АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ


АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ
_________________________________________________________________________________________________________________________
Д-р Живко Войников (e-mail: wojnikov@mail.ru )
Част - 1
КОЙ Е ПРОФ. Г.Ф. ТУРЧАНИНОВ. Г.Ф.Турчанинов е един от най-големите съветски и руски специалисти по адигските езици и уникален специалист по дешифровка на древни епиграфски паметници, казва за него известния иранист и познавач на осетинския език, М.И.Исаев.
Роден е в Санкт Петербург. Ученик е на видни слависти като Н.С.Державин, С.П.Обнорски, Б.В.Ляпунов. През 1928 г. се запознава с проф. Николай Яковлевич Марр, който става и най-големия негов учител. В Петербург учи в Катедрата по кавказки езици. По предложение на Марр започва да изучава кабардински и черкески (абхазо-адигските езици). През 1934 г. попада в групата на нуедобните за Сталин, учени и е изпратен в Кабардино-Балкария. Тук преподава старославянски и руски език. В 1936 г., по поръчение на Областния съвет по образование на Кабрдино-Балкария, написва граматика на кабардинския език. Трудът му е отпечатан в 1940 г., но и до днес е актуален. В 1938 г. провежда експедиция по изучаването на кабардинските диалекти. За съжаление натрупаният материал е унищожен по време на ІІ-та Св.война, при пожар в сградата на Кабардино-Балкарския Научун институт в Налчик. Оцелява само малка част от тях, по-късно станала основа на монографията „Езикът на моздокските кабардинци”. Между 1933-41 г. и 1947-50 г. преподава кабардински език и литература в Филологическия факултет на Ленинградския университет. През 1950 г. Турчанинов заминава за Майкоп. Успява да убеди местните власти, да се въведе задължително обучение по адигски език във висшето образавание. В Майкопския педагогически институт, той разкрива катедра по адигски език и литература. Турчанинов проучва научното наследство на живелия през 19 в., кабардински поет и просветител Шора Бекмурзович Ногмов и издава двутомника „Ш.Б.Ногмов. Филологические труды”.
През 1944 г. започва да се занимава с епиграфика, когато са публикувани археологически находки на каменни плочи с надписи на кабардински с гръцки букви, от 16 в.  Той винаги е бил убеден че не е възможно, такива, днес малки народи в Кавказ, като адиги, абхази и осетинци, в миналото да не са имали собствени писмености. Започва да проучва находките на различни надписи откривани в Кавказ. По-късно се запознава и публикува много открити и безразборно описани, неразчетени кратки надписи най-вече върху фрагменти от съдове от „скитските древности”. След големите открития на М.Артамонов и С.Плетньова в Саркел (Белая Вежа) започва да разчита и множеството графити от средновековната хазарска крепост. До публикацията на Турчанинов „Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной Европе” в 1971 г., всички надписи откривани на територията на Хазарската д-ва и салтомаяцката археологическа култура, се обявяваха безапелационно за тюркски, под давлението на силната тюркологична школа в СССР. Учени като А.Щербак и С.Байчоров даже предлагат различни варианти на „прочит”. Г.Ф.Турчанинов пръв доказва че салтомаяцките надписи и специфичното „донско-кубанско” писмо, не са тюркски по произход. Най-ранните скитски находки са от 7 в.пр.н.е., а най-късните – около 2 в. Донско-кубанското писмо (7-10 в.), се явява наследник на скитското. Езикът им е алански, предтечата на съвр.осетински, а буквените знаци са производни на арамейското и сирийското несторианско писмо. Работата му с осетинския език, го сближава с най-големия специалист в тази област, В.Абаев (1900-2001г.).
Въпреки че в СССР, в научните тюрколожки среди, отминаваха с мълчание публикациите на Турчанинов, достиженията му оказаха силно влияние, макар и косвено върху въпроса за прабългарското писмено наследство. Днес известния тюрколог и специалист по древнотюркска писменост, Игор Кызласов, в няколко свои публикации ясно заявява че донско-кубанското писмо не пренадлежи към древнотюркската руническа писмена традиция и напълно възможно е езикът на който са писани да е ирански! А това е косвено признание и за произхода на носителите на това писмо – прабългарите.
У нас бяха известни и публикувани различни, загадъчни и неразчетени прабългарски рунически надписи, най-вече благодарение на проф.В.Бешевлиев. Едно от най-големите находища на такива надписи се намира в Сев.Добруджа, на 15 км от Констанца, в скалните църкви краи с.Мурфатлар (преименувано след румънската анексия в 1878 г., на Басараб). Румънските учени естествено премълчаваха древнобългарският им произход. Повечето от българските им колеги, се задоволяваха да ги обявят за „древнотюркски рунически” без да правят и най-малък опит за разчитането им.
Проф.П.Добрев пръв се досети че надписите от Дунавска България, трябва да се сравнят с разчетените от Турчанинов салтомаяцки надписи. Въпреки че официалната ни наука и днес отрича това му достижение, П.Добрев аргументирано доказа че писмеността от Мурфатлар, Плиска, Крепча, Равна, както тази от Кавказ и ареала на салтомаяцката култура са едни и същи. С помощта на източноиранските езици, той успя да интерпретира известна част от тях.
През 1990 г. във Владикавказ, Северна Осетия, излиза посмъртно книгата на Г.Ф.Турчанинов (починал в 1989 г.) „Древние и средневекевые памятники осетинского языка и письма”. Тук той продължава започнато в „Памятники письма и языка народов Кавказа…” изследване на скитските и аланските надписи, допълва „колекцията” си с нови надписи, дори предлага оригинално и сравнително удачно разчитане на руническите надписи от „Съкровището от Наги-Сцент Миклош”. Обстойно сравнява всеки един рунически знак, вариантите му на изписване с несторианското сирийско писмо и другите арамейски писмености, което е и първоизточник на аланските писмени традиции. Не ми е известно дали Турчанинов е познавал нашите Мурфатларски надиписи, но неговият метод е напълно успешен при тяхното разчитане и интерпретация.
По отношение на абхазо-адигските езици, Турчанинов също издирва и интерпретира най-древните надписи откривани на територията на Древна Колхида. Нещо повече, той успява да разчете известните „плочки от Библос” смятани за най-ранните находки от старофиникйското писмо, но написани на неизвестен несемитски език. Оказва се че езикът е староадигски и писмената от Библос са идентични с колхидските надписи. Турчанинов издига и най-новата теория за произхода на финикийската писменост, от древноадигското писмо. Самите плочки се оказват писма на царя-изтнанник Пту, продаден в робство от враговете си извършили преврат в „Ашуя”, известната ни от древногръцките източници Ахея в Колхода. В съвр.адигски „ашуя” озночово приморие, морско страна. Пту и приближените му са били продадени във финикийската колония Библос и тук финикийците се запознават с писмените традиции на ашуиците (протоадиго-абхазите). По-късно приспособяват сричковите знаци към своя език и така възниква финикийското звуково писмо – първоизточника на всички по-късни звукови и сричкови писмености: етруското, старогръцкото, карийското, ликийското, лидийското, ливийското, арамейското, староеврейското, авестийското, индийското (брахми, кхарощи и съвр.девангари), пехлевийското, согдийското, сирийското, грузинското, арменското, писмото на Кавказка Албания (Алуанк), арабското писмо. В издадената посмъртно през 1999 г. в Москва, книга „Открытие и дешифровка древнейшей письмености Кавказа” е подробно обоснована и обяснена неговата теория. Поради тази причина Турчанинов е жестоко критикуван от различни грузински учени, които не желаят да признаят отделната самобитност и култура на абхазкия народ. Днес Грузия не желае да признае имащите пълно право на самоопределение абхазци и южни осетинци (туалите, двалити, говорещи на дигорски диалект, наследници на „древния род дуло”, дуласи, туласи), изкуствено включени в Грузинската ССР от Йосиф Сталин.
За нас българите, достиженията на проф.Турчанинов, особенно в насока към древното аланско писмо, са много важни, тъй като доказват че :
1.   Прабългарската писменост не е тюркска, а аланска.
2. Езикът на салтомаяцките надписи е алански, т.е. общността от алани и черни българи е пишела и говорила на алански език.
3. Нашите предци са използвали същото това писмо и дешифровката на прабългарските надписи показва че те са използвали същия източноирански алански език, респ. далечния, но пряк наследник на този език е съвременния осетински, в своите две разновидности, източен иронски и западен дигорски диалект.
4. Съвсем аргументирано може да заявим че алани и прабългари, на практика се явяват две сродни части на един двуименен народ – алани и прабългари, или алани (алхани) и хони!
Нека се преклоним пред делото и достиженията на проф.Турчанинов!
 ПРОИЗХОД НА АЛАНО-ПРАБЪЛГАРСКОТО РУНИЧЕСКО ПИСМО. Официалната ни наука причислява прабългарските рунически надписи към групата на тюркските руни, без да се задълбочава повече в проблематиката, или да прави сериозни опити за тяхното дешифриране. Основната заслуга за разчитането им, има Г.Турчанинов изследвал аланските (староосетински) надписи известни като донско-кубанскинадписи, откривани върху територията на Кубратова България, Кабардино-Балкария, Осетия и по-късната салтомаяцка археологическа култура, чийто носители са алани и прабългари. П.Добрев прилага успешно методиката на Турчанинов за прабългарските надписи откривани на територията на Балканите. Така днес имаме сравнително голям набор от дешифрирани  алано-прабългарски  рунически знаци. 
В сирийската хроника “Седемте езика” на Евсевий Кесарийски, аланите се съобщават сред народите имащи своя писменост, наред с гърци, ивери (грузинци), римляни, арменци, мидийци. В “Пасхалната хроника” на Георги Синкел, от 37-те  народа, произлезли от Яфет, имат своя писменост: гърци, амореи (арамеи), алани, римляни, арменци, грузинци, кападокийци, сармати, скити, бастарни (б.а. вероятно бактрийци, тъй като не е известно обитавалите около Дунавската делта бастарни – народ с неясен келто-германски произход, да са имали писменост). /НП-ПНД-ДМ-сс-ВС,стр.336-339/ Арабският автор Абдул Фарадж Мухамед ибн Надим, в своята книга “Наука за писменостите”, посочва различните видове писмености. Съобщава за арабското, сирийското, набатейското, еврейското, персийското, гръцкото писмо. Германските рунически букви на саксонци и лангобарди, са наречени от автора “акисталики”. За тюрките ибн Надим пише че нямат писминост, а владетелите им изпращат посланията си под формата на стрели с нанесени резки. За българите пише че имат собствена писменост, която прилича на писмената от страната Туббат (Тибет), Китай и писмеността на Мани (манихейското писмо). За хазарите, казва че използват сирийско писмо. /АГ-СМПСР,стр.241/  Ибн Надим пише в края на 10 в. (987-88 г.). Тогава  в България, по времето на цар Самуил, се употребява кирилското писмо, което е сходно с гръцкото и латинското, но не и с китайското. Явно авторът е изполвал по-стари сведения, визиращи глаголицата или  нейната протоформа – алано-прабългарските  рунически букви.
Още в 1953 г. А.А.Фромозов описва археологически находки от Поволжието и Казахстан, отнасяще се към 2-1 хил.пр.н.е., изписани с неизвестни рунически знаци. Въпреки няколкото публикации на този автор (ВДИ,1953г.№1,стр.191-200, ВДИ,1963г.№2/,стр.180-184) откритието си остава „глас в пустиня”.
В своите разкопки на територията на Хорезъм, (Беш-тюбе, Чилпик), Толстов открива и публикува няколоко рунически знака, датирани от ранноафригидския период (първите векове на н.е.), оставени от аорсите -  Повечето от тях имат аналози в алано-прабългарското писмо, а други са идеографски образи. /СТ-ДХ,стр.74-75/
Откритието на Фромозов показва че протосаките от андроновската и срубната култура, са ползвали руническо писмо. То е засвидетелствано върху съдове с ритуалтна храна при погребенията. Най-стар е надписът върху андроновски съд, открит в долината на р.Иртиш, датиран от С.С.Черняков от 9 в.пр.н.е.
Откриването на чашата от ез.Исък-кул, при погребението на знатен сакски вожд, наречен от археолозите „златния човек” поради изобилието на съпътстващи златни предмети, предизвиква бурни дебати за принадлежността на неизвестното писмо. А.С.Аманжолов го обявява за древнотюркско и се опитва да го разчете, въпреки че датировката на находката 4 в.пр.н.е. на практика изключва тюркската му принадлежност. И.М.Дьяконов намира далечна прилика на на 3 от знаците с древнотюркските, докато останалите 12-13 знака нямат нищо общо. Според С.Клящорний, наличието на диагонални разклонения на повечето знаци, също изключват древнотюркски произход, защото отсъстват при много по-добре конструираните тюркски руни. В.Лившиц и проф.Хармата смятат че се касае за писменост на древните саки, Индийският учен Б.Н.Мукерджи вижда в нея вариант на пракрита, Ж.Фюсман – ирански праомурски език, а Е.Ртвеладзе – писменост отразяваща езика на юечжите, респ. тохарски, хотаносакски.
Интересно е че подобен рунически надпис е открит върху раннокушанска трилингва, намерена на 100 км от Кабул (Дашт-и-Навур) в 1974 г. Другите два превода са с гръцко кушанобактрийско писмо и с индийско – кхарощи. Други такива фрагменти от подобни рунически надписи са откривани в ХалчаянГилберджин и Кафиринган-тепе, също от времето на кушанската епоха (1-3 в.).
К.А.Акишев, откривателя на знаменитата чаша от Исък-кул, описва още няколко подобни но значително по-кратки надписа, от могилниците Актас и Каратом (3-1 в.пр.н.е.). Той смята че това е древна „сакска” писменост, явно използвана и от кушаните. /ВЛ-ПДРП/ Въпросът е изследван от В.В.Вертоградова. находките на тези надписи са в рамките 4 в.пр.н.е. – 4 в., а появата и е свързана с разселването на юечжите и възникването на Кушанската държава. Тя подчертава че се наблюдава многовариантност в изписването на различните знаци, което показва че не става дума за точно фиксирана азбука. Разграничават се най-малко три „азбуки”: най-ранната е засвидетелствана от чашата, открита в ез.Исък-кул, средната – с находки от Ай Ханум и късната с надписите от Кушанската д-ва – Дашт-и-навур, Сурх-Котал, Кара-тепе, Далверзин-тепе.
Авторката констатира че въпросното писмо се използа през периода на цялостното съществуване на Кушанската д-ва, паралелно с кхарощи и гръцката кушано-бактрийска писменост. Еднакво е застъпено както в будистките манастири, така и в различни светски и битови надписи. Според нея най-перспективна е хипотезата на Ртвеладзе, който свързва неизвестната писменост с юечжите, сбор от ираноезични и тохароезични племена, напуснали Синцзян във 2 в.пр.н.е., под давление на хуните. /ВВ-НПДБ-ПРС-5,стр.129-148/
До днес това писмо не е разчетено, но прави впечатлание наличието на сходни знаци, отличаващи се по добавените чертички, което напомня индийската писменост „кхарощи”. Това е ясна податка че се касае за сричково писмо. Възможно е произходът му да е свързан с ранните индийски заселвания в Таримската котловина, доказани археологически и лингвистично – индийското влияние в хотано-сакския език и езикът на Крорайна (Лулан). Сравнени с алано-прабългарската писменост, неизвестните кушански знаци показват някои прилики, но тъй като не знаем звуковата им равностойност, не може да правим изводи.
От по-друг произход е древното сакско писмо, представено от надписи върху ритуални съдове, откривани в погребения на срубната и андроновската археологични култури.
Според Турчанинов те показват пряк паралел с арамейското и финикийско писмо. Как е станало това заимстване, не е  ясно. Най-стария андроновски (сакски) надпис е с два века по-млад от първите финикийски писмени паметници. Възможно е проникването на писмеността да е станало в по-ранен период, преди андроновците да напуснат Поволжието и Сев.Черноморие, преди началото на голямата им миграция на изток. Но в такъв случай, биха го заимствали не от финикийците, а от ашуйската писменост. Въпросът е твърде хипотетичен, в сферата на догадките. Г.Турчанинов смята че заимстването е станало някъде в Средна Азия, в северните предели на Хорезъм, Согдиана и Бактрия. Тук с него се запознават и саките, носителите на андроновската и срубната култури. /ГТ-ППЯНКВЕ,стр.43-60/
Първите знаци, начертани от човешка ръка датират от дълбока древност. Такива са знаците изрязани върху череп на мамонт, преди 12 хил.години, открити край Межирич в Украйна. От 6-5 хил.пр.н.е. на много места в Европа, са открити изображения на геометрични фигури и знаци, изпълняващи  ритуални  цели.
През 3-1 хил.пр.н.е. се появяват и различните писмености. Най-старият вариант на писменост е т.нар. идеографско  писмо. Знаците представляват стилизирани рисунки, всяка от които означава дадено действие, явление, предмет, животно, част от човешкото тяло, или абстрактно понятие. Такива са египетските и китайските йероглифи, вероятно и централноазиатските тагми. Първоначално шумерите също са имали идеографско писмо. Най-старите надписи са от културата Урук-4. Смята се че  датират от 4-3 хил.пр.н.е., времето когато шумерите се преселват в Месопотамия. Древношумерските знаци представляват рисунки на предмети, животински глави, човешки глави, части на тялото. Според И.М.Дяконов такъв надпис показва схемата на мислене и свързването на понятията в смислова връзка помежду си. Със стилизацията им се стига до появата на клинописното писмо. /ВИ-РП,стр.95-100/
Най-древните финикийски надписи са от 10-11 в.пр.н.е. Повечето надписи са открити не в самата Финикия, а във финикийските колонии и о.Кипър. Болшинството от тях са между 5 и 2 в.пр.н.е. След това то се замества от арамейското писмо. Въпросът с произхода на финикийското писмо също стои открит. Съществуват няколоко теории за произхода  му:
1. Критско-минойска теория. Формулирана е от българския учен акад.В.Георгиев. Той извършва съпоставка на сричковото крито-минойско писмо с финикийските букви. Установява че 14 от  финикийските  букви  имат пълно сходство със съотв.критски знаци, а осем от буквите (бет, далет, вав, зайн, хет, ламед, заде, реш) са малко по-далечни по форма на изписване. Относно названието на финикийските букви, се наблюдава замяна на минойските названия със семитски, отличаващи се донякъде по смисъл, но започващи винаги със съотвентния звук, както при минойските аналози. Например минойският знак kōmēla – означаващо добитък, имущество, произнасяло се като “го, ко”,преминава в семитското gimel – камила. В качеството на допълнителни аргументи са посочват съобщенията на Диодор Сицилийски и Фотий. Според Диодор, финикийците не са измислили буквите, а ги заели от сирийците, но критяните смятали че те са използвали техните букви като само изменили формата им. Според патриарх Фотий (9 в.) Писмото се наричало финикийско, не защото го измислили финикийците, а защото те първи започнали да използват листа от финиковата палма, за материал върху който се пише. Слабо място на въпросната теория е че освен при финикийците, подобно сходно писмо, в началото на 2 хил.пр.н.е. се появява в съседство с Финикия – ханаанския гр.Библос, финикийска колония. То е сричково и  с няколко века по-старо от финикийското. Сходни сричкови писма са съществували също в Синай и Ханаан. Критското писмо, по археологичните находки се датира към средата на 2 хил.пр.н.е., т.е. е  по-късно от библоското.                                                 
2. Египетска теория. Създадена е през 19 в. от Ф.Ленорман и Е.де Роже. Според тях финикийците за създали своето писмо въз основа на египетските йероглифи. През 1904-5 г. на Синайския п-в, в египетските рудници, са открити надписи, чийто знаци по форма представляват промеждутъчно звено между египетски йероглифи и финикийски букви. А.Гарднер, К.Сете и В.В.Струве смятят че надписите са оставени от семитски роби, работещи в египетските рудници, които са преобразували египетските знаци в букви подходящи за техния семитски език. Струве вижда в египетския знак „h-t – дом, първообраза на финикийското „бет” – дом, буквата  “б”. Но синайската хипотеза има също слаби места. Синайските надписи са дело на ограничена група египетски роби, не е ясно как така бързо това писмо се разпространява из цяла Предна Азия. Нейното преразглеждане се налага и от откритата през 30-те години на 20 в. в Палестина, протоханаанска писменост. Тя е подобна на финикийската, звуково писмо  и  е датирана  към 18-17 в.пр.н.е, като се явява по-стара от синайските надписи и с около век по-млада от библоската писменост. Проблемът се усложнява и от откриването на т.нар. южносемитски  надписи от п-в Арабия.
3. Теория за самостоятелния произход. Според нея северно- и южносемитските писмености имат общ предтеча. Я.Шницлер прави езиков анализ на назавнията на буквите  във финикийското писмо. Той стига да извода че те са дело на народ, занимаващ се със скотовъдство и  земеделие (алеф – бик, гимел – камила), риболов (мем – вода, нун – риба,цаде - въдица) и търговия (тет – товар, стока). Този народ е бил  уседнал, живял е в  домове (бет – дом), имащи врати – далеф и огради - хет. При строежа на домовете са използвали гвоздеи – вав. Имали са храмове, в които са се молели на боговете си (хе – молитва). Също са били войствени, познаващи оръжието – зайин. Познавали са маймуната – коф, което показва че се живеели на юг. Но няма и помен от основното занимание на финикийците – мореплаването и корабостроенето. Така че най-вероятно е била изобретена или от древните евреи, или от семитското население на Ханаан. Финикийците и останалите семити го заимстват по-късно. Що се отнася до формата на буквите, тя показва далечна стилизирана прилика с предметите, чийто названия се използват за обозначаване на всяка една от тях. Разбира се по-късни влияния на египетското скорописно писмо или критското сричково, са напълно възможни. /ВИ-РП,стр.190–220/
Номадските семитски арамейски племена напускат п-в Арабия и се заселват в Месопотамия около 15 в.пр.н.е. Те се смесват със завареното семитско население, акадци, асирийци, финикийци, вавилонци и бързо проникват в управленческите им среди. През 9-7 в. те създават своя редакция на финикйското писмо, известна като арамейско. В началото то не се отличава от финикийското и е негов локален вариант. Но значението му особенно нараства с включването на Предна Азия в Ахеменидската персийска държава. То става официална писмена норма в шахската канцелария, средство за кореспонденция. От персите достига до Индия, където става основа за възникването на индийското сричково писмо брахми и кхарощи. Особенно силно се променя арамейското писмо в еленистическия и римския период. През 2-1 в.пр.н.е., се разпространява палмирския вариант на арамейското писмо (б.а. свързан с гр.Палмира в Сирия). Въз основа на него писмо възниква юдейското, локалния му вариант от кумранските документи, сирийското писмо или „естрангело”, а по-късно и арабското. Сирийското писмо дава начало на двете нови разновидности – западно, яковитско или „серто” и източно, несторианско. Днес съществува новосирийското писмо, използвано от малката етническа общност айсори, или асирийци – последните преки наследници на предарабското арамейско население на Сирия (б.а. пострадали изванаредно много по време на арменския геноцид – 1915 г., когато са изтребвани с голяма жестокост от турците, тъй като са християни).
Арамейското писмо е в основата на по-късното пехлевийско и согдийско писмо, разпространило се в Персия и Средна Азия, като и на арменската и грузинската писмености.
Аналогично на запад, главно чрез финикийските търговци, финикийското писмо става основа за възникването на етруската, древногръцката и иберийската писмености. Последната се използва от древното население на Пиринейския п-в, до идването на римляните. Дешифрирано е от Мануел Гомес Морено Мартинес (Manuel Gómez-Moreno Martínez) и Хесус Родригес Рамос (Jesús Rodríguez Ramos). От етруската писменост възникват локалните венетска, осканска, умбрийска писмености и по-късната латинската азбука. От финикийските колонии, писмеността е заета от ливийците в Африка (предци на берберите) и иберите в Испания.
4. Теория за протоабхазкия (ашуйски) произход на писмеността. Може да я наречем най-новата и актуална хипотеза. Разработена е от Г.Турчанинов в последната му книга, издадено посмъртно „Открытие и дешифровка древнешей письменности Кавказа (середина ІІІ тысч.до н.э.-ІV,V вв.н.э.)”, М.1999г. Авторът изследва няколко каменни стели и бронзови плочки с надписи от финикийския град Библос. Те са написани с най-старите варианти на финикийската писменост, но на неизвестен несемитски език. Турчанинов ги изследва и сравнява с откритата и разшифрована от него „древноколхидска” писменост, от открити аналогични надписи върху камени плочи откривани в района на майкопскта археологична култура, както и на други места в Колхида и Абхазия. Оказва се че древните надписи от Библос, са на същия език – протоабхазо-адигски, много близък със съвремените абхазки, абазински, кабардински и убихски наречия. Той принадлежи към Синокавказката езикова общност. Оказва се че плочките от Библос, са личната кореспонденция на владетелят Пту от страната Ашуя, най-старото название на Абхазия, означаващо „приморска страна”. Пту изпада в немилост, враговете му извършват преврат, а той и най-близките му хора са продадени в Анапа (топонимът и съществувал и тогава) като роби на финикийците от Библос. Така в Библос възниква цяла ашуйска колония от роби. В друг надпис-писмо, Пту се опитва да се свърже с брат си за да изпратят откуп, но така и не го дочаква, защото получава отговор, на друга бронзова плочка, че брат му е убит от заговорници. Въпросните събития стават в 19 в.пр.н.е.
Историята наистина е доста интригуваща. Според Г.Турчанинов писменост възниква още сред представителите на майкопската култура икултурата Мешоко, (протоадиго-абхазки племена) като идеографски знаци, стилизирани рисунки на предмети и животни изразяващи се с ясни сричкови думи, типични за абхазките езици (б.а. това явление е типично за синокавказкото семейство, по аналогичен начин китайците създават своите йероглифи, представляващи стилизирани рисунки на едносричкови думи, напр. „шан” – планина, „юе” – луна). Така възниква ашуйското писмо което е сричково. Финикийците се запознават с него от ашуйците, с които поддържат интензивни търговски контакти и го пригаждат към своя език, като постепенно заменят сричките с еднозвукови фонеми само за съгласните букви, тъй като в семитските езици, гласните се произнасят глухо с придихание. А откритието на Турчанинов обяснява и появата на сричковото крито-минойското писмо, независимо от финикийското, заето направо от Ашуя!
Ашуйското писмо се е пишело в редове, от дясно на ляво, в ред, в стил „бустрофедон”, т.е. зигзагообразно четене, единият ред се чете от ляво на дясно, а следващия обратно, също се е използвало и в редове от ляво на дясно. Друг маниер на писане било в колони, от дясно на ляво, или обратно. Наличието на някои специфицни знаци – „ан”, „ж”, „ч”, „ц”, „м”, „гъ”,показват паралели с алано-прабългарските руни. Или може да предположим, че северните съседи на Ашуя, протоиранците от ямната и катакомбна кулутури, са заели директно, първообрза на руническата писменост, доразвила се в по-късната андроновска и срубна среда, под влияние и на арамейската писменост, разпространена от персите в Средна Азия!
Около 2-3 в. сред германските племена се появява писменост наречена руническа, използвала се е предимно за гадаене и жречески заклинания. Руна според Тацит означавало тайна, в староисландски rún, англосаксонски rūn, старовисоконемски rūna – тайна, готски runa,старовисоконемски rūnōn – шептя, говоря тихо. Също в ирландски run – тайна. Според Р.Морис, етимологиятана „руна” трябва да се търси в индоевропейският корен за режа, дълбая. В немски ritcen – дълбая, режа, в осетински иронски ræduvыnдигорски rædоvun – драскам, дълбая, също в осетински ruvæn – мотика, инструмант за  копане, респ. ровене, тох. /б/ rin,староперсийски riy - очиствам, ягнобски raut, raānta, санскрит rad – ровя. В келтски (кимвърски – Уелс) rhathu – ровя от където е английскотоrath – плъх, ровещо животно. /Ch-DIV/ В осетински rūvыn, ягнобски rubē, пущунскики rebêdz, персийски räftan, шугнански růb, язгулемски rafs,белуджи rop – измитам, изчиствам, изривам, копая. /VS-ETD/  В български ровя и рина – дълбая.  Виж също славянското рана – драскотина, срязано място.  Вероятно значението „тайна” е вторично с появата на писмеността, първоначално нанасяна върху твърда повърхност, камък, дърво, чрез изрязване на знаците.
Тази писменост се  нарича още “Футарк”, по първите пет букви, подобно на понятието азбука (аз, буки, веди) или алфабет, алфавит (алфа, бета), абецедар (а, бе, це, де). Германската руническа азбука не започва с буквата “а”, а с буквата “ф”. С.Буге и О.фон Фрисен, смятат че руническата писменост възниква първоначално при готите и херулите, под влияние на гръцкото курсивно писмо. Те смятат че херулите, по-късно при обратната миграция към Прародината си (6 в.), занасят писмеността в Ютланд и северозападна Германия. Основават се на германската дума erilar