Философията на Аристотел

Аристотел е един от основните представители на Античната философия. На него философското знание “дължи” едно “гениално обобщение на постиженията на научното изследване в древния свят” (Р. Радев, “Антична философия”. Ст. Загора.1994, стр. 441). Определят го и като най-крупния представител на философията през епохата на робовладелския строй. “Ако се потърси родоначалникът на “конституцията” на европейската философска мисъл, то изборът справедливо трябва да падне върху Аристотел” (Р. Радев, Е. Панова, “Велики философи”.С.1999, стр. 65). Като теоритик на ораторското изкуство Аристотел е споменат по достойнство заедно с философи като Горгий, Исократ и Платон в книгата “Красноречието” на Кирил Василев. В “Гръцката цивилизация” Франсоа Шаму нарича Аристотел “законодателят на западната мисъл” и подчертава, че всичките Платонови ученици са засенчени от могъщата му личност. Юстайн Гордер, запознавайки 14-годишната Софи с древния мислител, го представя като “педантичен почитател на реда, който искал да подреди понятията на хората”. Философията на Аристотел, неговите трудове и целият му живот оставят светъл отпечатък в историята на древногръцката философия, който поставя основите на редица философски открития и заключения през вековете.
Биографични данни за Аристотел
       Аристотел е роден на Халкидическия полуостров в Стагира през 384 г. пр. Хр. Баща му е придворен лекар, естественик, при македпнския цар Аминт III, (в някои източници Аминт II) умира, когато Аристотел е 15-годишен. През 367 г. пр. Хр. се преселва в Атина и постъпва в Платоновата академия, където остава до смъртта на своя учител през 347 г. пр. Хр. Приживе Платон позволява на Аристотел да го замества в преподавателската му дейност. След конфликт, породен между учениците на Платон, схоларх на Академията става племенникът му Спевсип, а Аристотел напуска Атина заедно с Ксенократ. В продължение на 5 или 6 години философът пребивава в Малоазийска Гърция - първо в Асос, по покана своя приятел, тирана на Атарнея  - Хермий, а след това в Митилена на остров Лесбос при свой стар съученик Теофраст. В Асос Аристотел се жени за дъщерята на  Хермий Питиада, от която по-късно има дъщеря. През 343 или 342 г. пр. Хр. става учител на Александър Македонски и в продължение на 4 години му преподава естествени науки, философия, гръцка литература и изкуство и го приобщава към духовната култура на древноелинската цивилизация. След това Аристотел прекарва 2 или 3 години в Стагира, където ръководи възстановяването на своя град. През 336 г. пр. Хр. Аристотел се установява отново в Атина, където през 334 г. пр. Хр. основава собствена философска школа, известна като Перипатетическа, наричана е също и Ликей. В школата Аристотел води акроаматически (за напреднали) и екзотерически (за начинаещи) лекции.  В Атина, начело на школата, той прекарва 12 години. Създава една от първите библиотеки в античния свят. Жени се повторно - за Херпила, от която има син Никомах. След смъртта на Александър Македонски през 323 г. пр. Хр. в Атина започва разправа с всички, свързани с промакедонската политическа линия. Аристотел е обвинен в богохулство, след което напуска Атина, оствяйки на свое място Теофраст за схоларх на Ликея. През 322 г. пр. Хр. се установява  в имението си в Халкида на остров Евбея,  където на 62-годишна възраст умира.
Философията на Аристотел и другите науки
Теологическите и телеологическите представи на Аристотел
        Аристиотел изгражда теория, според която същността или субстанцията се намира в самите неща. Той разработва теорията на четирите вида причини: материална причина или материя, формална причина или форма, произвеждаща причина и крайна причина или цел. Аристотел определя формата и материята като “онова, от което се състоят нещата”, като материята е “последния субстрат” на всяко нещо. Причината в единия смисъл означава материала, влизащ в състава на вещта. И втория вид причина е формата, формалната причина, всяко нещо е оформена материя. Аристоел твърди, че формата съставлява “същността” на битието, с което се разкрива сближаване с “линята на Платон” – откъсване на формата от материята. Материята съдържа в себе си възможност за развитие и се нуждае от оформяне. Благодарение на въздействието на формата тя се актуализира и се превръща в действителност. Според Аристотел “крайната” причина е “това, зареди което” стават всички природни явления. Той твърди, че всяко природно явление съдържа в себе си предвечната вътрешна цел (“ентелехията”) на своето развитие. В това проличава присъщото на Аристотеловата философия идеалистическо тълкуване на природните явления по образеца на целеустремената дейност на човека. За да поясни теорията си, той прави следнто сравнение: архитект, който строи дом и самото изкуство на архитекта... изкуството е произвеждаща  причина; планът е формата, строителният материал – материята, завършената сграда – целта. Материята и формата се разглеждат в тяхното единство, в което се състои диалектическата тенденция на тези положения на Аристотел. Той развива мисълта за взаимнта връзка на формата и материята, за развитието на природните явления като оформяне на материята.

         Разглеждайки природата в движение, той разбира това развитие като процес на оформяне на материята, като преминаване на възможността в действителност. Аристотел оприличава развитието на природата  с човешката дейност, разглежда природата антропоморфично. Но възгледът му игнорира качествената разлика между органическия и неорганическия свят, между природата и обществения свят. В това разбиране на природата обаче едновременно се заключва диалектиеската догадка за развитието на природата.

         Според Аристотел катко в статуята скулпторът превръща в действителност възможността, съдържаща се в необработения къс мрамор, така в растението се актуализира възмжността, затворена в семето. Тези негови догадки и опитите му да обясни диалектиески природните явления остават само примери на стихийно прилагане на диалектиката.

        В противоречие с диалектическата догадка за единството на формата и материята във философията на Аристотел се проявява и антидиалектическото им откъсване една от друга. Той смята материята за пасивна и безформена, а формата за активно, дейно начало, кеото прави нещото това, което е. Тази тенденция да се противопоставя формата и материята и да се превръща формата в същност на всяко битие е пример за отстъплението на древногръцкия мислител от материализма към идеализма. Оприличаването на развитието на природата с човешката производствена дейност довежада Аристотел до възгледа, че в природните явления формата предшества материята. Според Аристотел, както архитектът трябва предварително да има план на постройката, за да строи дом, така се извършва и развитието в природата: формата предшества осъществяването на природните явления.

        В учението на Аристотел за “ентелехията”, за “формата на всички форми”, за световния разум, за бога – се разкрива неговият идеализъм, който прераства в теология. Световният разум, наричан “първият двигател” е формата, която съвсем не е свързана с материята. Същевременно това е крайната причина, целта на всички природни явления и тяхната произвеждаща причина. Според Аристотел “първият двигател”, бидейки сам неподвижен, привежда целия свят в целесъобразно движение. Теологическите и телеологическите представи на Аристотел, противоречащи на всичко прогресивно, което се съдържа в неговта “енциклопедична наука”, се сближават с “линията на Платон”.
Аристотеловото учение за материя и форма

       Идеализмът на Аристотел се различава от Платоновия. Платон изгражда цяла система на идеализма, докато Аристотел изказва идеалистчески възгледи, влизайки в противоречие с материалистическата тенденция на своята натурфилософия и на своята теория на познанието. Отхвърляйки Платоновия свят на “идеите”, Аристотел признава природата и материалния свят за реален предмет на познанието и за източник на опита и усещанията. Според неговото учение дейността на усещанията е насочена към единичните неща и природни явления. Това, което причинява усещането, се намира вън от съзнанието на хората, в материалния свят. А самото усещане според теорията на познанието на Аристотел представлява “възприемане на осезаемите форми без материя”. Той го признава за отпечатък на формата на позанаваемите предмети, а същевременно смята усещанията за източник на теоритическото мислене и понятията, с което изказва материалистическо сенсуалистко положение. Твърди, че усещанията дават знание само за единичното, а задача на науката е познанието на общото в единичните неща. Следователно най-високото стъпало на знанието са произлизащите от усещанията понятия.

         Отделните усещания според Аристотел се обединяват на едно място – в сърцето. В резултат на повтаряемостта на усещанията се образуват общите представи. Дейността на разума, на теоритическото мислене се състои в намирането на общото в отделното. Материалистическият сенсуализъм на Аристотел се проявява в неговото твърдение, че пьтят на науката започва от прдметите, които действат на сетивата, и довежда до законите, които разумът познава. Сетивата дават представа за конкретните предмати, а разумът, разлагайки ги на най-прости съставни елементи, намира общото между тях. Наука за единичното, многообразно и вечно изменящо се, не съществува, защото може да има само наука за общото. Така според Аристотел този, който не усеща, не познава и не разбира нищо.
Идеализмът на Аристотел

       В своите философски възгледи Аристотел се колебае между идеализма и материализма. В историята на философията значителна роля играе неговата критика срещу Платон. Аристотел доказва безплодността на Платоновото учение, което въвежда за всяко нещо неговата “идея” - вместо действително обяснение на природните явления,  то само удвоява броя на предметие, които трябва да бъдат обяснени. Ако се обясняват нещата с помощта на “идеите”, трябва да се признаят “идеите” за причини на нещата, но Платон отрича причинната връзка между “идеите” и нещата. Според мисълта на Аристотел Платоновите “идеи” не могат да обяснят движението в природата. Платон нарича “идеите” образци на нещата, поетическа метафора според Аристотел, която няма философско значение. За всяко нещо може да има няколко “образци”, следователно трябва да има и няколко негови “идеи”. Може да има “идея” за човека като двуного, “идея” за човека като живо същество и “идея” за човека като човек. Това говори за безполезността на Платоновата теория по отношение на науката.

         Платон нарича висшата и първа причина “божественото”. Става въпрос за висшето в областта на свръхестественото, в “идеята”, която е причина за съществуването и явяването на всичко съществуващо, т. е. причина за всичко, наречена още “благо”.

          Платоновите “идеи” и питагорейските “числа” не могат да обяснят природните явления, защото според Платон същността е откъсната от това, чиято същност се явява. Според Аристотел е невъзможно същността на нещата да се намира в отвъдния свят, отделно от самото нещо. В съчиненията си Аристотел признава обективното съществуване на материалния свят. Природата според него е съвкупност от неща, които имат материален субстрат и се намират във вечно движение и изменение. Познаннието на истината е преди всичко познание на природните явления и усещанията, прдстaвите и понятията са поризводни от реалните неща. Критикувайки идеализма на Платон, Аристотел се обявява против основните положения на идеализма. В. И. Ленин, който разглежда учението на Аристотел в редица свои работи,  пише: “Аристотеловата критика на “идеите” е критика на идеализма като идеализъм изобщо...” (В. И. Ленин. “Философските тетради”, стр 264).
Учението на Аристотел за различните видове движение и развитие

         Един от най-ценните раздели на натурфилософията на Аристотел е неговото учение за различните видове (форми) на развитието и движението. Той различава шест вида движение, като го разделя в общия смисъл като изменение: измене¬ние по същност (възникване и унищожение) и движение в тесния смисъл, което се дели на преминаване от едно състояние в друго - изменение по качество, и увеличение и намаляване - изменение по количество, и преместване - изменение по положение. Аристотеловата теория на движението е ценно постижение на древногръцката наука. Хераклит и Демокрит още не различа¬ват видовете (формите) на движението, когато Аристотел говори за тях. Негова е заслугата за първото поставяне на този проблем. Нито един от древногръцките философи преди това не прави такъв дълбок анализ на движението. Но Аристотел се придър¬жа и в различието между “съвършеното,  небесното”  и  “несъвършеното, земното”   движение.
Логиката на Аристотел

        Аристотел има голям принос в разработването на пробле¬мите на логиката. Той създава теория на логиката, като обобщава на¬учните постижения на древния свят. В своята логика той се стреми в борба срещу софистиката да защити принципите на научното знание. Логиката му е основана върху строгото различаване на истината и лъжата. Той казва, че истината е съответствие между мисълта и действителността; лъжата възниква тогава, когато в ми¬сълта се свързва това, което е разделено в действителността, или се разделя това, което е свързано в самата действителност. Връзката на мислите в процеса на разсъждението и доказател¬ството, законите и правилата на логиката според неговото мнение не са произволни, а имат обективно основание във връзките на са¬мото битие. Аристотел разкрива  независещите от волята на хората необходими закони на човешката мисъл, спазването на които е задъл¬жително в процеса на доказателството. Средновековните схоласти¬ци формализират логиката на Аристотел, като отстраняват от нея всичко ценно, материалистическо. За върховно, начало на логическото мислене Аристотел смята принципа за недопустимостта на противоречието: „Невъзможно е едно и също да бъде и да не бъде едновременно присъщо на едно и също и в един и същ смисъл…” (Аристотел, Метафизика, стр. 63)

        Като друг принцип на правилното мислене той смята принци¬па на изключеното трето: “Ако сега лъжата не е нищо друго освен отричане на истината, то всичко не може да бъде лъжливо; защото един от двата   члена на противоречието трябва да бъде истинен” (op.cit., стр. 76). Аристотел разбира логиката като теория на доказателството, в което той различава две страни: извеждане на общото от частното - индукция  и извеждане на частното от общото - дедукция. Пътят към познанието на общото Аристотел вижда в издига¬нето от единичното към общото посредством индукцията.
Диалектиката на Аристотел

        Диалектиката на Аристотел се проявява ясно в неговата трак¬товка на проблемата за общото и отделното. Диалектически е подходът му към проблема на общото и отделното, но още не е успява да реши изцяло проблемата за пре¬минаването от сетивното към рационал¬ното. В противоречие със своя материалистически емпиризъм древ¬ногръцкият мислител твърди, че истинността на всяко частно по¬ложение може да бъде доказана само чрез извеждането му от неподлежащото на съмнение общо положение. Аристотел разработва въпроса за общите принципи на доказа¬телството, за силогизма като определено умозаключение, във фор¬мата на което обикновено се привежда доказателството. Той създава учението за фигурите и правилата на силогизма. На него принадле¬жи определението на съждението като форма на нашата мисъл, в която нещо се утвърждава или отрича. Заслуга на Аристотел е и разработването на учението за категориите. Аристотеловият анализ на категориите, както и него¬вото учение за понятията, съжденията и умозаключенията, обхва¬щат не само формата на мисленето, но и неговото съдържание.
Учението за категориите
        Пръв Аристотел извършва класификация на категориите. Той наброява десет категории: същност - основа, на която принадлежат всички останали свойства (човек, кон), количество (дължина два или три лакътя), качество (черен, бял), отношение (малък, голям), място (на пазара), време (миналата година, вчера), положение (седя, лежа), притежание (обут, въоръжен), действие (боде, реже) и страдание (разрязан, изгорен). Стреми се да определи категориите така, че всяка от тях да бъде свързана с останалите и да позволява по-пълно да бъде разбрано битието. За  пръв път в историята на древногръцката философия Аристотел прави законите на човешката мисъл пред¬мет на подробно и специално изучаване, изследвайки според Енгелс, най-съще¬ствените форми на диалектическото мислене.

         Образец на стихийно-диалектическия подход на Аристотел към категориите е разглеждането на категорията количество като пред¬мет на математическото знание. Математиката според него се абстрахира от цялото мно¬гообразие на природните явления и съсредоточава вниманието си върху количеството. Макар че в своите логически изследвания Аристотел стига до метафизически изводи, по силата на неговите научни знания и дълбоката връзка на логи¬ческите възгледи е научния материал на епохата. Неговата логи¬ка се оказва съвсем не формалистична и безсъдържателна. Той не откъсва логическите форми от реалното съдържание, а се стреми да ги изведе от битието (от реалното съдържание). Откъдето идва живостта и дълбочината на неговия анализ, на неговите изследвания и търсения.

         Природонаучните представи па Аристотел се явяват като обоб¬щение и по-нататъшно развитие на постиженията на древногръц¬ката наука. Главните природонаучни съчинения на Аристотел са “Физика, “За възникването и унищожаването”, “Метеорология”, “За небето”, “История на животните”, “За възникването на животните” и “За частите на живот¬ните”. Неговите природонаучни възгледи са тясно свързани с философските възгледи. “Физиката” на Аристотел, в която е изложена натурфилософията, разкрива зна¬чително повече материалистически черти, отколкото неговата “Мета¬физика”.
Учението за четирите елемента
        В натурфилософските възгледи на Аристотел изпъква и неговата диалектика. Резюмирайки и обобщавайки натурфилософ¬ските учения на предшествениците си, Аристотел създава своеобразна натурфилософска картина на све¬та. Основа на света е някакъв материален субстрат, първоматерия, която има два чифта противоположни, взаимно изключващи се свой¬ства (първични качества): сухо и влажно, топло и студено. Комби¬нацията на тези свойства дава четирите основни стихии, или елементи: огън (топло и сухо), въздух (топло и влажно), вода (студено и влажно), земя (студено и сухо). Тук са представени четири „корена” като вещества, които могат да се превръщат взаимно едно в друго и да преминават едно в друго. Всяко сложно тяло според Аристотел е образувано от четири стихии, взети в различни количествени пропорции. При това, обра¬зувайки сложното тяло, тези стихии напълно проникват една в друга, като че ли се сливат и разтварят взаимно една в друга. Със своите натурфилософски положения Аристотел в наивна форма изразявал движението и изменчивостта на всички природни явления. Превръщането на водата в пара при нагряване според Ари¬стотел може да се обясни като заменяне на качеството “студено” у водата с качеството “топло”. Такава замяна именно “обяснявала” преминаването на течната вода в пара (или “въздух”), която се отли¬чава от водата по това, че вместо комбинацията на свойствата „сту¬дено” и „влажно” при нея съществува комбинация на свойствата “топло” и “влажно”, т. е. “студеното” е заменено с “топло”. Така в духа на чистата натурфилософия може да се представи превръщането на водата в “земя” при изпаряването, след което остава сух остатък от веществата, които преди това са били разтворени във водата. Тук според Аристотел става замяна на влажността” на водата със “сухостта” на землистия остатък, образувала се след изпарението “земя”. Всеки от четирите елемента има в природата особено, присъщо на него място: огънят и въздухът - горе, водата и земята - долу. Освен това Аристотел приема пети елемент (квинтесен¬ция, пета същност), който разделя природата на две различни сфери - земна и небесна.

          Значението на Аристотеловата иатурфилософия се състои пре¬ди всичко в това, че в нея се систематизират и обобщават пред¬ставите за природата, съществуващи в  древния свят. Те са насочени главно към разкриване  на идеята на всеобщата връзка и развитие, на взаимопреходите и взаимосцеплението на природните явления, без конкретно, под¬робно изучаване на самите тези явления   самостоятелно,   отделно едно от друго.

         Аристотел е противник на атомистиката. Той смята, че ни¬какви  последни,  неделими  частици  на  материята  не  съществуват, че най-малката частица на всяко тяло се състои от същите четири основни стихии, както и цялото тяло. Разделяйки тялото на все по-малки частици, никога не ще се стигне до отделяне на водата от земята и т. н., а още по-малко на “сухото” от “топло¬то” и др. т. Частиците, които се получават при делението на телата, запазват “състава” на цялото тяло. Така спо¬ред Аристотел по-малкото тяло, прибавено към по-голямото, трябва¬, смесвайки се с него, да приема свойствата на това голямо тяло. Например водата, прибавена към виното, да се превърне във вино и обратонто - виното, прибавено към водата, да стане вода. У Аристотел “качествата” отразяват непосредствените възприятия на тези тела от човешките сетивни органи и преди всичко от органа на осезанието.  За студа,  топлотата, сухостта и влажността на  телата човека съди опипом. Подобен възглед в историята на човешкото по¬знание е първото стъпало, на което в индивидуалното познание на човека съответстват непосредствените усещания.
Космологичната теория на Аристотел

         Според космологичната теория на Аристотел, която има геоцентричен характер, Земята е център на кълбообразен свят, който има край в пространството, но е безкраен във времето. Около Зе¬мята се въртят особени сфери, на които са закрепени планетите н небето с прикрепените на него звезди. Тази космологична теория е разработена по-късно от Птоломей (II в. от н. е.). Аристотелово-птоломеевата геоцентрична система на света ¬съществува чак до революцията, извършена в астрономията от великия полски учен Николай Коперник. Натурфилософията на Аристотел с цялата си наивност и недостатъчност на експериментал¬ните данни все пак изиграе сериозна роля в историята па позна¬нието на природата от хората, защото дава повече или по-малко стройна картина на мирозданието. Успоредно с израстването на специалните природонаучни дисциплини от неразчленената на¬ука се разкрива остарелостта на различните раздели на Аристо¬теловата натурфилософия. Обосноваването на механиката от Галилей изяснява несъстоятелността на представите на Аристотел за мя¬стото на стихиите. Възникването на химията спомага за оконча¬телното премахване на учението за четирите стихии (елементи). От постиженията на Аристотел в областта на природознание¬то следва да се отбележи доказателството за кълбообразността на Луната (въз основа на изучаването на нейните фази) и кълбообраз¬ността на Земята (въз основа на изучаването на формата на ней¬ната сянка върху Луната).
Биологически, реалистически, социалистически и политически възгледи на Аристотел

        Голяма роля в развитието на древногръцката наука играят и биологическите възгледи на Аристотел. Заедно със своите ученици той описва около 500 вида животни. Той прави един от първите опити за класификация на животните, като на две групи (притежаващи кръв и безкръвни) и след това ги подразделя на родове и видове. Аристотеловата теория за растителната, животинската и разум¬ната душа е опит за приближаване към деленето на живите съ¬щества на растения, животни и хора. Колебанията на Аристотел между идеализма и материализма прерастват в колебания между религията и науката. В степента, в която той се отделя от “линията на Платон” и се приближава до “линията на Демокрит”, неговите философски и природонаучни представи спомагат за развитието на науката.

          Значителна роля изиграва Аристотел в историята на античната естетика. В борбата срещу реакционното учение на Платон за пре¬красното като “идея” той защищава реалистическия възглед върху изкуството като възпроизвеждане (мимесис) на действител¬ността. Аристотел говори за познавателния характер на изкуството и отхвърлял гледището на Платон, който противопоставя изкуството и познанието. За източник на въображението (фантазията) като способност за създаване на образи той смята усещането и за раз¬лика от Платон признава естетическото значение на сетивното въз¬приемане на действителността. Естетиката на Аристотел се опира върху неговата теория за възможността и действителността. Изкуството е възпроизвеждане на действителността по пътя на творческото изобразяване на въз¬можното. Той признава за най-висш вид изкуство трагедията, коя¬то играе значителна обществена роля. Трагедията според неговото мнение облагородява хората по пътя на “очистването” (катарзиса) на техните чувства от всичко безобразно и низко.

         Политическите и социологическите възгледи на Аристотел са проникнати от мисълта за необходимостта да се заздрави робовла¬делската държава. Изхождайки от това, той смята, че за един човек е полезно и справедливо да бъде роб, за друг — господар. Въпреки историче¬ската истина той твърди, че и господарят, и робът в тяхното взаим¬но обединение са ръководени от общността па интересите. Аристотел смята робството за съществуващо по природа и се стреми да увековечи господството на робовладелците над ро¬бите. Господарят се отнася към роба така, както душата към тялото, над което тя господства и което управлява по своята природа. Аристотеловото определение на роба ярко характеризира кла¬совата природа на неговите социално-политически възгледи: “…Който по природа принадлежи не на самия себе си, а другиму, и при това все пак е човек, той е роб по своята природа. Човекът принадлежи на другиго, когато той, оставайки си човек, става соб¬ственост…” (Аристотель, Политика, стр. 11). Той смята роба за “говорещо оръдие”, принадлежащо на господаря, който е „обществено животно”, член на обществото.

         Аристотел издига своеобразна теория за произхода на дър¬жавата от семейството. Първият вид общуване на хората според Аристотел е семейството, членове на което според него са господарят и робът, мъжът и жената, бащата и децата. Робовладелското семей¬ство според мисълта на Аристотел е първоначалната ядка, от коя¬то е възникнала държавата. Обединението на няколко семейства Аристотел нарича “селение”, смятайки го за преходна форма от семейството към държавата. Отхвърляйки теорията за аристократичната “идеална дър¬жава” на Платон, Аристотел създава своя теория за робовладелската държава. Робовладелската държава според Аристотел е най-съвър¬шената форма на общуване на хората. Властта в държавата според него не трябва да принадлежи нито на богатите, нито на бедните, а на средния слой робовладелци. Той дели държавните форми на “нормални” (монархия, аристокрация и полития) и “ненормални” (тирания, олигархия, де¬мокрация). Най-добра държавна форма според него е “средната” -политията. Класовата подкладка на социологическите му възгледи е борбата срещу робите и бедните, защитата на интересите на средните слоеве от робовладелците. И същевременно смята, че не бива да се допуска олигархич¬ното малцинство, което се състои от богати, да разхищава имущест¬вото на  града-държава.

         Социологическите възгледи на Аристотел се преплитат тясно с неговите етически, а също и с тюлитико-икономическите му възгледи. В своята “Етика” Аристотел подлага на критика Платоновата “идея” за благото. Тази “идея”, както и изобщо всички “идеи” на Платон, е откъсната от действителния живот и поради това трябва да бъде отхвърлена, както и целият свят на “идеите”. Въпросите на етиката според Аристо¬тел трябва да се разглеждат в тясна връзка с въпросите на обществения живот на хората. Етиката е учение за морала на човека като обществено същество - като “политическо животно”. Нравствеността според етиката на Аристотел е дадена по при¬рода само като възможност, но общественият живот я превръща в действителност. Класовият характер на Аристотеловата етика като идеология на робовладелската класа се разкрива в неговото твърде¬ние, че робите по природата си са лишени от възможността за до¬бродетелен живот, че нравствен живот могат да водят само свобод¬ните. Добродетелният член на обществото трябва да избягва в своя живот както прекалеността, така и недостига - нравствеността е спаз¬ване на известна мярка. А мярката на нравствеността според него трябва да съот¬ветства на мярката на богатството. Добродетелен може да бъде свободният човек съобразно с величината на своето имущество. Та¬ка добродетелта “великолепие” е присъща па богатите и знатните, а бедният човек не може да бъде “великолепен”.

         Справедливостта според Аристотел бива “разпределителна” и “уравнителна”. “Разпределителната” справедливост има отношение към разпределянето на различни блага между членовете на обще¬ството в зависимост от социалното им положение. От нея трябва да се отличава „уравнителната” справедливост, която има отношение към размяната. Така Аристотел преминава от въпросите на етиката към въпросите на политическата икономия.

         Аристотел стои против по-нататъшното развитие па стоково-паричните отношения в Гърция. Специалната “наука за домакинство¬то” (икономиката) е според него изкуството за натрупване на сред¬ства, необходими за живот и полезни за държавното или семейното общуване. На “икономиката” той противопоставя ‘хрематистиката” (изкуство за придобиване на пари заради парите). „Иконо¬миката” е обществено-полезно изкуство да се натрупва състояние”, а “хрематистиката” е развитие на търговията и лихварството.

         Политико-икономическите възгледи на Аристотел са значител¬но постижение на науката на древния свят. Маркс отбелязва историческото значение на Аристотеловия подход към проблемите на политическата икономия, по-специално към въпроса за такива особености на еквивалентната форма на стойността, като отношението между конкретния и аб¬страктния труд и отношението между частния труд и обществения труд. По същия начин Маркс отбелязва подхода на Аристотел към въпроса за паричната форма на стоката, Аристотеловия анализ на размяната и други политико-икономически възгледи на Аристотел и същевременно разкрива историческите причини за непоследователността и ограничеността на неговите политико-икономически догад¬ки.
       Аристотел обобщава резултатите на развитието на философски¬те, природонаучните и политическите идеи в древна Гърция, на по¬стиженията на древногръцката неразчленена наука чак до края на IV в. преди н. е. В единната, още недостатъчно разчленена наука Аристотел отделя редица научни области (философия, логика, математика, учение за неорганическата природа, учение за органическата природа, теория за държавата и т. н.), подготвяйки с това теоретически възможността за по-нататъшното отделяне на специалните науки. Критиката, която Аристотел прави на идеализма и на мисти¬ката на Платон, прогресивните материалистически елементи на Аристотеловата натурфилософия и теория на познанието, които го сбли¬жават с “линията на Демокрит”, неговата теория на логиката, него¬вата диалектика са велико постижение на науката на древния свят.
Литература:

1. Василев, К. Крсноречието, Университетско издание “Климент Охридски”, София, 1989.

2. Радев, Р. Аристотел, Университетско издание “Климент Охридски”, София, 1989.

3. Радев, Р., Панова, Е. Велики философи, Изд. “Просвета”, София, 1999.

4. Радев, Р. Антична философия, Изд. “Идея”, Стара Загора, 1994.

5. Сивилов, Л. Теории за истината, Университетско издание “Климент Охридски”, София, 1992.

6. История на философията (том 1), Издателство на БСП, София, 1958.

7. Габеров, И., Димитров, Д., Луканов, Б. Хронологична енциклопедия на света (том 1), Изд. “Елпис”, В. Търново

8. Габеров, Д., Луканов, Б., Данков, Е., Тодоров, И., Тодоров, К., Панайотов, П., Данкова, Р.Хронологична енциклопедия на света (том 2), Изд. “Елпис”, В. Търново

9. Маркс, К. Капитал, Българско издание.

10. Аристотел, Метафизика, книга Е, 1025 b.

11. Кючуков, Л., Сивилов, Л., Денков, Д. Философия, Изд. “Арена”, София, 1991.

12. Гордер, Ю. Светът на Софи, Изд. “Дамян Яков”, София, 2005.





http://philosophy.log.bg/article.php?article_id=12872