Софроний Врачански - основоположник на новобългарската книжнина

През втората половина XVIII в., макар че във възрожденската литература все още водеща продължава да бъде наложената от Партений Павлович, Христофор Жефарович и Паисий Хилендарски линия, започва да се проявява осезаемо обогатяване и разширяване на съществуващите жанрове. Все по-явен става стремежът за преодоляване на старата затвореност, задълбочава се интересът както към родната българска история, така и към миналото на съседни и далечни народи. Като водещи центрове на книжовна дейност се налагат атонските манастири Зограф и Хилендар, Рилският манастир, манастирът в Нямц (дн. Молдова). В жанрово отношение бележити последователи на Паисий са анонимният зографски монах, автор на „Зографската история“, и йеромонах Спиридон, автор на завършената през 1792 г. „История во кратце о болгаском народом словенском“. Към този период могат да се споменат и имената на Димитър Попски, написал ода за Софроний, на Никифор и Йеротей, които съставят сборник, състоящ се от няколко стихотворения, на Марко Теодорович, на Атанас Нескович и поп Пунчо и редица други деятели на българския духовен живот.  Но безспорно най-талантливият и продуктивен български книжовник от края на  XVIII в. и началото на XIX в. е Софроний Врачански (1739-1813 г.).




           Роден в Котел със светското име Стойко Владиславов, Софроний Врачански произхожда от богат род на джелепи (търговци на добитък). Учи в родния си град, като детството му е изпълнено с много неволи – малък остава кръгъл сирак, а малко след като е осиновен от чичо си и леля си, умират и те. През 1762 г. по настояване на котленските първенци Стойко е ръкоположен за свещеник, но истинското духовно съзряване на младия свещеник настъпва след срещата му с Отец Паисий през 1765 г., когато се запознава и с неговата бележита творба „История славянобългарска“. Затова не е учудващ и фактът, че след като я преписва, той я поставя в олтара на местната черква като национална реликва. В средата на 70-те години той пътува до Атон и въпреки краткия си престой успява да усети витаещата там възрожденската атмосфера, а и вероятно да се запознае с българските ръкописи в монашеските библиотеки. Под влияние на патриотичните идеи и благодарение на будната котленска среда Софроний се отдава на просветна дейност, като в продължение на 20 години учи котленските деца на четмо и писмо, подготвяйки десетки от тях за свещеници и учители. Освен това, впоследствие подпомага и тяхната дейност, снабдявайки ги с книги и требници. Тези му дела не остават за дълго скрити от османските власти и гръцкия владика, което го принуждава да бяга първо в Карнобат, а после в Карабунар. След две трудни години той се прибира при децата си в с. Арбанаси, близо до гр. Търново. Но трудностите и неволите не сломяват будния и жилав котленец, който продължава своята книжовна дейност, преписвайки главно ръкописи.
Nedelnik-Cover
Корицата на „Неделник“
           През 1794 г. Софроний е ръкоположен за епископ на Врачанската епархия, която по това време е център на междуособни войни и кърджалийски нападения. Това обяснява и защо подобна висока длъжност е избягвана от гръцкия клир. Въпреки трудните условия и издевателствата на воюващите армии, Софроний отново се отличава, като проповядва на родния си език – нещо невиждано за селяните до този момент. След едно пътуване до Видин му става ясно, че няма как да се върне във Враца поради разрастващите се размирици и решава да се пресели във Влашко, където остава до смъртта си през 1813г. Там той се отдава изцяло на книжовна дейност. През 1806 г. в Римник Софроний Врачански отпечатва първата книга на новобългарски език. Тя представлява сборник от неделни и празнични поучения, озаглавен „Кириакидромион“ или „Неделник“. Книгата съдържа буквални преводи от гръцки език, но благодарение на достъпността на използвания език и популярното изложение добива особена популярност.  Под влияние на възрожденските идеи нейният автор превежда от гръцки и „Театрон политикон“, „Езоповите басни“ и „Митология на Синтип философ“.
паметник_на_софроний_врачански_във_враца
Паметник на Софроний Врачански в гр. Враца
           Връх в неговото творчество, обаче, е автобиографичната му творба „Житие и страдание грешнаго Софрония“, за която се предполага, че е написана в първите години след пристигането му в Букурещ. Тя е обнародвана за първи път от Георги Раковски през 1861 г. по препис, който получил от Виктор Григорович. В нея Софроний чрез разказа за своя живот дава описание на българското общество през втората половина на XVIII в. и началото на XIX в. – социално-политическото и културно му развитие,  българо-гръцките и българо-турските отношения, кърджалийските нападения и сблъсъците между централната власт и местните управители.  Софроний продължава установената от дамаскинарите традиция за писането на разбираем за народа език. Вдъхновен от новите възрожденски идеи, той мечтае за реформирано общество, преодоляване на средновековните порядки и невежеството. Всичко това насочва към мисълта, че „Житие“-то е модерна светска книга, която бележи важен момент в новобългарската литература с възрожденските си идеи за налагане на новобългарския език и развитието на мемоарната проза.
           Чрез многообразната си дейност – на духовник, проповедник, просветител, патриот и преди всичко книжовник, Софроний Врачански се налага като естествен и достоен продължител на възрожденските идеи на своите предшественици. Във времена на масова неграмотност сред поробеното българско население, Софроний не се ограничава само с това, което му дава килийното училище, и не спира да се самообразова и усъвършенства.  Така може да се обобщи, че ако Паисий обръща внимание на връзката език – народност, Софроний в духа на просвещенските идеи я надгражда, като обвързва езика и с нуждата от образование. Постижение на твореца от Котел е налагането на печатната книга, с която се слага край на средновековната традиция за ръкописното разпостранение като неефикасна във времето на духовен подем, когато знанията трябвало да стигнат до широк кръг читатели. Надали ще звучи пресилено твърдението, че Софроний Врачански е първият български писател с широк литературен и обществен кръгозор, с трайни интереси към писателския труд, с богато литературно творчество, пишещ разбираемо и достъпно за широки маси от българското население.