Седях на сивия морски бряг Потънал в мисли и сам. В заревото слънцето хвърляше По водата огненочервени бразди, А белите, далечни вълни, Подгонени от прилива, Се пенеха и шумяха все по-наблизо С някакъв странен звук, шепот и свирене, Смях и роптание, плач и фучене, Между тях гальовно приспивно пеене - Сякаш дочувах потънали легенди, Прастари, чудни сказания, Които нявга, като момче, Слушах от съседски деца, Когато в летните вечери, На каменния праг пред вратата, Се гушехме и тихо разказвахме, С малки, будни сърца И любопитни, умни очи; Догдето големите момичета Седяха отсреща на прозореца До ухаещи саксии с цветя, С лица като рози, Усмихнати, озарени от месеца. 1825 Превод от немски: © ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ |
Хайнрих Хайне - ВЕЧЕРЕН ЗДРАЧ
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар