Когато мечтите умрат - есе от Ани Табакова

Иронията на живота.
Толкова много искаш нещо. Копнееш за него с цялата си душа, жадуваш го с всички клетки на тялото си, таиш го в себе си непрестанно. Чакаш го с една полуусмивка, знаейки, че всичко може да се обърка, че този твой копнеж може да си отиде също толкова внезапно, както е и дошъл. Затова не влагаш прекалено много надежди .. винаги има едно съмнение в теб, което като бавно тлеещ огън те изгаря отвътре и ти напомня за преходността на всичко на този свят. И въпреки стремежа ти да подтиснеш мечтата си дълбоко в теб, да я скриеш в лабиринтите на съзнанието си, да изчезне сред обърканите мисли в теб, тя си стои и е много по осезаема от всяко чувство, от всяка мисъл, от всяка дума.Живее вътре в теб и никога не си отива.
Понякога усещаш, че ти се изплъзва като шепа пясък в ръцете си, чувстваш, че се отдалечава от теб безвъзвратно и връщане назад няма. Губиш я. Цялата хармония в теб се нарушава, равновесието към което си се стремяла години наред изчезва и бива заместено от раздразнителност, обърканост, нежелание за нищо.Сякаш не живееш, сякаш просто преминаваш през дните, без да оставяш никаква следа в тях. Нито те в теб. Секундите стават минути, минутите - часове,часовете – дни, а дните - цели вечности. Всичко се слива в едно, не можеш да разграничиш деня от нощта. Празнотата те обхваща, заклещва те в своята прегръдка и не те пуска. Имайки теб, тя не се чувства толкова самотна. Мислите ти се реят в пространството, мъчейки се да се уловят за нещо, да открият някаква надежда, да спрат за малко безцелното си си лутане. Но, уви, това не става.Всичко е пусто. Вътре в теб, извън теб. Сякаш си в пустиня, без шансове за изход. Нищо не откриваш, нищо и не търсиш,защото знаеш, че тя не може да ти даде това, което ти искаш. А какво искаш ти? Нови мечти, нови стремежи, нова цел? Притежаваш ли силата да се бориш за тях...? Готова ли си да рискуваш в името на тяхното осъществяване, или болката от неотдавна загубената надежда още живее в теб, не позволяваща ти да се подлъжеш отново?
Идва време, когато просто спираш. Мечтите заменяш с действителни и постижими цели, надеждата - с песимизъм, очакванията - с пълна апатия. Омръзнало ти е да се луташ, омръзнало ти е да търсиш, омръзнало ти е безпределно големите ти очаквания да се сгромолясват под тежестта на разочарованията. Не искаш да преминаваш отново и отново през всички етапи на отчаянието. Пътят към откриването или по-точно създаването на образа, който винаги си искал да бъдеш, вече те е изморил. Силите са те напуснали, основната движеща сила - мотивацията - също.
Рано или късно всеки осъзнава абсурда на живота и ограничеността на възможностите си. Това е напълно нормално последствие от прекараните години в този свят. Но какво става, когато осъзнаеш всичко това, когато се сблъскаш с всички несъвършенства и двусмислици, съществуващи в този свят, когато изчерпиш силите си... и си едва на 16?

Няма коментари:

Публикуване на коментар