Петър Дънов - кой е ?

          Петър Константинов Дънов, наричан от последователите си Учителя или Беинса Дуно е българин, основател на религиозно-философско учение, което се самоопределя като „езотерично християнство“ и окултизъм[1], и което е смятано от българската държава за религиозно и е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Това учение в България е известно под името дъновизъм, а последователите му - дъновисти. Последователите му се наричат ученици на Всемирното Бяло Братство.
Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в Османската империя, село Хадърча, днес Николаевка, Област Варна, България. Петър Дънов е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805-1865), български възрожденски деятел за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830-1918) е първият български свещеник във Варна. [2]
          През 1872 година Петър Дънов постъпва в основно българско училище в село Хадърча, а след освобождението от османска власт завършва петокласна мъжка гимназия във Варна. На 24 юни 1886 година завършва американско методистко училище в Свищов, в което изпада под влияние на протестантството. От есента на 1887 до лятото на 1888 година учителства в русенското село Хотанца.
През август 1888 г. заминава за САЩ и се записва студент в Методистката теологическа семинария Дрю в град Медисън, щата Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране” и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет и през 1894 г. получава сертификат, даващ му право да практикува медицина.[3]
          През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България, установява се във Варна и отказва предлаганата му длъжност на методистки проповедник. През 1896 г. издава книгата „Науката и възпитанието”, в която анализира пътя на човека в световната драма и говори за основите на нова култура, която предстои да настъпи през идващия век.
През 1896 г. е един от учредителите на Дружественото читалище „Петко Рачов Славейков”, избран е за негов библиотекар-домакин и през следващите години държи пред варненското гражданство сказките: „Произхождението на человека”, „Преглед върху древната и модерна философия”, „Науката и философията”, „Защо и как живеем” и „Основите на просвещението”.
През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, в което по-късно членуват д-р Георги Миркович, Мария Казакова, Тодор Стоименов, Пеню Киров, Анастасия д-р Желязкова и Милкон Партомиян. Същата година издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил”. Така той застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906 г.) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918 г.), а последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище, след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в публикации едва в началото на 30-те години на 20 век. Според някои източници етимологията на името „Беинса Дуно“ е със санскритски корени и според една от интерпретациите може да се преведе като Този, който носи доброто чрез слово. [4] Според други интерпретации на негови последователи, името е с корени в така наречения ватански език, който според Дънов е първичният протоезик на човечеството. Самите последователи на Дънов не са единни в тезата за произхода на името. Теологът Светослав Иванов твърди, че: Беинса Дуно е окултно име, отразяващо духовното и творческо взаимодействие между Господ, Учителя-Петър Дънов и учениците Му при съвместна работа върху Словото, музиката и Паневритмията. [5]
През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка” беседата „Призвание към народа ми” [6], която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни” и „Божието обещание”. От 1900 г. Петър Дънов свиква ежегодни събори, които първоначално нарича „срещи на Синархическата Верига“. Оттогава до 1942 г. през месец август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места - във Варна (1900,1903, 1905-1909), в Бургас (1901, 1902 и 1904), в Търново (1910-1925), в София (1926-1941), на планините Рила и Витоша.
          От 1901 г. до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска” 66. Започва да изнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема фигурата на Христос, схващан като историческа, космична и метафизична личност.
През 1912 г. в село Арбанаси, Търновско, работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината”, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: „Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912“.
На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“[7], с която слага начало на сериите „Сила и Живот” Петър Дънов, „Сила и Живот“.. В тях Петър Дънов излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“.
          На 8 февруари 1917 г. открива в София цикъл от специални лекции пред омъжени жени, който продължава до 30 юни 1932 г. През 1917-1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, тъй като разколебава духа на войниците на фронта. Живее в хотел „Лондон” (днес „Мусала”) и води преписка със свои ученици. След края на войната бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и през 30-те години на 20 век достига около 40 000. [8]
На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от два класа ученици. Общият окултен клас се открива с лекцията „Трите живота”, а Специалният (Младежки) окултен клас – с лекцията „Двата пътя“. [9] Лекциите пред двата окултни класа продължават ежеседмично 22 години – до декември 1944 г.
През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се постоянно в Изгрева, където проповядва в специално построен салон. От 19 август 1927 г., на годишния събор на Всемирното бяло братство, изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика”.
В периода 1929-1932 г. Дънов осъществява контакт с теософския водач Джиду Кришнамурти (в град Омен, Холандия), който по същото време излиза от Теософското общество и разпуска ордена „Звездите на Изтока”.
През лятото на 1929 г. Дънов за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г. От 1934 г. започва работа върху паневритмията – цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.
          На 4 май 1936 г. активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой, който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването, на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си.
          На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа”. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей [10]) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово”.

На 27 декември 1944 г. напуска физическия свят. Тялото му е погребано в квартал „Изгрев“.


Идейна и методологична доктрина

Различните аспекти в учението на Петър Дънов са изложени и развити в около 4 000 негови проповеди, изнасяни в периода 1914-1944 г. Публикувани са в няколко многотомни поредици: лекции пред Общ окултен клас, лекции пред Специален окултен клас, неделни беседи, съборни беседи, утринни слова и други.
Главни категории в учението са любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, схващани като атрибути на разбирания като историческа, космическа и мистична личност Христос. Централна макро и микрокосмична категория в дъновизма е любовта, която функционира в различните аспекти на човешкото битие като стремеж - в емоционалната сфера, като чувство - в душата, като сила - в идейната сфера на Аз-а или ума, и като принцип - в духа. Основен космогоничен възглед е така нареченото Велико всемирно братство – организъм, съставен от еволюиралите човешки души - ложи на Великите посветени и техни ученици - и деветте степени на йерархията от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.[11]
Историята на световната култура Петър Дънов разглежда като проекция на космически ритъм, структуриран от глобални периоди - полярен, хиперборейски, лемурийски, атлантски, пети, шести и седми - и подпериоди. Подпериодите в настоящия пети период се наричат културни епохи: Рак (древноиндийска), Близнаци (древноперсийска), Телец (древноегипетска), Овен (гръко-римска), Риби (западноевропейска), Водолей (славянска) и други. В тях човешкото съзнание се проявява и еволюира през степени на колективно, индивидуално, висше колективно и космическо. Според Петър Дънов от 1914 година човечеството навлиза в епохата на Водолея, тоест осъществява еволюционен преход от Пета към Шеста културна епоха в рамките на Пети период. В него водеща в еволюционен смисъл е индоевропейската раса. През настоящия междинен етап се правят първи стъпки във висшето колективно съзнание. Една от неговите социални форми е постигнатият чрез висшите аспекти на любовта живот за Цялото. Разширеното колективно съзнание, осъществяващо живота за Цялото, се разглежда като атрибут на предстоящата Шеста (Славянска) културна епоха и на произтичащата от нея бъдеща Шеста раса. Шестата раса ще се прояви в бъдещия Шести голям период и ще реализира в още по-голяма пълнота културата на любовта.[12]
Психологичният аспект на човешкото развитие според Петър Дънов е последователната трансформация през четири културологични архетипа: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик.[13] Преходът към последния се схваща като съвкупност от школски езотерични методи, целящи преобразуване на представно-понятийното съзнание в образно (имагинативно), и се обозначава с термина „разцъфтяване на човешката душа“. Езотеричният ученик трайно свързва съзнанието си с Христос, непрекъснато го преживява в своята мисловна, емоционална и волева сфера, и постоянно се учи от това, което той върши в него. По този начин съзнанието на ученика, и специално неговото етерно тяло, естествено се приема за обект и субект на така нареченото. „Второ пришествие на Христос“.
Основни методи за духовна работа в Школата на Всемирното бяло братство са молитвени събрания, музикални и дихателни упражнения, четене на Словото на Учителя, посрещане на изгрева на слънцето, Венера, Сириус и други небесни обекти, планински екскурзии, живот в братски общности, годишни събори и други. Специални методи са Заветът на цветните лъчи на Светлината, работата с езотеричния символ Пентаграм, и танцът паневритмия. Всички методи се схващат като езотерични практики за преживяване на Христос посредством целостта на човешкото същество и специално чрез неговото етерно тяло.

Христология

Петър Дънов говори преди всичко за божествената същност и изява на Христовото същество. Той най-общо казано определя Христос като Божествено космично същество, идващо от централното слънце на нашата Галактична система, което слънце Дънов нарича с името Алфиола. Според Дънов Христос е колективен Дух, сбор от всички Синове Божии. Той утвърждава максимата: "Христос е Глава на Великото Всемирно Братство", като изтъква, че Христос е един и неделим, и представлява в макрокосмичен и психологичен план най-пълната изява на Любовта като принцип в Битието. Под термина Велико Всемирно Братство Дънов разбира организъм, съставен от еволюиралите човешки души и девет ангелски йерархии. Виж цитираните текстове в уикицитат: [2]
Петър Дънов категорично отхвърля второ физическо въплъщение на Христос. Той изтъква, че възгледът, че Христос ще се роди отново като малко дете, е неправилен и твърди, че днес Христос не може да се роди от жена. Дънов смята, че Христос се е родил и се ражда в сърцата и в душите на хората, при това едновременно в много души. Белегът, по който може да се различи това раждане на Христос вътре, е че човек ще бъде полезен както за себе си, така и за окръжаващите, ще настъпи едно вътрешно оживление и възкресение, така нареченото пробуждане на човешката душа, а хората ще си подадат ръка като братя. [3]
Петър Дънов се защитава срещу нападките на някои православни изследователи, които го набеждават, че се е самообявил за прероден Христос: "Понякога казвате: „Господин Дънов дали е Христос, или Христос е в него?” Ще ви кажа: Христос не съм. Но Христос е в мен. Ако бях Христос, за когото ме мислите, щях да управлявам целия свят; щом не съм такъв човек, не съм и Христос. Христос не е на физическия свят.” [14]
Дънов говори за Второто пришествие на Христос в така наречения Астрален план в настоящата епоха. Той смята, че няма епоха в човешката история, в която Христос да е работил така. Според него в настоящето Христос е слязъл по-ниско, в Астралния и Етерния свят, по-близо до материалния свят. Дънов смята, Христовият Дух ще започне да се вселява в подготвените души, като това вселяване може да се различи, като се съзерцава във вътрешното мисловно поле на съзнанието и в социалния живот проявата на Христовите Добродетели.[4]

Принос към окултизма  

В периода 1901-1912 г. Петър Дънов провежда квазинаучни френологични изследвания върху избрани представители от българския народ. По-късно част от резултатите са изложени в неговите неделни проповеди, а с откриване на езотеричната школа на Всемирното бяло братство през 1922 се демонстрира цялостният му подход към така наречените окултни науки за себепознание – астрология,хиромантия, физиогномия, френология, кабала и други. Неговата оригинална методология в тази област включва следните основни принципи:
  • дава импулс на окултния ученик сам да изучава традицията на дадена окултна наука, коригирайки и насочвайки учебния процес и изследователските търсения;
  • забранява използването на окултните науки за персонална оценка и критика;
  • дава импулс за така нареченото еволюционно развитие на тези псевдонауки: към тях не трябва да се подхожда обективистично и позитивистично, а трябва да служат за развитие на добродетели в човешката душа и да помагат за раждане и познание на така наречения Вътрешен Христос;
  • утвърждава подход на синтез между различни окултни науки; например, според Дънов за да се схванат цялостно детайлите от даден хороскоп, човешка длан, лице или френологични параметри на череп, е необходимо да се проверят, обобщят и синтезират конкретни резултати от астрологичен, хиромантичен, физиогномичен, френологичен или друг анализ.
Някои негови идеи и подходи в цитираните окултни науки са използвани от Варненската астрологична традиция за създаване на така наречения триизмерен модел на хороскоп – смятан за иновация в астрологичната методология.
Според Дънов:
  • Съзнанието може да се движи и то с различни скорости - по-ниски и по-високи от скоростта на светлината.
  • Светлината е жива. Светлината също има съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание.
  • По светлината на слънчевия спектър би могло да се познае има ли същества на Слънцето, или няма.
  • Ако се направи средата на мислите по-рядка или по-гъста те ще претърпят пречупване.
  • Волята представлява строго определено движение в съзнанието - наклон в съзнанието.
  • Атомите имат съзнание и тяхното съзнание еволюира в зависимост прехода им през различните природни царства: минерално, растително, животинско и човешко.

Музикално творчество  

Петър Дънов учи музика и цигулка през 80-те години на 19 век. През първото десетилетие на 20 век Петър Дънов започва да композира по библейски и свои текстове песни, наричани по-късно „братски песни“, а от 1922 г. дава в двата окултни класа на своята Школа песни и мелодии, които нарича окултни музикални упражнения. Според него те са метод за работа на езотеричния ученик и са предназначени да тонизират и хармонизират неговите психични процеси. Някои от текстовете на музикалните упражнения са на измислен, обявен от него за свещен протоезик, който Дънов нарича ватански и го определя като първичен език на човечеството.

Отглас в света  

Разпространение на учението  

През 40-те години на 20 век учението му става популярно в някои европейски страни като Франция и Литва, а през 70-те години навлиза в Русия, Канада и САЩ. През последното десетилетие на миналия век негови ученици и последователи се появяват въвВеликобритания, Германия, Австралия и Конго.
През 1995 последователи на Всемирното Бяло Братство в България юридически регистрират организация с идеална цел „Бяло Братство – България”, която се ръководи от Върховен братски съвет със седалище София. Извън пределите на страната съществуват десетки духовни центрове, най-голям от които е френският център в Бонфен. Той е основан през 1953 г. от Михаил Иванов (1900-1986) – ученик на Петър Дънов, наричан от последователите си Омраам Микаел Айванов.

Духовно и културно влияние  

Творчеството и дейността на Дънов са обект на изучаване и анализи от учени и духовни водачи.[15]
  • По повод годишнина от рождението на Алберт Айнщайн през 1989 г. Френското национално радио излъчва предаване с негови изказвания, между които е и следното: „Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред духовния учител Петър Дънов от България.”[16]
  • Според мемоарите на Боян Боев, един от учениците на Петър Дънов, в разговор с него в Мюнхен през 1910 Рудолф Щайнер, основателят на антропософията, му казва: „На славянството е определено велика мисия. То, и в частност България, ще допринесе много за духовното повдигане на човечеството. Върнете се в България, там има мощно духовно движение, начело на което стои велик духовен посветен.”
  • Джиду Кришнамурти, лидер на Теософското движение, отхвърля идеята да бъде провъзгласен за Майтрея и Христос и споделя пред участници в световен теософски конгрес в Холандия, че Мировият учител е в България.Последното в това твърдение се отнася към събора от 2-ри август 1929 в Оммен,Холандия и рязко противоречи на речта произнесена от Кришнамурти в този ден по повод разпускането на "Ордена на Звездата".[5]
  • Алфред Лемоние, професор от Тулузкия университет, Франция, при посещението си в България се обръща към Дънов с думите: „Ние дойдохме да Ви благодарим от всичката си душа и всички си дух, също така и да Ви искаме нови благословения, съвети, пример, физическа, морална и интелектуална сила, за да можем по-добре да служим на Цялото.”
След 1925 г. учението на Дънов придобива световна популярност чрез редица публикации във вестници, списания и книги.
  • В Италия Алдо Лавини публикува в списание ”Ил Месаджеро дела Салуте” (1927) обширна биография и проучване за дейността на Петър Дънов. Излизащият в Палермо вестник „Алфа”, орган на Сдружението за психически експериментални науки, го нарича мистичен апостол на християнството в своята пълнота и величие. В Локарно издателство „Йога” подготвя и издава девет избрани беседи в превод на поетесата Мара Белчева и уводни думи на професор Джино Сордели. Луиджи Белоти, директор на Италианската академия за наука, литература и изкуство, в слово при откриването ѝ (24 октомври 1929) провъзгласява Учителя Петър Дънов за неин духовен ръководител.
  • В Чехословакия списание „Ди Глоке” публикува негова биография, а философът Рудолф Буркерт в книгата си “Божието царство на земята” го нарича „Пророк на бялата раса“.
  • В Германия вестник „Реформблат” отпечатва статия под заглавие „Предвестници на новата култура”, в която за Всемирното бяло братство се казва: „Истинската стойност на това движение не е само в неговите идеи, но и в непоколебимата му сила да се реализират тези идеи в живота.” Там е представен като „красива фигура, дишаща доброта.” Германското движение „Меншхайтспартай” (1932) се обявява за част принадлежност към Всемирното бяло братство в България.
  • Агнеса Хофман, деятел на Католическата либерална църква в Холандия, посещава България през 1928 година и споделя: „Аз дойдох да се срещна с Учителя Петър Дънов. Малко са Учителите на човечеството.”
  • В САЩ са публикувани на английски деветнадесет негови беседи, отбелязани с отзиви в пресата.
  • В Канада списание „Торч“, орган на Канадското астрологическо общество, публикува отзив за беседата „Великият закон”: „По своите достойнства тази малка книжка няма равна на себе си в цялата американска ораторска литература. Авторът е проникнал дълбоко в работата на духовната алхимия на вселената, показва как всяка добродетел спомага за изграждане на индивидуалното и общото благо на човечеството.”
  • В Полша списание „Хейнал” публикува отзив на Агни Пилшова: „Има много окултни школи по света, но тази в България се отличава с нещо специфично. Тя се старае да упражни възпитателно въздействие върху обществото чрез добрия си пример.”
  • В Швейцария пресата отпечатва отзив за книгата на Георги Радев „Учителят говори” (съставена по текстове на Дънов): „Никога досега не сме срещали толкова истини, изнесени в такава сбита форма, така живо и красиво.”
  • Във Франция Михаил Иванов, един от най-ревностните му ученици, създава през 1953 г. в Бонфен Всемирно бяло братство[17] , което в следващите години разгръща десетки духовни центрове по всички континенти. Последователите на Иванов практикуват паневритмия и специално изучават „мистичния български език”, за да пеят в оригинал музикалните упражнения на Дънов.
  • След демократичните промени в България стотици хора от цял свят посещават ежегодния дъновистки събор край Седемте рилски езера, за да участват в „Школата на Планината” и да изпълняват свещения за дъновизма танц паневритмия.
  • През 2005 г. интернет сайт, посветен на Дънов, стартира инициатива за многоезично превеждане на неговото литературно наследство на руски, немски, английски, испански, френски, полски и други.

Отношението на Православната църква към Петър Дънов  

Създаденото от Дънов учение претендира да е християнско, но е в противоречие с Никейския символ на вярата[18], който се приема от почти всички християнски църкви (католически, православни и протестантски). Поради тази причина се разглежда от повечето християнски църкви като синкретично теософско учение или ерес.
Българската православна църква не приема идеите на Петър Дънов - неговата езотерична доктрина се основава на принципите на причинно-следствената зависимост и закона за реинкарнация и карма с цел усъвършенстване и повдигане на човешката душа все по-близо до Христовото съвършенство – принципи, напълно противоречащи на християнската доктрина. Обвързаността на учението на Петър Дънов с противоречащия на християнските норми окултизъм е още една от причините Православната църква да го обяви за еретическо.
На 7 юли 1922 г. Архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от нея, а учението му – „за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал”. Някои негови последователи също са отлъчени от Църквата. Главно обвинение срещу него е, че се идентифицира с Христос, въпреки недвусмисленото му изказване от 8 август 1920 г.:
  • „Не търсете Христа на физическото поле; не Го търсете и в един човек, защото Той е във всички хора. Само че там, където се проявява Христос, ще видите интензивна Светлина. Христос е един и много. Понякога казвате: „Г-н Дънов дали е Христос, илиХристос е в него?” Ще ви кажа: Христос не съм, но Христос е в мен. Ако бях Христос, за когото ме мислите, щях да управлявам целия свят. Щом не съм такъв човек, не съм и Христос. Христос не е на физическия свят.”
За неговата реакция твърденията са противоречиви: че не излиза публично в своя защита и не коментира събитието, а от друга страна, неизвестно къде и пред кого бил визирал единствено идеала на Великото всемирно братство: „Нека се реши този въпрос от Православната църква: възкръснал ли е Христос в Православната църква, приета ли е Любовта в Православната църква? Една църква има в света. Но вън от църквата е Всемирното Бяло Братство – то е по-високо от църквата. Но още по-високо от Всемирното Бяло Братство е Царството Божие. Следователно църквата е първото стъпало, Всемирното Бяло Братство е второто стъпало, а Царството Божие е третото стъпало – най-великото, което трябва да се прояви.” (24 юни 1923)
На събора на дъновистите през 6-15 август 1922 г. с участието на около 300 членове, се стига до сериозен конфликт с представители на Православната църква. Светият синод на БПЦ изпраща на събора своите пълномощници архимандрит Евтимий Сапунджиев и руснака М. Калнев. Според спомените на очевидци е решено да се проведе публичен диспут между православните богослови и Дънов, за което имало специална обява пред търновското читалище “Надежда”. Относно събитията, в читалището, версиите на засегнатите страни са различни. Архимандрит Евтимий и М. Калнев твърдят, че П. Дънов се уплашил от тях и неговите последователи са осуетили диспута. Според дъновиста Н. Дойнов, П. Дънов направил толкова убедително изявление, че след него никой не посмял да вземе думата. Всички свидетели са единодушни, че на предложението за диспут Дънов е отговорил с контрапредложение да се качат на Мусала и там да проведат полемиката.

Българската философска и теологична мисъл за Петър Дънов 

Учението на Петър Дънов е обект на теологични и философски анализи. През 1917 г. теологът Даниил Ласков публикува във вестник „Духовна култура” статиите: „Какво нещо е теософията” и „Как гледа Библията на теософския спиритизъм и окултизъм”, а през 1922 г. излиза книгата му „Петър Дънов и неговото учение”, в което дъновизмът се определя като „сбор от езически суеверия, теософски спиритизъм и окултизъм”. През 1929 г. Ангел Томов анализира в списание „Философски преглед” религиозно-философската концепция на учението, изтъквайки, че то може да бъде разбрано само като съставка на мистичната вълна на новото време, характеризираща се с растящ интерес към спиритизма и с настъпателно движение на теософията и на различните окултни школи и мистични общества в света. (Виж списание "Философски преглед", 1931, кн. II) По-късно авторитетният ремкеанец професор Димитър Михалчев публикува последователно в същото списание студиите „Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов” (1930) и “Против дъновизма като теософско учение” (1931). Според него става дума за пантеистична метафизика, която увлича масите в мистицизъм и ги прави „загубена част от народа” за държавата и нацията.(Пак там) През 1940 г. психиатърът доктор Кирил Чолаков, ученик на Михалчев, публикува в списание „Душевно здраве” три критически статии, в които дава на Петър Дънов и многохилядните му последователи клинични диагнози.
Марксическата философия след 1944 г. разглежда Петър Дънов като основоположник на „специфично българско теософско учение” в условията на буржоазното общество. Последователите му се определят като хора „глухи и слепи към болките на епохата”.
В края на 20 век някои неформални философски кръгове в България[19] предлагат метода на структуралистична реконструкция в интерпретацията на текстовете на Петър Дънов. Според тях, те са построени на троичен диалог Христос-Аз-Другия, което позволява да бъдат видени отвътре и да бъдат преживени като Слово или морално събитие. Изтъква се, че само структуралистичнатаинтерпретация ги прави научно разграничими от други езотерични или религиозни текстове, тъй като в литературата на православното християнство, теософията и източния окултизъм не може да бъде открита морфологията Христос-Аз-Другия.
В противоположност на обвиненията за безструктурност на проповедите на Петър Дънов се обосновава т.нар. музикален принцип, схващан като духовна практика на така наречения езотеричен ученик, при която четенето и/или слушането на Словото на Дънов одухотворява интелектуализма на съвременното съзнание, възвръща в него живота на така наречената космическа интелигентност. Чрез този метод според дъновистите ученикът непосредствено преживява онова, което Учителят, като принцип на Светия Дух, върши в него.

Отношение на българската държава към Петър Дънов  

Петър Дънов и Всемирното Бяло Братство по принцип не участват в държавни институции и политически структури. Въпреки това те са били обект както на интерес, така и на репресии от страна на политици, държавници, партии, армия и полиция. По време на военния период от първата половина на 20 век (1912-1918) повечето от учениците и последователите му са мобилизирани в българската армия и по негови наставления носят, пришити във военните си куртки, Добрата молитва и Псалм 91. През август 1915 г., в хода на Първата световна война, Търновското военно комендантство разтурва годишния събор на Всемирното Бяло Братство и принуждава Петър Дънов да напусне града.
На 13 юли 1921 г. Министерството на вътрешните работи на България утвърждава устав на Общество „Бяло братство” в Русе и на практика това е първа юридическа регистрация на последователи на Всемирното бяло братство. През 20-те години на 20 век Петър Дънов трайно пребивава в София на улица „Опълченска” №66, в непосредствено съседство с дома на комунистическия лидер Георги Димитров. Според мемоари на съвременници Димитров неколкократно се е укривал от полицията в квартирата на Дънов. [20]
Дошлото на власт след преврата на 9 юни 1923 правителство на Демократическия сговор не дава разрешение за годишен събор на Всемирното бяло братство. На 21 юли 1925 година Дънов е призован за разпит в столичната Обществена безопасност. На 2 октомври1937 г. официално е призован да отговори писмено и подробно на въпроси относно отношението на неговото учение към църквата,държавните институции, армията, обществения строй, брака, семейството и морала. Отговорите му са докуметирани и запазени.
След 9 септември 1944 година Георги Димитров лично се разпорежда върху Дънов и последователите му да не се осъществяват никакви репресии. Главния секретар на Министерството на Външните Работи – Михаил Георгиев, докладва на Димитров, че Бялото братство се ползва с известност и авторитет в чужбина, и каквито и да било репресивни мерки срещу него биха били възприети негативно от света. По онова време Братството вече има и свои последователи в Русия. Това е и една от причините четири години след установяване на комунистическия режим в България Министерството на външните работи да признае Всемирното бяло братство за „верска общност” (23 януари 1948 година). Но след смъртта на Георги Димитров, през октомври 1956 година Министерството на външните работи отменя решението си и органите на Държавна сигурност приемат мерки за разформироване на тази “секта.”
През юни 1948 г. е одържавен парцелът в Изгрева, върху който е разположени салонът за молитвени събрания и е предоставен в собственост на посолството на СССР. На 6 декември 1957 г. с прокурорска заповед за обиск от „Изгрев“ е иззета цялата налична литература, а през август 1958 г. Софийският градски съвет одържавява всички парцели, собственост на жителите на Изгрева. След обиски по домовете на видни членове на Братството е иззета много литература и архиви. Въпреки заповедта да бъдат унищожени тези документи, по лична инициатива на някои от служителите, част от литература е съхранена. Елена Михайлова, сестра на Георги Димитров и съпруга на Вълко Червенков, протестира пред органите на милицията.
След демократичните промени в България Министерският съвет утвърждава устав на Общество „Всемирно бяло братство” (7 ноември 1990), а през 2001 г. публикува удостоверение, според което Обществото в никакъв случай не може да бъде квалифицирано като секта, а е вероизповедание, възникнало на българска основа с почти вековно присъствие в България.[21]

Литература  

  1. Методи Константинов, Боян Боев, Мария Тодорова, Борис Николов. Учителя. ИК Бяло Братство, София, 2005
  2. Георги Радев. Учителят говори. ИК Алфадар, София, 1998
  3. Учителя Беинса Дуно. Завета на цветните лъчи на Светлината. ИК Бяло Братство, София, 2004
  4. Учителя Беинса Дуно. Паневритмия. ИК Бяло Братство, София, 2005
  5. Учителя Петър Дънов. Изворът на Доброто. ИК Роял 77, Варна, 1992
  6. Учителя Беинса Дуно. Разговори при Седемте рилски езера. Кралица Маб, София, 1993
  7. Учителя Беинса Дуно. Акордиране на човешката душа, том I, II и III. ИК Бяло Братство, София, 2002
  8. Учителя Беинса Дуно. Великата майка., ИК Бяло Братство и Роял 77, Варна, 1998
  9. Учителя във Варна. Документална хроника, ИК Бяло Братство, София, 1999
  10. Учителя Петър Дънов. Той иде. ИК Бяло Братство, София, 2004
  11. Учителя Петър Дънов. Разумното сърце. Поредица Българска класика, том 59. ИК Захарий Стоянов, София, 2003
  12. Милка Кралева. Учителят Петър Дънов. Живот и учение. ИК Кибеа, София, 2001

Критика на дъновизма  

  1. Йоан Истиннолюбиви. Учението на Учителя Дънов, С., (1922).
  2. Православов, Н. Дъновизмът от социално гледище, С., (1922).
  3. Евтимий, архим. Писма за дъновизма, Писмо I и II. Изд. 2. С., Гутенберг, 1923, 88 с.
  4. Калнев, М. А. Християни ли са П. Дънов и неговите последователи, Духовна култура, 1923, No 16-17, 1-21.
  5. Войнов, дяк. Ив. Критика на Дъновото окултно-теософско учение. Разговор с един дъновист, Варна, Просвещение, 1925, 48 с.
  6. Ласков, Д. Т. Религиозното и нравственото учение на Петър Дънов. С., 1922.
  7. Калнев, М. А. Вероучението на Дънов. Дъновистите пред съда на Св. Божие Слово, С., 1927.
  8. Михалчев, Д. Против дъновизма като теософско учение, Философски преглед, 3, 1931, No 2, 120-147 (същото в: Михалчев, Д. Избрани съчинения. С., 1981).
  9. Чолаков, К. Именити психопати. Петър Дънов, Душевно здраве, 1940, с. 160.
  10. Ценков, Б. Антинаучна и реакционна същност на дъновизма, С., 1960.
  11. Златев, К. Личността и учението на Петър Дънов, С., 1994.
  12. Асенов, Бончо. Религиите и сектите в България, С., Полиграф, 1998, 384-399.
  13. Стефанов, П., архим. Концертът свърши. Живот и учение на Петър Дънов. – Прозорец, 2004, № 3, 21-23;http://www.prozoretz.bg.
  14. Висарион, йеромонах, "Ванга и Дънов - предтечи на антихриста", представяне на книгата, http://blip.tv/file/4926033

Външни препратки  

Pravoslavieto.com
в
Етикети: ,

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)