Дамян Дамянов
Спи сърцето в каменна обвивка,
Буря тътне, стапя ме тъга.
Донеси ми твоята усмивка,
за да свърши бурята с дъга!
***
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?
Аз исках да ти дам от своята жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?
По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах, не можах …
Кога ли съм се учил на това?
***
ПРИКАЗКА
Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга! ….
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …
Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?
***
НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО
Приятелко, приятелко добра,
привет от моята самотна вечер …
В писмо дали ще мога да събера
копнежа си, все още неизречен?
В ръцете ми листът се спепели
от огъня, със който съм го писал.
Слухът от тишината ме боли
и аз не чувам даже свойта мисъл.
...Сега съм сам. Приличам на мъртвец
под тази избеляла нощна кръшка.
Една звезда, завързана с конец,
от вятъра в стъклото ми се люшка.
Защо ли духат тези ветрове
и мракът като зла завеса пада?
Ще грабне бурята нашите гласове
и ще ги пръсне вън със листопада.
Но все едно! …
Заспи, не гледай вън!
Аз ще възседна вятъра и в мрака
ще долетя във кроткия ти сън …
Но само в сън…Заспи! Недей ме чака!
Или очите щом се уморят,
ще ги притворя аз и ще отида
на някой тих, сънуван кръстопът -
мини оттам и може да те видя …
***
Лъжа ли беше първата ти ласка? …
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме
стряска един копнеж - роден, но не живял?…
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него:
"Вижте, от туй е топло моето сърце!"
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и този немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
над нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, зарад която
света бих минал три пъти пешком!…
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях …
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах …
Затуй към всеки светъл чужд
прозорец издигам днеска погледа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой … Но ако имах теб,
как пълно би било това сърце.
Няма коментари:
Публикуване на коментар