското) прилагателно
драг в румънския език се е образувала нова дума – dragoste ,– каквато в българ-
ския език не съществува.
Да вземем и прилагателното прост (рум. prost). Както се вижда, основни-
те му форми в двата езика са е,
0днакви, но в женски род се появява нормалната за румънския език раз-
лика, резултат от редуването о : оа – proasta. И в българския, и в румънския
език се образуват нови думи, но с различни наставки: простотия, простащина
: prostie; простак : prostiu. Ако прибавим към тези думи и опрeделителния
член, ще забележим още различия: простотията, простащината, простакът :
prostia, prostiul.
7) буза : buză; образ : оbraz; труп : trup:
Думи с еднакъв произход и с еднаква основна форма може да имат раз-
лично значение в двата езика, макар и в рамките на една и съща тематична гру-
па, например буза : buză и образ : obraz. Румънската дума buză означава ‘уст-
на’, докато значението на българската дума буза е ‘част от лицето – пространс-
твото между носа и едното ухо (лява буза, дясна буза)’. Съответно румънската
дума obraz се превежда на български с думата буза, докато българската дума
образ означава ‘лице’; използва се и като литературен термин ‘герой на литера-
турно съчинение’. Румънската дума trup означава ‘(живо) тяло’, докато нейно-
то формално съответствие в българския език – труп – означава ‘мъртво тяло’,
на румънски cadavru.
Общата лексика може да се групира в три основни езикови пласта:
1) Субстратна лексика – думи от древни езици, които са се говорели на
Балканския полуостров – езиците на даките и на траките, балканският латински
и старогръцкият език.
Така румънските автори посочват като наследство от древните даки думи
като buză, căciulă (бълг. качулка), copil.
Стари латински думи и в двата езика са маса (рум. masă), cap (в румънски
‘глава’) и капа (в български ‘шапка’) , оцет (рум. oţet) и др.
66
2) Обща лексика, резултат от взаимни влияния:
От български в румънски: grădină, grijă, izvor и др.
От румънски в български: каруца, карначе и др.
3) Нови заемки, проникнали и в двата езика от други езици:
а) от гръцки: друм, икона, зограф, хартия, даскал, гаргара, кондика, по-
лица, креват, керемида, спанак, стафида, козунак, захар; drum, icoană, zugraf,
hîrtie, dascăl, gargară, condică poliţă, crivat, cărămidă, spanac, stafidă, cozonac,
zahăăr.
б) от турски: баклава, кафе, кеф, чорба, кантар, халва, яхния; baclava,
cafea, chef, ciorbă, căntar, halva, iahnie.
в) от унгарски: газда, варош; gazdă, oraş.
г) от италиански: агенция, банка, баланс, валута, дует, каса, касиер, ки-
тара, ревматизъм, тенор; agenţie, bancă, bilanţ, valută, casă, casier, chitară,
duet, reumatism, tenor.
д) от немски: бормашина, гатер, кренвирш, матрица, ролка, вентил;
bormaşină, gater, matriţă, rolă, crenvurşt, ventil.
e) от френски: абонамент, абсолютизъм, архаичен, археолог, бюрократ,
егоизъм; abonament, absolutism, arhaic, arheolog, birocrat, egoism.
ж) от английски: апартейд, бестселър, диспечер, компютър, мениджър,
уикенд, шоп (‘магазин’), шоу; apartheid, best-seller, dispecer, computer, manager,
week-end, shop, show.
При заемките българският език е посредничил за навлизането в румънс-
кия език на гръцки и турски думи, а румънският език – за навлизането в българ-
ския език на по-нови заемки от международната лексика.
А сега – малко повече за българските заемки в румънския език.
Най-голямата част от българските заемки в румънския език са навлезли
още в предписмения период и на двата езика, т.е. те са резултат от непосредст-
вения устен контакт между представителите на българския и на румънския на-
род. Това, че заемките са от предписмения период, дава основание на румънс-
ките автори да ги наричат “славянски”, без уточнението, че произходът им е от
точно определен славянски език, а именно старобългарския – нещо, което се
доказва със сигурност от фонетичния облик на тези думи, по който те същест-
вено се отличават и от думите в праславянския език, и от лексиката на другите
славянски народи.
Ето кратък списък на някои от най-употребяваните в румънския език ду-
ми от български произход, разпределени по части на речта:
Съществителни имена: babă, boier (’болярин’), boală, ceas, ciupercă, coajă,
dar, glas, gradină, gîscă, grijă, hrană, izvor, milă, muncă, nădejde, nărav, oglindă,
obicei, plată, plug, praf, prieten, rană, steag, sticlă, trup, veac, veste, vîrf, vîrstă
(‘възраст’), zid.
Наред със нарицателните съществителни имена се налага да споменем и
многобройните собствени имена от български произход:
Топоними: Bistri]a, Breaza, Cerna, Craiova (от крал), Dîmboviţa, Ialomiţa,
Radomir, Radomireni, Slatina, Suşica, Topliţa.
67
Антропоними: Bogdan, Dan, Dobrin, Dobre, Drăgan, Radu, Stan, Stoian, Vlad.
Прилагателни имена: bogat, bolnav, drag, gol, grozav, lacom, mîndru, sărac,
scump, slab, straşnic, treaz, vesel.
Глаголи: a boli, a clădi, a clăti, a croi, a dărui, a dovedi, a goni, a grăbi, a
greşi, a hrani, a iubi, a lipi, a munci, a opri, a otravi, a părăsi, a păzi, a porunci, a
sfîrşi, a trăi.
Част от лексиката от български произход е навлязла в румънския език и
по книжовен път, тъй като в продължение на няколко века предците на съвре-
менните румънци са живели в границите на българската държава, а и по-късно
– във влашките княжества – чак до ХVI в. – българският (по-скоро среднобъл-
гарският) език, наричан от румънските автори limba slavonă, се е употребявал
като държавен език във влашките княжества и като служебен език в православ-
ните църкви по днешните румънски земи.
Ïðèìåðè: a citi, cneaz, duh, duhovnic, letopiseţ, odăjdi, postelnic, pravilă, proroc,
slovă, stareţ, stolnic, vlădică.
ФРАЗЕОЛОГИЯ
Терминът фразеология се употребява с две значения. Едното е: ‘съв-
купността от фразеологизми, които съществуват в езика’, а другото: ‘раз-
дел от лексикологията, който изучава фразеологизмите като речникови
единици’.
Фразеологизмите могат да бъдат разглеждани откъм тяхната структу-
ра, семантика и произход.
За основоположник на фразеологическата теория се смята швейцарс-
кият автор Шарл Бали (Женева, 1905); особени заслуги за развитието £
имат руските автори В. Виноградов, А. Смирницки, О. Ахманова, Н. Шан-
ски, Н. Амосова и др., а в българската фразеология по-важно значение
имат автори като Л. Андрейчин, К. Ничева (“Българска фразеология, С.,
1987); Нов фразеологичен речник на българския език, С., 1993), С. Спасо-
ва-Михайлова, Кр. Чолакова (авторки на двутомния Фразеологичен р-к на
бълг. език, С., 1975), В. Кювлиева-Мишайкова и др.
Най-важните признаци на фразеологизмите са възпроизводимост,
структурна неразложимост и семантична цялостност.
По качеството възпроизводимост фразеологизмите ясно се разграни-
чават от свободните словосъчетания, които са предмет на друга езиковедс-
ка дисциплина – синтаксиса. Едновременно с това те се доближават до
лексемите като речникови единици.
Разликата между свободни и устойчиви словосъчетания (фразео-
логизми) става ясна, ако съпоставим омонимни словосъчетания от двата
вида (т.е. словосъчетания с еднакъв лексикален състав), напр.: боли ме
сърцето1 и боли ме сърцето2; влизам в огъня1 и влизам в огъня 2.
Ако отделните думи са употребени в собствените си лексикални зна-
68
чения, имаме работа със свободни словосъчетания. Тук всяка дума функ-
ционира със своето лексикално значение, а и съчетаемостта е напълно
свободна: боли ме сърцето, боли ме главата, болят ме краката, стяга ме
сърцето, за разлика от фразеологичния израз боли ме сърцето ‘изпитвам
мъка за някого или за нещо’; същото е и с влизам в огъня, където са въз-
можни различни свободни словосъчетания с отделните думи: влизам във
водата, влизам в морето, излизам от огъня, излизам от водата и т.н.
Фразеологичният израз влизам в огъня обаче означава ‘излагам се на голя-
ма опасност; рискувам живота си’.
За разлика от свободните, устойчивите словосъчетания не се образу-
ват при всяка своя употреба в речта от съставящите ги думи, а се употре-
бяват като готови речникови единици.
Като възпроизводими единици, фразеологизмите имат единно, цялос-
тно значение, което не произтича непосредствено от значенията на съста-
вящите ги думи, например: дребна риба ‘незначителен човек’ и голяма
клечка ‘човек на висок пост’; одирам кожата (на някого) ‘вземам неочак-
вано много пари за някаква услуга’ и др. под.
Цялостното значение на фразеологичните изрази възниква в резултат
на семантична трансформация или десемантизация на отделните компо-
ненти. В семантично отношение фразеологизмите приличат на думите
(лексемите) и в много случаи значението им може да се предаде с отделни
лексеми – техни синоними:
през куп за грош : небрежно
ритвам камбаната : умирам
прескачам трапа : оздравявам (от тежка болест)
обирай си крушите : отивай си.
Значението на фразеологизмите обаче се отличава с някои особености.
Фразеологичната номинация има по-сложен характер от лексемната номи-
нация. Фразеологизмите не само назовават предмети, явления, качества и
т.н., но едновременно с това ги характеризират, дават им някаква оценка.
Те са стилистично и експресивно обагрени речникови единици.
Фразеологизмите се характеризират със сложна, разделно оформена
структура, т.е. изграждат се от няколко думи, които могат да се употребя-
ват със своите лексикални значения и извън състава им.Във фразеологич-
ното съчетание обаче значенията на отделните думи се разтварят, получава
се едно общо значение, което невинаги е мотивирано от значенията на от-
делните компоненти.
Въз основа на казаното дотук може да се формулира следната дефини-
ция на фразеологизмите:
Фразеологизмите са възпроизводими изрази с устойчив характер,
които имат цялостно лексикално значение, получено в резултат на
семантично сливане на компонентите. В езика те имат номинативно-
69
характеризираща и експресивно-стилистична функция.
Видове фразеологизми от структурна гледна точка
По структура фразеологизмите са два основни вида: фразеологизми със
структура на изречение и фразеологизми със структура на словосъчетание
или предложно-именно съчетание.
Със структура на изречение са следните фразеологични единици: цепя
косъма на две; излизам от кожата си; едно птиче ми каза; дъската му не
е в ред (хлопа); ела, вълчо, изяж ме; и аз душа нося.
Въпросът за отнасянето им към фразеологията е спорен. Има автори
(като руските езиковеди В. Виноградов, Н. Амосова и др., които смятат, че
тяхното място не е във фразеологията, тъй като имат комуникативно (т.е.
съобщително) а не номинативно (назоваващо) значение. Според други ав-
тори (напр. Л. Андрейчин) нищо не пречи да бъдат разглеждани в рамките
на фразеологията.
Авторките на Фразеологичния речник на българския език (К. Ничева,
С. Спасова и Кр.Чолакова) правят разлика между устойчиви фрази (т.е. из-
речения с фразеологичен характер) и фразеологични съчетания. Според
тях само малка част от устойчивите фрази имат характер на фразеологиз-
ми – междуметни и модални фразеологизми, а също и глаголни фразеоло-
гизми с дефективна парадигма – “които в речта се употребяват само във
форма на въпросителни, възклицателни или повелителни изречения”
(напр. Голям залък лапни, голяма дума не казвай!; Не се правЈ на ударен!;
Тук корабчета плават ли?).
Фразеологизмите със структура на словосъчетание могат да се класи-
фицират в зависимост от това, от какви думи са изградени и как са свърза-
ни тези думи помежду си.
По-често срещаните структурни модели са следните:
1. Глагол + съществително:
а) без предлог: бера душа; виря нос;дера котки; опирам пешкира;
б) с предлог: деля от залъка си; играя по гайдата (на някого); горя
от желание (нетърпение); направих го на бъзе и коприва.
Фразеологизмите от този модел могат да имат и усложнена структу-
ра, т.е. да включват и др. пояснения към глагола или съществителното,
напр.: има жълто около устата; имам си здрави предни зъби, четат
ми конско евангелие и др. под.
2. Прилагателно + съществително: змийски език, бабини деветини, ав-
гиеви обори, гордиев възел; също и с предлог: бос през лука; боса по
асфалта
3. Съществително + предлог + съществително: гнездо на оси; солта на
земята; акъл на буци; зоната на здрача; изтичане на мозъци; звезда
от първа величина.
4. Предлог + съществително: на вятъра, на градус, на мезе, в поло-
70
жение. Принадлежността на тези предложно-именни съчетания към
фразеологизмите също се оспорва, тъй като в тях не се съдържа ми-
нимумът от две пълнозначни думи. Доколкото обаче при този вид
съчетания съществува възпроизводимост и цялостно значение, осно-
вано на преоосмисляне на компонентите им, те трябва да бъдат отне-
сени към фразеологизмите. Още повече, че в рамките на фразеоло-
гичните съчетания трудно може да се говори за пълнозначни думи
(напр. на тъкадък – има ли някакво значение думата тъкадък без
предлога?)
5. Предлог + прилагателно + съществително: на широка нога, на бърза
ръка; до кривата круша; на драго сърце.
Разновидност на този модел са фразеологизмите, образувани с числи-
телно: на един дъх, на седмото небе, на две крачки.
6. Предлог + съществително + предлог + съществително: от трън та
на глог; от уста на уста, от дъжд на вятър.
7.Глагол + наречие: държа изкъсо (някого), вземам навътре (не го взе-
май толкова навътре), намирам се натясно.
8. Фразеологизми – устойчиви сравнения. Те се състоят от два компо-
нента, свързани помежду си с като (по-рядко колкото). Първият ком-
понент може да бъде глагол (никнат като гъби; заплитам се като пи-
ле в кълчища; въртя се като муха без глава; не ме гледай като цап-
нат по главата) или прилагателно име (гол като пищов; беден като
църковна мишка; бял като на тигана дъното).
9. Конструкции със съчинителен съюз: алфата и омегата; дупе и га-
щи; Куку и Пипе; ни вест, ни кост (от някого); ни в клин, ни в ръкав.
Възможни са и други модели, които обаче са по-малко продуктивни,
напр. едно на ръка; едно към кесим (числително + предлог + наречие);
червив от пари (прилагателно + предлог и съществително); с главата на-
долу; с краката нагоре (предлог + съществително + наречие) и др. под.
Семантична класификация на фразеологизмите
Тази класификация се основава на степента на тяхната мотивираност
от компонетите им и на степента на семантично сливане между тях. Съ-
ществуват различни класификации, но в българското езикознание най-
популярна е класификацията на руския езиковед В. Виноградов, който пък
от своя страна е заел, доразвил и приложил към руския език класификаци-
ята на швейцареца Шарл Бали.
И така, според В. Виноградов фразеологичните единици са 3 вида –
фразеологически сраствания, фразеологически единства и фразеологичес-
ки съчетания.
Фразеологическите сраствания (идиомите) са абсолютно неделими
фразеологични единици, в които на синхронно равнище не може да се от-
крие никаква връзка със значенията на отделните компоненти. Примери:
71
през куп за грош; от игла до конец; ни в клин, ни в ръкав.
Фразеологическите сраствания са неразложими езикови цялости, в ко-
ито отделните думи са изгубили самостоятелното си значение и езва в със-
тава на цялото съчетание придобиват едно общо значение. Пътят на въз-
никването им е неясен от съвременна гледна точка и вътрешната им форма
(т.е. връзката между значенията на отделните компоненти и цялостното
значение) може да се търси само чрез етимологичен анализ.
Като езикови единици, неразложими в структурно и в семантично от-
ношение, фразеологичните сраствания се противопоставят най-
контрастно на сводобните словосъчетания.
От друга страна, те стоят най-близко до отделните думи и се възпроиз-
веждат в речта по същия начин, както и лексемите.
Фразеологическите единства са характерни с това, че при тях степента
на семантично сливане между компонетите е по-слаба. Общото значение
пази връзката със значенията на отделните компоненти, т.е. семантиката на
фразеологизма е мотивирана от значенията на съставящите ги думи. Фра-
зеологичните единства също са семантично неделими, както и фразеоло-
гичните сраствания, но единното им значение произтича от преносната
употреба на думите, участващи в състава им. Такива са: отваряй си очи-
те; наливам масло в огъня; троша си главата.
Семантичната им неделимост ги сближава с фразеологичните сраства-
ния, а мотивираността на значението им ги разграничава от тях и ги доб-
лижава до свободните словосъчетания.
Фразеологични съчетания. При тях само една от съставящите ги думи е
употребена преносно и има лексически свързано значение, докато остана-
лите думи са употребени с преките си значения. Примери: горя от жела-
ние (от нетърпение, от ревностт), умирам от студ (от глад, от жега);
цъфтя от здраве (от младост, от хубост).
Към трите групи, формулирани от Виноградов, друг руски автор – Н.
Шански, прибавя и четвърта, наречена от него фразелогические выраже-
ния (фразеологични изрази). Към тях се отнасят устойчиви словосъчета-
ния, в които думите се употребяват с прякото си значение и съдържанието
им е напълно разчленимо, напр.: министерски съвет, министерство на
образованието и науката, координационен съвет. Те са твърде близки до
свободните словосъчетания. От тях се различават само по това, че в речта
се използват като готови езикови цялости, които не се образуват всеки път
наново от съставящите ги думи.
В българското езикознание класификация на фразеологизмите прави Л.
Андрейчин. Неговата класификация не се различава съществено от класи-
фикацията на Виноградов (с допълнението на Шански), само че видовете
фразеологични единици са поставени в обратен ред – от минимално към
максимално семантично срастване между компонентите.
72
Разбирането за същността, обема и границите на фразеологията при
Андрейчин е твърде широко. Той дели фразеологизмите на 4 групи:
а) устойчиви описателни словосъчетания, които имат пряко значение,
например: български език, министерство на народната отбрана, трудо-
во-производителна кооперация… (тази група съвпада с допълнението на
Шански към класификацията на Виноградов). Тук можем да отнесем и
етикетните формули (поздрави и пожелания): добър ден, лека нощ, прият-
ни сънища.
б) устойчиви словосъчетания с преносна употреба на една дума от със-
тава им, напр. горя от нетърпение, изкарвам от търпение, обграждам с
внимание (това е всъщност третата група у В. Виноградов – фразеологич-
ни съчетания);
в) устойчиви словосъчетания с разширено значение, които имат пре-
носно значение като цели изрази, но запазват вътрешната си форма, т.е.
запазват първоначалното си значение, което се е разширило в резултат на
преносната употреба, напр.: отварям си очите, надигам глава, дойде ми
до главата (нещастие)… (тази група съвпада с втората група на В. В.);
г) устойчиви словосъчетания с изменено значение, т.е. които имат пре-
носно значение като цели изрази, но са загубили вътрешната си форма, т.е.
загубили са първоначалния си смисъл и поради това смисловата връзка
между лексикалния състав и новото значение, а понякога и между отдел-
ните думи в тях, остава неясна от днешно гледище, напр.: надве-натри, от
игла до конец, криво-ляво…(Тази група съвпада с първата група на Виног-
радов).
Към фразеологията Андрейчин отнася също пословиците и крилатите
изрази, от типа на Всичко, което хвърчи, не се яде; Не оставяй днешната
работа за утре и др. под. (нещо, което се оспорва от други автори).
Източниците на фразеологизмите в българския, а и във всеки друг език
са разнообразни. Фразеологията е свързана с бита и с историята на народа,
както и с контактите му с други народи.
По отношение на своя произход фразеологията може да се раздели на
две основни групи – домашна фразеология и фразеология, заета от чужди
езици (преди всичко калки и полукалки).
В най-стария пласт на фразеологията стоят фразеологизмите, възник-
нали в още в праславянския език. Техни съответствия има и в другите сла-
вянски езици, напр. водя за носа (руски: водить за нос; полски: wodzić za
nos).
Друга група фразеологизми са наследени от книжовния старобългарски
език, като цитати от свещените книги: умивам си ръцете (от евангелския
разказ за Пилат); солта на земята (думи, с които Христос се обърнал към
учениците си); манна небесна, изпивам горчивата чаша, слагам пръст в
раната и др. под.
73
Основната част от домашната фразеология е възникнала непосредстве-
но в народната реч. Примери: броят ми се ребрата, карам през просото,
не паса трева, деля от залъка си, обирай си крушите, налягай си парца-
лите. Има фразеологизми, които са взети от народни приказки (обикнове-
но са свързани с поуката от тях) – болен здрав носи, мома под корито, не-
роден Петко, изплювам камъчето. Към фразеологизмите преминават и
части от пословици: не меля брашно (с никого) – от Два остри камъка
брашно не мелят; сърдит Петко – от На сърдит Петко празна му тор-
бичката. Образуването на фразеологизми е жив процес в езика. Те са се
създавали и в дълбока древност, и в по-нови времена, възможно е образу-
ването им и на съвременния етап от развитието на езика (черна станция,
околна среда, албански реотан, отивам на кино (от 6 до 5), да улучиш
бинго, да вземеш джакпота).
Устойчивите словосъчетания възникват като свободни, но поради пос-
тоянната си употреба с обобщено и преносно значение, поради своята въз-
производимост постепенно се превръщат във фразеологизми. Това могат
да бъдат и изрази, свързани с интересни, обикновено комични случки, в
дадена общност, могат да бъдат изрази, взети от фолклора (приказки, пос-
ловици, вицове и анекдоти), от художествената литература, а в по-ново
време – от филмите и телевизионните предавания. След време първоиз-
точникът на фразеологичното съчетание се забравя, но то продължава да
живее свой самостоятелен живот. Примери: изгубена Станка (заглавие на
книга от възрожденския писател Илия Блъсков); Марко Тотев (търновец,
който някъде в началото на ХХ в. веднъж в живота си спечелил на карти,
но точно тогава пред кафенето минало погребение и партньорите му се
юрнали да видят кого погребват); мусински свидетел (от конкретна случка
– човек от търновското село Мусина бил свидетел в съда, но не казал ис-
тината и всички разбрали, че лъже).
Във фразеологията, както и в лексиката, има значително чуждоезиково
влияние. По-рядко фразеологизмите се заемат направо, в своя опигинален
вид, напр. латинските персона нон грата, тера инкогнита, долче вита,
салто мортале (от италиански) и др. Много по-често те са калкирани, т.е.
преведени на български.
От турски: ям бой, бия телеграма, развалям пари, допря ножът до ко-
кала, иде ми отръки и мн. др. Има и полукалки (при които не са преведени
всички думи): стоя диван чапраз, давам акъл, скършвам хатъра (на няко-
го), хващам дикиш и др.
От руски език: пея (си)старата песен; слагам главата си ‘жертвам се’;
вземам за чиста монета; да изтрия от лицето на земята ‘да унищожа’;
мъртви души (от творчеството на Гогол), жив труп (Л. Толстой) и др. Ос-
вен това руският език е служил като посредник за заемане на фразеоло-
гизми от основните европейски езици, като се почне още от античната ли-
тература: сизифов труд, пирова победа, дамоклев меч, ахилесова пета, ав-
74
гиеви обори; и се стигне до фразеология, възникнала през ХІХ и ХХ век:
свиря първа цигулка, излизам на сцената, желязна завеса, студена война.
Разбира се, фразеологизми се заемат и пряко от чуждите езици преди
всичко чрез художествената литература и публицистиката (в печата, ради-
ото и телевизията). Като се вземе предвид експанзията на английския език,
няма да е далеч от истината предположението, че най-новата фразеология
идва именно от този език, напр.: американска мечта; сапунена опера; биг
брадър (големият брат).
Невинаги обаче трябва да се търси влияние на един език върху друг.
Много често фразеологията в различни езици съвпада просто защото е
свързана с едни и същи проблеми на бита и обществения живот, а и не
трябва да се пренебрегва и фактът, че между родствените езици съществу-
ват общи развойни тенденции.
Така например много общо има във фразеологията на румънския и на
българския език:
чисто и просто (бълг.) и pur şi simplu (рум.);
да си държиш езика зад зъбите (бълг.) и a ţine limba dupa dinţi (рум.);
сякаш имаш сливи в устата; сливи ли имаше в устата? (бълг.) и a lua
apă `n gură (рум.); говори като развален грамофон (бълг.) и a vorbi ca o moară
stricată(рум.) ‘говори като развалена воденица’.
И накрая – няколко думи за стилистичните особености на фразеоло-
гизмите.
Най-естествената среда на фразеологията е разговорната реч. В свое-
то мнозинство фразеологизмите възникват именно там. Характерна осо-
беност при тях е наличието на образност, експресивност, изразено
отношение към предмета, явлението, признака, които се назовават чрез
фразеологичното съчетание.
Доколкото художествената литература и публицистиката са отраже-
ние на живота, фразеологизмите намират широка употреба и там.
Казаното тук не се отнася за т.нар. устойчиви описателни съчетания
(първата група от класификацията на Андрейчин) от типа на министерски
съвет, централен комитет, които не са същински фразеологизми. Те са-
мо назовават, без да съдържат в значението си някакво отношение към на-
зовавания обект.
ЛЕКСИКОГРАФИЯ
75
Лексикографията е научно-приложна дисциплина, която изучава научни-
те принципи за съставяне на различните видове речници и се за-
нимава с практическото им изработване. Лексикографията се опира на разра-
ботките на останалите дялове на лексикологията, а и самата тя търси отговор
на много въпроси, свързани със семантичната структура на речниковите едини-
ци и с функционирането им в речта. Освен това пред нея стоят специфични за-
дачи, свързани със събирането и обработката на речниковия материал – подбор
на материала, тълкуване на значенията, лексико-граматична характеристика,
функционална характеристика и др.
Речниците се делят на два основни типа: лингвистични и нелингвистични.
В лингвистичните речници речникови единици (лексемите и фраземите)
се обясняват откъм произход, значение, семантично-функционална близост или
противоположност, или от някое друго гледище.
В нелингвистичните речници се дават сведения за лицата, предметите
и явленията, назовани с думите, включени в състава им. Те се наричат още
и енциклопедични, тъй като съдържат сведения за основните понятия в
една или друга област на знанието.
В лингвистичните речници вниманието на съставителите е насочено
към самата речникова единица, а в енциклопедическите – към понятието,
назовано със съответната дума. От това произтичат и основните различия
между двата типа речници: в нелингвистичните сравнително нашироко се
описват характерните признаци на съответното понятие, а в лингвистич-
ните значението на речниковите единици се тълкува по възможно най-
краткия начин. Освен това в лингвистичните речници (поне в повечето от
тях) важно място заемат граматическата характеристика на думите, указа-
нията за произхода им, илюстрацията на значенията им с примери, а така-
ва информация липсва в енциклопедичните речници.
Лингвистични речници могат да бъдат съвременни и исторически. В
съвременните речници се събират и обработват речниковите единици на
съвременния език, т.е. тези речникови единици, които са в актуална упот-
реба в момента на събирането на лексикалния материал. Съответно в ис-
торическите речници намират място речникови единици от минали епохи;
тяхна разновидност са етимологическите речници, в които се обяснява в
диахронен план произходът на думите и фразеологизмите, употребявани
на съвременния етап от развитието на езика.
От гледна точка на обема речниците могат да се разделят на пълни
и непълни. В пълните речници се включват всички или почти всички реч-
никови единици, а в непълните се извършва подбор на речниковия мате-
риал по определени принципи.
На практика пълни речници са възможни само за мъртвите езици,
тъй като цялото словно богатство на живите езици просто не може да бъде
обхваното. Дори пълнотата на речниците на мъртвите езици не може да
76
бъде 100 % гарантирана, тъй като винаги съществува възможност да бъдат
открити непроучени източници с непозната на съвременниците лексика.
Речниците могат да бъдат също общи и специални. В общите речни-
ци се представя общонародната лексика, а специалните речници включват
думи само от определен пласт на речниковия състав (синоними, антоними,
фразеологизми, съкращения и др.).
В рамките на лингвистичните речници най-важно е разделянето им
на едноезични и преводни. В едноезичните речници представянето (тъл-
куването, обяснението) на речниковите единици се осъществява със сред-
ствата на същия език, от който са взети самите те. В преводните речници
речниковите единици от един език се превеждат на друг език (а в някои
случаи – на повече езици). А това означава, че преводните речници могат
да бъдат двуезични и многоезични, като многоезични речници се съставят
сравнително рядко.
Съставянето на речници протича в два основни етапа:
а) подбор на речниковите единици, които да бъдат включени в него,
т.е. изготвяне на словника му;
б) обработка на подбрания речников материал от определено лингвис-
тично гледище.
И двете дейности се извършват в съгласие с предварително установени
научни принципи, които се основават на резултатите от научните изслед-
вания по лексикология, подчиняват се също на характера и предназначе-
нието на речника.
Лексикографията има изключително важно значение за езиковата кул-
тура на обществото, тъй като речниците дават знания за възприетите в
езика норми относно изговора, правописа, значението и употребата на
лексемите и фразеологизмите. Лексикографията има важно теоретическо
и приложно значение и по отношение на останалите области на езикозна-
нието, тъй като научните изследвания върху езика е невъзможно без полз-
ването на разнообразни по съдържание и предназначение речници.
СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
(Лексикология)
77
1. Лексикологията като наука. Предмет и задачи.
2. Дялове на лексикологията.
3. Единици на лексикологията – основна характеристика.
4. Лексикално значение.
5. Отношение между форма и значение на думата. Вътрешна форма на думата.
6. Основни типове лексикални значения.
7. Преносимост на думата. Промени в лексикалното значение. Метафора и ме-
тонимия.
8. Многозначност (полисемия).
9. Омонимия.
10. Паронимия.
11. Синонимия.
12. Антонимия.
13. Речников състав и речниково ядро.
14. Лексиката според актуалността на употребата £. Остарели думи и неологиз-
ми.
15. Общонародна лексика и лексика с ограничена употреба. Диалектна, жаргон-
на, специализирана лексика.
16. Стилистично разслоение на лексиката. Функционални стилове.
17. Разговорен, научен и художествен стил.
18. Публицистичен и административен стил.
19. Българската лексика според произхода на думите. Домашна лексика.
20. Заета лексика. Гръцки и латински думи.
21. Турски, арабски и персийски думи. Руски думи.
22. Френски, италиански, немски, английски думи. Думи от други езици.
23. Фразеология. Видове фразеологизми от структурно гледище.
24. Фразеология. Семантична класификация на фразеологизмите.
25. Лексикография. Основни видове речници.
26. Тълковни речници и речници на чуждите думи.
27. Синонимни, антонимни и паронимни речници. Фразеологични речници.
28. Правописни и правоговорни речници. Речници на личните и фамилните
имена.
29. Исторически и диалектни речници.
30. Честотни, обратни, римни речници. Речници на съкращенията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар