Loading

Платон - Протагор

Платон
Протагор
ПРИЯТЕЛ НА СОКРАТ, СОКРАТ, ХИПОКРАТ, ПРОТАГОР,
АЛКИВИАД, КАЛИЙ, ПРОДИК, ХИПИЙ
Въведение
Приятелят на Сократ: Откъде идеш, Сократе? Не ще съмнение — от лов по младостта на
Алкивиад! Аз го срещнах завчера и той ми се видя хубав мъж вече — наистина мъж, между нас
казано, Сократе, почти цялата му брада вече е поникнала.
С о к р а т: Е, после? Що от това? Ти впрочем не си ли поклонник на Омир, който казва, че най-
приятна възраст е тази на първата брада1, в която възраст е сега Алкивиад.
Приятелят: Как са сега работите? От него ли идеш? И как е разположен към тебе младежът?
Сократ: Добре, струва ми се, много добре, особено днес. Понеже той каза много нещо в моя
полза и ми помогна — действително току-що бях с него. Все пак ще ти кажа нещо странно:
въпреки че той присъствуваше, аз не му обръщах никакво внимание, а често го и забравях.
Приятелят: Че какво толкова изключително би могло да ви се случи на вас двамата? В
никакъв случай не си срещал в този град някой по-хубав!
С о к р а т: И то много!
Приятелят: Що думаш ? Наш съгражданин или чужденец?
С о к р а т: Чужденец.
Приятелят: Откъде?
С о к р а т: От Абдера.
Приятеля т: И този чужденец ти се е сторил толкова хубав, та да ти се види по-хубав от
сина на Клиний?
С о к р а т: Как, драги, най-съвършеното знание няма да ти се види по-хубаво?
Приятелят: Ти току-що си срещнал някой учен човек, Сократе?
С о к р а т: Без съмнение най-учения в наше време, ако смяташ, че Протагор е най-ученият.
П р и я т е л я т: О! Що казваш! Протагор бил тук?1 С о к р а т: Трети ден вече.
Приятеля т: И ти току-що си бил с него?
С о к р а т: И то като говорих и чух извънредно много.
Приятелят: Защо тогава не ни разкажеш вашия разговор, ако нещо не ти пречи? Вдигни
оттук този роб и седни.
С о к р а т: Разбира се, дори ще съм ви3 благодарен, ако бихте ме изслушали.
Приятеля т: Аи ние на теб, ако би ни разказал. С о к р а т: Благодарността би била
взаимна. Но слушайте.
Нощес, още в най-ранно утро, Хипократ, синът на Аполодор, братът на Фасон, заблъска
много силно вратата ми с бастуна си и когато му отвориха, втурна се вътре и завика силно:
— Сократе, събуди ли се, или спиш? Аз му познах гласа и казах:
— Това е Хипократ. Да не би да ми носиш някаква лоша новина?
— Не, само добра — ми отвърна той.
— Ти би ми я казал. Какво има? Защо си дошъл по това време?
— Протагор е дошъл! — ми каза той, като застана до мене.
— Завчера — му рекох. — Ти току-що ли си го научил?
— Снощи, бога ми! — каза той. И като опипваше в тъмнината, седна на леглото при
краката ми и ми каза: — Да, именно снощи, и то много късно, като се върнах от Ойное.
Робът ми Сатир беше побягнал и аз исках да ти кажа, че ще го търся, но поради нещо друго
забравих. Като се прибрах, навечеряхме се и вече щяхме да си лягаме, тогава брат ми ми
каза, че Протагор бил пристигнал в Атина. Аз се вдигнах веднага да дойда при тебе, но
след туй ми се видя, че нощта е твърде много напреднала. Поради умората сънят веднага
ме повали, но със ставането си дойдох тук.
Давайки си сметка за неговата жар и страст, аз му казах:
— Какво те засяга това? Да не би Протагор да ти причинява някаква неправда?
Той се засмя:
— Да, в името на боговете, Сократе. Понеже само той е учен, а мен не ме прави.
— Но, кълна се в Зевс, ако ти би му предложил пари и би го убедил, ще те направи и теб
учен.
— Зевсе, и вие, останали богове, ако би било до това! Аз не бих оставил нищо нито от
моите, нито от парите на приятелите ми. Но аз именно за това идвам при тебе, да му
поговориш за мен. Понеже аз не само че съм млад, но и никога нито съм виждал, нито съм
чувал Протагор — при първото му идване бях още дете ^4. Но, Сократе, всички го хвалят и
твърдят, че той владеел във висша степен изкуството да се говори. Но защо не отидем при
него, за да го заварим в къщи? Той е отседнал, както чух, у Калий, сина на Хипоник. Хайде
да вървим.
— Да не отиваме още там, драги приятелю — му казах аз, — рано е още. Нека станем, да
излезем на двора и да се поразходим, да мине време, докато се съмне — тогава ще отидем.
Повечето време Протагор прекарва в къщи, така че бъди спокоен, ще го заварим по всяка
вероятност у дома.
След това станахме, излязохме да се разходим на двора и изпитвайки силата на Хипократ,
аз започнах да го изследвам, като му задавах въпроси.
— Кажи ми, Хипократе, сега ти се заемаш да отидеш при Протагор, да му платиш
възнаграждение за себе си — като при какъв ще отидеш и какъв да станеш ? Също както ако си
наумеше да идеш при твоя едноименник лекаря Хипократ от Кос5, да му платиш
възнаграждение за себе си и някой те попиташе: «Кажи ми, Хипократе, като на какъв искаш да
платиш на Хипократ?» — какво щеше да му отговориш ?
— Щях да му кажа: «Като на лекар.»
— «За да станеш какъв?»
— Лекар.
— Ако си наумеше да отидеш при аргивеца Поликлет* или при атинянина Фидий7 и да им
платиш възнаграждение за себе си и някой те попиташе: «Като на какви имаш ти намерение да
платиш тези пари на Поликлет и Фидий ?», какво щеше да му отговориш ?
— Щях да му отговоря: «Като на скулптори.» 'и — «За да станеш ти самият какъв?»
— Явно скулптор.
— Добре — рекох аз. — А сега ти и аз ще отидем при Протагор и ще бъдем готови да платим
възнаграждение за теб, ако парите ни стигнат и го склоним с тях, ако не — да похарчим и
парите на нашите приятели. И така, ако някой би ни видял, че проявяваме толкова голяма рев-
ност в това и би ни попитал: «Кажете ми, Сократе и Хипократе, като на какъв човек имате
намерение да платите на Протагор?» — какво бихме му отговорили? Как чуваме да наричат
Протагор, също както Фидий — скулптор или Омир — поет? Как чуваме да наричат съответно
Протагор?
— Наричат го софист, Сократе.
— Следователно ние ще отидем и ще му платим като на софист ?
— Да, разбира се.
— А ако той би те попитал и това: «За да станеш какъв, ти самият отиваш при Протагор?»
Той се изчерви — денят вече се показваше, така че можеше да се забележи — и ми каза:
— Ако случаят е подобен на по-горните, явно ще стана софист.
— А ти, в името на боговете, не би ли се срамувал пред гърците да се представиш като софист?
— Да, Сократе, в името на Зевс, ако трябва да кажа това, което мисля.
— Но впрочем, Хипократе, ти може би схващаш, че твоето образование при Протагор ще бъде
подобно на това, което си получил от учителите си по писане, музика и гимнастика? Ти си учил
всеки един от тези предмети не за да ти стане занаят, но заради културата ти, както прилича на
един обикновен гражданин и свободен човек.
— И аз повече от тази страна виждам образованието, получавано при Протагор.
Какво представлява софистът?
— И така, знаеш ли какво мислиш да правиш сега, или не ти е ясно? — продължих аз.
— По отношение на какво?
— Че искаш да предоставиш грижата за твоята душа на един, както ти казваш, софист. Но що е
собствено софист, аз бих се учудил, ако знаеш. Ако не знаеш това, ти не знаеш на какъв човек
поверяваш душата си, нито дали за добро или за лошо.
— Мисля, че зная — възрази той.
— Казвай тогава — какво мислиш, че е софистът?
— Според мен, както показва името му8, той е този, който владее знанието.
— Добре, но това може да се каже и за художниците и архитектите, че и те владеят знанието.
Но ако някой би ни попитал: «Коя именно област на знанието владеят художниците?», ние
бихме му отговорили: «В изработването на образите» — и така нататък по този начин. А ако
някой би ни задал въпроса: «Каква област на знанието владее софистът?», какво бихме му
отговорили? В каква работа той е сведущ?
— Какво бихме казали, Сократе, освен че знае да направи някого изкусен да говори.
— Може би ние бихме казали нещо вярно, но все пак то не е достатъчно, понеже отговорът ни
предизвиква един друг въпрос: за какво да говори може да направи софистът някого изкусен?
Учителят по музика например прави някого изкусен да говори за това, което той самият знае,
именно за изкуството да се свири на китара. Не е ли така?
— Да.
— Добре. А софистът за какво да говори прави някого способен? Не е ли явно, че за това,
което той знае.
— Така изглежда.
— А какво е това, което самият софист знае и което той научава ученика си да знае?
— Кълна се в Зевс, не знам вече какво да ти отговоря.
След това аз подхванах:
— Е, какво? Знаеш ли на каква опасност отиваш да изложиш душата си? Ако трябваше да
повериш някому тялото си с риск да стане добро или лошо, дълго щеше да обмисляш дали
трябва да го повериш, или не. Ти щеше да повикаш приятелите и близките си, за да се
посъветваш с тях, и щеше да размисляш доста дни. А когато се касае за нещо повече от
тялото ти — за душата ти, от която зависи цялото ти щастие или нещастие според това
дали тя е добра или лоша, в този случай ти не се съветваш нито с баща си, нито с брат си,
нито с нас, твоите приятели, дали трябва да я повериш, или не на този току-що пристигнал
чужденец, но щом снощи си чул, както ни казваш, още по тъмно идеш тази сутрин, без да
размислиш, без да поискаш съвет дали трябва да повериш себе си на него, или не. Ти си
готов да похарчиш и твоите пари, и парите на приятелите си, понеже вече си решил, че
трябва да станеш неотлъчен ученик на Протагор, когото не познаваш, както казваш, нито
някога си говорил с него, наричаш го софист, а е ясно, че не знаеш какво е софист, на
какъвто смяташ да се повериш.
Той ме изслуша и след това ми каза:
— От това, което казваш, изглежда, че е така, Сократе.
— Впрочем, Хипократе, софистът не е ли като някакъв търговец на едро или продавач на
дребно на стоки, с които душата се храни? На мене поне ми се струва, че нещо такова.
— Но с що се храни душата, Сократе?
— Без съмнение със знания — отвърнах аз. — Да не се оставяме, приятелю, софистът да
ни излъже с хвалбите си за това, което продава, както търговците на едро и дребно
за храните за тялото ни. Понеже те самите не знаят коя от стоките, които карат, е добра или
лоша за здравето, хвалят всичко, което продават, а и техните купувачи също не знаят,
освен ако се случи някой да е учител по гимнастика9 или лекар. Така и тези, които разнасят
по градовете своите знания и ги продават на едро или дребно на желаещите, хвалят всичко,
което продават, без може би някои от тях да знаят, драги ми, кое от това, което продават, е
добро или лошо за душата, а толкова разбират и техните купувачи, освен ако се случи
някой да е лекар на душата. Следователно, ако ти в случая познаваш какво от тези неща е
добро или лошо, можеш със сигурност да купуваш знание както от Питагор, така и от
който и да е друг. Ако не — внимавай, драги ми приятелю, да не би да рискуваш на комар
най-скъпите си неща. Понеже при купуването на знания несъмнено рискът е много по-
голям, отколкото при купуването на храни, тъй като храните и питията, купени от търгове-
ца на едро или дребно, можеш да ги оставиш в къщи, да повикаш този, който разбира, и да
се посъветваш кое може да се яде и пие и кое не, по колко и кога. Така че при тяхното
купуване опасността не е голяма. А знанията е невъзможно да ги отнесеш в съд, но след
като си платил цената, по необходимост ги приемаш в самата си душа и веднъж усвоени, ти
си отиваш било с вреда, било с полза. Следователно нека разгледаме това с по-възрастните
от нас, понеже ние сме още млади да разрешим един толкова важен въпрос. Впрочем сега,
както сме се захванали, да идем и чуем този човек, а после ще споделим това и с други,
понеже там не е само Протагор, но и Хипий от Елида, а мисля, че и Продик от Кеос, а и
мнозина други учени хора.
Част първа
В дома на Калий
Като взехме това решение, тръгнахме. Когато дойдохме до пътната врата, се спряхме, за да
довършим разговора си върху една мисъл, която ни дойде по пътя. За да не го оставим
недовършен, преди да влезем, ние се спряхме да поговорим до входа, докато дойдохме в
съгласие. Изглежда, вратарят — някакъв евнух — ни слушал, а може би и поради многото
софисти беше зле разположен към тези, които идваха в къщата, та при нашето почукване
той отвори и като ни видя, каза: «А, някакви софисти! Не е свободен!» И същевременно
затръшна с две ръце вратата, колкото имаше сила. Ние почукахме отново, но той в отговор ни
каза, без да отваря: «Абе хора, не чухте ли, че не е свободен?» — «Но, драги, казах, ние не сме
дошли при Калий, нито пък сме софисти. Бъди спокоен: ние дойдохме с желание да видим
Протагор. Съобщи вътре.» Най-после с голяма мъка той ни отвори вратата.
Като влязохме, ние заварихме Протагор да се разхожда в колонадата, придружен от една страна
от Калий, сина на Хипоник10, и от брат му по майка Парал, сина на Перикъл, и от Хармид, сина
на Главкон, а от другата — от другия Периклов син Ксантип, от Филипид, сина на Филомел, и
от Антимойр Мендееца, който се ползуваше с най-добро име между учениците на Протагор и
изучаваше софистиката, за да я упражнява по-късно като занаят. След тях вървяха други и
слушаха разговора им, в по-голямата си част чужденци, които Протагор води от всички градо-
ве, през които минава, очаровайки ги с гласа си като Орфей, а те под обаянието на гласа му го
следваха. Но в този хор имаше и тукашни люде. При вида на този хор аз изпитах голямо
удоволствие как хубаво се пазеха тези, които бяха отзад, да не се изпречат пред Протагор и
всеки път, когато той се обръщаше заедно с придружаващите го от двете му страни, тези, които
слушаха отзад, се разделяха в хубав ред на две, заобикаляха и заставаха пак отзад по най-хубав
начин.
«След него аз познах», както казва Омир11, Хипий от Елида, седнал на един висок стол в
срещуположната колонада. Около него седяха на скамейки Ериксимах, синът на Акумен,
Федър от Меринунт и Андрон, синът на Ан-дротион; между чужденците имаше и негови
съграждани и други някои. Изглеждаше, че те задаваха на Хипий въпроси върху природата и
върху някои астрономически проблеми, а той от високия стол отговаряше на всеки от тях и
даваше обяснение на въпросите им.
«Освен това видях Тантал», понеже в Атина се намираше и Продик от Кеос. Той беше в
някакво помещение, което преди това служело за хамбар на Хипоник, но сега Калий, поради
многото гости, които бяха отседнали у него, го беше изпразнил и обърнал в стая за гости. Та
Продик Още лежеше, покрит с някакви кожи и завивки, и
то, както ми се стори, твърде много. В близките до него легла се бяха разположили Павзаний от
дема Керамейс и с него едно още много младо момче, по мое мнение много надарено по
природа и с извънредно красива външност. Мисля, чух, че името му е Агатон, и не бих се
учудил, ако се окажеше да е любим на Павзаний. Беше този младеж, двамата Адейманти, синът
на Кепис и синът на Левколофид и някои други. Отвън не ми беше възможно да разбера за
какво разговарят, макар че имах много голямо желание да чуя Продик — той ми се струваше
извънредно учен и божествен човек, — но басовият тон на гласа му произвеждаше в стаята
някакво глухо бръмчене и правеше думите му неясни.
Едва-що бяхме влезли, след нас пристигна хубавият Алкивиад, както ти казваш и с което и аз
съм съгласен, и Критий, синът на Калайсхрос.
И така, когато влязохме, ние се помаяхме още малко и след като разгледахме всичко това,
отидохме при Протагор и аз му казах:
— Протагоре, аз и Хипократ — този, който е с мене — дойдохме при теб.
— Искате да говорите с мен насаме— попита той — или в присъствието на другите?
— На нас ни е безразлично — отвърнах аз. — След като чуеш за какво сме дошли, сам
реши.
— И така, за какво именно сте дошли?
— Хипократ е мой съгражданин, син на Аполодор, от голямо и богато семейство, а сам той,
мисля, по дарби може да съперничи на своите връстници. Доколкото разбирам, той иска да
стане прочут в града и мисля, че може да постигне това най-вече, ако те има за учител. И така,
виж дали трябва да разговаряш за това с нас насаме или пред другите.
— Ти правилно имаш грижа за моите интереси, Сократе. Защото, когато някой чужденец отива
в големи градове и в тях убеждава най-добрите младежи да престанат да посещават другите —
и техни съграждани, и чужденци, и по-възрастни, и по-млади, — а да посещават само него,
понеже при него ще станат по-добри, той трябва да бъде особено внимателен, тъй като поради
тези му постъпки се създават немалки зависти и всякакви други вражди и интриги.
Аз твърдя, че софистическото изкуство е древно, но че тези от старите, които са се
занимавали с него, са се страхували от омразата, която то предизвиква, и затова са му
давали друг вид и са го прикривали, едни под формата на поезия, както Омир, Хезиод и
Симонид, други под формата на религиозни тайнства и оракули, както Орфей, Музей и
другите като тях, а пък някои, както схващам, и под формата на гимнастика, както Ик от
Тарент и в наше време този софист, който не пада по-долу от никого, Херодик
селимбриецът, но по произход от Мегара. Вашият съгражданин Агатокъл, който е голям
софист, го прикриваше под формата на музика, също както Питаклид от Кеос12 и много
други. Всички те, както казвам, страхувайки се от завист, са се прикрили с облеклото на
тези изкуства. Аз обаче в това не съм съгласен с тях, понеже мисля, че съвсем не са
постигнали това, което са искали, не са се скрили от тези, които имат властта в градовете и
заради които са именно тези външни форми, тъй като народът, така да се каже, не разбира
нищо, но слави това, което те му препоръчват. А да се опиташ да избягаш и да не можеш,
но да те открият, е страшна глупост и това по необходимост предизвиква още по-голяма
омраза, понеже освен другото такъв човек го смятат и за измамник. Затова аз съм тръгнал
по съвършено противоположен път— признавам, че съм софист и че възпитавам хора, и
мисля, че моята предпазливост е много по-добра от тяхната и че признаването е много по-
добро от отричането. Освен това аз вземам и други предпазни мерки, така че с божа воля
поради моето признание, че съм софист, да не изпитам нищо страшно. Всеки случай аз
упражнявам тази професия вече много години, понеже и възрастта ми е доста голяма — от
всички ви няма нито един, на когото според възрастта ми аз не бих могъл да не бъда баща.
Така че на мене ми е много по-приятно, ако нямате нищо против, да говоря върху тези
въпроси пред всички тук присъствуващи. Понеже подозирах, че иска да се покаже пред
Продик и Хипий и да се поперчи, че сме дошли като негови почитатели, аз му казах:
— А защо не повикаме и Продик, Хипий и техните събеседници да чуят разговора ни?
— Много хубаво — отговори Протагор.
— Какво ще кажете — да направим ли едно заседание, за да може да разговаряте седнали?
— обади се Калий.
Това се прие и всички ние от радост, че ще чуем уче-
ни мъже, взехме от своя страна скамейки и легла и се настанихме до Хипий, понеже там се
намираха тези скамейки по-рано. Между това Калий и Алкивиад дойдоха с Продик, когото
бяха вдигнали от леглото, както и неговите приятели. След като всички насядахме,
Протагор започна:
Предметът на обучението на Протагор
— Понеже и другите са тук, сега би могъл да кажеш, Сократе, за какво ми спомена преди
малко във връзка с този младеж. Аз отговорих:
— Аз започвам, Протагоре, както и току-що бях започнал, с това, защо дойдохме.
Хипократ, ей това е той, има желание да те посещава и би му било приятно да узнае каква
полза ще има, ако ти стане ученик. Толкова ни е думата.
Протагор подхвана така:
— Младежо, ако идваш при мен да се учиш, в деня, който би прекарал с мен, ти ще си
отидеш у дома по-добър, а същото и следния ден и всеки ден постоянно ще напредваш в
твоето усъвършенствуване.
При тези думи аз казах:
— Протагоре, ти не казваш нищо особено, напротив — нещо обикновено, понеже и ти,
макар и да си на такава възраст и с такива знания, ако някой те научеше нещо, което в
случая не знаеш, би станал по-добър. Не по този начин, а ето как. Ако например Хипократ
внезапно би променил намерението си и би поискал да посещава този млад човек, който
отскоро е тук, Зевскип13 от Хераклея, би отишъл при него, както сега при теб, и би чул от
него същия отговор, който и ти му даваш, че посещавайки го всеки ден, ще става по-добър
и ще напредва, и би го попитал: «В какво казваш, че ще стана по-добър и в какво ще
напредвам?», Зевксип би му отговорил: «В художеството.» Ако би посетил Ортагор14
тиванеца и би чул от него същия отговор, както от теб, и би го попитал в какво при
всекидневното учене при него ще става с нещо по-добър, той би му отговорил: «В
изкуството да свириш на флейта.» По този начин и ти отговори на този младеж и
на мен, който ти задавам въпроса вместо него: ако Хипократ посещава Протагор, в деня, в
който бъде с него, той ще си отиде вече по-добър, а и всеки следващ ден ще напредва — в
какво именно, Протагоре? На този мой въпрос Протагор отвърна: — Ти задаваш добър въпрос,
Сократе, а аз с радост отговарям на тези, които задават добри въпроси. Ако Хипократ дойде
при мен, с него няма да стане това, което би станало при някой друг софист. Понеже другите
софисти съсипват младежите: насила им натрапват да изучават тясно свързани със занаятите
науки, от които те бягат, аритметика, астрономия, геометрия, музика — същевременно той
погледна към Хипий, — докато, ако дойде при мен, ще научи единствено това, за което е
дошъл. Моята наука е благоразумие при собствените работи, за да може да управлява най-
добре собствената си къща, а при обществените работи да може с най-голямо умение да ги ръ-
ководи както с дела, така и с думи.
— Добре ли те разбирам? Струва ми се, че ти говориш за държавническото изкуство15 и
уверяваш, че създаваш добри граждани.
— Точно това е професията, която упражнявам, Сократе.
Дали добродетелта може да се изучава? Противоположните схващания на
Протагор и на Сократ
— Наистина — казах аз —ти притежаваш хубаво изкуство, ако действително го притежаваш
— аз ще та казвам само онова, което мисля. Аз обаче, Протагоре, не смятах, че
държавническото изкуство16 може да се преподава, но не мога ида не ти вярвам, щом твърдиш
това. Откъде имам това схващане, че то не може да се преподава и да се дава от човек на човек,
в реда на нещата е да ти обясня.Според мен, както и според останалите елини, атиняните са
мъдри хора. Именно забелязвам, че когато се съберем в Народното събрание и се касае градът
да предприеме някакви постройки, те поискват съветите на строителите, или когато се касае за
постройка на кораби, поискват съветите на корабостроителите и по този начин постъпват въз
всичко, което смятат, че може да се научи или преподаде. А ако някой, когото те не смятат за
човек от занаята, почне да им дава съвети, макар и да е много хубав, богат и от знатен род,
повече не го слушат, но му се подиграват и вдигат шум, докато или сам слезе пред този шум от
трибуната, или пък стрелците17 го смъкнат по заповед на пританите18. Следователно те
постъпват така, когато смятат, че се касае до неща от областта на някакъв занаят. Но трябва ли
да се посъветват нещо във връзка с управлението на държавата, всеки без разлика става да си
даде съвета: строител, ковач и обущар, търговец и моряк, богат и беден, благородник и човек с
прост произход — никой не го укорява, както в по-горните случаи, че без да е получил
отнякъде знания, без да е имал учител, се заема да им дава съвети. Ясно е, че те не смятат, че
това може да се преподава. Това не е само до обществените дела, но и в частния живот най-
умните и най-добрите граждани не са в състояние да дадат на друг тази добродетел, която те
сами притежават. Ето защо Перикъл, бащата на тези тук момчета, им е дал превъзходно
образование, що се отнася до тези неща, които зависят от учители, но на това, в което той е
вещ, нито сам се е заел да ги учи, нито ги е поверил на някой друг, но обикалят сами и пасат
като пуснати на свобода животни — ако могат някак си от само себе си да се натъкнат на
добродетелта. Ако искаш друг пример. Същият този Перикъл беше взел под свое
настойничество Клиний, по-малкия брат на Алкивиад, от страх да не би Алкивиад да го
развали, отделил го беше от него и го беше предал на възпитателните грижи на Арифрон19. И
преди да минат шест месеца, Арифрон му го върна, понеже не знаел как да излезе наглава с
него. Аз мога да ти посоча и мнозина други, които, въпреки че самите те са добри, не са
направили по-добър нито някой свой близък, нито пък чужд. И така, Протагоре, като имам пред
очи тези примери, не мисля, че добродетелта може да се преподава, но понеже чувам тези думи
от теб, почвам да се разколебавам и да мисля, че в тях има нещо вярно, тъй като според мен ти
си с широка опитност поради многото, което си научил, и поради многото, което сам ти си
открил. Така че, ако можеш да ни покажеш по-ясно, че добродетелта може да се преподава, не
ни отказвай, покажи ни го.
— Няма да откажа, Сократе. Но дали да ви го покажа с помощта на мит, както постъпва стар
човек с момчета, или да ви го изложа като лекция?
Мнозина от присъствуващите му отговориха да постъпи, както би желал.
— Струва ми се — каза той, — че ще бъде по-приятно да ви кажа един мит.
Едно време имало богове, но още нямало видове смъртни същества. Когато дошло
предопределеното и за тяхното раждане време, боговете ги моделират в земята от смес от
пръст и огън, както и от продуктите, които се получават при смесването на огън с пръст. А
когато щели да ги извеждат на светлина, поръчали на Прометей и Епиметей20 да ги
подредят и им разпределят качествата както трябва. Епиметей поискал от Прометей да
остави на него да ги разпредели. «А след като ги разпределя — му казал той — ти
прегледай.» Така той го убедил и започнал. При разпределянето дал на едни сила без
бързина, а по-слабите надарил с бързина; едни въоръжил, а на тези, чиято природа била без
оръжие, той измислил някакво друго качество да си запазват живота; на тези, които обля-
къл с малко тяло, той определил да бягат по въздуха или да живеят в земята, а които
направил големи по ръст, им дал възможност да се запазват с големината си. И при
разпределянето на другите качества той създавал равновесие. Той измислил тези неща от
предвидливост да не би някой род да изчезне. Когато ги снабдил със средства да избягват
взаимоунищожението си, той намерил възможност как да се пазят от промяната на
сезоните, които праща Зевс, като ги облякъл в гъсти косми и здрави кожи, достатъчни да ги
защитят и от студа, и от горещините, а когато отиват в леговищата си, да им бъдат
собствена и естествена завивка. Едни обул с копита, а други с твърди и лишени от кръв
кожи. След това той доставил на всички различни храни, на едни— треви от земята, на
други — плодове от дърветата, а на трети — корени. На някои пък дал за храна други
животни; на първите дал малобройно, а на техните жертви за запазване на рода им
многобройно потомство. И така, като не много мъдър, Епиметей не съобразил и изразходил
качествата по животните; оставало му още да подреди човешкия род, но се оказал в
затруднение какво да прави.
В това затруднение го заварил Прометей, който дошъл да прегледа делбата и видял, че
всички животни са получили съразмерно качествата си, а човекът е гол, бос, без завивка и
невъоръжен. А вече бил дошъл предопределеният ден, в който и човек е трябвало да излезе
от земята на светлина. И тъй, в затруднението каква възможност за запазване на живота да
измисли за човека, Прометей решава да открадне изкуството, в което са вещи Хефест и
Атина, заедно с огъня — понеже без огъня било невъзможно то да се усвои от някого или
да бъде използувано — и така го подарил на човека. По този начин човек получава
възможността за живот, а пък след това Прометей, както се разказва, бил наказан за
кражба.
Поради божествения дял, който получил, човек първо единствен от живите същества
познал боговете и се заел да им издига олтари и статуи, а после бързо се научил умело да
учленява звукове и думи и изнамерил къщите, дрехите, обувките, завивките и храните,
които дава земята. Така уредени, хората живеели отначало разпръснато — нямало още
градове. Те загивали от животните поради това, че били във всичко по-слаби от тях, и
наистина изкуството им в занаятите им помагало достатъчно да изкарват прехраната си, но
било недостатъчно в борбата им с животните — понеже те не притежавали още изкуството
за обществен живот, част от което е и военното. Действително те търсели да се събират и
да се спасяват, като създават големи градове, но всякога, когато се съберели, те се
онеправдавали взаимно, понеже още им липсвало изкуството за обществен живот, така че
отново се разпръсвали и загивали. Тогава Зевс, от страх да не би да загине целият ни род,
изпратил Хермес да занесе на хората срама и справедливостта, за да има ред в градовете и
връзки, които създават приятелство. Хермес попитал Зевс по какъв начин да даде на хората
справедливостта и срама: «Дали и тях да ги разпределя така, както са разпределени и
другите изкуства? Теса разпределени по този начин: един човек, който притежава
медицинското изкуство, е достатъчен за мнозина несведущи, същото е и с останалите
занаяти. По тази начин ли да внедря в хората справедливостта и срама, или да ги
разпределя на всички?» — «На всички — казал Зевс, — и всеки да има своя дял. Понеже,
ако малцина биха имали дял от тях, както е с другите изкуства, не биха могли да се
създадат градове. И установи закон в мое име: който не е способен да има дял от срама и
справедливостта, да бъде премахнат като язва за града.»
Ето как и защо, Сократе, когато се касае да се прецени достойнството на строителното
изкуство или на някой друг занаят, както всички други, така и атиняните мислят, че малцина
могат да си дават мнението, и не могат да търпят, както ти казваш, някой извън това число да
им дава съвети. И с право, твърдя аз. Но когато пристъпят към разискване в областта на
политическата добродетел, което разискване трябва да върви изцяло според справедливостта и
разумността, много право е да изслушат всеки, понеже на всеки съответствува да има дял в тази
добродетел, или иначе няма да има градове. Ето причината на този факт, Сократе.
Но за да не мислиш, че те лъжа, че според общото мнение действително всеки има дял в
справедливостта и изобщо в политическата добродетел, ето ти още и следното доказателство.
Именно когато става въпрос за достойнство в останалите области, както ти казваш, например
ако някой претендира, че е майстор в свиренето на флейта или в каквото и да е друго изкуство,
без да е в същност, или му се смеят, или му се гневят, а близките му се заемат да го вразумят
като луд. Ако се касае обаче до справедливостта или изобщо до държавническата добродетел,
ако някой, когото познават като несправедлив човек, каже пред всички сам за себе си
истината, тази искреност, която преди малко са смятали за разумност, в случая се взема за
лудост и се твърди, че всички трябва да казват, че са справедливи независимо от това, дали са,
или не са, и че този, който не се преструва на справедлив, е луд; понеже не е възможно да
съществува човек, който да няма по какъвто и да е начин известен дял от справедливостта, или
той не трябва да бъде повече в човешкото общество. И така, хората приемат с право всеки да
им дава съвети по отношение на тази добродетел поради мнението им, че всеки има дял от нея
— това твърдя. Че те не я смятат за вродена или че възниква от само себе си, но че може и да се
преподава, и ако някой я постига, я постига със старание — ето това ще се опитам да ти покажа
на второ място.
Недостатъците, които хората смятат един за друг, че ги имат било по рождение, било поради
някаква случайност, не стават причина да се отправят към тези, които ги притежават, нито гняв,
нито предупреждения, нито съвети, нито наказания, за да не бъдат такива, но само съжаления.
Така например кой е толкова безумен, та
да захване да върши нещо такова спрямо грозен, дребен или слаб? Понеже е известно, мисля, че
добрите качества, както и техните противоположности хората получават било по рождение,
било поради някаква случайност. Касае ли се обаче до добрите качества, които хората смятат,
че могат да се придобият със старание, упражнение или преподаване, на този, който не само не
ги притежава, но, напротив, у него те са изместени от съответните недъзи, хората се гневят,
наказват го или го наставляват. Между тези неща са несправедливостта и неблагочестието и
изобщо всичко противно на политическата добродетел. Тук именно всеки може да прояви гняв
или да наставлява някого — явно, че добродетелта може да бъде придобита със старание и
изучаване. Ако искаш да размислиш, Сократе, върху това, какво значение има наказанието за
тези, които постъпват несправедливо, самата действителност ще те научи, че според мнението
на хората може да се придобива. Понеже никой, който наказва известен престъпник, няма пред
вид самото престъпление, нито че съответното лице е извършило престъпление и не отмъщава
безразсъдно като някакво животно. Който се заема разумно да наказва, прави това не заради
миналото престъпление — понеже станалото не може да се сметне за нестанало, — но заради
бъдещето, за да не се провинява нито самият престъпник повторно, нито пък някой друг, който
е видял наказанието му. Разсъждавайки така, значи да се смята, че добродетелта може да се
преподава — наказанието поне има за цел да ни отвърне от престъплението. И така, това
схващане имат всички, конто наказват за престъпления и от частен, п от публичен характер.
Тези, които се смятат за виновни, се наказват от всички, не по-малко и от твоите съграждани
атиняните. Така че, разсъждавайки логически, и атиняните са между тези, които смятат, че
добродетелта може да се преподава. И така, Сократе, аз ти приведох, както ми се струва,
достатъчно доказателства, че твоите съграждани имат право, като изслушват по обществени
въпроси един ковач или един обущар, и че те смятат, че добродетелта може и да се придобива,
и да се преподава.
Остава още един труден въпрос, с който ти се сблъскваш, именно за добрите хора, защо в
същност те обучават синовете си в онези неща, за които има учители, и ги правят в тях опитни,
а не могат да ги направят нещо по-
вече, що се отнася до добродетелта, е която те самите се отличават. Във връзка с това,
Сократе, няма да ти разкажа вече мит, но ще развия лекция.
Помисли върху това: съществува ли нещо, или не, в което трябва по необходимост да
участвуват всички граждани, ако градът иска да съществува? Тук и никъде другаде е
разрешението на този труден въпрос, който те спъва. Ако съществува нещо и то не е нито
строителство, нито ковашкото, нито грънчарското изкуство, но справедливостта,
разумността и благочестието, с една дума, това, което наричам добродетел на човека; ако
това е, в което трябва всички да участвуват и всеки да постъпва винаги в съгласие и никога
в разрез с него, в случай че би желал да научи или извърши това или онова; ако този човек,
който не участвува в него — дете, мъж, жена, — трябва да се обучава и наказва, докато
наказанието би го направило по-добър, а ако въпреки наказанието и обучението не обърне
внимание, да се изпъжда от града или да се убива като неизлечим; ако това е така — а то е
така, — виж колко са странни добрите мъже, ако обучават синовете си във всичко друго
освен в него. Че те смятат, че добродетелта може да се преподава както в частния, така и в
обществения живот, това го показахме. Но въпреки че тя може да се преподава и да се
култивира, те образоват синовете си във всичко друго, при което в случай на незнание няма
смъртно наказание, а не им дават никакво образование, нито пък полагат някакви грижи
за това, при което като резултат на липса на обучение и на полаганите грижи с оглед на
добродетелта наказанието на техните деца е смърт и изгнание, а отгоре на това и кон-
фискуване на имота им, с една дума, така да се каже, разорение на дома им. Това може ли
да го повярва човек, Сократе?
Родителите започват да учат и да съветват децата си от най-ранната им възраст чак до края
на своя живот. Когато детето почне по-лесно да схваща това, което му се казва, и
кърмачката, и майката, и възпитателят и самият баща се блъскат детето им да стане по-
добро и при всяка постъпка и дума го учат и му посочват: това е справедливо, това е
несправедливо; това е хубаво, това е лошо; това е благочестиво, това е неблагочестиво;
това върши, това не върши. Ако ти се подчинява доброволно — хубаво, ако не — като
някое изкривено и из-
вито дърво го изправят със заплашвания и удари. След това го пращат на училище и
поръчват на учителите да се грижат много повече за благоприличието у детето, отколкото
за писането или за свиренето на лира. Учителите полагат грижи по своите предмети и
когато детето се научи да пише и може да разбира писаната реч, както по-рано
изговаряните думи, учителят по писане и четене му предлага заедно с останалите деца,
насядали по чиновете, да чете стихове на добрите поети и го кара да учи наизуст тези, в
които има много поучения, много разкази с похвала и прослава за добрите мъже от едно
време, за да ги подражава ревностно и да се старае да стане като тях. Също така и учителят
по лира с подобни неща се грижи за благоразумието на младежа и да не върши нищо лошо.
Освен това, когато се научи да свири на лира, той му преподава от своя страна
произведенията на добрите лирически поети, като го кара да ги изпълнява на този ин-
струмент, принудително внедрява в детската му душа ритмите и хармониите, за да бъде по-
питомно, и като бъде по-ритмично и по-хармонично развито, да стане по-изискано и в
думите, и в постъпките си: понеже целият живот на човека се нуждае от ритъм и хармония.
Още по-нататък те пращат детето си при учителя по гимнастика, за да може да направи
тялото си по-съвършено и така да го постави в услуга на своя вече добър дух и да не бъде
принудено поради слабото си тяло да се срамува било във време на война, било при
някакво друго дело.
Така постъпват тези, които имат най-големи възможности, а най-големи възможности имат
най-богатите: техните синове започват да посещават училищата найрано и ги напускат най-
късно.
Когато свърши училище, градът от своя страна го принуждава да научи законите и да
живее според тях, за да не постъпва както му дойде наум. Също както учителят по писане
начертава с калема си буквите за образец на тези деца, които още не знаят да пишат, и
тогава им дава плочката, където те са длъжни да пишат по начертанията на буквите, така и
градът, написвайки предварително законите, които са творба на добрите и древни
законодатели, го принуждава да управлява според тях и себе си, и другите. Който излезе
извън тях, бива наказван и на това наказание както у вас, така и навсякъде другаде се дава
название «изправяне»21, понеже се изправя (възстановява) правото.
И така, при такава грижа за добродетелта от страна на частните лица и на държавата учудваш
ли се, Сократе, и още ли се съмняваш дали добродетелта може да се преподава? Не това трябва
да ни учудва, а по-скоро ако тя не можеше да се преподава.
В такъв случай коя е причината, че много пъти добри бащи имат лоши синове? Ще ти обясня и
това. Ако моето твърдение по-горе е било право, то няма нищо чудно, че ако градът иска да
съществува, никой не трябва да бъде чужд на това нещо, именно на добродетелта. Дей-
ствително ако това, което твърдя, е така — а то е съвсем така, — ти по избор разгледай
каквото и да е друго занятие или наука. Да предположим, че не беше възможно градът да
съществува, ако всички не бяхме флейтисти, всеки според възможностите си и всеки обучаваше
и частно, и публично в това изкуство всички останали, поправяше тези, които не свирят хубаво,
и никой не отказваше да върши това, както сега никой не отказва да обучава в справедливост и
законност и не ги държи з тайна, както е случаят с останалите изкуства — понеже да проя-
вяваме един към друг справедливост и добродетел, мисля, е полезно и поради това именно
всеки един с готовност обяснява на другия и го учи на справедливост и законност, — ако беше
така, че и в свиренето на флейта се учехме един друг с пълна готовност и желание, смяташ ли,
Сократе, че повечето синове на добрите флейтисти ще стават добри флейтисти, отколкото
синовете на посредствените? Аз мисля, не. Според мен този син ще стане прочут, който има
най-голяма дарба за свирене на флейта, а този, който няма дарба, няма да добие никаква извест-
ност. И често синът на един добър флейтист може да бъде посредствен, а на един посредствен
флейтист — добър. Но всички флейтисти щяха да бъдат музиканти в сравнение с неуките, с
тези, които нищо не разбират от флейта.
По този начин разсъждавай и сега: този, който ти се струва най-справедлив в едно правово
човешко общество, ще бъде справедлив и майстор в тази област, ако трябва да го сравним с
хора, които нямат нито възпитание, нито съдилища, нито закони, нито някаква необходимост,
която изобщо да ги принуждава да се грижат за добро-
детелта, но биха били някакви диваци като тези, конто ни представи лани по време на
линейските празници на Дионис поетът Феракрат22. Действително, ако би попаднал между
такива люде, каквито са мизантропите в хора на тази комедия, ти би предпочел да срещнеш
Еврибат и Фринондас23 и би въздишал и съжалявал за лошотията на тукашните хора. А сега,
Сократе, капризничиш. понеже всички според силите си са учители по добродетел, а пък на теб
ти се струва, че няма нито един. Или също както, ако би търсил кой ни е учител по гръцки,
естествено, няма да намериш, както няма да намериш, мисля, и ако търсиш кой би могъл да е
учител на синовете на нашите занаятчии по занаята, който те са научили от баща си, доколкото
баща им и неговите приятели от еснафа са могли да ги научат •— та ако търсиш кой освен тях е
могъл да ги научи, според мен, Сократе, да се покаже техен учител не е лесно, докато да се
покаже учителят на съвършено незнаещите, е лесно. Така е н с добродетелта, и с всяко друго
нещо. Но ако някой между нас мъничко се отличава в това, да ни насочва към добродетел,
трябва да се смятаме за щастливи.
Аз мисля, че съм именно един от тях и че мога повече от всеки друг да помогна на някого да
стане благороден човек, че заслужавам парите, които искам, и нещо повече — самият ученик да
има това мнение. Ето защо аз имам следната практика за хонорара: когато някой свърши да учи
при мен, ако желае, ми дава сумата, която искам, ако ли не, отива в някой храм, заклева се за
колко оценява уроците ми и ми плаща толкова.
Сократе — завърши той, — аз ти разказах такъв мит и ти изнесох такава лекция, с които да ти
покажа, че добродетелта може да се преподава, че и атиняни имат това схващане и че няма
нищо чудно в това, че добрите бащи могат да имат лоши синове, а лоши бащи — добри синове.
Например синовете на Поликлет24, които са връстници на Парал и на тук присъствуващия
Ксантип, не приличат никак на баща си, а такъв е случаят със синовете н на други занаятчии.
Но съвсем не е редно да обвиняваш тези младежи — в тях има още надежда, понеже са млади.
Дискусия върху характера на добродетелта
След като изказа всички тези свои мисли, Протагор замлъкна. А пък аз още дълго време
седях обаян и го гледах с надежда, че ще каже още нещо, понеже исках да го слушам.
Когато разбрах, че наистина е свършил, погледнах Хипократ и му казах:
— Сине на Аполодор, колко съм ти благодарен, че ме накара да дойда тук! Аз ценя високо
всичко, което чух от Протагор. По-рано смятах, че не съществува никаква грижа от страна
на хората, посредством която добрите стават добри. Сега съм убеден, че съществува. Все
пак остава една малка трудност, която естествено Протагор ще отстрани лесно, след като
ни обясни толкова много неща. Ако човек би разговарял на тази тема с някой оратор, било
с Перикъл, било с някой друг майстор на словото, навярно би чул подобни речи, но ако би
поставил някакъв нов въпрос, те като книгите не могат нито да отговорят, нито сами да
попитат, докато, ако би им задал и най-малък въпрос върху казаното от тях, те също като
медните съдове, които при най-лек удар резонират и не спират, докато човек не ги пипне,
ни проточват една дълга реч. Протагор обаче е способен да произнася и дълги, и хубави
речи, както ни показва днешният случай, а освен това, когато бъде запитан, може да
отговаря кратко, а когато задава въпроси, да изчаква и изслушва оратора — качество, което
малцина имат. И така, Протагоре, сега ми липсва съвсем малко да ми стане ясно всичко —
би ли ми отговорил на следния въпрос?
Ти твърдиш, че добродетелта може да се преподава, и ако би трябвало да вярвам на някого,
именно на теб бих повярвал. Някои твои твърдения обаче ме учудиха, затова запълни и
тази празнина в душата ми.
Ти казваше, че Зевс бил изпратил на хората справедливостта и срама, и после често в
думите ти се споменаваше справедливост, разумност, благочестие, като че ли всичко това е
едно нещо, с една дума, добродетел. Това именно разгледай прецизно — дали добродетелта
е едно цяло ц справедливостта, разумността и благочестието са нейни части, или пък
всички тези неща, които сега споменах, са само различни думи за едно и също нещо, което
е едно цяло. Това е, което искам да знам.
— Не за това е много лесно да се отговори, Сократе — ми каза той. — Тези неща, за
които ме питаш, са само части на добродетелта, която е едно цяло.
— Дали както частите на лицето са негови части, именно уста, нос, уши, или както
частите на златото, които не се различават помежду си и от цялото освен по големина?
— Струва ми се, че по първия начин, Сократе — както се отнасят частите на лицето към
цялото лице.
— Следователно — попитах го аз — дали едни от хората получават като дял тази, а други
онази част от добродетелта, или ако някой получи една част, по необходимост има и всички
други?
— Съвсем не. Понеже мнозина са мъжествени, но несправедливи, а пък мнозина са
справедливи, без да са знаещи.
— В такъв случай знанието и мъжеството части на добродетелта ли са?
— Дори много повече от всички други — ми отговори той. — А знанието е най-голямата
от всички части.
— Всяко от тях нещо особено ли е? - Да.
— А дали всяко има собствено свойство, както частите на лицето? Окото не е както ухото
и неговото свойство не е същото. И никоя част от лицето не е като другата нито по
свойство, нито пък в друго отношение. Следователно така ли и частите на добродетелта не
си приличат помежду си, нито самите те, нито техните свойства? Явно е, че е така, ако
примерът ни е подходящ.
— Така е, Сократе. А аз казах:
— Значи, никоя друга част на добродетелта не прилича на знанието, на справедливостта,
на мъжеството, на разумността или на благочестието?
— Не — ми отговори той.
— Хайде да разгледаме заедно какво е всяко едно от тях. Най-напред това: добродетелта
нещо ли е или нищо? Аз мисля, да. А ти?
— И аз също.
— Е, що? Ако някой би попитал нас двамата: «Протагоре и Сократе, това нещо, което
току-що споменахте, добродетелта, то справедливо ли е или несправедливо?»,
аз бих му отговорил, че е справедливо. Ти какво мнение би дал? Дали като мен или друго?
— Същото като теб.
— Следователно справедливостта е нещо, което трябва да бъде справедливо, бих
отговорил аз на този, който ни задава въпроса. И ти ли би отговорил същото?
— Да.
— Ако след това би ни попитал: «Нали твърдите, че съществува благочестие?», ние бихме му
отговорили утвърдително, както аз мисля.
— Да — отговори Протагор.
— «Нали твърдите, че и то е нещо?» Бихме му отговорили утвърдително, или не? Протагор се
съгласи и с това.
— «Според вас дали благочестието по своята същност е нещо благочестиво или
неблагочестиво?» Аз бих се възмутил от този въпрос и бих казал: «Не сквернослови, човече!
Едва ли нещо друго би било благочестиво, ако самото благочестие не е!» А ти? Не би ли дал
същия отговор?
— Разбира се, съвсем същия.
— И така, ако след това би продължил с въпросите си: «Как казвахте малко по-преди? Или не
съм ви чул добре? Струва ми се, вие твърдяхте, че частите на добродетелта се отнасят една към
друга така, та никоя от тях не прилича на другата», аз бих му отвърнал: «За другото си чул
добре, но гдето мислиш, че и аз съм казал това, не си разбрал. Това бяха от страна на Протагор
отговори на въпросите, които аз му задавах.» Ако тогава той би попитал: «Сократ истина ли
казва, Протагоре? Ти ли твърдиш, че никоя част на добродетелта няма прилика с другите?
Тези думи твои ли са?» — какво би му отговорил?
— Принуден съм да призная, Сократе.
— След това признание какво ще му отговорим, Протагоре, ако той би ни задал един нов
въпрос: «Следователно благочестието не е нещо справедливо, нито справедливостта е нещо
благочестиво, но е нещо неблагочестиво, а благочестието не е нещо справедливо, следователно
е несправедливо, докато справедливостта е нещо неблагочестиво?», какво ще му отговорим? Аз
за себе си бих му казал, че справедливостта е нещо благочестиво и благочестието нещо
справедливо, а ако позволяваш, бих дал същия отговор и за теб, че справедливостта е нещо
идентично с благочестието или нещо съвършено подобно и че повече от всичко
справедливостта прилича на благочестието и обратно. Но, виж, дали ми забраняваш да му
отговоря така, или и ти мислиш същото?
— На мен ми се струва, Сократе, че всичко е така просто, та да се съглася, че справедливостта
е нещо благочестиво и благочестието е нещо справедливо, но мисля, че има известна разлика.
Но това има ли някакво значение? Ако искаш, да допуснем, че справедливостта е нещо
благочестиво и благочестието нещо справедливо.
— Не така — се възпротивих аз. — Няма никаква нужда да се доказва «ако искаш» и «ако
смяташ» — касае се за «аз» и «ти». Аз винаги казвам «аз» и «ти», понеже мисля, че така най-
добре бихме намерили доказателство за нашата мисъл — ако бихме отстранили това «ако».
— Но естествено — каза Протагор — справедливостта има известна прилика с
благочестието. Понеже известно нещо може да прилича на друго по този или онзи начин.
Бялото прилича в известно отношение на черното, твърдото на мекото, а така също е и при
останалите неща, които изглеждат противоположни едно на друго. Частите на лицето, за които
споменахме по-горе, че имат различни свойства и че не си приличат едни на други, имат
известна прилика — едното е подобно на другото. Така че, ако искаш, по този начин ти би
могъл да докажеш, че всички неща са подобни едно на друго. Но не е право нещата, които в
известно отношение са подобни, да ги наричаме подобни, както и тези, които имат известна
разлика — различни, дори и ако приликата между тях би била твърде слаба.
Аз се учудих:
— Ти наистина ли така смяташ, че справедливото и благочестивото са в такова отношение
едно към друго, та имат само слаба прилика помежду си?
— Съвсем не така, но, разбира се, не пък и по този начин, както ми се струва, че ти мислиш.
— Е, добре, понеже ми се струва, че моят въпрос те дразни, нека го оставим настрана и да
разгледаме нещо друго, за което ти говори. Наричаш ли нещо глупост?
- Да.
— На това нещо не е ли напълно противоположно знанието?
— Мисля — ми каза той.
— Когато някои хора постъпват правилно и полезно, дали ти се струва, че в този случай
постъпват разумно, или напротив?
— Те постъпват разумно — каза той.
— Не значи ли, че човек е разумен посредством разумността?
— Необходимо е.
— А тези, които не постъпват правилно, не постъпват ли глупаво и в такъв случай нали не
постъпват разумно?
— И аз така мисля — каза Протагор.
— Следователно противното на разумната постъпка е глупавата постъпка?
Той отговори утвърдително.
— А глупавите постъпки не се ли извършват посредством глупост, а разумните —
посредством разумност?
Протагор се съгласи.
— Ако нещо се извършва със сила, не се ли върши силно, а което със слабост — слабо?
Според него беше така.
— Ако нещо се върши с бързина, се върши бързо, а с бавност — бавно?
- Да.
— Следователно, ако нещо се върши по същия начин, е дело на същото нещо, а ако се
върши по противоположния начин, е дело на противоположното нещо?
Той се съгласи.
— Хайде сега — казах аз, — има ли нещо красиво? Протагор отговори утвърдително.
— Има ли нещо друго, противоположно на него, освен грозното?
— Няма.
— А що, няма ли нещо добро? г- Има.
— Има ли нещо друго, противоположно на него, освен лошо?
— Не, няма.
— А що, има ли нещо високо в гласа? - Да.
— А съществува ли нещо друго, противоположно на.него, освен ниско?
- Не.
— Нали на всяко от противоположните неща има само едно противоположно нещо, а не
много?
- Да.
— Хайде — казах аз, — нека да обобщим това, в което се съгласихме. Съгласихме ли се,
че всяко нещо има една противоположност, а не повече?
— Съгласихме се.
— Че това, което се върши по противоположен начин, е дело на противоположното нещо?
-Да.
— И че разумната постъпка е дело на разумността, а глупавата е дело на глупостта?
- Да.
— А ако има някаква противоположна постъпка, нали е резултат на противоположното
нещо?
- Да.
— Едното не е ли дело на разумността, а другото дело на глупостта?
-Да.
— А по противоположния начин?
— Разбира се.
— Нали са резултат на противоположни неща?
- Да.
— Следователно противоположното на разумност е глупост?
— Така изглежда.
— Но ти си спомняш, че малко по-горе ние дойдохме в съгласие, че противоположното на
знание е глупост.
Той се съгласи.
— И че всяко нещо има само една противоположност?
— Да, твърдя го.
— И така, Протагоре, кое от двете твърдения трябва да изоставим: дали това, че всяко
нещо има само една противоположност, или онова, според което знание е нещо различно от
разумност, че всяко от тях е част от добродетелта, че едно спрямо друго те са различни — и
самите те, и техните свойства, както частите на лицето? Кое трябва да изоставим? Тези
две твърдения не са много в хармония, не са в съгласие и не си прилягат. И как биха били в
съгласие, ако е необходимо всяко нещо да има само една противоположност, а не повече, а
на глупост, което е едно нещо, се явяват като противоположност зна-
ние и разумност? Така ли е, Протагоре, или някак другояче?
Той се съгласи, но съвсем неохотно.
— Нали разумност и знание са едно нещо? По-горе справедливост и благочестие ни се
струваше също, че са почти едно и също нещо. Хайде, Протагоре, да не се обезкуражаваме и да
разгледаме и останалото. Дали мислиш, че който извършва някаква несправедливост, е
разумен?
— Аз бих се срамувал да се съглася с това, Сократе, макар че много хора го твърдят.
— Дали да се обърна най-напред към тях или към тебе?
-- Ако искаш — каза той, — най-напред разгледай мнението, което имат повечето.
— За мен това е безразлично, стига само да ми отговаряш дали и ти мислиш така, или не. Аз
ще изследвам преди всичко въпроса, но все пак може би следва да изследвам и себе си, който
задавам въпросите, и този, който ми отговаря.
Отначало Протагор почна да се увърта, като твърдеше, че въпросът бил труден, но после все
пак се съгласи да отговаря.
— Хайде — рекох аз — да започнем отначало. Мислиш ли, че някои, които вършат
неправди, са разумни?
— Да го допуснем — отговори той.
— А човек да е разумен, означава ли да е със здрав смисъл ?
— Да.
— А човек да е със здрав смисъл, означава ли, че разсъждава добре, когато върши някаква
неправда?
— Да го допуснем.
— И то дали ако чрез тази неправда тези хора бъдат добре или зле?
— Ако бъдат добре.
— Следователно ти казваш, че някои неща са добри?
— Да, казвам.
— Нали — рекох аз — тези неща са добри, които са полезни за хората?
— В името на Зевс! — каза той. — Аз наричам добри дори нещата, които не биха били
полезни за хората.
Струваше ми се, че Протагор вече почна да се дразни, да става неспокоен и че отговорите го
подлагат на мъчение. Като го гледах в такова състояние, внимателно и кротко го попитах:
— Дали искаш да кажеш, Протагоре, че те не са полезни за никой човек, или че изобщо никак
не са полезни? И нещата от втория вид ли наричаш добри?25
— Съвсем не — отговори той. — Аз знам много неща — храна, питиета, лекарства и
хиляди други работи, които са вредни за хората, а други, които са им полезни; едни неща за
хората са безразлични, но за конете не; някои неща са по-полезни само за воловете, а други
само за кучетата; други неща пък не са полезни за никое животно, но за дърветата; но някои
неща, които са полезни за корените на дървото, се оказват вредни за пъпките им, както
например торът е нещо добро за всички растения, ако се хвърли около корените им, но ако
искаш да го хвърлиш върху нежните клонки и младите вейки, те ще умрат напълно. Също така
и маслиновото масло е извънредно вредно за всички растения и най-вредно за козината на
животните, докато то помага на космите и тялото на човека. Така доброто е нещо разнообразно
и се явява под толкова форми, та в този случай за човека едно и също нещо се оказва добро за
външността на тялото, а извънредно вредно за вътрешността. Поради това именно всички
лекари забраняват на болните да употребяват маслиново масло освен съвсем малко в яденето,
колкото само да се отстрани неприятната миризма на различните храни и ястия.
Спор между Сократ и Протагор как да се води разговорът
След тези думи всички присъствуващи изразиха шумно одобрението си за хубавата му реч, а аз
казах:
— Протагоре, аз съм един такъв човек, че забравям, и ако някой ми говори дълго, забравям за
какво става
дума. Също както, ако бях се случил глух, ти щеше да сметнеш, че ако искаш да приказваш
с мен, трябва да ми говориш по-високо, отколкото на другите, така и сега, понеже в
момента си с човек, който забравя, отсичай малко отговорите си и ги прави по-къси, за да
мога да те следвам.
— Как искаш да ти отговарям кратко? Да ти отговарям по-кратко, отколкото трябва?
— Съвсем не — отвърнах аз.
— Колкото трябва ли?
— Да — отговорих аз.
— Но дали да ти отговарям колкото аз мисля, че трябва, или колкото ти мислиш?
— Всеки случай чувал съм, че ти си в състояние на една и съща тема да говориш толкова
дълго, колкото искаш, както и да научиш на това и учениците си, без да изпускаш ни най-
малко нишката на разговора, а също така и толкова кратко, та никой да не може да говори
по-кратко от теб. Ако искаш да разговаряш с мен, постъпи по втория начин — да се
изказваш кратко.
— Сократе, аз съм влизал в словесна борба вече с много хора и ако правех това, което ти
искаш от мен, да разговарям тъй, както иска моят събеседник, аз нямаше да се покажа по-
добър от никого, нито на Протагор щеше да излезе име в Гърция.
А аз — понеже забелязах, че сам не е доволен от отговорите си по-горе и че не би имал
желание да продължи доброволно разговора, ако отговаря на въпроси — като разбрах, че
нямам вече никаква работа в разговора, казах:
— Но аз съвсем не искам, Протагоре, разговорът ни да се води против твоето схващане,
обаче ще разговарям с теб тогава, когато ти поискаш да водиш разговора така, че да мога да
те следвам. Както се разправя за теб, а и ти сам го твърдиш, ти си способен да водиш
разговори и с дълги, и с кратки изказвания —ти си вещ човек. Аз обаче не съм в състояние
да се справям с дълги речи, въпреки желанието ми да мога. Но понеже ти можеш и двете
неща, трябваше да ми отстъпиш, за да се състоеше разговорът. Сега, понеже не искаш, а аз
имам една работа и не бих имал време за дългите ти речи — трябва да вървя на едно място,
— ще си ида, макар че щях да те слушам може би и в този случай с голямо удоволствие.
С тези думи станах да си вървя, но в този момент Калий ме хвана за ръката с дясната си
ръка, а с лявата ей за този плащ и ми каза:
— Няма да те пуснем, Сократе. Излезеш ли, няма да можем да водим подобен разговор.
Затова те моля да останеш с нас. Аз не бих слушал нищо с по-голямо удоволствие от един
разговор между теб и Протагор. Направи това удоволствие на всички ни!
А аз — вече бях станал, за да изляза — отговорих:
— Сине на Хипоник, аз винаги съм се възхищавал от твоята любов към знанието, а и сега
те похвалявам и те обичам, така че бих искал да ти направя това удоволствие, ако би ми
поискал нещо възможно. А сега е също, ако би ми поискал да тичам с бегача Хризон от
Химера, който е в разцвета на силите си, или да надбягвам, или да догонвам някой от
бегачите на дълги разстояния или някой от бързоходните вестители. Бих ти казал, че аз
много повече от теб бих искал да ги следвам в бягането, но не мога, и ако ти би поискал да
видиш мен и Хризон да тичаме заедно, би трябвало да помолиш Хризон да отстъпи: понеже
аз не мога да тичам бързо, докато той може да тича бавно. Ако следователно имаш желание
да слушаш мен и Протагор, помоли него, както отначало ми отговаряше кратко и само
това, което го попитах, да ми отговаря и сега по този начин. Ако не, кой е начинът да
продължаваме разговора? Понеже според мен разговор между хора и публична реч са
различни неща.
— Но виж, Сократе — възрази Калий, — аз мисля, че Протагор има право, като иска да
бъде позволено на него да говори така, както желае, а на теб — както ти желаеш.
Тогава се намеси Алкивиад:
— Не си прав, Калий. Сократ признава, че не притежава изкуството на дългите речи, и
отстъпва в това отношение на Протагор, но във владеенето на диалога, в това да даде и
поиска обяснение за известно твърдение, бих се учудил, ако отстъпи пред някого. Ако от
твоя страна Протагор се признава в диалога по-долу, това ще бъде достатъчно и за Сократ.
Ако обаче претендира обратното, нека води диалога с въпроси и отговори, без при всеки
въпрос да проточва дълга реч, да избягва обосноваването, да не желае да даде обяснение и
да протака, докато повечето слушатели забравят за какво е въпросът. Аз гарантирам, че
Сократ няма да забравя и когато казва, че е е къса памет, той се шегува. Според мен Сократ
има повече право: всеки трябва да покаже на какво е способен. След Алкивиад Критий,
мисля, беше този, който взе думата:
— Продике и Хипий, мисля че Калий държи твърде много страната на Протагор, а
Алкивиад винаги обича да побеждава в това, което предприеме. Ние обаче не трябва да
вземеме страната нито на Сократ, нито на Протагор, но да помолим и двамата да не
прекъсват разговора ни по средата.
След тези думи Продик каза:
— Мисля, че твоите думи, Критий, са прави. Присъствуващите на такива разговори трябва
да бъдат безпристрастни към двамата, които водят разговора, без обаче да бъдат неутрални.
Това не е едно и също нещо: те трябва да чуят и двамата, но не и да им дадат една и съща
оценка, но на по-учения повече, а на по-малко учения по-малко. Аз самият, Протагоре и
Сократе, ви моля да отстъпите и да спорите по тези проблеми, но не и да се карате: понеже
приятелите помежду си спорят с благоразположение, а противници неприятели се карат.
По този начин и нашето събрание би станало красиво. Вие, които говорите, най-вече така
бихте получили нашето одобрение, не нашата похвала: понеже одобрението идва от душата
на слушателите без всякаква преструвка, а похвалата често е лъжлива дума и против
мнението им. Ние пък, които слушаме, бихме изпитвали по този начин най-голяма радост,
не наслаждение: понеже радост се изпитва при научаването на нещо, при схващането с
мисълта на някаква идея, а наслаждението при ядене или при някакво друго приятно за
тялото усещане.26
Тези думи на Продик се изпратиха с одобрение от много голяма част от присъствуващите.
След Продик ученият Хипий каза:
— Мъже, които присъствувате, всички вас ви смятат за роднини, близки и съграждани по
природа, а не по закон.27 Нещата, които са подобни, са сродни по природа, докато законът,
«който е тиран на хората», в много отношения се отнася насилствено към природата.
Следователно за нас, които познаваме природата на нещата, които сме най-учени между
гърците и които поради самия този факт сме се събрали сега в самия пританей28 на
гръцкото знание29 и в този най-голям и най-щастлив дом в града е срамно да не покажем
нещо, което подобава на нашето достойнство, но като най-посредствените хора да сме в не-
съгласие помежду си. Затова аз ви моля и ви съветвам, Протагоре и Сократе, да дойдете
при нашето примирително посредничество до нещо средно, та нито ти да искаш тази точна
и прекалено кратка форма на диалога, ако това не е приятно на Протагор, но да отпуснеш
юздите на думите си, за да ни се покажеш с по-голямо великолепие и изящество, нито пък
Протагор от своя страна да разпусне на попътния вятър целите платна, да бяга по морето на
думите и земята да се скрие от погледа му, но и двамата карайте по някакъв среден път.
Постъпете така и ме послушайте, изберете някого за арбитър, председател, притан, който
ще бди речта на всеки един от вас да бъде в умерени граници.
Това предложение се понрави на присъствуващите, всички изказаха одобрението си, а
Калий заяви, че няма да ме пусне, и ме помолиха да избера арбитър. Аз отвърнах, че би
било обидно да изберем арбитър за думите си, понеже, ако избраният стои по-долу от нас,
съвсем няма да е право някой по-долен да бъде арбитър на хора, които стоят по-високо от
него; а ако бъде еднакъв с нас, също така не е право, понеже този,който е като нас,ще
постъпи също като нас, така че неговият избор ще бъде излишен. «Ще изберете някой,
който стои по-горе от вас» — ще ни се възрази. В действителност обаче според мен е
невъзможно да изберете тук някой по-учен от Протагор. Ако пък изберете някой, който в
нищо не е по-добър, но го провъзгласите за такъв, това ще бъде обидно за него да му избе-
рете председател като на някакъв посредствен човек. На мен това ми е съвършено
безразлично. Но за да може да се състои събранието и разговорът ни, който желаете, аз
искам да постъпя така. Ако Протагор не ще да отговаря, нека той ми задава въпроси, а аз
ще му отговарям, като същевременно ще се опитам да му покажа как аз разбирам, че трябва
да отговаря човек, в случай че бъде запитан. След като му отговоря на всичко, за което
желае да ме пита, нека уточни още веднъж своите схващания, като от своя страна ми
отговаря. Ако не се покаже готов да отговаря на самия въпрос, вие и аз заедно ще го
помолим, както вие сега мен, да не разваля разговора ни. Поради това няма никаква нужда
от един арбитър, но всички ще бъдете жури.
Всички решиха, че така трябва да се постъпи. Протагор никак не искаше, но все пак беше
принуден да се съгласи да запитва, а когато достатъчно е питал, той още веднъж ще се уясни,
като отговаря накратко. Ето по какъв начин той започна своите въпроси.
Част втора
Тълкуване на стихове на Симонид във връзка с добродетелта.
— Според мен, Сократе, много голям дял във възпитанието на един човек има познаването на
поезията, т. е. да може да разбира казаното от поетите, кое в произведенията им е добро и кое
не, да знае да различава едното от другото и в случай че бъде запитан, да даде обяснения.
Затова именно сега моят въпрос ще засегне същата проблема, която аз и ти преди малко
третирахме, именно добродетелта, но пренесена в поезията — в това само ще бъде разликата.
В едно от своите произведения Симонид 30 казва на Скопас, син на Креон Тесалиеца:
В същност добър човек наистина да станеш е трудно, с ръце, крака и ум четвъртит 31,
безукорно създаден.
Ти знаеш тази поема, нали, или да ти я кажа цялата?
— Няма нужда — отговорих. — Знам я, дори се случи, че много съм се занимавал с нея.
— Много добре. В такъв случай смяташ ли я за хубаво и добро произведение, или не?
— За много хубаво и добро произведение — му отговорих.
— Дали мислиш, че тя е добро произведение, ако поетът сам си противоречи?
— Тя няма да бъде добро произведение — казах аз.
— Разгледай я по-добре.
— Но, добри ми приятелю, аз съм я разглеждал достатъчно.
— В такъв случай ти знаеш, че малко по-долу той казва:
Аз съвсем не съм в тон с думите на Питак,
макар и казани от мъдър мъж:
трудно е, казва, да си добър.
Представяш ли си, че същият поет е автор и на тези, и на по-горните стихове?
— Знам — казах аз.
— Следователно според теб тези стихове са в съгласие с по-горните?
— Струва ми се — отвърнах и все пак в същото време се усъмних да не би да има известно
право. — А на теб не ти ли се струва?
— Как бих могъл да мисля, че поетът, който казва тези две неща, не противоречи сам на себе
си, когато отначало сам твърди, че е «трудно да станеш добър човек», а малко по-нататък в
поемата забравя това и срещайки у Питак същите думи, че е «трудно да си добър», го укорява и
казва, че не може да се съгласи с него, който изказва същата мисъл като него самия ?Но когато
той укорява този, който казва същата мисъл като него самия, ясно е, че укорява себе си, така че
или в първия случай няма право, или във втория.
Тези думи на Протагор предизвикаха шумното одобрение на слушателите. При акламациите, с
които се приеха думите му, на мен, също като че бях ударен от добър боксьор, отначало ми
причерня пред очите и ми се зави свят. След това, да ти кажа право, за да имам време да
размисля, както казва поетът, аз се обърнах към Продик и го повиках:
— Продике, Симонид впрочем е твой съгражданин ^32, справедливо е да му помогнеш. И
така, аз мисля да те повикам на помощ. Омир разказва за Скамандър, който, нападнат от Ахил,
се обръща за помощ към Симоейс о думите: «Мили братко, да обуздаем двама силата на този
мъж.»33 Така и аз те призовавам да не би Протагор «да съсипе»34 нашия Симонид. Спасяването
на Симонид има действително нужда от твоето тънко чувство, с помощта на което ти правиш
разлика в значението между «желая» и «искам» и много други хубави неща, които ни каза
преди малко. Сега виж дали и ти си на моето мнение. Не ми се струва Симонид да си
противоречи. Най-напред, Продике, дай ни твоето мнение. Мислиш ли, че «да станеш» и «да
си», са идентични или с различно значение?
— С различно значение, бога ми — отвърна Продик.
— Нали с първите стихове Симонид е изказал своята мисъл, че е «трудно да станеш наистина
добър човек»?
— Имаш право — ми отвърна Продик.
— Той укорява Питак, който не казва, както мисли Протагор, същата мисъл, но друга. Понеже
Питак не казва, както Симонид, «трудно е да станеш добър», но «да си». Това не е едно и
също нещо, Протагоре, както казва и Продик, «да си» и «да станеш». А ако «да си» няма
същото значение, както «да станеш», Симонид не си противоречи. Може би и Продик, и
мнозина други биха казали според Хезиод, че е трудно да станеш добър: «Боговете са
поставили пред добродетелта потта; но когато някой достигне нейния връх, след това лесно
може да я запази въпреки трудностите, които създава.»^35
Продик одобри моите думи, а Протагор каза:
— Твоето спасяване, Сократе, е много по-погрешно, отколкото текстът, който спасяваш.
Аз отвърнах:
— Както изглежда, Протагоре, лошо съм постъпил. Аз съм някакъв смешен лекар —
лекуването ми влошава болестта.
— Но така е.
— Впрочем как? — попитах аз.
— Голямо би било невежеството на поета, ако твърди, че запазването на добродетелта е нещо
леко, понеже според общото мнение то е най-мъчното от всичко.
А аз му отговорих:
— Кълна се в Зевс, съвсем навреме присъствува на разговора ни Продик. Понеже
изглежда,Протагоре, че знанието на Продик е наистина божествено и древно, че то започва от
Симонид или че е дори още по-древно. Ти, който знаеш много други неща, изглежда, че не го
познаваш, не както аз го познавам, понеже съм ученик на Продик. И сега, струва ми се, не
разбираш, че Симонид не схваща думата «трудно» в същото значение, както ти. Случаят
прилича на този с думата «страшен», при която Продик всеки път ми обръща внимание,
когато похваля било теб, било някой друг с думите «Протагор е страшно учен човек», и ме пита
не се ли срамувам да наричам добрите неща страшни. «Понеже, казва, страшното нещо е лошо.
Никой никога не говори за страшно богатство, нито за страшен мир или пък за страшно здраве,
но за страшна болест, страшна война и страшна бедност, понеже страшно-
то нещо е лошо.» Така може би и думата «трудно» п кеосците, и Симонид схващат в смисъл на
«лошо» или на нещо друго, което ти не разбираш. Затова нека попитаме Продик, понеже е
право него да питаме за езика на Симонид. Продике, какво разбира Симонид под «трудно»?
— «Лошо» — отвърна той.
— Ето защо, Продике, той укорявал Питак за думите му «трудно е да си добър» — все едно, че
го е чул да казва «лошо е да си добър»\
— Мислиш ли, Сократе — ми възрази Протагор, — че Симонид казва нещо по-друго от това и
че напада Питак, понеже като лесбосец, отхранен във варварски език, не е знаел да различава
добре значението на думите?
— Впрочем, Протагоре, ти чуваш какво казва Продик. Имаш ли да кажеш нещо срещу това?
— Много нещо липсва на твоето твърдение, за да бъде вярно, Продике — каза Протагор. — Аз
знам много добре, че и Симонид е употребил думата «трудно» като всички нас не в смисъл на
«лошо», но със значението «това, което не може да бъде лесно, но се получава с много труд».
— И аз, Протагоре, мисля, че Симонид е казал точно това и че Продик го знае, но се шегува,
изглежда, че иска да те изпита дали ще си в състояние да защитиш твърдението си. Че Симонид
не схваща думата «трудно» като «лошо», имаме силно доказателство в това, което казва
веднага след тези думи:
Само бог би имал тази привилегия.
Понеже не казва това, именно «лошо е да си добър», той твърди по-долу, че само бог би имал
това и определя тази привилегия само на бог. Иначе Продик би ни представил Симонид за
някакъв необуздан човек и съвсем не от Кеос. Каква е според мен мисълта на Симонид в тази
поема, аз съм готов да ти кажа, ако желаеш да ме изпиташ доколко мога да боравя, както ти
казваш, с поезия. Ако предпочиташ, готов съм да те слушам.
На това мое предложение Протагор отвърна:
— Ако обичаш, ти, Сократе.
Продик и Хипий, а и останалите настояха също така силно.
— И така — започнах аз, — ще се опитам да ви изложа как аз схващам тази поема 37. Любовта
към науката38 е по-стара и по-силна в Крит и в Лакедемон, откол-
кого където и да било в Гърция, и там има най-много софисти. Критяните и лакедемонците
обаче отричат това и се преструват на неуки, за да не ги разберат, че в знанието те стоят
над всички гърци, както онези софисти, за които говори и Протагор, но да ги смятат, че те
ги превъзхождат само в боя и мъжеството, понеже мислят, че ако другите разберат в какво
именно ги превъзхождат, всички ще почнат да култивират това нещо, именно знанието.
Като скриват истинската причина, те мамят лаконските подражатели в другите градове,
които в стремежа си да ги подражават си разкъсват един друг ушите.обвиват си краката с
кожени ремъци, занимават се много с телесни упражнения и носят къси наметки, понеже
смятат, че посредством тези неща лакедемонците превъзхождат останалите гърци. Но
когато лакедемонците поискат да беседват свободно със своите софисти и вече им е омръз-
нало да се срещат тайно с тях, изгонват от града си както лаконските подражатели, така и
ако в града им пребивава някой чужденец и общуват със софистите в тяхно отсъствие, а
освен това не позволяват, също както критяните, на никой младеж да отива в други
градове, за да не се отучат от това, на което ги учат в родината им. В тези държави има не
само мъже, които се гордеят с образованието си, но и жени. Вие бихте разбрали, че имам
право, като твърдя, че лакедемонците получават превъзходно образование в науката и в
ораторското изкуство, от следното: Ако някой иска да разговаря с най-обикновения лакеде-
монец, най-напред той ще го намери в много отношения за твърде посредствен във
воденето на разговор, но после, в даден момент, лакедемонецът подхвърля като страшно
добър стрелец някой забележителен израз, кратък и сбит, така че неговият събеседник не
изглежда пред него повече от дете. Както наши съвременници, така и наши пред-
шественици са разбрали това нещо, че да се подражават лакедемонците, значи много
повече да се култивира науката, отколкото гимнастиката, понеже са схванали, че този,
който може да употребява такива изрази, е крайно образован човек. Между тях са били
Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон,
Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон.39
Всички те са били ревностни почитатели и ученици на лакедемонското възпитание. И ние
бихме разбрали, че такава е била тяхната
наука, от произнесените от всеки един от тях кратки и достойни за запомняне изречения,
които те, събрани в храма на Аполон в Делфи, са му поднесли като първи плодове на
своята мъдрост и са му посветили надписите, които всички повтарят: «Познай себе си» и
«Нищо неумерено».
Но защо казвам всичко това? Защото такъв е бил характерът на старата наука — известна
лаконическа краткост. Естествено от своя страна се е разпространявал и този Питаков
израз, който са славели мъдреците: «Мъчно е да си добър.» Симонид, понеже имал
честолюбието да блесне със знанието си, разбрал, че ако свали тази максима, също както
ако би победил някой прославен атлет, тон самият ще се прослави между съвременниците
си. Срещу тази максима и с тази коварна цел — да я повали — той е съчинил, както ми се
струва, цялата тази поема. Но нека я разгледаме всички заедно, за да видим дали дей-
ствително имам право.
Би изглеждало безсмислено, ако желаейки да каже, че е трудно да станеш добър, да вмъкне
още в самото начало на поемата <в същност»40. Изглежда, че вмъкването на тази дума не
би имало никакъв смисъл, ако не се схване, че Симонид я казва, спорейки с Питаковите
думи. Питак казва: «Трудно е да си добър», топ оспорва това и казва: «Не, в същност
трудно е да станеш добър, Питаке, наистина», не «наистина добър», думата «наистина»
не се отнася към «добър», като че ли някои са наистина добри, а други са добри, но не
наистина — това би било глупаво от страна на Симонид. Думата «наистина» трябва да
бъде поставена на друго място в поемата.41 Най-напред Симонид дава да се подразберат
Питаковите думи, също като чели бихме имали разговор между Питак и него. Питак казва:
«Хора, трудно е да си добър», а той му отговаря: «Питаке, не си прав. Не да си, но в
същност да станеш добър човек, с ръце, крака и ум четвъртит.безукорно създаден, това
е трудно наистина.» По този начин ми се струва, че логически се обяснява вмъкването на
«е същност» и се оправдава поставянето на «наистина» накрая. Целият по-нататъшен
текст свидетелствува, че това е искал да каже. Много неща има, които могат да покажат, че
всяка една част от поемата е хубаво написана. Тя показва много изящество и грижа. Би
било обаче твърде дълго да я разглеждаме по този начин. Нека разгледаме
нейния общ вид и идея, именно че цялата поема е повече от всичко едно отричане от
Питаковата максима.
В продължението Симонид говори така, както ако би поддържал теза: «Да станеш в същност
добър човек, е трудно наистина, възможно е впрочем само за известно време; но този, който е
станал добър, да остане в това положение и да бъде добър човек, както ти казваш, Питаке, не е
възможно и не е човешко, но само бог би имал тази привилегия.»
Човек не е възможно да не е лош,
когато го повали неотразимо нещастие. Кого поваля в началото на плаването неотразимо
нещастие? Явно, че не някой сведущ човек, понеже несведущият човек е винаги долу. Както
никой не би свалил този, който лежи, но този, който е прав, така едно неотразимо нещастие би
повалило този, който е могъл някога да се справя, а не и този, който никога не е бил в
състояние да стори това. Един кормчия може да го направи безпомощен връхлетяла го силна
буря, един земеделец — лошо време, един лекар — съответно. Един благороден човек е
възможно да стане лош, както ни свидетелствува и един друг поет, който казва:42-
Но един добър човек може някога да се
покаже лош, а друг път благороден. Лошият човек е невъзможно да стане лош, той е по необ-
ходимост винаги такъв. Така че един човек, който може да се справя, един знаещ и добър човек,
«когато го повали неотразимо нещастие, не е възможно да не е лош». А ти, Питаке, казваш
«трудно е да си добър». В същност трудно е да станеш, макар че е възможно.но да си,е
невъзможно.
Понеже всеки човек, ако е добре, е добър,
а лош, ако е зле.43
Какво значи успех в литературата и коя е причината човек да е добър в тази област? Очевидно
познаването на литературата. Коя е причината за успеха на един добър лекар? Очевидно
знанието да се лекуват болните. «Лош, ако е зле.» Кой би станал лош лекар? Очевидно този,
който е имал, първо, възможност да бъде лекар и, второ, възможност да бъде добър лекар,
понеже само такъв човек би станал лош лекар. Ние, които не разбираме от медицина, каквито и
неуспехи да претърпим, не бихме станали никога лекари, нито архитекти, нито пък нещо друго
подобно. Който не би станал лекар, понеже е претърпял неуспех, очевидно няма да бъде и лош
лекар. Така и добрият човек понякога би станал лош било от времето, било от умора, било от
болест, било пък от някакъв друг нещастен случай; понеже това е единственото истинско не-
щастие, да бъдем лишени от знание. А лошият човек никога не може да стане лош, понеже е
винаги такъв, и за да може да стане лош, той е трябвало по-напред да стане добър. Тъй че
въпросният пасаж на поемата клони към това именно, че човек не може да е добър, да остане
постоянно добър, но може да стане добър, а след това също така лош. «И най-дълго остават
съвършени хора тези, които боговете биха обичали.»
Следователно всички тези думи са към Питак, което става още по-ясно от по-нататъшния текст
на поемата. Понеже Симонид казва:
Затова аз никога няма да хвърля своя дял от живота в празна и безплодна
Надежда да търся невъзможното —напълно безукорен човек между всички нас, които
получаваме плода на широката земя. След всичко това, ако го намеря, ще ви го
кажа.
Така силно той напада в цялата поема думите на Питан: Всички похвалявам и обичам
доброволно, които не вършат нищо срамно. Дори боговете не могат да се
борят с необходимостта.
И тези думи са казани срещу същата мисъл. Понеже Симонид не е бил толкова невежа, та да
казва, че хвали тези, които не вършат доброволно44 нищо лошо, като че ли има някои, които
доброволно вършат лошо. Понеже аз съм почти уверен в това, никой мъдър не мисли, че някой
доброволно греши и върши на драго сърце срамни и лоши неща, но знае много добре, че
всички, които вършат срамни и лоши неща, ги правят против волята си. Без съмнение и
Симонид казва, че похвалява тези, които не вършат доброволно лоши неща, но думата
«доброволно» се отнася до него. Понеже е смятал, че често един изящен човек може да принуди
себе си да засвидетелствува приятелски чувства или пък да изкаже похвала на някого.
Например често може да се случи някой да има разногласия с майка, баща, отечество или
нещо подобно. В подобен случай лошите гледат с радост и с укори изтъкват и обвиняват
лошите черти на своите родители или на отечеството си, за да не получават укори и упреци
от хората, че не се грижат за тях; така че затова отправят към тях още повече укори и
доброволно прибавят неприязнени чувства към тези, които по необходимост имат. Добрите
обаче се мъчат да скриват грешките на своите близки и да изказват похвали и ако се
разгневят срещу родителите или отечеството, в случай че последните са извършили
някаква несправедливост към тях, те гледат да се успокоят и да забравят огорчението си и
дори се насилват да ги обичат и хвалят.
Често, мисля, и самият Симонид е трябвало да хвали и слави някой тиран или друг такъв
човек не доброволно, но по принуждение. Това именно той казва и на Питак: Аз, Питаке,
не те укорявам от любов към укорите, понеже:
на мен ми стига някой да не е лош
или много некадърен,
но да е човек със здраво чувство и да знае полезната за държавата правда.
Аз няма да го укорявам със сарказъм,
понеже не обичам саркастичните укори.
Родът на глупците е безброен, — така че, ако на някого прави удоволствие да укорява, той
би могъл да задоволи своя вкус към укори:
Всичко е хубаво, стига да не се намесват
срамни неща.
Симонид не говори в този смисъл, както ако беше казал, че всичко е бяло, ако няма черно
—това би било съвсем смешно, — но че приема една среда, за да не отправя укори. «Аз не
търся — казва той — напълно безукорен човек между всички нас, които получаваме плода
на широка* та земя. След всичко това, ако го намеря, ще ви го кажа. Така че затова
именно аз не ще хваля никого, но на мен ми стига човек да е средна хубост и да не върши
лоши неща, понеже аз всички обичам и похвалявам — и на това място той си служи с
диалекта на Митилене, понеже се обръща към Питак: Всички похвалявам и обичам
доброволно — тук след думата «доброволно» трябва да се прекъсне фразата, — които не
вършат нищо срамно, но има и хора, които аз хваля и обичам против волята си. Така че,
Пи-
таке, ако ти беше казал нещо горе-долу подходящо и вярно, аз никога нямаше да те укоря.
А сега, понеже лъжеш, и то за най-сериозни неща, а даваш вид, че казваш истината, затова
именно те укорявам.»
— Според мен, Продике и Протагоре — завърших аз, — тази е била идеята на Симонид
при създаването на поемата.
Тогава Хипий каза:
Според мен, Сократе, ти разгледа много добре поемата, но все пак и аз имам да кажа за нея
сполучливи неща и ако искате, ще го направя.
Но Алкивиад възрази:
— Да, Хипий, но малко по-късно. Сега трябва да съблюдаваме онова, в което се
съгласиха Протагор и Сократ, именно ако Протагор иска да задава още въпроси, Сократ да
му отговаря, или ако иска Сократ да му задава въпроси, а той да отговаря.
Аз се намесих:
— Аз оставам на Протагор, както му е по-приятно. Нека оставим настрана, ако иска,
поемите и стиховете: приятно би ми било да завършим с теб, Протагоре, онзи въпрос,
който най-напред ти зададох. Понеже разговорите върху поезията ми приличат извънредно
много на гуляите на посредствените и по-простички хора. Поради това, че на гуляите си не
могат поради липса на култура сами да създават общуване помежду си със собствения си
глас и думи, ценят много флейтистките, като заплащат скъпо един чужд глас, този на
флейтите, и с помощта на техния глас поддържат собственото си общество. Но когато се
събират на пир отлични и възпитани хора, ти не би видял помежду им нито флейтистки,
нито танцьорки, нито китаристки. Те сами са достатъчни да поддържат един разговор със
своя собствен глас без тези празни приказки и шеги, говорят и се изслушват един подир
друг без всякакво безредие дори и когато биха пили много. Така и в едно общество от
хора, каквито повечето от нас претендират да са, няма никаква нужда от чужд глас, нито от
поети, които не е възможно да попиташ за това, което казват, понеже, като ги въведат в
разговора във връзка с въпроси, които събеседниците не могат да разрешат, едни твърдят,
че поетите мислят едно, а други — друго. Такива хора остават настрана подобен начин на
беседване, но разговарят помежду си със собствени сили и могат да поискат и да дадат
обосновка на своите думи. На такива хора, мисля, че ти н аз трябва повече да подражаваме.
Да оставим настрана поетите, да разговаряме сами със собствени средства и да поискаме да
докажем истината и нашите собствени схващания. Ако би желал да ми зададеш още въ-
проси, готов съм да ти отговарям, а ако искаш, ти ми отговаряй, за да завършим онзи
въпрос, който прекъснахме по средата на разглеждането му.
Докато говорех тези и други някои работи в същия дух, Протагор не даваше да се разбере
кое от двете ще предпочете. Тогава Алкивиад погледна към Калий и му каза: — Калий,
мислиш ли, че Протагор и сега постъпва добре, като не иска да ни покаже дали ще
разговаря, или не? Аз мисля, не! Или да разговаря, или да каже, че не иска, та да знаем, и
Сократ, или който и да е друг, да разговаря с когото ще.
Когато Алкивиад каза това, а Калий и някои други от присъствуващите го помолиха почти
същото, Протагор, засрамен, както ми се стори, едва се съгласи да разговаря и ми каза да
му задавам въпроси, а той ще ми отговаря. Тогава аз подех:
Подновяване на дискусията за добродетелта
— Протагоре, не мисли, че искам да разговарям с някаква друга цел, освен да
изследвам основно това, в което аз самият изпитвам всякакви мъчнотии. Аз съм напълно
съгласен с думите на Омир45. Двама вървят ли, единият може да види пред другия,
понеже така някак си всички хора сме по-способни за всяко дело, реч или мисъл. «И ако
някой е дошъл до известна мисъл в самота», веднага почва да обикаля и търси, докато
намери кому да я съобщи, с кого да я провери. Така и аз затова разговарям с теб с по-
голямо удоволствие, отколкото с някой друг, понеже мисля, че ти най-добре , би могъл да
изследваш онези проблеми, с които трябва да се занимава един достоен гражданин, а
особено с добродетелта. И с кой друг, ако не с теб? Ти искаш не само ти самият да си
съвършен, както някои други, които сами са достойни люде, но от други не могат да
направят такива хора. Ти обаче и самият си добър, и можеш и други да направиш добри. И
имаш такава вяра в себе си, че докато други прикриват това изкуство, ти явно го
възвестяваш пред всички гърци, наричаш се софист, обявяваш се за учител по образование
и добродетел и първи искаш да получаваш за това възнаграждение. Че как да не те повикам
при изследването на тези проблеми, да не те питам и да не се съветвам с теб! Не е
възможно.
Сега аз искам да ми припомниш още веднъж отначало отговорите, които даде на моите
първи въпроси във връзка с проблемите, които поставих, и да разгледаме известни неща
заедно. Въпросът, мисля, беше следният: дали знанието, разумността, мъжеството,
справедливостта и благочестието са пет думи за едно и също нещо, или на всяка от тези
думи отговаря някаква собствена същност, известно нещо, което има свое собствено
свойство и всяко едно от тях не е подобно на другото. Ти каза, че това не са думи за едно
нещо, но че всяка дума се дава на нещо различно, че всички те са части на добродетелта, и
то не по този начин, както частите на златото, които са прилични и една на друга, и на
цялото, от което са части, но както частите на лицето, които не приличат нито на цялото, на
което са части, нито пък една на друга, но всяка има собствено свойство. Кажи ми дали
имаш още същото мнение както тогава. Ако мислиш някак си другояче, определи как —
аз съвсем няма да те укоря, ако сега би ми казал нещо друго, понеже не бих се учудил, ако
тогава си твърдял това от желание да ме изпиташ.
— Аз твърдя, Сократе, че всички те са части на добродетелта и че чертите от тях са твърде
близки една на друга, докато мъжеството е нещо съвършено различно. Ти ще разбереш, че
аз имам право от следното: ти ще намериш мнозина, които са крайно несправедливи,
неблагочестиви, необуздани и невежи, но изключително мъжествени.46
— Чакай — прекъснах го аз, — трябва да разгледаме тази твоя мисъл. Смяташ ли
мъжествените за смели, или не?
— Дори за дръзки — ми отговори той — при неща, срещу които повечето се страхуват да
се опълчат.
— Виж какво, ти твърдиш, че добродетелта е нещо хубаво и че като на нещо хубаво се
представяш за учител, нали?
— Разбира се, за нещо най-хубаво, ако не съм луд.
— Но дали — го попитах — една част от нея е лоша, а друга добра, или тя изцяло е
нещо хубаво?
— Цялата тя е хубава, доколкото може, в най-вис-ша степен.
— Знаеш ли кои се гмуркат смело в кладенците?
— Разбира се, кладенчарите-гмурци.
— Дали поради това, че знаят занаята си, или поради нещо друго?
— Понеже го знаят.
— А кои са смели в сражаването на коне? Конниците или не?
— Конниците.
— А при тези, които се сражават с пелти, дали пелтастите, или не?
— Пелтастите — гласеше неговият отговор. — А и във всичко друго, ако това именно
търсиш, тези, които знаят, са по-смели от тези, които не знаят, а и те самите стават по-
смели, след като научат, отколкото преди да научат.
— Но дали си видял някои, които не знаят нищо от всичко това и все пак във всичките
тези случаи да са смели?
— Разбира се — ми отговори той, — и то извън мярката смели.
— Но тези смели хора не са ли също мъжествени?
— В такъв случай мъжеството би било нещо грозно, понеже те са безумни.
— Тогава — попитах го аз — как наричаш мъжествените? Нали каза, че това са смелите?
— И сега го твърдя.
— Нали — продължих аз — тези, за които току» що споменахме, не ти се струват смели, а
луди? А в по-горния случай нали тези хора, които са най-знаещи, са и най-смели, а тези,
които са най-смели, са и най-мъжествени? И въз основа на тази логика нали знанието би
било мъжество?
— Ти не припомняш точно, Сократе, отговорите, които дадох на твоите въпроси. На
твоя въпрос, дали мъжествените са смели, аз отговорих утвърдително, но дали смелите са
мъжествени — ти не ме попита. Ако тогава ме беше попитал, щях да ти отговоря: не
всички. Но че мъжествените са смели, това мое твърдение ти никъде не посочи, че не е
вярно. След това ти изкарваш, че тези от тях, които знаят, стават по-смели от по-рано, а
също така и по-смели от тези, които не знаят, и поради това приемаш, че мъжеството и
знанието са идентични. По този начин ти би могъл да заключиш, че и силата е знание.
Понеже, ако по пътя на тези разсъждения би ме попитал най-напред дали и силните са
мощни,48 аз бих ти отговорил утвърдително, а след това дали тези, които знаят да се борят,
са по-мощни от тези, които не знаят, а и самите те са станали по-мощни, след като са
научили това изкуство, отколкото преди това, аз бих ти отговорил също така утвърдително.
Тъй като аз съм се съгласил с това с помощта на същите тези аргументи, и то въз основа на
моето съгласие, ти би могъл да твърдиш, че знанието е сила. В този случай обаче аз съвсем
не съм съгласен, че мощните са силни, докато, напротив, смятам, че силните са мощни,
понеже мощ и сила не са идентични неща, но първото, именно мощта, е резултат на знание,
лудост и страст, а силата е свързана с природата на човека и с доброто хранене на тялото
му. Така и по-горе смелост и мъжество не са идентични, така щото следва, че мъжествените
са смели, но не всички смели са мъжествени. Понеже смелостта у хората може да бъде
резултат на умение, лудост или страст както мощта, а мъжеството е свързано с природата
на човека и с доброто хранене на душата му.
— Протагоре, дали според теб някои хора живеят добре, а други зле?
~ Да.
— Смяташ ли, че човек би живял добре, ако живее в скръб и мъки ?
— Не, не мисля.
— А ако някой завърши живота си, след като е живял приятно, не мислиш ли, че той е
живял добре?
— Разбира се — ми отговори той.
— Следователно, да се живее приятно, е нещо добро, а да се живее в неприятности —
лошо.
— Ако през живота си човек би изпитал удоволствие от красиви неща.
— Какво, Протагоре? И ти ли смяташ, както повечето хора, някои приятни неща за лоши, а
някои мъчителни неща за добри ? Искам да кажа: доколкото нещата са
приятни, дотолкова не са ли и добри, ако от тях не излезе нещо друго? И, обратно, мъчителните
неща не са ли по същия начин лоши, доколкото са мъчителни?
— Не знам, Сократе, дали трябва да ти отговоря така просто, както ти ме питаш, а именно, че
всички приятни неща са добри, а всички мъчителни — лоши. Според мен по-разумно е да
отговоря не само на настоящия въпрос, но с оглед и на целия мой живот, че между приятните
неща има недобри и, обратно — че между мъчителните едни са лоши, други не и на трето място
има неща, които са безразлични — нито лоши, нито добри.
— Не наричаш ли — го попитах аз — приятни нещата, които са свързани с удоволствието
или доставят удоволствие?
— Без съмнение.
— Когато ти задавам въпроса доколко нещата са приятни, ако не са добри, все едно, че те
питам дали самото удоволствие е нещо добро.
— Както казваш винаги, Сократе, нека разгледаме тази работа и ако видим, че изследването ни
е логическо и ни се сторят идентични приятно и добро, ще дойдем до съгласие. Ако не —
тогава ще спорим.
— Ти ли искаш да ръководиш изследването, или пък аз?
— Право е ти да го ръководиш, понеже ти именно пръв повдигна въпроса.
— И тъй — подех аз — всичко би ни станало ясно горе-долу по следния начин. Ако някой би
искал да съди за здравето или за нещо друго, свързано с телесните упражнения, на един човек
от външния му вид, след като е погледнал само лицето и краищата на пръстите му, и би казал:
«Хайде, открий си гърдите и гърба и ми ги покажи, за да те разгледам по-добре», така и аз във
връзка с нашето изследване искам нещо подобно. Понеже от думите ти виждам, че ти имаш
това схващане за добро и приятно, искам да кажа и приблизително следното: хайде,
Протагоре, открий ми следната страна на твоята мисъл — какво схващане имаш за знанието?
Дали то се покрива с онова на повечето хора, или не? Общоприетото схващане за знанието е
нещо подобно: то няма сила, нито пък може да се ръководи или управлява; понеже няма тези
качества, хората го нямат пред вид и макар че то съществува често у тях, ръководи ги не
то, но нещо друго — било страст, било удоволствие, било скръб, понякога любов, често страх,
— те просто гледат на знанието като на някакъв роб — то отива, накъдето го повлече всяко от
другите неща. Такова ли е приблизително и твоето схващане, или пък мислиш, че знанието е
нещо хубаво, може да ръководи човека и ако някой разбере доброто и злото, той не е под
властта на нищо и върши само това, което то му предписва, и че разумът е достатъчно силен да
подпомогне човека?
— Моето схващане, Сократе, е това, което ти твърдиш, и при туй би ме било срам, както никой
друг, да не кажа, че мъдростта и знанието не са най-големите човешки сили.
— Да, ти казваш една съвършена истина. Ти обаче знаеш, че повечето хора не ни вярват, но
твърдят, че мнозина, макар и да знаят кое е най-доброто, не искат да го вършат, при все че им е
възможно, но постъпват другояче. И колкото хора съм попитал коя е причината за това, те са
ми отговаряли, че се покоряват и владеят от удоволствие или скръб, или от някое от другите
неща, които току-що споменах.
— То е затова, мисля, понеже я в много други случаи, Сократе, хората не разсъждават
правилно.
— Хайде сега, опитай се заедно с мен да убедиш хората и да им обясниш какво е именно това,
което им се случва, когато твърдят, че те се побеждават от удоволствията, и поради това не
вършат най-доброто, макар и да го знаят. Може би, ако бихме им казали: «Нямате право, хора,
не се лъжете», те биха ни попитали: «Протагоре и Сократе, ако това, което става с нас, не значи
да се побеждаваме от удоволствието, какво в такъв случай е то и как го наричате? Кажете ни.»
— Сократе — ме прекъсна Протагор, — защо трябва да разглеждаме мнението на хората от
народа, които казват каквото би им скимнало?
— Мисля — отвърнах аз, — че това ще ни е от известна полза да открием какво е
отношението «а мъжеството към другите части на добродетелта. Следователно, ако искаш да
спазваш нашето решение от преди малко, именно аз да ръководя изследването по начин, по
който аз мисля, че ще стане най-ясно, следвай ме, ако не искаш — ще го изоставя, щом това ще
ти достави удоволствие.
— Ти си напълно прав, Продължавай, както започна.
— Е добре — подхванах аз, — ако отново биха ни запитали: «Как наричате това нещо,
което ние наричахме човек да бъде победен от удоволствията?», аз бих им отговорил по
следния начин: «Чуйте. Аз и Протагор ще се опитаме да ви го обясним. Какво друго
разбирате, хора, че ви се случва в тези чести моменти, когато сте победени от
удоволствието при яденето, при пиенето или при любовта, освен това, че макар да
схващате, че това са лоши неща, все пак ги вършите?» Те биха потвърдили тези ми думи.
Тогава ти и аз бихме им задали един нов въпрос: «В какво отношение казвате, че тези неща
са лоши? Дали поради това, че в момента ви доставят удоволствие и че всяко едно от тях е
нещо приятно, или понеже за в бъдеще ви причиняват болести, бедност и много други неща
от този вид? Ако те не ви подготвят за в бъдеще нещо подобно, а ви причиняват само
радост, те щяха ли да бъдат все пак лоши, понеже по известен начин карат този, който ги
изпитва, да се радва?» Бихме ли предположили, Протагоре, че те ще ни дадат друг отговор
освен този: те не са лоши поради изпитването на самото удоволствие в момента, но поради
последствията, именно болестите и другите неща.
— Аз мисля — каза Протагор, — че така биха ни отговорили.
— «Нали като ви причиняват болести или като ви правят бедни, те ви причиняват
страдания?» Те биха се съгласили с това, мисля.
— И аз така смятам — каза Протагор.
— «Не ви ли се струва, хора, както твърдим Протагор и аз, че те са лоши единствено
поради това, че свършват със страдания и ви лишават от други удоволствия?» Биха ли се
съгласили?
И двамата бяхме иа това мнение.
— Но ако бихме ги запитали сега пък обратното: «Хора, когато казвате, че известни добри
неща са мъчителни, в същност нямате ли пред вид неща от вида на гимнастическите
упражнения, военната служба, лекуването с помощта на горене, операция, лекарства и
пълна диета — тези неща ли са същевременно добри и мъчителни?» Биха ли се
съгласили?
Протагор беше на моето мнение.
— «Следователно дори наричате тези неща добри поради това, че в момента ви
причиняват крайни мъки
и страдания или поради това, че те са за в бъдеще извор на здраве, добро телесно
състояние, спасение на градовете, властвуване над другите и богатство?» Те биха се
съгласили, смятам, с втората мисъл. На същото мнение беше и Протагор.
— «Нали са добри неща единствено поради това, че свършват с удоволствие, премахват и
предотвратяват страданията? Или вие можете да ми посочите някакъв друг резултат, с
оглед на който вие ги наричате добри освен удоволствия и страдания?» Те не биха
твърдели противното, както мисля.
— И аз не мисля — каза Протагор.
— «Нали търсите удоволствието като добро, а бягате от страданието като от зло?»
Протагор се съгласи с тези ми думи.
— «Следователно вие смятате страданието за зло, а удоволствието за добро, понеже
казвате, че зло е и самата радост, когато ви лишава от по-големи удоволствия, отколкото тя
самата ви дава, или пък ви приготвя по-големи страдания от удоволствията, които се
съдържат в нея. Ако вие наричате и самата радост зло с оглед на нещо друго и имате пред
очи някакъв друг резултат, бихте могли да ни го кажете, обаче нямате.»
— И аз не съм на друго мнение — каза Протагор.
— «Обратно, случаят със самото страдание не е ли същият? Нали самото страдание
наричате добро тогава, когато отблъсква от вас по-големи страдания, отколкото е то
самото, или пък ви приготвя удоволствия, по-големи от страданията? Ако имате пред вид
някакъв друг резултат, когато наричате самото страдание добро, а не този, който ви
посочвам, можете да ни го кажете, обаче нямате.»
— Имаш право — каза Протагор.
— «Но ако от своя страна вие, хора, бихте ме попитали: «Защо в същност говориш
толкова много на тази тема под толкова различна форма?» — «Извинете — бих
отговорил, — най-напред, понеже не е лесно да се обясни какво разбирате под думите
«човек да бъде победен от удоволствието», и после, в това именно са всички доказателства.
Обаче и сега още е възможно да промените мнението си, ако бихте могли да твърдите, че
доброто не е удоволствие, но нещо друго, както и злото не е страдание, но нещо друго, или
пък ако на вас ви стига да изживеете приятно живота си без страдание. Ако това ви е
достатъчно и не можете да схващате доброто и злото другояче освен с оглед на резултатите,
чуйте по-нататък. Щом това е така, аз ви казвам, че говорите смешни неща, когато твърдите, че
макар човек често да знае, че злиннте са лоши неща, все пак ги върши, при все че му е
възможно да не ги върши, понеже го водели и му взели ума удоволствията. И, обратно, вие
твърдите, че макар човек да познава добрите неща, не иска да ги върши, понеже е победен от
удоволствията на момента. Че това е смешно, ще ви стане ясно, ако не си служим с много думи,
именно приятно и мъчително, добро и зло, но само с две думи, понеже това са две неща, най-
напред добро и зло, а после приятно и мъчително.»
При това положение нека кажем, че макар човек и да знае, че злото е нещо лошо, все пак го
върши. Ако някой би ни попитал: «Защо?», ние ще му отговорим: «Понеже е победен». — «От
какво?» — ще ни попита той. Ние вече не можем да му отговорим «от удоволствието», понеже
думата «удоволствие» се замести от думата «добро». И така, ние ще му кажем, че той е
победен. «От какво?» — ще ни попита. «От доброто» — ще му отговорим, бога ми] Ако този,
който ни задава въпросите, се случи да е някой саркастичен човек, ще се изсмее и ще ни каже:
«Действително вие ми приказвате смешни работи! Някой върши зло, макар и да знае, че то е
зло и че не трябва да го върши, понеже е победен от доброто! Действително в случая доброто
надвива злото, макар и да стои по-долу от него, или понеже не стои по-долу?» Очевидно ние ще
му отговорим: «То стои по-долу, понеже този, за когото казваме, че е победен от
удоволствието, нямаше да сгреши.» — «Но в какво отношение — ще ни попита може би той —
доброто ще стои по-долу от злото и злото по-долу от доброто? Нали само в случай, че едното е
по-голямо, а другото по-малко; или едното е повече, а другото по-малко?» Ние не можем да му
дадем друг отговор освен този: «Следователно, явно е, ще ни каже той, че това, което вие нари-
чате човек да бъде победен, означава да се предпочете по-голямо зло пред по-малко добро.»
Това, значи, е така.
Нека сега пък употребим думите «приятно» и «мъчително» в същите случаи и да кажем, че
човек върши това, което тогава нарекохме зло, а сега да го наричаме мъчително, макар и да
знае, че е мъчително, понеже той
е победен от приятното, явно, понеже то надвива, макар и да стои по-долу. И каква може да
бъде относителната стойност между удоволствие и скръб, ако не изобилието или недостигът на
едното или другото? Следователно в съотношение едното може да бъде по-голямо или по-
малко, повече или по-малко. Ако някой би ми казал: «Сократе, настоящото удоволствие има
предимства пред по-късното удоволствие или страдание», аз бих го запитал: «С оглед на какво,
ако не с оглед на удоволствието и страданието? Понеже няма с оглед на какво друго. Като чо-
век, който знае добре да тегли, постави на едната везна приятните неща, постави на другата
мъчителните, постави и близкото и далечното и ми кажи кое от двете тежи повече. Ако ли пък
теглиш приятни неща с приятни, то трябва да предпочиташ винаги по-големите и повечето.
Ако мериш мъчителни неща с мъчителни, трябва да предпочиташ по-малките и по-малкото.
Ако пък мериш приятни неща с мъчителни и приятното надмине мъчителното, както и ако
далечното надмине близкото, така и ако близкото надмине далечното, трябва да постъпваш с
оглед на приятното и далечното или близкото. Но ако мъчителното надмине приятното, трябва
да се въздържаш. Другояче ли стоят нещата, хора?» — бих го попитал аз. Сигурен съм, че те не
биха могли да ни дадат друг отговор.
И Протагор беше на същото мнение.
— «Щом това е така, отговорете ми и на следното — ще им кажа. — Една и съща големина
струва ли ви се на вид по-голяма или по-малка в зависимост от това, дали се намира по-близо
или по-далеч, или не?»
— Те ще отговорят «да».
— «Ами същото не е ли с дебелината и с броя? А и звуковете нали от по-близо са по-силни, а
от по-далеч по-слаби?»
— Те биха се съгласили — отговори Протагор.
— «Следователно, ако благополучието се състоеше в това да вършим или да вземаме
големите измерения, а да избягваме и да не вършим малките, кое щеше да се яви като спасение
на живота ни — изкуството за измерване или пък силата на привидното? Нали привидността
щеше да ни лъже и да ни кара да вземаме извънредно често нещата едно вместо друго и да се
каем и при делата си, и при предпочитането на голямото и малкото, докато изкуството за
измерване щеше да направи тези илюзии без всякаква стойност и понеже може да ни покаже
истината, щеше да даде спокойствие на душата ни, която ще бъде винаги в истината, и по този
начин щеше да даде спасение на живота ни?» Дали хората биха се съгласили, че изкуството за
измерване би ни спасило при всички тези неща или някакво друго изкуство?
— Изкуството за измерване — потвърди Протагор.
— «Но ако спасението на нашия живот се заключаваше в предпочитането на четното и
нечетното, ако трябваше да се избере с право по-голямото или по-малкото било при
сравнението на едно число с него самото или пък с друго, било пък дали то е близо или далеч,
кое щеше да ни спаси живота? Нали знанието? И то, нали, известно знание за измерване,
понеже то е изкуство за изобилие и липса? Понеже тук се касае за четно и нечетно, кое друго
изкуство би било, ако не аритметиката?» Хората биха ли се съгласили, или не?
Според Протагор те биха се съгласили с нас.
— «Така е, хора. А понеже ние решихме, че спасението на живота ни се заключва в правилния
избор на удоволствие и страдание, при сравняването на по-многобройното с по-малобройното,
на по-голямото с по-малкото, на по-далечното с по-близкото, най-напред не ви ли се струва, че
това разглеждане на нещата с оглед на изобилие и липса на едно спрямо друго или пък на ра-
венство помежду им е известно измерване?»
— «По необходимост е така.»
— «А понеже е измерване, естествено то е по необходимост изкуство и знание, нали?»
— Те ще се съгласят — каза Протагор.
— «Какво изкуство и знание е то, ние ще видим по-късно. Но че то е знание, това е достатъчно
за обяснението, което Протагор и аз трябва да дадем в отговор на вашите въпроси.»
— «Ако си спомняте, ние — Протагор и аз — дойдохме в съгласие, че нищо не е по-силно от
знанието и че то, където съществува, владее и над удоволствието, и над всичко друго, вие пък
ни възразихте, че удоволствието често владее дори човек, който знае, и понеже не се съ-
гласихме с вас, вие ни попитахте: «Протагоре и Сократе, ако това не е човек да бъде победен от
удоволствието, що е то в такъв случай и какво твърдите, че е то? Кажете ни.» Ако тогава ви
бяхме отговорили веднага, че това е незнание, щяхте да ни се изсмеете. Сега обаче, ако ни се
смеете, ще се смеете сами на себе си. Понеже вие се съгласихте, че тия, които грешат при
избора на удоволствия и страдания, т. е. между добро и зло, правят това поради липса на знание
и че това става не само поради липса на знание, но както и по-рано се съгласихме, поради липса
на известно измерване. А известно погрешно действие, извършено без знание, знаете сами, че е
резултат на незнание. Така че това означава човек да бъде победен от удоволствието — най-
голямо невежество. Протагор твърди, че е лекар на тази болест, а също така Продик и Хипий. А
понеже мислите, че това е всичко друго, но не и незнание, нито вие самите отивате, нито пък
пращате децата си при учителите на тези неща, именно при софисти, понеже те не могли да се
преподават; и понеже ви е жал да им дадете пари, вашите обществени и частни дела са в лошо
състояние.»
Това щяхме да отговорим на хората. Сега пък заедно с Протагор и вас ви питам, Хипий и
Продике — понеже вие участвувате в нашия разговор, — дали мислите, че имам право, или се
лъжа?
Всички бяха на мнение, че моите думи са извънредно верни.
— Следователно вие сте съгласни с мен — казах аз, — че приятното е добро, а мъчителното
— зло. Аз искам да оставим настрана разликата, която ти, Продике, правиш между думите,
било че наричаш приятното «мило» или «радващо», или каквато искаш друга дума, драги ми
Продике, и отговаряй само на това, което те питам.
Продик се засмя и се съгласи с мен, а също така и останалите.
— И така, мъже, какво мислите по следното: всички действия, които имат за цел безгрижния и
приятен живот, не са ли хубави? А хубавото дело не е ли и добро, и полезно?
Те се съгласиха, че е така.
— Ако следователно — продължих аз — приятното е добро, то никой, който знае или мисли,
че има нещо по-добро от това, което върши, и че то е възможно, няма да продължи да върши
същото, понеже му е възможно да върши по-доброто — «да бъде победен от себе си», е само
незнание, а да «победи себе си», не е нищо друго освен знание.
Всички се съгласиха с това ми заключение.
— Е, що? Значи, наричате незнание следното: човек да има погрешно мнение и да се лъже
в нещата със стойност, нали?
И с това всички се съгласиха.
— В такъв случай нещо друго — продължих аз. — Никой не отива доброволно при злото
или при това, което смята за зло — това не е, както изглежда, в природата на човека да има
желание да отива вместо при добрите при онези неща, които смята за лоши. А когато човек
бъде принуден да избира между две злини, никой няма да предпочете по-голямата, ако му е
възможно да избере по-малката.
С всичко това присъствуващите бяха съгласни.
— Е, що? Има ли нещо, което наричаме боязън или страх? Дали е това, което и аз наричам
така? Към теб се обръщам, Продике. Което наричате боязън или страх, под него аз
разбирам известно очакване на зло.
Протагор и Хипий бяха на мнение, че това е боязън или страх, а Продик — че е боязън, а не
страх.
— Впрочем, Продике — казах аз, — това няма никакво значение. Важно е следното. Ако
току-що казаното е вярно, ще иска ли някой да отиде срещу това, от което се бои, ако му е
възможно да постъпи другояче? Или от това, което установихме, следва, че е невъзможно?
Това, от което човек се бои, ние установихме да го смятаме за зло, а това, което човек смята
за зло, никой не го търси, нито го приема доброволно.
И с това всички се съгласиха.
— При това положение, Продике и Хипий — продължих аз, — нека Протагор защити
правотата на своите първи отговори, но не съвсем от началото. Тогава той твърдеше, че
частите на добродетелта са пет и че никоя от тях не е подобна на другата, но всяка има свое
собствено свойство. Аз искам да говоря не за това, но за по-нататъшните му твърдения.
Защото по-нататък той казва, че четирите части са твърде близки една на друга, а петата,
именно мъжеството, е съвършено различна от другите и че това може да се разбере от
следното доказателство: «Ти ще намериш, Сократе, ми каза той, мнозина, които са крайно
неблагочестиви, несправедливи, необуздани и невежи, но изключително мъжествени. От
това ще разбереш, че мъжеството се различава много от останалите
части на добродетелта.» Тогава аз се учудих извънредно много на този му отговор, а сега,
след като съм разгледал с вас тези проблеми, още повече. И така, аз го запитах дали смята
мъжествените за смели. «Дори за дръзки»— ми отговори той. Спомняш ли си, Протагоре,
че ми отговори така?
Той отговори утвърдително.
— А сега, хайде — рекох аз — кажи ни срещу какво смяташ, че мъжествените са дръзки?
Същото ли, срещу което и страхливите?
— Не — отговори той.
— Нали срещу други неща?
— Да.
— Нали страхливите отиват срещу неща, които не са опасни, а мъжествените срещу
опасни неща?
— Това е общото мнение, Сократе.
— Ти си прав — рекох аз, — но аз те питам не това, а срещу какво лично ти смяташ, че
мъжествените са дръзки. Дали срещу опасните неща, които те смятат за опасни, или не?
— От твоите думи става достатъчно ясно, че първата теза е невъзможна.
— И в това имаш право, ако действително сме доказали, че никой не отива срещу неща,
които смята за страшни, понеже «да бъде човек победен от себе си» беше доказано, че е
незнание.
Протагор се съгласи с това.
— И така всички — и страхливи, и мъжествени — отиват срещу неща, които не им
създават страх, и по този начин и страхливите, и мъжествените се опълчват срещу едни и
същи неща.
— Но все пак, Сократе — ми възрази Протагор, — нещата, срещу които отиват
страхливите и мъжествените, са съвършено противоположни. Едните с готовност искат да
отиват на война, а другите — не.
— Но да се отива на война, дали е хубаво, или лошо нещо?
— Хубаво е — ми отговори той.
— Нали малко по-горе дойдохме до съгласие, че което е хубаво, то е и добро? Понеже
бяхме съгласни, че всички хубави постъпки са добри.
— Ти имаш право и аз винаги имам това схващане.
— Правилно — казах аз. — Но кои казваш, че не искат да отиват на война — нещо хубаво
и добро?
— Страхливите — ми отговори той.
— А нали нещо, което е хубаво и добро, то е и приятно?
— С това всички сме съгласни — отвърна Протагор.
— В такъв случай страхливите разбират ли това, като не искат да отиват срещу по-
хубавото, по-доброто и по-приятното?
— Ако бихме се съгласили с това — отговори той,— ние ще отхвърлим всичко онова, в
което бяхме съгласни.
— А мъжественият? Той не отива ли срещу по-хубавото, по-доброто и по-приятното?
— По необходимост следва да се съгласим с това.
— Нали изобщо мъжествените, когато се страхуват, не изпитват срамен страх, нито
пък срамна смелост, когато са смели?
— Това е право.
— Но ако това не е срамна смелост, то не е ли хубава?
Протагор беше съгласен с това.
— Но ако е хубава, не е ли добра? -Да.
— А, напротив, страхливите и безумните не изпитват ли срамен страх и срамна смелост?
Той беше съгласен с мен.
— Тяхната смелост е срамна и лоша единствено по« ради незнание и невежество, 'нали?
— Така е — отговори той.
— И така, що? Това, поради което страхливите са страхливи, как го наричаш, страхливост
или мъжество?
— Страхливост, разбира се.
— Нали стана ясно, че те са страхливи в същност поради незнание що е страшно?
— Точно така.
— Следователно това незнание е причината те да са страхливи?
Протагор се съгласи.
— А това, което ги прави страхливи, ти съгласен ли си, че е страхливост?
— Да.
— Нали незнанието «кое е страшно и кое не е» би било страхливост?
Протагор кимна утвърдително.
— А мъжеството е противоположност на страхливостта, нали?
— Да — каза той.
— А знанието «кое е страшно и кое не е» не е ли противоположно на незнанието на тези
неща?
И тук Протагор кимна утвърдително.
— А незнанието на тези неща не беше ли страхливост?
И тук той кимна утвърдително, обаче едва-едва.
— Следователно знанието «кое е страшно и кое не» е мъжество и то е противоположно на
незнанието, нали?
Тук той вече не искаше да кимне, но замълча и аз казах:
— Що, Протагоре, ти нито потвърждаваш, нито отричаш това, което те питам?
— Ти сам завърши — отговори той.
— Само едно обаче искам да те попитам — казах аз, — дали още смяташ, както отначало,
че има хора, които са крайно невежи и все пак крайно мъжествени?
— Мисля, чети би искал да блеснеш с победата си, Сократе, като ме караш да ти отговоря.
Ще ти доставя това удоволствие и заявявам, че от това, което ние установихме, струва ми
се невъзможно да се поддържа повече.
Заключение
— Аз ти задавам всички тези въпроси не за друго — казах аз, — но единствено от желание
да разгледам как стои въпросът с добродетелта и какво е самото това нещо, добродетелта.
Знам, че след като този въпрос стане ясен, ще се изясни същевременно и онзи, във връзка с
който всеки един от нас говори толкова дълго — аз, който твърдях, че добродетелта не
може да се преподава, а ти, че това е възможно. И крайният извод на нашия разговор ми се
струва, че като някакъв човек ни обвинява и ни се подиграва и ако можеше да проговори,
щеше да ни каже: «Странни хора сте вие, Сократе и Протагоре. Ти, Сократе, отначало
твърдеше, че добродетелта не може да се преподава, а сега се стараеш да се опровергаеш,
е заемаш да докажеш, че всичко е знание — и справедливостта, и разумността, и
мъжеството — и че по този начин би станало най-ясно, че добродетелта може да се
преподава. Ако добродетелта беше нещо друго, а не знание, както Протагор се зае отначало
да твърди, ясно — тя нямаше да може да се преподава. А сега, ако тя се оказва, че е изцяло
знание, както ти се стремиш да го докажеш, Сократе, чудно ще бъде, ако не би могло да се
преподава. Протагор пък от своя страна, който дотогава твърдеше, че тя може да се
преподава, ми се струва, че сега се старае да си противоречи, като вижда в нея всичко друго
освен знание, и като така тя най-малко от всичко би могла да се преподава.» И така,
Протагоре, като виждам всички тези наши схващания в такава страшна бъркотия, имам
всичкото желание те да се изяснят и бих искал, след като сме разгледали всички тези
въпроси, да разгледаме и въпроса за добродетелта, какво е тя в същност, а също така да
изследваме отново и онзи въпрос, дали тя може да се преподава, или не, да не би Епиметей,
за когото стана дума, да ни е въвеждал често в заблуждение в нашето изследване, както
според теб той ни е пренебрегнал и при разпределянето на качествата. Затова и в мита
Прометей ми се понрави повече от Епиметей. Вземайки от него пример и проявявайки
предвидливост49' за целия си живот, аз се занимавам с всички тези неща и ако ти не би имал
нищо против, както ти казах и отначало, на мен ще ми бъде крайно приятно да ги
изследвам с теб.
Протагор ми отговори:
— Сократе, аз похвалявам твоята ревност и твоя начин да водиш разговора. Понеже аз не
се смятам изобщо за лош човек, а завистлив най-малко от всички, за теб съм казвал и на
мнозина, че от тези, които съм срещал, предимно твоите връстници, най-много се
възхищавам от теб. И аз твърдя, че не бих се учудил, ако ти би влязъл в числото на най-
прочутите със своето знание хора. А тези проблеми ние ще ги разгледаме и друг път,
когато искаш — сега е вече време да се заема с едно друго нещо.
— Така да направим, щом смяташ — отговорих аз. — И за мен е отдавна време да
ида, където ви бях казал, но останах само да доставя удоволствие на хубавия Калий.
Това като казахме и чухме, ние се разделихме.

Няма коментари:

Публикуване на коментар