Декамерон - ДЕН 4 - новела 6,7,8,9,10

НОВЕЛА VI

Андреола обича Габриото; докато двамата си разказват какво са сънували, Габриото умира внезапно в нейните обятия; Андреола и една нейна прислужница понасят трупа към дома на момъка, но градската стража ги залавя и Андреола обяснява какво се е случило; управителят на града иска да я изнасили, ала тя се възпротивява; научавайки за станалото, баща й успява да я освободи, доказвайки нейната невинност, но Андреола отказва да живее сред хората и се оттегля в манастир.

Дамите харесали твърде много разказаната от Филомена новела, тъй като неведнъж били чували тази канцона, но колкото и да питали, никой дотогава не можел да им каже по какъв повод била съчинена. Кралят, след като изслушал новелата, наредил на Панфило да продължи съгласно установения ред. Тогава Панфило започнал така:
— Сънят, описан в предишната новела, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, в която става дума за два съня; но докато първият сън се отнасяше за вече станали неща, то двата съня са свързани с работи, дето тепърва имало да стават; и двата съня се сбъднали веднага след като тия, които ги сънували, успели да споделят един с друг какво им се присънило. Трябва да знаете, мили мои дами, че на всички хора им се присънват най-различни неща; докато човек спи и сънува, всички сънища му изглеждат истински; но щом се събуди, почва да преценява, че някои от тях са действителни, други — вероятни, а трети — неотговарящи на действителността; въпреки това много сънища се сбъдват. По тази причина мнозина вярват на сънищата така, както биха повярвали на истински случки, и стават тъжни или весели според това, дали сънищата им внушават страх или надежда. И обратно: срещат се и такива хора, дето започват да вярват на сънищата едва след като ги сполети вещаната от тях беда. Не съм ни за едното, ни за другото, тъй като може сънищата не винаги да се сбъдват, но често пъти и истината показват. Убеден съм, че всеки от нас, и то неведнъж, е могъл да се увери, че те не винаги се оказват верни; новелата на Филомена обаче ни показа, че понякога сънищата се сбъдват; ще го потвърдя и аз с помощта на новелата, която възнамерявам да ви разкажа. Затуй аз мисля, че стига човек да живее и постъпва честно, няма защо да се бои от никакви лоши сънища, нито пък заради тях да се отказва от добрите си намерения; но човек не бива да вярва и на сънищата, отнасящи се до престъпни и лоши деяния, макар и те на пръв поглед да ги благоприятствуват, или, ако му се присънят повторно, да го насърчават да ги извърши; разбира се, и в противен случай човек пак не бива да се доверява изцяло на сънищата. А сега чуйте новелата.
Живял някога в град Бреша благородник на име месер Негро да Понтекараро; той имал много деца и между тях една дъщеря, на име Андреола, която била и млада, и голяма хубавица, но не била омъжена; не щеш ли, тя взела, че се влюбила в един свой съсед, на име Габриото, момък от долен произход, но голям красавец, добре възпитан и с изтънчени обноски; с помощта на своята прислужница младата жена така успяла да нареди работата, че Габриото не само узнал за любовта, която изпитвала към него Андреола, ами бил въвеждан често и в прекрасната градина на нейния баща, за най-голямо удоволствие и на едната, и на другата страна. А за да не може нищо освен смъртта да сложи край на тяхната щастлива обич, двамата станали тайно съпрузи.
Те продължили да се срещат скришом, докато една нощ на Андреола й се присънило, че се намира в тяхната градина заедно с Габриото, че двамата са се прегърнали за най-голяма тяхна наслада и удоволствие, и както си лежали така, изведнъж от тялото на Габриото се измъкнало нещо черно, ама много страшно на вид (тя не успяла да го разгледа добре), което сграбчило момъка и въпреки че тя не го пускала, изтръгнало със смайваща сила Габриото от нейните обятия, а после и двамата изчезнали, сякаш се провалили в дън земя; и тя не видяла повече ни единия, ни другия; пронизана сякаш от остра болка, тя се сепнала и се събудила, и макар че много се зарадвала, като видяла, че каквото й се било присънило, не се оказало истина, тоя сън много я изплашил. Поради това, тъй като на следната вечер Габриото се канел да я навести, тя направила всичко възможно, за да отложи срещата; ала той много настоявал да се видят и за да не възбуди у него подозрения, тя излязла да го посрещне в градината. Набрала много бели и червени рози (тъкмо били разцъфтели), седнали двамата край прекрасния бистроструен водоскок в градината, радвали се дълго един на друг, а после Габриото я запитал защо толкова искала да отложи срещата. Тогава Андреола му разказала за съня си от предната нощ, казала му и за страха, който този сън й внушил. Като чул това, Габриото почнал да се смее и отвърнал, че е голяма глупост човек да вярва на сънищата, защото те се дължат или на преяждане, или на недояждане; освен това човек може да се увери всеки ден в тяхната лъжливост. После добавил: „Ако вярвах на сънищата, нямаше да дойда при теб, и то не заради твоя сън, а заради онова, което ми се присъни на мен същата нощ. Чуй какво сънувах: намирах се в някаква чудно хубава гора, където бях отишъл на лов; успях да хвана една прекрасна сърна, ама толкова хубава, че по-хубава от нея едва ли има на тоя свят; изглеждаше по-бяла и от сняг, свикна бързо с мен и не се отделяше от мене. Въпреки това, за да не избяга, аз нахлузих на врата й златен оглавник и я държах със златна верига. После ми се присъни, че докато сърната бе полегнала да си почива и бе положила глава в скута ми, отнякъде изскочи някаква огромна, гладна и страшна на вид хрътка, черна като въглен, и се втурна срещу мен, а аз просто нямах сили да се браня от нея; тя ме захапа за лявата гръд и почна да ме гризе и разкъсва и така ме изгриза, че стигна до сърцето ми, после го изтръгна и го отнесе със себе си. Толкова ме заболя, че се стреснах, и като се събудих, веднага опипах гръдта си с ръка, за да проверя какво е станало; като разбрах, че нищо ми няма, почнах да се присмивам на себе си, задето се опипвах. Я ми кажи, има ли смисъл да се страхувам? Та аз съм сънувал още по-страшни неща и нищо лошо не ми се е случвало. Затова хайде да не мислим повече за тия неща, а да се веселим и забавляваме.“
Младата жена, която и без това била доста изплашена от собствения си сън, като чула това, изтръпнала; но за да не разваля настроението на Габриото, доколкото могла, успяла да прикрие обзелата я тревога; макар че двамата продължавали да се забавляват, като ту се прегръщали, ту се целували, обзелото я смътно безпокойство не напускало Андреола, тя се втренчвала в Габриото по-често от обикновено и все поглеждала към градината да не би да се зададе отнякъде онова черно нещо. Изведнъж, както си седели така един до друг, Габриото въздъхнал дълбоко, прегърнал я и простенал: „Тежко ми е, душо моя, помогни ми, защото умирам.“ Изричайки тия слова, той се проснал на поляната. Като видяла това, младата жена приседнала, повдигнала главата му в скута си и запитала със сълзи на очи: „Какво ти е, мой мили господарю?“ Габриото не отговорил, а продължил да стене и да се облива в пот и след малко се преселил на оня свят.
Всяка от вас лесно може да си представи каква мъка и печал налегнали младата жена, която обичала момъка повече и от собствения си живот. Тя много плакала и не преставала да го вика, докато най-сетне, след като го опипала навсякъде и усетила, че е изстинал, разбрала, че той наистина е мъртъв; не знаейки какво да каже и как да постъпи, тя отишла да извика своята прислужница, която знаела за тяхната любов, а после й разказала за сполетялото я нещастие. Двете дълго плакали, оросявайки с горчивите си сълзи лицето на починалия Габриото, а младата жена казала на прислужницата: „Тъй като Бог ми го отне, аз не искам повече да живея; но преди да сложа край на живота си, желая да постъпим така, че хем да запазим моята чест и тайната на нашата любов, хем да погребем тялото, от което отлитна скъпата за мен душа.“ Прислужницата отвърнала: „Дъще моя, недей да се самоубиваш; вярно е, че ти го загуби, но ако сама сложиш край на живота си, и на онзи свят няма да се съберете; постъпиш ли така, ще отидеш направо в ада, а аз съм уверена, че неговата душа не се намира там, защото приживе той беше добър момък; най-добре ще направиш, ако се утешиш и помислиш как да помогнеш на душата му с молитви или с други благопристойни дела, в случай че поради някой извършен от него грях душата му се нуждае от помощ. А колкото за погребването, това ще стане най-бързо, ако го заровим тук, в градината; никой никога няма нищо да разбере, тъй като никой не знае, че той идваше у нас; ако не си съгласна, да изнесем трупа от градината и да го оставим навън; утре сутринта ще го намерят, ще го пренесат у дома му, а неговите близки ще го погребат.“
Макар че била потънала в дълбока печал и не преставала да плаче, младата жена изслушала внимателно съветите на прислужницата, отхвърлила първия, а относно втория казала: „Господ няма да ми прости, ако се съглася да заровя като куче или да изхвърля на улицата този момък, когото обичах толкова много и който бе и мой съпруг. Аз вече го оплаках, ще направя каквото мога, за да го оплачат и близките му; дори вече намислих как трябва да постъпим.“ И веднага пратила прислужницата да й донесе един копринен плат, който тя държала в раклата си; после разгънали плата на тревата, положили върху него трупа на Габриото, а под главата му поставили възглавница; заливайки се в сълзи, Андреола му затворила очите и устата, свила му венец от рози, обсипала тялото с рози, които набрала заедно с прислужницата, след което се обърнала към нея със следните думи: „Неговият дом не е кой знае колко далеч оттук; затова двете ще го отнесем и ще го оставим пред вратата. Скоро ще съмне, неговите близки ще видят тялото и ще го приберат; вярно е, че това няма да ги утеши, но аз, в чиито обятия той умря, ще остана доволна.“ После отново се хвърлила върху него, прегърнала го и дълго плакала, обливайки се в сълзи. По едно време прислужницата почнала да я подканва да побързат, защото скоро щяло да съмне; тогава Андреола се надигнала, свалила от ръката си пръстена, който я свързвал с Габриото, и продължавайки да плаче, го сложила на неговия пръст с думите: „Мой мили господарю, ако твоята душа вижда сълзите, що проливам сега, и ако тялото ти, макар и без душа, все още не е загубило напълно своята чувствителност, благоволи да приемеш последния дар от ръцете на тази, която ти толкова обичаше приживе.“ После паднала в несвяст в нозете му, а след като се посъвзела, станала и заедно с прислужницата вдигнали плата, върху който лежало тялото, излезли от градината и се запътили към дома на Габриото.
Не щеш ли, за зла участ, докато те вървели нататък, срещнала ги градската стража, която отивала някъде по друга работа, и ги подбрала заедно с трупа. Андреола познала, че това са градските стражи и, предпочитайки да умре, отколкото да живее, им казала съвсем искрено: „Знам много добре кои сте; известно ми е също така, че няма смисъл да се опитвам да бягам; готова съм да дойда с вас в синьорията и там да обясня как стана цялата тази работа; но щом не оказвам съпротива, никой няма право да се докосва до мен; и да не сте посмели да вземете нещо от това тяло, иначе ще се оплача.“ И наистина никой не се осмелил да я докосне и тя се отправила към двореца на синьорията с трупа на Габриото.
Стражите съобщили на управителя за станалото а той наредил да я доведат в стаята му и я разпитал какво се е случило; заповядал да повикат лекари, за да прегледат мъртвеца и да видят дали не е отровен, или умъртвен по друг начин; но лекарите установили, че е умрял от задух, причинен от спукването на някакъв оток до сърцето. Управителят ги изслушал, разбрал, че вината на Андреола е малка, ала решил да й покаже, че иска да и подари онова, което не би могъл да й продаде, затуй казал на младата жена, че ще я пусне, ако тя му се отдаде; виждайки, че с думи няма да постигне нищо, той нарушил всякакво приличие и понечил да я насили. Но Андреола пламнала от негодувание, усетила прилив на сили и се защищавала мъжки, като го отблъсквала и ругаела с най-груби думи.
Рано сутринта месер Негро също узнал за станалото и потресен до смърт, се отправил към двореца на синьорията, придружен от множество свои приятели; управителят го уведомил най-подробно за всичко, а месер Негро настоял да му върнат дъщерята. Тогава управителят си рекъл, че ще бъде по-добре, ако сам той обвини себе си в опит за изнасилване на Андреола, преди тя да го е сторила, затова отначало похвалил нейната честност и постоянство, в подкрепа на което казал какво се опитал да й причини и как се държала тя; ала нейната твърдост му била направила силно впечатление и той се влюбил в нея, затова казал, че ако те (нейният баща и самата тя) се съгласят, той би се оженил на драго сърце за нея, въпреки че имала за съпруг мъж от долен произход.
Докато двамата водели тоя разговор, Андреола дошла при баща си, застанала на колене пред него, заплакала и занареждала: „Татко, убедена съм, че всичко сте чули и всичко знаете, поради това не мисля, че трябва да ви разказвам цялата история на моята смелост и на моето нещастие; но аз ви моля най-чистосърдечно и коленопреклонно да ми простите, задето си избрах за мъж оня, когото най-много харесвах, без да поискам разрешение от вас. Моля ви да ме дарите с тая милост не за да мога да живея и занапред, а защото искам да умра като ваша дъщеря, не като ваш враг.“ После се разридала и се проснала в нозете му.
Месер Негро, който бил вече доста стар, а освен това бил добродушен и сърдечен човек, като чул тия думи от устата на дъщеря си, се разплакал и плачейки, й помогнал да стане, а после й казал: „Дъще моя, много щях да се радвам, ако ти се беше омъжила за човек, който по мое мнение би бил достоен за теб; но щом изборът ти се е спрял на оня, когото си харесвала, аз също щях да го харесам; мъчно ми е само, че си скрила от мен, а това показва колко малко доверие си имала в твоя баща; мъчно ми е също, че си изгубила своя съпруг, преди аз да науча за него. Но каквото е станало — станало: нека това, което аз, за да угодя на теб, бих оказал на него, ако беше все още жив — сиреч да го почета като мой зет, му бъде оказано сега, след като е мъртъв.“ И обръщайки се към своите приятели и роднини, той наредил да устроят на Габриото тържествено погребение и да му окажат най-големи почести.
В това време за станалото се научили не само роднините на момъка, но и почти всички мъже и жени в града. Цялото това множество се струпало пред тялото на Габриото, което лежало в двора на синьорията върху плата на Андреола, отрупано с набраните през нощта рози; така Габриото бил оплакан не само от младата жена и от своите роднини, а и от целия народ — от почти всички жени в града и от мнозина мъже; при това бил оплакан не като човек от простолюдието, а като мъж от най-знатно потекло. После вдигнали тялото и най-видните граждани го понесли на своите рамене, за да го погребат с най-големи почести. Няколко дни по-късно, тъй като управителят продължил да настоява с предложението, което направил още в самото начало, месер Негро се опитал да поговори по тоя въпрос с дъщеря си; но тя не искала и да чуе за тази работа и със съгласието на баща си, заедно с прислужницата си, постъпила в един манастир, прочут със своята святост, където и двете живели дълго, водейки най-благочестив живот.

НОВЕЛА VII

Симона обича Паскуино; двамата отиват В градината, Паскуино натрива зъбите си с лист от салвия и умира; Симона бива заловена и в желанието си да покаже на съдията как е умрял Паскуино, натрива зъбите си с лист от същата салвия, а после и тя умира.

Завършвайки новелата, Панфило изпълнил своето задължение, а кралят, без да се трогне ни най-малко от участта на Андреола, погледнал Емилия, като й дал да разбере, че би желал и тя да разкаже нещо, следвайки примера на говорилите преди нея. Без да се бави нито миг, тя започнала така:
— Мили дружки, новелата, която ни разказа Панфило, ме наведе на мисълта да ви разкажа друга, която си прилича с неговата само по това, че подобно на Андреола и девойката, за която ще стане дума, изгубва своя любим в градината; и тя, подобно на Андреола, бива заловена, но се освобождава от съда не с помощта на своята твърдост и доблест, а посредством внезапната си смърт. Ние вече споменахме, че макар и да предпочита дворците на знатните люде, Амур не се отказва да властвува и в къщите на бедняците; нещо повече: точно там понякога той така проявява своята сила, че кара и най-богатите да се боят от него като от най-могъщ властелин. Това ще проличи, ако не напълно, то поне отчасти в моята повела; с нейна помощ аз бих искала да се завърнем отново в нашия град, от който днес се отдалечихме твърде много с нашите разкази за случки, станали в разни краища на света.
Не много отдавна във Флоренция живяла много красива и твърде възпитана за положението си девойка, на име Симона; баща й бил беден човек и въпреки че й се налагало да работи, за да си изкарва хляба (тя се изхранвала, предейки вълна), девойката не била чак толкова бедна духом, та да не се осмели да разтвори сърцето си за Амур, който отдавна проявявал желание да се всели там с помощта на приятните обноски и ласкавите слова на един младеж, с положение не по-високо от нейното; той работел при някакъв тъкач и разнасял вълна за предене. И така, приемайки любовта в прелестния образ на влюбения в нея момък, който се казвал Паскуино, изгаряйки от желание, но боейки се да направи нещо повече, тя продължила да преде и съпровождала изпридането на всяка къделя с въздишки, и от огъня по-жарки, мислейки все за оня, който донасял вълната. А момъкът от своя страна полагал големи грижи вълната на господаря му да бъде добре изпредена и почнал да навестява Симона много по-често, отколкото другите предачки, като че ли единствено нейната прежда щяла да бъде изтъкана на плат. Днес така, утре така (момъкът проявявал все по-голямо внимание, а на нея това й доставяло все по-голямо удоволствие), работата стигнала дотам, че той станал по-смел, тя пък надвила и страх, и срам и двамата станали съвсем близки и почнали да си доставят взаимно наслада; тая работа толкова се харесала и на едната, и на другата страна, че и двамата не чакали единия да покани другия, ами вършели това едновременно.
Те продължили да се наслаждават взаимно по тоя начин и с всеки изминат ден желанието им се разпалвало все повече и повече; един ден Паскуино казал на Симона, че би искал, стига тя да намери начин да се измъкне от къщи, да я заведе в някаква градина, където хем щели да бъдат сами и да се чувствуват по-удобно, хем нямало от какво толкова да се страхуват. Симона отвърнала, че е съгласна; една неделя, след като се наобядвала, казала на баща си, че иска да отиде за опрощение на греховете в църквата „Сан Гало“, и се запътила към градината, за която й говорил Паскуино; придружавала я някаква нейна приятелка, на име Ладжина; там Паскуино я очаквал заедно с един свой приятел, на име Пучино, а по прякор — Страмба. Страмба и Ладжина се харесали; Симона и Паскуино тръгнали към единия край на градината, за да се наслаждават един на друг, оставяйки Страмба и Ладжина в противоположната страна.
В тая част на градината, където отишли Паскуино и Симона, бил избуял един прекрасен храст салвия; те седнали под храста, дълго се забавлявали, а после взели да си говорят за някаква закуска, която възнамерявали да устроят в градината, след като си поотпочинат; по едно време Паскуино се извърнал към храста салвия, откъснал едно листо и почнал да разтрива с него зъбите си и венците, обяснявайки на Симона, че салвията най-добре почиства устата след ядене. Търкал ги той доста време, а после продължил да говори за закуската, за която ставало дума. Не щеш ли, изведнъж, както приказвал, почнал да пребледнява, лицето му се изкривило, след малко престанал да вижда, не можел и да говори и скоро предал Богу дух.
Щом видяла това, Симона се разплакала и завайкала и викнала на помощ Страмба и Ладжина. Те изтичали веднага; когато видял, че Паскуино не само е мъртъв, ами и целият е подпухнал, а тялото и лицето му са покрити с петна, Страмба изведнъж закрещял: „Ах ти, негоднице, ти си го отровила!“ И вдигнал такъв шум, че го чули мнозина от хората, дето живеели около градината; притекли се и те да разберат какво става, видели, че Паскуино лежи мъртъв и целият подпухнал, чули Страмба да крещи и да обвинява Симона, че го е отровила с измама, и понеже тя била потресена от внезапната кончина на своя любим и не знаела какво да каже в своя защита, хората решили, че е станало именно така, както твърдяла Страмба. Затова хванали момичето, което продължавало да плаче и да се вайка, и го повели към двореца на синьорията. Тук Страмба, заедно с двама приятели на Паскуино, на име Атичато и Маладжеволе, които междувременно дошли в съда, вдигнали страшна олелия и един съдия незабавно почнал да разпитва момичето как е станала цялата работа; тъй като не бил убеден, че тя е действувала със зла умисъл и че е виновна, той пожелал да огледа в нейно присъствие и трупа, и мястото, където, както му разказвала, се случило това; още повече, че от думите й не можал да си изясни всичко както трябва. Затова той наредил да я отведат без много шум в градината, където все още се намирало подутото като бъчва тяло на Паскуино; съдията тръгнал след нея и като стигнал и видял трупа, смаял се и пак запитал Симона как е станало това. Тя се приближила до храста салвия, разказала всичко поред и за да му покаже най-точно как е станало, откъснала лист салвия и си натрила зъбите, както направил и Паскуино.
В това време и Страмба, и Атичато, и всички останали другари и приятели на Паскуино продължавали да се присмиват в присъствието на съдията на нейните думи; викали, че това са глупости и измишльотини, настоявали, че Симона е престъпница и искали да бъде изгорена на клада, защото извършеното от нея престъпление заслужавало само такова наказание; а клетата Симона (която била съкрушена от мъка вследствие загубата на своя любим и треперела от страх пред наказанието, що искал за нея Страмба), след като си натъркала зъбите със салвията, се строполила на земята при същите обстоятелства, както и Паскуино, за най-голямо изумление на всички присъствуващи.
О, блажени души, на които е било съдено да изживеят в един и същи ден и пламенната си любов, и живота си на смъртни! Дваж по-блажени сте вие, ако и двамата сте попаднали на едно и също място; и ще бъдете още по-блажени, ако и на оня свят съществува любов и продължавате да се обичате, както сте се обичали тук!
Но според нас, живите, най-блажена била душата на Симона, защото съдбата не позволила участта на невинната девойка да зависи от показанията на някакви си там даракчии или още по-невзрачни люде като Страмба, Атичато и Маладжеволе, а избрала за нея по-достоен път: отредила й същата смърт, сполетяла и нейния любим, с което хем я избавила от ония негодници, хем й позволила да последва душата на Паскуино, когото тя обичала най-много от всичко.
Подобно на всички присъствуващи и съдията бил изумен от станалото и не знаейки как да постъпи, дълго мислил и премислял, докато най-сетне рекъл: „Тая салвия е отровна, нещо, което е необичайно за салвията; но за да не пострадат и други, нека този храст бъде изкоренен и изгорен!“ Пазачът на градината се заел да изпълни нареждането на съдията в негово присъствие и още щом повалил храста на земята, всички видели причината за смъртта на двамата нещастни млади хора: под храста имало огромна жаба, чието отровно дихание, както предположили, правело отровни листата на салвията. И тъй като никой не посмял да се доближи до жабата, оградили я отвсякъде със сухи съчки, а после я изгорили заедно със салвията. Ето по какъв начин съдията приключил делото за смъртта на клетия Паскуино. И той, и неговата Симона, както били подпухнали, били погребани от Страмба, Атичато, Гучо Имбрата и Маладжеволе в църквата „Сан Паоло“, в чиято енория се случило да живеят и двамата.

НОВЕЛА VIII

Джироламо обича Салвестра; по молба на майка си той заминава за Париж, а при завръщането си научава, че Салвестра се е омъжила; тогава той се промъква в дома й и умира до нея; когато го пренасят в църквата, Салвестра пък умира до него.

Щом Емилия завършила своята новела, по нареждане на краля Неифила започнала така:
— Аз мисля, уважаеми дами, че някои люде, макар и да знаят твърде малко, си въобразяват, че знаят много повече от другите, затова се противопоставят не само на хорските съвети, ами и на самата природа на нещата; ала такова самомнение винаги е причинявало безброй беди, от него никой не е видял добро. А тъй като от всички останали природни явления любовта най-вече не понася пито съвети, нито противодействия, защото поради своята природа тя по-скоро е в състояние да угасне от само себе си, отколкото да бъде възпряна от каквото и да е препятствие, сега ми хрумна да ви разкажа какво се случило на една жена, която в желанието си да се покаже по-мъдра, отколкото й приличало и отколкото била всъщност (независимо от това, че работата, с която се заела, за да прояви своя ум, никак не й подхождала), постъпила със сина си така, че вместо да прогони от неговото сърце (както тя искала) любовта, внушена му може би от звездите, взела, че заедно с любовта прогонила от тялото му и неговата душа.
Както разказват старите люде, едно време в нашия град живял виден, пребогат търговец на име Леонардо Сигиери; от жена си той имал син на име Джироламо, който се родил малко преди търговецът да умре. Преди смъртта си обаче Леонардо Сигиери все пак успял да уреди всичко, каквото било необходимо, и майката, заедно с настойниците на детето, ръководела неговите работи от добре по-добре. Малкото момче расло заедно с децата на техните съседи, но от всички деца на тяхната улица то се сближило най-много с едно момиче на неговите години, което било дъщеря на шивач. С течение на времето тая близост се превърнала в толкова пламенна и страстна любов, че на Джироламо му било хубаво единствено когато можел да види девойката; ала и тя обичала момъка не по-малко, отколкото той нея. Майката на Джироламо забелязала тая работа, много му се карала и неведнъж го наказвала; но като видяла, че синът й държи на своето, оплакала се на настойниците и понеже си въобразявала, че голямото богатство на момчето ще й позволи да направи от трънката портокал, рекла им: „Нашето момче още не е навършило и четиринайсет години, а вече се влюби в Салвестра, дъщерята на нашия съсед, шивача; толкова е влюбен, че ако не ги разделим още сега, Джироламо някой ден ще вземе да се ожени за нея, без да каже никому нищо, а това никак не ми е по сърце; ако ли пък тя се омъжи за друг, момчето ще се стопи от мъка; ето защо аз мисля, че за да избегнем тая работа, вие бихте могли да го пратите някъде, ама далеч оттук, уж по търговски работи; престане ли да я вижда, ще престане и да мисли за нея, а по-късно ще можем да го оженим за някое момиче от знатен род.“ Настойниците й отвърнали, че тя има право, и я уверили, че ще направят каквото зависи от тях. Повикали момчето в склада и един от тях почнал да му говори най-дружелюбно: „Сине мой, ти вече порасна, време е сам да свикваш да оправяш своите работи; затова ще ни бъде много приятно, ако поживееш малко в Париж, хем ще видиш как върви търговията на много твои стоки; да не говорим за това, че там ще станеш и по-опитен, и по-образован, ще получиш и по-добро възпитание, отколкото тук; там има какво да видиш и да научиш: нали е пълно с разни синьори, барони и благородници; а като изучиш техните нрави, ще се върнеш пак при нас.“
Момчето го изслушало внимателно и отвърнало накратко, че не иска да отиде в Париж; щом другите можели да живеят във Флоренция, защо и той да не си стои тук. Като чули тоя отговор, почтените хора много му се карали, но не успели да го убедят, и взели, че обадили на майка му. Тя се разгневила страшно много, но не поради нежеланието му да отиде в Париж, а заради неговата любов, наругала го здравата, после почнала да го ласкае с най-нежни думи и да го моли да изпълни желанието на своите настойници; правила — струвала, най-сетне успяла да го склони да отиде и да прекара една година в Париж, но не повече. Речено — сторено.
И така, изгарящият от любов Джироламо заминал за Париж и ха да го върнат днес, ха утре, държали го там цели две години; въпреки това, като се прибрал, той бил по-влюбен и от преди, но за зла участ разбрал, че междувременно Салвестра се била омъжила за някакъв почтен момък, майстор на шатри. Джироламо бил потресен, но нали нищо не можело да се промени, трябвало да се примири със станалото; все пак научил къде отишла да живее Салвестра и (както обикновено правят влюбените младежи) почнал да минава край нейния дом, предполагайки, че тя не го е забравила, както и той нея. Работата обаче стояла по-иначе: тя го помнела толкова, колкото човек може да помни някого, без изобщо да го е виждал, или ако не го била забравила съвсем, показвала точно обратното. Момъкът скоро успял да се убеди, че тя наистина престанала да мисли за него, и бил обзет от голяма мъка, ала все пак правел каквото можел, за да спечели отново любовта й; но тъй като и това (както му се сторило) не помогнало, намислил да поприказва лично с нея, па ако ще това да му струва живота. Разпитал някакъв съсед за разположението на дома, в който живеела, и една вечер, когато тя отишла на гости у съседите заедно с мъжа си, той се промъкнал незабелязано у тях, спотаил се зад проснатите в стаята платнища и ги почакал да се приберат и да си легнат; след като мъжът на Салвестра заспал, Джироламо отишъл към мястото, където видял, че легнала Салвестра, сложил ръка на гърдите й и я запитал шепнешком: „Спиш ли, душо моя?“ Младата жена още не била заспала и понечила да се развика, но момъкът успял да й каже: „Не викай, за бога! Аз съм твоя Джироламо!“ Като чула това, жената казала, треперейки цялата: „За бога, Джироламо, върви си! Отдавна мина времето, когато и двамата бяхме деца и се обичахме; както виждаш, вече съм омъжена и не ми прилича да си имам работа с друг мъж освен с моя. Затова, за бога, върви си! Вярно е, че ако те усети мъжът ми, може нищо лошо да не ти се случи, но ще стане така, че аз никога вече не ще мога да живея с него в мир и покой, а сега той ме обича и двамата си живеем тихо и кротко.“
Нейните думи жегнали момъка, той отново й припомнил миналото и своята любов, която ни времето, ни разстоянието не успели да заличат, молил я, обещавал й какво ли не, но нищо не постигнал. Тогава решил, че няма защо повече да живее, само я помолил като награда за неговата любов да му позволи да легне до нея, за да се посгрее, понеже, докато я чакал, бил целият измръзнал; обещал й, че нищо няма да й говори, няма и да се докосва до нея и щом се постопли, ще си отиде. Селвестра се съжалила над него и отвърнала, че при това положение е съгласна. И така, момъкът се излегнал до нея, без да я докосва, замислил се за голямата любов, що изпитвал към нея, за нейната сегашна жестокост и за пропадналите си надежди и решил да умре: стиснал зъби, престанал да диша, свил ръце в юмруци и умрял, както лежал край нея.
След известно време младата жена, която се чудела на неговата сдържаност и заедно с това се бояла да не би мъжът й случайно да се събуди, се обърнала към момъка с думите: „Джироламо, защо не си отиваш?“ И понеже не получила отговор, рекла си, че може да е заспал; протегнала ръка, за да го събуди, но щом се допряла до него, усетила, че е студен като лед; Салвестра се смаяла, побутнала го по-силно, ала той продължавал да лежи неподвижно; едва тогава тя разбрала, че е умрял; това я потресло и тя дълго стояла, без да знае какво да прави. Накрая решила да поиска съвет от мъжа си, като му разкаже за станалото със заобикалки; събудила го и му разправила за сполетялата я беда, като представила нещата така, че уж това се случило на друга жена, а после го запитала как би постъпил, ако същото се случи и на нея. Той отвърнал, че в такъв случай най-добре щяло да бъде да пренесат мъртвеца до дома му, без да вдигат шум, и да го оставят там, а на жената да не правят нищо, тъй като според него тя не била виновна. Тогава Салвестра казала: „Значи, и ние трябва да постъпим по същия начин.“ После му хванала ръката и го накарала да се докосне до умрелия момък; съпругът й се смутил много, запалил един светилник, не казал ни дума, облякъл мъртвеца в собствените му дрехи, вдигнал трупа на рамото си и подпомогнат от своята увереност, че жена му е невинна, понесъл тялото на Джироламо и го оставил пред вратата на неговия дом.
На разсъмване забелязали тялото на момъка, вдигнала се голяма олелия, най-много викала майка му, а лекарите огледали трупа от всички страни, за да видят дали няма някакви рани или следи от удари, но нищо не открили и заключили единогласно, че Джироламо се е поминал от мъка, както всъщност и било. После пренесли тялото в църквата, където отишли и майката, и множество роднини и съседки; жените седнали да се вайкат и да го оплакват според нашия обичай.
И докато там го оплаквали горчиво, почтеният човек, в чийто дом починал Джироламо, казал на Салвестра: „Забради се с нещо и прескочи до църквата, дето са пренесли момъка, позавърти се около жените и гледай да разбереш какво приказват, дали не говорят нещо против нас; аз ще отида пък при мъжете.“ Изпълнена със закъсняла жалост, младата жена се съгласила, тъй като желаела да види, макар и мъртъв, оногова, когото не понечила да дари поне с една целувка, докато бил жив, и тръгнала нататък.
Чудно нещо са силите на любовта, колко е трудно да ги разбере човек! Сърцето, което не се трогнало от благополучието на Джироламо, трепнало при сполетялата го зла орис, а тя раздухала старата жар, превръщайки я в такава страшна мъка, че щом Салвестра зърнала лицето на покойника, така както била забрадена, се втурнала, разбутала жените и спряла едва когато дошла до трупа; надала писък до бога, хвърлила се връз мъртвия момък, но не успяла да го ороси със своите сълзи, защото горестта, която отнела неговия живот, сторила същото и с нея. Жените почнали да я утешават, увещавали я да стане и понеже тя не мърдала, рекли да я повдигнат, но разбрали, че се е вдървила; когато най-сетне успели да я вдигнат, веднага познали, че това е Салвестра и че е мъртва. Тогава всички жени, намиращи се в църквата, били обзети от още по-голяма жалост и заплакали още по-силно. Когато вестта за станалото се понесла и сред стоящите пред църквата мъже и стигнала до ушите на нейния мъж, който бил там, той дълго ридал, без някой да успее да го утеши; а след това разказал на околните какво се случило през нощта с момъка и с жена му; всички разбрали от ясно по-ясно причината за смъртта на Джироламо и на Салвастра и това ги опечалило още повече. Вдигнали тялото на младата жена, облекли я както правят с покойниците, положили я редом с момъка, а после погребали и двамата в един гроб; така смъртта свързала навеки тия двама души, които любовта не успяла да съедини приживе.

НОВЕЛА IX

Месер Гулиелмо Росильоне накарва жена си да изяде сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото той убива и когото тя обича; впоследствие, научавайки какво е сторила, тя се хвърля от един висок прозорец, умира и бива погребана заедно със своя любим.

Когато Неифила завършила своя разказ, събуждайки най-дълбоко състрадание у всички свои дружки, кралят, не желаейки да наруши привилегията на Дионео, нали не оставало кой друг да говори, започнал така:
— Милостиви дами, дойде ми на ум една новела, която би трябвало да извика у вас, дето се трогвате така дълбоко от всяка нещастна любов, не по-малко жалост от предишната, тъй като хората, с които се случило каквото ще ви разкажа, били от много по-знатно потекло, а и онова, що ги сполетяло, е далеч по-страшно от бедите, за които стана дума преди малко.
Вие трябва да знаете, че както разправят провансалците, на времето в Прованс живели двамина знатни рицари; и двамата имали и замъци, и васали, единият се казвал месер Гулиелмо Росильоне, другият се наричал месер Гулиелмо Гуардастаньо; и двамината били храбри люде и изкусни във военните работи, поради което дружали много и обикновено ходели все заедно на всички турнири, двубои и други подобни, с еднакви доспехи и оръжия. И макар че всеки живеел в собствения си замък, а замъците им били на цели десет мили един от друг, станало така, че въпреки тяхната дружба и приятелство месер Гулиелмо Гуардастаньо се влюбил пламенно в красивата и мила жена на месер Гулиелмо Росильоне и какво правил, какво струвал, но дамата забелязала това; понеже го знаела като много смел рицар, тя не само го харесала, ами взела, че пламнала от такава любов по него, че единствено него обичала и желаела, и изгаряла от нетърпение той да поиска от нея онова, което не закъсняло да се случи; те се събрали веднъж и дваж и още много пъти и много се обичали. Но тъй като се срещали не особено предпазливо, веднъж Росильоне ги забелязал и бил обзет от такова силно негодувание, че приятелските чувства, които хранел към Гуардастаньо, се превърнали в най-люта омраза; все пак той успял да прикрие омразата си много по-добре, отколкото любовниците — своята връзка, и намислил да убие Гуардастаньо.
Не щеш ли, по времето, когато Росильоне взел това решение, във Франция обявили голям турнир и Росильоне тозчас побързал да извести Гуардастаньо за него пратил да му кажат, ако иска, да му дойде на гости, а после двамата щели да решат дали да вземат участие в турнира и по какъв начин. Гуардастаньо много се зарадвал и отвърнал, че ще отиде непременно на следния ден да вечерят заедно. Щом чул това, Росильоне си казал, че му се представя сгоден случай да го убие, затова на следния ден се въоръжил, яхнал коня си, взел със себе си и неколцина слуги да го съпровождат и като се отдалечил на няколко мили от своя замък, притаил се в гората край пътя, откъдето трябвало да мине Гуардастаньо; чакал, чакал, минало доста време, най-сетне го видял да се задава; Гуардастаньо не бил въоръжен, не носели оръжие и двамата слуги, които го придружавали, тъй като рицарят съвсем и не мислел, че има за какво да се пази от приятеля си. Щом Гуардастаньо стигнал до мястото, набелязано от Росильоне, последният изскочил най-коварно от гората, вдигнал копието, нахвърлил се с ярост срещу рицаря, извикал: „Умри, предателю!“ и в миг забил копието си в неговите гърди; не можейки нито да се брани, нито да каже нещо, пронизаният от копието рицар се строполил от коня и скоро издъхнал. Неговите слуги веднага обърнали конете и препуснали с най-голяма бързина към замъка на своя господар, без да разберат кой го е убил. А Росильоне скочил от седлото, разпорил с кинжала си гърдите на Гуардастаньо, изтръгнал собственоръчно сърцето му, наредил да го завият в знаменцето на едно копие и го предал на едного от слугите си; после им заповядал да не са посмели да кажат ни думица за станалото, отново възседнал своя кон и привечер се прибрал в замъка.
Жена му знаела, че Гуардастаньо ще идва у тях на вечеря и го очаквала с най-голямо нетърпение; а като не дошъл, доста се позачудила и запитала мъжа си: „Месер, какво значи това? Защо Гуардастаньо никакъв го няма?“ Съпругът й отвърнал: „Мадона, той ми прати вест, че няма да може да дойде по-рано от утре.“ Щом чула това, дамата се смутила. А Росильоне слязъл от коня, наредил да извикат готвача и му казал следното: „Това е сърце на глиган; вземи го и гледай да приготвиш от него най-вкусното ястие, което можеш. Като седна да вечерям, да ми се поднесе на сребърно блюдо.“ Готвачът поел сърцето, накълцал го ситно, прибавил какви ли не подправки и влагайки цялото си старание и умение, успял да сготви наистина много вкусно ястие.
Като станало време за вечеря, месер Гулиелмо седнал на трапезата заедно с жена си: почнали да поднасят ястията, но той почти не ги докосвал, тъй като мисълта за извършеното от него злодеяние не му давала покой. Накрая готвачът му пратил и онова ястие, а Гулиелмо наредил да го поднесат на жена му, преструвайки се, че тая вечер не бил гладен, но не пропуснал да й препоръча най-много тъкмо това блюдо. За разлика от него жена му искала да си похапне, опитала ястието, харесала го и го изяла. Като свършила, рицарят я запитал: „Е, мадона, хареса ли ви това ястие?“ Тя отвърнала: „Много ми хареса, господарю мой!“ Тогава рицарят казал: „Бог ми е свидетел, че ви вярвам: и никак не се учудвам, че макар и мъртво, вие харесахте онова, което като живо ви допадаше най-много от всичко.“ При тия думи дамата се позамислила и възкликнала: „Какво? Какво ме накарахте да изям?“ Рицарят отвърнал: „Това, което изядохте, беше сърцето на месер Гулиелмо Гуардастаньо, когото вие, подла жено, обичахте толкова много; това наистина беше неговото сърце, лично аз го изтръгнах ей с тия две ръце от гърдите му малко преди да се прибера.“
Няма смисъл да се питаме каква мъка налегнала дамата, като узнала участта, сполетяла човека, когото тя обичала най-много от всичко; тя помълчала малко, па казала: „Вашата постъпка е постъпка на нечестен и коварен рицар: не него, а мен трябваше да накажете, защото аз ви нанесох тоя срам, аз го направих господар на моята любов без всякаква принуда от негова страна. Но Бог вече няма да даде да поема никаква друга храна, след като веднъж съм се нахранила с такова благородно ястие, като сърцето на доблестния и достоен рицар, какъвто беше месер Гулиелмо Гуардастаньо.“ След това станала и без да се замисля, се хвърлила гърбом през прозореца зад нея. Прозорецът бил доста високо над земята, затова, като паднала, тя не само умряла, ами станала на парчета. Щом видял какво станало, месер Гулиелмо се вцепенил от ужас и разбрал, че е постъпил много лошо; и тъй като се страхувал и от народа, и от графа на Прованс, заповядал да оседлаят конете и избягал. На следната утрин вестта за станалото се разнесла из цялата област: хората от замъка на месер Гулиелмо Гуардастаньо и обитателите на замъка на дамата, потънали в скръб и сълзи, вдигнали двата трупа, положили ги в една гробница в църквата при замъка на дамата, а върху гробницата издълбали стихове, които пояснявали кои са погребани там и защо и как са умрели.

НОВЕЛА X

Жената на един лекар слага любовника си в сандък, смятайки го за мъртъв, докато той всъщност е само упоен; двама лихвари задигат сандъка с тялото и го отнасят у дома си; по-късно любовникът идва на себе си, но бива задържан като крадец; тогава слугинята на дамата заявява в синьорията, че тя е поставила мъжа в откраднатия от лихварите сандък, с което го отървава от бесилото, а лихварите биват наказани с парична глоба, задето са обсебили сандъка.

Тъй като кралят завършил своята новела, оставал само Дионео още да разказва: той си го знаел, а и кралят му наредил, затова започнал така:
— Нещастните и злополучни любовни приключения, за които стана дума днес, изпълниха с тъга и горест не само вашите очи и сърца, о, дами, но и моите, поради което чаках с нетърпение тия разкази най-после да свършат. И слава Богу, най-сетне свършиха (ако, разбира се, и аз не река да прибавя към тоя тягостен товар нещо от тоя род; но опазил ме Бог от такава работа), а за да не продължаваме с тази мъчителна тема, ще започна с нещо по-приятно и по-весело, и дай боже с него да поставя началото на онова, което предстои да бъде разказвано през идния ден.
И така, прелестни млади дами, вие трябва да знаете, че не много отдавна в Салерно живял именит лекар-хирург на име магистър Мацео дела Монтаня; макар и да бил вече в преклонна възраст, той си взел за съпруга една хубава девойка от своя град, от благородно потекло, и никоя друга жена в Салерно не се радвала на такива грижи, каквито той полагал за нея: отрупвал я с разкошни и скъпи дрехи и какви ли не драгоценности, изобщо с всичко, дето може да се хареса на една жена; вярно е обаче, че повечето време тя зъзнела, защото магистърът не я покривал както трябва в леглото. Както месер Рикардо да Кинзика, за когото вече стана дума, учел жена си да тачи празниците, така и магистърът разправял на своята, че след като човек спи веднъж с жена си, после му трябват не знам колко дни, за да се съвземе, и разни други такива глупости; съпругата му била страшно недоволна от тая работа, но нали била умна и смела жена, решила да пести домашната благина и да излезе на улицата, за да използува чуждата.
След като огледала голям брой младежи, най-сетне си харесала един, комуто отдала всичките си надежди, всичките си мисли и всичко, с което била надарена. Младежът пък като забелязал това, много я харесал и също се влюбил от сърце. Той се наричал Руджери д’Айероли и бил от благороден произход, но водел толкова непристоен и порочен живот, че роднините му и неговите приятели не искали изобщо да го виждат, а в Салерно се приказвало какво ли не за вършените от него кражби, измами и други най-долнопробни постъпки; но на дамата никак не й било до това, понеже тя го харесвала за съвсем друго. С помощта на една своя слугиня тя успяла така да нареди работата, че да могат да се срещат; след като се насладили един на друг, тя почнала да го упреква за живота, който водел, и да го моли да се откаже заради нея от тия работи; а за да го насърчи, почнала от време на време да го подпомага и с пари.
Докато те двамата продължавали да се срещат най-потайно, случило се един ден да извикат лекаря при някакъв болен с гангрена на крака: магистърът го прегледал и казал на неговите близки, че се налага да извади от болното място една загнила кост, и то веднага, иначе болният или щял да загуби крака си, или да умре; после добавил, че ако успее да извади костта, имало вероятност болният да оздравее, но той не можел да поеме никаква отговорност за живота му и се наемал да го цери само при това условие; близките, дето гледали болния, се съгласили и на това. Лекарят бил убеден, че ако не даде нещо на болния, за да го приспи, той нито ще може да понесе болките, нито пък ще му позволи да го лекува; и тъй като възнамерявал да се заеме с тая работа вечерта, наредил още сутринта да приготвят отвара от някакви негови билки, та като я вземе болният, да заслиза толкова време, колкото той смятал, че ще му бъде необходимо, за да го лекува; после наредил да му донесат отварата в къщи и я сложил на прозореца в стаята си, без да обади никому какво е оставил.
Ала привечер, тъкмо когато лекарят се канел да отиде вече при болния, пристигнал пратеник от някакви много добри негови приятели от Амалфи, които го молели да зареже всякаква работа и да тръгне веднага, защото станало голямо сбиване и имало много ранени. Тогава лекарят отложил лечението на крака за следната заран, седнал в една лодка и отишъл в Амалфи; щом разбрала, че той няма да се прибере цяла нощ, жена му, както обикновено, повикала тайно Руджери да дойде при нея, вкарала го в стаята на мъжа си и го затворила да стои там, докато всички в къщата си легнат. Както си седял в стаята, очаквайки дамата, Руджери изведнъж почувствувал силна жажда — било от умората през деня или задето бил ял нещо солено, или просто ей така, по навик — и като видял на прозореца съда с отварата, която лекарят приготвил за болния, помислил, че е вода за пиене и я изпил на един дъх; скоро след това очите му почнали да се затварят и той заспал дълбок сън.
При първа възможност дамата побързала да отиде в стаята и като видяла, че Руджери е заспал, почнала да го бута и да го вика шепнешком, за да го събуди, ала напразно — той нито й отвръщал, нито се помръдвал; тогава дамата се поядосала, бутнала го още по-силно и рекла: „Ставай, сънливецо! Като си искал да спиш, да беше се прибрал у дома си, а не да ми идваш тук!“ Поради силния удар Руджери паднал от раклата, върху която лежал, но тупнал като труп, без да се помръдне. Дамата се изплашила, опитала се да го повдигне, раздрусала го, хващала го ту за носа, ту за брадата, но всичко било напразно: той спял като заклан. Тогава тя започнала да се опасява да не би да е умрял; въпреки това продължила да го щипе все по-силно и да го гори със запалена свещ, ала нищо не излязло от тая работа; макар че мъжът й бил лекар, тя не разбирала бъкел ни от болести, ни от лечение, затова била напълно убедена, че Руджери е мъртъв. Каква мъка я налегнала — нали го обичала повече от всичко друго на тоя свят, — по-добре да не говорим! Понеже не смеела да вдига шум, тя заплакала тихо над него, оплаквайки злочестата си орис, а след известно време се изплашила да не би освен загубата да я постигне и позор и решила, че трябва веднага да измисли как да изкара тоя мъртвец от къщата си. Но тъй като не успяла да намисли нищо, повикала тихо слугинята си, обяснила й какво се е случило и я помолила за съвет. Прислужницата се смаяла, почнала да дърпа и щипе Руджери, ала като разбрала, че е безчувствен, казала същото, каквото предполагала и дамата: сиреч, че Руджери сигурно е умрял, и я посъветвала да го изнесат от къщи. Дамата възразила: „Къде да го оставим, та като го намерят утре, да не помислят, че е бил изнесен оттук?“ Слугинята й отвърнала: „Мадона, късно снощи видях пред работилницата на нашия съсед, дърводелеца, един не много голям сандък; ако майсторът не го е прибрал, ще ни свърши работа — ще сложим тялото в сандъка, ще го наръгаме два-три пъти с нож и ще го оставим. Пък които го намери, няма защо да помисли, че е изнесен тъкмо от нас, а не от друго място; напротив — всички познават Руджери като безпътен младеж, ще предположат, че е отивал да свърши пак някое от своите злочинства и е бил убит от някой свой враг. който после го е напъхал в сандъка.“ Дамата одобрила съвета на своята прислужница с изключение на раните, които оная предлагала да му бъдат нанесени, защото, възразила тя, за нищо на света не можела да стори подобно нещо; после я проводила да провери дали сандъкът е още там, където го видяла вечерта. Прислужницата се върнала и рекла, че сандъкът си стои на същото място, а после — нали била млада и яка, с помощта на дамата вдигнала на гръб тялото на Руджери и го понесла навън; дамата пък избързала напред, за да види дали не идва някой; сложили тялото в сандъка, спуснали капака и се прибрали.
Не щеш ли, няколко дни преди да се случи това, в една съседна къща дошли да живеят двамина младежи, които давали пари под лихва и предпочитали много да печелят, а малко да харчат; те имали нужда от покъщнина и тъй като предния ден забелязали оня сандък, решили, ако дърводелецът не го прибере, през нощта да го пренесат у тях. Когато ударило полунощ, те се измъкнали от къщи, намерили сандъка и без да го огледат както трябва, побързали да го пренесат, въпреки че им се видял тежичък; сложили го до стаята, където спели жените им, без да го нагласят както трябва и побързали да си легнат.
Руджери се събудил малко преди камбаната да удари за утринна молитва; той прекарал дълго време в сън, пък и действието на отварата вече преминало; но макар и да бил буден и в пълно съзнание, чувствувал главата си като замаяна и това усещане продължило не само тая нощ, ами и през следващите няколко дни. Като отворил очи и не успял да различи нищо, той протегнал ръка, опипал насам-натам, разбрал, че е в някакъв сандък и почнал да се чуди и да се мае: „Абе каква е тая работа? Къде се намирам? Буден ли съм, или сънувам? Та нали тая вечер влязох в стаята на моята дама, а сега май лежа в някакъв сандък. Какво значи това? Да не би я лекарят да се е върнал, я нещо друго да е станало, та дамата да ме е скрила, както съм спял? Така ще да е било, няма никакво съмнение.“
Най-после се успокоил и почнал да се ослушва, дано чуе нещо. Ослушвал се, ослушвал се, но тъй като сандъкът не бил голям, Руджери не можел да се разположи удобно, лежал само на една страна и го боляло, затова рекъл да се обърне на другата; и така умело се завъртял, че ударил с гръб стената на сандъка, който не бил сложен на равно място и при удара се заклатил и преобърнал на пода; като паднал, сандъкът изтрещял, жените, които спели в съседната стая, се събудили и много се изплашили, но от страх не посмели да гъкнат.
Руджери също се изплашил, ала щом разбрал, че при падането сандъкът се отворил, решил, че каквото и да става, за него ще бъде по-добре да излезе оттам, отколкото да остане вътре. И понеже не знаел къде се намира, станал и тръгнал пипнешком из къщата, търсейки да намери я стълба, я врата, за да се измъкне навън. Като чули, че някой ходи из къщата, жените, които били будни, запитали: „Кой е?“ Руджери не отвърнал, защото не познавал тия гласове; тогава жените започнали да викат мъжете си, но те, нали си легнали късно, спели дълбоко и нищо не чували. Жените се изплашили още повече, станали, втурнали се към прозорците и се разкрещели: „Дръжте крадеца! Дръжте крадеца!“
Поради това мнозина от техните съседи се втурнали на помощ и влезли в къщата — един през покрива, друг през вратата, кой откъдето свари; събудили се най-после и двамата млади мъже; и така, заловили Руджери, който, като разбрал най-сетне къде е попаднал, съвсем се слисал и не знаел откъде да побегне и дали изобщо ще може да избяга; а тия, дето го заловили, го предали на градските стражи, които побързали да се притекат на помощ, щом чули врявата и олелията. Завели го при управителя на града, а той веднага наредил да почнат да го изтезават, защото всички го знаели като голям негодник; така Руджери бил принуден да признае, че се е промъкнал в дома на лихварите, за да ги ограби; тогава управителят решил, че няма какво толкова да му мисли, ами трябва да заповяда да го обесят.
На сутринта из целия град се заговорило, че Руджери бил заловен при опит за кражба в къщата на лихварите; като чули това, дамата и нейната прислужница така се смаяли и удивили, че едва не повярвали, че извършеното от тях самите през нощта изобщо не е ставало и че. всичко е било само някакъв сън; а освен това дамата си мислела, че ще полудее от мъка заради опасното положение, в което изпаднал Руджери.
Малко след като ударил третият час, лекарят се завърнал от Амалфи и поискал да му донесат отварата, понеже възнамерявал да започне лечението на оня болен; ала като видял, че стъкленицата е празна, кипнал и се развикал, че в тая къща нямало изобщо никакъв ред. Жена му, която се тревожела за съвсем други работи, възразила раздразнена: „Магистре, щом вдигате такъв шум за някаква си там вода, какво ли ще бъде, ако се случи нещо по-сериозно? Нима няма друга пода на тоя свят?“ А магистърът отвърнал: „Жено, ти си мислиш, че тази е била обикновена вода, ала не е така, това беше отвара за приспиване.“ После й разказал защо и за кого я бил приготвил. Щом чула тая работа, дамата веднага се досетила, че Руджери е изпил отварата — затова тя го била помислила за умрял, — и рекла: „Магистре, ние не знаехме, че е такава вода, затова наредете да ви приготвят друга.“ Виждайки, че няма друг изход, магистърът така и постъпил.
След малко се прибрала прислужницата, която дамата изпратила да подразбере какво се говори за Руджери, и съобщила следното: „Мадона, за Руджери се говорят само лоша неща; пи едни негов близък, ни един негов приятел не ще и да помисли за него, камо ли да му се притече на помощ; всички са убедени, че още утре съдията ще нареди да го окачат на въжето. Освен това успях да узная по какъв начин Руджери е попаднал в дома на лихварите; слушайте внимателно: вие познавате много добре дърводелеца, пред чиято работилница стоеше сандъкът, където пък ние сложихме младежа; преди малко чух страшна кавга между дърводелеца и някакъв човек; човекът искаше от дърводелеца да му върне парите за сандъка, а майсторът викаше, че не го е продавал, ами му го били откраднали през нощта. «Не е вярно — крещеше мъжът, — продал си го на ония млади лихвари, защото нощес, когато хванахме Руджери, видях сандъка у тях и те ми казаха, че са го купили от теб.» А пък дърводелецът рече: «Лъжат, никога не съм им го продавал, ами те са ми го откраднали миналата нощ: хайде да отидем при тях.» И сговаряйки се така, те тръгнаха към къщата на лихварите, а аз се прибрах. Както виждате, разбрах как Руджери е бил пренесен в къщата на лихварите, ама как е могъл да възкръсне — виж, това не мога да проумея.“
Но за дамата всичко било съвсем ясно; тя разказала на прислужницата какво чула от магистъра и я помолила да помогне за спасението на Руджери, защото стига да пожелаела, можела и Руджери да отърве, и нейната чест да запази. Прислужницата запитала: „Мадона, научете ме как да постъпя, и аз ще го сторя на драго сърце.“ Дамата — нали нямало време за губене — веднага се досетила какво трябва да се направи и обяснила на прислужницата с най-големи подробности.
Най-напред прислужницата отишла при лекаря и почнала да му говори със сълзи на очи: „Месер, дойдох да ви искам прошка, тъй като се чувствувам много виновна пред вас.“ Магистърът запитал учуден: „За какво?“ Прислужницата продължила да лее сълзи и рекла: „Месер, вие знаете що за човек е тоя Руджери д’Айероли; той ме харесва и аз колкото от страх, толкова и от любов тая година взех, че му станах любовница; като разбра миналата нощ, че няма да бъдете у дома, тоя човек, прави-струва, накрая ме склони да го прибера да спи при мен, във вашия дом; той беше много жаден и трябваше да му дам да пийне или вода, или вино, ама нали гледах да не ме усети жена ви — тя беше още в салона, — сетих се, че в стаята ви бях видяла стъкленица с вода, изтичах дотам, грабнах я и му дадох да се напие, а после върнах стъкленицата обратно; разбрах, че вие после много сте се карали заради тая вода. Признавам си, много лошо постъпих, но има ли човек, дето поне веднъж да не е сгрешил? Много ми е тежко, че направих така, но още по-тежко ми е заради другото, което последва; Руджери ще бъде осъден на смърт; затова най-покорно ви моля да ми простите и да ми разрешите да изляза, за да направя всичко, каквото е по силите ми, да му помогна.“
Като чул това, лекарят кипнал, но и отвърнал с шега: „Та ти сама си се наказала: очаквала си оня младеж да те яха цяла нощ, а си довела в леглото си сънливец; затова върви и гледай да отървеш любовника си от въжето, но отсега нататък да не си посмяла да го водиш у нас, че ще си получиш заслуженото и за миналия път.“ Като видяла, че първото препятствие е преминато успешно, прислужницата хукнала веднага към затвора, в който се намирал Руджери, завъртяла се около надзирателя, поласкала го и той й позволил да говори с Руджери; жената обяснила на младежа какво трябва да казва пред съдията, ако му е мил животът, а после успяла и при съдията да влезе.
Като я видял такава млада и яка, съдията пожелал, преди да я разпита, да закачи на куката си тая рабиня Божия, на което пък прислужницата изобщо не се възпротивила, разчитайки, че после ще бъде изслушана с по-голямо внимание; надигайки се след тепането, тя рекла: „Месер, тук при вас е задържан Руджери д’Айероли; обвиняват го в кражба, но това не е вярно.“ И му разказала от игла до конец цялата история: как тя, бидейки негова любовница, го вкарала в къщата на лекаря, как, без да знае, му дала да пие от приготвената за упойка отвара, а после, мислейки, че е умрял, го напъхала в сандъка; след това добавила, че случайно дочула кавгата между дърводелеца и собственика на сандъка, и показала на съдията по какъв начин Руджери попаднал в къщата на лихварите.
Съдията си помислил, че много лесно ще успее да провери дали всичко това отговаря на истината: разпитал най-напред лекаря дали е вярно за отварата и установил, че е точно така; после повикал при себе си дърводелеца, собственика на сандъка и лихварите, разпитвал ги дълго и накрая установил, че лихварите миналата нощ са откраднали сандъка и са го пренесли у дома си. След това наредил да доведат Руджери и го запитал къде е преспал предната нощ: той отвърнал, че не знае къде е бил, спомнял си само, че бил отишъл да спи с прислужницата на магистъра Мацео, в чиято стая пил вода, тъй като бил много жаден, а какво станало после, как е могъл да отиде до къщата на лихварите, където се събудил, и то в някакъв сандък — виж, това не можел да каже.
Цялата тая работа се видяла много забавна на съдията и той накарал и прислужницата, и Руджери, и дърводелеца, и лихварите да му разкажат всичко отначало, и то по няколко пъти. Най-сетне отсъдил, че Руджери е невинен, наложил на лихварите десет унции[1] глоба, задето откраднали сандъка, а Руджери пуснал на свобода; излишно е да ви разправям колко се зарадвал Руджери, а радостта на неговата дама нямала граници. После тя често се смяла и забавлявала заедно с Руджери и с вярната си прислужница, дето тогава искала да го намушка с нож, и двамата продължили да се любят и наслаждават един на друг, и всичко вървяло от добре по-добре; подобно нещо бих искал и на мен да се случи, стига да не ме натикат в някой сандък.



Предишните разкази били изпълнили сърцата на прелестните дами с печал, но новелата на Дионео така ги разсмяла (най-вече когато споменал за съдията, дето закачил на куката си рабинята Божия), че тоя смях ги възнаградил за всичката жалост, що изпитали дотогава. Ала когато кралят забелязал, че слънцето почнало да праща златисти отблясъци и че с това е настъпил краят на неговото господство, той с най-изящни слова се извинил на дамите, задето ги накарал да разсъждават за такива тъжни неща, каквито са нещастията на влюбените; а след като се извинил, станал, снел лавровия венец от главата си и докато дамите чакали да видят кого ще увенчае с него, Филострато го положил най-любезно върху главата на Фиамета, изричайки следното:
— Увенчавам те с тоя венец, тъй като ти по-добре от който и да е друг ще съумееш така да наредиш, че утрешният ден да възнагради нашите дружки за всички преживяни днес терзания.
Фиамета имала дълги, къдрави златоруси коси, които се спускали върху крехките й, снежнобели рамене, кръглото й личице сияело бяло и румено, като букет от бели лилии и червени рози, очите й били ясни като на сокол, от малките и устни аленеели като рубини. Тя се усмихнала и отвърнала:
— Филострато, приемам тоя венец на драго сърце, а за да ти стане още по-ясно какво си направил, аз настоявам и още отсега заповядвам на всички да се подготвят, та утре да разкажат за ония влюбени, които след разни патила и неволи накрая биват споходени от щастие.
Това предложение допаднало на дружината; Фиамета извикала сенешала, дала му своите нареждания и се споразумели с него той да направи всичко, каквото било нужно; после се надигнала от мястото си и със звънлив глас разпуснала дружината, докато стане време за вечеря. Някои тръгнали да се разхождат из градината, чиято прелест нямало да им омръзне скоро, други се запътили към двете воденици отвъд градината, едни отишли на една страна, други — на друга; в очакване на вечерята всеки гледал да се забавлява и развлича според желанието си. Щом дошло време за вечеря, те както обикновено насядали около прелестния водоскок и се нахранили с най-голямо удоволствие, вкусвайки от приятно поднесените ястия. После станали от трапезата и както винаги почнали да танцуват и да пеят; Филомена повела танците, а кралицата се обърнала към Филострато със следните слова:
— Филострато, тъй като не бих искала да остана по-назад от моите предшественици, аз също желая да бъде изпята една песен по моя воля; и бидейки убедена, че песента, която ти сега ще изпееш, няма да бъде по-различна от твоите новели, искам да ни изпееш любимата си песен, за да не се случи така, че твоите патила и скърби да хвърлят печалната си сянка и върху следващите дни, както стана днес.
Филострато отвърнал, че ще го стори на драго сърце и тозчас захванал следната песен:
Сълзите ми показват днес
сърцето и вопиещия зов
за вярата предадена, Любов.

Когато ти, Любов, за първи път
положи тук жадувания лик,
не чаках аз спасение —
тъй пълна беше тя със озарение,
че сякаш бе поклон пред мъченик,
дошъл чрез теб в умът
ми болен някъде отвъд.
Но грешката си днеска сам
и не без болка знам.

Ти познавач ме стори на лъжите,
защото изоставен се видях
от нея — мойто упование;
от ден на ден изпадах под влияние
на прелестта й, неин паж станах
без мисъл за щетите,
за бъдещето и сълзите.
Но щом разбрах, че друг любим тя има,
изгони ме невъзмутима.

Щом себе си познах, навън, прогонен,
в сърцето ми поникна плач, уви,
и той е още в мен;
проклинам често оня час и ден,
Когато тя пред мене се яви —
на хубостта лика изконен,
към пламъците склонен;
надеждата и вярата безспира
душата ми ругае и умира.

И колко безутешно аз страдая
туй теб е, господарю, достояние,
че тебе викам с болен глас;
и в скръб такава пламвам аз,
че я смъртта не би била страдание.
О, нека дойде тя и сложи края —
живях жестоко и престъпно, зная.
Тъй моето пиянство ще завърши,
че гдето и да ида ще се скърши.

Аз нямам вече път и без закрила
смъртта една за мъката остава,
защото слага край, Любов,
на жребия така суров
и от живота нищ освобождава.
О, хайде, бързай, че насила
отне ми всяка радост мила.
Чрез мойта смърт я направи щастлива,
ако ухажване отново я опива.

Ако ли пък не всеки те запява,
о, песен, аз нехая, щом така
не може той да те изпее;
стремеж един да те владее:
Амур да найдеш нейде и с тъга
живота вече как ми става
омразен и горчив тъдява
да кажеш, молейки за пристан друг —
от туй честта му ще спечели тук
От думите на тая песен проличало съвсем ясно какво било настроението на Филострато и коя била причината за това негово състояние; и ако не бил мракът на спускащата се вече нощ, това можело да проличи от ясно по-ясно и по руменината, избила по лицето на една от танцуващите дами. Когато Филострато завършил своята песен, дружината изпяла още много други песни, докато станало време да си лягат. Тогава по нареждане на кралицата всички се отправили към своите покои.
Бележки
[1] Унция — в случая е употребено като название на стара златна монета.

Няма коментари:

Публикуване на коментар