А.Далчев - повест (+ анализ )

ПОВЕСТ

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."

1925


Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване; всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо. Това е най-директното послание на Далчев за безсмислието на човешкия замен път. Твотбата е разгърната под формата на изповед от първо лице, но далеч не е интимно откровение, а художествено поднесен философски размисъл. Езиковите форми подсилват усещането за неотменната повтаряемост на дните (“прозорците – затворени и четни/ и черна и затворена врата”/. ”И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал”), но нищо не се променя край нас или ако се променя, то е незначително, изгубено в равното течение на самото време. Дори имаме усещането, че и времето е спряло. Рамкиращият мотив: “Стопанинът замина за Америка”, със своята в случая метафизична многозначност, звучи като въпрос: “Дали действително присъстваме в този свят?” Днес когато всеки трети бъкгарин мечтае да замине за Америка с еднопосочен билет, този Далчев стих се приема почти иронично и предизвиква неволна усмивка, но това е сувсем друга страна от взаимоотношението изкуство – потре*ител. Смисълът на творбата, кокто го е формулирал Далчев, е в строго определена посока – ние отсъстваме от този свят, защото нищо съществено не остава след нас.
В стихотворението се преплитат предметна анимизирана конкретност и открита асоциативна условност. Това е една тягостна картина на пълното монотоние, като внушение далеч надхвърля индивидуалната съдба на лирическият субект. Внушението е обобщаващо за човешкото съществуване и пълна самота на личността. Поетът е потърсил метафизична символика – жовотът е дом, “където не живее нокой,/ала не съм аз заминавал никъде/ и тук от никъде не съм се връщал”; “и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите”.
Това е харметичен свят, заключен в самия себе си. За лирическият герой сътресенията на епохата изобщо не съществуват. Те не са били. Нищо не е било. Само равното съзерцателно битие, в което границата между земно присъствие и отсъствие е илюзорна самоизмама. Тук не пулсират изгатящите въпроси на Яворовата драма, които изпепеляват душата. Тук витае кротко примирение, усещане за безцелност, безмисленост. Дали сме на земята, или – не, резултатът е един и същ. Винаги и навсякаде. Размисълът, емоционалното изживяване е вместено идинствено в индивидуалното човешко същество със знак на равенство между един и всички. Законите на природата са всеобщи. Стихотворението не е търсачество, не е мъчителен самоанализ, не е лутане между полюсни възможности. То е констатация, естетически свършена, емоционално разтърсваща. Няма пролука и няма просветление: “без ни една любов, без ни едносъбитие/ животът ми безцелно отминава”. Далчев достига до една жестока формула: “зла приумица е мойто съществуване”.
Ярко метафоричният стих (“всички пътища на спомена са минати”, “моите еднички гости са годините”, “догоряват на потона дните ми”…), изкуството да внуши сетивно размислите си, претворяват една философска концепция във великолепна, силна поезия, оформят един непознат дотогава глас в българската поезия. Далчев в кратко метафорично съзерцание естетически изживява онези вечни болезнено изгарящи въпроси, които в поезията на Яворов напомнят вулканичен кратер.
“Повест” е признание за човешкото крушение. Затова и внушението е може би най-тягосното от всички творби на ранния Далчев. В понататъшния път на твореца тази констатация, без да е отречена, отстъпва пред триумфа на жизненото тържество.
Изкуството е послание, но колкото и да е категорично, естетически съвършено, то предизвиква различни реакции. Всеки сам определя до колко ще го възприеме, безрезервно или с резерви, и до колко ще му се противопостави. Някой може да каже: “Повест” е строго личната участ на лирическият субект. Но! Това са извечните въпроси, който терзаят човешкото съзнание от зората на обществото до днес. И винаги.

Няма коментари:

Публикуване на коментар