Декамерон - ДЕН 4 - новела 1,2,3,4,5

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

Завършва третият ден на Декамерон, започва четвъртият. Под

ръководството на Филострато дружината разсъждава за ония,

чиято любов е имала нещастен край.

Прескъпи дами, както по причина на чутите от мен мисли на

мъдри люде, така и по причина на онова, що много пъти съм

прочел или видял, винаги съм мислел, че яростният и

всеобгарящ вихър на завистта връхлита единствено върху

устремените към висините кули и по върховете на най-високите

дървета, но разбрах, че съм се лъгал. Поради това, в стремежа

си да избягна стихийния напор на тоя разбеснял се дух, винаги

съм се старал да вървя не само по равното поле, а да се

спускам и в най-дълбоките долини; това може да стане напълно

ясно на всеки, който разгледа по-обстойно тия новели, написани

от мен не само на народен флорентински език, в проза и без

заглавия, а и с възможно най-простия и скромен стил; въпреки

това оня вихър продължава да ме брули най-безмилостно,

насмалко да ме изтръгне от корен, а завистта не престава да се

нахвърля връз мен и да ме хапе и разкъсва; ето защо аз много

добре разбирам колко са прави мъдреците, като твърдят, че от

всичко на тоя свят единствено нищетата не познава завист.
И така, уважаеми дами, намериха се хора, дето, след като

прочетоха тия новели, почнаха да тръбят, че съм имал

преголяма слабост към вас, че не ми приличало да си доставям

удоволствие, стремейки се да ви угаждам и да ви утешавам;

други пък изприказваха още по-лоши неща, задето толкова ви

хваля. Някои, преструвайки се уж на по-мъдри, настояват, че не

подхождало на човек на моите години да се занимава с подобни

работи, сиреч да беседва за жени или да се старае да им угоди.

Мнозина, давайки си вид, че са твърде загрижени за моята

слава, разправят, че съм щял да постъпя по-разумно, ако,

вместо да си губя времето с вас и с подобни празни приказки,

остана при музите на Парнас. Има и такива, които (подтиквани

не толкова от разума си, колкото от желанието да ме засегнат)

настояват, че най-добре щяло да бъде да не се увличам от

такива глупости и да не гоня вятъра, а да помисля как да си

изкарвам хляба. За да навредят на моя труд, трети пък се

стремят да докажат, че нещата, за които ви разказвам, не са

такива, както аз ги виждам.
Ето, почитаеми дами, на какви само стихии трябва да устоявам,

какви зли и остри зъби ме преследват, хапят, ръфат и засягат

надълбоко, докато аз правя каквото мога, за да ви бъда

полезен. Бог ми е свидетел, че приемам и изслушвам всичко

това, без да изпадам в униние, и въпреки че вам се полага да

ме защитите, то и аз няма да пожаля силите си; вместо да

отговоря, както би трябвало да постъпя, аз ще се помъча да

отстраня всичко това от слуха си с един безобиден отговор, и

ще го сторя незабавно.
Ще направя така, понеже, щом още сега, преди да съм

прехвърлил дори една трета от моя труд, опия, дето се

занимават с тия неща, станаха толкова много, аз предполагам,

че преди да го довърша, тяхното число ще нарасне дотолкова,

че не получат ли отпор още в началото, те ще успеят лесно да

ме сломят; а вашите сили, колкото и да са големи, няма да

бъдат в състояние да им се противопоставят. Но преди да

отговоря на когото и да било, бих желал да разкажа в моя

защита не цяла новела (за да не помисли някой, че искам да

смесвам собствените си новели с разказите на представената

от мен благородна дружина), а само откъс от нея, за да може по

самите й недостатъци да отсъдите, че не спада към другите.

Затова, обръщайки се към моите врагове, ще кажа следното:
— Много отдавна, в нашия град живял гражданин на име

Филипо Балдучи; той не бил от знатно потекло, но бил заможен

и добре възпитан; а освен това имал опит и познания,

отговарящи на неговото положение; бил женен, обичал жена си

и тя го обичала; живеели си те в мир и любов и най-голямата им

грижа била как да си угаждат един на друг. Не щеш ли, случило

се онова, що чака всички ни: добрата женица си отишла от тоя

свят и не оставила на Филипо нищо от себе си освен едно

момче на около две години, което била заченала от него.
След смъртта на жена си Филипо бил обзет от такава покруса,

каквато наляга всекиго при загуба на най-скъпото му същество;

поради това, като останал сам, без да има край себе си онази,

за която най-много милеел, той решил да се откаже от светския

живот и да се отдаде на служене Богу; същото решил и за

невръстния си син. Речено-сторено: раздал той за прослава на

Името Божие цялото си имане и побързал да се оттегли на връх

Азинайо със сина си; двамата се настанали в една килия и се

отдали на пост и молитва, преживявайки от милостиня; при това

Филипо все гледал да не споменава пред момчето за каквото и

да е светско дело, камо ли да го остави да види нещо от тоя

род, за да не би да се откаже от служенето Богу; говорел му

непрекъснато за славата на вечния живот, за Бога и за светиите,

учел го само на молитви и на нищо друго; държал го така дълго

време, не го пускал да излиза от килията и не му позволявал да

види никого освен него.
Но почтеният човек трябвало да прескача от време на време

до Флоренция, където получавал от приятелите на Бога

необходимата помощ съобразно нуждите си, и отново се

завръщал в килията си. Един ден — момчето прехвърляло вече

осемнадесет години, а Филипо бил остарял — синът му го

запитал къде отива. Филипо му обяснил. Тогава момъкът казал:

„Татко, вие остаряхте вече, пък и лесно се изморявате. Защо не

ме отведете някой път във Флоренция, за да ме запознаете с

тия, дето са предани Богу и са ваши приятели; и понеже аз съм

млад, поздрав и по-издръжлив от вас, ще мога после при нужда

да прескачам до Флоренция по нашите работи, а вие да си

седите тук“.
Почтеният човек се позамислил и решил, че сега мирските дела

много трудно биха могли да привлекат вниманието на сина му

— той бил вече голям и отдавна приучен да служи само на бога.

„Право е момчето“ — рекъл си той и понеже се налагало да

отиде в града, тръгнал и повел и сина си.
Като дошли тук, момъкът, виждайки всички тия дворци, къщи и

църкви и всичко останало, с което е пълен градът (все неща,

дето не помнел да е виждал някога), се слисал и почнал да пита

баща си какво е това, какво е онова и как се нарича. Бащата

отвръщал, момчето го изслушвало и му задавало нов въпрос.

Синът питал, бащата обяснявал, докато най-сетне срещнали

цяла дружина разкошно облечени млади жени, които се

връщали от някаква сватба; щом ги зърнал, момъкът запитал

баща си какво е това. Бащата отвърнал: „Синко, сведи надолу

очи, не поглеждай към тях, защото те са нечестиви сили.“ Тогава

синът го запитал: „А как ги наричат?“ За да не възбуди у момъка

плътски помисъл или желание, бащата не пожелал да ги назове

с истинското им име, сиреч „жени“, а рекъл: „Викат им гъски.“ И

станало чудо!
Синът, който дотогава не бил виждал жена, забравил и

дворците, и биковете, и конете, и магаретата, и парите, и

всичко, що бил видял до тоя миг, и рекъл: „Татко, много ви

моля, направете така, че да си взема една такава гъска.“

Бащата възкликнал: „Какво говориш, синко? Мълчи, това са

лоши неща!“ Синът възразил: „Нима всички лоши неща

изглеждат така?“ — „Да“ — отвърнал бащата. Синът отново

възразил: „Не знам защо ми говорите тия неща, не мога да

разбера защо това са все лоши работи; на мен пък ми се

струва, че досега не съм видял нищо по-хубаво и по-приятно от

тях. Та те са по-хубави от ония рисувани ангели, дето ми ги

показвахте на няколко пъти! Много ви моля, ако ме обичате,

хайде да закараме горе при нас някоя от тия гъски, пък аз ще

имам грижата да я храня.“ Бащата отвърнал: „Аз пък не искам.

А и ти не знаеш с какво трябва да ги храниш.“ Изрекъл тия

слова и тозчас разбрал, че природата се оказала по-силна от

неговия разум, а после се разкаял, задето завел сина си във

Флоренция.
За тая новела — толкоз; мисля, че каквото казах е

предостатъчно; а сега искам да се обърна към тия, за които я

разказах.
И така, млади дами, някои от ония, дето ме хулят, твърдят, че

стараейки се да ви се понравя, аз не постъпвам добре и че съм

ви харесвал повече, отколкото трябвало Признавам най-

откровено, че е така: сиреч, че наистина ви харесвам, а аз от

своя страна правя каквото мога, та и вие да ме харесате. Но аз

питам тия люде, дето не само познават и любовните целувки, и

сладостните прегръдки, и насажденията на брачните сношения,

с които вие, прелестни дами, често ги дарявате, ами имат

постоянно пред очите си вашите изящни обноски, прелестната

ви красота, очарователната ви миловидност и най-вече вашата

благородна скромност: какво чудно може да има, че някакъв

момък, израснал, отгледан и възпитан между четирите стени на

малка килия в някаква си дива и уединена планина, без да е

видял друго човешко същество освен баща си, още щом ви

зърнал, почнал да пита само за вас, само към вас да изпитва

влечение, единствено вас да желае?
Нима тия люде ще почнат да ме упрекват, да ме порицават и да

се нахвърлят върху мен (чието тяло небето е сътворило само,

за да ви обича, чиято душа е устремена към вас от най-ранната

си младост, човека, който познава добродетелта в блясъка на

вашите очи, медената сладост на нежните ви слова и парещия

полъх на вашите състрадателни въздишки), задето аз ви

харесвам или гледам да ви се понравя, особено като се вземе

предвид, че именно вие сте привлекли най-вече вниманието на

някакъв си там отшелник, им един момък, непознаващ света, за

когото по-скоро би могло да се каже, че е див звяр? Истина ви

казвам, само тоя, дето не ви обича и не желае да бъде обичаи

от вас, само човек, непознал и неизпитал ни силата, пи

сладостта на природното увлечение, може да ме кори за това;

но аз не обръщам никакво внимание на подобни приказки.
Тия, дето ме вземат на подбив заради годините ми, очевидно не

знаят, че празът може да има бяла глава, ама стеблото му е

зелено; но да оставим шегите настрана; на тия люде ще

отвърна, че никога, до края на дните си, не ще сметна за

срамно да разтушавам тия, на които угаждаха и Гуидо

Кавалканти[1], и Данте Алигиери[2] (макар и да бяха вече

възрастни), и престарелият Чино да Пистоя[3], смятайки това за

най-голяма чест и удоволствие. Не искам да излизам извън

приетия вече начин на изложение, иначе бих се поразровил из

историята, за да докажа, че древността е пълна Със смели и

доблестни мъже, които и в най-зрялата си възраст са се

старали да угаждат на жените; ако това не е известно на моите

хулители, нека седнат и го научат.
Трябвало да си стоя при музите на Парнас; съветът е добър,

съгласен съм, но нито ние можем да седим непрекъснато до

музите, нито пък те могат да бъдат постоянно с нас. И ако

някому се случи да се раздели с тях и намери удоволствие в

нещо друго, което прилича на тях, тоя човек не бива да бъде

упреквай: и музите са жени, макар че жените не струват

колкото музите; все пак на пръв поглед те приличат на тях, така

че, ако не за друго, то поне заради това би трябвало да ми

харесват. Да не говорим, че за жените съм съчинил хиляда

стиха, а за музите — нито един. Вярно е, че те много ми

помогнаха, показвайки ми как да съчиня тия хиляда стиха; може

би са ми помогнали да напиша и настоящите новели, колкото и

да са скромни и незначителни: те често ме спохождаха и

оставаха край мен, вероятно в чест и услуга на приликата,

която жените имат с тях; ето защо, пишейки тези новели, аз не

напускам нито Парнас, нито музите, както може би мнозина си

мислят.
А какво да река за ония, дето се тревожат толкова много за

моята слава и ме съветват да се погрижа за хляба си? Да си

кажа право, не знам; седна ли да размишлявам какво биха ми

отговорили те, ако, подтикнат от нужда, отида да им поискам

хляб, все ми се струва, че ще ми отвърнат така: „Върви да си

търсиш хляба в басните!“ Но поетите са намирали повече хляб

в басните си, отколкото мнозина богаташи — в своите

съкровища; мнозина поети, занимавайки се със своите басни,

са останали вечно живи, докато множество други, в стремежа

си да имат повече хляб, отколкото им е било нужно, са загивали

преждевременно. Какво повече бих могъл да кажа? Нека тези

люде ме изгонят, като им поискам хляб; слава Богу, поне засега

не съм изпаднал в нужда; ако се наложи, ще съумея да понеса

и нищетата, и изобилието, както ме е учил апостолът; това си е

моя работа и нека другите не се грижат за мен; сам ще се

оправя.
А тия, дето тръбят, че каквото разказвам не било вярно, ще ми

доставят най-голямо удоволствие, ако ми предложат истински,

достоверни разкази; ако те противоречат на това, което аз

пиша, сам ще призная, че тия люде имат право да ме упрекват,

и ще се постарая да се поправя; но тъй като засега не виждам

друго освен празнословия, ще ги оставя да си мислят каквото

щат, а аз ще следвам собственото си мнение и ще говоря за тях

същото, каквото говорят и те за мен.
И понеже смятам, че този път им отговорих достатъчно, аз

заявявам, че въоръжен с Божията и вашата помощ, на които

разчитам, о, прелестни дами, и с голямо търпение, ще

продължа да вървя напред, гърбом към вятъра, а той нека си

вее, защото не виждам какво друго може да ми се случи освен

същото, каквото става със ситния прах, щом задуха силен

вятър; тогава вятърът или изобщо не го повдига от земята, или

ако го повдигне, го издига високо, често пъти над главите на

людете, над короните на крале и императори, а понякога го

настила и върху високите дворци или устремените към

висините кули; рече ли да го смъкне оттам, няма да го свали

по-ниско от мястото, откъдето е бил повдигнат. И ако някога съм

бил готов да дам всичките си сили, за да ви зарадвам с нещо,

то сега съм разположен за това повече от когато и да било, тъй

като съм убеден, че никой не ще има основание да отрече, че

както аз, така и всички останали, които ви обичат, сме

постъпили според повелята на природата; много и големи сили

са нужни, за да се противопостави човек на нейните закони;

често пъти това е не само напразно, ами нанася голяма вреда

на оня, който се опита да го стори. Признавам, че нямам такива

сили, а и не искам да ги имам, за да ги употребявам за подобна

цел; дори и да ги притежавах, бих предпочел да ги преотстъпя

другиму, отколкото сам да си послужа с тях.
Затова нека моите хулители млъкнат най-после, щом не са в

състояние да се възпламенят от нещо: нека си живеят

замръзнали в своите удоволствия или по-скоро покварени

въжделения, а мене да оставят да изкарам малкото дни, що са

отброени на всекиго един от нас, както аз си искам. Но ние се

отклонихме твърде много, о, прелестни дами; време е вече да

се върнем там, откъдето тръгнахме, и да следваме установения

ред.

Когато Филострато отворил очи и заповядал да събудят цялата

дружина, слънцето било вече прогонило звездите от небосвода

и влажната сянка на нощта от земята. Дамите и младежите

отново отишли в прекрасната градина, тръгнали да се

разхождат, а щом станало време за обед, седнали да се хранят

на същото място, където вечеряли предната вечер. Докато

слънцето стояло високо, те се прибрали да поспят, а после,

съгласно установения ред, насядали край прекрасния водоскок

и Филострато заповядал на Фиамета да разкаже една повела.

Без да чака нова покана, тя започнала весело така.
Бележки
[1] Гуидо Кавалканти (1259–1300) — италиански поет и

философ от школата на така наречения „сладък нов стил“. ↑
[2] Данте Алигиери (1265–1321) — велик италиански поет, автор

на „Божествена комедия“. ↑
[3] Чино да Пистоя (1270–1336) — италиански юрист и поет,

принадлежащ към школата на „сладкия нов стил“.

НОВЕЛА I

Салернският принц Танкреди убива любовника на дъщеря си,

след което й изпраща сърцето му в златна чаша; тя налива в

чашата отровна вода, изпива я и умира.

— Много трудна поръка ни даде днес нашият крал; та

помислете си: ние сме се събрали тук да се забавляваме, а ще

трябва да приказваме за чуждите сълзи, за които не може да се

разказва, без да се събуди съжаление и у разказващите, и у

тия, дето слушат. Може би той стори това, за да укроти донейде

веселието ни от миналите дни; но каквито и да са подбудите на

краля, не съм аз тази, която ще промени волята му; затова ще

ви разкажа една тъжна и нещастна случка, достойна за сълзите

на всички нас.
Салернският принц Танкреди бил твърде човечен и благ

владетел (само на старини си изцапал ръцете с кръвта на

двама влюбени) и си имал една-едничка дъщеря, но щял да

бъде много по-щастлив, ако и нея нямал. Обичал я той най-

нежно, така както никога баща не е обичал дъщеря си; по

причина на тая нежна любов, макар че тя отдавна била станала

мома за женене, той все не й давал да се задоми, защото не

можел да се раздели с нея; но нямало как, най-сетне склонил и

я омъжил за сина на Капуанския херцог; тя обаче живяла

твърде малко с него, защото скоро овдовяла и се прибрала при

баща си. Нямало по-красива от нея и в лице, и в снага, била

млада, смела и мъдра, може би повече, отколкото прилича на

една жена. Заживяла си тя при своя любещ баща в разкош,

както подобава на дама от такъв знатен род, но като видяла, че

от обич към нея баща й много не се грижи да й намери съпруг

(а тя мислела, че с неприлично да го помоли за такова нещо),

решила, щом й се удаде случай, да си намери тайно някой

достоен мъж за любовник. Гледайки множеството благородни и

други мъже, които посещавали двореца на нейния баща (както

често виждаме да става в дворовете на владетелите), тя

обръщала внимание на техните нрави и обноски и от всички

най-много й харесал един млад паж на баща й, на име

Гуискардо, момък от скромен произход, ала с най-благородни

качества и нрави в сравнение С всички останали; тя го виждала

често, влюбила се тайно и безумно в него и го харесвала все

повече и повече. Момъкът, който не бил никак глупав,

забелязал всичко и отвърнал на чувствата й с такава

всеотдайност, че почти престанал да мисли за друго освен за

любовта си към нея.
Двамата продължавали да се обичат скритом и младата дама

изгаряла от желание да остане насаме с него, но тъй като не

искала да довери никому тази своя тайна любов, решила да си

послужи с хитрост, за да му съобщи по какъв начин да се

срещнат. Написала писмо, в което му обяснявала какво да

направи на следния ден, за да се видят, напъхала писмото в

кухината на тръстиково стъбло, подала тръстиката на Гуискардо

и му казала уж на шега: „Да го дадеш на слугинята си, за да

духа през него тая вечер, като ти пали огъня.“ Гуискардо взел

тръстиковото стъбло, досетил се, че тя не му го дава, без да

има защо, и се прибрал у дома си; огледал внимателно

тръстиката, забелязал, че е пукната, разтворил я по

пукнатината, намерил писмото, прочел го, разбрал какво трябва

да направи, рекъл си, че от него по-щастлив човек няма, и

почнал да се готви, за да се срещне с дамата по указания от

нея начин.
До двореца на принца, в планината, имало една пещера,

прокопана много отдавна, която се осветявала през тесен

отвор, нарочно направен за тая цел; тъй като много години

подред никой не бил влизал в пещерата, отворът й бил почти

целият обрасъл в бурени и трънаци; в пещерата можело да се

проникне и по тайната стълбичка през една от стаите на

приземния етаж на двореца, където живеела дамата, но входът

бил затворен с яко залостена врата.
Много години били минали, откакто престанали да си служат с

тая стълба, затова хората дотам я били забравили, че почти

никой не си спомнял къде се намира; но Амур, за чийто взор

нищи не остава скрито и потайно, възвърнал спомена в паметта

на влюбената дама. А тя, за да не се досети никой за нейните

намерения, дни наред се мъчила с разни сечива, които имала

под ръка, докато най-сетне успяла да отвори вратата; после се

спуснала сама в пещерата, забелязала отвора и пратила вест

на Гуискардо да се опита да се промъкне в пещерата, като му

посочила и височината на отвора от земята. За да стане

работата, Гуискардо си приготвил веднага въже с разни възли и

примки, та да може да се спуска и катери по него; облякъл се в

кожена дреха, за да се предпазва от трънаците, и без да се

обади никому, на следната нощ се отправил към отвора на

пещерата; вързал единия край на въжето за дънера на някакво

дърво, което растяло край отвора, спуснал се по въжето и

зачакал дамата.
През деня тя се престорила, че иска да си легне, освободила

придворните си дами, залостила вратата на стаята си, отворила

другата врата и се спуснала в пещерата, където намерила

Гуискардо; и двамата дълго не могли да се порадват един на

друг; после отишли заедно в нейната стая, където прекарали

по-голямата част от деня в най-приятно наслаждение; след като

се договорили как да постъпват, за да запазят любовта си в

тайна, Гуискардо е е върнал в пещерата, а дамата залостила

вратата и отишла при своите придворни. Гуискардо почакал да

се стъмни добре, покатерил се по въжето, промъкнал се през

отвора, през който бил влязъл, и се прибрал у дома си; понеже

вече знаел пътя, той често посещавал дамата, и то в

продължение на доста време.
Но съдбата завидяла на това дълготрайно и голямо

наслаждение и посредством една нещастна случайност

превърнала радостта на дамата в неутешим плач.
Танкреди имал навика от време на време да се отбива сам в

стаята на дъщеря си, да постои при нея да си поприказват и

после да си отива. Един ден, след като се наобядвал, той както

обикновено се запътил натам, но дъщеря му, която се наричала

Гизмунда, била излязла в градината заедно със своите

придворни; понеже не искал да прекъсне забавлението й, той

влязъл в стаята, без някой да го усети или забележи, и

виждайки, че прозорците са затворени, а завесата над леглото

— спусната, приседнал на една възглавница край постелята,

опрял глава на леглото, наметнал се със завесата (сякаш

нарочно имал; намерение да се скрие) и заспал.
Докато той спял, Гизмунда, която за беда се била уговорила с

Гуискардо да я посети тъкмо тоя ден, оставила придворните в

градината, промъкнала се на пръсти в стаята, залостила

вратата и без да забележи, че има друг човек, отворила другата

врата, зад която я чакал Гуискардо; както всеки път, двамата се

отправили към леглото и се отдали на наслада и забавление; не

щеш ли, Танкреди се събудил и чул и видял всичко, каквото

правели Гуискардо и дъщери му; обзет от безкрайно огорчение,

изпървом той понечил да се развика и да им се скара, ала

сетне размислил и решил, че по-добре ще бъде, ако не се

обажда и те не го забележат, за да може после да изпълни по-

внимателно и с по-малко срам за себе ей това, което вече бил

решил да им стори. Както обикновено двамата любовници

прекарали доста време заедно, без да усетят присъствието на

Танкреди; когато решили, че с време да се разделят, станали от

леглото и Гуискардо се върнал в пещерата, а Гизмунда излязла

от стаята. Въпреки че бил стар, Танкреди се прехвърлил през

прозореца в градината, без някой да го види, и огорчен до

смърт, се прибрал в покоите си.
По негова заповед още на следната нощ двама души заловили

Гуискардо тъкмо когато се промъквал през отвора, както бил

облечен в тежките си и неудобни кожени дрехи, и го отвели

право при Танкреди. Като го видял, принцът едва се сдържал

да не заплаче и му рекъл: „Добрината, с която се отнасях към

теб, не заслужаваше оскърблението и позора, които, както

видях днес с очите си, ти нанесе на моя род.“ В отговор

Гуискардо само рекъл: „Любовта се оказа по-силна и от вас, и

от мен.“
След това Танкреди наредил да Го поставят тайно под стража в

някоя от съседните стаи и заповедта му била изпълнена.
На следния ден, докато Гизмунда още не подозирала какво се е

случило, Танкреди дълго мислел и премислял какво да

предприеме, а след като се наобядвал, както обикновено се

отправил към стаята на дъщеря си; наредил да я повикат,

затворил се с нея в стаята и почнал да й говори през сълзи:

„Гизмунда, аз бях толкова уверен в твоята честност и

благонравие, че ако не бях видял със собствените си очи,

никога, каквото и да ми кажеха, нямаше да повярвам, че си

способна да се отдадеш — не, ами дори само да помислиш да

се отдадеш на някой мъж, който не ти е съпруг; поради това

всеки път, щом се сетя за станалото, аз ще страдам и ще се

измъчвам до последния от малкото дни, които ми е отредила

моята старост. Поне да беше рекъл господ, щом ти е бяло

писано да паднеш до такова безчестие, да спреш избора си на

човек, достоен за благородното ти потекло; но не би: измежду

множеството мъже, които се навъртат в моя двор, ти взе, че

избра не друг, а Гуискардо, момък от най-долен произход,

когото прибрахме и възпитахме в нашия дом от най-ранна

възраст, за да извършим едно милостиво дело. С твоята

постъпка ти вся такъв смут в душата ми, че сега просто не знам

какво да те правя. Колкото до Гуискардо, когото снощи

заповядах да заловят на излизане от пещерата и е поставен под

стража, аз вече реших какво да правя с него; но — Бог ми е

свидетел — с теб не знам как да постъпя. Обичта, която

изпитвам към теб — а ти знаеш, че те обичам така, както никой

друг баща не обича дъщеря си, — ме тегли на една страна;

справедливият гняв, предизвикан от твоето нечувано безумие,

ме дърпа на друга; обичта ме кара да ти простя, а

възмущението ме тласка да се отнеса към теб най-сурово,

противно на моята природа. Ала преди да реша как да постъпя,

искам да чуя какво ще ми кажеш ти по тоя въпрос.“ Изричайки

тия слова, той навел глава и се разридал като малко дете,

което здравата са натупали.
Щом чула какво й казал Танкреди, Гизмунда разбрала, че не

само са разкрили тайната й любов, ами са заловили и

Гуискардо, и я налегнала такава неописуема горест, та едва се

сдържала да не излее мъката си в сълзи и ридания, както

постъпват повечето жени; но гордият й дух успял да вземе връх

над тая слабост, Гизмунда овладяла с удивителна сила лицето

си и решила, че по-скоро ще сложи край на живота си,

отколкото да се помоли някому за нещо, защото била убедена,

че Гуискардо не е вече между живите; затова, обръщайки се

към баща си с открито, спокойно лице, не като жена, страдаща

или упрекната за своя грях, а без да покаже ни най-малко

признаци на тревога и без да заплаче, тя му казала следното:

„Танкреди, аз нямам намерение нито да отричам, нито да се

моля, защото не ще имам полза ни от едното, ни от другото, пък

и от никого, и за нищо не искам помощ; не мисля също да се

опитвам да те предразположа към себе си, като се възползувам

от обичта ти към мен и от твоето благодушие; напротив —

признавайки истината, искам да защитя честта си с най-

убедителни доводи, а после да постъпя, както ми подсказва

моят силен дух. Вярно е, че обичах и продължавам да обичам

Гуискардо и докато съм жива (а това не ще трае още дълго), ще

продължавам да го обичам; та дори ако и след смъртта може

да се обича, пак няма да престана да го обичам; към тая

постъпка ме тласна не толкова моята слабост на жена, колкото

липсата на грижа у теб да ме омъжиш, както и достойнствата на

Гуискардо. Ти би трябвало да знаеш най-добре, Танкреди, че си

сътворен от плът и че сам ти си създал своята собствена

дъщеря също от плът, а не от камък или желязо; макар и да си

вече в напреднала възраст, не би трябвало да забравяш какви

са законите на младостта и с каква сила те се проявяват; ти си

мъж и макар да си прекарал част от най-хубавите си години във

военни занимания, би трябвало да знаеш много добре към

какво могат да тласнат не само младите, а и възрастните

безделието и разкошът. И тъй като съм създадена от теб, и аз

съм от плът, но не съм живяла много, още съм млада и по

причина и на едното, и на другото съм изпълнена със

сластолюбиво желание, което пламна с чудесна сила, защото,

бидейки веднъж омъжена, познавах насладата, що изпитва

човек, удовлетворявайки това желание. Понеже не можех да се

съпротивявам на тая сила и понеже съм млада жена, реших да

последвам това, към което ме тласкаше тя, и се влюбих.

Истината е; че направих, каквото ми бе по силите, та,

извършвайки тоя грях, да не опозоря ни теб, ни себе си. Амур

се смили над мен, а и съдбата се показа благосклонна: двамата

ми посочиха тоя скрит, таен път, посредством който аз

задоволявах желанията си, без никой нищо да разбере; но аз не

отричам стореното, няма значение как си успял да научиш за

него, нито кой ти е казал. Аз не случайно (както постъпват

много жени) спрях избора си на Гуискардо; предпочетох него

пред другите напълно съзнателно, допуснах го край себе си

след трезв размисъл и благодарение на проявеното от двама ни

разумно постоянство можах дълго време да се наслаждавам на

онова, което желаех. Струва ми се, че отправяш срещу мен

най-горчиви упреци не толкова за моя любовен грях, а задето

съм се събрала с човек от долен произход; постъпвайки по тоя

начин, ти следваш повече общоприетото мнение, отколкото

истината, и говориш така, сякаш не би имал за какво да се

гневиш, ако бях спряла избора си на мъж от благородно

потекло; вършейки това обаче, ти съвсем не забелязваш, че

хвърляш упреци не срещу моя грях, а срещу грешката,

допусната от съдбата, която твърде често издига недостойните

и потъпква най-достойните. Но сега нека оставим настрана тоя

въпрос! Опиташ ли се да вникнеш поне малко в същността на

нещата, ще видиш, че плътта на всички ни е една и съща, че

душите на всички са сътворени от един творец и притежават

еднаква сила, еднакви качества, еднакви достойнства. Първа

добродетелта става причина за известни различия между нас,

които сме се родили и продължаваме да се раждаме напълно

еднакви; тия, които са били, надарени с повече добродетел и са

си послужили с пея, са били наречени благородници, а другите

останали неблагородни. Възприетият по-късно противоположен

обичай прикрил този закон, но въпреки това още не е успял да

го заличи и премахне нито от природата, пито от добрите нрави;

поради това всеки, който постъпва добродетелно, показва пред

всички, че е благороден; ако някой го нарече иначе, то виновен

за това е този, който го назовава, а не този, който бива назован.

Поогледай твоите придворни, припомни си техния живот,

техните нрави и обноски, от една страна, а от друга — обърни

внимание на Гуискардо: речеш ли да отсъдиш безпристрастно,

него ще наречеш благородник, а твоите придворни —

недодялани грубияни. Колкото до доблестта и достойнствата на

Гуискардо, при тяхната преценка се доверявах на твоите думи и

на очите си, и на нищо друго. Кой друг го е хвалил, както го

хвалеше ти за всички ония достойни за похвала дела, заради

които всеки почтен човек заслужава насърчение? Вярно е,

имаше за какво, защото (освен ако не са ме излъгали очите ми)

нито веднъж не съм те видяла да му отправиш похвала, която

той да не е заслужавал с делата си, и то много повече,

отколкото е възможно да се изрази тя с думи; ако става дума за

измама, ти си човекът, който ме е въвел в заблуждение. Нима

след всичко това все още можеш да твърдиш, че съм се

свързала с човек от долен произход? Ако настояваш, че е така,

това няма да отговаря на истината; ако беше казал, че е

бедняк, щях да се съглася с теб, но щях също така да ти кажа,

че е срамота, задето продължаваш да държиш такъв достоен

човек в положението на слуга; защото бедността не отнема

благородството у човека, тя го лишава само от състояние.

Бедняци са били мнозина крале, мнозина велики владетели и

обратно: мнозина от тия, де го копаят земята и пасат овцете, са

били и продължават да бъдат богати. А що се отнася до

последното изразено от теб колебание — как да постъпиш с

мен, — казвам ти, хич не се двоуми; и ако в последните дни на

твоята старост си решил да постъпиш така, както не си

постъпвал на младини (сиреч да бъдеш жесток), послужи си с

тая жестокост против мен, тъй като нямам никакво намерение

да те моля за нещо; ако това, което стана, наистина е грях, то

аз съм причината да бъде извършен; уверявам те, че ако с мен

не постъпиш по същия начин, както вече си постъпил или си

наредил да постъпят с Гуискардо, аз ще го сторя със

собствените си ръце. Хайде, иди да плачеш при жените, пък

като насъбереш достатъчно жестокост, върни се и убий с един

удар и него, и мен, щом мислиш, че заслужаваме такава участ“
Принцът почувствувал силата на духа на своята дъщеря, но

въпреки това не бил съвсем уверен, че тя наистина твърдо е

решила да изпълни каквото му наговорила; затова, тръгвайки

си, той се отказал от мисълта да си послужи с каквото и да е

жестоко наказание спрямо нея; в замяна на това намислил да

охлади пламенната й любов, нанасяйки вреда другиму;

заповядал на двамата пазачи на Гуискардо през нощта да

удушат момъка, без да вдигат шум, да изтръгнат сърцето му и

да му го донесат. Пазачите изпълнили всичко, както им било

наредено. На другия ден принцът заповядал да донесат една

голяма и красива златна чаша, сложил в нея сърцето на

Гуискардо и пратил чашата по своя най-доверен слуга на

дъщеря си, нареждайки му да й каже следното: „Твоят баща ти

праща тая чаша, за да те утеши за онова, което ти най-много

обичаш, по същия начин, както и ти го утешаваше заради

онова, което той обичаше най-много от всичко.“
Щом баща й излязъл от стаята, Гизмунда (която не се била

отказала от жестокото си намерение) заповядала да й донесат

отровни треви и корени и ги сложила да се варят във вода, та

да бъде готова, в случай че стане онова, от което най-много се

страхувала. Когато слугата дошъл, за да й предаде подаръка и

думите на баща й, тя с твърдо лице поела чашата, отместила

капака, видяла сърцето, разбрала смисъла на думите и се

уверила, че това наистина е сърцето на Гуискардо. После

вдигнала очи към слугата и казала: „Сърце като това е наистина

достойно за златна гробница; тоя път баща ми постъпи най-

разумно.“ Като изрекла тия думи, тя поднесла сърцето към

устните си, целунала го и продължило: „До днешния ден —

последния ден на моя живот, винаги и навсякъде съм

чувствувала безкрайно нежната обич, що изпитва към мен моят

баща; днес обаче почувствувах това повече от всеки друг път;

затова предай му последната ми благодарност за тоя неоценим

дар.“
После се обърнала към чашата, която стискала здраво в ръце,

и гледайки сърцето, занареждала: „О, свидна обител на всички

мои радости, да бъде проклета жестокостта на оногова, който

ме принуждава да те гледам сега с очите, дето са на моето

чело! Предостатъчно ми беше да те съзерцавам по всяко

време с очите на моята душа! Ти завърши земния си път,

изпълнявайки всичко, що ти бе отредено от съдбата: постигна

те кончината, към която всеки от нас бърза, отърва се от

мъките и теглото на тоя свят и получи от собствения си враг

такава гробница, каквато заслужаваше заради своята доблест.

Едно само ти липсва, за да имаш достойно погребение: сълзите

на тая, която ти приживе толкова много обичаше; за да получиш

и тях, Бог благоволи да осени сърцето на моя безмилостен

баща с мисълта да те изпрати при мен и аз ще те даря с тях,

въпреки че съм решила да умра без сълзи на очи и със

спокойно, от нищо несмутено лице. А след като те даря с моите

сълзи, без ни най-малко да се бавя, ще постъпя така, че с твоя

помощ душата ми да се събере с оная свидна за мен душа,

която ти приживе съхраняваше у себе си. Та с кого другиго

освен с твоята душа бих се чувствувала и най-доволна, и най-

сигурна из ония тайнствени и неведоми краища? Сигурна съм,

че понеже ме обича, душата ти продължава да витае тук,

съзерцавайки местата, където е блаженствувала заедно с мен,

очаквайки моята душа, която я обича най-много от всичко на

тоя свят.“
Изричайки тия слова, без да се вайка, както правят жените, тя

се навела над чашата, заплакала и сякаш имала цял извор в

главата, почнала да пролива сълзи в такова изобилие, че да се

чудиш и маеш, а заедно с това не преставала да обсипва

мъртвото сърце с целувки. Придворните, които се намирали в

стаята, макар и да не знаели чие е това сърце, нито пък

разбирали смисъла на нейните думи, се трогнали и заплакали;

напразно я питали те защо плаче така и правели каквото им е

по силите, каквото можели и умеели, за да я утешат. Когато

решила, че се е наплакала, Гизмунда повдигнала глава,

избърсала очи и заговорила: „О, скъпо и любимо сърце, аз

изпълних всичките си задължения към теб; сега не ми остава

друго, освен да доведа при теб моята душа, за да бъде заедно

с твоята.“
После наредила да й донесат гърнето, в което предния ден

била приготвила водата с отровните билки, изляла водата в

чашата със сърцето, оросено с пролетите от нея сълзи, и като

поднесла, без да трепне, чашата към устните си, изпила я до

дъно; а след това, държейки, чашата в ръка, легнала, на

постелята си, заела колкото се може по-прилично положение,

притиснала сърцето на любовника си до своето сърце и

останала да лежи така, без да продума, в очакване на смъртта.

Нейните придворни, които чули и видели всичко, макар и да не

знаели каква е изпитата от нея вода, веднага известили на

Танкреди за станалото; а той, опасявайки се да не се случаи

онова, което всъщност се и случило, се втурнал към стаята на

дъщеря си; стигнал там тъкмо когато тя се излегнала на

постелята, но вече било твърде късно да я утешава с нежни

думи; виждайки нейното състояние, той горко се разридал.
Гизмунда му казала: „Танкреди, запази сълзите си за някоя

друга нежелана от теб беда, не ги проливай заради мен, тъй

като не се нуждая от тях. Де се е чуло и видяло човек да плаче

заради нещо, което сам е пожелал да стане, както ти правиш

сега? Но ако у теб е останала макар и частица от обичта ти към

мен, за едно ще те помоля като последна милост: тъй като

моето тайно, скрито съжителство с Гуискардо не ти беше

приятно, направи така, че тялото ми да бъде поставено съвсем

явно до трупа му, където и да си наредил да го захвърлят, след

като са го убили.“ Принцът се задавил от плач и не могъл да

отвърне нищо; а младата жена, чувствувайки, че краят

наближава, притиснала до гърдите си мъртвото сърце и

промълвила: „Останете с бога, защото аз. свършвам.“ Погледът

й потъмнял, тялото й изтръпнало и тя напуснала тоя

многострадален живот.
Такъв — както чухте всички — бил печалният край на любовта

между Гуискардо и Гизмунда; а Танкреди, след като пролял

потоци от сълзи и се разкаял, но много късно, за своята

жестокост, наредил да погребат и двамата с най-големи почести

в една гробница за всеобща скръб на всички жители на

Салерно.

НОВЕЛА II

Монахът Алберто убеждава една жена, че в нея е влюбен

архангел Гавраил, после се предрешва като него и спи с

жената; страхувайки се от нейните близки, той избягва през

прозореца и се приютява в дома на някакъв бедняк, който на

следния ден го извежда на площада, преоблечен като дивак;

тук обаче монахът бива разпознат, а неговите събратя-монаси

го залавят и хвърлят в тъмница.

Докато Фиамета разказвала своята новела, очите на нейните

дружки неведнъж се наливали със сълзи; щом тя свършила,

кралят изрекъл строго:
— Струва ми се, че не бих се поскъпил да жертвувам живота си

и за половината наслада, която Гизмунда изпитала с Гуискардо;

това не бива да ви учудва, понеже, макар и жив, аз изживявам

ежечасно една смърт след друга, без при това да получа ни

капчица наслаждение. Но да оставим засега моите лични

работи такива, каквито са; искам Пампинеа да продължи и да

ни разкаже някоя жалостива случка, подобна на несполуките,

които ме преследват; ако тя тръгне по пътя, набелязан от

Фиамета, то без съмнение аз ще усетя как благодатните капки

на росата охлаждат моя огън.
Като чула отправеното към нея нареждане, Пампинеа с тънкия

си усет доловила много по-добре онова, което искали да чуят

нейните дружки, отколкото изразеното от краля желание. И тъй

като била по-склонна да развесели тях, отколкото да следва

неговото желание, изпълнявайки заповедта на краля, тя

решила, без да излиза извън определената тема, да разкаже

една смешна новела и започнала така:
— Простите хорица казват: „Мислят ли те за добър, и лош да

си, и зло да сториш, пак няма да повярват, че си бил ти.“ Тази

поговорка с богато съдържание ми дава повод да говоря по

предложената ми тема и да покажа колко е голямо лицемерието

на монасите, които със своите широкополи и дълги раса, с

изкуствено бледните си лица, със своя глас — кротък и смирен

при просия, гръмък и кънтящ, щом почнат да корят другите за

своите собствени пороци, искат да докажат, че те спасявали

душите си, като получават подаяния, а миряните — като ги

дават; освен това те се държат не като люде, които подобно на

нас също трябва да заслужат рая, ами се перчат като негови

собственици и владетели и отреждат в него на всеки умирающ

по-добро или по-лошо място според парите, които той им е

завещал; по този начин те се мъчат да излъжат първо себе си

(ако, разбира се, самите те вярват), а след това и другите,

които вярват на техните приказки. Ако ми би било позволено да

кажа за тях всичко каквото трябва, то аз тозчас бих показала на

мнозина наивници какво крият монасите под широките си раса.

Дано даде Бог заради лъжите им всички тях да ги сполети

същата участ, каквато сполетяла един възрастен минорит във

Венеция, дето минавал за един от най-опитните и ловки

казуисти; та ще ми се да ви разкажа именно тая случка, за да

се опитам да ви поразвеселя и поразсея, след като смъртта на

Гизмунда ви натъжи толкова много. И така, почтени дами,

живял някога в Имола мъж с престъпно и порочно поведение,

на име Берто дела Маса, чиито позорни дела били толкова

известни на жителите на Имола, че те не вярвали не само на

лъжите му, ами и когато говорел самата истина; поради това,

като разбрал, че присъствието му в Имола станало нетърпимо

заради нечистите му дела, той се отчаял и се преселил във

Венеция — сборище на всякакъв измет, надявайки се, че там

повече, отколкото другаде ще му се удаде да върши по друг

начин мръсните си дела. Престорил се, че съвестта го гризе

заради нечестивите му дела и постъпки в миналото, дал си вид

на човек, обзет от най-дълбоко смирение и най-предана

богобоязливост, и постъпил в един манастир, където се

подстригал за монах минорит, приемайки името брат Алберто от

Имола; в тоя си образ той почнал да се преструва, че води

най-суров живот и държал най-усърдно проповеди за покаяние

и въздържание, докато самият той не слагал в уста ни месо, ни

вино само когато не му се услаждали. Така, без никой да го

разбере, от крадец, сводник, измамник и убиец, той изведнъж

се превърнал в най-ревностен проповедник, но не се отказал от

споменатите си пороци, още повече, че имал възможност да

продължи да ги върши тайно. А след като станал свещеник,

всеки път, щом заставал пред олтара да служи литургия и

идвало ред до мъките на спасителя, той нарочно се

разплаквал, та да го видят повече люде; да пролива сълзи не

му струвало кой знае колко — можел да плаче когато пожелае.

Не минало много време и със своите проповеди и сълзи той

така успял да заблуди венецианците, че станал пазител и

изпълнител на почти всички завещания; мнозина почнали да му

поверяват парите си, а повечето мъже и жени го имали за свой

доверен съветник и изповедник,с тия си действия той от вълк от

превърнал в пастир и се славел из тия краища като най-свят

човек, много повече, отколкото някога свети Франциск Асизки.
Не щеш ли, един ден никаква глупава и слабоумни млада жена,

на име мадона Лизета от дома Куирино, съпруга на виден

търговец, който бил заминал с галерите във Фландрия, отишла

да се изповяда заедно с няколко други жени при тоя свят монах;

докато стояла на колене пред него, както всяка венецианка (а

те са до една вятърничави), тя му разказала това-онова за себе

си, а брат Алберто я запитал има ли си любовник. Тя се

разсърдила и отвърнала: „Ех, отче! Та нямате ли очи да

виждате? Нима мислите, че красотата на тия жени може да се

сравнява с моята? Стига да река, мога да имам толкова

любовници, колкото си искам; но красотата ми не е такава, че

да позволя да ме люби кой да е. Колко са жените, дето могат да

се похвалят с хубост като моята? Че аз и в рая ще минавам за

хубавица.“ И наговорила още какви ли не работи за своята

красота, та чак прекалила.
Брат Алберто веднага се досетил, че тая жена не ще да е с

всичкия си, и понеже му се сторило, че това е почва само за

неговите сечива, изведнъж пламнал от любов към нея; въпреки

това решил да остави ласките и ухажванията за по-късно, а за

да се покаже като много свят човек, почнал да я кори за

нейното славолюбие и продължил да й говори все в тоя дух,

докато най-сетне жената рекла, че той е глупак и не може да

различи една хубост от друга; поради това брат Алберто решил

да не я дразни много и след като я изповядал, пуснал я да си

върви с другите жени.
Почакал да минат няколко дни, взел със себе си един свой

доверен другар и се запътил към дома на мадона Лизета; като

стигнал там, той се уединил с нея в някаква стая, където

нямало кой да ги види, паднал на колене пред нея и рекъл:

„Мадона, за бога, моля ви, простете ми ония думи, дето ви ги

казах в неделя, когато ми говорихте за вашата красота; трябва

да ви кажа, че на следната нощ ядох такъв жесток бой, че едва

успях да се надигна от постелята.“ Глупавата жена го запитала:

„А кой ви наби така?“ Тогава брат Алберто отвърнал: „Сега ще

ви обясня. През нощта, както обикновено, бях коленичил и си

четях молитвите; не щеш ли, изведнъж моята килия бе обляна

от ярка светлина и докато успея да се обърна и да разбера

какво става, връз мен връхлетя някакъв прекрасен младеж с

дебела тояга в ръка, сграбчи ме за капюшона и така почна да

ме налага, че ме преби от бой. После го запитах защо е

направил това, а той ми рече: «Загдето днес ти се осмели да се

усъмниш в ангелската хубост на мадона Лизета, която аз

обичам най-много от всичко.» Тогава аз го запитах. «Кой сте

вие?» А той отговори, че бил архангел Гавраил. «О, господарю

мой — възкликнах аз, — моля ви да ми простите.» Тогава той

каза: «Добре, ще ти простя, но при условие, че ще отидеш при

нея, ама колкото се може по-скоро, да й поискаш прошка; не ти

ли прости, да знаеш, че пак ще се върна и така ще те натупам,

че ще има да пъшкаш цял живот.» Той ми каза още нещо, но аз

не ще се осмеля да ви го предам, преди да ми простите.“
Глупавата и празноглава жена примирала от удоволствие,

докато слушала тия слова, които приемала за чиста истина; по

едно време тя се обадила: „Нали ви казах, брате Алберто, че

съм надарена с ангелска прелест; ей богу, жал ми е за вас и за

да не ви причинявам повече зло, аз ще ви простя, но при

условие, че наистина ми предадете каквото ви е заръчал

ангелът.“ Брат Алберто отвърнал: „Мадона, понеже се смилихте

да ми простите, ще ви го съобщя на драго сърце, но едно искам

да ви напомня: каквото и да чуете от мен, не го споделяйте с

никого за нищо на света, ако вие, която сте най-блажената жена

на тоя свят, не искате сами да си развалите цялата работа. И

така, архангел Гавраил ми заръча да ви предам, че той много

ви харесва, че много пъти се канел да ви навести, за да

прекара нощта с вас, но все се боял да не ви изплаши. Та

затова ме прати, нареждайки да ви предам, че иска да ии

посети някоя нощ и да прекара известно време с вас; ала,

както знаете, той е ангел и ако се яви и образа на шиел, не

бихте могли да го докоснете; затова той каза, че за да ви

достави удоволствие, иска да се яви пред вас в човешки образ;

заръча ми още да ви запитам кога да дойде при вас и в чий

образ да се превъплъти; така че вие можете да се смятате за

най-блажената жена на света.“
Глуповатата мадона отговорила, че е поласкана от чувството,

което изпитва към нея архангел Гавраил, още повече, че и тя го

обичала и всеки път, щом й се случело да мине край неговия

образ, не пропускала да запали по една свещ за четири гроша;

добавила, че щом желае да я посети, той ще бъде винаги добре

дошъл, ще я намери сама в стаята й, но това ще стане при

едно условие: да не я изостави заради Дева Мария, понеже

хората разправяли, че архангелът много я обичал, затова

навсякъде бил изобразяван на колене пред нея; а що се отнася

в какъв образ да й се яви, нека сам той вземе решение, стига

да не я изплаши.
Тогава брат Алберто рекъл: „Мадона, вие постъпвате разумно и

аз ще се погрижа да уредя работата според вашата заръка. В

замяна на това ще ви помоля да ми окажете една голяма

милост, която няма да ви струва нищо; ето какво искам от вас:

да пожелаете той да ви се яви в моето тяло. Сега ще ви обясня

в какво ще се състои тая милост: архангелът ще извади моята

душа от тялото ми и ще я остави в рая, а той ще се всели в

моето тяло и колкото повече време прекара с вас, толкова по-

дълго душата ми ще престои в рая.“ Тогава плиткоумната дама

рекла. „Добре, съгласна съм; моето желание е вие да получите

тази утеха като възмездие за боя, дето сте изяли заради мен.“

Брат Алберто отвърнал: „Добре, имайте грижата така да

подредите работата, че довечера вратата на вашия дом да

остане отворена, за да може архангелът да влезе, защото,

явявайки се в човешки образ, той няма как да мине през друго

място освен оттам.“ Жената отвърнала, че всичко ще бъде

направено както трябва. Брат Алберто си тръгнал, а тя

изпаднала в такова въодушевление, че не я сдържало на едно

място от радост и й се струвало, че докато дойде архангелът

при нея, има още хиляда години.
Брат Алберто пък си помислил, че през нощта трябва да бъде

ездач, а не ангел, затова седнал да се подкрепи със сладкиши и

всевъзможни други лакомства, та да не се наложи да слезе

скоро от седлото; а като се здрачило, взел разрешение да

напусне манастира и заедно със своя доверен приятел отишъл

в дома на някаква своя приятелка, която посещавал и друг път,

когато ходел да гони кобили; тук се преоблякъл и като решил,

че е настъпил удобен час, тръгнал към дома на дамата; щом се

промъкнал там, побързал да се преобрази като ангел (той

носел със себе си и необходимите неща), качил се по стълбата

и влязъл в стаята на жената.
А тя, като видяла нещо бяло, появило се пред нея, веднага се

хвърлила в краката му; ангелът я благословил, помогнал й да

стане и й дал знак да легне в кревата; тя се подчинила на драго

сърце и тозчас изпълнила нареждането, а ангелът се изтегнал

до своята поклонница. Брат Алберто бил красив, як и добре

сложен мъж, с една дума, бивало си го; по тая причина,

влизайки в сношение с нежната и свежа мадона Лизета, той й

показал по-други неща от тия, дето тя била свикнала да прави с

мъжа си, и през нощта неведнъж политал без крила, от което тя

останала извънредно доволна; освен това той успял да й

разясни и много въпроси относно славата небесна. Преди да се

съмне, те се условили кога и как да се видят пак, брат Алберто

се измънкал със своите ангелски принадлежности и се

завърнал при своя другар, когото добрата стопанка на къщата

забавлявала цяла нощ, за да не умре от страх, ако спи

самичък.
След като се наобядвала, дамата, съпроводена от дружките си,

отишла при брат Алберто и му разказала и за архангел

Гавраил, и за това, което била научила от него за славата на

вечния живот; разказала му и как изглеждал той, и какви ли не

още измислици. Тогава брат Алберто забелязал: „Мадона, не

знам как сте се чувствували вие с него, но аз мога да ви уверя,

че снощи, когато архангелът дойде при мен и му предадох

вашето поръчение, той веднага грабна душата ми и я постави

сред толкова цветя и толкова рози, колкото по тия места не са и

сънували; и аз прекарах чак до сутринта в едно чудесно място,

по-прелестно от което — уверен съм — не може и да има; пък

какво, е ставало с тялото ми — виж, това не мога да кажа.“ —

„Искате ли да ви го кажа аз? — възкликнала дамата, — Вашето

тяло прекара цяла нощ в моите обятия, заедно с архангел

Гавраила; ако не вярвате, погледнете под лявата си гръд: там

аз така целунах ангела, че белега, който остана, ще личи още

няколко дни.“ Тогава брат Алберто рекъл: „Добре, щом е така,

днес ще направя нещо, което отдавна не съм вършил: ще се

разсъблека и ще погледна, за да се уверя, че говорите самата

истина.“
Преди да се прибере у дома си, дамата надрънкала какви ли не

още глупости; а брат Алберто я спохождал още много пъти в

образа на ангел, без да срещне каквато и да било пречка. Не

щеш ли, един ден мадона Лизета седнала на приказки с някаква

своя кумица; по едно време двете почнали да спорят за

красотата; Лизета, в желанието си да изтъкне собствените си

достойнства над всички други, нали си била празноглава,

изтърсила следното: „Ако знаете кой е хвърлил око на моята

хубост, нямаше да говорите, че има и други красавици като

мен!“ Кумицата й, която я познавала много добре, рекла да чуе

какво ще издрънка и забелязала: „Мадона, може би това да е

самата истина, но все пак аз трудно бих могла да си променя

мнението, без да зная кой е този човек.“ Тогава плиткоумната

дама сякаш това чакала и рекла: „Кумице, аз не би трябвало да

споменавам името му, но става дума за архангел Гавраила; той

ме обича повече от себе си и казва, че съм била най-красивата

жена не само на тоя свят, ами и по цялото крайбрежие.“ Кумата

я напушил такъв смях — насмалко да прихне, но все пак успяла

да се сдържи (нали искала да види какво ще издрънка по-

нататък оная) и я подпитала: „За бога, мадона! Ех, щом казвате,

че архангел Гавраил ви обича, сигурно е така, само че аз не

знаех, че и ангелите се занимават с такива работи.“ Дамата

пояснила: „Вие грешите, кумице! Кълна се в Името Божие, че в

тая работа той е по-добър и от мъжа ми; разправяше ми, че

същите неща ги вършели и там, горе, на небето, но той се

влюбил в мен, защото съм била по-хубава и от най-големите

тамошни красавици, та затова често прескача при мен.

Разбрахте ли сега каква е работата?“
Кумицата излязла от дома на Лизета, изгаряйки от нетърпение

да сподели с някого каквото била узнала; сторило й се, че

трябва да чака цели хиляда години, преди да попадне на място,

където да може да стори това; най-сетне на някакво

празненство тя се събрала с голяма дружина жени и им

разказала всичко от край до край. Жените от своя страна

побързали да предадат каквото научили на мъжете си и на

други жени, те пък разказали на трети, така че за по-малко от

два дни цяла Венеция само за това говорела. Между тия, които

чули за станалото, били и деверите на дамата; те нищо не и

казали, но решили да хванат тоя ангел и да разберат дали

наистина умее да лети; затова се крили и го дебнели няколко

нощи поред.
Не щеш ли, някоя и друга приказка за това стигнала и до ушите

на брат Алберто, който една нощ решил да отиде при дамата и

да й се скара, задето се раздрънкала; той се бил вече

съблякъл, когато деверите, които го видели да се промъква в

къщата, се втурнали да отворят вратата и да влязат в стаята.

Като чул шума, брат Алберто се досетил какво го чака и понеже

не виждал друг изход, отворил прозореца, дето гледал към

главния канал, и скочил във водата. Каналът бил доста дълбок,

но брат Алберто знаел да плува, така че нищо не му станало;

като доплувал до отсрещния бряг, той се промъкнал в някаква

къща, чиято врата била отворена, и замолил живеещия там

човек да го спаси от смърт, като му наговорил какви ли не

измислици защо е попаднал там по това време, и то гол.

Добрият човечец се съжалил над него и го настанил в своето

легло, но тъй като се налагало да излезе по някакви свои

работи, заръчал на брат Алберто да не си отива, преди той да

се върне; заключил вратата и тръгнал да си гледа работата. В

това време деверите на дамата успели да влязат в стаята, но

установили, че макар и да оставил крилата си, архангел

Гавраил все пак успял да отлети; като разбрали, че са

изиграни, те страшно се разгневили и наговорили какви ли не

грубости на дамата, оставили я да ридае неутешимо и се

прибрали, отнасяйки със себе си и ангелските принадлежности.
В това време се съмнало и добрият човечец, който се намирал

на Риалто, чул да се разправя, че някакъв ангел ходел да спи с

мадона Лизета, че нейните девери го издебнали, а той се бил

изплашил и скочил в канала, но никой не знаел какво е станало

с него; за добрия човечец не било никак трудно да се досети

кого е приютил в своя дом; прибрал се той у дома си, казал на

Алберто, че знае кой е и след дълги увещания го принудил да

му обещае петдесет дуката, иначе щял да го издаде на

деверите на мадона Лизета. Монахът му ги дал, но когато

понечил да си тръгне, добрият човечец му казал: „Не може.

Има само един начин да се измъкнете оттук. Днес е голям

празник: на тоя празник всеки води по някого, предрешен кой

като мечка, кой като дивак, кой като нещо друго; всички се

събират на площад Сан Марко, после устройват голям лов, а

след лова празникът свършва и всеки отвежда когото е довел,

където оня поиска; ако желаете да ви отведа там по някой от

споменатите начини, преди да са разбрали, че се криете тук,

след това ще мога да ви закарам, където пожелаете; не виждам

друг начин да се измъкнете оттук, защото деверите на оная

дама, предполагайки, че се криете наблизо, са поставили

навсякъде стражи, за да ви заловят.“
Брат Алберто нямал никакво желание да се измъкне по тоя

начин, но тъй като се страхувал от роднините на дамата,

съгласил се; казал на човека да го поведе където иска и да го

предреши както сам той пожелае. Тогава добрият човек го

намазал с мед от главата до петите, налепил го целия с

перушина, вързал на шията му синджир, сложил му маска на

лицето, дал му в едната ръка тояга, а с другата го накарал да

поведе две големи кучета (които той бил докарал от кланицата)

и пратил един човек да разгласи на Риалто, че който иска да

види ангела, може да дойде на площад Сан Марко — това било

проява на така наречената „венецианска честност.“ След малко

той извел брат Алберто на улицата и го подкарал пред себе си,

държейки синджира в ръка; хората се трупали наоколо и

викали: „Какво е това? Какво е това?“, докато най-сетне

стигнали до площада, където се събрала огромна тълпа; част

от нея били тия, дето вървели подир тях, а друга част — ония,

които, узнавайки новината, дошли откъм Риалто. Като дошли на

площада, чакайки уж да започне ловът, човекът завързал своя

дивак на един стълб на видно, високо място, където брат

Алберто бил нападнат от рояци мухи и стършели, нали бил

целият намазан с мед. Когато човекът видял, че площадът се

изпълнил докрай с хора, той се престорил, че иска да отвърже

дивака от веригата, но вместо това смъкнал маската от лицето

на брат Алберто и рекъл: „Синьори, тъй като глигана никакъв го

няма, а без него лов не става, за да не излезе, че сте дошли

напразно, искам да ви покажа архангел Гавраила, който нощем

слиза от небето на земята, за да развлича венецианските

дами.“
Щом смъкнал маската, всички веднага познали брат Алберто,

развикали се, почнали да го наричат с най-обидни слова и да

му отправят най-големите ругатни, които са били отправяни

някога към някой измамник, а на всичко отгоре непрекъснато го

замеряли по лицето с какви ли не боклуци. Тая работа

продължила доста време, докато за щастие най-сетне вестта за

станалото стигнала до ушите на неговите събратя-монаси;

шестима от тях побързали да се явят на площада, метнали

върху Алберто едно расо, отвързали го и съпровождани от

виковете и хулите на множеството, го повели към манастира,

където го хвърлили в тъмница и където, както разправят, той

умрял след дълги мъчения.
Ето как тоя човек, когото всички смятали за най-добродетелен и

не вярвали, че е способен да извърши зло, се осмелил да се

представи за архангел Гавраил; и след като от архангел се

превърнал в дивак, бил опозорен, както и заслужавал, а после

напразно се разкайвал за сторените от него грехове. Дано Бог

даде същото да постигне всички като него.

НОВЕЛА III

Трима младежи се влюбват в три сестри и забягват с тях на

остров Крит; тук най-голямата сестра убива от ревност своя

любовник, а втората — за да я спаси от смърт — се отдава на

владетеля на Крит; но тя бива убита от своя любовник, който

забягва с първата; в убийството биват Обвинени третата сестра

и третият любовник, които биват заловени и поемат вината

върху себе си; но за да се спасят от смърт, те подкупват

стражата, изгубват цялото си състояние и се приютяват на

остров Родос, където умират в крайна нищета.

Филострато изслушал последните слова от новелата на

Пампинеа, позамислил се, а след това се обърнал към нея със

следните думи:
— Краят на вашия разказ ми хареса, но преди това имаше

твърде много смешни случки — нещо. което не бих желал да

чувам. — После се обърнал към Лаурета и рекъл: — Мадона,

моля ви, продължете с някоя новела, но да бъде по-подходяща

от предишната.
Лаурета се засмяла и отвърнала:
— Та вие сте твърде жесток към влюбените, щом не им желаете

друго, освен да ги сполети нещастен край; за да не престъпя

волята ви, ще разкажа три случки; и трите завършват

злополучно, и в трите случая никой не успява да се наслади

както трябва на любовта си. — След тия думи тя започнала

така:
— Млади дами, вие много добре знаете, че всеки порок може

да причини най-голяма вреда не само на тогова, който е

изпаднал в негов плен, а често — и на другите; аз мисля, че

измежду многото пороци гневът най-често и най-необуздано ни

влече към опасност, защото е необмислен, мигновен порив,

предизвикан от внезапен пристъп на мъка, който, заслепявайки

нашия разум и помрачавайки всякакъв размисъл, разпалва в

душата ни безумна ярост. Вярно е, че това се случва по-често

при мъжете (у кои по-малко, у кои повече), но е вярно (както

виждаме), че същото може да се случи и при жените, и то с още

по-опасни последици, понеже те се разгневяват много по-лесно,

у тях яростта пламва по-силно и ги тласка, без да срещне

особено големи задръжки. Това няма защо да ни учудва, нали

поради своята природа огънят обхваща много по-лесно леките

и по-крехки предмети, отколкото тия, дето са по-твърди и по-

устойчиви; а ние — нека мъжете не ни укоряват за това — все

пак сме много по-нежни и по-непостоянни от тях. Следователно,

тъй като ние по природа сме склонни лесно да се гневим и тъй

като нашата кротост и смиреност са извор на удоволствия и

успокоение за мъжете, с които общуваме, докато гневът и

яростта носят само неприятности и опасности, за да можем да

отстояваме на този порив с повече твърдост на духа, както

споменах по-горе, с тая новела възнамерявам да ви покажа как

яростта на една от младите жени, за които ще. стане дума,

превърнала любовта на трима младежи и на също толкова

млади жени от щастлива в нещастна.
Както ви е известно, в Прованс, на морския бряг, е разположен

град Марсилия, прочут от най-древни времена; някога там

имало много повече богати люде и търговци, отколкото днес;

между тях бил и някой си Н’Арналд Чивада, човек от долен

произход, но честен и почтен търговец, притежаващ безброй

пари и имоти; жена му народила много деца — три от тях били

момичета, по-големи от останалите, които били момчета. Двете

момичета били близначки, но на петнадесет години, третото на

четиринадесет; роднините им се гласели да ги оженят, чакали

само да се върне Н’Арналд, който бил закарал стока в Испания.

Близначките се казвали Нинета и Мадалена, третата сестра се

наричала Бертела. В Нинета бил безумно влюбен един младеж

на име Рестаньоне, който бил беден, но от благородно потекло;

Нинета също го обичала и двамата така успели да си наредят

работите, че се наслаждавали на любовта си, без никой нищо

да разбере; наслаждавали се те един на друг доста време,

докато се случило така, че двама младежи, единият от които се

казвал Фолко, а другият — Угето (наследили големи състояния

след смъртта на своите бащи), взели, че се влюбили — първият

в Мадалена, вторият — в Бертела. Рестаньоне узнал за това от

Нинета и намислил да се възползува от тяхната любов, за да

забогатее; за тази цел той се сприятелил с тях и от време на

време придружавал ту единия, ту другия, а понякога и двамата

заедно, като отивали на среща с любимите си.
Когато му се сторило, че се е сближил и сприятелил достатъчно

и с двамата, той ги поканил един ден у дома си и им казал:

„Скъпи младежи, надявам се, че покрай нашата дружба вие сте

успели да се уверите колко ви обичам и че съм готов да ви

помогна така, както бих помогнал и на себе си; и тъй като ви

чувствувам много близки, искам да споделя с вас какво съм

намислил, а после ще постъпим както решим, че е най-добре.

Ако това, което говорите, е истина и ако съдя по вашето

поведение, вие изгаряте от любов по двете момичета, денем и

нощем само за тях мислите; същото изпитвам и аз към третата

сестра; затова намислих да намеря най-приятно и най-желано

средство да задоволим нашата пламенна страст, стига, разбира

се, да се съгласите. Та ето какво ми хрумна: вие притежавате

огромни богатства, аз нямам нищо; ако речете да съберете

цялото си състояние и ме направите негов трети притежател

заедно с вас двамата, а после решим да заминем за някъде —

няма значение къде, аз се наемам така да наредя работата, че

трите сестри да дойдат с нас, заедно с по-голямата част от

състоянието на своя баща, и то където ние кажем; стигнем ли

там, ще си заживеем като трима братя, всеки със своето

момиче, и от нас по-щастливи няма да има. И така, решавайте

дали искате да имате такова утешение, или не.“
Двамата младежи нали изгаряли от любов, щом чули, че

момичетата ще станат техни, много-много не се двоумили и

отвърнали, че ако наистина стане така, нямат нищо против.

След като получил тяхното съгласие, няколко дни по-късно

Рестаньоне се видял с Нинета, която посещавал без особени

затруднения: поседял известно време с нея, а после й разказал

какво се били споразумели с двамата младежи и си послужил с

какви ли не доводи, за да я накара да се съгласи. Това не се

оказало чак толкова трудно, защото момичето копнеело много

повече от него да бъдат заедно, без да възбуждат подозрения;

Нинета отвърнала решително, че ще го стори на драго сърце,

че сестрите й ще постъпят както реши тя (особено пък за

такава работа) и му заръчала да направи необходимото, и то

колкото се може по-скоро. Рестаньоне се върнал при двамата

младежи, които непрекъснато го подканвали да изпълни

каквото били уговорили, и ги уведомил, че що се отнася до

дамите, работата е наред; тогава те решили да отпътуват за

Крит, продали няколко свои имения, обяснявайки, че с

получените пари мислят да се заловят с търговия, обърнали в

пари цялото си имущество, закупили един бързоходен кораб,

снабдили го тайно с всичко необходимо и зачакали определения

срок. В това време Нинета, която познавала най-добре и

настроението, и помислите на своите сестри, със

сладкодумните си увещания успяла дотам да разпали

желанието им, че те едва дочакали тоя ден.
И така, в уречения ден, щом мръкнало, трите сестри отворили

голямата ракла на баща си, награбили колкото се може повече

пари и скъпоценности, измъкнали се тихомълком от дома си и

както се били условили, срещнали се с тримата си любовници,

които ги чакали; без да губят време, те се качили на кораба,

пуснали всички весла на вода и се отдалечили с възможно най-

голяма бързина; без да се отбиват никъде, на следната вечер

стигнали в Генуа, където младите любовници за пръв път

вкусили радостта и удоволствието от своята любов. След като

се подкрепили и взели каквото им било необходимо, те

продължили своя път от пристанище на пристанище и преди да

е настъпил осмият ден, пристигнали благополучно в Крит,

където закупили обширни, прекрасни имения, а недалеч от

Кандия си вдигнали красиви, разкошни жилища; тримата

младежи наели голяма прислуга, набавили си коне, кучета и

птици за ловуване и заживели сред пирове, празненства и

веселби със своите възлюбени като истински барони, сякаш

били най-щастливите хора на тоя свят.
Живеели си те най-безгрижно, но ето че Рестаньоне, който

наистина много обичал Нинета, сега, след като можел да я има

когато пожелае, и то без да изпитва каквито и да било страхове,

бързо й се наситил и почнал да охладнява към нея (подобни

неща се случват ежедневно: човек лесно се пресища и от най-

желаното, щом го притежава в изобилие). На някакво

празненство той харесал една девойка от острова, голяма

красавица, от знатен род, и почнал да я ухажва най-настойчиво

и да устройва в нейна чест от пищни по-пищни празненства.

Нинета обаче забелязала всичко, пламнала от ревност, почнала

да следи всяка негова стъпка, а после измъчвала и него, и себе

си с какви ли не упреци, сръдни и разправии. И тъй както

изобилието на каквото и да е води до пресищане, а пречките

към жадуваното разпалват още повече нашите желания, така и

Нинета със своите сръдни и разправии не успяла да постигне

друго, освен да раздуха още повече пламъка на новата любов,

от която изгарял Рестаньоне; дали по-нататък Рестаньоне успял

да спечели благоразположението на своята любима, или не,

дали пък някой й подшушнал нещо, но Нинета си втълпила, че

се е случило именно така; поради това тя била обзета от

дълбока печал, която впоследствие прераснала в такъв гняв, а

гневът — в такава ярост, че любовта, която изпитвала към

Рестаньоне се превърнала в безмилостна омраза; заслепена от

гняв, Нинета решила да си отмъсти, наказвайки със смърт

Рестаньоне, загдето я опозорил, както тя смятала. Намерила

някаква стара гъркиня, голяма майсторка в изготвянето на

какви ли не отрови, склонила я с разни подаръци и обещания

да й направи отровна смес и една вечер, без да се посъветва с

някого, накарала възбудения и нищо неподозиращ Рестаньоне

да я изпие. Отровата била толкова силна, че Рестаньоне се

отправил към оня свят още преди съмване; като научили за

неговата кончина (нали не знаели, че е отровен), Фолко, Угето и

техните дами, заедно с Нинета оплакали най-безутешно

покойника и го погребали с големи почести. Не щеш ли, след

няколко дни старицата, която приготвила отровната течност за

Нинета, била заловена заради някакво друго престъпление;

подложили я на изтезания и наред с извършените от нея други

злини, тя признала и тая, обяснявайки най-подробно какво

трябвало да последва; тогава владетелят на Крит, без да

спомене никому ни дума, наредил да обкръжат през нощта

двореца на Фолко; Нинета била заловена безшумно, без да

окаже и най-малка съпротива; завели я при владетеля, но не

станало нужда да я изтезават, защото тя веднага си признала

всичко за смъртта на Рестаньоне. Фолко и Угето успели да

научат тайно от владетеля защо е заловена Нинета, а после

обадили на сестрите й; всичко това им създало не малко

неприятности и те прибягнали до какво ли не, за да спасят

Нинета от кладата, която тя заслужавала и която (мислели си

те) нямало да избегне; ала всичко било безполезно, тъй като

владетелят бил неумолим: Нинета трябвало да си получи

заслуженото. Тогава Мадалена, която била млада и красива и

която владетелят дълго време ухажвал, без тя да склони и

стори каквото и да било в негова угода, си рекла, че яко се

съгласи, може да спаси сестра си от кладата; затова тайно му

пратила вест по доверен човек, че е готова да изпълни

всякакво негово желание, стига той да се съгласи на две неща:

първо — сестра й да се прибере у дома си здрава и читава,

второ — всичко да бъде запазено в най-голяма тайна. След

като изслушал вестта, която му доставила най-голяма радост,

владетелят дълго мислил как да постъпи, докато най-сетне

решил да приеме и отвърнал, че е съгласен. Затова, със

знанието на дамата, една нощ той дал заповед да задържат

Фолко и Угето под предлог, че трябва да ги разпита още веднъж

за престъплението, а сам той отишъл тайно да прекара нощта с

Мадалена. Но преди това се разпоредил уж да поставят Нинета

в един чувал и да я хвърлят в морето, а всъщност я отвел при

Мадалена, за да я възнагради за прекараната с нея нощ; на

разсъмване, преди да се прибере, владетелят замолил

Мадалена тяхната първа любовна нощ да не бъде последна, а

после й заповядал да отпрати от дома си своята сестра-

престъпница, за да не го корят сетне него и той да трябва

отново да я наказва най-строго.
На другата заран Фолко и Угето узнали, че през нощта Нинета

била хвърлена в морето и повярвали на тая вест, след което

били пуснати на свобода; но когато побързали да се приберат у

дома си, за да утешат своите дами заради смъртта на тяхната

сестра, Фолко подразбрал, че Нинета е жива и здрава и че се

намира в къщата, въпреки че Мадалена правела какво ли не, за

да не се издаде; той не само се учудил, ами почнал да подозира

Мадалена, понеже отдавна се говорело, че владетелят й е

хвърлил око; затова я запитал как е могла Нинета да се

прибере жива и здрава. Мадалена се опитала да го убеди,

разказвайки му някаква объркана и дълга история, но той, нали

си бил хитрец, не повярвал и я принудил да му каже истината;

дълго се карали, докато най-после тя си признала всичко.

Фолко бил поразен, мъката му преминала в ярост, измъкнал

шпагата си и я промушил, въпреки че тя го молела да се смили

над нея; а след това, страхувайки се от гнева и отмъщението на

владетеля, оставил трупа на Мадалена в стаята, отишъл там,

където се криела Нинета, и се обърнал към нея с най-весел

вид: „Трябва да тръгнем веднага! Ще отидем там, където

твоята сестра ми нареди да те отведа, за да не попаднеш

отново в ръцете на владетеля“, Нинета не се усъмнила ни най-

малко в неговите думи и тъй като се бояла и искала да се

махне оттук, не пожелала да се прости със сестра си; двамата

се приготвили за път (вечерният мрак отдавна покривал земята)

и с малкото пари, които Фолко успял да вземе, се отправили

към крайбрежието, качили се на една лодка и потеглили —

накъде, това никои никога не узнал.
На следния ден намерили трупа на Мадалена и някои люде,

които мразели Угето и му завиждали, побързали да уведомят

владетеля за станалото; а той, пали обичал безкрайно много

Мадалена, втурнал се в нейния дом, заповядал да хванат Угето

и неговата дама и ги принудили да признаят, че те, заедно с

Фолко, са виновни за гибелта на Мадалена. След това

признание те имали всички основания да се страхуват, че ще

бъдат наказани със смърт; за да я избягнат, те най-предпазливо

успели да подкупят стражите с известна сума пари, които

пазели за всеки случай у дома си; понеже нямали време да

приберат поне част от своето имущество, същата нощ се

качили заедно със стражите на една лодка и избягали на остров

Родос, където не след дълго умрели в нужда и нищета. Ето

какво причинили безумната любов на Рестаньоне и гневът на

Нинета на тях самите и на другите.

НОВЕЛА IV

Джербино престъпва честната дума, дадена от неговия дядо

крал Гулиелмо, и напада един кораб на владетеля на Тунис, за

да отвлече дъщеря му; но хората, намиращи се на кораба, я

убиват, той убива тях, а на него после му отсичат главата.

Лаурета завършила своя разказ и млъкнала; някои от

дружината съжалявали нещастните любовници, други пък

укорявали Нинета заради нейната ярост и докато едни говорели

едно, а други — друго, кралят, сякаш след продължителни

дълбоки размишления, повдигнал глава и дал знак на Елиса да

продължи. Тя започнала смирено със следните слова:
— Любезни дами, мнозина мислят, че Амур праща стрелите си

само когато бива възпламенен от погледи, и се присмиват на

всички, според които човек може да се влюби в някого

единствено по достигналата до него мълва; че споменатите

люде се мамят, ще ви стане ясно от новелата, що

възнамерявам да ви разкажа сега; от нея ще разберете още, че

мълвата не само е в състояние да окаже подобно въздействие

върху двама души, без да са се виждали, ами може да стане и

причина за тяхната гибел.
Сицилианците твърдят, че кралят на Сицилия, Гулиелмо Втори,

имал две деца; едното било момче и се казвало Руджери,

другото било момиче и се наричало Костанца. Руджери починал

преди баща си, оставяйки един син на име Джербино, за чието

възпитание неговият дядо положил най-големи грижи; с течение

на времето Джербино пораснал, станал красив младеж и се

прочул както с изящните си обноски, така и със своята смелост.

Славата му прехвърлила границите на Сицилия и се попеела по

всички краища на света, и най-вече в Берберия, която по това

време плащала данък на краля на Сицилия.
Мълвата за удивителните достойнства и благородните нрави на

Джербино стигнала и до дъщерята на туниския владетел; тя,

както се надпреварвали да разправят всички, дето я били

виждали, била най-прелестното създание, сътворявано някога

от природата, и се славела със своите приятни обноски и

благородния си и силен дух. Тя обичала да слуша разкази за

смели и доблестни мъже, но най-драго й било, когато станело

дума за подвизите на Джербино: толкова ги харесвала, че

почнала да рисува във въображението си как изглежда тоя

човек, влюбила се най-пламенно в него, а да споменава името

му или пък да слуша да говорят за него, й било по-приятно от

всичко друго. Но ето че и мълвата за чаровната хубост и за

добродетелите на дамата стигнала до Сицилия, както и в много

други страни; стигнала и до ушите на Джербино, и то не без

полза — разпалила у него обич към девойката, не по-малка от

тая, която и тя изпитвала към него. Поради това, докато не

намерил сгоден случай да изпроси позволение от дядо си и да

прескочи до Тунис (тъй като много му се щяло да зърне

дамата), Джербино все заръчвал на всички свои приятели,

които тръгвали натам, да намерят начин да я уведомят за

неговата пламенна и тайна обич и да му донесат вест от нея.

Един от тях постъпил твърде остроумно: престорил се на

търговец, влязъл при нея под предлог, че уж иска да й покаже

разни женски накити, разказал й от край до край за горещата

любов на Джербино към нея и я уверил, че Джербино поставя

на нейно разположение и себе си, и всичко, що притежава.

Дамата приела пратеника и посланието с най-голямо

удоволствие и отвърнала, че и тя изгаря от любов по Джербино,

и му пратила едно от най-драгоценните си украшения като залог

за своята обич. Джербино приел залога с най-голяма радост

(както се радва всеки, получавайки нещо, което му е скъпо),

неведнъж й пращал по същия човек скъпи подаръци и писал на

дамата да се договорят, за да се срещнат и прегърнат, ако е

рекла съдбата. Но работата се проточила повече, отколкото

трябвало, дните си минавали, дамата чезнела на една страна,

Джербино — на друга; не щеш ли, станало така, че туниският

владетел сгодил дъщеря си за владетеля на Гранада, а тя

почнала да страда горестно при мисълта, че не само щяла да

отиде още по-далеч от своя любим, ами щяла съвсем да се

откъсне от него; за да избегне тая съдба, тя била готова на

драго сърце да избяга от баща си и да отиде при Джербино, ала

не виждала как. Научавайки за тая сватба, Джербино също бил

обзет от безкрайна печал и почнал все по-често да мисли как да

постъпи, за да я открадне насила, ако рекат да я пратят при

съпруга й по море.
Тъй като подочул това-онова за тази любов и за намеренията

на Джербино и се боял от неговата смелост, туниският

владетел, когато дошло време да праща дъщеря си, проводил

хора да уведомят крал Гулиелмо за неговите намерения и да

поискат да им даде уверения, че ни Джербино, ни който и да е

друг вместо него не ще се опита да попречи на него, туниския

владетел, да изпълни каквото е намислил. Старият крал

Гулиелмо, нали не бил чул нищо за любовта на Джербино, ни

най-малко не предполагал, че именно това е причина да искат

от него подобно уверение; затова не се поколебал да го даде и

в потвърждение пратил на туниския владетел своята ръкавица.

Щом получил тоя залог, владетелят заповядал да приготвят в

пристанището на Картаген голям и красив кораб, да го

натоварят с всичко необходимо за път и за тая, дето щяла да

тръгне с него, да го украсят както се полага, та да прати с него

дъщеря си в Гранада, и зачакал само да излезе попътен вятър.
Като разбрала и видяла тия приготовления, младата дама

пратила тайно един свой слуга в Палермо с нареждането да

поздрави хубавеца Джербино от нейно име и да го уведоми, че

след няколко дни тя трябвало да потегли за Гранада и че сега

щяло да се разбере дали той наистина е такъв храбрец, както

разправяли хората, и дали наистина я обича толкова, както

неведнъж я уверявал. Слугата, комуто било възложено това

поръчение, го изпълнил от добре по-добре и се прибрал в

Тунис. А Джербино, след като изслушал пратеника, почнал да

се чуди как да постъпи, понеже знаел, че крал Гулиелмо,

неговият дядо, дал уверение на туниския владетел, че няма да

се случи нищо лошо; но въпреки това, имайки предвид

заръката на дамата и подтикван от пламенната си любов, а и за

да не кажат, че е страхливец, Джербино отишъл веднага в

Месина, заповядал да приготвят две бързоходни галери, събрал

все отбор смелчаци и потеглил към остров Сардиния, откъдето

според неговите пресмятания трябвало да мине корабът с

любимата му дама.
Станало така, както Джербино очаквал: не минали и няколко

дни и корабът, тласкат от слаб попътен вятър, се появил

недалеч от мястото, където били спрели Джербино и хората му.

Щом го видял, той се обърнал към другарите си със следните

слова: „Синьори, ако вие наистина сте доблести люде, за

каквито ви смятам, то сред вас няма да се намери човек, който

да не знае що е любов; защото аз смятам, че всеки смъртен,

негоден да изпитва подобно чувство, не може да бъде ни

доблестен, ни добродетелен; а щом веднъж сте обичали или

сте влюбени, ще ви бъде по-лесно да разберете моето

желание. Аз съм влюбен и любовта, що изпитвам, ме накара да

ви натоваря с тая трудна задача; дамата, която обичам, се

намира ей на оня кораб, дето е пред нас; на него, заедно с

онази, която желая най-много от всичко на тоя свят, има и

несметни богатства; ние можем и тях да завладеем, и то без

особени трудности, ако се сражаваме мъжествено и ако вие се

проявите като смели люде; за свой дял от победата, която ще

спечелим, желая само жената, заради която съм тръгнал на

бой; всичко останало още отсега принадлежи вам. Затова хайде

да нападнем кораба! Ще успеем, защото сам Господ Бог е на

наша страна: той престана да праща вятър на кораба, който

стои като закован на едно място.“
Нямало нужда красавецът Джербино да хаби толкова слова,

защото смелчаците от Месина, дето били с него, бидейки алчни

за плячка, и без това възнамерявали да извършат същото, към

което ги подбуждал и той; затова те изпроводили речта му с

одобрителни викове, вдигнали страшна олелия, надули

тръбите, грабнали оръжието си, пуснали веслата на вода и

стигнали до кораба. Тия, дето пътували с него, още щом

забелязали отдалече галерите, се приготвили да се бранят.

Красавецът Джербино, наближавайки кораба, заповядал на

господарите му да се прехвърлят на галерите, ако не искат да

се сражават. А сарацините, като разбрали кои са нападателите

и какво искат от тях, напомнили им, че нарушават думата на

своя крал, и показали ръкавицата на крал Гулиелмо; те

заявили, че нито ще се предадат без бой, нито пък ще им дадат

каквото и да е от това, дето карат на кораба. В същото време

Джербино успял да зърне дамата, която се намирала на носа на

кораба, и виждайки, че тя е много по-хубава, отколкото си

мислел, съвсем загубил ума си; а когато му показали

ръкавицата, отвърнал, че тук няма соколи, следователно

никаква ръкавица не е потребна, но щом не искат да предадат

дамата, да се приготвят за бой. Тозчас пламнала люта битка,

полетели стрели, копия и камъни и двете страни дълго се били,

понасяйки големи загуби. Най-сетне Джербино разбрал, че ако

продължава така, не ще има кой знае каква полза, затова взел

едно малко корабче, което бил докарал от Сардиния, наредил

да го подпалят и да го тласнат с двете галери към кораба;

виждайки тая работа, сарацините разбрали, че ще трябва или

да се предадат, или да измрат до крак; изкарали на палубата

дъщерята на своя владетел, която дотогава стояла в трюма и

се заливала в сълзи, завели я на носа на кораба, извикали

Джербино, а после, докато тя плачела и ги молела за милост, я

заклали пред очите му и хвърлили трупа й в морето с думите:

„Хайде, върви да я вземеш; даваме ти я така, както можем и

както си заслужил заради твоята честност.“
Потресен от тяхната жестокост, Джербино, без да се пази ни от

стрелите, ни от камъните, сякаш и той искал да умре, наредил

да доближат неговата галера до кораба, скочил на палубата,

въпреки че там гъмжало от врагове, и (подобно на изгладнял

лъв, който, попаднал сред стадо юнци, разкъсва ту един, ту

друг — кой с нокти, кой със зъби, — утолявайки отначало не

толкова глада си, колкото своята ярост) завъртял меча си и

почнал да сече наляво и надясно сарацините, мнозина от които

били постигнати от жестока смърт; и тъй като огънят на кораба

се разпалвал все повече, той заповядал на моряците си да

прехвърлят на галерите каквото могат, за да не си отидат с

празни ръце, а после напуснал кораба след тъжната победа,

която спечелил над своите врагове. Заповядал да намерят в

морето тялото на красавицата и дълго я оплаквал, проливайки

реки от сълзи; на връщане към Сицилия, той наредил да я

погребат с най-големи почести на Устика, малко островче,

намиращо се, кажи-речи, срещу Трапани, и се прибрал у дома

си потънал в най-дълбока печал.
Щом узнал за станалото, туниският владетел веднага проводил

до крал Гулиелмо неколцина пратеници, облечени в черно, за

да се оплачат на краля, задето престъпил дадената дума, и да

му разкажат всичко от край до край. Крал Гулиелмо се

разгневил страшно и не виждайки никаква възможност да

откаже правосъдието, което пратениците искали от него,

наредил да заловят Джербино; и макар че всички барони до

един го молели да не взема такова решение, осъдил Джербино

на смърт и заповядал да му отсекат главата пред него,

предпочитайки да се лиши от внука си, отколкото да се прочуе

като крал, който не държи на дадената дума. Така, както ви

разказах, в течение само на няколко дни и двамата влюбени

загинали от жестока смърт, без да вкусят поне малко от своята

любов.


НОВЕЛА V

Братята на Изабета убиват нейния любим, а той й се явява

насън, за да й покаже къде е погребан; тя изравя скритом

главата му, слага я в гърне с босилек и я оплаква с часове

всеки ден; нейните братя обаче й я отнемат и тя умира от мъка.

Елиса завършила новелата си, кралят я похвалил сдържано и

наредил на Филомена да продължи; а тя, изпълнена с жалост

към клетия Джербино и любимата му дама, въздъхнала

горестно и започнала така:
— Прелестни дами, героите на моя разказ не са толкова

високопоставени люде, като тия на Елиса, но предполагам, че и

той не ще бъде по-малко трогателен; за тая случка си спомних

при споменаването на Месина, където са станали събитията, за

които ще чуете.
И така, живели някога в Месина трима братя, трима млади

търговци; след смъртта на своя баща, който бил от Сан

Джиминяно, те наследили голямо богатство; освен това имали и

сестра, на име Изабета, много красива и благовъзпитана

девойка, която те, не знам по какви причини, още не били

задомили. В един от техните складове работел някакъв момък

от Пиза, на име Лоренцо, който им вършел цялата работа и бил

голям красавец, с приятни, любезни обноски; не щеш ли,

случило се така, че Изабета, след като го видяла няколко пъти,

започнала да го харесва все повече; Лоренцо забелязал тая

работа и прекъснал другите си любовни връзки, защото и

неговото сърце започнало да трепка по нея; и двамата се

влюбили един в друг и не след много се разбрали и извършили

онова, което и двамата желаели най-много от всичко. Връзката

им продължила дълго време, но, доставяйки си голяма наслада

и удоволствие, те не успели така да наредят работите, че никой

нищо да не разбере; една нощ, когато Изабета отивала към

мястото, където спял Лоренцо, най-големият й брат я видял,

без тя да го забележи. Това го огорчило страшно много, ала все

пак, бидейки умен и разсъдлив младеж, той решил, че ще

постъпи най-разумно, като си замълчи и не й се обажда, а

почака до следната утрин. Не мигнал цялата нощ, прехвърляйки

през ума си какви ли не мисли по тоя въпрос, а щом съмнало,

обадил на братята си това, което узнал през нощта за Изабета и

Лоренцо; тримата дълго се съветвали как да постъпят и накрая

решили да не вдигат шум около тая работа, за да не опозорят

ни себе си, ни сестра си, а да се преструват, че нищо не са

видели и нищо не знаят, докато дойде време, когато ще могат

да изтрият от лицето си тоя срам, преди да се е разраснал, без

да си навличат беди и неприятности. Речено — сторено:

продължили те да се смеят и да се шегуват с Лоренцо, както

правели и преди, а един ден се престорили, че искат да отидат

на разходка извън града, и поканили и момъка; като стигнали

до едно отдалечено, закътано място, решили да се възползуват

от случая, нападнали нищо неподозиращия Лоренцо, убили го и

го заровили така, че никой нищо да не забележи; а като се

прибрали в Месина, почнали да разправят, че са го пратили по

работа и никой не се усъмнил в думите им, тъй като те често го

пращали ту по една, ту по друга работа.
Дните минавали, а Лоренцо не се връщал и Изабета все по-

често питала братята си къде е и кога ще се прибере, понеже

дългото му отсъствие я измъчвало много; когато тя отново ги

запитала за него, и то твърде настоятелно, единият от братята

рекъл: „Какво значи това? Какво общо имаш с Лоренцо, та все

за него питаш? Да не си посмяла да споменеш още веднъж

името му, че ще ти дадем да разбереш!“ Голяма мъка

налегнала младата жена, тя започнала да живее в страх, без

сама да знае защо; престанала да разпитва за Лоренцо, и

нощем често викала името му и го молела да се прибере;

продължавала да страда и да пролива сълзи, задето се бавел

толкова време, на нищо не се радвала, но все живеела с

надеждата, че нейният любим ще се върне.
Една нощ, след като си поплакала за Лоренцо и заспала със

сълзи на очи, Лоренцо й се явил насън, бял като платно,

разрошен, с окъсани и прогнили дрехи, и й се сторило, че

казал: „О, Изабета, ти непрекъснато викаш моето име; ти се

измъчваш заради дългото ми отсъствие и все мен обвиняваш,

проливайки горчиви сълзи; но трябва да знаеш, че аз никога не

ще се върна, понеже същия ден, когато ти ме видя за последен

път, твоите братя ме убиха.“ После той й посочил мястото,

където бил заровен, помолил я да не го вика повече и да не го

чака и изчезнал. Младата жена се събудила, повярвала на

видението и горчиво заплакала; сутринта станала, но тъй като

се бояла да каже каквото и да е на братята си, намислила да

отиде до мястото, посочено от Лоренцо, и да види дали това,

което й се присънило, е истина. След като й разрешили да

излезе на разходка извън града заедно с едно момиче, което

по-рано работело у тях и било в течение на всички нейни

работи, тя се запътила веднага към онова място, а щом

стигнала, разчистила натрупания сух листак, почнала да копае,

където й се сторило, че земята е по-рохкава, и скоро открила

трупа на злощастния си любовник, който бил все още запазен,

неразложен; така Изабета се уверила, че видението я насочило

към истината.
Налегнала я такава мъка, каквато ни една жена не била

изпитвала дотогава, ала все пак успяла да размисли, че не е

време за плач; ако имала възможност, тя щяла да пренесе

тялото, за да го погребе както се следва; но тъй като това било

невъзможно, взела, че отрязала с нож главата на трупа, завила

я в една кърпа, заровила отново обезглавения труп, скрила

главата под полата на слугинята и се прибрала у дома си, без

никой нищо да забележи. Затворила се тя в стаята си и като

останала сама с главата, заридала горчиво; и толкова дълго

плакала, че я измила със сълзите си и непрекъснато я

целувала. После избрала голямо, хубаво гърне, от ония, в които

садят босилек или майоран, обвила главата в скъп плат и я

поставила в гърнето, насипала отгоре пръст, а в пръстта

посадила няколко стръкчета красив салернски босилек и

непрекъснато ги поливала или с розова, или с портокалова

вода, или пък ги оросявала със собствените си сълзи. Тя

прекарвала повечето време все край това гърне и все него

гледала, защото в него лежал нейният Лоренцо; а когато си

казвала, че му се е нагледала, навеждала се над него и

почвала да плаче; и плачела толкова дълго, че сълзите й

оросявали целия босилек. А босилекът, било поради

продължителните и непрекъснати грижи, било поради това, че

пръстта станала тлъста от разлагащата се глава, избуял и

почнал да издава прекрасен мирис.
Техните съседи обаче забелязали, че младата жена правела

всеки ден едно и също; и тъй като братята й се чудели и се

маели защо хубостта й изведнъж увехнала, а очите й сякаш се

стопили, съседите им подшушнали: „Ние видяхме, че всеки ден

тя прави така и така.“ Братята я наблюдавали известно време и

установили, че е истина: на няколко пъти й се скарали, но тъй

като и топа не помогнало, заповядали да изнесат скришом

гърнето от нейната стая; като разбрала, че е изчезнало, тя

почнала да настоява най-упорито да й го върнат, но понеже те

отказвали, разболяла се от мъка и докато боледувала, само

плачела и все за гърнето питала. Младежите се смаяли от тия

нейни молби и рекли да видят какво има в него; изсипали

пръстта и видели плата, в който била увита главата; а тя не

била съвсем разложена и те успели да познаят по къдравата

коса, че това е главата на Лоренцо. Тримата братя са смаяли и

понеже се изплашили да не би някой да узнае за станалото,

заровили главата, никому нищо не казали, напуснали скришом

Месина и като си оправили работите, отишли да живеят в

Неапол. А младата жена не преставала горко да плаче и да

пита къде е гърнето; така си и умряла, потънала в сълзи, а с

нея свършила и нещастната й любов. След известно време

случилото се станало достояние на мнозина и някой взел, че

съчинил тая канцона, която и днес все още се пее:
Кое е това изчадие проклето,
дето ми отне гърнето,
и пр. и пр.