Loading

БОКАЧО: ВСИЧКО ЧОВЕШКО

§ 25. Джовани Бокачо
А. Джовани Бокачо (1313-1375) е виден флорентински писател, поет и хуманист, автор на редица произведения[1], един от родоначалниците на ренесансовия хуманизъм, обект на вниманието на редица изследователи[2].
Той е роден в Париж (а не във Флоренция, както почти винаги се пише в биографиите му); дедите му са били разкрепостени селяни, баща му е имал силен търговско-спекулативен нюх, енергичен и дори брутален стремеж към бързо забогатяване, развивал обширна търговия в Париж. Именно в Париж се е родил и малкият Джовани, където майка му е била временна френска любовница на баща му[3], която той почти веднага след раждането му изоставил, завърнал се в Италия, а когато узнал, че майката на детето е умряла, го взел при себе си, и така той прекарал детството си известно време във Флоренция, а после, след 1330 г., се установил в Неапол, където баща му го бил изпратил да учи право.
По онова време Неапол е бил столица на мощното Неаполитанско кралство и средище на активен просветен и културен живот. В Неапол Джовани Бокачо предприел първите си стъпки в сферата на литературната дейност, получил топъл прием в пищния двор на крал Робер Анжуйски, където се подвизавал като „поощряван от монарха перспективен млад поет”. Впрочем, именно по време на неговия престой в кралския двор той изживява любовна връзка с Мария Аквинска - една от незаконородените дъщери на самия крал, която „остава дама на сърцето му” до края на неговия живот, и на която той, по подобие на Данте и Петрарка, посветил значителна част от поетичното си творчество.
Макар по онова време в Неапол и да е имало сравнително ясно очертан хуманистичен кръг, градът съвсем не е принадлежал към типично хуманистичните със своята културна ориентация градове; там на мода е била рицарско-куртоазната поезия, и поради това първите творби на младия Джовани Бокачо са представлявали конгломерат от антични литературни влияния и господствуващите традиции на рицарските романи.
След десетгодишен престой в Неапол, през 1340 г., по настояване на баща си вече придобилият високо самочувствие поет се завърнал във Флоренция, но напук на бащиното неодобрение отказал да се занимава с търговските дела на семейството, продължил заниманията си с поезия и навлязъл в политическия живот на града, като станал първият хуманист, постъпил на държавна служба във Флорентинската република, и първият прочут флорентински дипломат. Тук, през 1348 г. той станал свидетел на голямата чумна епидемия, която отнела живата на три четвърти от населението на Флоренция, под влиянието на която впоследствие, през 1349-1352 г., написал последната си голяма литературна творба, своя прочут сборник от новели „Декамерон”. От текстовете на произведенията му е видно, че в края на живота си Бокачо започнал да придава по-голямо значение на вярата и на църковните обреди, в него „се събужда католикът”, и в своя религиозно-морален трактат „Гарванът” той демонстрирал злобата на фанатизиран католик-аскет, злостно нападащ земните човешки радости, но за търсеното от него с това произведение „примирение със Църквата” вече е било твърде късно, тъй като стоте новели на „Декамерон” вече отдавна били прекосили границата на Италия. Смъртта му го застига през декември 1375 г., а на надгробния му камът е постевен надписът „Studium fuit alma poesis”, тоест „Усърдието укрепваше поезията”.
Най-известните негови произведения са романът „Филоколо”, поемата „Филострато”, героичният пасторал „Амето”, „Любовни видения”, „Фиозолански нимфи”, повестта „Фиамета” (известна още и като „Елегия за мадона Фиамета”), биографичният трактат „Житие на Данте”, „Гарванът”, и най-добрият за онова време справочник за класическата митология, озаглавен „Genealogia deorum gentilium”.
Б. Идеята на автора за създаването на сборника новели „Декамерон” („Десетодневник”) възникнала по време на обхваналата Флоренция чумна епидемия (от която той се спасил, защото повечето време пребивавал в Равена), като сюжетът е сведен до това, че на фона на чумния ужас десет души (седем девойки и трима младежи) от видни патрициански фамилии напуснали чумавия град и се настанили в една крайградска вила, където се отдали на игри, танци, музика и разкази, като в продължение на десет дни всеки разказвал по един разказ (новела). Така, чрез съдържанието на тези разкази Джовани Бокачо подложил на дисекция цялата атмосфера на тогавашната италианска действителност, при което т. нар. „любовна тематика” била подложена на качествено ново осветление, в контекста на което вече въобще не е ставало дума за „рицарската любов на феодалната аристокрация”, не и за „божествената любов” на теологическите трактати, а за напълно реалните за онова време взаимоотношения между мъжете и жените, при които взаимоотношения на преден план изпъква идеята за реабилитация на „плътската любов” и за категоричната конфронтация с Църквата[4].
От гледна точка на съвременната теория на литературата десетте повестователи в „Декамерон” категорично не отговарят на критериите, за да бъдат наречени „герои” не само защото не са извършили нищо „героично”, но и защото са толкова безлични, безплътни и неиндивидуализирани, че цялата им сюжента функция се свежда единствено до очертаването на една пределно проста рамка на повестованието[5], почти с абсолютно нищо не характеризираща личността на разказвача, вън от която рамка всички разказвачи не могат да правят и не правят нищо друго, освен да функционират като чисто биофизиологичен феномен; впрочем, строго погледнато, дори и в пределите на сюжетната рамка те не надхвърлят своята биофизиологична характеристика и са абсолютно взаимозаменяеми с всеки от останалите и по отношение на всеки разказан сюжет.
Така, макар и на „първата сцена” или „първия пласт” на повестованието „непосредствените герои” да са по-скоро неиндитифицирани хроникьори, то героите от „втория пласт” всъщност движат истинската стихия на повестованието; и така на същинската „сцена” „оживяват” монаси, търговци, омъжени жени, вдовици, момичета, младежи, селяни, пирати, авантюристи, лъжци, измамници, лекари, съдии, благородници, крале, и пр., които именно персонажи като в енциклопедичен справочник разкриват „типа на новия, ренесансовия човек”. Така, когато на десетия ден е разказана и последната, стотната, новела, макар и вече с въодушевление да са били разказвали далеч нецеломъдрени новели, всички се разотиват при наличието на абсолютно същата безукорна целомъдрена нравственост и благопристойно поведение, при които са се били събрали. В контекста на тази „нравствена загадка” самият Бокачо обяснява, че когато само за десет дни чумата е била покосила живота на повече от сто хиляди души, когато авторитетът на божиите и на човешките закони е бил трагично разколебан и нравите са били оставени във вихъра на страстите, когато дори монасите и монахините са захвърляли призванието си, за да се отдадат на порока, все пак е имало, макар и малцина, които непоколебимо са следвали и отстоявали изискванията на високата нравственост.
Все пак, обаче, стоте новели на „Декамерон” не подлежат на „подвеждането” им под каквато и да е нравствена конструкция и не позволяват да бъдат „впримчвани” в логиката на каквито и да са нравствени принципи, тъй като целта на Бокачо е била да покаже в най-разнообразни ситуации цялото енциклопедично богатство на ренесансовата човешка душа, да даде една широко разгърната панорама на всички възможни типологични характеристики на проявлението на „човешкото у човека”, а не да въвежда критерии за одобрение и неодобрение. Критиците са единодушни, че „Декамерон”, всъщност, е първият роман, в който е подложено на художествено изобразяване „всичко, което е човешко – и доброто и лошото, и нравственото и безнравственото, и праведното и неправедното, и справедливото и несправедливото, и престъпното и непрестъпното, при което носителите на всичките тези качества или недостатъци са представени изключително като хора, а не като оръдия на езическите богове, християнския Бог или Съдбата.
И макар, че героите на новелите са напълно освободени от каквито и да са нравствени предпочитания, цялата тази етическа позиция на Бокачо е преди всичко един литературен прийом, имащ функцията да освободи автора от задължението да бъде нравствен ментор за всяка конкретно разказана ситуация, като запази правото си да наложи новото нравствено схващане, че човекът е и има правото да бъде многостранен и да носи радостта и опиянението от самия факт, че е човек; което обстоятелство, макар и на пръв поглед да изглежда като „нравствено равнодушие”, всъщност встъпва като бунт срещу господствуващата през Средновековието всекидневна дребна официална опека върху личността, и се превръща в апотеоз на човешката свобода. В този именно смисъл „Декамерон” е първото произведение на европейската литература, в което чрез методите на художествената проза е дадена и обоснована новата, ренесансовата концепция за същността на човешката личност[6].
Действително, на пръв поглед декамероновата концепция за новия човек е представена в рамките между две полярни тези, а именно: че проявленията на свободата дават възможност на човека да бъде толкова независим, че сам да бъде господар на своята Съдба и сам да определя нейните параметри и конкретни проявления; и че човекът е тотално зависимо същество и е безпомощна играчка на капризната Съдба. Внимателното вглеждане в тази полярност, обаче, разкрива, че тя е привидно полярна, че става въпрос за едно фактическо единство на две тенденции, конкретното проявление на които в крайна сметка зависи именно от конкретното проявление на човешкия разум и човешката същност. Разбира се, героите на „Декамерон” са безкрайно далеч от възгледите на античните и библейските мъдреци и съвсем не споделят еклезиастовата теза, че „за всичко си има време”, което е разпростряно някъде в неизвестното, и за тях животът съвсем не е суета, а е преди всичко „празник на плътта”. В стоте новели на Бокачо времето е представено съвсем не в неговите „космически измерения”, а единствено в измеренията му в рамките на човешкия живот, и дори още по-точно и по-ограничено – единствено в измеренията, които дават възможност за плътска наслада, любов и щастие, които, като правило, идват само веднъж в рамките на човешкия живот и си отиват независимо дали са консумирани или не.
[1] Вж.: Бокачо, Дж., Житие на Данте, превод от италиански, С., 1992; Бокачо, Дж., Декамерон, Превод от италиански, С., 1942, С., 2000, С., 2003, С., 2004, С., 2005; Бокачо, Дж., Елегия на мадона Фиамета, превод от италиански, С., 2001.
[2] Вж.: Холодовский, Р. И., Декамерон. Поэтика и стиль, М., 1984; Чезаре Марки, Бокачо, Превод от италиански, С., 1986; Минков, Б., Джовани Бокачо. Декамерон, Коментар, Пловдив, 2000;
[3] Според една от версиите майка му е била обедняла френска благородничка; според друга версия, тя е била икономка на баща му.
[4] Може би е странно, а може би не, но докато книгите имат способността да остават „вечно млади и дръзки”, не винаги е така с техните автори; така напр. преди смъртта си Волтер бе потърсил примирение със същата Църква, която в младостта си бе подложил на язвителна критика; преди смъртта си Толстой се отрекъл от „Война и мир” и „Ана Каренина”; на стари години Бокачо осъдил „безбожието” на „Декамерон”, и за да изкупи греха си заради неговото написване, станал монах.
[5] В теорията на литературата съществува гледище, че този тип персонажи в никакъв случай не може да бъдат наречени „герои”, както защото често пъти са „страхливци”, така и защото сюжетната им функция е по-скоро да бъдат „бъзплътни сенки”, и че поради тези съображения следва да бъдат наричани „текст-лице”.
[6] По своята същност Дантевата концепция за човека е извлечена преди всичко от средновековните представи и е въплътена във форми и образи, които почти не напускат традиционната средновековна теология. Хуманистичната концепция на Петрарка за човека е въплътена в лирични художествени форми, които поради самата си жанрова особеност имат ограничен регистър на изразителни възможности, не позволяващи да бъде дадена една цялостна панорама на възникващата и утвърждаващата се нова, ренесансова концепция за човека.


[Публ. на стр.130-135 от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основи на политикоправния генезис). Том 6. СРЕДНОВЕКОВИЕ. Книга 3. ЕВРОПА. - С., "Янус", 2007. - 478 с.]


http://iankov.blogspot.com/

Няма коментари:

Публикуване на коментар