Атанас Далчев - СТАЯТА

Би казал, че във тази стая

не е живял отдавна никой,

че е заключена стояла

с години нейната врата.

Тук има миризма на вехто

и прах по всичките неща,

тук бавно времето превръща

във прах безжизнен сякаш всичко.



В ъглите расне неусетно

вечерната дрезгавина

и вехне есенното слънце

върху килимите на пода,

а светят жълти зимни дюли,

наредени върху комода

като голяма броеница

от кехлибарени зърна.





Какви лица ли отразило

ревниво пази огледалото

То сякаш е един прозорец,

отворен в друг предишен свят.

Часовникът е вече млъкнал

и в неговия чер ковчег

лежат умрели часовете

и неподвижно спи махалото.





Портрети на жени, които

са си отишли от света,

висят, от слънце пожълтели,

окачени върху стената,

заспала тежко върху пода,

сънува в здрача тишината

и цялата печална стая

залязва бавно с вечерта.





1925 г.

Стихотворението на Атанас Далчев ”Стаята” е своеобразна интерпретация на един от най-важните мотиви в неговата лирика, а именно неживяния живот. Този текст описва традиционни за човешкия дом предмети, чрез чиито запустял вид успява да пресъздаде неналичността на живот. Тяхното присъствие от една страна има цел, да служи на човека, но от друга функцията им се обезсмисля, когато те нямат на кога да бъдат от полза. Тези вещи продължават да заемат местата и “ролите” си, но те са изгубили своя “господар”, изгубили са човека, което поражда меланхолното чувство на самота и отчужденост, характерно за Далчевите лирически текстове.
“Тук има” от началната строфа на стихотворението подсказва именно за съществуването на определени предмети, които са били част от човешкия живот – огледало, часовник, портрети..., но в тази стая всичко е овехтяло, навяващо печал и самотност, а единственото, което озарява цялостната картина са жълтите дюли – остатък от живот, от нечие намерение за вдъхване на светлина, уют и грижа в една запостяла част от човешкия дом. Но и тази “капчица” надежда сякаш се губи сред всичките изоставени неща, внушаващи чувството за тленност, деструкция и смърт. Навярно небитието е споходило тази стая и й е отнело живота,както и живота на всичко в нея, отвеждайки в тъмното си простраство този, който е имал потребност от тези вещи и ги е обгръщал с някакво внимание при нуждата от тях. Сега, когато него го няма, всеки предмет остава без свое предназначение и смисъл за съществуване. Той продължава да принадлежи към пространството, в което винаги се е намирал, но започва сякаш като живо създание да тъжи и страда, за този, който някога го е обичал. Това чувство се внушава чрез овехтяването и постепенното разпадане на предмета.
Този текст сякаш описва не-живота в една стая, спирайки “погледа” си на неговите принадлежности, предметите. Тук те обославят самота и остават само като мълчаливи паметници на отреченото съществуване, илюстрирано чрез тяхната “статичност”, защото в това затворено пространство се разнася “миризма на вехто/и прах по всичките неща”.
Мотивът за смъртта е пресъздаден чрез многото образи на вещи в текста. Той е разгърнат през призмата на безпощадно минаващото време, което “...превръща/в прах безжизнен сякаш всичко”, през символните значения на есенното, зимното и свечеряването, което би могло да бъде разчетено като “залез” на един живот, настъпването на края му, а с него наставането на безвремието, за което представа създава спрелият часовник. Огледалото също е мистично. То крие и не показва това, което някога е отразявало, не пропуска никой да прогледне отвъд него. Вещите, които са имали преди някаква стойност, сега вече не означават нищо, те са изоставени и няма кой да ги оцени, така тяхното съществуване се обезцмисля, защото животът около тях е изчезнал, човекът вече го няма.
В “Стаята”, както и в другиДалчеви стихотворения вещите се оказват способни да отразят по някакъв начин светогледа на описващия ги, да изразят неговата представа за битието, което е видяно като безцелно и безвремно, място където човек няма място и е отхвърлен заедно с живота си. Именно тази представа, за отчаянието, е най-точно отразена в текста “Стаята”, защото когато човек няма перспектива да съществува това се усеща от всичко, което го заобикаля, дори и от вещите, които сякаш “осъзнават” липсата на живот или желание за случване на такъв.

Няма коментари:

Публикуване на коментар