ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ

Биография на Патриарх Евтимий
Патриарх Евтимий е последният патриарх от Второто Българско царство. Неговото творчество бележи своеобразен връх в панегиричната традиция на средновековната литература. Основен извор за живота на Патриарх Евтимий е “Похвално слово за Евтимий”, написано от Григорий Цамблак. Смята се, че произведението е написано много скоро след смъртта на Патриарх Евтимий. Датата не се знае, но се смята, че това е станало през последните години на ХІV в. или първото десетилетие на ХV в. Търново е разорено през 1393 г. и Патриарх Евтимий е пратен на заточение най-вероятно в Бачковския манастир. Творбата е известна в няколко молдавски преписа, които критично издава Емил Калужняцки в своя том, посветен на панегиричното творчество на Евтимий. Наричаме произведението “похвално слово”, доколкото Цамблак усвоява някои от литературните похвати на Патриарх Евтимий. Като извор творбата е безценна, защото самият Цамблак на няколко места в текста подчертава, че той лично е познавал Евтимий, тъй като е роднина на Киприян. Смята се, че и Евтимий е свързан с рода Цамблак; някои са склонни да смятат, че Евтимий е имал някаква далечна родствена връзка и също принадлежи към рода на Цамблаковци. Това са само хипотези, но според сведения от самия Киприян в неговите текстове, както и от от кореспонденцията на патриарх Филотей, се разбира, че Киприян и Евтимий са поддържали много тесни, приятелски отношения, били са заедно ученици на Теодосий; може би наистина е имало някаква далечна родствена връзка между тях. Едно е сигурно: и двамата произхождат от средите на висшата аристокрация и като такива много рано са дадени в Килифаревския манастир, който се е смятал тогава за най-престижният манастир, да ги обучава прочутият Теодосий. Цамблак не ни съобщава светското име на Патриарх Евтимий преди приемането на монашеско прозвище, но споменава, че е “добра издънка на добър род”, със склонност към благочестива съзерцателност, към молитва и уединение, което най-вероятно означава, че още в ранна възраст (13-14 г.) Евтимий е даден за послушник в манастира, за да получи с навършването на пълнолетие (18 г.) монашеското звание и да продължи кариерата на духовник. Какви са причините, поради които един представител на аристократична фамилия е постъпил в манастир, трудно може да се каже. Известно е, че според йерархичната система най-големият получава най-голяма част от наследството на родителите, докато за по-малките остава по-малко: кариерата на войн или духовник. Може би това е причината Евтимий да бъде пратен в манастир, или просто детето, родено след преодоляване на някакви трудности в семейството, е било обречено на манастира. Няма сведения за това защо точно така се е случило, но Евтимий е пратен в манастир. От момента на направения избор няма съмнение за Евтимий, че духовното поприще е единственото възможно в живота му. Той става много скоро ученик на Теодосий, заедно с Киприян, от когото не само усвояват исихазма, но вероятно получават възможност и за много тесни контакти със светогорските будители. Вероятно още тогава се разбира за дейността на монасите от Св. гора, които “изправят” книгите, които извършват една правописна реформа с цел унификация на правописа и съблюдаване на нормите на православието. Всичко това е част от атмосферата, в която се формира бъдещият патриарх и духовен водач на българите. Тъй като през 1939 г., когато Евтимий организира защитата на Търново и самият той е пратен на заточение, той вече е “в дълбока старост”, както пише Цамблак, съвсем условно можем да приемем, че Евтимий е роден някъде във второто десетилетие на ХІV в., т.е. 1310-1320 г., за да може през 1393 г. да бъде вече на преклонна възраст. Това обаче е много условно, тъй като нямаме точна година на раждането на Евтимий. Все пак той се формира като личност, получава началното си образование най-вероятно по времето, когато Иван Александър е на престола и когато Второто Българско царство се радва на някаква относителна стабилност и на един по-траен мир, както и на разцвет на културата и на духовността, които са много важни за развитието и на манастирите, и въобще на исихастките идеи, които са проникнали по това време. Около 1360 г., или малко по-рано, Теодосий, заедно с Евтимий и Киприян, потегля за Константинопол, където са приети от византийския патриарх и са настанени в манастира Студион. Там Евтимий вероятно продължава своето образование. По това време вече във Византия исихазмът е официална политическа доктрина и Евтимий може “от първоизвора” да се запознае с учението на Григорий Палама (философския вариант на исихазма) и да види на практика как светски лица, привърженици на исихастките идеи, лансират и някои политически варианти на исихасткото учение. Престоят в Константинопол за Евтимий е бил изключително ползотворен. Той е имал достъп до патриаршеската библиотека, можел е да работи там, да чете, да се образова. През цялото Средновековието, до най-късната му форма, българските духовници са били двуезични по задължение: те са владеели еднакво добре български и гръцки език, така че всяка една духовна традиция, всяко едно обучение във всички задължения и обрязаности на висшия клир, са преминавали на гръцки език. Евтимий вероятно обогатява своите познания и по църковна история, и по богословие, и по догматика именно в константинополската патриаршеска библиотека и вероятно е направил впечатление със своите качества, защото има предложения от страна на патриарха той да остане в Константинопол и да се насочи към кариерата на висш духовник в обкръжението на византийския император. Същото предложение е отправено и към Киприян. Евтимий обаче отказва и заминава за Света гора, тъй като решава, че това ще го обогати и ще бъде една допълнителна школа за него и че там също може да научи много неща, вече за дейността на българските монаси на Света гора. Киприян остава в Константинопол и е назначен за личен секретар на патриарха, което впоследствие ще изиграе много решаваща роля при избора му на кандидат за Търновския престол и съответно за ръкополагане. Междувременно самият Теодосий умира във византийската столица, погребан е с почести и за него патриарх Калис пише житие на гръцки език, което е преведено и съхранено в няколко преписа и което е великолепен извор за развитието на исихазма в България, за кариерата на един духовник исихаст, както и за контактите между българи и гърци по това време. Теодосий Търновски, който е бил игумен на Килифаревския манастир, както и неговите ученици, чисто политически винаги са били смятани за проводници на гръцко влияние. В двора, при Иван Александър и впоследствие при сина му, се оформят две “фракции”: (1) елинофили: хора, които имат тесни връзки с Константинопол (с императора и с патриарха), с представители на аристокрацията (болярите); през цялата българска история е имало такава прослойка (2) хора, настроени по-негативно към гръцкото влияние в българския двор и която е била радетел за съхраняване на българската етническа независимост, по-раздалечена от Константинополската църква; именно такива хора са смятали, че Теодосий, а по-късно и Евтимий, са проводници на гръцко влияние, обвинявани са едва ли не в предателство към престола, като е изтъквана тяхната тенденция за тяхно обвързване с византийската църква, вкл. и с детайли като този от къде да се взема миро за големите църковни празници, какъв да е редът на славословията по време на литургия и пр. Средновековното общество е общество на йерархията и спазването на йерархичните връзки е имало винаги знаков характер. Евтимий, познавайки вече този контекст, в който попада, по вероятност е искал да има протекцията а светогорските манастири, особено с оглед на своята кариера като патриарх, учител и реформатор на книжовното наследство на Българската държава.
Престоят на Евтимий на Света гора. Цамблак набляга на неговата страст към книгите, към учението, към това, че той е учел много нови неща. Най-вероятно Евтимий там вече се е усъвършенствал в монашеските практики на исихазма и едновременно с това е видял “на живо”, с очите си, преводаческата и редакторска работа в светогорския манастир, около стареца Йоан, неговия ученик Методий и и пр. По времето, когато Евтимий е бил на Света гора, старецът Йоан едва ли е бил жив, но неговите следовници ги е имало. Най-вероятно Евтимий там усвоява основните принципи на унифицирания правопис, който впоследствие ще пренесе в Търново и ще се опита да наложи като правописна норма. Няма от къде другаде той да получи тази информация и такова богатство, събрано на едно място, каквото е било в българския манастир на Света гора по това време. С престоя на Евтимий на Света гора е свързана и една особено интересна случка: гръцкият цар, подучен от Дявола (Сатаната), обвинил Евтимий, че крие богатства, присвоени от Църквата, за лична изгода. Без разследване на това какво е същинското положение, Евтимий е хвърлен в тъмница на о-в Лемнос, където прекарва няколко месеца. Цамблак пише, че когато се установило, че той всъщност няма никаква вина и че е набеден, лично императорът го освобождава и му се извинява и го моли най-коленопреклонно да заеме висока длъжност в Константинопол, защото на императора са били необходими такива хора (образовани, с морални качества, лидери). Евтимий обаче отказва и заявява, че единствената служба, на която той може да служи, е тази на отечеството и убеждава императора, че мястото му не е в Константинопол, а в столицата Търново, при което поема обратно за престолния град. Какво се крие зад тази случка? Това, което пише Цамблак, за обвинението за укрити богатства, просто е несъстоятелно на фона на личността на Евтимий. По-скоро тук става дума за опита на император Емануил VІІІ Палеолог да подпише уния със Западната Църква, но за да извърши това нещо, той трябва да получи одобрението и на светила като Евтимий, а те категорично са се противопоставяли. Най-вероятно Евтимий е бил активен участник в тази протестна акция и си е понесъл наказанието от императора, който на всяка цена е решил да се сключи унията. Византия изпада в много дълбока криза по това време и императорите са принудени да търпят помощ, тъй като всяка помощ е свързана с много други унизителни условия. Византия се принуждава да търпи помощ от Запада, с цената на всякакви компромиси и отстъпки. Император Ем. VІІІ Палеолог се е разправил доста категорично със своите поданици – изпращал ги е на заточение за известно време и когато е преценявал, че вече няма опасност от тяхната съпротива, си ги е връщал обратно на Света гора, а Евтимий, съответно, се връща в България, може би за да оглави манастира, който е бил по това време без духовен водач (Килифаревския) и много скоро да основе свой собствен манастир. Престоят на Евтимий в България е отбелязван с два етапа. Когато се връща, той остава в манастира и основната му грижа е книжовна. Основната му грижа е да следи за извършването на тази правописна редакция на богослужебните книги и, също така, по всяка вероятност, да съдейства за преписването и превеждането на онези книги, които ще позволят да се въведе повсеместно в България разширеният вариант на Студийския устав, т.е. да се наложи Ерусалимският устав. През ІХ в., когато България приема християнството, тя се приобщава към една литургична, богослужебна традиция, която все още не е унифицирана (еднаква) за всички църкви в границите на Византийската империя. Формално се приема първенството на византийския патриарх, приема се водещата роля на Студийския манастир, който по това време определя богослужението, и календара, но в същото време е обстоятелството, че в самата Византия няма единство. В литургично отношение нещата все още не са докрай избистрени: има различни редакции на текстовете на Триода; има различни редакции на Изборното евангелие (включващи различни празници, на различни светии или по различен ред са подредени неделните литургии). В едни области се извършват един треби при кръщението, в други – други. При едните по един начин се подреждат стихирите и тропарите извън канона, при другите – по друг начин. Това са съвсем минимални различия, които засягат чисто практическата страна на богослужението. Но именно тази нееднородност и неустановеност позволява Константин Преславски да направи оригинална част от Триода: след като нещата не са кодифицирани, не са уточнени, значи можеш да привнесеш нещо свое. Именно това дава тласък на старобългарската химнография през ІХ и Х в., защото няма все още песнопения за тези празници, които се празнуват в българската църква. И всичко това в рамките на едно по-съкратено и по-семпло богослужение, каквото е било студийското. Всъщност студийското богослужение представлява това, че е въведен празникът на неделята на православието (неделя на иконопочитанието) и се въвежда празник за мъчениците, загинали по време на иконоборските гонения. Това са особеностите на този тип богослужение. С развитието на богослужението и навлизането на нови практики в България се запазва една архаична богослужебна традиция, която е отразена в най-ранния такъв глаголически текст, Синайският евхологий. “Евхологий” означава сборник с молитви и с текст, който указва реда, по който трябва да се извършва богослужението. В църквата всичко е предвидено, и до ден-днешен; всичко е описано, т.е. за всеки ден има книги, които указват на свещенослужителя какво да прави: кого да почете на този ден, кога да го почете, кое след кое да прочете и какво да направи, букв. какво да извърши. Няма никакво разминаването в богослужението. В България се запазват едни по-архаични, по-ранни практики, докато в Константинопол има едно развитие: налагат се нови и нови моменти в богослужението. Когато Студийският манастир започва постепенно да запада и да губи своето влияние, на сцената се появява един друг манастир – Евредититският манастир (?), посветен на Исус Христос. Този манастир за първи път започва да прави опити да уеднакви богослужението в Константинопол и това в Ерусалим, където се смята, че се спазва оригиналният Типик на Св. Сава Пресвещени (?), основателят на манастира. Този процес е доста продължителен и е прекъснат от завземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. Столицата се премества в Никея, която е много по-близо до Ерусалим, и в Никея се приема едно заварено положение, т.е. приема се богослужение по Ерусалимския типик, който предполага просто една по-разгърната книжна традиция. Ако в студийското богослужение литургията трае 1 час и половина, по ерусалимското тя е 3 часа и половина. Има много повече песнопения, канони за светци (могат да се изпеят 2, 3 канона), могат да се пеят последователно. Има много повече блясък, много повече показност, пищност в това, което прави църквата по Ерусалимския типик. Този ерусалимски ред от Никея се прехвърля в Константинопол и на Света гора и през ХІV в., когато започва по-интензивен контакт с държавите на Балканите, започва да прониква най-напред по манастирите, по българските и сръбските земи. С идването си в Търново, Евтимий като първа своя задача явно има това да преведе необходимите книги и да осигури налагането на Ерусалимския устав в българските църкви. Той е трябвало да преведе нов Служебник (с текстове на литургиите), нов Требник (който да указва какво да се прави) и нов Евхологий (сборник с молитви). Всички тези неща той превежда от гръцки език, за да може да се подготви българската църква за този тип богослужение. Един екземпляр от Служебника на Евтимий, за който се смята, че е писан именно в Търново, се съхранява в българския манастир “Св. Георги Сократ” на Света гора и до ден-днешен. Той е един литургичен свитък, който и до сега се пази в олтара и се ползва в богослужението (Евтимиев служебник), а един по-късен препис се съхранява в Народната библиотека. В първия етап от престоя си в България, след като се завръща от Света гора, Евтимий насочва усилията си преди всичко към преводите. Дали се е готвел за това, ние не знаем, но той е имал ясното съзнание за мисията, може би възложена му и от Светогорския манастир, и въобще от монасите исихасти, да се уеднакви богослужението в България с това във Византия. Има запазени няколко писма от патриарх Филотей до Евтимий, в които Филотей упреква Евтимий, че по българските земи царува голям хаос, голяма бъркотия в богослужебния ред и че имало още църкви, които служели по латински. Доколко това е било така, не можем да кажем, можем само да гадаем, но явно е имало някакви различия, които Евтимий се опитва да уеднакви с въвеждането на нова богослужебна литература и съответно с нови редакции на богослужебните книги, които са необходими, за да се извърши това богослужение. В “Похвално слово за Евтимий” Цамблак казва, че Евтимий се отдава на “писането на новите скрижали” като един нов Мойсей, който “пишеше направо в сърцата на хората”, защото старозаветните са получени на камък от Божията десница, а Евтимий, като по-високостоящ, “пишеше направо в сърцата на хората”, тъй като е пишел текста на Новия завет. Основната задача, след превеждането на тези богослужебни текстове, е била да се преведат и съответно да се редактират и подредят по нов начин Изборното евангелие, Апостолът, Псалтирът, Минеите – целият набор от книги, необходими за богослужението да се преведе според изискванията на Ерусалимския устав. Там, където има готови текстове, те само да се редактират правописно; където няма – да се преведат и да се приложат в съответните състави. В различните типове сборници, които са от по-късно време (ХV-ХVІ в.), понякога може да се види как към стари песнопения от преди Ерусалимския устав просто са вмъквани отделни тропари, отделни кондаци, отделни текстове; или пък изцяло нови преводи са направени на отделни съчинения. През втората половина на ХІV в., когато Евтимий започва, заедно със съмишленици, тази промяна в богослужението и в текстовете, се преминава към т.нар. многократни преводи: исихастите, в стремежа си да бъдат верни на оригинала, да преведат максимално точно оригинала, започват да правят нови преводи, макар че вече има такива преводи от ХІІІ в. Така някои съчинения имат по няколко превода. Исихастите въвеждат много строги правила при превода, които на моменти просто развалят звученето на български, защото те се стремят максимално точно да спазят вида на оригинала, жертвайки в тази точност особеностите на езика приемник и създавайки понякога много трудни за възприемане текстове.
§. Правописната реформа на Патриарх Евтимий
Има различни мнения относно мащабите и значението на това дело. Според някои Евтимий никаква реформа не е направил, а чисто и просто е преписал съществуващи текстове. Други казват, че делото му едва ли не поставя нови основи на българския език. Много е сложен въпросът поради това, че нямаме извори, никъде нямаме написано какво е смятал да прави Евтимий. Единствен косвен извор за състоянието на нещата е съчинението на Константин Костенечки, “За буквите”, което обаче е писано през ХV в., почти половин век след смъртта на Евтимий, и което е приспособено към други условия. Може би за първи път в историята на българската книжнина при Евтимий имаме документирано създаване на едно средище, което е унифицирано на всички равнища: еднакво оформление на ръкописите, с тетради, почерци и пр. По всяка вероятност е било така и с Преславското книжовно средище през втората половина на ІХ в. и нач. на Х в. Вероятно и там е имало някакъв стандарт за създаване на ръкописа (произведенията са познати през руските копия). Търновската исихастка школа на Евтимий действително е едно уникално явление в историята на книжнината. Може би тъй като няма база за съпоставка с други подобни средища и явления, трудно правим сравнения и обясняваме това, което е останало като книжовно наследство. Гръцката книжовна традиция познава десетки такива ръкописи. Когато се гледат гръцките ръкописи, лесно може да се каже от кой манастир са, тъй като са обработени по един и същи начин, имат общи обективни характеристики. Там има много по-дълга и по-устойчива традиция, която много пъти дава подобни модели. При нас обаче за първи път имаме опит да се унифицират правописът и книжовната традиция. Дали това се е налагало единствено поради исихастките идеи за красота, изящество на словото, или на нововъвеждащия се богослужебен устав, или действително положението с книгите е било толкова трагично, трудно можем да кажем, тъй като нямаме пълен набор книги от всички столетия. В славянството особено българското ръкописно наследство е твърде оскъдно, твърде разпръснато и понякога трудно достъпно, за да може да се направят цялостни наблюдения. Несъмнено е обаче, че Евтимий има идея и успява да я реализира. Говорим за исихастки тип преводи и за доевтимиеви преводи през ХІV в.
§. Унификация на правописа
Идеята на Евтимий Търновски е да възроди правописните и езикови норми от Кирило-Методиевската епоха, така, както са били интерпретирани през ХІV в. От ІХ в. до ХІV в., в рамките на тези пет столетия, езикът е претърпял редица промени – фонетични, лексикални, морфологични. Съответно всеки писач е внесъл особеностите на своя диалект, което е създало редица правописни школи. В среднобългарската епоха, когато се случват най-сериозните промени (отпадане на еровете, правопис без носови гласни, изписване на ят в нерегламентирана позиция или прегласа му в Е и в А, т.е. в различни гласни, в зависимост от диалекта и пр.), се наблюдава изключително разностилие в преписването на светите книги на богослужението. Отделно настъпват редица изменения на лексикално ниво, пак под влияние на диалектната основа. Например в югозападна България от кр. на ХІІІ в. има един превод на Евангелието на Йоан, в което началото звучи така: “В началото беше лакардията и лакардията беше бог и нищо без лакардията не стана.” (лакардия – 'слово') Абсолютно се разпада усетът за някакъв модел, за някакво ниво, което трябва да се спазва и, отчитайки това, и на Света гора започва някаква редакторска дейност, и самият Евтимий си поставя за задача поне в Търновско и в частта, отредена на търновския патриарх, да направи нещо по въпроса. Какво реално прави Патриарх Евтимий? Според него и според книжовниците, с които е работил, кирило-методиевският правопис задължително трябва да съдържа голям и малък ер на етимологичните им места, ятова гласна на етимологичното й място (да няма преглас в Е или в Я, според диалектните особености на говора) и да се запазят носовите гласни (голямата и малката носовка). Всичко онова, което с течение на времето е настъпило като промяна в езика, той го елиминира и връща едно ниво, което според него отговаря на езика от ІХ-Х в. Това е една архаизираща правописна реформа, защото тя не отговаря на състоянието на езика в момента, в който се прави. В отделни диалекти по това време вече няма изписване на носовките. Носовките се възстановяват, но с една особеност: голямата носовка е след твърди съгласни, а малката носовка – след меки. Това е една особеност на Евтимиевия правопис. В сложните прилагателни обаче носовките се запазват, както са били. Към това нещо, като радетел на превода, който да е 100% еднакъв с оригинала, Евтимий търси начин дори чисто визуално да уеднакви българския превод с оригинала и въвежда една много сложна и абсолютно изкуствена система от диакретични знаци (ударения, придихания), които имат някаква фонетична стойност и значение в гръцкия език, но нямат никакво съответствие в българския. Когато се работи с история на фонетиката е най-трудно, защото никога не може да се установи изговорът на написания текст. Много по-лесно може да се проследи формирането на членни морфеми или на ятовите гласни, но за звученето може да се съди само по диалектните варианти, макар че днес и те са вече много изменени. Освен това ударението в българския език никога не е на постоянно място и писачите винаги са имали колебания в изписването му. Най-често не са го слагали, именно "за по-сигурно". До началото на ХІV в. общо взето няма ударение, или, ако се ползва, то е, за да се отбележи край на дума / фраза и начало на следващата (при слятото писане), а не за да се отрази истинското фонетично ударение. При Евтимиевите ръкописи обаче имаме трите типа ударения, които са характерни за гръцкия език: вариа, опсия (леко и тежко), както и двойното ударение. Слагат се придиханията, тежки и леки, така, както са в гръцки, без това да има някакво фонетично значение за българския език. Но в отделни случаи на ръкописи може да се види, че придиханието, напр., бележи мекост, но много рядко. Евтимий чисто и просто търси способи, с които да уеднакви визуално текста, българския и гръцкия. През ХІV в. се наблюдава още нещо: наред с Търновския устав, който е основното уставно писмо (всяка буква да се изписва отделно върху реда и всички букви да бъдат в една височина, да няма слято изписване, да няма наклон и опашки на буквите, които да стърчат надолу и нагоре), използвано в Търновската скриптория, едновременно с това се появява един друг тип гърцизиращо писмо, т.нар. александрийско писмо, което в българската среда получава названието Поп-Герасимово, тъй като за първи път с такова писмо си служи един духовник, описал себе си като Поп Герасим. Този шрифт се отличава с това, че има елементи на двуустав: покрай разделното изписване има и слято изписване, което е с лек наклон надясно, и позволява едно по-бързо изписване на текстовете. Но това писмо се среща предимно в извънбогослужебните текстове. С александрийско писмо е писан напр. синодалният препис на Манасиевата хроника, както и различни сборници със смесено съдържание. Официалните ръкописи обаче се пишат с уставно писмо. Този Търновски устав и търновски тип украса на ръкописите поставя основата на влашко-молдавската книжовна продукция, която възприема търновската правописна и книжовна норма, оформлението на книгите и го репродуцира до появата на старопечатната книга. Най-старите старопечатни книги, които са в румънския град Търговище, първите евангелия, часослови и псалтири, някои от които печатани включително и на пергамент, са с букви, които се леят по Търновския устав и са с търновски правопис, защото той остава авторитетен почти до края на средновековната епоха. Самият Евтимий при своята книжовна дейност налага целия този набор от правила и в скрипториите извън България. А Константин Костенечки, който декларира, че е ученик на Евтимий и който определя себе си като “продължител на търновската книжовна традиция”, в сръбските земи налага също такава правописна реформа, но съобразена с особеностите на сръбския език, който също вече е имал по това време писмена традиция. Така че като нормативизатор на правописите и като редактор на текстовете Евтимий става безспорен авторитет не само за ХІV-то столетие, когато е патриарх, а и след това, когато самият спомен за него е като авторитет, който не може и не бива да бъде оспорван. Що се отнася до редакциите на лексикално равнище, в търновските евангелски, апостолски и псалтирни текстове се наблюдава сериозна намеса с цел “изправянето” на текста и привеждането му в пълно съответствие с гръцкия оригинал. Навлиза и гръцка лексика, доколкото тя е била възприета и понятна за всички. Наблюдава се и стремежът да се повторят гръцките синтактични конструкции, което прави на моменти преводите доста по-трудни за възпроизвеждане на български език, защото някои от обратите на гръцкия език в ръкописните текстове са запазени, но на български вече не са били актуални. Това придава определена изкуственост на езика. Проф. Иван Добрев в своята статия “ХІV век – Класицизъм или пракрити?” (вж. сб. “Преводите през ХІV столетие на Балканите”, ИК “ГорексПрес”, С. 2004 г., стр. 17-26) засяга точно исихасткото желание оригинал и превод да бъдат максимално еднакви, в името на което са жертвани дори някои от синтактичните норми на езика приемник. Така преводите започват да звучат доста тромаво и трудно се възприемат, което пак си има своята цел: не да се чете така лесно текстът, а да те затруднява, да се съсредоточиш в него и да се изолираш от всички други влияния; да се посветиш само на четенето на текста. Това е начин да възприемеш енергията на логоса – когато си съсредоточен само в четенето. Именно заради тези особености на текста, това, което е правил Евтимий, както и книжовниците от неговия кръг, получава негативна оценка. Това обаче е доста условно, защото начинът да се преценяват явленията през тази епоха би трябвало да се съобразява с особеностите на тогавашното писане и конкретно с критериите, които задоволяват тези преводи. Що се отнася до исихастките изисквания и потребности, преводите напълно съответстват на тази епоха и безспорно показват една великолепна книжовна подготовка и книжовно майсторство. С тази усилена дейност на оформяне на ръкописите и на преводите на богослужебните текстове настъпва моментът, в който Евтимий е поставен начело на Българската църква през 1372/73 г. Той е ръкоположен за патриарх и застава начело на целия православен свят. По това време диоцезът на Търновската патриаршия обхваща и земите отвъд Дунав (влашко-молдовските княжества). Това обуславя и тесните връзки, които са съществували между търновските манастири и тамошните манастири и това обяснява защо след превземането на Търново масово монаси и книжовници се прехвърлят отвъд Дунава в манастирите там, защото смятат тази земя за свой диоцез, те са в своя църковна земя. Десетки манастири, голяма част от които на територията на дн. Румъния и Република Молдова, всъщност са създадени от български монаси и пазят много ценни ръкописи от времето на Втората Българска държава. В изданието на Калужняцки, което съдържа похвалните слова и поученията на Евтимий, преписите, които са използвани, са намерени на територията на Молдова, Румъния. Това са всъщност най-коректните преписи, които най-точно преповтарят особеностите на оригинала.
Начело на Църквата Евтимий има вече две задачи:
1) грижа за чистота на православието (правата вяра) 2) грижа за своето паство, което пази от светската власт Според Гр. Цамблак Евтимий организира няколко събора против еретиците, които завършват с много тежки осъдителни присъди, защото по това време, през втората половина на ХІV в. по целия Балкански п-в вече има най-различни ереси. Богомилството се възражда и е много активно. Появява се т.нар. адамитство – секта, която проповядва някаква смесица между раннохристиянски и старозаветни идеи. Те наричат себе си по името на първия човек, Адам. При тях се живее в комуни, където никой нищо да не притежава. По примера на първия човек преди грехопадението е трябвало всички да ходят голи, защото всички така се появяват на тоя свят и така си отиват. Според сведенията (протоколите) от църковните събори са ходели чисто голи, само с една кратунка отпред, за да не скандализират съвсем обществото. Били са преследвани, защото това е в пълен разрез с нормите на Църквата. Появяват се т.нар. жидовстващи (от “жидове” за евреи), които смятат, че именно юдейската религия е истинската – тази, която най-точно отразява учението за Бога и също са били подлагани на редица репресии. Те са християни, които смятат, че Старият Завет е основното четиво, а не Новият Завет, който според тях е измислен и лъжлив. Известни са имената на еретици като Лазар, Кирил Босòта, които са осъждани на съборите. Много жестоки мерки са вземани, явно за да се заздравят устоите на Църквата и да се вземе страха на населението. Според житиеписеца на Евтимий, Григорий Цамблак, той постигнал изключителен успех в това отношение: изтребил еретиците до крак. От историята и от други извори знаем, че това не е точно така и тези секти са продължили да действат на територията на Балканския п-в, просто защото във времена на криза Църквата вече не е била в състояние да реализира такъв контрол. Отделно от това, Евтимий, като глава на Църквата, е бил задължен да участва и в тържественото богослужение и в празниците, които са отдавали почит на търновски светци – светиите, чиито мощи са били съхранявани в престолния град. За тях Евтимий е писал специални произведения. Писал е също химнографски творби. По това време за първи път започват да се пишат молебни канони, чиято специфика е в това, че не са свързани с определена дата (конкретен празник), а са посветени на някой светец покровител и се изпълняват, когато има нужда, т.е. при определени кризисни моменти (дълга суша, градушка, за предпазване от болести, земетресения) – тогава, когато е необходимо да се измоли закрилата на дадения библейски персонаж. Евтимий пише и няколко послания, от които най-любопитното е до Никодим от Тисмана (отвъддунавските земи), в което дава разяснения по различни богословски и литургични въпроси, от което личи, че той е бил с признат авторитет. Има и едно послание до Киприян, за което първоначално се е смятало, че е писано до Киприян, който е бил на Света гора, но впоследствие се оказва, че по всяка вероятност този Киприян е бил друг монах, тъй като по това време самият Киприян е в Константинопол. Важни са също и преводите, които Евтимий прави - на Служебника, на други богослужебни текстове. Творчеството на Евтимий е доста и е респектиращо за книжовник от неговия мащаб.
В края на похвалното слово Цамблак съобщава и за трагичната гибел на града и на Евтимий, който е изпратен на заточение.