Loading

Атанас Далчев - ПРОЗОРЕЦ + анализ



Ето нашето зимно стъкло.

То не е, то не е сякаш същото

няма вече ни пътя, ни къщите

само бяла гора от сребро.



И през нея минават прегърнати

мойто братче и мойта сестра.

В посребрената бяла гора

накъде ли самички са тръгнали





Те вървят върху сребърен път

и под мрежа от сребърни клони,

посребрени листа се отронват,

дъждове от листа ги валят.





Мойто братче и мойта сестра

преминават без страх под дърветата

няма вълци, нито има ветър

в тази сребърна бяла гора.





Там е само вълшебната птица

с лъчезарните златни пера;

мойто братче и мойта сестра

нея търсят от цяла седмица.





Чак на седмия ден призори

ето тя затрептява, изгрява

и във миг се запалва гората

от горящите нейни пера.





Дървесата възпламват, искрят

и на капки сребро се разтапят.

И отново изникват къщята

и изплува познатият път.





1925 г.



Стихотворението на Атанас Далчев “ Прозорец “, писано през 1925г., определя не само семантичната и философска насоченост на излязлата през 1926г. стихосбирка с едноименно заглавие, но и открива за българската поезия екзистенциалните стойности на завърналия се обективен свят в творческите сетива на поета. След развитието на символизма през 10-те и на експресионализма през 20-те години на XX век, обектната реалност на действителността присъства като опредметена художествена реалност в стиховете на Далчев.
Художественото пространство на “чистият разум” философски е обобщено и убективно стилизирано в метафоричния образ на зимата. От този природен “декор” Далчев взема, като вътрешно усещане на сетивата си, идеята за “чистотата” на мисъл и съзнание. Този мисловен “детайл”, стилизирано отделен от общото “зимно настроение”, творецът опредметява в поетичният фрагмент “зимно стъкло”. Това е своеобразна, “вторично” създадена художествена реалност.
Преосмислен, отново “видян”, светът ще се завърне “субективиран” в поетическото съзнание, което има интелектуално философско съдържание. Светът “живее”, има свой образ чрез мисълта. Философският размисъл интелектуално преосмисля действителността. Мисълта на твореца е философска, но и поетична “плът” на реалния, действително съществуващ извън човешкият разум – обективен свят.
Невидимото, необразимо интелектуално пространсво на мисъл и философски разум Далчев метафорично “очертава” чрез стилизираната “рамка” на своя поетически образ за света на знанието – “прозореца”. Той “събира” и метафорично изразява творческата вселена на поета. Тя е “къс” от живота на мисълта, опредметявана в обектното и реалното. Предметната рамка на Далчевия “прозорец” овеществява условните граници на универсално човешко знание, а вътрешният обем на този образ – “зимното стъкло” – изразява художествената същност на мисловното битие. То вече има материален знак. “Вписва” се като конкретен образ в поетичната реалност. Това всъщност е опредметявания мисловен взор на твореца. Той “вижда” зад статиката на вечния свят многоликия, дълбоко противоречив живот на човешката мисъл. Тя е същност на реалността, духовен център на битието, но има и друг, скрит “метафизичен” живот в поезиета на Далчев. Мисълта е онази същностна преграда: “зимно стъкло”, основно отделяща творческа поетична реалност от физическия действителен обем на света:
Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото: -
Чрез двукратното отрицателно повторение: “то не е, то не е…”, Далчев деликатно въвежда събективното присъствие на реалния свят, “видян” чрез мисълта. Реалният свят е субективен. Той е двойно отразен. Има привиден материален обем, но сякаш не е същият. За това подтекстово внушение напомня поетът: “…не е сякаш същото…” Реалният свят, “видян” чрез мисълта, е въведен в особеното лирично пространсво на мисловна самота. За разлика от символизма в последния етап от неговото развитие, Далчевата творческа самота не е изпълнена с отчуждение, не носи враждебност и отрицание към света. Нови са внушенията. В тихият размисъл на мисловното вглъбение има нескрито желание за споделяне на самотата. Тя е поетически назована: “нашето зимно стъкло”. Стихът изразява широко отворена към всички мисловна вселена. Тя е “готова” да сподели своите прозрения за философски преосмислените стойности на човешкият живот – “частица” от предметната реалност.
Образът на “зимното стъкло” е метафоричният знак на човешко мисловно пространство. В него се отразява времето като живян или предстоящ живот на човека, който за Далчев има стойност само като мисловно битие. Зад “нашето зимно стъкло” живее споменът за детството. То оживява. Времето сякаш се завръща и става реално, макар че отдавна се е превърнало в минало.
Споменът като “къс” от минало време, метафорично е овеществен чрез вечното битие на приказното време. То винаги е свързано с детството: “бяла гора от сребро”. Времето присъства като отразена реалност. Предметната реалност на живота преминава през поетическите сетива и получила екзистенциални стойности, оживява като втора, т.е. отразена предметна реалност. В нея е изкристализирала поетически философската мисъл на поета – мисъл “от сребро”. Мисълта също е метафорично опредметена. Тя обгръща времето на приказното детство. “Рамкиран” от поетичната мисъл, споменът е условно опредметен. Става “зрим” и “веществен”.
Осъзнатата поетическа екзистенция на отминалия живот: “бялата гора”, вдъхва живот на споменните реалности: “сребърен път”, “сребърни клони”, “посребрени листа”. Те са елементи от реалната действителност: “път”, “клони”, “листа”. Но отразени в мисловния свят на спомена, се изпълват с условността на приказнофантастичното. Стават носители на отминало време. Приказното действие се завръща. Затова помага мисълта, а тя е “бяла” и “сребърна” – мисъл “от сребро”. Изпълва със своята “предметност” споменните реалности и те стават “от сребро”: “сребърен път”, “сребърни клони”, “посребрени листа”.
Оживяват чрез опредметеното битие на мисълта. Тя чертае пътя към спомена, водещ към “мойто братче и мойта сестра”. Тези опредметено поетически стойности на мисловния спомен заместват реалните физически обеми на “пътя” и “къщите” от действителността:
няма вече ни пътя,
ни къщите:
само бяла гора от сребро.
Те са двигатели на поетическото действие. Харектерната пунктуация – Далчевото двоеточие (“…не е сякаш същото:…ни пътя, ни къщите:…”), определя мисловните спомени за философско вглъбяване в опредметената художествена реалност на време и човешки живот.
Но пространствените обеми в субективния, вторично отразен предметен свят на философска мисъл и прозрение се запазват. Извиканите като спомен “братче и сестриче” носят духовните спойности на отминалото време и преживян живот. Те “преминават” през материализираната споменна реалност: “вървя върху сребърен път”, “под мрежа от сребърни клони” и “посребрени листа се отронват”.
Пространсвените предлози “през”, “върху”, “под” точно очертават субективния философски обем на Далчевата споменна реалност. Тя е художествена среда за изява на поетическото действие.
Опредметени детайли на споменната реалност, изразена чрез образа на “бяла гора”, са “сребърния път”, “сребърните клони”, “посребрените листа”.
“Бялата гора” функционира като образ-сомвол на поетически извикания спмен. В тази нереално красива споменна “гора” реалният свят, макар и отразен, присъства с пространствената си дилбичина: “ През нея минават прегърнати/мойто братче и мойта сестра.” Действителността живее, по скоро оживява чрез личностното присъствие на човека, с неговото мисловно диренесмисъла на битието чрез образа на “пътя”: “Те вървят върху сребърен път”. Но Далчев разкрива и Философската субективна “плът” на пространството.
Показани са екзистенциалните ограничения в творческия живот на човешката мисъл: “Те вървят…/…под мрежа от сребърни клони”. Ограничено е пространството за творчески живот на мисълта. То е “уловено” в “мрежата” на битието, екзистенциални зависимости. Макар и опоетизирано: “мрежа от сребърни клони”, ограничението е налице.
Творческата вселена на човешката мисъл, търсеща света и неговите стойности, е безкрайна. Но отброените в календара земни дни на тленния човешки живот не достигат, за да се докосне мисълта до всички тайни на битието.
То е обвързало философски човека и света с трагичната участ на дирещата винаги неудовлетворена мисъл. Една по една “умират” мечтите на човещкият дух за разгадаване тайната на битието. Като отронени “посребрени листа” в “пътя” на живота “падат” тъжните мисли, не получили отговор на зададените въпроси. Те са опредметени. Тежат от мъдра печал. Блестят като “сребро” сред споменната реалност на поетичните видения. Носят красотата на отминалия живот.
Минават години, капят “посребрели листа”, умират творчески светове и тайната на човешката екзистенция остава неразгадана. Носталгичен порив ражда “дъждове” от “интелектуална скръб” в нереално красивата споменна “гора” на Далчевия мисловен свят:
Посребрени листа се отронват,
Дъждове от листа ги валят.
Всеки лист е страница от твотческият живот на човешката мисъл. Безкраен е пороят на потеклата като дъжд диреща мисъл. За Далчев тя е интелектуално опредметена стихия на битието. Началото на това дирене започва в детството. Светът е необятен. Мисловната дързост и готовност за интелектуален полет – неудържими. Светът е субективно подвластен на мисълта:
Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вилци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.
Времето е преживяно. Животът е изстрадан. Времето и живота присъстват като стиризиран “бял спомен”. Екзистенциалната житейска драма отсъства: “няма вълци, ното има ветър”. Стихийте на интелектуалните битки отстъпват мястото на философската поетична дълбина и в нейната особена “мисловна тишина” се ражда споменната мечта за “вълшебната птица”. Това е Далчевата образна представа за трагичната самота на чвешка мисъл и знание. Изваян е образът на мисловното вълшебство, на мисловното чародейство. С “лъчезарните златни пера” на поетично приказното е озарен вътрешният мисловен свят на поета:
Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера:
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.
Екзистенциалните спойности в твотческото битие на човешката мисъл са поетично обвързани с приказното, връщащо поета към непостигнатите мечти на детството:
Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява…
Знакът на приказното: “седмия ден”, носи и библейската обреченост за несбъдване, за постигане на интелектуалната мечта на човешката мисъл. Тайната на битието остава неразгадана, а мечтата – несбъдната:
и в миг се запалва гората
от горящи те нейни пера.
Рушат се, “горят” опредметените споменни реалности на “бялата”, нереално красива “гора” на човешката мисъл и духовното прозрение:
Дървесата възпламват, искрят
и като капки сребърни се разтварят…
прозрението идва с трагичните разрушетелни стойности на космически необозримия безкрай на човешкото знание за света. Неговият образ е измамно, миражно “заключен” в красивият свят на детската приказка, когато мисълта за “пътя” и дългото “пътуване” към мечтаното знание са все още възможни.
“Изгаря” спомена за за красивата поетична мечта. Преживеният отново живот се завръща в миналото. Приказката свършва. Стихът “натежава” от реалния материален обем на света:
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.
Приказката за поетичното битие на човешката мисъл свършва. Творческите сетива на българската поезия се изпълват с ново знание за света на вещите и предметите. Зад художествената рамка на Далчевият “прозорец” се открива нов “път” към неизповедимите тайни на битието.

Атанас Далчев – “ Прозорец ”

В стихосбирката си "Прозорец"(192б г.) Далчев създава чрез поетиката на "новата вещност" пренаселен с предмети художествен свят. Повечето от творби в книгата имат за заглавие дума, означаваща предметност:"Коли","Вратите","Хижи","Болница”,”Път”,”Стаята”,”Къщата" и пр.
В поетическия текст назоваването на един предмет (дори когато той е заглавие- т.е. вход към смисьла ) е акт на убиване на конкретността и материалността му в абстрактността на словесния знак.Предметьт вече не е словесна абстракция. Разложен, той се е умножил и увеличил пльтността си, изпълнил е текста с отделните си фрагменти, всеки от които е пак- предмет. Това е една самопораждаща, разрастваща се предметност, пред която текстът е безсилен. Освен разложен при него предметът е оголен в материалността си. Тленността е подчертана. Следите на разрухата са видими: "стени с опадала мазилка", "врата раззината и черна", "чер прозорец изпочуиен", "покриви разбити", "стари и груби коли", "прогнили къщи", "гризат ги червеи безброй" и пр. В първия си план неговата поезия е създаване на един свят, реален в своята предметност, но както ще се окаже след това- само привидно; пропуснал в себе си действителността с нейната материалност, но само на пръв поглед. За символистите пътуването на Душата в страната на Съня е попадане в друг, различен от действителния, свят, превърнат в модус, в който те проектират текста си. За Далчев действителността и сънят са само две от измеренията на неограничена във вариантите си множественост.
Множествеността на измеренията е структура на текста в лириката на Далчев. В нея физическият, привидният, даденият на сетивата ни свят е само един от възможните. Той е с отчетливи граници, затворен, населен с предмети. Пространствения текст в лириката на Далчев обаче е съотносимостта на множество реалности. Границите на видимото са измамни. Това е особен, смислово и изразно експлозивен центьр в почти всяко от стихотворенията в книгата "Прозорец".
Играта с реалността, неиното умножаване вьв възможни фантазни образи е причина тя да загуби ореола си на единственост. Както в детската приказка за принцесата, която се крие сред свои подобия, така че не може да се познае коя е истинската, така и в поезията на Далчев действителността изчезва сред множеството си игрови превъплъщения..
В стихотворението "Прозорец" един поглед през "нашето зимно стъкло" - т.е. през ироцепа към друг свят - и познатото "То не е, то не е сякаш същото". Сребьрна гора, мрежа от сребърни клони, две прегърнати деца, които дирят вълшебната птица със златни крила:
“Те вървят вьрху сребьрен пьт
и под мрежа от сребьрни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.”
Това е друг свят, който ведньж роден от съзнанието, заживява своя неподвластен на него живот. Светът на вълшебните детски спомени, видян в сиянието на "капки сребро" и "златни пера". Далчев повтаря един и същ цвят или дума (в това стихотворение "сребро" се употребява седем пъти) е съществена особеност на неговия поетически стил. Това е тип изразност, която Никола Георгиев определя като "поетика на намерения израз и смисъл".
Езикът на Далчевата поезия е показно несложен, подчертано неусловен, чужд на властващата дотогава стихова риторика, пестелив в ефектите на метафоричността. Това е като че ли език с ясни връзки, посочващ видимостта на действителното. Неговата образност би могла да се определи като "ефект на шоковите сравнения": ръжда "като крьв",-"зловоние към небесата като молитвен тимиан", стъпки "като вопли", сенки "като локви", врани "като черен венец", залез "като домат", стени "като че с белези от струпеи"и пр.
Поетическият свят на Далчев се разкланя в множество измерения. Той прониква от другата страна на огледалото, превръщайки се в шега и приказка. В поезията на 20-те години Атанас Далчев е този, който приложи законите на една нова естетика- на грозното. Всъщност по-точно е да се каже, че след него литературата разбра относителността на понятието "красиво", неговата историческа капсулираност. Чрез поезията на Далчев поетическото съзнание на 20-те години разкри култа (или може би естетическата си слабост) към болезненото и некрасивото. Без да обявява открито, че това е новото лице на красотата, Далчев създаде един властно привличащ поетически свят на "разкривени болни усмивки", "със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът", "потъмнял и разкалян", с "локви от мръсна вода" и "стари мършави кранти". Болезненото сияние на жълтия цвят обгръща творбите от първата му книга, а със странното влечение към смъртта завършва всяка от тях. Такава е изразността на новата естетика в стихосбирката "Прозорец". Показателно е, че в поетическа книга, която деестетизира действителността, точно творбата, подобна на сън, на въл-шебна приказка, дава заглавие на цялото. Реалният свят в своята грозота и бедност е оспорен от фантазното. В наивната чистота на детския поглед, в сърцето, недокоснато от живота, светът се спасява, става друг- "сребърен", "бял" и приказен. Това е всъщност култът на литературата на 20-те години към примитива, към наивитета и алогизма на детското светоусещане. Ето защо "Прозорец"- творбата, чиято поетическа същност най-малко съответства на тази на книгата като цяло, й дава заглавието си, назовава я на принципа на изключението, което ще стане правило в по-късните стихосбирки на Далчев.

Привидно стихотворението е поетичен разказ за едно безцелно, безкрайно тъжно и самотно съществуване; всъщност то е обобщение на човешкото битие изобщо. Това е най-директното послание на Далчев за безсмислието на човешкия замен път. Твотбата е разгърната под формата на изповед от първо лице, но далеч не е интимно откровение, а художествено поднесен философски размисъл. Езиковите форми подсилват усещането за неотменната повтаряемост на дните (“прозорците – затворени и четни/ и черна и затворена врата”/. ”И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал”), но нищо не се променя край нас или ако се променя, то е незначително, изгубено в равното течение на самото време. Дори имаме усещането, че и времето е спряло. Рамкиращият мотив: “Стопанинът замина за Америка”, със своята в случая метафизична многозначност, звучи като въпрос: “Дали действително присъстваме в този свят?” Днес когато всеки трети бъкгарин мечтае да замине за Америка с еднопосочен билет, този Далчев стих се приема почти иронично и предизвиква неволна усмивка, но това е сувсем друга страна от взаимоотношението изкуство – потре*ител. Смисълът на творбата, кокто го е формулирал Далчев, е в строго определена посока – ние отсъстваме от този свят, защото нищо съществено не остава след нас.
В стихотворението се преплитат предметна анимизирана конкретност и открита асоциативна условност. Това е една тягостна картина на пълното монотоние, като внушение далеч надхвърля индивидуалната съдба на лирическият субект. Внушението е обобщаващо за човешкото съществуване и пълна самота на личността. Поетът е потърсил метафизична символика – жовотът е дом, “където не живее нокой,/ала не съм аз заминавал никъде/ и тук от никъде не съм се връщал”; “и ето сякаш сто години/ как разговарям само със портретите”.
Това е харметичен свят, заключен в самия себе си. За лирическият герой сътресенията на епохата изобщо не съществуват. Те не са били. Нищо не е било. Само равното съзерцателно битие, в което границата между земно присъствие и отсъствие е илюзорна самоизмама. Тук не пулсират изгатящите въпроси на Яворовата драма, които изпепеляват душата. Тук витае кротко примирение, усещане за безцелност, безмисленост. Дали сме на земята, или – не, резултатът е един и същ. Винаги и навсякаде. Размисълът, емоционалното изживяване е вместено идинствено в индивидуалното човешко същество със знак на равенство между един и всички. Законите на природата са всеобщи. Стихотворението не е търсачество, не е мъчителен самоанализ, не е лутане между полюсни възможности. То е констатация, естетически свършена, емоционално разтърсваща. Няма пролука и няма просветление: “без ни една любов, без ни едносъбитие/ животът ми безцелно отминава”. Далчев достига до една жестока формула: “зла приумица е мойто съществуване”.
Ярко метафоричният стих (“всички пътища на спомена са минати”, “моите еднички гости са годините”, “догоряват на потона дните ми”…), изкуството да внуши сетивно размислите си, претворяват една философска концепция във великолепна, силна поезия, оформят един непознат дотогава глас в българската поезия. Далчев в кратко метафорично съзерцание естетически изживява онези вечни болезнено изгарящи въпроси, които в поезията на Яворов напомнят вулканичен кратер.
“Повест” е признание за човешкото крушение. Затова и внушението е може би най-тягосното от всички творби на ранния Далчев. В понататъшния път на твореца тази констатация, без да е отречена, отстъпва пред триумфа на жизненото тържество.
Изкуството е послание, но колкото и да е категорично, естетически съвършено, то предизвиква различни реакции. Всеки сам определя до колко ще го възприеме, безрезервно или с резерви, и до колко ще му се противопостави. Някой може да каже: “Повест” е строго личната участ на лирическият субект. Но! Това са извечните въпроси, който терзаят човешкото съзнание от зората на обществото до днес. И винаги.

източник : teen u4itel.com

Ето още малко:

"В стих. "Повест" драмата на човешкото съшествуване подобна на "зла измислица" ,е неприемането на конкретното битие и заместването му с проекцията на измисленото.Тогава човекът остава трагично раздвоен м/у реално и желано.Съществуването му се превръща в тотален отказ от света -тук:
“И аз съм сам стопанинът не къщата,
където не живее никой.”
Това е съществуване без живот ,дом без човек ,свят без субект -тотална деперсонализация на изкуството:"И сякаш аз не съм живеел никога...". В творбата Далчев разкрива едната от формите на лишаване на човека от съществуване -въображаемото му пренасяне в друг свят и отказ да приеме този ,в който е.
Смъртта се констатпра и в други проявления -изчезване на Аз-а ,замяната му с негови отражения ,които са знаци на отсъствието му от този свят.Огледалото остава"коварно и празно" и от него гледа само несподелената човешка самота.Проекцията унищожава първообраза.Отражението отсъства ,за да оголи драмата на човепкото отсъствие:"Стопанинът замина за Америка".Повтаряцата се ден след ден драма е на несъстоялото се несбъднато човешко съществуване."

Няма коментари:

Публикуване на коментар