невероятни съвпадения

Както и да си блъска човек главата – не може никога да си обясни някои невероятни съвпадения на житейски казуси. Едно събитие като че ли предупреждава за нещо, което ще се случи почти по същия начин.
Защо стана така? Необяснимо. Писателят Марк Твен например се родил в 1835 година в същия ден, когато покрай земята преминала Халеевата комета. Дотук – нищо особено. Странното е, че той починал през 1910-а, когато кометата отново се приближила до нашата планета: дори в същия ден. Самият Марк Твен казвал, че се е появил заедно с кометата и ще си отиде най-вероятно отново с нея.

Писателят Морган Робъртсън написал през 1898 година повестта “Бездна”. Сюжетът като че ли е предупреждение за “Титаник”. Разказва се историята на пътнически кораб – “Титан”, който потъва в океана на път за Ню Йорк. Причина за катастрофата е удар в айсберг. Повечето пътници-герои на повестта загиват заради липсата на спасителни лодки. Така става и с истинския “Титаник” 14 години по-късно.

Историята на британския офицер Съмърфорд също е поразителна. Майорът бил ударен от мълния през 1924 година и се парализирал. Пенсионирал се и заминал да живее здравословно в провинцията. Не можел да ходи, но с чужда помощ успявал да се добере до близката река за риболов. По време на един такъв излет се разразила буря и мълния ударила дървото, под което седял. Парализирала се цялата дясна половина на тялото му. Благодарение на всички грижи от страна на близките му майорът се възстановил и дори проходил. Но ето ти беда: пак по време на разходка развихрилото се небе пратило за трети път мълния и този път положението било катастрофално. Две години по-късно Съмърфорд починал, без да може да се възстанови от поредния електрически удар. За капак няколко години след смъртта му мълния разцепила мраморната надгробна плоча с името му.

РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ РАЗСЪЖДЕНИЯТА на Бернар Лори

Бернар Лори 

РАЗСЪЖДЕНИЯ ВЪРХУ ИСТОРИЧЕСКИЯ МИТ 
„ПЕТ ВЕКА НИ КЛАХА" 

( разсъждения на един „българолог” и коментар от един българомразец)

Болката, с която българите разглеждат миналото си, е факт, който не може да убегне от погледа на страничния, дори повърхностен наблюдател. Те го представят неизбежно в трагичен план, като поставят ударението върху прекъсването на историческия континуитет. 
--- Такова прекъсване на „историческия континуитет” има и при испанците. Те да не би да вдигат фиести за такова прекъсване, та българската реакция да се представя като нещо особено и не съвсем нормално. 


Трагичното в българската история е синтезирано най-вече в идеята за „петте века турско робство". 
--- Трагичното не е синтезирано „най-вече” там и това показва твърде оскъдни познания, поради което „културолог” една ли е най-уместната титла за г-н Лори. Този „синтез” е още от избиването на инакомислещите от Михаил-Борис, от братските походи на русите на Светослав против българско, от тоталната съседска атака на всички срещу княжеството след 1978г. и т.н. Твърде много са моментите които господин Лори не е забелязал поради невежество или преднамерено.  


Веднага премахваме термина „робство", който принадлежи към романтичната терминология и не може да даде научнообоснована аргументация на действителността (белгийският национален химн също започва с думите: „След векове на робство...", които не биха могли да се възприемат в буквалния смисъл).
--- Твърде е мътна представата на господина и за западноевропейската история. Именно за белгийци и холандци испанската окупация и робство и именно поради нея се вдигна първата буржоазна революция във Фландрия. И ако за французина термина робство има езотеричен характер, то това наблюдение на страничният наблюдател съвсем не може да се възприеме от потърпевшите холандци, белгийци, българи, арменци и др. народи вкусили от сладостта на блюдото наречено „робство”.


 Да заместим и думата „турско", чието семантично значение се е променило коренно през XX век, с по-точната „османски". Получаваме израза „пет века османски режим". 
--- Твърде анемична представа има господин Лори и за турската история. Първата инвазия в Европа е осъществена от селджукските турци, които не са от рода, от племето на османските турци. Предложената дума режим, пък е прекалено смешна според смисъла си в българската реч и по подхожда за характеристика на работен цикъл на мотор или друг механизъм. Би трябвало един „българолог” все пак да има известни понятия за  тези етимологични разбирания според българската реч. Господин Лори ги няма.



Пет века обхващат период от време, който надхвърля възможностите за възприемането му от обикновения човек, които се простират хронологически най-много до спомена за предишните пет-шест поколения, или около сто и петдесет години.
--- Тези възможности за разбиране във времето са според г-н Лори. На него изглежда му е трудно да схване какво става от вчера до днес, в междувремието на двата вестника пред камината. Тези му ограничени възможности за възприятия, той обаче се опитва да наложи върху един народ. С това не мога да се съглася веднага и окончателно. Г-н Лори, който досега се показа, като един „булгаролог” с мижави способности се опитва да налага собствените си бюргерски понятия за време и на един народ с 2500 г. традиции. И дори сме записвали на собствения си език тези събития по време, когато предшествениците на г-н Лори са били неизвестно къде и неизвестно какви.


 Страдание, продължило пет века, е прекалено голямо, за да може да се осмисли. 
--- За господина и ваденето на зъб може да не може да се осмисли и продължава да налага някакви смешни категории за съзнание и време. Заявленията на господина твърде много надхвърлят възможностите му, за да можем да го приемем равнодушно. 


Това е прекалено обширен обхват за изследване дори за професионалния историк. 
--- Професионалният историк според Лори е нещо много некадърно и с ограничен мозък. Вярно е, че всеки съди за другите по себе си, но да сравняваш една професия с собствените си юношески съждения е прекалено предизвикателно за да бъде сериозно. Явно всички тези спектрални ограничения наложени, като увод от г-н Лори искат да обяснят някаква твърде схематична и фрагментна представа за неговият „труд”.


При един по-задълбочен анализ се вижда, че в историческите изследвания османският период в България продължава четири века и половина плюс половин век, като диспропорцията в обема на научните разработки за тези два подпериода е очевидна. Информацията за XVII век например е толкова оскъдна, че ни навежда на въпроса, дали изобщо в България е имало такъв.
--- Не, нямало е такъв г-н Лори. България прескача 17в. и от 16в. отива директно на 18 в. Аз мисля, че такова изявление веднага може да бъде симптоматично диагностицирано и определена съответната болест. Това за мен е паталогичен случай, който разбира се подлежи на лечение.


 За сметка на това годините 1824—1878 са обект на задълбочени и многобройни изследвания. Причината за това е, че периодът на Възраждането, който хронологически принадлежи към османския, не се вписва в мъглявата и размита представа за „османската трагедия".
--- Аз лично гарантирам на г-н Лори, че ако той изкаже подобно твърдение в определено „особено” място за българската памет, като например Батак и например около мен, то той ще бъде много последователно и жестоко малтретиран на място. Без обяснения. И без извинения.


 Това е исторически период, чиято динамика е добре известна, а същността му е подробно документирана. 
--- И нейното изопачаване говори за твърде голямата човешка деградация на индивида, позволил си това.



Възраждането е част от историята и, което е по-важно, част от националната история. Нещо повече — това е основополагащ период, през който се създава и формира българската национална идеология. 
---- Ако говорим за национална идеология, то няма как да подминем верската определеност на българите ( пък и не само на тях) която определеност до голяма степен индикира и определя тази идеология. А такава верска определеност при българското племе имаме още през  V в и това е документирано. Г-н Лори изглежда няма и хабер за тези свидетелства.




За мен Българското възраждане започва към второто десетилетие на XIX век (ако непременно е нужна дата, можем да приемем за негово начало появата на Рибния буквар през 1824 година), а не през 1762 г., както е прието в историографията. Защо не приемам за начало на Възраждането написването на широко нашумялата напоследък „История славянобългарска" на Паисий? 
--- Историята на Паисий била „нашумяла” напоследък?! Невероятно. Този човек е потомствен идиот дами и господа и аз категорично заявявам, че не му се признава никакво определение „булгаролог”. „Гювечо-лог”, „Вино-лог” и т.н. може, но българолог – изключено. Не може всеки дебил, обявил се за квалитет да плюе срещу българските ценности и това да се приема като „научна квалификация”.
      


Разбира се, то има своите предшественици, но за него не може да се говори в годините на „кърджалийското време". 
--- Няма такова време в българската история. Нито „кърджалийско”, нито „даалийско”. Мършавото познаване на някои български писатели не означава, че спрямо тяхни произведения може да се гради историческа концепция.


Ролята на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански е значима, но те си остават изолирани случаи. Съсредоточавайки се върху тях, българските историци оставят на заден план период от възлово значение за българската история. 
--- Какъв ли ще е този „възлов период” незабелязан от малоумните български историци, а забелязан от видиотения (поне до сегашните си изявления френски „специалист”) ?



Дискусиите от 70-те години за наличието на „ранно Възраждане" са интересни, но почиват на погрешни предпоставки, произтичащи от механично привнасяне на марксистката теория: наличието на български търговци (оттук и буржоазия) през XVIII век не води автоматично до наличието на национална идеология. 
Периодът 1393—1824 г., тази “terra incognita”, не подлежи на национално историческо тълкуване.
--- Точно поради тази причина е наречена и „робство”, което „специалиста иска да смени с „режим”.


 По време на този дълъг период от време българското население няма собствена история.
--- Щом има народ – значи има и история. Дали тя е писана или предавана от устана на уста е безразлично. Историята Е налице.Тези квалификации, които се учат в първи курс на всяко висше учебно заведение в България изглежда никога не са били достояние на фреският „специалист”. Би било редно да попитаме къде е получил образованието си г-н Лори, да не би да е във Гвиана, под палмите с маймуните, но няма да го попитаме. Може да е получил образованието си по завещание и да му бъде неудобно да го сподели.


 То споделя общата съдба на останалите християни в Османската империя. 
--- Не, не споделя общата съдба на останалите християни – нито на гърци, нито на сърби, нито на арменци и т.н. Само това изречение може да бъде блестящо доказателство за безхаберието на г-н Лори на това , що е това история !



Единствено една общобалканска история (на Румелия) може да ни даде вярна представа за историческата действителност в империята през тези четири века и половина. 
--- На г-н Лори и такива като него това е и предостатъчно. Дори една снимка от космоса на въпросната територия би била достатъчна за да онагледи исторически случаят. В дълбочина.


Да се говори за „чуждо иго" е опит за дистанциране на национална история, която отказва да приеме спецификата на съществуване и управление в една империя. 
--- Защо да отказва да приеме спецификата на империята, след като нейни представители са ръководители ( първи везири) в тази империя ? Тяхната роля е играла определяща роля, не само в признаването на българското християнство, на българската собственост и българската националност, но тя е играла и определяща роля във формирането на сегашните граници на България. Твърде е мътна представата на „специалиста” не само за ХІVв. , какъв е Баязид, кои са жените на Султана и т.н., но и в най-съвременната Европейска история. Дори „специалист” изобщо не подхожда за характеристика на тази персона. Но да видим на чии гробища плаче „гробаря”, навярно скоро ще стане ясно.


Този подход е напълно анахроничен и пренася късни политически категории в общество, което функционира по съвсем друг механизъм. В една империя не съществува понятието „чужд", а само „различен". 
Темата за „петте трагични века" не е монопол единствено на българската историография. Тя присъства и в историческите изследвания на сърби, гърци, румънци, албанци и т. н., но все пак с твърде многозначителни нюанси на ударението, което се поставя. Моето лично виждане е, че именно в българската историография трагедията е предадена в най-черни краски. 
--- Е и какво от това „гробарю” ?! Така я виждаме, така пишем историята си. Може пък да сме по-чувствителни, по емоционални и откровени към действителността отколкото един гробар може да си представи.



Общото мнение в България е, че именно тук условията за живот са били най-тежки, защото българските земи са се намирали в сърцето на империята, в непосредствена близост до столицата. 
---- За пръв път чувам такива основания за „тежест”. В коя кръчма те будалкаха „гробарю”, докато черпиш ? Тези примери са същите и като примерите двамата кримски "готи" от цариградското пристанище.

Този аргумент е твърде странен за мен.
--- Ами на балък като тебе гробарю, може да се пробута за българска история и разказа на някое циганче от Централа гара в София.


 Чуждите пътешественици подчертават, че българските земи, отдалечени от бойните полета, достигат сравнително добро ниво на живот.
--- Това за тебе обаче не е вярно, нали. Пътешествениците не са „гробари” като теб, че да йм вярваш.


 Трагичната съдба на пограничните зони е спестена на българските земи. Не може да става и дума за сравнение с непрекъснато подложените на военни действия европейски крайгранични области на империята, като например Босна. Българските земи не изпитват разрухата от дългите австро-турски войни, няма масови преселения, както при сърбите от 90-те години на XVII век, 
--- За това, че има области в Молдова и Бесарабия заселени със стотици хиляди българи от непрекъснатия национален поток на север, това гробаря не е и чувал. „Специалист” !



нито редуване на латинска и османска власт, като в Пелопонес в началото на XVIII век и в Белградския пашалък (1718—1739), нито познават фанариотския гнет във Влашко и Молдова. Тези злини ги подминават през XVII и XVIII век и оттук впечатлението за относителното спокойствие, което е разрушено от „кърджалийското време". 
--- Боже, боже, защо не слезеш и да си прибереш вересиите ? 



Българската историческа мисъл незаслужено подминава като обект за изследване „кърджалийското време", или аянските размирици.
--- Това е изглежда и цялата информация на „гробаря” за българската история – разказа "Индже" на Йовков.



 А това е един важен исторически период (от 1779 до 1813 г., според периодизацията на Вера Мутафчиева), който съвпада с преломен момент от първостепенно значение в западноевропейската история. Съществуват цели библиотеки с книги за Френската революция и войните на Наполеон в Европа, докато изследванията за същите години в България са десетина. А тогава се развива остра, продължителна криза, съвсем несинхронна със събитията в Западна Европа. 
--- „Откри Америка” „гробаря” с гениалното си "откритие".



Именно „кърджалийското време" — слабо проучен и малко познат период, представлява за мен тази българска специфика, която отделя историята на страната от останалите балкански държави, включени в Османската империя. В съседна Сърбия, където събитията в случая са най-близки до българските, те се възприемат не като част от едно смутно време, а са представени епично от сръбската историография като въстанието, положило началото на модернизацията на страната. За българите това е период на продължителна, остра криза, която се пада в късен хронологически период. 
Необходимо е да се направи разграничение между „обикновеното, всекидневно" насилие и това, проявяващо се в екстремни ситуации. Всекидневното насилие присъства навсякъде в Османската империя. То може да бъде степенувано — от обиди и унижения през побой, грабежи до отвличане на девойки и убийства. Християните са основните жертви, но изключение не правят и бедните мюсюлмански селяни, циганите и др. От XV до XVIII век това насилие не се различава особено от прилаганото из цяла Европа върху селячеството и градската беднота.
--- Именно насилието върху собственото население може да се нарече „режим”, а насилието от друга народност и вяра – „робство”. Въпреки, че съобщава тези факти, „гробаря” е в невъзможност да осъзнае действителността.


 През XIX век то вече изглежда архаично и неоправдано явление в Османската империя (но също и в Русия). 
Екстремното насилие се проявява само в определени кризисни моменти чрез кланета, опожаряване на села, грабежи, поробване. То съпътства по принцип войните и въстанията. Проявите на екстремно насилие в Османската империя не се различават по своята същност от поредицата жестокости, с които е наситена европейската история — в миналото и днес. 
--- Тук „гробаря” се отдава на преписвачество. Любим прийом на лилипутите и безхаберните.



Затова пък „кърджалийското време" с неговите тридесет години на непрекъснато екстремно насилие представлява историческа реалност, на която е трудно да се намери еквивалент. Трябва да се върнем към Тридесетгодишната война в Европа (1618—1648), за да намерим подобни дълги и опустошителни смутове. Или да търсим извън Европа подобни аналогии в междуособиците в Китай през 1916—1928 г., или може би при конфликта в днешен Афганистан. 
Историята ни дава множество примери за това, как човечеството успява да преживее войни, траещи една, три, пет или дори десет години. Затова пък примерите за продължилите дълго остри кризи са много редки. Трудно можем да си представим какво означават цели тридесет години на безредици, беззаконие, глад и несигурност, на непрекъснато насилие. Цяло поколение израства и се формира в контекста на постоянни размирици. Насилието вече не е кратък епизод от живота, а става градивен елемент на мирозрението. 
За „кърджалийско поколение" приемаме хората, родени приблизително между 1770 и 1790 г., чието съзряване и първите зрели години са по време на аянските бунтове. Концепцията за поколение трябва да се използва внимателно от историка, защото само хронологичният принцип не е достатъчен, за да бъде дефинирано това понятие.
--- Ето как от един период от 20г. „гробаря” ще изведе цялата българска история и особено нейната липсваща част – турското робство.



 Необходим е опит от преживяването на общата драма за обособяването на едно отделно поколение. 
В българската историография не се говори за „кърджалийско поколение". 
--- Защото по нормалните понятие въведени като научни, такова не може да има. За понятия въведени от гробаря – наверно да. Очакваме още пуризми които за осветят българската „изгубена история”.



То не е идентифицирано като такова, защото не е оставило свидетелства. С изключение на спомените на Софроний Врачански и някои откъслечни бележки, липсват други спомени на съвременници. По-късно, след края на смутовете, неговите представители не обръщат поглед назад, защото не искат да разравят миналото. Сякаш цари всеобща амнезия. „Кърджалийското поколение" е поколение, лишено от памет. 
Изглежда, че за съвременника практически не е възможно да направи смислен разбор на толкова продължителен драматичен период. По същия начин днес участниците в гражданската война в Босна не могат да определят дали дадено събитие е станало през 1992 или 1994 година. 
--- Виждаме колко са умствените способности на „гробаря”. Колкото може да помни той – толкова трябва да помнят и другите. Само за такова изявление пък днес във Босна, ще бъде побит на кол. Защото хората не са малоумни като „гробаря” и помнят. И разказват запомненото. И ще бъде помнено с векове. Що ли се занимавам с този малоумник ?!


В такъв момент липсват отправни точки. Затова не трябва да се учудваме, че достигналите до нас свидетелства за кърджалийското време са противоречиви и неточни. 
„Кърджалийското поколение" заема особено място в хронологията на Възраждането. Дейците на църковно-националното движение от 1820—1840 г. са деца или внуци на неговите представители. Техният романтичен и често наивен ентусиазъм непрекъснато е спъван от старото, скептично настроено и подозрително поколение. Чорбаджиите от 40-те години нямат доверие в Танзимата. Те не вярват, че Османската империя може да се реформира. Възгледите им за общественото развитие са непоправимо деформирани от трагичния опит на младостта им. 
--- Тук имаме кинематографични маниери да се опише психологията в един период от време. Така се пише дами и господа „гробарска история”.



Те предават своето крайно отрицателно виждане за Османската империя на младите национални идеолози. Изграждането на едно национално историческо виждане е в основата на Възраждането. Всъщност липсата на писмени извори е определяща (откъдето и митът за изгорените книги). Поколението на идеолозите се обръща към своите родители, т. е. към амнестичното „кърджалийско поколение”. Картината, която се оформя от фрагментарните им и объркани спомени, е на хаос, насилие и беззаконие, и то в неограничен период от време. 
И така попадаме в сърцевината на мита, че „пет века са ни клали". Този мит е широко разпространен сред българското население и се поднася на всеки чужденец от добронамерени и искрени хора, които се мъчат да му обяснят спецификата на българската национална психика. Научната литература обаче го отхвърля като лишен от научна обосновка.
--- Научната „гробарска литература” очевидно има предвид „гробаря”



 Но като всеки мит и този съдържа в себе си и скрита истина. 
Смятам, че изразът „пет века са ни клали" всъщност съдържа следната идея: „Докъдето стига паметта ни, става дума само за кланета." По този начин формулирана, мисълта е научно защитена. От една страна, колективната памет се фокусира върху периодите на „екстремно" насилие, а, от друга, „кърджалийското време" спуска дебела и плътна завеса, през която по-далечното минало не може да проникне. 
--- Ето че българската история се свежда до представите на „гробаря” за нея. Той не привежда нито един източник, а такива дал Бог, стига да се потърсят.




Възрожденските българи са разполагали само с елементарни научни познания, за да оценят османското минало (най-доброто е историята на Хамер, която рядко се използва). Като част от империята, за тях е невъзможно да излязат от рамките й, за да погледнат обективно към миналото и да направят критичен анализ на нещо толкова монолитно и неоспоримо за тях.
--- Никога на българските търговци не йм е било забранявано да напускат Империята. За „български търговци” обаче гробаря едва ли е чувал – той знае само едно – „кърджалийското време”,  както Войников който повтаря "страшни опустошения". 


 Предците им от „кърджалийското поколение" са им оставили само разкази за ужаси и мизерия. А това служи на тяхната революционна и романтична идеология, която представя нещата само в черно и бяло. 
Сто и двадесет години след Освобождението на България с учудване констатираме, че „кърджалийското време” продължава да играе същата роля на черна и непроницаема завеса, която закрива историческия хоризонт и хвърля трагическа сянка върху цели пет века, т. е. върху половин хилядолетие. 
--- Ето такива изказвания ще се посрещнат с възторжени изрази „здраствуй товарищ” от Русия и ще бъде „узаконена” претенцията йм, че Русия е създала България, че България е "нейна". Ето от такива „гробарски мекерета”.



И като исторически парадокс в последната фаза на османския режим в България, през 1876—1878 г., отново има кланета, сякаш за да потвърдят идеята за непрекъснатата верига от зулуми. Тези кланета, и по специално Баташкото, заемат централно място в българското национално историческо виждане. Без тях голяма част от аргументацията за Освобождението става безпочвена и губи от убедителността си (и това както в българските писмени свидетелства — Захари Стоянов, Иван Вазов, така и при външните наблюдатели — Гладстон, Юго). От „петте века на непрекъснати кланета" са документирани точно само тези от 1876—1878 г., но това е достатъчно, за да се оправдае общата картина, която историческото съзнание рисува. 
--- „Петте века непрекъснати кланета” обаче е измислица на „гробаря” за да легализира по някакъв начин безмислената си постановка. Един идиотизъм обаче не може да направи приемствен друг идиотизъм.

* * * 

Вече по-добре разбираме в какво се състои същността на историческата болка на българите, за която говорихме в началото.
--- С тази безмозъчна шишарка на главата Гробарю, едва ли можеш да схванеш и изгрева на Слънцето.


 През периода 1779—1813 г. българското население изпитва в много по-голяма степен от останалите народи, населяващи Османската империя, продължителни и жестоки насилия. На един народ е необходимо много време, за да се излекува от тези исторически травми (както Германия през XVII век, Китай през XX век) Националното съзнание, което изгражда възрожденското поколение, разпростира страданията от „кърджалийското време" върху цялото османско владичество, т. е. върху пет века. Това преувеличаване е обосновано от революционната борба; 
--- Точно обратното е Гробарю. Революционната борба използва метафоричното преувеличение за да мобилизира по-голяма част от населението. Точно както Френската "революция" хиперболизира превземането на Бастилията, а в нея е имало само един ключар, един затворник и един разсилен. С отварянето на вратата, ключарят я отваря доброволно понеже се чука и влизането на тълпата безпрепятствено в Бастилията е ознаменувано като „победа”, и Франция се сдоби с най-ефектната си „революционна победа”. Е, такива фарсове в българската история няма и няма и да има.



тя позволява по-късно да се оправдае освобождението на страната от чужда държава.
--- Това „оправдание” не е българска измислица Гробарю, а на  Руската имперска администрация. Вече ми се струва видно на чии гробища плачеш Гробарю. На гробищата на умрелият панславизъм, безпомощно мегафониран от Русия и до този момент. Вие сте срам Гробарю не само за френското свободолюбие, но и за човешкия свободолюбив род. 



 Берлинският договор и „националните катастрофи” са други тежки травми, които още повече усложняват разбирането на българите за тяхната колективна съдба.
--- Напротив. И най-червените дадо-ивановци разбраха кой йм е враг и кой приятел през три национални катастрофи.Единствено 3-те милиона пенсионирани соц. овце не могат да схванат разликата и съсипват бъдещето на потомството си. "Децата ще понесат греховете на бащите си".


 Но от 1878 г. до днес това представяне на османския период в българската история не е било поставяно под съмнение: все още в манталитета на българина основно значение има представата, нарисувана през Възраждането.
--- То са видни първолаческите понятия на Гробаря с които съди за света. Една покъртителна картина на умствено безсилие и автентична неграмотност. .


 
С риск да изглеждам като човек, даващ смешни и претенциозни съвети, бих искал да предложа една “историческа психотерапия”.
--- Смешни ли ?. Много високо се поставяте гробарю! Съветите Ви са определено малоумни. Дали даоунството ви е наследствено или придобито не се наемам да отговоря докато не ви видя физиономията.

 Петвековната болка е наистина непоносима. Нека да я намалим на тридесетгодишна, 
--- Или на една петилетка, или на трийсет минути е по-добре. Абе кой му е дал виза на това френко говедо да премине граничната линия през 1996? .



което пак е много в колективната съдба. Но тази тридесетгодишна мъка трябва да се опише подробно, да се анализира, да се коментира. Тя трябва да бъде извадена от общото трагично, смътно усещане за необхватния период от пет века, за да стане исторически материал, върху който може да се работи градивно. 
--- И върху трийсет минутния исторически период ще Ви трябва 30 години  време за да го разберете. Или малко овреме отпуснах ?




„Кърджалийското време" е специфичен период от българската история.
--- И ето тема за докторат. Как френското говедо стана човек на Балканите.


 Ужасна специфика, която се губи, ако се разтвори в останалите пет века. Кърджалиите не само са плячкосвали и опожарявали, изнасилвали и клали, те също така са изолирали българските земи от кардиналните промени, които стават по същото време в Европа. 
--- Няма как това френско говедо да разбере, че всички тези кърджалии са орди съпътстващи руските войски дошли на Балканите. Кърджалии, даалии, татари и всякаква азиатска цигания се изсипаха от североизток и дадоха началото на съвременната българска тюркология.



Отзвукът от Френската революция достига до Балканите — в Сърбия, в Гърция, във Влашко и Молдова, но като че ли напълно подминава България. 
--- "Отзвука" как революционните войски превзеха Бастилията !. 


Бих направил една смела хипотеза: не в 1393 г. е причината българите да се смятат изоставени от Западна Европа, да се представят като сираци, лишени от западната духовна авантюра.
---- Ако имаше и капка мозък в шишарката, щеше да знаеш Гробарю, че българите са основната сила – редовната войска, на Източната Римска Империя, Елитни войски на Турската империя и най-голяма сила и в момента на Балканите. И до миналата година четяхте български библии на кирилица край манастирите на Марсилия и Монако. По телевизията ги представиха - едно към едно автентични. За твое сведение, тези библии са от, времето когато твоите прадеди се катереха по палмите на френска Гвиана.



 Не толкова от Ренесанса, Бароковата епоха или Века на Просвещението лишава българите Османската империя, а от участието в големия европейски трус от 1789—1815 г., с който започва Новото време. Отговорни за това са не „абстрактните" турци, а румелийските аяни и тяхната наемна милиция в една изключителна социално-политическа обстановка. 
--- „Ново време”съществува само в шишарките на новите французи от френска Гвиана, както новото време съществува във главите на новите българи, а не в главите на исконите  жители на тази земя, в момента наречени българи, македонци, сърби и какви ли не. „Времето е в нас и ние сме във времето” е казано от българин и това явно не може да се схване от потомците от Гвиана, както и това защо ще бъдете посечени в Батак или Босна. Откъде акъл за това ?. 



Следователно е необходимо да се разсее мъглата, която покрива „кърджалийското време".
--- Мъглата в собствената ти глава Гробарю може да се премахне, както виждам само с падане на главата. Просто си безнадежден случай, първокласен европейски идиот.


Всъщност става въпрос за близък до нас исторически период, за който съществуват исторически извори. Освен османските документи, главно използвани от Вера Мутафчиева, чиято роля на пионер в тази област трябва да отбележим, съществуват и западни, а също и сръбски и румънски извори, които все още не са привлекли вниманието на българските изследователи. 
--- За писателите – които, считате за историци вече знаем. Ами сатириците за какво ги считате – за пророци ли ?!



Необяснимо е как например личност от европейска величина като Осман Пазвантоглу все още не е бил обект на научно документирана биография. 
--- Не е документирано също и биографията на последният паша. Човек заслужил българското уважение, не само поради това, че майка му е българска. Тук, на Балканите не гледаме кой е турчин и кой българин Гробарю, а сечем глави по заслуги към човечността. Глава – ако я има. Вие дори я нямате за да се посече.



Историята на „кърджалийското време" не може да бъде разглеждана само като част от българската национална история. Ако в краен случай можем да говорим за история на Възраждането, обхващаща само българската общност, повече или по-малко абстрахирала се от османския контекст, този подход не е приложим за един по-ранен период. Историята на „кърджалийското време" изисква българското население в Османската империя да бъде разглеждано като неразделна част от имперската общност. Размириците на аяните засягат цялото румелийско население, без разлика на език или религия. Това е колективен трус и историкът, който иска да го изследва, трябва да го направи в наднационален план. 
--- Какви аяни бе Гробарско, грешко на природата. Как с едни аяни ще обясниш 500 години история ? Това да не са ти бананите по палмите.



Точното, детайлно и нюансирано изследване на „кърджалийското време" ще позволи позитивната преоценка на българската история. 
---- И ще отидеш до Москва да си получиш Гробарския Докторат. Както едно време го получи Мошеника Златарски, за подобни заслуги.


Историческото познание за най-черния период от османското владичество ще позволи да се уравновеси картината за по-ранните векове. Целта е не „да се реабилитира" Османската империя, а да се получи по-нюансирано виждане, което ще разграничи периодите на подем и благосъстояние от тези на упадък и кризи. 
--- За такова разграничение не са нужни гробарски кърджалийски медоти. Нужно е само да погребеш червените историографски сателити Гробарю и покрай тях и сам да се закопаеш. Ако не можеш – ще ти се помогне.


Вътрешната периодизация на Османската империя още е обект на спорове между специалистите. По-доброто познаване на „кърджалийското време" ще ни позволи да видим възрожденските автори в реалната историческа светлина, отговаряща по-вярно на действителността от тяхната епоха. Това ще позволи да се даде нова оценка на влиянието на този период на екстремно насилие върху изграждането на българското национално историческо виждане.
--- Такива гробарски оценки не са нужни на новата българска история. Нито шебеци от Гвиана.


 По този начин може да се покаже реторичният, а не документален характер на някои известни текстове от българската литература. Много от тези текстове досега са разглеждани безкритично и издигани на пиедестал от литературоведите. Всъщност възрожденските автори описват не съвременната им действителност, а стилизирано, абстрактно във времето „турско иго". 
--- Ако френската история е след разпадането на франкската държава, то българската история по това време е вече на половината си път. Възраждането е частица от общата гора на българската история, която такива като Вас, виждат само в дървото на бастуна на който подпират маймунската си интелигентност.



Изучаването на „кърджалийското време" трябва да позволи на съвременните изследователи да изградят вярна историческа представа, съответстваща на края на XX век, а не на романтизма през Възраждането. 

Париж, декември 1996 г. 
--- Париж ли ? Едва ли европейската столица на културата може да роди такъв урод. Гробаря със сигурност е от Западна Америка.


Превод: Георги Пеев
--- Благодаря ти Георге за информацията. Добре беше за българския читател да сравни българските червени папагали, с лъскавата олигофрения на европейската цивилизация. Ако писанията на нашенските официози  излъчват неприятен мирис, то сега се запознахме с великата Воня.

Книгите и България – Quo vadis?


Александър Кръстев, създател на „Аз чета“: Забавянето на е-книгите в България е lose-lose ситуация
От Дневник
В края на годината започват неизбежните обобщения. Сред тях и класациите за най-четени, най-продавани книги, за литературни награди, за очаквания за следващата година. Освен тези традиционни четива обаче „Дневник“ ще ви срещне с български писатели и издатели, в които те правят личните си класации с любими книги за годината и коментират бъдещето на българската литература.

Задаваме им и въпрос биха ли и коя книга подарили като част от припомненото послание на Георги Господинов „Подари книга за Коледа. Отново“

Александър Кръстев е само на 20 години, когато през 2006г. създава сайта „Аз чета“. Оттогава цялото му свободно време е резервирано за книгите и насърчаване на четенето. Занимава се професионално с PR и споделя, че „това му помага да се справя по-добре с достигането на нови хора при „пропагандирането“ на любовта към хубавите книги. Вдъхновението, което ми носи всеки нов човек, привлечен към читателската кауза, е едно от нещата, които ще ме задържат в България и през 2012“.

Коя книга препрочетохте през тази година?
– Като се замисля, май не съм препрочитал нищо старо. Обаче имаше една книга, която тази година прочетох два пъти – „Морската звезда и паякът“, където съавтор е президентът на ICANN Род Бекстрьом.

Книгата разказва за няколко типични примера за организации, които нямат ясно изразен център или ръководен орган и точно тази децентрализираност им помага да се развиват светкавично и да взимат „правилните“ решения във всеки един момент. Липсата на ядро на практика прави „справянето“ с тях непосилна задача – както е например с онлайн пиратството през различните торент тракери и дори с клетките на „Ал Кайда“.

Една теория, която много ми хареса, и затова реших да я приложа и в „Аз чета“. Тепърва предстои да видим дали ще проработи, но е факт, че след структурните промени, екипът ни се разраства, а броят на авторите ни, които пишат за книги, се увеличава постоянно.

Четат ли повече хората в България?
– Искрено се надявам да е така, а още повече се надявам за пет години нашият сайт да е допринесъл за това. Със сигурност ще продължаваме да работим в тази насока, защото сме го приели като лична кауза.

Може би финансовото състояние на българите не им позволява да си купуват много нови книги, но пък много семейства са наследили големи библиотеки с нелоши заглавия. Ако желанието на хората в България да четат се увеличава, начини за намиране на нещо хубаво за четене винаги има.

Коя книга вие лично бихте подарили за Коледа? 
– Вече подарих няколко неща, повечето от които бяха бизнес ориентирани – за по-добро управление на екипи, за „овластяване“ на способните служители, за предприемачество. Тази Коледа съм по-скоро на такава вълна.

Ако трябва да спомена нещо конкретно като художествена литература, може би последното от Георги Господинов. „Физика на тъгата“ тепърва ще се превръща в явление  – първият тираж вече бе изчерпан.

Винаги препоръчвам да се подаряват книги от български автори – дори да не харесвате някои от тях, има прекалено много качествени неща, за да ги отминаваме с лека ръка.

Електронните книги – заплаха или възможност?
– Заплаха. Но са заплаха от гледна точка на това, че ако издателите не видят възможността и не се активизират в публикуването в електронни формати поне за българските си автори, младите и по-технологично ориентираните читатели просто ще спрат да четат на български заради липса на дигитално съдържание. Забавянето на е-книгите в България просто е lose-lose (губиш-губиш) ситуация.
„Аз чета“ е най-голямата специализирана онлайн медия за новини и тематични материали за книгите и четенето в България. Екипът насочва все повече усилия към кампании и насърчаване на четенето сред децата. През 2012 г. ще се появи и портала www.detskiknigi.com.
Какви литературни събития очаквате през 2012?
– Много е трудно да се отговори конкретно на този въпрос. За разлика от издателствата по света, които планират книгите си с месеци, дори с години напред, тук нещата се правят по-скоро седмица за седмица. Въпреки че вече се знаят имената на няколко световни автори, които ще посетят България през 2012г., за книги-събития трудно можем да си говорим отсега.

По-скоро можем да си пожелаваме – например повече литературни фестивали като София:Поетики, повече наши автори да бъдат превеждани в чужбина, а може би е време и за голяма световна литературна награда за българин.

Би било чудесно и ако през следващата година институциите най-накрая се включат и подкрепят идеята за денонощна библиотека в София – един проект, който би могъл да се развие чудесно и дори да се самоиздържа.
Топ 5 на книгите-събития за 2011, подреден от екипа на „Аз чета“
Голяма част от книгите-събития се превърнаха в такива заради дълго чакане – като например “Физика на тъгата“, която излиза 12 години след първия роман на Георги Господинов, или“Танц с дракони“, която Джордж Р. Р. Мартин публикува 6 години след четвъртата част от поредицата „Песен за огън и лед“. 

Официалната биография на Стив Джобс
 също бе очаквана доста дълго време, а пускането й дори бе изтеглено няколко седмици напред, заради смъртта на Стив.

Няма как да пропуснем и пробива на Милен Русков с “Възвишение“, която като че ли бе пренебрегната от медиите, но получава страхотни отзиви от читателите. И нещо специализирано, направено със страхотно качество и с много достъпен стил – „Властта на хората“ на Пламен Русев – може би първото сериозно издание за социални медии от български автор.

Единодушно решихме да отбележим извън този своеобразен Топ 5 възхода на детското книгоиздаване у нас през 2011 г. Много от световните детски поредици най-накрая стъпиха и на българския пазар, а издателствата вече комбинират хартията освен с pop-up технологии и с мултимедия и добавена реалност.

Богдан Русев, писател: Българите нищо не четат
Богдан Русев има дълга визитка. Ако трябва да се съкрати – освен писател, най-много се занимава с реклама – в момента пак работи в рекламната агенция „Demner, Merlicek & Bergmann Sofia“. Последната му книга „Три новели“ е по книжарниците, а в момента превежда Александър Хемон – „много интересен американски автор от босненски произход, който за пръв път ще излиза на български език“. Другите му актуални занимания – заедно с Радослав Парушев (писател и адвокат) пише в блога otkraivreme.bg, води „Лига на разказвачите“ и журира конкурс за къс разказ.

Кои са за вас книгите – събития за 2011?
– „Възвишение“ на Милен Русков, „На изток от запад“ на Мирослав Пенков, „Градът и градът“ на Чайна Миевил, „The Dervish House“ на Йън Макдоналд, но тя не е от 2011, просто през тази година открих този автор за себе си.

Коя книга препрочетохте през тази година?
– „Look to Windward“ на Йън М. Банкс, препрочитам я всяка година.

Какви литературни събития очаквате през 2012?
 Обичам да се изненадвам приятно, така че не очаквам нищо от литературата.

Четат ли повече хората в България?
– Не, нищо не четат. Много са заспали хората в България, честно. Казвам го с най-добри чувства, но си е така.

Пишете ли в момента? 
– Да, дълги разкази. Мисля да ги събера в книга към края на 2012, най-вероятно ще се казва „Думите“.

Коя книга вие лично бихте подарили за Коледа? 
– Вече го направих – беше един от онези скъпи лъскави сборници с много снимки от сорта на „1000 филма, които трябва да гледаш, преди да умреш“. Безопасен подарък за офис парти, на което изтегляш листче с името на някой колега и трябва да му подариш нещо.

Манол Пейков, издател, „Жанет 45“: Видно е, че има все повече четящи хора
Манол Пейков е неуморният управител на „Жанет 45“ от пет години. Той непрекъснато снове между Пловдив (където е издателството и където живее) и София, за да организира премиери на книги и други събития. През тази година издателството продължи активно да представя както нова и актуална европейска литература, така и българска и да впечатлява с вниманието към детайла в оформлението на книгите.

Кои са за вас книгите събития за 2011 г?

– Труден въпрос, тъй като обикновено краят на годината засенчва началото й. Със сигурност сред книгите събития са „Възвишение“ на Милен Русков и „Физика на тъгата“ на Георги Господинов. Едва смогваме на интереса към нея, продавачите на „Славейков“ стоят до късно, за да получат нови бройки, което е много определящ фактор. Също така книгата за графика Стефан Кънчев „Анонимният известен“, която подготвяхме в продължение на няколко години и която запълва една голяма празнина. Нашите дизайнери обикновено се учат от чужди образци, а сега всички могат да видят, че има и български такъв.

Това са заглавия, издадени от „Жанет 45“. За чужди ми е трудно да се сетя, все пак човек помни по-ясно своите неща от чуждите.

Коя книга препрочетохте през тази година?
– Нямам никакво време за препрочитане поне на този етап от живота си. Чета много нови книги на английски и български, купувам много заглавия на други издателства, така че препрочитането за мен отива на заден план.

Електронните книги – възможност или заплаха?
– Със сигурност не са заплаха, по-скоро възможност. Според мен електронните книги в краткосрочен план ще помогнат, защото може да активизират читателите, които са отвикнали да четат на хартия, докато тези, които продължават да четат на хартия, мисля, че няма да я оставят. Ние издаваме някои от книгите си дигитално, но за да издадем всички, ще бъдат необходими години, много сложен процес е, най-вече и заради процента на ДДС в България, който е най-високият в Европа. В дългосрочен план не се наемам да кажа как биха стояли нещата. Задава се едно поколение, което отрано се научава да борави с компютъра, съдя и по дъщеря си, която не изпитва никакво затруднение. А дъщерята на едни приятели веднъж се опита да премести чаша с пръст, все едно е тачскрийн.

Но мисля, че четящите на хартия са достатъчна силна група от хора и винаги ще я има. Все пак хартията е оцеляла толкова векове, така че мисля, че ще оцелее още няколко столетия. По-опасна е ситуацията за книжарите, които и сега са на ръба.

Коя книга бихте подарили за Коледа и на кого?
– Вече съм започнал да подарявам. Имам принцип да не подарявам заглавия, които са издадени от „Жанет 45“, но този път направих изключение с „Физика на тъгата“ на Георги Господинов. Давам книги, които искрено ме кефят и в които вярвам. Често ги купувам от колегите от „Сиела“ в Пловдив, тъй като там има неща, които понякога не знам, че са вече на пазара.

Увеличава ли се или намалява четящата аудитория в България?
– Увеличава се, което за мен е видно, въпреки че то си е почти като просветителска работа. Хубавото е, че излизаме от прехода, когато ценностите бяха напълно разместени и това се проявяваше в отношението към всичко, дори поп музиката. Сега започват да се отварят сетивата. Впечатлен съм колко млади хора идват на представянията на книгите и то на автори, които не са чак толкова млади.

Проблемно е по-скоро нечетенето, когато няма пример в семейството за човек, който чете. Но това не е всичко. Докато в София и по-големите градове нещата са горе-долу добре, в по-малките положението е отчайващо. В чирпанската библиотека не са чували за Георги Господинов, а това са четящи хора. Значи нещо във връзката се чупи и кара тези хора да остават в средните векове.

Какво ви мотивира да продължавате да се занимавате с книгоиздаване в България?
– Усещането за лично удовлетворение. Мисля, че правим нещо добре и го правим със страст, и може би и затова не ме уморява. Отворен съм за нови неща и въпреки кризата или може би заради нея, имам повече енергия отвсякога. В една друга ситуация може би бих пял, бих превеждал, бих писал, но точно в този момент ролята на издател за мен е по-допринасяща. Задържат ме и два основни фактора – детските спомени и преживявания, чувството на принадлежност и усещането, че трябва да продължа това, което е започнато преди мен. Моята роля е да променям и го правя, както го разбирам. Работя и в  екип от хора, които са отдадени на това, отдадени са на изкуството. Не е като в бизнеса, където единствената цел са парите и забогатяването.

Светлозар Желев, издател, „Сиела“: Подарявам само книги на най-близките си хора
Светлозар Желев е директор на издателство „Сиела“, чиито автори тази година станаха носители на някои от най-престижните отличия в страната – националната литературна награда „Елиас Канети“ (Галин Никифоров за „Къщата на клоуните“), български роман на годината (Галин Никифоров за „Лятото на неудачниците“), национална награда „Хр. Г. Данов“ (Недялко Славов) и награда „Хеликон“ (Васил Георгиев за „Деград“).

Кои са за вас книгите събития за 2011 г.?
– Автобиографията на Кийт Ричардс, „От Изток на Запад“ на Мирослав Пенков, която за мен е най-голямото събитие в българската литература, тъй като излиза на 12 от най-големите пазари на света, включително САЩ, Германия, Италия, Испания и Великобритания. Бих отличил и „Лудост“ на Калин Терзийски, както и предстоящата книга на Захари Карабашлиев „Симетрия“, която излиза на 20 декември. За мен е страхотно и че „Сиела“ взе най-големите литературни награди в страната.

Като чуждестранни заглавия годината не беше особено силна.

Коя книга препрочетохте през тази година?
– Много са! „Илюзии“ на Ричард Бах, „Сътворението“ на Гор Видал, „Стършел“ на Етел Войнич.

Коя книга ще подарите за Коледа и на кого?
– Подарявам само книги на близките си хора и тази година ще го направя пак. Бих подарил „За ползата от позите“ на Калин Терзийски, „Симетрия“ на Захари Карабашлиев, както и едно страхотно издание – „Загадки и мистерии на Втората световна война“.

Електронните книги – възможност или заплаха?
– В никакъв случай не са заплаха. Единственото притеснение може да е, че хората трябва да четат повече. Иначе електронната книга е като всички други и притежава всички нейни характеристики както при написването си, така и при изработката си.

Увеличава ли се, или намалява четящата аудитория в България?
– Много е трудно да се каже, тъй като това не подлежи на статистика. Ако се движа само с хора, които четат, ще ми се струва, че всички четат, ако никой около мен не чете, ще си мисля, че не са останали такива хора. Въпреки че може би процентно четящите са по-малко, не мисля, че интересът е по-малък. А вече купуващи и четящи литература са две съвсем различни неща.

Какво ви мотивира да продължавате да се занимавате с книгоиздаване в България?
– Мотивира ме примерно това, което се случи на панаира на книгата, който тази година имаше огромен успех. Има и толкова много хора, които се интересуват, има и много нови имена като автори. Най-голямо е удовлетворението, когато някой ти каже лично или ти напише имейл, в който казва колко много е харесал някоя книга. Това е най-красивото нещо.

Раймонд Вагенщайн, изд. „Колибри“: Бих подарил книги на всичките си приятели
Раймонд Вагенщайн е управител на издателство „Колибри“ от над 20 години и е директор на Международния панаир на книгата, който се проведе с голям успех и тази година. Той е и кинокритик, журналист, сценарист и автор на поредица от кулинарни книги.

Кои са за вас книгите събития за 2011 г.?
– Мемоарите на Анжел Вагенщайн, както и друга негова книга – „Преди края на света“. А от международните – трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, „Възнегодувайте“ – едно есе на Стефан Есел, което подлуди света. Също така четирите части за Малкият Никола, останалите шест трябва да се появят през 2012 г.

Коя книга препрочетохте през 2011 г.?
– Не ми остава никакво време за препрочитане, дори ми е трудно да довърша това, което съм започнал. Получавам по пет книги на ден.

Електронните книги – възможност или заплаха?
– Вероятно са възможност, въпреки че това е актуален формат най-вече в САЩ. В Европа това е идея, която още се оформя. Иначе книгите, които издаваме, могат да се намерят и в електронен вариант.

Коя книга бихте подарили за Коледа и на кого?
– На всички си приятели бих подарил книги, а коя книга – това зависи от човека.

Намалява ли, или се увеличава четящата аудитория в България?
– И едното, и другото. Като демографски процент намаляват, но страшно много хора остават заинтригувани.

Какво ви мотивира да продължите да се занимавате с книгоиздаване в България?
– Друго не умея да правя.

Калин Терзийски, писател: България е идеално място за силния дух
Започваме с Калин Терзийски. 2011 г. беше изключително силна за него – той издаде романа „Лудост“, спечели Европейска литературна награда за нови или утвърждаващи се автори за сборника „Има ли кой да ви обича?“, а в началото на този месец излезе и новата му стихосбирка „За ползата от позите“.

Кои за Вас са книгите-събития за 2011 г?
– Мисля, че романът „Възвишение“ на Милен Русков е събитие, както и „Физиката на тъгата“ на Георги Господинов. Още не съм чел „Машини за любов“ на Момчил Николов, но от познати знам, че е нещо сериозно. Също така „Чекмедже за единични неща“ на Гергана Пожарски, много сериозна писателка. Бих споменал и новата ми стихосбирка „За ползата от позите“, тъй като поезията трябва да влиза в живота на хората. Причината да включа и моя книга е жест към тези, които не проявяват византийска скромност – тази, която е фамилиарна и фалшива.

През тази година мисля, че нови чуждестранни книги не съм прочел. Предпочитам да чета стари. Дразня се, когато някой чете нови неща, единствено, за да се информира. Това е все едно да правиш секс с жена, за да се информираш каква е. Любопитството при четенето е жалка работа.

Коя книга препрочетохте тази година?
– „Моби Дик“ за пореден път – това е фундаментална, християнска и философска книга. Също така „Тъй рече Заратустра“ на Ницше, „Нежна е нощта“ на Ф. Скот Фицджералд, продължавам да чета и Карл Юнг.
Коя книга бихте подарили за Коледа и на кого?
– Книгите освен нещо като свещенодействие, са също така нещо работно , което не подлежи на подаряване – също като хляба. Може би бих подарил такива, които са красиви като оформление, като предмет – фото албум или енциклопедия. Книги и торти не държа да получавам.
Какво може да очакваме от вас през 2012г.?
– Сборник от разкази и се надявам да завършва новия ми роман „Войник“, въпреки че напоследък нямам много време за писане от всичките ми „светски“ изяви.

Намалява ли или се увеличава четящата аудитория в България?
– Увеличава се особено при българските автори, тъй като българските читатели щурмуват мощно, както никога. Ако не се случват обществените и социалните дейности, литературата ще бъде маргинализирана и достъпна единствено за просветените. Мисля, че тя вече влезе в живота на хората.

Какво ви мотивира да продължите да работите в България?
– Мотивира ме шопската проклетия или ако трябва да бъде по-помпозен – моята воля. Както казва Ницше – силният дух иска да му е тежко. България е голям товар и много подходяща за силния дух. Който иска да му е лесно, отива някъде другаде.

Васил Георгиев, носител на „Хеликон“ 2011: Аз съм писател в правото и адвокат в литературата
Сборникът „Деград“ на Васил Георгиев спечели „най-ценното литературно пиле“ в България по неговите думи – десетата награда на „Хеликон“ за нова българска художествена проза. Тя беше обявена на церемония на 15 декември.
„Деград“ (издател „Сиела“) е сборник с 13 разказа, написани между 2008 и 2010 г. Още при излизането на книгата през януари се предвиждаше сборникът да се превърне в едно от литературните събития на 2011 г. Авторът  е адвокат и доктор по право, преподава конкурентно право на ЕС в СУ „Св. Климент Охридски“.

„Дневник“ разговаря с победителя за егото и „слонското търпение“ на писателя.

Казвате, че наградата „Хеликон“ е най-ценното литературно пиле в България (статуетката изобразява орел – бел.р.). Какъв занаят е литературата?
 Според мен е занаят за силни и здрави мъже и жени. По-скоро е слонски занаят, защото се изисква слонско търпение.

Нуждае ли се добрата литература от награда?
 Нужни са много награди, дори жанрови награди – за разказ, за роман, за фантастичен разказ и т.н. Защото колкото повече награди има, толкова по-оценено е егото на писателя. А то е изключително важно, за да продължава той да пише. Ако съдя по себе си, като пиша нещо, аз се опитвам да се защитя пред някакви хора.

Трябва да има повече награди, за да може писателският труд да стига по-лесно до хората. Важно е да имаш някакво признание за цялата работа. Не мога да преценя дали пиша за признанието – малко пишеш за себе си, малко пишеш за другите, малко пишеш за пари, малко от суета... Не мога да намеря категоричните отговори и никога не съм можел, защото прекалено много мисля. А хората, които мислят прекалено много, не са много решителни.

Не е ли наградата преграда?
 Да, разбира се. Преграда е, защото много хора не издържат психически на прекалено голямото внимание, което получават. Защото наградата много отдалечава нещата от истината. Например имаш 12 номинирани книги и трябва да избереш една от тях. Това по някакъв начин показва, че останалите книги не са толкова добри. Голяма част от номинираните книги са прекрасни и аз съм много изненадан, че аз спечелих. Аз обаче не мога да си прочета своята книга отстрани, с други очи. В този смисъл тази изключителност, която се приписва на човека, може да му е преграда, ако иска да продължи да работи добре. Но може и да е стимул. Аз като адвокат гледам от всяко нещо да извличам някаква полза. Дали успявам или не, е друг въпрос.
Кога намирате време да пишете?
 Винаги се намира свободно време – по 12-20 минути до половин час, през ден, през два. Както имаш време за четене, за ходене на ски – намира се време. Нямам специално време, когато си казвам „Сега ще седна да пиша“, нямам специална дисциплина. Много автори я имат, но аз съм мързелив писател – не пиша много.

Какво в професията ви ви помага в литературата и обратно?
 Подреденият начин на мислене в адвокатската работа ми помага в писането, а въображението от литературата ми помага да пиша по-добри молби, по-добри договори, защото всички тези юридически документи представляват някакъв сценарий на нещата – едно предложение как да се случат.

Тоест сте писател в правото и адвокат в литературата?
– Точно така. Не се бях замислял! Да, чета написаното по 20 пъти, разделям го на подточки, а така си пиша и юридическите документи.

Какво е добра награда?
 Добрата награда е заслужената награда. Четох в един сайт покъртителни истории на хора, които е по-добре да не са печелили милиони от Тотото, защото те са ги докарали до крайна бедност, наркомания, хазарт... А в моя случай не знам – наградата е в мен от половин час и засега ми се отразява благотворно! (смее се) 

Има ли място за български книги на световния пазар?
 За да има такова, първо трябва да има добре развита агентска система, за да могат авторите да имат кой да ги представлява пред издателствата в чужбина. Липсва тази връзка. Тя ще се появи в някакъв момент, когато се натрупат достатъчно книги. Но сред номинираните книги наистина имаше много добри.
(по материали от в. „Дневник“)

3 вица



_____________________________________________

Жена тича след автобус и крещи:
- Спрете! Ще закъснея за работа!
Хората се развикали на шофьора:
- Спрете автобуса, жената ще закъснее за работа!
Спира той, жената се качва и казва:
- Ох, мерси, без малко да закъснея за работа... Карти и билети за проверка, моля!"

________________________________________________

При съвместен полет до луната, американски и руски астронавт водили спор чия територия е. Кацайки, срещнали двама мъже със стари пяшки манлихери, и ги попитали:
- Какви пък сте вие бе,гашници?
А, те им отговорили:
- Е па, македонски граничари...

________________________________________________

Един мъж решил да ходи на нудистки плаж, но преди това се татуирал на двете половини на дупето. На лявата буза написал "Весела Коледа", а
на дясната – "Честита Нова година".
Върви си той по плажа и забелязва, че един мъж постоянно го заглежда.
- Какво зяпяш, бе?!
А онзи отговаря:
- Абе гледам те и се питам дали не си свободен между празниците?!

________________________________________________

Плевен

   Плѐвен (до 1945 г. Плѣвенъ) е град в Централна Северна България, административен и стопански център на едноименните община Плевен и област Плевен. Към Февруари 2011 година градът има население от 106 954 души и е 7-мият по големина в България.

   Град Плевен е разположен в централната част на Мизия, равно отдалечен от река Дунав и Стара планина. Той е административен център на Северозападния регион. Градът се намира на 160 км от София (над половината от които по автомагистрала "Хемус"), 220 км от Букурещ, 150 км. от Русе, 300 км. от Варна и на 222 км. от Шумен. Най-близкото до града пристанище на река Дунав е Сомовит, отстоящо на 30 километра от Плевен. Към 2004 г. се работи по създаване на възможности за използване на едно от близките военни летища за граждански (пътнически и товарни) полети. Плевенска област има 266 144 жители, от които 106 954 хиляди (по данни на Националния статистически институт към Февруари 2011 година) населяват самия град, което го прави седми по големина в Република България и трети в Северна България.

   Жилищни комплекси
ж.к. „Сторгозия“ - 40 000 жители
ж.к. „Дружба“ - 25 000 жители
„9-ти квартал“ - 6 000 жители
ж.к. „Мара Денчева“ - 7 000 жители
ж.к. „Кайлъка“ - 3 000 жители
ж.к. „Скобелев“ - 1 000 жители
ж.к. "Воден" - 1 000 жители
Централна градска част - 15 000 жители.
И до днес Плевен е запазил културно-историческото си наследство. Особено интересни са регионалният исторически музей, Плевенската панорама, която представя 6 месечните битки по време на Освободителната война (1877 – 1878) и много други.

       И до днес град Плевен е запазил културно-историческото си наследство и затова е известен като град на музеите. Най-ранните следи от живота и дейността на човека по тези земи се отнасят към края на 5 хилядолетие пр.н.е.. Многобройни археологически находки са свидетелство за високата материална и духовна култура на траките, обитавали хилядолетия този край. Сред тях е най-голямото златно съкровище, открито по българските земи — Вълчитрънското, състоящо се от 13 съда с култово предназначение с общо тегло 12,5 kg
В началото на новата ера тези земи стават част от Римската империя. На пътя от Ескус за Филипополис при днешния Плевен възниква римската пътна станция Сторгозия, а по-късно и крепост със същото име. Археологическите проучвания говорят за мащабно строителство на административни, военни и религиозни постройки. Един от най-ценните археологически паметници е раннохристиянската базилика от 4 век, втората по големина в България след царската базилика в Плиска.
През Средновековието селището представлява силна крепост с добре развити занаяти, търговия и парично обръщение. Името на града произлиза от думата плевел, понеже всички които минавали от тук забелязвали буйната растителност и го наричали така, родило се името Плевен.
По време на османското робство Плевен запазва българския си облик. През Възраждането населението се занимава със селско стопанство, занаяти и търговия, строят се църкви, училища, мостове и обществени чешми. През 1825 г. тук отваря врати първото светско училище, а през 1840 г. Анастасия Димитрова открива първото девическо училище в България. Именно тук през 1869 г. националният революционер и борец за свобода Васил Левски основава първия в страната революционен комитет. Същата година е основано и читалище „Съгласие“.
В хода на Руско-турската освободителна война Плевен придобива стратегическо значение и фокусира вниманието на световната общественост в продължение на 5 месеца (вижте Плевен (битка)). Около града се концентрират огромни войскови сили на двете империи. Тук се решава и изходът на войната. На 10 декември 1877 г. руската армия успява да разгроми и плени армията на Осман паша. До 2002 г. денят се отбелязваше като Празник на Плевен, а сега — като Ден на признателността.


       Религии

Храм "Света Троица"
Храм "Света Параскева"
Храм "Свети Николай"
Православен параклис “Св. Мъченици София, Вяра, Надежда и любов”- гр. Плевен, ж.к. “Сторгозия”, срещу бл.5
Католическа църква “Дева Мария от Фатима”- гр. Плевен, бул.”Христо Ботев” 180
Мюсюлманско настоятелство — гр. Плевен, бул.”Русе” 13
Евангелистка петдесятна църква — гр. Плевен, ул.”Гренадерска” 29-А-2-І
Българска евангелистка църква — ж.к. “Сторгозия”, бл.37, вх.В, ап.13
Евангелска методистка епископална църква — гр.Плевен,ул.”Цар Симеон”12
Църква на адвентистите от седмия ден — гр. Плевен, ул.”Пр.Славейков”50
Общество “Бяло братство” - гр. Плевен, ул.”Лагерна” 32
Обединена божия църква ”Живот на справедливост” - гр. Плевен, ул.”Чаталджа” 13
Плевен е град на етническата и религиозна толерантност. В града са представени повечето от най-разпространените световни религии. Преобладаваща e източноправославната, която се изповядва от около 90% от жителите на общината, 5% от населението са мюсюлмани. Плевенската епархия, в която влиза и Община Никопол, е най-голямата католическа епархия в страната. Римокатолици са 5% от населението. Различни протестантски църкви са също представени (адвентисти, методисти, петдесятници и др.).
Църквата „Свети Николай“ е единственият паметник от Възраждането с национално значение. Построена през 1834 г. на мястото на малкия параклис от времето на Втората българска държава, претърпял разрушения през 14 - 16 век. Със султански ферман от 1696 г. е разрешено той да бъде възстановен в стария му вид. По-късно е построена по-голяма църква, открита през 1834 г. Иконостасът е дело на майстори от тревненската резбарска школа, а иконите са рисувани от представители на самоковската школа. В храма е експонирана една от най-богатите колекции от икони на Димитър Зограф, включваща 68 икони.
Църквата „Света Троица“ е основана през 1893 година, строена частично през 1898 година и окончателно завършена и осветена през 1913 година от Митрополит Климент. Колоните, които крепят храма, са от римско време. Построен е в характерен източноправославен стил. Това е един от големите храмове в град Плевен, където проповядват 4 свещенослужители и се извършват всички видове ритуали, също има и църковен хор.
Сведения за църквата „Света Параскева“ се срещат в османо-турски регистри от 1523 г. По предложение на църковното настоятелство през 1870 г. на мястото на старата сграда е издигната нова, тържествено осветена лично от екзарх Антим I.През 1850 година в тогавашната Маньова махала, със скромни дарения на местното население била построена малка църква от двойни плетове и вар, посветена на св. Петка-Параскева. Около 1858 година към църквата било открито училище. С развитието на занаятите и търговията в града се наложило и малката църква да се поднови и разшири. С много усилия за няколко месеца църковното настоятелство успяло да получи съответните султански берати.
Градежа на храма започнал на 4 май 1870 година и завършил през 1872 година, така на мястото на старата “плетеница” била построена великолепна трикорабна базилика.Автор на сградата е големия тревненски първомайстор Генчо Кънев.
Състои се от притвор, две странични помещения, централна част със солей и св.Олтар. Иконите в храма са дървени и подарени от различни занаятчийски сдружения. Църквата е посветена на архидякон Стефан, на славянските просветители Св.Св.Кирил и Методий и на преподобната майка Параскева. Стенописите в храма са дело на даровития българин Господин Сербезов. През своето многогдишно съществуване храм “Света Параскева” винаги е бил средище на духовна просвета и култура. От 1991 година до 1996 година към храма функционира Неделно училище, в което малките граждани на Плевен получават възпитание в духа на християнските добродетели.

Политика

2011 — Димитър Стойков (ГЕРБ) печели на втори тур с 50.35% срещу Найден Зеленогорски (БНД).
2007 — Найден Зеленогорски — Коалиция „Заедно за Община Плевен (СДС,ДСБ,ДП,НДСВ,БСДП,БДС-радикали,ОБНЦБ, ДСБ)“: „Съюз на демократичните сили“, „Демократи за силна България“, „Български земеделски народен съюз“, „Демократическа партия“, „Национално движение Симеон Втори“, „Българска социалдемократическа партия“ (БСДП), "Български демократичен съюз „Радикали“, "Обединение на българските националисти „Целокупна България“ печели с 50.31%.
2003 — Найден Зеленогорски (ОДС) печели на втори тур с 62% срещу Христофор Дочев (Граждански форум — Плевен, настояще и бъдеще).
1999 — Найден Зеленогорски (ОДС плюс) печели на втори тур с 51% срещу Румен Петков (независим).
1995 — Румен Петков (Предизборна коалиция БСП, БЗНС Александър Стамболийски, ПК Екогласност) печели на втори тур с 52% срещу Теодосий Симеонов (ОДС).
1991 — 1995 — кмет на Община Плевен е д-р Александър Александров (СДС)

Икономика

Допреди 15 години Плевен беше един от силно развитите промишлени градове, като структуроопределящи бяха отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук се произвеждаха машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат беше вторият по големина в страната. Градът се посещаваше от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.
Към 2010 г. нефтената рафинерия „Плама“ практически не работи, някои машиностроителни и металообработващи предприятия са ликвидирани, другите са свили многократно производството си; същото се отнася и за хранително-вкусовата промишленост. Има силно развитие на леката промишленост, водещи са фирмите „Мизия 96“ (конфекция) и „Яна“ (трикотаж); в тези браншове има още десетина средни и над 100 малки фирми.
След 1991 г. има срив на туристическия поток, но от 2002 г. насам градът постепенно възстановява позициите си в бранша. С всяка година размерът на инвестициите се увеличава. Според Националната стратегическа рамка за периода 2007-2013 г. Плевен ще получи над 60% от евросубсидиите заедно с другите 6 града с население над 100 000 жители в Република България.
Плевен е център на богат селскостопански район. Преобладава растениевъдството — зърнени храни, трайни насаждения, технически култури и зеленчуци — домати, а при животновъдството — крави, телета, свине, птици и по-малко овце. Плевен е важен лозарски център и от всички страни е обграден с добре отглеждани лозя.

Транспорт

На север от Плевен преминава международния първокласен авомобилен път Е-83 София — Русе — Букурещ. Автомагистрала А-2 „Хемус“ от София до Варна е проектирана да преминава на 15 км южно от града. Плевен е важна гара от международната ж.п. линия София — Букурещ — Киев — Москва, както и основно вътрешно ж.п. направление по линията София — Варна. Трите основни входно-изходни артерии на града — от София, Русе и Ловеч представляват магистрални отсечки.
Градският транспорт в Плевен е почти изцяло тролейбусен. Общинската фирма „Тролейбусен транспорт“ поддържа 14-те линии на елекстротранспорта, които се обслужват от 70 руски мотриси ЗИУ-682. Фирма „Импорт-Експорт 2000“ обслужва две вътрешноградски линии, които се обслужват от автобуси Отокар и MAN, както и крайградските превози в община Плевен.

Образование

Основни училища
НУ "Отец Паисий"
НУ "Патриарх Евтимий"
НУ „Единство“
НУ "Христо Ботев"
ОУ „Д-р Петър Берон“
ОУ „Васил Левски“
ОУ „Йордан Йовков“
ОУ „Никола Йонков Вапцаров“
Средни училища
Прогимназия „Цветан Спасов“
ПГ по облекло и текстил
СОУ "Иван Вазов"
СОУ "Стоян Заимов"
СОУ "П.К. Яворов"
СОУ „Христо Смирненски“
СОУ „Анастасия Димитрова“
Спортно училище „Георги Бенковски“
Национално училище по изкуствата "Панайот Пипков"
Математическа гимназия "Гео Милев"
Гимназия с преподаване на чужди езици
СОУ Христо Ботев
Държавна финансово-стопанска гимназия "Интелект"
Професионална гимназия по туризъм „Алеко Константинов“
Професионална гимназия по ресторантьорство, търговия и обслужване
Професионална гимназия по електроника и химични тенологии "Проф. Асен Златаров"
Професионална гимназия по лозарство и винарство "Александър Стамболийски"
Професионална гимназия по дърбообработване и машиностроене „Захарий Зограф“
Професионална гимназия по строителство, архитектура и геодезия "Никола Фичев"
Професионална гимназия по подемна, строителна и транспортна техника "Георги Сава Раковски"
Професионална гимназия по механо-електротехника
Професионална гимназия по авто-транспорт
Професионална гимназия по мениджмънт и хранителни технологии
Професионална гимназия по хранително-вкусови технологии „Луи Пастьор“
Висши училища
Медицински университет
Медицински колеж
Педагогически колеж към Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“
Факултет „Авиационен“ на Националния военен университет „Васил Левски“, гр.Долна Митрополия, в непосредствена близост до Плевен



Читалище „Съгласие 1869“


Читалище „Съгласие 1869“
1869 година е паметна за Плевен с две събития: създаването от Апостола Васил Левски на първия революционен комитет и основаването на читалище „Съгласие“.
Сред заслугите на читалището са:
Първа публична градска библиотека;
Първа библиотека на Балканския полуостров, въвела десетичната класификационна система на Мелвин Дюи;
Уникални екземпляри от 13-18 век, съхранявани в старопечатния книжен фонд;
Първото българско библиографско списание „Книжовник“;
Първият член на Международния библиографски съюз в Брюксел от цяла Източна Европа;
55 години навърши и обучилата над 5000 деца Балетна школа.
Читалището поставя основите на всички днешни професионални културни институти в региона: Драматичен театър, Филхармония, Оперен театър, Музей, Кино, Северняшки ансамбъл, Музикално училище.
След смъртта на естрадния певец Емил Димитров читалищната зала на „Съгласие 1869“ е именувана „Емил Димитров“ .В момента най-голямата зала в Плевен пустее и само спорадичните изяви на балетната школа донякьде осмислят концертната дейност в нея.
Днес читалище „Съгласие 1869“ е носител на орден „Кирил и Методий“ І степен, със завоюваното престижно място в духовното пространство, има богат културен календар и работи активно като гражданска организации


Културни и природни забележителности



В Плевен се намират следните забележителности от Стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз.
Мавзолей-параклис „Св. Георги Победоносец“ от 09:00-12:00 и 13:00-18:00 ч., почивни дни — неделя и понеделник, има печат.;
Панорама „Плевенска епопея - 1877 г.“ от 09:00-12:00 и 12:30-17:00 ч. без почивен ден, има печат.;
Регионален исторически музей от 09:00-12:00 и 13:00-17:00 ч., почивни дни — неделя и понеделник, има печат.

Исторически забележителности
С Руско-турската война (1877-1878) се свързват почти всички исторически забележителности в града. Близо 200 са паметниците, които напомнят за битките, които са се водили по тези места. В центъра на града, на площад „Възраждане“ 5, се намира Мавзолей–гробница на руските и румънските войници, убити по време на войната. Друга забележителност е Панорама "Плевенска епопея", която е разположена на върха на хълм. Създадена е в чест на 100-годишнината от Обсадата на Плевен, по подобие на Бородинската панорама в Москва. В близост до нея се намира и редутът, който генерал Михаил Скобелев е атакувал три пъти. В негова чест паркът около Панорамата е наречен „Скобелев“.
Освен паметниците от Руско-турската война, на територията на парк „Кайлъка“ се намират и основите на римската крепост Сторгозия. Изградена е в късната античност - 4-6 век, на площ от 31 дка. Запазени и реставрирани са: укрепителната система, раннохристиянска базилика, хореум. Базиликата с размери 45 на 22 м. е трикорабна, триабсидна, с колонада от южната страна.

Природни забележителности
Плевен е известен с парк Кайлъка.
Скобелевият парк е разположен на бойното поле, където отрядът на руския генерал Михаил Скобелев води сражения за превземането на Плевен. Оттогава местността се нарича „Мъртвата долина“. В парка се намира Панорама „Плевенска епопея“. Разположени са също: костницата, къща-музей „Стоян и Владимир Заимови“, автентични оръдия, десетки братски могили и паметници.

Музеи и галерии


Военен клуб


Къща-музей „Цар Освободител Александър II“
Панорама Плевенска епопея в Скобелевия парк
Скобелев парк-музей изграден е на самото бойно поле през 1904-1907 г. На това място по време на третия щурм на Плевен (30 август - 11 септември 1877 г.) отрядът на генерал Скобелев води кръвопролитни сражения, в които падат убити и ранени 6500 воини. Напоената с кръв местност оттогава се нарича “Мъртва долина”. Костите на загиналите намират вечен покой в 9-те братски могили и костницата. Десетки руски оръдия от войната са подредени като батареи.
Къща-музей „Цар Освободител Александър II“ Къщата на семейство Вацови, с богата вътрешна уредба, е построена през 1873 г. от същите дряновски майстори, които са строили къщата на Таки х.п. Георгев и църквата „Св. Параскева“. Тук на 11 декември 1877 г., ден след падането на Плевен, тържествено е посрещнат руският император Александър II , на когото е представен плененият турски генерал Осман паша. От 12 до 22 декември в този дом живее първият военен губернатор на Плевен ген. Скобелев. При създаването на музея през 1904-1907 г. около къщата е устроен красив парк с оригинална ограда, експонирани са две батареи от руски оръдия и бюстове на бележити командири от руската и румънската армии.
Регионален исторически музей — исторически музей с етнографски и природонаучен отдел
Постоянна експозиция на оперната прима Гена Димитрова в Регионалния исторически музей
Художествена галерия „Илия Бешков“, Плевен
Изложба-дарение Светлин Русев — художествена галерия, с около 400 произведения на известни български и чужди художници
Музей на виното, Плевен е плод на дългогодишна разработка на екип български и френски специалисти архитекти, енолози и музейни експерти от Плевенската панорама и Историческия музей. Музеят се намира в пещерно образувание, което се състои от пет галерии с площ 650 кв.м. Местоположението на пещерата е на пет километра от центъра на град Плевен, в средата на Националния парк „Кайлъка“.

Спорт

Плевен беше сред водещите спортни центрове в България до края на миналия век. Стотици са плевенските спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Връх на спортните постижения са олимпийските титли от олимпиадата в Сидни на Тереза Маринова (лека атлетика) и Гълъбин Боевски (вдигане на тежести).
До края на миналия век Спортното училище в града безспорно е най-силната школа за откриване и развитие на спортни таланти. Днес училището продължава да функционира, но е далеч от световното ниво, което има в миналото. Всяка година над 2500 ученици участват в общинските и областните ученически игри по футбол, баскетбол, волейбол, тенис на маса, хандбал, шахмат и др.
Най-много отличия носят на Плевен състезателите по карате, лека атлетика, борба, вдигане на тежести, волейбол, тенис на маса. Част от дейността спортните клубове усъществяват в спортен комплекс „Спартак“. Там тренират четирикратните бронзови медалистки по волейбол ВК „Спартак“ - 96, националните шампиони по тенис на маса от „Тетрон“, както и националните ни шампиони по бокс от „Спартак“, също така и един от водещите в страната карате клубове с безбройни национални и международни титли и отличия от 1990 година насам — плевенският клуб за бойни изкуства „Петромакс“ - Плевен.
Баскетболният клуб „Спартак“ заедно с варненския Черно море са единствените мъжки клубове в България, които не са изпадали от елитната баскетболна дивизия на България повече от 30 години (от сезон 1979/1980). Спартак Плевен разполагаше с една от най-добрите школи за развитие на млади таланти в миналото, но днес развитието на подрастващите направления е занемарено. След спечелването на шампионските титли през 1995 и 1996 г. и на Купата на България през 1996 г., през сезон 201/2011 мъжкият отбор едва оцелява финансово и е далеч от спортните успехи от миналото.
Най-отчайващо е положението на плевенския футбол. Плевен е най-големият град в България, който не разполага с професионален клуб - „Спартак“ и „Белите орли“ престанаха да съществуват през 2009 г.
Парк „Кайлъка“ е любимо място за отмора на плевенчани, с условия за масов спорт.
Град Плевен разполага с модерен спортен диспансер, който осигурява постоянен медицински надзор на активните спортисти и дава възможност да се провеждат лечебни и възстановителни процедури.

Побратимени градове

Плевен е побратимен град или има партньорство с:[6] [7]