Обединението на славянския и прабългарския етнос, завършило със създаването на българската държава, както и последвалите събития от края на 7 и началото на 8 в. засвидетелствали борбения дух на двете племенни групи и значителния управленчески опит на прабългарите. В стремежите си да завладеят нови територии и да утвърдят властта си над тях първите български ханове доказали своите изключителни пълководски и дипломати-чески качества. Независимо от сериозния външен натиск и сложната вътрешна ситуация, българското общество притежавало достатъчно сили и възможности да затвърди и запази своята независимост. Преодоляването на вътрешнополитическата криза от края на 8 в. и последвалото териториално разширение на българската държава при хан Крум и неговите приемници (803-852 г.) издигнало авторитета на България и я поставило наред с най-могъщите европейски държави от Средновековието. Здравата основа, върху която била изградена, както и завидните държавнически умения на нейните владетели, били достатъчни условия за по-нататъшното стабилно развитие на младата държава през 9 в.
Историята на българската държава през разглеждания период е била нееднократно предмет на изследване от страна на български историци. Въз основа на натрупания фактологически материал бяха написани обобщени съчинения като “История на българите” от Константин Иречек, “История на българския народ” от Петър Мутафчиев и “История на българската държава през средните векове” от Васил Златарски. За обществено-икономическото и културно развитие на България до средата на 9 в. интерес представляват и изследванията на Александър Бурмов – “Феодализмът в средновековна България”; Михаил Андреев и Димитър Ангелов – “История на българската феодална държава и право”; Страшимир Лишев – “За генезиса на феодализма в България”; Григорий Литаврин – “Темпове и специфика на социално-икономическото развитие на средновековна България и сравнение с Византия”; Петър Петров – “Към въпроса за образуване на Първата българска държава”; Борислав Примов – “За икономическата и политическата роля на Първата българска държава в международните отношения на средновековна България”; Л. Йончев – “Някои въпроси относно Крумовото законодателство”.
До средата на 8 в. българската държава укрепнала значително. В историческите извори не се срещат данни за конфликти между България и Византия, което показва, че мирът между тях от 716 г. се е запазил.
През втората половина на 8 в., когато в българо-византийските отношения настъпил прелом, византийските автори Теофан и Никифор отново обръщат поглед към вътрешно- и външнополитическите проблеми на България и започват да описват взаимоотношенията между двете държави и военните действия. Така за вътрешнополитическата криза в българската държава през разглеждания период основните изворови данни се съдържат в произведенията на тези двама византийски историци. Някои откъслечни сведения откриваме и в “Именникът на българските ханове”.
През 721 г. на ханския престол се възкачил Кормесош (Кормесий), за който се счита, че е бил прекият наследник на хан Тервел. Изворовите данни за неговото управление са оскъдни, но според един от надписите около Мадарския конник през този период (721-738 г.) България и Византия продължили да живеят в мир, като империята редовно изплащала годишния данък на българската държава, определен с договора от 716 г.
През 738 г. на престола се възкачил хан Севар, който бил последният български владетел от рода на хан Аспарух – Дуло. Неговото управление продължило до 753/754 г.
През последните десетилетия на 8 в. дотогава мирните българо-византийски отношения били нарушени. След преодоляването на арабската заплаха и заздравяването на вътрешното си положение империята обърнала поглед към северния си съсед и предприела настъпателни военни действия срещу него.
По това време начело на българската държава стоял хан Винех, който през 754 г. сменил хан Севар. Новият владетел бил първият представител на рода Укил (Вокил), който заменил на престола аспаруховата династия Дуло. Отстраняването на рода Дуло от управлението било началото на сериозни политически сътресения в българската държава, които се изразили преди всичко в борбата за власт между отделни прабългарски родове.
Възползвайки се от разразилите се династични борби в България, през 755 г. император Константин V Копроним започнал да укрепва някои от селищата в Тракия, разположени в съседство с българската граница. Това предизвикало недоволство у българите, които поискали данък за тези крепости. Императорът отказал, което за българските управници било достатъчен повод за нарушаване на мирните отношения.
Ханските войски започнали военни действия срещу империята като нахлули в Тракия и достигнали почти до т.нар. Дълга стена (Анастасиевата стена), издигната с цел защита на столицата Константинопол. Според изворите императорът излязъл срещу българите и ги принудил да се спасяват с бягство в земите си. Окуражен от успеха, византийският император предприел поход срещу България от две страни. Флота от 500 кораба навлязла в Дунава през Черно море, а през Тракия настъпила сухопътна войска, предвождана от самият император. Армията се придвижила до крепостта Маркели, където се завързало сражение, което било спечелено от византийците.
Така двата похода на българи и византийци от 755-756 г. бележат началото на дълъг период (755-775 г.), през който Константин V Копроним организирал поредица от походи срещу България с цел да я унищожи.
Според Никифор, след битката при Маркели между България и Византия започнали преговори за мир, който в крайна сметка бил постигнат. В резултат българите загубили териториите си на юг от Стара планина, а за плащането на предишния годишен данък от империята вече и дума не можело да става.
Виждайки естествената връзка, която се създавала между славяните в Македония и българската държава, императорът нападнал и покорил славянските племена на югозапад (в дн. Македония). Хан Винех останал безучастен, което накарало Константин V да навлезе в България. Отправяйки се към центъра на българската държава императорските войски навлезли в клисурата Верегава (вероятно Ришкия проход в Стара планина). Там обаче те били пресрещнати и разбити от българите, които ги обърнали в бягство.
Въпреки това ханът не се възползвал от победата си и не настъпил с войските си през Тракия. Това станало причина за брожения сред висшите кръгове на българската държава, които в крайна сметка довели до насилственото сваляне на Винех от престола.
Династичните борби в страната се разгорили с нова сила. Ханската власт била поета от Телец, който произхождал от рода Угаин. Така със събитията от 759-760 г. била сменена и втората управляваща династия – Вокил.
Хан Телец (760-763 г.) предпочел нападателните действия срещу империята и навлязъл с войските си в Североизточна Тракия, където живеело многобройно славянско население. Част от това население, за да се спаси от опустошителните войни, водени по неговите земи, се изселило в Мала Азия. Друга част пък преминала на страната на българите и участвала в съвместните военни действия.
Междувременно Константин V се подготвил да смаже България чрез нов голям поход, предприет по суша и море. Около 800 кораба били изпратени към Дунава през Черно море, а внушителна сухопътна войска, начело с императора, се отправила към Анхиало, за да навлезе от там в България.
Предизвестени навреме българите заели позиции по склоновете на Стара планина недалеч от Анхиало. В завързалото се на 30 юни 763 г. сражение ханските войски имали реален шанс да победят, но поради тактическа грешка на Телец византийците постигнали успех. Триумфиращ, Константин V влязъл в Константинопол, водейки оковани пленените български войници, които по негово нареждане били избити от гражданите.
Поражението, претърпяно от Телец при Анхиало, решило и неговата съдба. Недоволни от дадените жертви през 763 г. великите боили издигнали на ханския престол Сабин, който принадлежал към рода Вокил.
Новият хан не се осмелил да организира военни действия срещу империята, като вместо това предпочел да осигури мир. Константин V обаче, който възнамерявал да унищожи напълно България, мислел, че е дошло време да нанесе решителния удар. Подготвен бил може би най-опасния поход срещу българите. Флота от 2600 кораба била изпратена при пристанищните градове Месемврия и Анхиало, откъдето войските трябвало да навлязат в България. Императорът с друга войска преминал Тракия и разположил стана си при прохода Верегава. Стреснат от внушителната военна сила на византийците, хан Сабин поискал да сключи мир, на което императорът отказал. Както свидетелстват изворите, в този критичен момент на помощ на българите се притекли природните стихии. Задухал силен северен вятър, който тласнал корабите към брега, където голяма част от тях са разбили, а войниците на борда им се издавили. Неподготвени и смутени, византийците трябвало да се завърнат в Константинопол, като по този начин походът срещу България бил осуетен.
След тези събития (вероятно от лятото на 765 г.) Сабин започнал мирни преговори с империята, което предизвикало недоволството на боилите. Те свикали народен събор, чиято цел била свалянето на хана от престола. За да избегне готвеното съзаклятие, през 766 г. Сабин избягал в Константинопол и подирил защитата на императора.
За свой наследник Сабин оставил Умор (Умар), също от рода Вокил. Новият хан продължил политическия курс на Сабин, но не срещнал подкрепата на боилите. Той се задържал на власт само 40 дни и бил свален. Очевидно е, че висшите среди на прабългарите не били в състояние да намерят личност, която да поеме здраво властта в ръцете си и да изведе страната от безпътицата.
След свалянето на Умор боилите издигнали на ханския престол Токту. И той стоял начело на държавата само около 1 година (766-767 г.). По неизвестни причини още от началото на своето управление, новият хан се натъкнал на съпротивата на част от билите. Междуособиците се завихрили с нова сила. По същото време византийската войска се явила по море в Североизточна България. Токту и поддържащите го боили се оттеглили някъде към Лудогорието или Добруджа, но там били убити от византийците.
Следващият български хан, избран от боилите, бил Паган (767-768 г.). Той се заел да постигне мир с Византия, като за целта оглавил българското пратеничество до императора в Константинопол. Преговорите завършили със сключването на мир, който обаче за Константин V бил само привиден. Воден от завоевателските си амбиции спрямо България императорът успял с измама да залови вожда на племето севери, чиято задача била отбраната на източните старопланински проходи. Разчитайки на намалената бдителност поради мирните преговори и на отслабената защита на изток, Константин V Копроним нахлул в българските земи през един от източните проходи на Стара планина. Императорът и неговата войска обаче срещнали неочаквана съпротива. Те успели да стигнат до р. Тича (дн. р. Камчия) и да опожарят някои аули, след което безславно се завърнали във византийската столица.
Паган обаче бил държан отговорен за лековерието, с което улеснил нахлуването на императорската войска и за невъзможността да се възползва от неуспеха на последния византийски поход. Положението му станало несигурно. Той се опитал да избяга и стигнал до Варна, но там бил убит от слугите си.
Начело на българската държава застанал хан Телериг.
В историческата литература съществуват две мнения, които обясняват тази политическа криза, застрашила сериозно устоите на страната. Според едното корените й били свързани с двата основни етнически елемента в държавата – прабългарския и славянския; тя била израз на една колкото политическа, толкова и етническа борба, която трябвало да определи кой от двата елемента постепенно ще погълне другия. Борбата обаче била отклонена от естествения й ход, тъй като в нея се намесил византийският император. Той не подкрепял целите нито на прабългарите, нито на славяните, а се стремял да отслаби и двете враждуващи общности, за да унищожи българската независимост. Противниците на тази теория изтъкват като аргумент за несъстоятелността й факта, че в борбите за ханската власт участвали само представители на прабългарската аристокрация, главно принадлежащи към родовете Укил и Угаин. Представители на славяните не били издигнати начело на държавата и следователно едва ли може да се говори за тях като за претенденти за престола.
Според другото мнение в тогавашното българско общество се очертали също две течения, но не на етническа почва, а във връзка с въпроса за отношението към Византия и към нарастващата заплаха от нейна страна. Привържениците на едното течение смятали, че изходът от застрашеното положение трябва да се дири в помирението с византийските управници, а привържениците на другото течение виждали истинските цели на византийската политика и съзнавали, че спасението на държавата зависи единствено от възможността да се постигне вътрешно обединение и да се води активна отбрана. Според второто мнение задачата на славяните била да образуват първата и главна преграда срещу византийския натиск през проходите на Стара планина – и действително те докрай останали верни на това свое задължение.
Така двете обяснения на политическата криза от края на 8 в. не само определят различно нейната същност, но поддържат и напълно противоречиви становища относно мястото и ролята на славяните в нея.
Едва при хан Телериг (768-777 г.) вътрешното положение започнало да се стабилизира. За разлика от своите предшественици хан Телериг проявил не само качества на военачалник, но и дипломатическа хитрост. Той успял да се справи с византийските привърженици в България и по този начин разбил окончателно надеждите на Константин V да разгроми българската държава. Хронистът Теофан разказва как след като научил, че императорът узнава намеренията му от неговите собствени приближени, хан Телериг изпратил на Константин V писмо, в което го уведомявал, че възнамерява да избяга от страната си и да се присъедини към него. Ханът молел императора да му съобщи имената на своите съюзници в ханския дворец, за да им се довери и те да му помогнат при бягството. Константин V Копроним лековерно се излъгал от измамното писмо и писал на хан Телериг всичко, което го интересувало. По този начин българският владетел се справил с изменниците.
Процесът на вътрешна стабилизация продължил и при хан Кардам (777-803 г.). След успешна война, през 792 г. бил сключен мирен договор, съгласно който Византия възобновявала плащането на ежегоден данък.
Краят на осмото столетие донесъл дългоочаквания отдих на българската държава. Борбата за власт и надмощие между прабългарските родове стихнала. Славяни и прабългари за сетен път се убедили, че единодействието е най-верният път за отстояване на политическата независимост. Византия, която дълго време приемала обединението на двата етноса като нещо временно и нестабилно, трябвало да се примири с факта, че вече не е пълновластен господар на Балканския полуостров.
След смъртта на хан Кардам през 803 г., българският престол бил зает от хан Крум, който станал родоначалник на една от най-бележитите династии на Първата българска държава, управлявала почти до края на 10 в. Според едно сведение от 10 в. родът му произхождал от прабългарите, които обитавали областта Панония. Новият владетел се отличавал с упорит и енергичен характер в преследване на предначертаните цели.
Началото на Крумовото управление съвпаднало с издигането на франкската държава, която при Карл Велики се превърнала в могъща военнополитическа сила. През 800 г., навръх Коледа, римският папа коронясал франкския владетел за “император на римляните”. След близо три века легендата за римското величие отново възкръснала. Франкската империя, или както предпочитали да я наричат римските прелати – Свещената римска империя, се простирала от р. Ебро в Испания до земите на Средния Дунав.
По това време северозападен съсед на българите бил Аварският хаганат. В края на 8 в., около 803 г., неговата източна част била покорена от франкските войски. Възползван от това обстоятелство, хан Крум нападнал през 805 г. отслабения хаганат и окончателно помел остатъците от някога могъщото военно-племенно обединение. В български ръце попаднали обширни области между Дунав и Карпатите. В новите територии имало изобилие от руди и каменна сол – два особено ценни в онази епоха артикула.
Покорени били някои славянски племена, които живеели западно от р. Тимок – тимочани, браничевци и абодрити. Извършените завоевания били важни в икономическо и стратегическо отношение. Те превърнали България и Франкската империя в непосредствени съседи по Средния Дунав и утвърдили положението на Крумовата държава в Централна и Източна Европа.
Около времето на тези събития започнали брожения сред византийските славяни. Те гледали с надежда към българската държава, чиято мисия на Балканите била да стане техен обединител.
През 807 г. хан Крум подкрепил разбунтувалите се славяни с внезапен поход по долината на р. Струма.
Енергичните външнополитически ходове на хан Крум предизвикали тревога у Византия. Някогашната мечта да бъде нанесен смъртоносен удар на България отново обладала управляващите кръгове.
За българо-византийските отношения в годините на управление на хан Крум отново най-ценна информация се съдържа в творбите на византийските хронисти Теофан и Никифор. Особено подробен за военните действия между двете държави в този период е Теофан. Интересни данни за българската история за периода 803-814 г. могат да се открият и в произведенията на западни историци и хронисти. Така например Айнхард, един от най-осведомените съвременни автори е много близък на императора на Франкската империя Карл Велики, отбелязва за военните действия между хан Крум и Византия, а също описва гибелта на император Никифор. Същите събития са засегнати и от авторите на “Универсална хроника”, на “Кратки Лаурисенски летописи”, на “Фулденски анали”, на “Ламбецийския франкски летопис” и на “Регинонската хроника”.
През 807 г. император Никифор I Геник организирал поход срещу българските земи, но насред път бил принуден да се върне обратно след като научил, че в Цариград се готви заговор срещу него.
Враждебните действия на византийците дали повод на хан Крум да предприеме ответен удар. През 808 г. българите пресрещнали и разбили един византийски отряд някъде по долното течение на р. Струма. Те ограбили хазната със заплатите на византийските войници, в следствие на което в ръцете им попаднали богати трофеи на стойност 1100 литри злато.
През 809 г. хан Крум насочил своя удар срещу ключовата крепост Сердика, наричана от местните славяни Средец. Местният гарнизон оказал продължителна съпротива, но накрая сложил оръжие. Разгневен от проявената упоритост, хан Крум наказал със смърт част от заловените граждани и военачалници в града. След това заповядал да сринат крепостните му стени. Присъединяването на Средец и неговата област било важно завоевание, което създавало благоприятни предпоставки за по-нататъшно настъпление в посока към Македония.
Успехите на българското оръжие предизвикали сериозно безпокойство в Константинопол. В началото на 811 г. Никифор I подготвил нов поход, този път срещу столицата Плиска. Намерението му било да ликвидира българската държава, за което преди него мечтаели и други императори. За целта Никифор свикал под знамената много прочути патриции и отбрани отряди от “златната младеж” под командването на престолонаследника Ставракий. Заедно с армията се движели и отряди бедняци с леко въоръжение, които се надявали на изобилна плячка в българските земи.
Внезапното нахлуване на Никифор изненадало българския владетел, който по това време се намирал извън столицата Плиска. Императорът бил сигурен, че ханът няма сили да противостои на елитната армия. Така мислел и Крум, затова когато нашествениците достигнали крепостта Меркели в Тракия, той побързал да предложи мир. Императорът обаче надменно отхвърлил предложението. Тъй като главните старопланински проходи били добре охранявани, византийската армия се принудила да потърси обходни пътища, по които скоро се озовала пред стените на Плиска. На път за столицата византийците се сблъскали с два големи български отряда, които обаче не успели да спрат стремителното настъпление на противниците и били разбити.
Защитниците на Плиска не били достатъчно и след продължителна ожесточена съпротива се предали. Императорът се отнесъл твърде сурово с победените. По негова заповед града бил разграбен и опожарен. Напълно били разрушени и дворците на българския хан. Опиянени от постигнатата победа, византийските войници се отдали на грабеж. Жертва на мечовете им станали не само мъжете, но също така жените, старците и дори невръстни кърмачета. Съществува хипотеза, според която хан Крум избрал такава военна тактика, че целенасочено позволил на императора да превземе и оплячкоса столицата.
В тази тежка обстановка хан Крум направил последен опит да уреди конфликта с мирни преговори, като увещавал нашественика да се задоволи с постигнатото и да се оттегли. Но опиянен от победите си, императорът останал глух и към това предложение. Мислейки, че мощта на България е окончателно съкрушена, той и този път отказал да преговаря. Това обаче му коствало скъпо. Хан Крум мобилизирал всичко годно да носи оръжие – в това число жените и аварските военнопленници.
Доловил опасното раздвижване сред българите, императорът побързал да се оттегли южно от Стара планина, но вече било твърде късно. По нареждане на хан Крум проходите на планината били завардени, а на всички достъпни места – разположени засадни части.
На връщане към Константинопол оттеглящата се византийска армия била причакана във Върбишкия проход от българите, които устроили изкусна засада. В ранните зори на 26 юли 811 г. те предприели стремително нападение и в настъпилата сеч “загинала – както пише Теофан – цялата християнска красота”. Главния удар се стоварил върху лагера на императорския отряд. Последвало катастрофално поражение на византийците. Още същия ден в нозете на хана бил посечен пленения император Никифор Геник, а неговият син Ставракий по чудо избегнал възмездието и тежко ранен се добрал до Константинопол.
Погромът на византийската войска и особено злощастната смърт на император Никифор намерили дълбок отзвук в тогавашния свят. Съвременниците на тези събития от византийски и западен произход не пропускат да отбележат в съчиненията си за безславния край на императора. Летописецът Теофан разказва, че хан Крум наредил от черепа на Никифор да бъде изкована сребърна чаша. С нея той вдигал наздравица със славянските велможи. По всичко изглежда, това бил особен ритуал, характерен за прабългарската религия, чрез който скритата сила на убития противник преминавал у неговия победител.
Блестящата победа вдъхнала увереност на хан Крум и у него назряла идеята да щурмува столицата на империята. Така в началото на 9 в. българите за първи път предявили открито своите претенции към “Втория Рим” – Константинопол.
По същото време престолонаследникът Ставракий, който се спасил от клането при Върбишкия проход, бил принуден да абдикира от престола, поради тежкото нараняване, което получил по време на битката. Властта преминала в ръцете на зет му Михаил I Рангаве. Нерешителен и лесно податлив на внушения от лоши съветници, новият император заявил, че ще продължи войната, въпреки уплахата от устрема на българите.
Сраженията се поели на широк фронт – от Югоизточна Тракия до долината на р. Струма.
През 812 г. бил превзет град Девелт (близо до дн. гр. Бургас). Част от жителите му били изведени от града и преселени в земите на “Отвъддунавска България”. За да затвърди своята власт в Тракия, хан Крум започнал да провежда изселническа политика по отношение на населението от византийски произход. Подобна съдба сполетяла близо 10 000 жители на Тракия. Устремното нападение на българите създало голяма паника в областта. Населението масово напускало малките селища и търсело убежище в големите градове и защитените крепости. Тъкмо тогава паднала Месемврия (дн. Несебър) – важен крайморски център. В града Крумовите войници пленили 36 медни сифона за изстрелване на прочутия “гръцки огън” – секретно оръжие, което византийците пазели в дълбока тайна.
На следната година, след като византийците отказали да възстановят мирния договор от 716 г., хан Крум отново нахлул в Тракия. На 22 юни 813 г. той нанесъл ново тежко поражение на императорските войски край крепостта Версиникия (Тракия), което коствало и трона на Михаил Рангаве.
Очаквайки скорошен удар срещу столицата, новият император Лъв V Арменец я подготвил за продължителна отбрана. Както се очаквало, на 17 юли 813 г. хан Крум се явил под стените на Константинопол. Там, пред смаяните погледи на византийците, ханът извършил жертвоприношения и езически гадания за изхода от предстоящата обсада. В тази критична ситуация, императорът предложил привидно мир, но неговото тайно намерение било да примами и убие българския владетел. Хан Крум си давал сметка за отбранителните възможности на византийската столица и нямал намерение да предприема неподготвен една рискована обсада. Ето защо той приел предложението за мирни преговори и се явил на уреченото място. Византийците грижливо подготвили засадата и се постарали да приспят бдителността на хана. Но в последния момент той разбрал какво ще последва, метнал се на коня си и побягнал. Въпреки че бил посипан със стрели, ханът се отървал невредим. Убит бил неговия помощник, а някои от придружаващите го лица попаднали в плен. Разгневен от нечестната игра, българският владетел заповядал да бъдат сринати до основи всички църкви и манастири в околностите на Константинопол.
Наскоро след това започнала мащабна подготовка за щурмуването на непревземаемия град. Летописците съобщават, че ханът въоръжил тридесетхилядна войска, “изцяло облечена в желязо”. Построени били стенобитни машини и различна друга бойна техника. Пет хиляди обковани в желязо волски каруци трябвало да пренесат обсадната техника до стените на византийската столица. И тъкмо когато паниката обзела жителите на града, до Константинопол достигнала вестта за внезапната кончина на българския владетел, който се споминал от сърдечен удар на 13 април 814 г. Щурмът на византийската столица бил отложен, но като неприятел Византия била отстранена за близо един век.
Обстоятелствата около смъртта на хан Крум пораждат редица въпросителни, поради което в историографията са изказани различни хипотези. Според “Скриптор Инцертус” (анонимен византийски източник) “ханът завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ушите и ноздрите му бликнала кръв”.
Описанието навежда на предположението за сърдечен удар, но не се изключва и съмнението за насилствена смърт.
В друго известие се съобщава, че “Крум завършил зле живота си”. В българския превод на “Менеалогия” на Василий I се казва, че “Крум ослепял заради греховете си и бил намразен от своите хора, които го удушили с въжета”.
Това известие кара някои изследователи да предполагат “сакрално цареубийство”, според което силата на умъртвената жертва преминава изцяло върху нейния приемник. Косвени данни за подобни обичаи при българите дават и някои арабски автори, според които, когато душели жертвата, от устата и ушите й руквала кръв. Съпоставянето на тези и други данни насочва към извода, че обстоятелствата около смъртта а хан Крум не са напълно изяснени и предположението за сакрално цареубийство не е лишено от основания.
Със смъртта на хан Крум българите загубили един от своите най-енергични и смели владетели. По време на неговото управление, само за едно десетилетие, България разширила значително своите територии и се превърнала наред с Византия и Франкската империя в третата най-влиятелна европейска сила. Българският владетел се отнасял сурово и безпощадно към противниците си и не случайно народното предание прибавило към името му прозвището “Страшни”.
За съжаление за вътрешнополитическата дейност на хан Крум изворите не са така богати и многобройни. За нивото на военната техника на българската войска черпим информация от “Скриптор Инцертус” (анонимна византийска кратка хроника), където се изброяват бойните средства, произвеждани в България.
Красноречиви свидетелства за делата на хана са достигналите до нас каменни надписи, които по негово нареждане били изсичани, за да ознаменуват победите на българското оръжие. Някои надписи са лаконични и носят само името на крепостта, край която се е състояло сражението, а други разказват с повече думи за делата на хана. Така например, Хамбарлийският надпис, носещ името на мястото, където е намерен – Хамбарлий, дн. с. Маламирово, описва административното устройство, което хан Крум се е опитал да въведе в българските земи в Тракия. От надписа научаваме, че българският владетел поверил управлението на завоюваните земи в ръцете на неговите най-близки помощници. Централната част на новите територии била дадена на брат му. Лявата част се управлявала от кавхан Иратаис, а дясната – от ичиргубоила Тук.
Стремежите на хан Крум да централизира обширната държава намерили израз не само в уредбата на тракийските земи, но и в неговия най-значителен вътрешнополитически акт – първото българско законодателство.
Текстът му не е запазен в оригинал, а под формата на преразказ в една византийска енциклопедия от 10 в. – т.нар. Лексикон на Свидас. Там се разказва, че след като разгромил аварите, хан Крум събрал пленените велможи и ги разпитал какви са причините за пропадането на аварската държава. Аварските първенци му посочили като главни причини за това пиянството, клеветничеството, кражбите и други пороци, които се ширели из населението. Впечатлен от разказа, хан Крум “свикал всички българи” и издал своите закони.
Новите закони гарантирали защитата на частната собственост от посегателства на крадци, определяли се строги мерки срещу клеветниците и пияниците. Пристъпилите закона се наказвали с отнемане на имота, отрязване на крайниците или смърт. Особено интересен е един параграф, който постановявал, че на просяците трябвало да се дава толкова, че да не просят повече. Късните сведения за законодателството ни задължават да бъдем скептични в оценката му. В този си вид наказателните разпоредби едва ли са могли да заместят напълно обичайното право на прабългари и славяни, което си оставало основен правен регулатор на обществения живот. Така например, не може да се приеме без резерви твърдението, че за да се пребори с пиянството хан Крум заповядал да бъдат изкоренени лозята в България.
Независимо от всичко издаването на законите може да се приеме за важна крачка към централизиране на българската държава и преодоляване на съществените различия между славяни и прабългари. Законодателството е доказателство и за настъпилите изменения в социалната структура на българското общество през 9 в., свързани с появата и налагането на феодалните отношения.
Изворите съобщават, че наследникът на хан Крум не заел веднага бащиния си престол поради династична криза. Едва година по-късно, през 815, начело на държавата застанал хан Омуртаг.
За разлика от своя баща новият владетел проявил предпочитание към дипломатическите средства в уреждане на отношенията с Византия. България се нуждаела от мир и съзидателна външна политика, която да довърши наченатото при великия хан. Все още личали пораженията от наскоро приключилата война, в руини била и самата столица Плиска. При тези обстоятелства българската държава била заинтересована, а Византия приела с охота мирните преговори. Към тях хан Омуртаг бил подтикнат след едно неуспешно за българите сражение край крепостта Бурдидзо (Тракия), а така също и поради замисляния от византийците съюз с Франкската империя.
През 815 г. между България и Византия бил сключен 30-годишен мирен договор, чийто текст узнаваме от т.нар. Сюлейманкьойски надпис, носещ името на селото, където е открит – Сюлейманкьой, дн. с. Сечище, Шуменско. С клаузите на договора на първо място се уреждала границата между двете държави в Тракия. Определял се и начина за размяна на военнопленници. Срещу пленените византийци хан Омуртаг поискал славянското население от пограничните области, което съгласно договора оставало под византийска власт. Това споразумение ясно показва основната цел във външната политика на българските ханове – приобщаване към България на славяните, намиращи се в пределите на империята.
Интересен е разказът във византийските хроники за церемонията, извършена при сключването на мира. За да се гарантира по-здраво постигнатият съюз, българите приели да се закълнат по християнски, а император Лъв V Арменец се задължил да извърши сложния церемониал на езическата клетва. Той излял на земята чаша вода, обърнал към земята конско седло и вдигнал над главата си сноп трева заедно с тройно сплетени кожени ремъци. От своя страна Омуртаг се заклел над християнския кръст.
До края на управлението си Омуртаг строго се придържал към клаузите на мира. Израз на добрите отношения била помощта, която българите оказали през 823 г. на император Михаил II, за да потуши опасен бунт, ръководен от претендента за императорската корона Тома Славянина.
За военните действия, които българската държава води на североизток, информацията е твърде оскъдна, поради липса на изворови сведения. Не така обаче стоят нещата при българо-франкските отношения през разглеждания период. Мирът с Византия дал възможност на хан Омуртаг да обърне по-сериозно внимание на северозапад, където назрявали сериозни събития. Франкските хронисти дават сведения за българо-франкските преговори, за избухването на конфликт между двете държави и за пълната решимост на хан Омуртаг да прибегне дори до война, но да запази интересите на своята държава. Най-прецизен в информацията е летописецът Айнхард. Сведения се съдържат и в хрониката на Михаил Сирийски.
През 818 г. по неизвестни причини присъединените след разгрома на Аварския хаганат славяни по средното течение на р. Дунав отхвърлили властта на Плиска. Тимочаните, браничвците и абодритите, възползвани от автономията си, поискали да признаят върховенството на Франкската империя. Първоначално, верен на своята външнополитическа линия, хан Омуртаг се помъчил по дипломатически път да убеди император Людовик Благочестиви да не приема славяните. Проводени били последователно три български пратеничества до франкския двор, но те получили уклончиви и неясни отговори. Това принудило хана да премине към решителни действия.
През 827 г. две български флоти навлезли по течението на река Драва и с оръжие заставили отцепилите се племена да признаят върховенството на Омуртаг. Ударът бил толкова неочакван, че франките не успели да се притекат на помощ на славяните. Тимочаните, абодритите и браничевците отново били върнати в състава на българската държава. За да пресече други подобни опити, ханът заповядал да бъдат изгонени техните князе, като на мястото им назначил свои верни наместници.
Две години по-късно, през 829, българите повторили похода и затвърдили властта си над среднодунавските славяни.
На североизток пък българската армия достигнала бреговете на р. Днепър, отблъсквайки, според едни историци, хазарите, а според други – маджарите.
През управлението на хан Омуртаг била извършена важна военно-административна реформа. Тя се явява като продължение на наченатото от хан Крум централизиране на държавната власт и премахване на различията между славяни и прабългари.
Хан Омуртаг изоставил вече ненужната полуавтономия на славянските племена като с това сложил край на административния дуализъм. Било създадено ново административно деление, което обхванало цялата територия на страната. България била разделена на военно-административни области – т.нар. комитати, които се ръководели от комити. Съставът на местните управители (комитите) се определял и лично зависел вече пряко от хана и неговите най-близки помощници. По този начин се постигало единство и се засилвали монархическите прерогативи на централната власт.
Комитатите били десет на брой – девет “външни”, в които се разпореждали комитите и един “вътрешен”, ръководен лично от хана или т.нар. “вътрешни боили”. Този “вътрешен” комитат бил районът около столицата Плиска, който се ползвал с особен статут.
Близо до хана били първите му помощници във властта – кавхана и ичиргубоила. Кавханът принадлежал към великите боили. Той имал важни военни и дипломатически функции. Когато се налагало, той замествал хана във всичко. Друг висш сановник в управлението на страната бил ичиргубоилът. Той изпълнявал функциите на управител на вътрешните крепости. За да се справя със задълженията си, ичиргубоилът разполагал с добре въоръжена военна дружина. Ханът взимал всички важни решения с помощта на боилския съвет (болярския съвет / съветът на боиладите). В него влизали най-родовитите членове на българската аристокрация, както и славянските князе.
Настъпили промени и в организацията на българската армия. Първоначално тя се набирала отделно от родовете на прабългари и славяни. В началото на 9 в. започнала постепенно да се оформя единна армия, състояща се от две части – постоянна дружина на хана и опълчение, събирано в случай на нужда. Българската армия била добре организирана военна сила. В нея царял строг ред и дисциплина. За проявена немарливост към оръжието или към бойните коне войниците изтърпявали строго наказание, включително и смърт.
Относителното спокойствие, при което преминало управлението на хан Омуртаг, дало възможност за разгръщане на значителна строителна дейност. В различни части на българската държава били построени нови дворци-крепости.
За активната строителна дейност на хан Омуртаг съществуват археологически разкопки, които разкриват значимостта на това велико дело на българския владетел. За строителната дейност извън столицата свидетелстват мемориалните каменни надписи, някои от които са съхранени до наши дни. Известен е т.нар. Чаталарски надпис, изсечен на голяма каменна колона, открита в село Чаталар, дн. село Хан Крум. От този надпис научаваме, че по заповед на хана бил построен един дворец край р. Тича. Друг надпис, пазен сега в църквата “Св. 40 мъченици” във В. Търново и наречен поради това Търновски, ознаменува строежа на дворец-крепост край р. Дунав.
Но преди всичко хан Омуртаг окончателно възстановил опожарената столица Плиска. Отвън града бил ограден със защитен вал. Пред дългия насип имало дълбок ров, пълен с вода. Зад укреплението се простирал Външният град, в който живеело обикновеното население. Каменна стена, висока 12 метра, отделяла Вътрешния град от останалата част на Плиска. Проходите на нейните порти били двойно подсигурени – затваряли се с падаща врата (катаракта) и с масивни двукрили врати. Във Вътрешния град, върху развалините на Крумовия дворец, израснал нов с по-малки размери, но с една внушителна Тронна зала. Тя била заобиколена от култови и жилищни сгради, от занаятчийски квартали и тържища. Третият укрепителен пояс, наричан Малък дворец, се намирал в централната част на каменната крепост. Бил защитен с тухлена стена. Подземни проходи извеждали от него към Вътрешния град. Езически храм на Тангра, голямо водохранилище и алея с каменни колони с имената на покорените в Тракия градове допълвали архитектурата на дворцовия център.
Хан Омуртаг не преставал да се грижи и за сигурността на държавата. Той укрепил границите на България със защитни валове. Най-впечатляващ от тях бил окопът “Еркесия”, дълъг над 130 км, който защитавал южните предели на България.
Византийските извори свързват неизменно името на хан Омуртаг с усилени гонения срещу християните. Всички сведения за гоненията на християните по времето на хан Омуртаг идват от византийските автори Теофилакт Охридски, Теодор Студит, Продължителя на Теофан, Скилица и някои други.
Новата вяра започнала да се разпространява в България главно посредством византийските пленници. Жертва на преследванията станали голям брой християни, които категорично отказвали да изоставят вярата си. Гоненията били предприети не толкова поради верска нетърпимост, колкото поради опасения от засилване на византийското влияние в България.
В произведението си “Житието на 15-те Тивериопулски мъченици” Теофилакт Охридски е предал един интересен диалог между византийски пленник и хан Омуртаг, който свидетелства за високото самочувствие на българския владетел и убеждението му, че бащината му вяра не стои по-долу от християнската. Той казал следното: “Не унижавай нашите богове. Че тяхната сила е голяма, за доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоя Христос беше истински бог, както ти казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте”.
Тревогата на хан Омуртаг имала своите основания, тъй като християнството проникнало и в двореца. Най-големият му син Енравота изоставил бащината си вяра и станал християнин. Заради тази постъпка той бил лишен от правото да наследи престола.
Мирната политика на хан Омуртаг, строителството и провеждането на административните реформи оздравили държавата, укрепили владетелската власт и издигнали международния авторитет на България.
Омуртаг имал трима сина: Енравота, Звиница и Маламир. Според една хипотеза имената на последните двама показват, че майка им била славянка. Законът изисквал престола да наследи първородният Енравота, но поради християнските му убеждения той бил лишен от това право. Звиница починал млад, така че единственият легитимен претендент за властта останал Маламир. През 831 г. той заел ханския престол и застанал начело на държавата.
Твърде оскъдни са изворовите сведения за външно и вътрешно-политическата дейност на хан Маламир. Частично неговото управление е засегнато от Теофилакт Охридски.
За разлика от Омуртаг Маламир не проявил благосклонност към брат си Енравота и след като не успял да го отклони от христовата вяра, го наказал със смърт. В календара на Българската православна църква паметта на Енравота се чества като един от първите мъченици, пострадали заради Христовото име.
Маламир заел престола малолетен, поради което помощник в управлението станал близкият сътрудник на покойния хан Омуртаг кавхан Исбул. В хрониките и каменните надписи от това време името на кавхана почти винаги се споменава редом с това на владетеля.
През 832 г. българските войски превзели град Филипопол (наричан от славяните Плъвдив), който бил от стратегическо значение за овладяването на Родопската област. Има податки, че в това начинание Маламир бил подпомаган от обитаващите Родопите славянски племена.
Превземането на Филипопол и Родопската област създало сериозни безпокойства в Константинопол. Византийците основателно се опасявали от загубата на контрол върху стратегически важния път “Егнатия одос”, свързващ Драч и Солун с Константинопол.
Ако се съди от текста на един каменен надпис – т.нар. Маламирова летопис, малко преди смъртта на хана добрите отношения с Византия били нарушени.
Краткото управление на Маламир (831-836 г.) донесло определени успехи на българската държава. По всяка вероятност незнайна болест поразила все още младия владетел, който не оставил пряк наследник на трона. Така властта преминала у Пресиян, син на Звиница и племенник на покойния Маламир.
И Пресиян като чичо си Маламир бил малолетен, когато се възкачил на трона (836 г.). Функциите на фактически владетел изпълнявал същият кавхан Исбул, който бил помощник в управлението и на Маламир.
Продължителното управление на хан Пресиян (836-852 г.) било изпълнено с бележити събития, насочени към по-нататъшното териториално разширение на българската държава. За жалост, сведенията за неговите действия са твърде оскъдни. Основната изворова информация за управлението на хана черпим от хрониките на Теофилакт Охридски. Константин VII Багрянородни също дава откъслечни сведения за царуването на Пресиян. Периферни данни се откриват и в житието на Григорий Декаполит и на византийския хронист Георги Монах. За вътрешнополитическата дейност на българския владетел липсват сведения.
Сигурно е, че около 837 г. в Солунската област избухнало въстание на местните славянски племена, което българите охотно подкрепили. За да отвлече вниманието им в друга посока, император Теофил изтеглил с флота насилствено заселените от хан Крум ромеи в Отвъддунавска България. Операцията успяла, но не оказала очакваното влияние върху събитията в Македония.
В отговор на византийските действия хан Пресиян предприел нападение в Беломорието и превзел древния град Филипи (между днешните градове Драма и Кавала), с което напълно прекъснал сухоземната връзка между Константинопол и Солун.
Възползван от заетостта на Византия във войната й срещу арабите, за кратко време хан Пресиян присъединил обширни области от територията на днешна Централна и Западна Македония, както и част т Албания. В български ръце попаднали градовете Прилеп, Охрид и Битоля. Успехите на българското оръжие се дължали до голяма степен на обстоятелството, че славянското население в споменатите области отдавна гравитирало към българската държава и подпомагало Пресияновите войски в техните действия. Славяните гледали с надежда и доверие на Плисковска България, тъй като в нейните предели те можели да запазят своята етническа самобитност и да получат възможност за свободна изява на творческите си възможности.
Разтревожена от проникването на българите в Македония Византия се опитала да настрои срещу тях сръбските племена.
През 839 г. между българи и сърби, които до този момент живеели в мир, избухнала война. Хан Пресиян нахлул в сръбските земи, но претърпял поражение. След тригодишна безсмислена война, мирът между двете държави бил възстановен без териториални промени.
В средата на 9 в. България несъмнено се превърнала в голяма и силна държава и станала един от факторите в Европейския Югоизток. Обширната й територия се простирала от средното поречие на Дунав до р. Днепър и от Карпатите до Бяло море. Въпреки настойчивите опити на няколко византийски императора да унищожат България, младата държава отблъсквала нашествениците и сама преминавала в настъпление. Благодарение на успешната политика на хан Крум и неговите наследници било осъществено политическото обединение на славянските племена от т.нар. “българска” група, обитаващи Мизия, Тракия и Македония. В следствие на задълбочилият се процес на централизация и изграждане на административните институции, България се превърнала в могъща средновековна държава с добре изградени и функциониращи органи на властта. Постепенно силната ханска власт заменила управлението на отделните племенни и родови вождове. Били въведени общи закони, спазвани и от българи, и от славяни. Започнал процесът на създаване на българската народност. Започнало невиждано строителство. Голямата територия, природните богатства и стратегическото географско положение на България спомогнали за активното участие на страната в търговските и политически връзки между Изтока и Запада. Вътрешнополитическата криза, избухнала през втората половина на 8 в. се изразила в династични борби за власт между знатните прабългарски родове. За тези борби съдействали много фактори – непрекъснато подхранваната от страна на Византия военна заплаха, византийските агенти в България, липсата на пълководски и политически качества у отделните ханове, невъзможността да се наложи един силен владетел и пр. При все това обаче, кризата обхванала само върховете на прабългарското общество. Тя не се оказала гибелна за България, защото широките маси от прабългари и славяни подкрепяли силите, които накрая успели да преодолеят византийския натиск и да запазят независимостта на страната. А това говори за издръжливостта и жизнеността на българското общество. Независимо от всичко българската държава била третирана като “варварска”, тъй като не се числяла към семейството на християнските народи. Този въпрос, който опирал и до бъдещето на страната, застанал с цялата си острота пред новия хан Борис. Налице били всички необходими обществено-политически предпоставки за такива съдбоносни за България събития като покръстването и разпространението на славянската писменост.
Този материал съдържа 6,902 думи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар