Предпоследни думи - Димитър Ангелов

- Едва в предсмъртния й час казах, че я обичам. Но дали ме е чула? Ето моята драма. Цял живот посветен на една жена, без да успея да изразя безусловната си преданост в продължение на четиридесет години. И тъй любовта ми към нея беше, в известен смисъл, фалшифицирана, не надхвърли едно силно, богато, очевидно, обилно и преливащо загатване, и все пак само загатване.
- А тя? Обясни ли Ви се някога в любов? Каза ли Ви някои от онези красиви неща, които всички казват, при първия удобен случай?

- Не, никога. Но никога не съм се съмнявал, че ме обича. Тя ме поставяше в един пейзаж, където аз виждах най-дребните детайли на нейните чувства. На едно място, където със сигурност виждаше себе си, до мен. А аз виждах ясно в нейния поглед планините, реките, дърветата, тревите…
- Конкретни неща или контури, загатвания, сенки, които си приличат с планини, реки, скали?

- Не, всичко, без ни най-малка сянка, включително самите сенки. Различавах в погледа й не само един бряст от един габър, един ясен от една калина, една топола от една трепетлика, аз виждах между клоните и птичките и техните пиленца и гъсениците, които родителите слагаха в гърлата им. За щастие или за нещастие, виждах в нейния поглед и детайли, не винаги приятни за погледа. Нещо повече: аз чувах ясно ромоленето на ручеите, песента на чучулигата, усещах аромата, впрочем един неуловим отблизо аромат на определен вид теменужки или нарциси, накратко, научих се да усещам природата чрез нейния поглед.

Понякога се чувствах изключен от природата – толкова силно беше усещането, което предизвикваше погледът й. Аз и тя, и двамата изключени чрез едно бурно, почти разрушително, но приятно чувство. Един вид изначално изгнание, наречено любов. И как можехме, аз и тя, да признаем любовта си, да изразим по ясен, точен и деликатен начин едно толкова обширно чувство, без да изместим нещо в самата природа, без да нарушим някакво равновесие, което се изграждаше от самосебе си или чрез някаква неопределима, безименна и всесилна воля? Във върховните моменти тя ни налагаше едно, може би свещено, мълчание.

Бяхме се родили, за да усещаме природата и чрез нашата любов. Само нещо чуждо на природата и на истинската човешка същност смущаваше от време на време онази хармония – думите със своята изкусителна мелодия и смътността на техните значения. Защото тъкмо това коварство на неточността тя понякога вземаше за мъгла, пълзяща по планинския хребет, скривайки някоя бягаща сърна, разнасяйки аромата на едно цвете, което чувствах в погледа й.

Думата, човешката реч, маскирана по хиляди начини, която отнема видимостта на природните красоти, оставяйки лъжливото впечатление, че прибавя към съзерцанието едни от най-хубавите моменти. Точно този страх от думата не ни позволи, на мен и на нея, да кажем най-важното, за да не го разрушим. Но сега нещата се промениха напълно. Аз, сам, не съм в състояние да унищожа тази истина, крещейки наслуки, защото тя сигурно се намира навсякъде. И без това доказателство нищо не може да ни гарантира, че тази истина е съществувала реално.

И тъй, липсва нейният глас, за да потвърди или опровергае, да сложи край на това щастие и да го превърне завинаги в нещо действително, завършено, вместено между същите елементи на природата, които го бяха породили. Затова се питам: “Къде се намирам? Не съм ли онази тънка тъмносиня линия, която отбелязва границите на пейзажа и която никога повече няма да се повтори?” Ще узная това, може би, когато думите, сричките и гласът изтлеят напълно и с тях – желанието за каквото и да е признание.

Превод от португалски: Емилия Кръстева