виц за "монахиня"

В празен автобус пътува пънкар и монахиня.
Пънкарят:
- Ехххх, как ми се чука..
Монахинята се изчервява и на следващата спирка слиза от автобуса.
Шофьорът:
- Пич, мога да ти помогна. Тази монахиня всеки ден ходи на гробището и се моли. Маскирай се като Господ и работата ще стане..
На другият ден пънкарят се маскира като Господ и отива на гробището. Гледа монахинята се моли. Приближил се и казал:
- Аз съм твоят Бог. Сега трябва да правим секс..
Монахинята:
- Добре, но аз съм девствена. Нека да бъде отзад.
Пънкарят се съгласил.
След половин час бурен секс пънкарят сваля маскировката и казва:
- Аз съм пънкарят, аз съм пънкарят...
'Монахинята' също сваля маскировката и вика:
- Аз съм шофьорът, аз съм шофьорът...
ха ха ха :)))))))))

Цитати от книги на Веселин Ханчев

Парижкият дъжд,
възпят от една шарманка

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма веч обич, хляб и платна.
От боите остана ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
- Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
"Проси!"
После много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погали едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкия дъжд!
Шегобиеца дъжд, който весело чука и свети,
черен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
своите едри монети,
своите сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.


Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната,
Само тъмния вятър шуми.
Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?


За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които,
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани".

виц номер 1

Мили сине,
Тъгуваме по теб. Много ни е тежко откакто си в затвора, няма кой да изкопае лозето, няма кой да засади картофите

Мила мамо,
И вие ми липсвате. Лозето по-добре въобще не го копайте, че за това, дето ще го намерите ще ми лепнат поне още 20 години, че и вас ще ви вкарат при мене
... ... ...
Мили сине,
С писмото ти дойдоха някакви полицаи. Изкопаха цялото лозе, нищо не намериха.

Мила мамо,
Каквото можах да направя оттук - направих. Засадете си картофите сами!

:))))))

Башкирски език

Башкирският език (Башҡорт теле) е тюркски език, говорен от около 1 870 000 души в Русия (главно в Башкортостан и съседните райони). Близък е до татарския език и от 1940 използва модифициран вариант на кирилицата. През 1930-те е използвана писменост на базата на латиницата, а преди това - арабската азбука. В момента се разработва башкирски вариант на латиницата, който трябва да замени кирилицата до 2010.

Въпреки че башкирите са от угро-фински произход, след завоюването на страната от Монголската империя езикът им е силно повлиян от кипчакския, на чиято основа се развива съвременният башкирски език. Исторически той е тясно свързан с татарския език и до 1920-те и в двете области книжовен език е старотатарският. Литературният башкирски език е създаден със съдействието на съветските власти на базата на диалекти, максимално отдалечени от книжовния татарски език.


Башкирска азбука  

Башкирска азбука (Башҡорт әлифбаһы) [baʃqụrt ælifbahɯ]
Аа (а)[a]Бб (бэ)[b]Вв (вэ)[w], [v] в чуждици
Гг (гэ)[g]Ғғ (ғы)[ɣ]Дд (дэ)[d]
Ҙҙ (ҙ)[ð]Ее (йе)[e], [je]Ёё (йо)[jo]
Жж (жэ)[ʒ]Зз (зэ)[z]Ии (и)[i]
Йй (ҡыҫҡа и)[j]Кк (ка)[k]Ҡҡ (ҡы)[q]
Лл (эль)[l]Мм (эм)[m]Нн (эн)[n]
Ңң (эң)[ŋ]Оо (о)[ụ]Өө (ө)[œ]
Пп (пэ)[p]Pp (эр)[r]Сс (эс)[s]
Ҫҫ (ҫэ)[θ]Тт (тэ)[t]Уу (у)[u]
Үү (ү)[y]Фф (эф)[f]Хх (ха)[x]
Һһ (һа)[h]Цц (цэ)[ʦ]Чч (чэ)[ʧ]
Шш (ша)[ʃ]Щщ (ща)[ɕ]Ъъ (ҡатылыҡбилдәһе)[ʔ]
Ыы (ы)[ɯ]Ьь (йомшаҡлыҡбилдәһе)[ʲ]Ээ (э)[ɛ]
Әә (ә)[æ]Юю (йу)[ju]Яя (йа)[ja]

за Башкирия

Башкирия (Република Башкортостан или Башкортостан) е субект в състава на Руската Федерация. Заема площ от 92,6 хил. км2 (0,84 % от общата площ на Русия, 29-то място в РФ). Разположен е на границата между Европа и Азия и заема основно Южен Урал, равнините на Башкирското Предуралие и хълмисто-равнинната част на Башкирското Задуралие.
На север граничи с Пермска и Свердловска области, на изток с Челябинска област, на югоизток, юг и югозапад - с Оренбургска област, на запад - с Република Татарстан, на северозапад – с Удмуртия.
Влиза в състава на Приволжки федерален окръг и Уралски икономически район.
По данни от 2000 г. в републиката живеят 4 104 336 души (2,83% от населението на Русия, 7-мо място в РФ).

Република Башкортостан е създадена на 23 март 1919 г. като Башкирска АССР в състава на СССР. От 31 март 1992 г. Република Башкортостан влиза в състава на Руската Федерация.

Населението на Башкортостан възлиза на 4 104 336 души, от които 2 626 613 – градско население. Мъжете са 1 923 233 души, или 46,9% от общия брой.
Етническият състав населението е: - руснаци (36,32%); - башкири (29,76%); - татари (24,14%); - чуваши (2,86%); - марийци (2,58%); - украинци (1,35%); - мордовци (0,63%); - беларуси (0,6%).
96,4 % от населението владее руски език. Башкирски език владеят 25,8%. Татарски език - 34,0% от населението.


Административно-териториално републиката се дели на 54 административни района, 21 града, 4 674 населени места.

Райони :
Абзелиловски; Алшеевски; Архангелски; Аскински; Аургазински; Баймакски; Бакалински; Балтачевски; Белебеевски; Белокатайски; Белорецки; Бижбулякски; Бирски; Благоварски; Благовещенски; Буздякски; Бураевски; Бурзянски; Гафурийски; Давлекановски; Дувански; Дюртюлински; Ермекеевски; Зиан-чурински; Зилаирски; Иглински; Илишевски; Ишимбайски; Калтасински; Караиделски; Кармаскалински; Кигински; Краснокамски; Кугарчински; Куш-наренковски; Куюргазински; Мелеузовски, Мечетлински; Мишкински; Миякински; Нуримановски; Салаватский; Стерлибашевски; Стерлитамакски; Татишлински; Туймазински; Уфимски; Учалински; Федоровски; Хайбуллински; Чекмагушевски; Чишмински; Шарански; Янаулски.


Основни градове:

Агидел, Баймак, Белебей, Белорецк, Бирск, Благовещенск, Давлеканово, Дюртюли, Ишимбай, Кумертау, Межгоре, Мелеуз, Нефтекамск, Октябрский, Салават, Сибай, Стерлитамак, Туймази, Уфа, Учали, Янаул.
Столица - град Уфа.

Републиката е разположена на склоновете на Южен Урал и в Предуралието.
Най-високата точка на територията на Башкортостан е планината Ямантау (1638 м.). Най-големи реки на територията на страната са Белая (Агидел) (1430 км) и притоците ѝ Нугуш (235 км), Сим (239 км), Уфа (918 км), Дьома (556 км), Сакмара (760 км) и Ик (571 км). Има около 2 700 езера.
Климатът е умерено-континентален. Средногодишна температура - +0,3° в планините и +2,8° в равнините. Средна температура през януари - -13,3°С, през юли - +21,6°С. Средногодишни валежи - 300-600 мм.
Горите заемат над 40% от територията на републиката. В Предуралието има смесени гори, а на север, в западната предпланинска част - борови и брезови гори.

В Башкортостан има залежи на минерални суровини, нефт, газ, въглища, желязна руда и злато.


Най-важните отрасли са нефтодобива и нефтопреработката; нефтохимия (производство на горива, смазочни масла, мазут, синтетичен каучук, спирт, нефтобитум, синтетични смоли и пластмаси, хербициди и др.); машиностроене и металообработка; цветна и черна металургия.
Развита е и дървопреработвателната промишленост и производството на строителни материали.
Селското стопанство е насочено към производството на зърно и животновъдство. Отглеждат се пшеница, ръж, овес, ечемик и захарно цвекло, както и слънчоглед.



Великотърновски университет "Св. св. Кирил и Методий"

Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ е четвъртият по големина университет в България след СУ "Св. Климент Охридски", Технически университет - София и Университет за национално и световно стопанство, разположен в град Велико Търново. ВТУ "Св.св. Кирил и Методий" е създаден през 1963 година, като Висш педагогически институт „Братя Кирил и Методий“.
Основатели на Великотърновския университет са проф. Александър Бурмов и проф. д-р Пеньо Русев, които са съмишленици, съратници и приятели. Те са авторитетни учени и администратори, ревностни привърженици и радетели на всяка нова, градивна и перспективна идея, които подбират първите университетски преподаватели, като "вербуват" свои колеги от София за "търновската кауза". Преустройват се старите казармени помещения, разположени в местността Света гора на аудитории, семинарни зали и кабинети, комплектуват се първите катедри и така през есента на 15 септември 1963 година отваря врати вторият университет в България, който има за патрони светите братя Кирил и Методий, с името Висш педагогически институт "Братя Кирил и Методий".
Университетът наследява просветните и културни традиции на знаменитата Търновска книжовна школа от XIV век и се утвърждава като авторитетно висше училище за хуманитарни знания и изкуства, като престижен учебен и научен център. Първите 340 студенти се обучават в 4 специалности: „Българска филология“, „Руска филология“, „История“ и „Изобразителни изкуства“. През първата година обучението се осъществява от около 25 редовни щатни преподаватели и асистенти и 10-15 хонорувани професори и доценти от софийски висши училища и институти на БАН.
Целите на Александър Бурмов и Пеньо Русев са били да възродят старите културни традиции на престолния Търновград, да събудят евтимиевския реформаторски и родолюбив дух у своите ентусиазирани студенти.
Първостроители на великотърновското висше училище са още професорите Георги Димов, Иван Гълъбов, Иван Дуриданов, Станчо Ваклинов, Христо Данов, Велизар Велков, Страшимир Димитров, Никола Кожухаров, Васил Стоилов, доцентите Галина Тагамлицка, Михаил Кац и ст. преп. Димо Минев.
Паралелно с усвояването на академичните форми и методи на работа и усъвършенстването на учебния процес се появяват първите научни публикации, учебници и монографии, първите защити на дисертационни трудове, първите хабилитации на младите великотърновски преподаватели.
официален сайт на ВТУ


uni1
През есента на 1963 г. във Велико Търново разтваря врати първият извънстоличен университет, който има за покровители светите братя Кирил и Методий. Наследил просветните и културни традиции на знаменитата Търновска книжовна школа от ХIV век, той се утвърждава като авторитетно висше училище за хуманитарни знания и изкуства, като престижен учебен и научен център. Най-напред той се нарича Висш педагогически институт „Братя Кирил и Методий“. Първите 340 студенти се обучават в четири специалности: Българска филология, Руска филология, История и Изобразителни изкуства. През първата година обучението се осъществява от около 25 редовни щатни преподаватели и асистенти и 10-15 хонорувани професори и доценти от софийски висши учебни заведения и институти на БАН.
Сред първосъздателите на Великотърновската Алма матер се открояват ректорът чл.-кор. проф. Александър Бурмов и зам.ректорът проф.д-р Пеньо Русев – двама съмишленици, съратници, приятели, сътворци на едно голямо и трайно историческо дело, каквото е създаването на ново хуманитарно висше учебно заведение през 1963 г. извън столицата.
uni2
Само след осем години българската общественост и правителството считат, че във Велико Търново са налице предпоставките и условията, които дават облика на един съвременен университет. С указ на Държавния съвет на НРБ N 586 от 13 октомври 1971 г. Висшият педагогически институт във Велико Търново е преобразуван в университет. На 14.Х.1971 г. тогавашният председател на Държавния съвет Тодор Живков огласява указа за създаването на Великотърновския университет и връчва символичния ключ на ректора проф. Жельо Авджиев. Това паметно събитие съвпада с организирания международен научен симпозиум послучай 600-годишнината на Търновската книжовна школа, чийто законен и достоен наследник е Великотърновският университет.
През изминалите години Великотърновският университет наистина се утвърди като най-големият държавен университет в България извън столицата, като учебен и научен център с национален и международен престиж. С високо квалифицирания си научно-преподавателски състав, с многообразието от университетски специалности, с добре изградената и съвременно обзаведена материално-техническа база той отговаря на нуждите и задачите за преструктуриране на висшето образование в България, които новото време неотменно налага.

Ректор на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ е проф.дпн Пламен Анатолиев Легкоступ.
az-copy

Адрес и контакти:
5000 Велико Търново
ул. „Теодосий Търновски“2
тел: +359 62 618333
e-mail: mbox@uni-vt.bg
www.uni-vt.bg
2011 година


Каракачани и гагаузи – етнически и религиозен идентитет

Шиитският ислям (от арабски: شيعة علي - шиат Али, т.е. от партията на Али) е вторият по големина клон на исляма. Последователите му се наричат шиити и са около 10-15 % от мюсюлманите.
Шиитският ислям е създаден като политическо движение, подкрепящо Али – братовчед и зет на Пророка Мохамед. Близостта на Али до Пророка дават на шиитите самочувствието, че това религиозно течение е приближено на самия Мохамед. След смъртта на Али през 661 г., култът е пренесен върху неговия син Хасан, а след смъртта на Хасан – върху по-младия му брат Хюсеин. Мъченическата смърт на Хюсеин в Кербала (Ирак) през 680 г. прави този град свещен за шиитите.Преклонението на шиитите към имамите прави тази общност лесно управляема и сплотена. Ранните шиити са били често преследвани и до голяма степен са били опозиция на официалната власт. Болшинството шиити днес принадлежат към общността Шиити на Дванадесетте Имама и обитават държавите Иран, Азербайджан, Ирак, Ливан, Саудитска Арабия, Бахрейн, Индия иПакистан. Друга общност са Зайдиските шиити (в Йемен) и Исмаилските шиити (Индия, Пакистан, Сирия и Йемен).
Религиозната власт на шиитските духовници се приема на основание на това, че те представляват днес Дванадесетте имама. Те, също така, получават и финансови дарове, което ги прави икономически автономни. Шиитските духовници най-често са муллахи и муджтахиди. Най-висшият духовен пост е марджа ал-таклид. Аят-Аллах или аятолах са почетни съвременни титли и нямат значение за религиозните функции на духовното лице.
В Иран, където шиитството е държавна религия след Ислямската революция от 1979 г, се наблюдава широко навлизане на духовници в общественият живот, с подкрепата на политическия елит. По този начин позициите и авторитетът на шиитския ислям нарастнаха и той излезе от възприемането му като сектантско движение и се разпространява в други държави – ПалестинаАфганистанЛиван и т.н..


А. И. Манов. ЗА ГАГАУЗИТЕ

Турските народи, преди да нахлуят в Европа, живели в Монголия, под общо название Огузи. Намерените загадъчни надписи по скалите на брега на реката Орхан (приток на р. Енисей), които са прочетени при съдействието на известния ориенталист Томсен, принадлежат на особено тюркско племе, наречено Тюрк-Огуз. Тези турски народи, след дълго съжителство, са били най-сетне принудени да се движат по направление към южноруските степи поотделно и в отделна политическа самостоятелност, като:
1) печенеги, ;
2) узи;
3) кумани.
В IХ век те заемали вече областта между р. Волга и Янк. В 1055г. узо-тюрките, гонени от куманите, за пръв път нападнали на руското Переяславско княжество. Руските князе се опълчили против тях в 1060г. и тъй ги победили, че те били принудени да бягат по дирите на печенегите към югозапад. През 1064г. те минали Дунава. Една част от тях е попаднала под византийската власт, а друга част се е завърнала и се е настанила край руската граница под название "Черни Клобуки" (Черни Калпаци, на турски Кара - калпаклъ). Според гръцкия историк Папаригопуло се е появил в 1065г. по бреговете на Дунава, един турски народ, наречен Узи или Огузи. Според Скилица той се е състоял от 600 000души, а според Зонар само от 60 000 души; те преминали Дунава с лодки и разпръснали българо-гръцката войска, която била изпратена да попречи на преминаването им. След това те се установили в северна България. Една част от тях е заминала към Солун и Гърция, като е плячкосвала и грабила. Навръщане тя е била обаче, принудена по причина на тежка зима, да хвърли плячката; тя се завърнала в окаяно положение при своите край Дунава. От тука те плячкосвали Тракия и Македония. Тогавашният византийски император Константин Дукас опитал се да ги подкупи чрез подаръци, за да се завърнат, но не успял. Тогава той се е принудил да се опълчи против тях. Но по онова време е било положението на императора толкова окаяно, че императорът не е могъл да излезе срещу узите с повече от 150 (?) души! За щастие на императора, получено било известие, че те били погубени от глад, чума и от българите и печенегите, които ги нападнали. От узите, които останали от по-напред под властта на византийците, като техни съюзници и поданици, мнозина се установили да живеят около Дели-орман, където те намерили техните сънародници печенеги. Тая компактна там маса, служила като гнездо и място за прибежище на всички придошли едноплеменни разни тюркски племена, които с време се асимилирали с другите, като е останало общото им име Турци. Това обстоятелство е спомогнало да пазят и до днес националното си съзнание като Турци.
Един поглед върху названията на делиорманските села ще ни убеди за някогашните там турски племена и семейства. Напр. с. Узлар, (уз-лар = узите), Хорозлар, Азаплар, Герзалар, Сонгулар, Сиахлар, Каспичан (название на едно от турските племена), Кочулар, Дураклар, Гейкчилер и др.
Християнството не е могло да разбие тая компактна маса и да я приеме в лоното си, както е станало с другите турски племена, живущи между християнското население. И до днес Делиорманците си запазили отделното от османските турци национално съзнание и затова, запитани какви са, не отговарят "турци сме", но "биз ислямъс" (ние сме ислямци), по същия начин както и християнските узи (гагаузи) отговарят често "биз християниз" (ние сме християни), в различие от гърци, българи и др.
Евлия Челеби, който е писал пътуването си през ХVII век (1651г. и др.) из българските земи, обиколил е и областта "узи-еялет". Значи през 1651г. областта в североизточна България се е казвала узска (гага-узска). Челеби казва, че населението в Силистра е от среден ръст, здраво телосложение и веселяци; те носят татарски калпаци и са от татарско произхождение. Освен тях има добруджански племена Читаци, произлезли от смесване на татари, българи, власи и молдованци. Жените им ходят забулени; те са много целомъдрени, срамежливи и се закриват добре. Читаците почитат всичките си гости и ги канят на гощавка. Хората са кротки, искрени, с добри нрави и характер. Раите на гр. Добрич (Хаджи Оглу Пазарджик) се наричат добришки читаци; те образуват едно чудно общество. Добруджанци и Делиорманци са отделни племена; те са смели и храбри юнаци .
Челеби намира различие в техния език от османлийския. Отбелязваме тука някои от тези думи, които са до днес в употребление между гагаузите. Например: калаик (гагаузки халаик) робиня, кавра (кавра) донеси, мечекли (мечикли) чума, гивенде (гювенде) проститутка и др.
Както се вижда, Челеби нарича добруджанците и делиорманците Читаци, особено племе, които са раи на османските турци, макар мюсюлмани. Всичко това иде да потвърди, че делиорманците не са османци, изпратени там от Анадола или друго място, но са същите ония племена, особено узи, които са образували компактна маса в Делиормана, под общо название Турци. По характера Делиорманците имат сходство повече с гагаузите, отколкото с османските турци. Когато османският турчин е свиреп и неотстъпчив спрямо другите вери, делиорманецът е тих и не прави разлика между него и християните. Гостоприемството у тях е развито до висша степен. По говора, делиорманците имат също по-голямо сходство с гагаузите отколкото с османците. Между много други можем тук да приведем още, че когато османците употребяват за потвърждение думата евет (=да), делиорманците и гагаузите употребяват думата яа (=да). По-обширно ще говорим за това на друго място. Между гагаузите има предание, според което, между делиорманските турци и гагаузите има разлика колкото между ципите (обвивките) на лука: "бизим арамъз бир сован зар кадардър". Делиорманците се наричат обикновено амуджа (=чичо). Предполагаме, че делиорманците са турци от узко произхождение.
Византия е имала особени полкове, наречени узки, които се отличавали по юначество и храброст. Тези полкове служили като погранични, против нахлуванията от север. Същите обаче, полкове, изпращани против османците често се съединявали с османците, вместо да се бият с тях.
За началото на създадената първа огузка или узка държава Г. Баласчев разправя следното: Селджуският султан Изедин Кайкавуз, през нашествието на монголите в Мала Азия, изгубил престола си и се е предал в ръцете на Палеолог (в 1261г.). Султанът живял с християните като добър християнин, а между турците изповядвал мюсюлманската вяра. Нагласено било от императора да се даде помощ на Изедин, за да завземе северозападния кът на черноморското крайбрежие, което тогава съставлявало част от българското царство. Тази крайбрежна област е била известна в ХІІІ и ХІV век под названието Карвунска с главния град Карвуна или Карбона, сега Балчик. Българският цар Константин Тих не е успял да прогони новия си опасен неприятел, който се е вече настанил в богатата черноморска област. Византия посочила тази област на съплеменниците и сподвижниците на Кайкавуз с цел да й служи като опора против чуждите нашествия откъм север. Веднага след организирането на държавата си, Огузите пратили тайно известие на сродните им турски семейства в Анадола, отдето много турски семейства са заминали в Добруджа. Много тюркменски племена се поселили тогава в източните провинции на Никейското царство и приели гръцкото поданство. От тях Изедин рекрутирал многочислени войски. Византийският император заселил част от тях в карвунската област и в одринско, дето и до днес се намират християни, които говорят турски. Тази новосъздадена държава на Кайкавуз, била поставена под църковното ведомство на Цариградската Патриаршия. Изедин се представлявал като християнин; той намерил в Карвунската си държава едноплеменниците си узи и с тяхното участие е засилил значително мощта си, като основал една самостойна и независима в политическо отношение, държава.
Днешните гагаузи, според Баласчев, са потомци на сподвижниците на султана Изедин Кайкавуз, от когото са получили прозвището си гагаузи.
Около 1346г. в Карбона (Балчик) се е намирал болярски род Баликас. Това име е турско (балък = риба). След неговата смърт огузгия престол заел Добротица (Добротич), брат на Баликас, с висока владетелска християнска титла, деспот. През владичеството на Добротич огузката държава толкова се е усилила, щото тя е имала много връзки със съседните си държави. Оттогава още тя почнала да се нарича вместо карвунска земя - Добротишка. Турските писатели я наричат Добруджа. Тая огузка държава на Кайкавуз или Гайгавуз съществувала независима 130 години с отделен екзарх, подчинен на цариградския патриарх. След падането на огузкото царство под Османците, голяма част от огузите била принудена да приеме ислямизма. Друга част пък, която била по-твърда в религията си, криела се дълго време, като представлявала, че е мохамеданска. Това те могли толкова лесно да сторят, колкото те и така почти по нищо не се отличавали от османците, освен по религията си. По такъв начин османското население с приемане в редовете си на разни други турски племена, като узи, кумани и печенеги и др., значително се увеличило в тия страни.
Известно е, че след падането на Цариград в турски ръце, султанът признал като глава на всички православни християни, без разлика на тяхната народност, само цариградския патриарх. Доколко османците продължавали да бъдат опиянени от успехите си, нито дума не могла да става за черкви, училища и за раята. Религиозните обреди се извършвали скришно. Когато, обаче, патриархът почнал да се вслушва от великия везир, а владиците от пашите, християните почнали вече по-открито да извършват религиозните си обреди и да отварят училища. Узите, като народност без култура, били изоставени съвършено в ръцете на цариградския патриарх, който разполагал с тях по национално и религиозно отношение. Голяма част от узите взимат гръцкото образование и възпитание и се наричат елини; друга част остава под влияние на българите и друга на турците. Това е причината дето гагаузите, потомци на старите узи, ги разделят на същински и на български. Първите живеят край Черно море, те са били под гръцко влияние. Българските са били под българско влияние ( в Провадийско). Всъщност обаче, едните и другите са гагаузи. Българските казват напр. "свети, како, леля и др.", когато гръцките казват ай (свети), абла (како), тийзе (леля) и др. Турските гагаузи в с. Дормушкьой казват на иконата по турски пут тахтасъ (дъска на идола), в с. Войводакьой таптъъмъз тахта (дъска, на която се кланяме), а пък българските и гръцките казват икона. Преследванията, на които гагаузите са били изложени от турците, ги принудили да се преселят, заедно с българите, в Бесарабия. Според Мошков в Бесарабия са се преселили 70 000 гагаузи.
След покоряването на узката държава от Беазит, узите не се споменуват вече. Ев. Челеби (ХVІІ век) нарича областта узка (узи еялет), без да споменува за узите, той ги нарича Делиорманци, Добруджанци и Читаци. Узите се вече наричат гагаузи (гага-узи). Това прозвище не е ново, както някои предполагат, нито се счита като псувня, както казва Иречек. Напротив, гагаузите помежду си, не се наричат с друго национално име, освен: "бен гагаузум", т. е. аз съм гагаузин. Особено, когато той иска да даде важност на себе си и казва "бана гагауз дерлер", т. е. на мене казват гагаузин - сир. аз не съм обикновен човек, но съм благороден и юначен гагаузин. Гагаузите нямат доверие на никой народ, като ги считат по-долни от тях. Когато се срещнат двама непознати гагаузи, за да се уверят дали са едноплеменници, те се питат "сен миннет ми син?" т. е. от нашите ли си (от народа ли си), значи гагаузин ли си? Щом получи отговор "миннетим", тогава само си говорят без стеснение (откровено). Според казаното се вижда, че днешното прозвище гагаузин не е псувня, но напротив, то се произнася с гордост. Наистина, има случаи, когато гагаузинът, запитан за народността си, отбягва да се нарече гагаузин, като в такива случаи се нарича християнин. Това, обаче, е следствие на преследванията и налагания от разни органи на властите, които не признават гагаушки народ; те ги накарват да се казват българи.
Колкото се отнася до произхождението на думата гагаузи, мнозина са дали разни тълкувания. Академикът Радлов смята, че думата гагауз е съкращение на думата агуз или огуз, название на племето, известно в историята под името узи, огузи. Г. Димитров е написал цяла статия за филологическото развитие на думата гагауз с всевъзможни тълкувания. Ив. Николау счита гагаузите за най-старите местни жители на гр. Варна, Балчик и Каварна, наречени Агави, Катузи и Кробизи, които споменува Плиний. Думата гагауз тълкува от Агавуз. Апостол Андрей, който посетил Варна ги нарича Агавуз.
От всичко дотук казано се вижда, че всички национални или прилагателни думи, предназначени да обозначат гагаузите са сходни и се въртят около думата гагаузи. За нас е важно, дали под думата гагаузи се разбират узите, за което ние сме уверени не само поради досега казаните причини, но и заради това, че и езикът и обичаите им са едни и същи, а главно защото между народа има предание за идването на техните прадеди откъм Дунава. Даже до днес се говори между гагаузите за бившето гагаузко знаме, което един ден щяло да бъде поставено на върха Чаракмана до Каварна, дето щели да се съберат всички гагаузи. Това знаме, както чухме да разправят гагаузите във весело настроение, се състояло от разярен петел на червено поле.
Колкото за нас, ний съвсем не се безпокояваме от представката гага, гаг, ага и др. пред думата уз, тъй като за каквито и да считат гагаузите, те всички са от "минета", както те казват. Жалкото е, че те са осъдени на изчезване като малък и некултурен народ. Това е причина, дето ние се наехме по възможност да издадем в отделна книга всичко, що се отнася до тях. Това правим особено като имаме предвид, че мнозина незнаещи техния език, обичаи и др. писали за тях неверни съобщения.
По езиково отношение не съществува почти никаква разлика между говора на всички гагаузи. Езикът им е много сходен с онзи на османските турци и заради това те, когато искат да знаят дали неговият събеседник знае неговия език, не запитва дали знае гагаушки, но дали знае турски; той запитва "тюркча билиормусум". От това става ясно, че признава за неговия език турския. До освобождението ни, гагаузите употребявали гръцката азбука. За книги за прочит им служили така наречените караманлийски написани с гръцки букви на турски език. Обаче те не го разбирали напълно. Доста голяма разлика има обаче, гагаузкия език от куманския. Ако сравните куманския речник (Codex cumanicus) на Д-р В. Радлов с гагаушкия словар на В. Мошков, ще изпъкне голямото им различие.
Колкото се отнася до облеклото на гагаузите, то не е било еднакво в разни времена. Преди около 150 години, доколкото узнахме от стари хора, облеклото у мъжете се е състояло от бир гьошлю чаашир; той е бил един вид тесен потур със или без гайтан, с широки крачоли (пача), джамадан, един вид жилетка с двойни копчета от гайтан, контош горна дреха и широк кушак (пояс). Контошът се е наметвал обикновено върху лявото рамо, вместо да се облече. На главата тургали чалма (широк шал). Главата остригвали като оставяли перчем. На краката носили бели чорапи и емении (турски пантофи). Изобщо гагаузинът обичал да се гизди; такива наричали кърнак (наконтен).
Преди около сто години облеклото почнало да се изменя, като тесните чаашири станали широки. На главата тургали таке, около което обвивали шервиет (черен шал). По-после почнали да носят фес и го обвивали с копринена или обикновена кърпа, докато най-после е останал само фесът. Във Варна носили и широки шалвари както гърците от Измир.
Жените носили дон (гащи), дълга риза (гьомлек), дълга антерия с къси ръкави, подобни на кримските татаркини, контош, обшит със сърма, кушак (пояс), мамука (забрадка), фес, обвит с чембер и най-горе голям шал. На краката терлик (един вид чехли) и зимно време лалъни. По-после почнали да обшиват феса с разни украшения. По-богати тургали на феса желтици, тас тепе. Около шията тургали огърлица от маргарити, махмудиета и др. По-после се изхвърли антерията, като употребили шалварите, които се носят до днес. Най-горе - шала. Лицето се мазало с белило, червило, както и с бенки.
Телосложението у мъжете е правилно, среден ръст, широки гърди, силни ръце и крака, мургава кожа, голям нос, повече брюнети и пъргави. Момите са красиви, кожата е бяла, валчесто и пълно лице и развити гърди. Момата не се крие сега от момъка; когато говори с него покрива устата с пръсти. По характер гагаузинът е весел и щедър, даже разсипник; той е много гостоприемчив. Докачен в честолюбие, защитава се до смърт. Търпелив и безстрашен. За да докаже безстрашието, предприема най-опасни работи, даже с нож се наранява за да покаже, че не е малодушен. Такива наранявания неведнъж са ставали във Варна при весело настроение. Имало даже случаи, дето гагаузите си отрязвали месо от кълката си, за да покажат безстрашието. Чупвали с ръце джамовете на прозорците и строшавали със зъби стъклени чаши. Такива работи са били нещо обикновено, както показват следните стихове от гагаушка песен:
Миханее вармалъ
Тезкяхтара чатмалъ
Кадехи кърмак
Елини сармак
Ховардая, ховардая
Пек намдър
(т.е. да се отива на механата, да се закачи тезкяхтарина, да се чупи чаша, да се завие ръката на ховарда (гулайджия), това е много славно).
В семейството мъжът е главата; той заповядва. Жената е послушна на мъжа си. Да се води мъжа по жената, счита се за унижение. За мъжете, които се водят по жената казват "сенин башина кара койор феси" (на твоята глава жената турга феса, т. е. водиш се по жената.
В религиозно отношение гагаузите са фанатици. Най-древните черковни постановления се изпълняват от тях с фанатизъм, даже ако те са криви и против изискването на черквата. Никой не може да ги убеди в противното: бойле булдук, бойле япаджаиз (така ги намерихме, така ще ги направим). Народността и вярата са днес за тях еднозначующи. Това се вижда от следните стихове на гагаушката песен, съставена в навечерието на освободителната война, когато каварненският гражданин Амира със 70 души негови другари са защитавали града Каварна от нападенията на черкези, татари и турци.
Аалеме бе нинем аалеме биз гене гелириз
Християн огруна биз кан дьокериз
(т. е. не плачи майко, не плачи, ние пак ще дойдем, заради християнина леем кръв).
И в последната всесветска война, както говорят, гагаузите са показали безстрашие, особено в атаката.

Гагаузи

1. Политическа история, демографска и социална структура

Гагаузите са твърде интересна общност, произхода на която интригува учени, фолклористи и немалка част от широката ни аудитория. Те са „огледалният образ“ на помаците (българомохамеданите) сред етническите малцинства: т.е. „дали си езика, но вярата не“. Определено може да се каже, че гагаузите са езиково малцинство – българи говорещи в домашна среда на турски език, които са запазили чрез фолклора връзката си с българския език.

Един от може би най-популярните автори за живота и културата на гагаузите, етнографът М. Губогло, посочва общо 21 версии за произхода на общността (към която принадлежи и той), която е пръсната в няколко страни между европейския и азиатския регион. В исторически план присъствието им по нашите земи е обект на изследване на български и чужди специалисти още от края на XIX в. макар, че някои автори като румънеца Николае Йорга твърдят, че гагаузите са „твърде старо население с корени в древността“. По отношение на проблема дали гагаузите са по-старо автохтонно население (йерлии) или по-ново преселническо, битуват противоречиви мнения. Във връзка с първото становище с препратка към миналото съществуват исторически данни, че предците на тези които се назовават гагаузи, са дошли отвъд Балканите. Според Константин Иречек във вътрешността на Североизточна България (Добруджа и Силистренско) и по крайморските селища (най-вече във Варненско), още преди идването на османците изконно е живеело тюркоезично население, като в крайморските земи то е останало християнско, а във вътрешността на страната е приело ислямските култове. Изтъкнатият чешки историк се опира на хипотезата за участието на куманите в етногенезиса на гагаузите; според него именно куманите се наричали „узи“ или „огузи“, откъдето идва понятието гагаузи. Потвърждение на своята теория Иречек намира в италиански карти от XIV в., където съществуват имената на крайморските селища, както и по описанието на Павел Джорджич, който посочва, че те били населени с християни.

„Селджукската“ хипотеза, която е свързана по генеалогичен път с „куманската“, както и „огузката“ (узката) и „караманската“, са най-разпространените версии за потеклото на гагаузите, което налага мнението за тюркския им произход. Освен К. Иречек върху тюркската етногенетична хипотеза на общността с аргументирани доводи се изказват и други небългарски учени. Така например тази идея се подкрепя от руски капацитети като В. Григорович (1869), Ф. Успенски (1879), П. Голубовски (1884), В. Радлов (1887). В. Мошков разграничава куманите от узите и създава своя хипотеза (узка), като изхожда от сведенията в руските летописи. За куманския и узкия произход на гагаузите имат своята позиция и бесарабският свещеник и просветител М. Чакър (1934), Жан-Батист Ноде (1991), Л. Чимпоеш и др.

Куманския произход на гагаузите събужда интереса и намира последователи и сред български учени (Кънчов, Романски, Шишманов, Иширков). При всички случаи куманското потекло на гагаузите по мое скромно мнение не трябва да се абсолютизира, но не трябва да се забравя, че куманите са играли значима роля по времето на Второто българско царство и че е твърде вероятно Асен и Петър, болярите Балик, Добротица и Иванко (оглавяващи последните български княжества през XIV в.), да са с куманско потекло. За тях имат своите версии небезизвестните наши учени П. Мутафчиев („Произходът на Асеневци“/1928) и В. Златарски („Потеклото на Петра и Асеня...“/1933), а в последно време и Ив. Градешлиев (1994) и Г. Атанасов (1996). „Куманската“ теория е солидно аргументирана с исторически и най-вече архитектурни изследвания.

Другата констатация, че коренът на гагаузите е узки (огузки) се застъпва главно от руския изследовател В. Мошков (1904). По негово мнение гагаузите произхождат от узите, известни още като „каракалпаки“ („черни калпаци“)[1], заселени в Южна Русия (Малая Русия) и приели православието през XI-XII в. Не след дълго, заедно с други тюркски племена (кумани, печенеги) те се преселват на Балканския полуостров. Тъй като няма писмени източници, че гагаузите са потомци именно на тези племена, В. Мошков търси своите доказателства в теренния езиков и етнографски материал. Руският учен привежда различни примери, между които и факта, че гагаузите наричат своя език „тюркче“, а не „гагаузки“, което се тълкува от него като своеобразен знак за тюркското им потекло. За названието „гагаузи“ той е солидарен с мнението на Радлов (1887), че то е съставено от „гаг“ и „ауз“, където „гаг“ е родово име, а „ауз“ е племенното название (от огуз, уз). В интерес на истината Мошков изгражда хипотезата си в полемика с други до този момент становища, като се стреми да оспори евентуалното куманско потекло на гагаузите.

В българския вариант тази теза също има привърженици сред етнографите: А. Манов, Кр. Баев. Според Манов названието „гагаузин“ „не е историческо име на народ, а домашно прозвище на огузи, добито за да означи приемането на християнството“ (1938). А. Манов изказва отношение и към „славянската“ хипотеза, според която гагаузите са езиково потурчени българи, като не премълчава факта, че гагаузите се самоназовават като „старовремски българи“ (Опака и Паламарци), установявайки лични контакти с тях.

Що се отнася до селджукско-турската теза за произхода на гагаузите, може да се каже, че тя е с български „привкус“ и тръгва от Г. Баласчев през 1917 г. макар, че определен принос в това отношение има и англичанинът Х. Хауърт (1880). Селджукската връзка се лансира и от други чужденци като споменатия по-горе М. Чакър, полския тюрколог Т. Ковалски (1933), К. Карпат (1994), както и от други турски учени, сред които е известният историк Исмаил Х. Узунчаршълъ. Особено интересна е теорията на Т. Ковалски, който свързва потеклото на гагаузите с повече от един тюркски елемент. На базата на лингвистични и културно-исторически данни полският учен предполага, че във формирането на гагаузите са взели участие три тюркски етнически елемента: севернотюркски (древен), южнотюркски (доосманска епоха на Балканите) и османо-турски; с определящи втория и третия пласт.

По-цялостно „турско-селджукската“ хипотеза се обособява именно в трудовете на българския изследовател Г. Баласчев и по-точно, в произведението му „Държавата на огузите в Добруджа“. Според него гагаузите произхождат от ония селджукски турци, които през XIII в., предвождани от султан Изеддин Кейкявуз, се установяват на брега на Черно море (между Балчик и Варна) и основават в Добруджа т. нар. „Огузка държава“. В подкрепа на становището си Г. Баласчев, както и П. Ников и И. Димитров (1915), се позовават на легендарния източник „Огуз-наме“. Според Баласчев и сие названието „гагаузи“ произлиза от основателя на държавата (Кейкявуз), тъй като източните народи произнасяли звука „к“ като „г“, т.е. Кейкявуз се произнася като „гагавуз“ (гагауз). „Селджукската връзка“ не е безспорна и се оборва от някои учени, в т. ч. и от познавача на Добруджа проф. Петър Мутафчиев.

Насочвайки потеклото на гагаузите към най-ранните времена от историята на българския етнос, място в проучванията намира и „прабългарската“ хипотеза на братята чехи К. и Х. Шкорпил от края на XIX в. Те лансират теза, според която гагаузите и другото старо население на Североизточна България – т. нар. „гаджали“, са потомци на прабългарите на хан Аспарух. С времето си това схващане е спечелило много привърженици и в българските научни среди: Г. Занетов, Б. Цонев, Ст. Младенов и Е. Боев. В тази рамка попадат различни и дори изключващи се виждания, но основанията не са за пренебрегване, тъй като съществуват исторически данни за установяването на прабългарски групи на Балканския полуостров: в областите Мизия, Тракия и Македония (земи, населявани от гагаузи). Според изследователите, гагаузите и гаджалите са от един и същ произход и се различават само по вяра, те са потомци на онези прабългарски групи, които са дошли на Балканите (предимно в Североизточна България) към началото на втората половина на XII в. Привържениците на тази теория твърдят, че всъщност не славяните са асимилирали прабългарския елемент, а обратно – последният е „погълнал“ част от първия. Може да се предположи, че в горепосочените райони „прабългарският“ етничен елемент е оставил немалко следи и че едновременно с процеса на обединяване на двата основни компонента (прабългарски и славянски), при формирането на българската народност е протичал и друг, макар и не толкова активен – съхраняване на някои прабългарски (тюркски) етнични специфики. В този аспект Е. Боев (1982) отбелязва: „Далеч сме от мисълта да смятаме гагаузите за прабългари, но сме убедени, че те са свързани толкова с тях, колкото и останалите българи, въпреки „турския“ им език“.

Както бе казано по-горе, гагаузката хипотеза почива основно върху две виждания. Освен автохтонната теория за по-стария им произход, съществуват твърдения, че гагаузите са по-ново – преселническо население, свързано с миграциите в границите на българските земи. Сторонник на тази идея е познатият ни проф. К. Иречек, който в определени аспекти изпада в противоречие (да не забравяме, че той е привърженик и на „куманската“ линия). Така например в своите писания чешкият учен споменава, че в с. Добрина (Диздаркьой), което е регистрирано у А. Манов (1938) като гагаузко селище, между жителите има само двама стари йерлии (стари жители), а останалите са гагаузи (т.е. те принадлежат към по-новото преселническо население).

Българска следа в тези доводи можем да потърсим и при родни изследователи, най-вече при Ст. Романски, който отбелязва, че гагаузите са само на пръв поглед „специфично добруджански народностен елемент“, който се среща на отделни места в Провадийско, Варненско и Шуменско, тъй като „подобни народностни елементи, които говорят турски, но изповядват Христовата вяра“, се срещат дори и в Одринско и Македония. В това отношение Романски изтъква, че както и мнозинството от останалото население на Добруджа, тези „говорящи турски християни“ са ново население. Според неговите проучвания, няма нито едно село, населено само с гагаузи, като специално подчертава, че те са се кръстосали с българското население (1918).

Съществуват интересни податки за славянския произход на гагаузите, като един от първите който защитава тази теза е известния ни революционер и писател Георги С. Раковски. Той пише в своите дописки,че гагаузите „не са нито турци,ни гърци, нито никакви други“, а са българи, които са приели турския език. В същият дух се изказват и други автори като А. Защук (1862), Г. Занетов (1895), И. Райков (1903) и В. Дякович (1918). Така възниква и се развива „славянската“ хипотеза, която изхожда от твърденията на самите гагаузи, че са българи християни, които говорят „турски“ език. „Славянската“ хипотеза като че ли намира своето лице приблизително половин век по-късно, в трудовете на българския етнограф В. Маринов (1956). След продължителна теренна работа и систематизиране на богат архивен материал той изказва мнението, че до идването на османците североизточните български земи са населявани предимно от българско население. Всъщност гагаузите и т.нар. гаджали според автора са езиково потурчени българи, но благодарение на християнската си конфесия са запазили чисто българското си етническо самосъзнание. За подобно явление на „огагаузяване“ на българите в Бесарабия свидетелстват и някои други автори, като молдовския историк И. Мещерюк (1957), Л. Покровская (1964), М. Губогло (1967) и в по-ново време Д. Гургуров (1998). Уреденият от последния автор Историко-етнографски музей в с. Кортен (Молдова), представя нагледно неговите виждания по въпроса за потеклото на гагаузите. Основното в „славянската“ хипотеза е извеждането на идеята, че гагаузите са общност, неразривно свързана с българския етнос, за която турският език не е изконно присъщ, а допълнително усвоен.

Назовавани и назоваващи се с това име, гагаузите са тюркоезични, източноправославни групи, населяващи определени райони на трите сложили се в исторически план области на българската етническа територия: Мизия, Тракия и Македония. Териториалното разпределение на гагаузите в България и извън България, показва не само тяхната дислокация, но и намаляването на селищата и броя им в общ план. Статистиката през годините в нашата страна отчита тяхното присъствие през годините: непосредствено след Освобождението (1880 г.) – около 12 000 души, през 1900 г. са били 5501 д., през 1910 г. – 9329 души (най-много), 1920 г. (3669 д.), 1926 г. (4362 д.). Тенденцията до началото на Втората световна война бележи спад, което се дължи на историческия факт, че от 1913 до 1940 г. над половината гагаузи са живели на принадлежащата тогава на Румъния Южна Добруджа (до Крайовската спогодба), които не са били отчетени от преброяванията в България. Анализът на статистическите данни след 1944 г. до ден днешен показва същата тенденция към намаляване, не само на броя на определилите се към групата „гагаузи“, но и на иновации по отношение на говорения от тях „майчин“ език. Към края на 70-те години на XX в. по неофициални данни, гагаузите в България наброяват приблизително 40 хил. души.

През 1992 г. от 1478 души, определили се като гагаузи, 571 (38,6 %) са посочили като майчин език българския, а гагаузки и турски са декларирали съответно 63 и 51 лица (общо 7,7 %). Гагаузите при преброяването от 1992 г. са пръснати във всичките девет административно-териториални области на България, като броят им във Варненска област (където основно живеят те) е най-голям – 349 души. В сегашните ни исторически граници гагаузкото население е най-компактно именно в Североизточна България – около Варна и Балчик, по Добруджанското крайморие и по-навътре – от Добричко до Силистренско, както и в Шуменско, Новопазарско и Провадийско. Тези райони и в миналото са с най-гъста мрежа гагаузки селища. Един от първите след Освобождението, които регистрират най-общо района с отделни гагаузки селища, е Константин Иречек. След проучване в Североизточна България чешкият учен определя местоживеенето на гагаузите в следните очертания: „От Варна техните села се редят край морето чак до дунавското устие, като имат известен център в Балчик... Във вътрешността те живеят и в северната част на Провадийско... Срещат се и в степите около Добрич, както и край Дунава в Силистра... в Шуменски окръг, на пътя за Силистра...“

Значително по-малък брой гагаузи, преселени през периода от Балканските войни (главно от Одринска Тракия), сега живеят в Бургаско, Ямболско, Хасковско и Старозагорско. Важен маркер за тяхната социална и икономическа среда е, че мнозинството от тях живеят в градовете – като една трета от тях са в столицата София. Учудващ факт в статистическите данни оттогава е, че общо от 560 души от страната (37,9 %), които се определили като гагаузи, са посочили циганския за свой „майчин език“; в случая вероятно се касае за роми, които са избрали „гагаузката етническа група“ за референтна. При последното засега преброяване на населението в България през 2001 г., броят на този малък и интересен етнос е стагнирал на 540 души, които обитават главно ареала на Приморския регион. Днес те живеят в села и градски агломерации в района на Варненско, Добричко, Шуменско,Силистренско, в градовете Каварна, Варна, Балчик и в други по-малки селища: Орешак, Кичево, Виница (вече квартал на Варна), Метличина (Варненско), Червенци (Варненско), Генерал Кантарджиево (Варненско), Брестак (Варненско), Добротич, Приморци, Михалич, Есеница, Изворник, Нейково, Крапец, Горичане, Божаново, Твърдица, Българево, Раковски, Могилище, Божурец ( всичките в Добричко), Тръница, Войвода.

Извън днешна България гъста гагаузка мрежа има в Източна и Беломорска Тракия: Турция (Одрин и Хавса – ок. 15 000 души), Гърция (Орестиада и Димотика), в Македония (старо местно население в Зъхненска околия с център Зиляхово), в Румъния (1200 души). Болшинството гагаузи извън пределите на Балканите населява териториите на бившите съветски републики: Молдова, Украйна (31 900 – 2001 г.), Русия (20 200 – 2002 г.), Казахстан и Узбекистан – приблизително около 230 хил. души (С. Брук, 1986). Мнозинството от тях (част от преселническите потоци българско население в резултат на периодичните руско-български войни от втората половина на XVIII до средата на XIX в.), населява сегашните земи на Молдова (80 %) и Украйна (Котловина – Одеска област), Крим, Северен Кавказ. В Молдова техният брой е 150 хил.души, където те населяват главно автономна територия Гагаузия (Гагауз йери). Главен град и столица е селището Комрат (население от 25 000 д.), а иначе в района представителите на общността живеят в общо 3 града (освен Комрат, това са Чадър-Лунга и Вулканещи), както и в 25 села. Немаловажен факт е, че в историческите документи и семейно-родовите хроники и предания за селищата, откъдето са дошли гагаузите, се посочва за тяхна сакрална родина българската етническа територия.

Традиционната народна култура на гагаузите в България по състав, структура и съдържание се вписва изцяло в системата на българската – формирана като източноправославна, по характер аграрна, присъща на уседнало земеделско население и съдържаща архаични елементи от културата на заварените автохтонни и придошлите славянски и прабългарски компоненти, а и на по-късните севернономадски съставки, на българската народност. Културата на проучените преди всичко североизточни групи, а защо не и на югоизточните групи гагаузи у нас принадлежи към условно определяния според езиковата ятова граница[2] източнобългарски вариант. В Северна България гагаузката народна култура се покрива с тази на старото местно население (хърцои, капанци, шиковци, полянци) и на вариантите, формирани с привнасянето на елементи от преселниците балканджии и тракийци. В частност тракийските гагаузи също трудно могат да се различат по бит и култура, от останалите тракийски българи.

Гагаузите са добри земеделци и скотовъди: произвеждат пшеница, ечемик, царевица, ръж, фасул; известни са още с лозарството и винарството си, отглеждат овощия и зеленчуци, едър рогат добитък, овце, свине и домашни птици, а в Добруджа имат и добри традиции в коневъдството. В последно време поминъкът на гагаузите включва наемна полска работа, занаятчийски дейности, строителство и др.

Народната архитектура с различните и компоненти: жилище, обзавеждане, дворно пространство, бит, облекло, храна – всичко е в рамките на съответните за етнографската област материални и поведенчески образци и модели. Семейството, родът и семейно-родовите отношения също са еднотипни с източнобългарския традиционен вариант: две форми на семейство (разширено и нуклеарно), общо родово название от един прародител, спомени и легенди за родовото заселване и миграции, селищно-общностна ендогамия.

Гагаузите у нас споделят напълно общобългарския модел на адаптация спрямо модерността в измеренията и от домашната и селищна среда до сферите на образованието, културата и общественополитическият живот. Въпреки, че гагаузите наричат езика си най-често турски (и по-рядко гагаузки), днес всички те (може би с изключение на тези които са на преклонна възраст), в т.ч. и непосещавалите българско училище, владеят български език.

2. Културен живот, религия и обреден календар

Гагаузите като общност не съществуват самостойно, а се намират в непрекъснат, динамично протичащ диалог с другите и в контекста на този диалог се изявява тяхната идентичност. Специален интерес представлява проблемът за билингвизма и етнокултурната идентичност на общността, което не представлява изключение в етнокултурния живот на общностите.

Домът е материален обект и ключов символ на културата, който отразява и формира семейния живот и навици за труд. Гагаузкото жилище заема обикновено най-слънчевата част от двора и се вписва хармонично към останалите му елементи. Най-предпочитани за строителство на нов дом са наследствените имоти. Мястото върху старата бащина къща носи приемственост, то се приема за „обживяно“ и има свой закрилник-стопан, който ще пази и новите собственици от беди и неприятности. Според установената традиция, често пъти полагането на основите се съпътства с жертвоприношение, коли се курбан на основите, за да изтече кръвта там, или в центъра на постройката. Курбанът задължително е от мъжко животно – най-често агне, петел (препоръчително е да е черно на цвят). Тази традиция се спазва все още в районите на Българево, Ген. Кантарджиево, Брестак, Червенци. В с. Червенци е популярно и поставянето на монети за здраве на майсторите, което сравнително рядко се съчетава с християнските символи. Последното село се слави и с многото си майстори строители. Жителите в с. Метличина правят водосвет и заравят в основите на дома списък с имената на бъдещите негови обитатели, които се споменават и в специална молитва. Най-функционалната пространствена единица е помещението (собата) с огнище (баджалък), в което има и място (на противоположната страна) за съхраняване на вода (бакарлък, бакарда). Регламентиран елемент от интериора на собата е разположената на източната и стена икона или кандило, като иконите са най-често с изображенията на Св. Богородица и Св. Георги на бял кон.

Продуктите и съдовете, свързани с приготвянето на храната, също формират облика на помещението с огнище като част от задължителните му детайли. Ежедневната храна на гагаузите е „маркер“, който ни подсказва, че те имат традиции в отглеждането на зърнени култури (основно жито, по-малко ечемик, овес, фий). Предишното наименование на с. Метличина е Хамбарлък, което е твърде показателно, а мелничарството е утвърден занаят в региона. Приготвянето на хляб и тестени произведения е сред най-важните всекидневни дейности. Полученото след смилането на зърното брашно – изискванията за което са да е прясно, т.е. мляно преди две-три седмици – се замесва на тесто (амур) с квас (мая), за да се приготви хляб (екмек), най-важната храна. Един от интересните начини за подхващане на квас е, да се взема от пяната (каймака) на виното една лъжица когато ври и се слага се в паница с брашно (прави се маята), след което се оформя на кюфтенца и се суши на слънце на прозорците, като ги поставят в торби да не червясват (Българево).

Основни храни в менюто на гагаузите са тестените продукти, сварени в гореща вода: кесмя чорба (наричана още рязана чорба, рязана юфка или триеница), траханата (тарана), халушката, кус-кус, пилафа, баница каварма (с различните й разновидности: млечна, точена, пусюр бюрек, керде, тутманик, тиквеник, кабартми (тиганички) и т.н). От животинските продукти се консумира традиционно свинско, агнешко и пилешко месо, а любим и предпочитан млечен продукт е сиренето. Ежедневната храна се влияе изключително силно от сезоните, както и от спазването на постите за големите календарни празници – Коледа, Великден, Богородица, Петровден и всичките среди и петъци в годината, в останалите дни се разрешава употребата на блажни храни. Строгото спазване на постите е свързано с т.нар. тримерене (говеене).

Един от най-разискваните проблеми е дали езикът на гагаузите е диалект на турския език или отделен тюркски език. Първоначалните проучвания до голяма степен изразяват мнението, че той е своеобразен турски език. Подобно е схващането на един от първите изследователи на общността – руския етнограф В. Мошков, който приема (както посочихме по-горе), че гагаузите са потомци на узите и че гагаузкият език е турско наречие (като доказателство се изтъква факта, че самите гагаузи не определят езика си като гагаузки, а като „тюркче“). В по-късните си публикации същия учен развива тази конкретика, като лансира идеята за близостта на гагаузкия език с езика на делиорманските турци в Североизточна България. Т. Ковалски потвърждава това схващане и ги обединява в един „дунавско-турски“ език, а Л. Милетич не се отклонява съществено от това предположение и твърди, че двата езика „в основата си са един и същи турски диалект с незначителни, известни и на други турски говори в полуострова, диалектически оттенъци“.

В по-ново време продължава тенденцията различни изследователи да изтъкват на преден план само едни или други черти на езика на гагаузите в зависимост от привързаността си към една или друга хипотеза за произход („турско-селджушка“, „османска“, „куманска“, „татарска“ и т.н.). Ключово значение в лингвистичните проучвания, насочени към обособяване на тезата за гагаузкия език като самостоятелен тюркски език, имат трудовете от 60-те години на Н. Баскаков. Придържайки се към т.нар. „алтайска теория“ за произхода и развоя на тюркските езици, той отнася гагаузкия език и езика на т.нар. от него „балкански тюрки“ към огузо-балканската подгрупа, а турския към селджушката подгрупа. Според изследователя гагаузите са потомци на огузите (узи и печенези), дошли в Източна Европа от Прикаспийския район през IX-X в., където се повлияли от българи и къпчаци, а по-късно през периода на османската колонизация попаднали в огузко-селджушка среда – период, в който гагаузкият език се абсорбирал от османо-турския език. Под общия термин „балкански тюрки“ Баксаков представя гагаузите като отделна етническа група, наред с караманлийци, къзълбаши, сургучи, юруци, герловци, тозлушки турци и гаджали. Следващите езиковедски разработки на някои от изследователите на този етнос (Дмитриев, Покровская и др.) се базират най-често на предложената от Н. Баксаков класификация и доразвиват неговите виждания. Друг е въпроса, относно спора, дали езикът на гагаузите е някакъв диалект на турския език или пък е своеобразен образец на самостоятелен тюркски език.

Интересно е да се види и становището на някои наши учени, като релевантни в това отношения са мненията на С. Димитров и Е. Боев, които смятат, че въпреки турския си език гагаузите са общност, неразривно свързана с българския етнос (между впрочем един от първите привърженици на това схващане е К. Иречек). На базата на различни исторически и етнокултурни факти С. Димитров изказва идеята, че османското господство е заварило в някои райони на Североизточна България освен славяноезични българи и „тюркоезични български маси“, като последните са подложени първи на ислямизация поради езиковата близост със завоевателите. От своя страна тюрколога Е. Боев изтъква, че гагаузите българи, представители на различни групи от етничното ни землище – Мизия, Тракия и Македония, общуват и на турски език. Опознаването на културата чрез езика, проблем, поставен още от В. фон Хумболт, е многостранно тълкуван от различни автори. В етнологичен аспект безспорно е необходимо да се има предвид ролята и функциите на езика в битието на етноса. Всяка една общност, независимо от това дали тя е етнична, социална, професионална и т.н., притежава свой език и култура. Очертаването на културните сфери, в които се проявява българоезичието и съответно туркоезичието на гагаузите, е важен проблем, свързан с етнокултурната им идентичност. Билингвизмът на гагаузите определя някои особености на фолклорната им култура. Има се предвид, че билингвизмът на общността има различни прояви, форми и стойности във всекидневието и в сферата на празничната и обредна култура. Съществено е да се отбележи, че в различните етнокултурни, историко-политически и социално-икономически контести, както и в различните региони, даже в отделните селища, проявите на билингвизма не само имат различни измерения и стойности, но се намират и в процес на динамични иновации. В този смисъл е необходомо уточнението, свързано с езиковата практика на общността – става дума за това, че гагаузите в различните ситуации в миналото и сега, в България и извън нея, са ползвали и ползват освен турския език и други езици. Сред определена, макар и неголяма част от гагаузите във Варненско, където те задълго са били подвластни на гръцкото училище, култура и църква, се е ползвал и се ползва в различна степен и гръцкият език; тези гагаузи пък, които са останали за определен период поради политическата конюктура в румънски земи, са говорели румънски език.

Гагаузкото народно творчество в основни линии се интерпретира и представя като безценно и съхранено минало, белег за тюркското им потекло. Особено внимание в по-ново време се обръща на туркоезичната песенност на гагаузите в потвърждение на тезата, че става дума за своеобразен фолклор от тюркски (или турски) произход. В това отношение се акцентира на т.нар. маанета – припевки, изпълнявани предимно на седянки. Наличието на подобни словесни и песенни форми и особено на някои мотиви, окачествени като типично тюркски, дава основание на някои автори като М. Умаров да заключат, че гагаузите се явяват изконно тюркски народ. Важно е установеното от изследователите виждане, че песенният фолклор на гагаузите представя предимно регионални варианти на български народни песни, макар част от тях да се изпълняват на турски език. Показателно е документираното на терена в България обяснение на самите гагаузи, по повод на техния песенен фолклор: „Турски говорим, български пеем“.

Обредната система на гагаузите представлява също интересен обект за изследване, като се има предвид, че броят на публикациите, посветени на тази тема, все още е оскъден. Родилните обичаи на гагаузите съвпадат в известна степен с тези на българите. Щом забременее, жената трябва да извести този факт, защото иначе се вярва, че детето ще проговори по-късно или ще бъде нямо. Много разпространена практика е да се сложи тайно сол на главата на „трудната“ жена и да се следи къде ще се пипне най-напред – ако се хване за носа, ще роди момче, ако си пипне устата – момиче (Твърдица). Бременните спазват редица забрани: не прескачат въже и брадва, за да не бъдат червата на зародиша увити около врата му или защото ще се усука бебето и трудно ще се роди; не сядат на праг и на метла, защото е на лошо; не вдигат чували и не сядат върху чувал, за да не бъде голяма устата на рожбата и, не хваща нож и ножица, защото детето ще се роди с прави или нарязани уши или с друг дефект (Българево). Що се отнася до раждането, то се възприема като особено срамно действие, което трябва да се скрие – чуждите хора не бива да чуят жената да вика. След два-три дни, до две седмици след раждането, когато майката се възстанови, се прави женско събиране, наречено парамони питасъ (Българево), пануди (Червенци), пануда (Божурец). Идват всичките роднини и съседки, носят някакъв подарък, пари за бебето или нещо за ядене. Трапезата се прекадява, като първо майката хапва нещо сладко, а после отчупва парче и от питата със сол (на която често може да се види запалена свещ). Сервира се агне или пиле (кокошка, пуйка). Близките жени посещават родилката и в следващите дни, като и носят чичек – пържен точен сладкиш, нарязан на лентички. Жена в менструация по правило не ходи на парамони и въобще не посещава бебето, защото ще му излязат пъпки мандарлък или екзема – рана, която трудно оздравява. Ако нечиста жена, въпреки забраната, реши да дойде на питата, тя трябва да сложи чиста кърпа в пазвата си или на пояса, да вземе едно яйце и подхвърляйки го над детето, без да го счупи, да каже: „Също като майка съм ти аз“ (Българево). В с.Червенци казват, че ако малкото се изрине, се търси специално дръвче курдбардан (превежда се като „разтряскващо вълка“). Важен момент от обичая е ритуалното изкъпване на детето от солта „със сладка вода“, което се прави от кръстницата или бабата и се нарича „судан чикаръйоз“. Ако бебето случайно умре некръстено, го погребват извън гробищата, защото вярват, че не е християнче; ако е живо и остане некръстено, се казва, че няма да се ожени.

Изборът на брачен партньор е подчинен на определени забрани и изисквания. Сред тях е заявено предпочитанието той да е от гагаузите, но на практика днес това не се спазва и изобилстват главно бракове между гагаузи и българи. За първата брачна нощ леглото се подготвя от ахчийката (или кръстницата), която констатира на следващата сутрин дали булката е девствена. Ако е така, тя занася ризата на свекървата и на майката на момата, а след това поднася розова блага ракия (татлъ ракъ). В с. Червенци ризата се слага на едно решето (калбур) и се показава на родата, върху която те слагат пари. Деверът известява общността за честта на булката с изстрел във въздуха, след което започва голямото веселие. Ако младоженката не е девствена, понякога я карат да мете двора. Има случаи, когато я връщат или пък искат голяма зестра. Според общобългарската практика на баща и се дава пробита чаша с песента „Добро утро, бе сватя, дойдох да ви кажа, че вашата булка излезе ...“

Според погребалните обичаи умиращият човек се нарича завалия. Като прокоба за смърт гагаузите тъкуват кукането на кукумявката срещу къщата, влизането на прилеп в нея, появата на змия в двора, дългото виене на куче и др. Щом почине човек се палят две свещи – едната при главата, а другата при краката му. Казват, че смъртта е вкъщи и затулват всички огледала с кърпи, или пък го обръщат на опаката страна (за 1 година, 40 дни или един ден – в зависимост от общоприетото в региона). До една година от смъртта трябва да се заколят три мъжки агнета. Ако денят се падне вторник, не се коли курбан; казват, че тези жертвоприношения се правят за успокоение на душата, а след третия курбан, че тя е нахранена. На гробища се ходи всяка събота. Вярва се, че колкото по-късно се сложи камък (паметник) на гроба, толкова по-добре, защото така има по-здрава основа.

Традиционният светоглед на гагаузите е не по-малко интересен. В народните им знания и вярвания много характерни са вижданията им за небесните тела, предсказанията за времето, поверията за животни и митологичните вярвания.

Когато видят нова месечинка, децата трябва да подскочат три пъти и не бива да поглеждат към човек, защото се вярва, че ще му се случи нещо лошо. При затъмнение на месечината бабите карат децата да вземат тенекия и да думкат по нея, за да изгонят „джадиите“ (жени магьосници), които закриват луната (Ген. Кантарджиево). В същия район, когато се прави молебен за дъжд, се изпълнява специфично обредно-магическо действие – намират костенурка и я обръщат по гръб, за да завали. А пък когато има градушка, карат някое от децата да глътне едно зърно град, за да я спрат. За летния сезон има поверие за птицата Кара куш (черна птица или брадат лешояд), че там където тя живее, не пада градушка.

В горепосочения регион на Ген. Кантарджиево хората изпитват суеверен страх при вика на кукумявка. Той предвещава зло. Щом птицата кацне и завие на комина на някоя къща, ще се случи нещо лошо. Кукувицата е също недолюбвана птица: поверието гласи, че когато напролет се чуе за първи път кукувица, човек трябва непременно да има в джоба си монети и да подрънка с тях, за да е богат. Лястовицата, щъркелите и прилепите пък са предвестник на добра поличба и отношението към тях е почтително. Отношението към змията е двояко – от почит до силен страх. От другите животни с негативи се приема невестулката, която я наричат батюва булчица или гелин кадън (жена невеста). Тя се приема за зла, свирепа и отмъстителна. Някои смятат, че говоренето, дори споменаването за нея трябва да се избягва.

Най-много гадания и предсказания се правят от сънищата. Според поверието „най се сбъдват сънищата, сънувани срещу петък и неделя“. Магията като демонологичен и митологичен компонент се вписва също в житейските представи на гагаузите. И днес има баби, които умеят да врачуват и да гледат на фал, на боб и др. Сред най-популярните народни представи като причина за болестите са уроките – уръки, ураки, урчасване. Дете лекуват от силна уплаха, като задължително съчетават няколко действия: прескундят го три пъти с главата надолу, после го карат да уринира върху камък, да изпие три глътки вода и да си плюе в пазвата (Ген. Кантарджиево).

Преди да преминем на календарните празници на гагаузите, ще се спрем накратко на биографията на някои личности, които са гордост за гагаузите. Сред тях особено се открояват имената на трима изявени интелектуалци: Гаврил Занетов, Киряк Цонев и адмирал Иван Добрев.

Гаврил Танасов Занетов (1863-1934) е роден в с. Контаз, Бесарабия, тогава в пределите на Русия. Завършва гимназия в Болград и право в Швейцария. Макар, че впоследствие работи в България като магистрат (бил е съдия и прокурор във Видин, Враца, Сливен, София и др.), Г. Занетов е изявен литературен критик и публицист. Той е автор на редица книги, студии и публикации с историческа и етнографска проблематика, сътрудничи на повечето български периодични издания от края на XIX в. и началото на XX в. Гаврил Занетов е задълбочен изследовател и познавач на Поморавието през 1917-1918 г. и е член на Поморавския народо-просветен комитет, член-кореспондент на БАН.

Другото изявено име на общността е Киряк Цонев – писател и арабист, дипломат от кариерата. Той работи в посолствата на България в Дамаск (Сирия), Кайро (Египет) и Алжир, бил е посланик в Алжир и Мавритания, първи български консул в Обединените арабски емирства (ОАЕ). К. Цонев е много активен и на литературния фронт, автор е на романите: „Четиридесет часа надежда“ (1988), „Жаравата ражда огън“ (роман в три части,1997-1998 г.), „Законът на скачените съдове“ (2004) и „Картата от кожения щит“ (2006). Киряк Цонев е написал и редица монографии, мемоари, преводач е от арабски на романи и стихове, в т.ч. на емблематичните „1001 нощ“ (2004). Наш съвременник е и адмирал Иван Добрев, роден през 1922 г. в с. Кичево, Варненско. Адмирал Добрев е командир на Военноморския флот на България за периода 1960-1972 г., бивш зам. министър на отбраната, депутат.

Календарните празници и обичаи на гагаузите са разпределени в три последователни цикъла: пролетен, лятно-есенен и зимен.

Заговезни (уруч) е всеобщо честван празник от пролетния цикъл, в структурата на който, наред с религиозноканоничните елементи, значимо място заемат традиционните обичаи и обреди. На вечерта на Заговезни във всяка къща се наклажда огън, но е запазен обичая те да се палят по махали, ако селото е по-голямо (Червенци, Божурец). В Червенци е все още валиден един стар способ да се пали огъня с мятане на стрели (стрялки). Обикновено с такива стрялки с подпалени ушички накрая, се цели и къщата на желаната мома.

Обредната трапеза на Заговезни започва с участието, не само на членовете на семейството, но понякога и на най-близките роднини. На трапезата се слагат различни ястия: агне, кокошка, сърмички (от лозови или зелеви листа), месни гозби, баница със сирене или млечна такава, яйца, сладки, халва. След като приключи вечерята, настъпва моментът на искане и получаване на прошка. Искането на прошка в Българево се изразява с думите: „Аде простоварлъ!“, а в Раковски с „Леки пости!“. Когато се вдигне софрата, каквото остане от вечерята, не се дояжда. В с. Метличина е запазен спомена яйцата от заговезнишката трапеза да се хвърлят на пътя.

Вечерта на Заговезни младите посещават домовете на по-възрастните и уважавани родственици. Обикновено се гостува у кръстниците, кумците, за да им поискат прошка. Те от своя страна ги даряват с варени яйца (Горичане, Божаново).По време на гощавката някои мъже излизат навън и започват да стрелят с пушки, изнасят вино и се черпят помежду,като викат: „Айде да се простиме“ (Българево).

Най-голямо оживление настъпва, когато се изпълнява обичаят люлеене или амкане, при който най-важните участници са децата. Люлее се бяла халва, която обикновено се връзва с един конец за върха на дълга пръчка. По изключение, ако няма халва, се използва бяло яйце. Понякога амкането се превръща в малка атракция: връзват ръцете на децата, за да не се опитват да посягат с тях към халвата. Накрая се запалва конецът и той трябва да изгори докрай – ако изгори докрай, значи е на добро. От Заговезни започват Великите пости – оруч, популярно още като тримирене (тримор) – т.е. гладуване. След тримора всеки петък след четири часа следобяд хората ходят на черква за нахур – там се причестяват и свещеникът им дава нафора. След като бие камбаната, жените се събират да ядат заедно и да пият кафе (Червенци).

На Заговезни повсеместно се устройват кукерски обичаи и игри, наситени с настроение и ярка зрелищност. Най-популярното название на обичая е Кукеровден, Кукер афтасъ. В кукерските обичаи и игри се включват предимно младите мъже и ергени, но има и възрастни кукери мъже, както на много места се преобличат и дегизират и жени. Игрите на кукерите продължават през цялата седмица от Заговезни до Тодоровден. Всяка вечер след мръкване до среднощ ходят маскирани хора, накачени с дрънчащи оглушително звънци, като влизат по домовете, скачат и играят без музика и не говорят, за да не ги познаят. Стопаните ги даряват с пари, които маскираните си поделят.

Кукерите обличат нетипични, дори скъсани стари дрехи, на лицето слагат маска от парче плат, с отвор на очите. Всеки се старае да стане неузнаваем, така че дори да не му личи полът. Много колоритен е персонажът на кукерите в с. Червенци: „Кукерът има за маска на лицето заешка кожа. На главата си има висока шапка, направена от стара рогозка (асър от тръстика). Горната му дреха е стара и скъсана и носи изкусно направена гърбица. Обут е с небръснати цървули, на кръста си носи колан с траки (лопки), колкото може повече на брой. В ръката си държи сопа и кратуна с пепел. По цялото му тяло са накичени върви с чушки и чесън. Празна плитка чесън е увита и около шапката му. С кукера ходи и баба – мъж, в стари женски дрехи, накичени с пендари от тиква, с черна забрадка и начернено лице, за да не го разпознават, а на гръб носи шарена кълчищена или козя торба за събиране на даровете. Когато кукерите влязат в двор (това в с. Ген. Кантарджиево не се допуска) те викат: „Дя, дя, дя, дяди, бабу, вер сакъз парасъ“ (На баба пари дай за дъвка), на което стопанинът отговаря: „На кукера брашно, на бабата – пари“. Игрите включват и един „задължителен“ елемент: ритуална гонитба на кукерите. Където видят момичета, „бият ги“ (Ген. Кантарджиево, Раковски).

В първата събота след Заговезни се празнува Тодоровден (Конски Великден, Тодоришка ниделя). Свети Тодор е познат като строг светец – запазено е поверие, че той препускал с белия си кон. Най- типичния елемент на този пролетен празник е препускането с коне – конна кушия, тодоровденска кушия. Самите коне във вечерта срещу Тодоровден се подлагат на специална подготовка за кушията – тренират ги и не им дават да ядат и пият. Сутринта жените задължително месят и раздават питки за здравето на конете. Преди началото на кушията се отслужва църковна литургия и хората си вземат причастие.

В с. Българево традиционното надбягване с коне протича в следния ред: жените от семействата, които се включват с коне в състезанието, омесват питки, приготвят пешкири и китки чемшир, които занасят в църквата за освещаване. Цялото село излиза да гледа състезанието с конете – на сеир. Участниците се обзалагат кой кон ще спечели състезанието; първенците получават парични награди, риза, плат. В миналото в с. Метличина се състезавали с магарета.

На Първи март с изгрева на слънцето стопанките задължително мятат на оградите червен плат. По стар народен обичай се правят мартеници (марти, мартанички), от пресукан червен и бял конец. Друг пролетен мартенски обряд е Свети четиридесет мъченици (Кърк) – по стар стил на 22 март, а по нов – на 9 март. Утвърдено е вярването, че в земята се забождат 40 пръчки – кърк сопа, или 40 шиша и тя се затопля. В Червенци на същия ден (Кърк кашик) е прието да се сръбва 40 пъти от лъжица, 40 залъка да се изядат и да се изпият 40 лъжици вино, за да е бодър и здрав човека през лятото. В Ген. Кантарджиево жените стават рано, палят огън и удрят тенекии, за да прогонят змиите. През месец март се празнува и Благовец, известен преди всичко с етиологичната легенда за благата вест, която Богородица получава от Архангела.

Великден (Паскеле) по законите на народния светоглед се свързва с възраждането на природата и живота. Основен момент в този светъл християнски празник са постите. На Велики четвъртък се спазват редица забрани: не се пере, не се шие, не се маже, не се копае. По утвърдената традиция боядисването на великденските яйца става в четвъртък, а който не успее, боядисва в събота. Първото яйце (червено) се слага задължително до иконата или кандилцето, то стои там докато се „изпразни“, след което го махат. Едно време, когато отглеждали черничеви буби, стопанката слагала яйцето помежду бубите, за да не урочасат. В Ген. Кантарджиево яйцето се счупва на следващия Великден и ако е пълно и запазено, значи годината ще бъде плодоносна, а ако има някакви свивания, значи няма да бъде хубава. С яйцето бабата потрива малките деца, когато урочасват. Своеобразен паралел на постите е забраната да се играе хоро.

Важно значение на Великден има омесването на празничните обредни хлябове. Хлябът за Великден се пече във фурната, която се опалва със слама. В Горичане правят кравай за отговяване – голяма пита, отгоре в тестото са запечатани три разноцветно боядисани яйца. Във фурната се пекат козунаци и курабии (Божурец). В събота срещу Великден, както и на сутринта, всички ходят пременени на църква. С подобаваща тържественост навръх Великден се изпълняват традиционните посещения на кръстници и роднини. В първата година на Великден младата булка задължително отива у кръстника си облечена с булчинските дрехи, като носи кравай (козунак) и яйца.

Гергьовден (Едерлез) бележи върховен момент във вегетацията и разцвета на растителния цвят. В повечето от гагаузките села този празник се смята за пастирски и затова в деня овцете не се изкарват на паша. Основните моменти на обичая включват събиране на билки, цветя, зеленина, къпане и миене за здраве, гадания за здраве и брак, за хубаво време и за опазването на реколтата. С набраната зеленина и цветя се украсяват вратите на кошарата (саята), а привечер пред вратите на добитъка се палят свещи.

Много добре са запазени гаданията за здраве и женитба. Вечерта домакинята майка откъсва стръкове коприва и ги „кръсти“ един по един за всеки член от семейството. На сутринта се гледа коя коприва е запазена бодра – на когото е наречена, ще бъде здрав през цялата година, а който стрък увехне – този член на семейството „ще хленчи, ще му има нещо, няма да е добре“ (Българево). В навечерието на Гергьовден момите режат лучени пера, наричат ги на ергени и гадаят за кого ще се женят (Червенци). Едно често срещано гадание за характера на времето в последното село е как лежи кучето сутринта: ако е заспало – годината ще бъде много приятна, а ако е с наострени уши – няма да е добра. Важен момент от обредността е задойването за пъри път рано сутринта на овцете (довим). Първото доене става в бакърче, окичено от двете страни при дръжката със стръкове прясно набрана коприва.

Върхов момент в подготовката и празнуването се пада на коленето на курбана. Коли се винаги мъжко агне. Преди да се заколи, над него се прави кръстен знак и се прекадява, след като му се дава от солта, която предния ден е осветена. Понякога на рогцата на агънцето се пали свещичка ( Червенци, Българево, Метличина). Ако агнето се коли вътре в стаята, с кръвта му задължително се опръсква стената; някои хора „четат“ получените от кръвта очертания по стената. С кръвта на закланото животно челата на малките деца се бележат с по една точица за здраве. Агнето се пече във фурна (форум), а по стара традиция хляба се меси от стопанката, която носи на шията си наниз (кордон) с махмудии. На Гергьовден задължително се яде за първи път и пресен (зелен) чесън. През целия ден мало и голямо се люлее на люлки (салангач).

Около Гергьовден се устройва по правило и обичая Пеперуда, който е свързан с обредни действия срещу суша и за падане на дъжд. За да вали дъжд в с. Ген. Кантарджиево момичетата изпълняват обряда Керванчо (Германчо). Керванчо е обредна глинена фигурка, която се погребва край река, в посеви, или пък просто в района на селото. Глинената кукла си остава завинаги зарита, а „погребението“ се съпровожда с песни за измолване на дъжд. В някои села вече има бледи спомени за този обичай. Наред с Пеперуда и Германчо за измолване на дъжд често се практикува молебенът. Други празници в пролетния църковен календар са Свети Атанас Летен (2 май; 15 май ст.ст.), Свети Никола Летен (9 май), Св. Константин и Елена (21 май).

Не липсват хубави празници и в лятно-есенния цикъл на гагаузите. Спасовден е 40 дни след Великден, винаги в четвъртък – това е най-голямата задушница в памет на мъртвите. На този ден в гробищата в чест на починалите близки се раздават кравайчета (нечетен брой), но в някои места (Ген. Кантарджиево) се прави курбан. Света Троица (Петдесетница) за някои е също задушница (Черешка задушница). След нея следва Русалска неделя – за предпазване от русалките(русалиите), митични женски същества, които разнасят болести. Тогава във всеки дом се постила пелин и орехова шума, която мирише много хубаво.

Еньовден (Яновден) съвпада с лятното слънцестоене – „слънцето се премята“ (с. Горичане). Тогава се берат билки, за които се смята, че на този ден имат лековита сила. Събират се главно лайка, пелин, мащерка, кантарион, бъз. В друг ден – Св. Петър и Павел (Петровден, Пальовден), празника е свързан с опазването на реколтата. Поверието гласи, че преди този ден не трябва да се ходи на море, защото то взема курбан и хората могат да се удавят. На Пальовден не се работи, забраната е много строга.

През зимния цикъл гагаузите тачат също някои празници – белег на тяхната традиционна духовна култура. Андреевден (30 ноември) и Варвара (4 декември) – са предвестници на студеното зимно време; тогава се приготвят варива – за здраве и берекет. В практиката най-често се използват царевица (мамули), бакла, нахут. На Варвара се поднасят и питки с мед – за предпазване на децата от шарка. На Никулден (6 декември) е всеизвестно, че задължителната обредна храна е риба. Игнажден е свързан с християнската легенда за родилните мъки на Божията майка. По традиция първият чужд човек, влязъл в дома, трябва да седне за да бъде поръсен със житни зърна: идеята тук е за продуциращото плодородие на кокошките и пиленцата.

Коледа е известна в гагаузките села като Боджук или Каръм. Това е най-големият зимен празник, посветен на раждането на „млада Бога“, отразяващ символично началото на новата стопанска година и надеждите за плодородие и успех във всички области на живота. За същинският празник семействата се подготвят със задължително колене на прасе. Когато и да е заклано прасето, преди Коледа от него не се яде. Колячите са първите гадатели – по дебелената и посоката на далака те съдят за продължителността и студа на зимата. Вечерта срещу Коледа те наричат Бъдни, както и Каръм геджеси (от колене и вечер). Вечерята задължително е постна: боб, картофи, калле (зеле с ориз), тиква, ошаф от сушени сливи. В средата на трапезата има красиво украсена пита (присурника).

Според обичая трапезата на Бъдни вечер непременно се прекадява. Това прави най-възрастния член в семейството, обикновено свекъра или свекървата. Кади се с палешника на ралото, а в по-ново време и с кандило. След прекадяването се разчупва питата – от свекъра и свекървата (едновременно), като се приема, че по-голямото парче е знак за късмет и по-дълъг живот; обичайна практика е залък от питата да се отдели и за домашните животни.

Коледуването се среща в два варианта: големи коледари и малки коледари. Големи коледари (коледарци) са преди всичко ергените, най-често водени от опитен и женен мъж. Коледарската дружина включва водач – именуван като баш коледар, станеник, станник или поп. Във всички села очитането на кравая (произнасянето на коледарската молитва) се изпълнява от станеника. В коледарската група (кол) има и други обредни лица – „магарета“, които с преметнати на гръб дисаги събират даровете. Заедно с тях се движи и касиерът, който събира дарените пари от стопаните. След коледарците ходят „котки“, които „мявкат“ – „Мяу, мяу“, за да получат и те дар.

Най-важната роля в коледарското облекло се отделя на калпаците, които са специално украсени: с китка цвете, с нанизи от пуканки, сушени сини сливи и др. Все още в облеклото присъстват навущата от бял вълнен плат, ентериите (ризите), поясите, ямурлуците. Като отличителен атрибут коледарите носят и здрава тояга (сопа) – в с. Могилище на тоягата се връзва кърпа. Коледарите съобщават за пристигането си с чукане, с тропане на портите и с песен. Обредът повелява при влизане в дома тарторът на групата пръв да почерпи домакина с бъклица (чотра) вино. Коледарите по принцип пеят еднотипни български песни, но в някои случаи (примерно в с. Горичане) се среща и преводен вариант на „Стани, стани, нине“ (Ач капую, бен гелдим, коладарите...). Със съжаление трябва да се отбележи, че в по-ново време коледарската благословия и песенна традиция е само едно добро пожелание. По спомените на Хр. Вакарелски от близкото минало, в Божурец коледарците са използвали своеобразен инструмент направен от кратуна – буху. Отворът на този инструмент е обтегната кожа със завързан канап на дъното на кратуната, който минава през кожата и чрез стегнато движение на пръстите се произвежда баучещ звук.

Момите на Коледа се надпреварват, коя ще направи по-хубав кравай (колач, симит). Краваят се омесва с нарочна малка дупка, за да се нанизва на коледарската тояга. Всъщност, един от най-атрактивните моменти е откупуването (наддаването) на моминските краваи. Краваите се нареждат на „сергена“, като на всеки от тях има надпис, за да се знае, коя мома го е изработила. Наддаването е повод за приятни преживявания, но понякога се стига до ревност между момците, дори кавга и бой. Накрая всичко приключва с хоро на мегдана.

Вторият по значимост зимен празник е Нова година (Сурва, Ени сене, Чабаклама). Новогодишната вечер навсякъде започва с прекадяване. Обредната трапеза също се прекадява; трапезата включва много и разнообразни храни, сред които е задължителна пачата – приготвена или от цялата глава и краката, или само от краката и ушите на прасето. Почти задължително на софрата присъства традиционната новогодишна баница с късмети (бьорек, милина). Сурвакането продължава да е устойчив обичай; един от най-първичните начини е да се сурвака с машата (Българево, Ген. Кантарджиево). Класическото сурвакане се извършва с дрянови пръчки или суровачки. В специфичното за с. Червенци сурвакане, известно като кукуригу, участват малки момчета. В някои села честитенето става и на турски език. Вторият ден на Сурва (2 януари), гагаузите почитат като ден на домашните животни (Карамановден, Куйрук), в който се удължават с панделки опашките им. Символиката на празника иска да каже, животните да бъдат здрави и да се множат. Накрая се почистват оборите.

Коледно-новогодишните празници продължават с Йордановден, Ивановден и Бабинден. Първите два се свързват с ритуалното къпане на младите булки и зетьове, а Бабинден (Баба гюню) е най-големият и тачен от жените празник. Той е посветен на бабите-акушерки, които са бабували на родилките. Още преди изгрев слънце в селото в дома на бабата започват да идват на групи жените, родили с нейна помощ. След това се правят дарове, кади се и се сяда на трапезата. Една от най-важните грижи на бабата е да осигури свирач за празненството – гайдар или цигулар, който свири през целия ден сред празнуващите жени.Интересен момент, макар и вече архаичен, е маскирането на бабата (примерно в Ген. Кантарджиево я чернят и я украсяват с чушки) и носенето на байрак. В същото село жените вкупом носят червен байрак на бабата, след което с него играят начело на хорото.

В празничния зимен календар присъстват и други тачени от гагаузите празници – примерно така наричаната „тройка“: Антоновден, Атанасовден и Лелинден. След тях идват Петльовден и Трифоновден (Заризан). На този ден се ходи в лозята и се пее песента „Садила и мома край море лозе“ (Червенци). Последните празници от февруарския зимен цикъл (наричани още Трифонците) са Сретение Богородично, Симеоновден и Хараламби. Сретение (Паная питасъ) се отбелязва в чест на Богородица, а Симеоновден (Мишия празник), наричан още Хаталия, се смята за лош ден, когато се спазват стриктно много забрани. В някои райони на Североизточна България, където живеят гагаузи, се споменават и Вълчите празници (Куртюттулу), които са сериозна заплаха за хората и животните, тъй като вълчите набези съвпадат с „бесуването“ на опасните зверове.

Библиография:

Боев,Е. Нашите сънародници гагаузите. С.,1987.

Василева,М.; Календарни празници и обичаи. – В: Добруджа. София,1974. Градешлиев,И. Гагаузите. Добрич, 1994.

Губогло,М. Етническая принадлежностъ гагаузов,3. М.,1967.

Димитров,С. Още едно мнение за името „гагаузи“. – В: Българите в Северното Причерноморие,Т.V. В.Търново,1996.

Иречек,К. Пътувания из България. С.,1974.

Матеева,В. Гагаузите. С., 2006.

Мошков,В. Турецкие племена на Балканском полуострове,Т.XI. С.Петербург, 1904.

Славейков, П. Етногеография. С.,2006.

Средкова,С. Гагаузка празнична и обредна трапеза. – В: Лице за идентичност.

С.,1999 г.

Стаменова,Ж., Средкова,С., Пимпирева,Ж., Кръстева-Благоева,Е., Мирчева,Д.,

Таниелян,С. Гагаузите в България – Записки от терена. С., 2007.


[1] „Черньiе клобуки“ (рус.) Бел. авт.

[2] Ятовата граница е една от най-важните за класификацията на българските диалекти изоглоси (линия), защото се приема, че по нея минава границата между западните и източните диалекти. Бел. авт.