Формиране на старобългарската култура VI-XI век


Формиране на старобългарската култура VI-XI век
Станчо Ваклинов

III. Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в.)


  3. Изкуство и духовна култура на езическа България

Монументална скулптура. Мадарският скален релеф е най-старото и най-монументалното произведение на скулптурата на България. Този паметник показва, че още в началото на своето съществуване централната държавна власт в страната е имала начини и средства да си достави майстори и произведения на това изкуство. Но той показва също така, че скулптурата е имала свои почитатели между представители на управляващата родово-племенна и феодална аристокрация в държавния център. Следователно можем да не се съмняваме, че успоредно с развитието на голямото каменно строителство в ханската резиденция и в другите аули се е развивал и вкусът, и приложението на скулптурната декорация в дворците. Разбира се, както в много други страни в средновековна Европа, така и у нас скулптурните конструктивни или неконструктивни детайли за архитектурна декорация са били един подвижен материал, доставян за новите строежи преди всичко от изоставените развалини на римски и ранновизантийски постройки.

Когато в близост до новите строежи, предназначени за новите стопани на някогашните римо-византийски провинции, не са се намирали подходящи готови материали, инвеститорите са организирали доставянето им отдалеч. Типичен е случаят с октогоналната капела в двореца на Карл Велики в Аахен, строена между 798—805 г., за която колоните били докарани чак от Италия. [152] При строежите на укрепената ханска резиденция в Плиска било широко организирано изваждането на готов строителен материал от близки и далечни изоставени развалини. [153] Особено системно били доразрушавани тухлени стени, за да се оползотворят запазените здрави тухли. По същия начин в Плиска и в другите укрепени хански резиденции са били докарвани необходимите за различни строежи архитектурни детайли — обикновени, кемпферови и пиластрови капители, бази, мраморни плочи. Така в Плиска са се озовали различни по вид, предназначение и стил архитектурни детайли, които са били рационално използувани без оглед на принципа за художественото единство. Създавал се е един своеобразен практически еклектизъм в художествената украса на сградите.

В историята на българо-византийските войни в началото на IX в. са добре из-

132
 

Плиска. Имена на крепости, изписани върху колони: Бурдизо, Дидимотихон, Редесто
Плиска.
Имена на крепости, изписани върху колони: Бурдизо, Дидимотихон, Редесто


вестни случаи на ограбване и отнасяне в България не на нещо друго, а на архитектурни детайли или произведения на изкуството. Така многобройните колони с имена на крепости от Източна Тракия (някогашната тема Македония), намерени главно в Плиска, са вземани и като паметници на победи, и като архитектурни материали. [154] Теофан (503, 21—24) изброява какви произведения на изкуството ограбили войските на хан Крум през 813 г. по време на походите в днешна Източна Тракия и след неуспешния опит да бъде убит ханът от страна на византийците. Той разказва:

«. . .при това кръвникът (= Крум), вбесен, изпрати отряд в свети Мамант [вън от стените на Константинопол, до залива Златен рог] изгори тамошния дворец и откара натоварени на волски коли медния лъв с мечката и дракона и избрани мрамори». [155]

От текста на Теофан не могат да се разберат напълно някои специфични означения на посочените паметници. Така медният лъв има означение τοῦ εππικοῦ, което може да означава на «кавалерийския» или на «колесничарския». Може би тук се касае до емблема на кавалерийски състезания. По същия начин е означен и драконът с думата τοῦ ὑδρίου, което буквално значи «на водния часовник» и не може да се отнася до украса на някакъв часовник в двореца. Несъмнено при всички подобни случаи към ханската резиденция се отправяли кервани с произведения на изкуството, необходими за украса на дворците.

Разбира се, това не е бил единственият път, по който в средищата на българската държава са се появявали произведения на монументалната пластика. Няма съмнение, че наред със строители, техници и специалисти от всякакъв вид най-радостно са били приемани художници и декоратори, ваятели и резбари, ковачи на благородни метали и под. Всички тези местни или дошли отдалеч хора подсилвали производството на луксозни предмети, от които имали остра нужда всички висши сановници на новата държава. Търсенето на подобни стоки се увеличавало постоянно, защото растял в държавната йерархия кръгът на ония представители на родовата аристокрация, чиито деди и прадеди са били ограничавани в това отношение от строгата племенна традиция, от условията на живота и от недостатъчната продукция на собствените занаятчии.

Ханският двор и родовата аристокрация в страната се превърнали в потребители на едно изкуство, което в областта на фигуралната скулптура все още търсело себе си. Както видяхме, върху мадарския скален релеф античното чувство за форма и обем в началото на VIII в. започва да отстъпва пред чувството за декоративност. Българското общество през VIII и IX в. навлиза в живота и естетиката на едно ново и чуждо за собствените му традиции изобразително изкуство, което е вече освободено от канона на античния реализъм. Художественият живот на епохата не само във Византия, а в целия средиземноморски свят се намира в своеобразна анархистична свобода. Майсторите — скулптори и декоратори, наследници на богато сюжетно-образно и орнаментално наследство, не са ограничавани с нищо в избора на сюжети, теми, орнаменти, мотиви и съчетания при създаването на своите произведения. В Западна Европа от предроманския период се създават произведения на фигуралната и орнаменталната скулптура, невероятни от гледна точка на традицията. [156] Подобни ексцеси в диренето на нов стил не се отбелязват във Византия, особено през века на иконоборството, когато във програмите на художниците, скулпторите, приложниците съзнателно се насажда вкус към античното. Разбира се, това «антично» в реминисценциите на художественото творчество през тази епоха е възкресено в неговия ранно-християнски облик и се стреми да бъде вярно на християнската догма. В много

133
 

отношения обаче това официално иконоборско направление на изобразителното изкуство се явява удобно за езическите вкусове в България. За това и единичните произведения на фигуралната пластика, които са дошли до нас, стоят както по тематика, така и по изпълнение близки на късноантичната традиция.

След мадарския скален релеф ние притежаваме със сигурност само две произведения на монументалната скулптура, които могат да се отнасят към IX в. И двете представляват фигури на животни. И двете са на лъвове. Това не е случайно. Известно е каква голяма роля играят фигурите на животни още в изкуството на предроманската епоха.

Двете лъвски фигури са твърде различни по изпълнение и стил, различни са по предназначение. Лъвската статуя от Омуртаговия аул при с. Цар Крум е имала, както видяхме от надписа, самостоятелно значение. [157] Тя е стояла може би върху капители или върху къс архитрав, поставен на две колони от едната страна на входната кула в крепостта. От другата страна на входа по същия начин е била поставена втората лъвска фигура. Лъвската статуя от Плиска е намерена също при източната порта на вътрешната крепост. [158] Но тя е служела като подставка на колона или дървен стълб, който е стъпвал върху гърба на фигурата, гдето е издялано специално легло. Докато лъвската фигура от аул а е от хубав бял мрамор, тази от Плиска е от твърд зърнест варовик. От първата е отчупена главата и предните крака. От втората е запазено тялото и главата.

Лъвската фигура от Плиска представлява животното легнало по корем, навярно с протегнати напред предни крака. Тялото е предадено геометризирано и втвърдено като една хоризонтална греда с почти немоделирани равни плоскости. Цялата изразителност на животинската фигура, цялата сила на изображението е съсредоточена в главата. С едри, дълбоки, неравномерни ями по шията и по главата е предадена буйната грива. Муцуната е отбита и липсва, но запазената част от лицето е предадена с твърде реалистичен похват. Добре са моделирани очите и горният край на носа. Обемът на главата и свободно предадената козина са наситени с експресивност и живот, контрастиращ с немощното и втвърдено тяло.

Фигурата от аула при с. Цар Крум предава с много по-голямо внимание и точност тялото на лъва. То е моделирано с по-голямо майсторство и с повече познания за животинското тяло, но все пак невярно. Отделните части на торса са слабо изразени, липсва достатъчно обемност в тях, те изглеждат немощни. Изцяло фигурата в запазената част може да бъде оприличена на много други животни, например вълк или куче. За това впечатление, разбира се, допринася липсата на главата. Върху запазената горна част от тялото по гърба на животното са изобразени едри кичури от гривата, но без релеф. Тънки врязани бразди бележат почти с техниката на графита отделните кичури на гривата, така че в нея напълно липсва обем.

По своя стил лъвската фигура от Омуртаговия аул се различава дълбоко от плисковската. До известна степен това може да се дължи на различното предназначение, което тя е имала. Но в същото време това показва голямата еволюция в изразните похвати между майстора на плисковската и тази на мраморната фигура от аула. Последният е вече напълно чужд на духа на триизмерната скулптура и прави триизмерна фигура с възможно най-пестеливи средства и с похватите на плоския релеф. Първият е верен все още на традицията, вторият се е вече откъснал от нея. Неговото изкуство налучква стила на същинската средновековна скулптура.

В културната история на славяните и на прабългарите и особено в историята на техните култове са известни произведения на монументалната пластика. В старите славянски земи са познати редки паметници на каменната скулптура и са известни съобщения за дървени статуи. Грубо, схематично, плоскостно и неразчленено са предадени изображения на мъже — божески образи, които по стил и техника в ранносредновековната епоха не се отличават съществено от подобни изваяния от края на бронзовата епоха. Най-съвършеното от тези изображения представлява един висок каменен стълб с четири лица, на всяко от които в нисък релеф е изобразена

134
 

човешка фигура. На върха на стълба има една обща глава с четири лица. Това е прочутият Сбручки идол, намерен в Южна Полша, сега в Краковския музей.

В България не са намерени досега скулптурни човешки изображения, конто могат да се припишат на славяните. [159] Техните култове, изглежда, не са се върнали вече на балканска почва към оная ритуалност, която е била в сила в старата прародина.

Прабългарите като тюркски народ вероятно са познавали монументалната скулптура в погребалния си ритуал. Известно е, че от Южна Русия до Алтай степите са осеяни с каменни човешки изображения, оставени от различни тюркски народи в различни времена. [160] Това са така наречените «каменни баби», сиреч каменни жени. Наистина едни от изображенията са на мъже, други — на жени. Но в много случаи отличителният белег между едните и другите са само провисналите гърди при женските статуи, ако и едните, и другите да са представени в облекло. Проучванията на тези паметници по всички простори на ареала им и особено в източноевропейските степи не са могли досега да отделят особена група, която да може да се припише на прабългарите. Причините за това остават неизвестни. На българска територия също така никъде около прабългарските некрополи не са открити подобни изображения. У нас са известни само две такива статуи, открити случайно при разкопките на една скитска надгробна могила при с. Ендже, Шуменско, очевидно поставени допълнително при вторични погребения в могилата. [161] Това са типични статуи на мъж и на жена, но по своя стил и по детайлите на изображенията те трябва да се припишат на тюркски народ от по-късно време. Най-вероятно те принадлежат на печенези от XI в. [162]

Но за разлика от всички други тюркски народи прабългарите са имали една особена практика, която ни е оставила забележителни, уникални и странни по своя характер паметници. Тези паметници носят условното турско название «девташлари» и са познати в България само в Плисковското поле. [163] Това са групи неправилни каменни блокове, рядко надминаващи височина 2 м, забити по на 50—60 см в земята. Между каменните неправилни блокове тук-там се срещат късове от колони. Девташларите са или неправилно разположени групи камъни, или наредени в правилни редици така, че се образуват големи правоъгълници или квадрати, обикновено ориентирани правилно по посоките на света. Със своите неправилни форми, покрити с лишеи и избеяни от ветрове и бури, тези каменни групи извикват особени чувства у пътника из просторното поле. Човек има впечатление, че това са надгробни паметници, играещи роля на каменни изображения на покойниците.

Проучванията на тези паметници и частични разкопки, направени около тях, не са давали досега категорични изводи и заключения относно техния характер и предназначение. Но намирането при някои от тях човешки и животински кости, както и редки предмети, като ножчета, връх на стрела и подкова, показва, че около тези камъни са се извършвали обреди. Трудно може да се твърди какви са били тези обреди. Ако са извършени погребения, то от тях щеше да има по-ясни останки. Може би някои погребения са били извършвани чрез трупоизгаряне и при съответния камък са били заравяни горелите кости на покойника. По-вероятно е да виждаме в оскъдните останки от животински кости (кон, глиган, куче, говедо) следи от помени и жертвоприношения.

Някои етнографски преживелици у населението на Североизточна България, засвидетелствувани преди години, да се издигат камъни и да се образуват правилни редици от побити неправилни блокове в памет на загинали далеч от родината воини може би ни дават ключ за правилно обяснение на девташларите около Плиска и другите големи онгъли в Плисковското поле. Ако това е така, девташларите илюстрират масовата форма на аристократичната практика да се издигат надписи от името на хана за загинали военачалници, включително и далеч от родината. Те ще представляват паметници на обикновени воини, издигани от близките им, гдето са се извършвали и упокойни приношения. Тези символични гробници около централния хански

135
 

аул са едно забележително явление в обществено-политическия живот на езическа България, паметници на здравата военна организация, основана на древнотюркския култ към мъртвия герой, загинал за своя народ.


Славянски и прабългарски некрополи. В историята на старобългарската култура некрополите представляват особено съдържателна глава. Те отразяват точно развитието на някои страни от материалната култура на старобългарското общество, взето като цяло, отразяват местни и областни особености в културата на обитателите на различни части на страната, в тях е представен антропологическият състав на старото българско население и етническото му развитие. Най-после в некрополите са отразени обществените промени, които настъпват в течение на десетилетията, както и религиозно-философските представи на населението и някои страни на духовния му живот. Всичко това прави изследването на некрополите изключително важна и плодоносна задача.

Досега са издирени и разкопани значителен брой български некрополи в днешната територия на страната и в съседни земи. Изучени са многобройни погребални комплекси от различни епохи. Въпреки това познанията ни за този вид паметници на българската култура и особено за най-ранните от тях са все още недостатъчни за тяхната пълна характеристика като източници за историята на българската средновековна култура. В известен смисъл това ни улеснява. Ние ще се опитаме тук да разгледаме някои най-общи въпроси в историята на ранната българска култура въз основа на данни от некрополите. [164]

При заселването си на Балканите славяните практикували своя традиционен погребален обред с трупоизгаряне. Горелите кости на покойния били събирани в глинено гърне, което се превръщало в погребална урна. Заедно с костите в урната попадали въглени и пепел и дребни предмети, които се намирали върху умрелия и оцелявали от огъня. «Полета с погребални урни» са открити у нас на няколко места в Северна България: с. Попина и с. Гарван край Дунава, с. Вълчедръм и с. Бежаново и др. Тези най-ранни некрополи се датират, главно по типа на глинените съдове, употребени като урни, в периода между VI и VIII в. В същото време обаче в старите византийски територии славяните започват да изоставят стария погребален обред и да възприемат местния — трупополагането. Ако това може да се приеме като влияние на завареното балканско-византийско население в земите, гдето то е оцеляло в една или друга степен, като някои райони на Тракия и Македония, то трудно може да се обясни като местно влияние преходът към трупополагане в земи като Долна Мизия, гдето и да е имало някакъв контакт между славяни и местни жители, той е бил толкова незначителен, че не ще да е бил чувствувай от масата на славянските заселници. Както и да бъде обяснен този факт, остава безспорно, че на юг от Дунава славяните постепенно преминават към полагане на телата на умрелите. Обикновено това се обяснява с въздействието на християнството. Но установено е в някои некрополи, датирани дори в X в., че старият обред се е задържал дълго и след възприемането на новата религия в България. С други думи, за тези промени във вярванията и идеологията на славянското население през ранното средновековие очевидно официалните държавни актове не са имали особено значение.

Преходът между единия и другия обред следователно е траял дълго и е бил неравномерен. Той е зависел преди всичко от обществената структура на съответната група население и от силата и продължителността на контактите ѝ с околния свят. В това следва да дирим отражение и на икономическите, и на политическите връзки между отделните етнографски местни групи и държавната политико-икономическа организация, осъществяваща общуването на населението от различните части на държавата. Разбира се, промените, отразени в погребалния обред, се отнасят до промени в съзнанието и идеологията на отделните колективи. Погребалният обред обаче винаги задържа отживели своето време форми на общественото съзнание и на обществените отношения. Следователно при славянския погребален ритуал следва

136
 

Некропол при Нови Пазар.
Сабя


Некропол 1, Девня.
Гроб 91 с архаичен погребален обред
Некропол при Нови Пазар - Некропол 1, Девня


да дирим и наблюдаваме промените като закъсняло отражение на промените в живота на населението. Пълното разпадане на славянската родова община е много късно явление. Въпреки това на новозавзетите територии обществената организация на славянските общини се изгражда не на родовия, а на териториален принцип още при настъпването на славянските племена на Балканския полуостров. Следва да очакваме, че веднага ще настъпят промени и във всички онези форми на надстройката, чиято база е вече нарушена или разрушена, включително и в обредността, свързана с представите за света на мъртвите. Но тези промени настъпват, както се вижда, много късно и вероятно с активната намеса на християнската църква, без която новият обред едва ли е могъл да надделее в ритуалната практика на славяните. Следователно при оценката на славянския погребален обред като историческо явление, свързано с традиционните обществени форми, трябва да се държи сметка за две противоречиви тенденции в развитието му. От една страна, рутината на традицията задържа промените в него и той изостава от развитието на обществения живот, от друга страна, новите условия на Балканите ускоряват промените и в тази сфера на общественото съзнание така, че тези две тенденции изравняват изменението в погребалния ритуал с промените в обществената структура и материален бит и ги правят в общия ход на развитието между VI—IX в. адекватни един на друг.

Сложните процеси, които се извършват в традиционния славянски погребален обред на територията на българската държава, се преплитат с аналогични процеси в погребалния обред на прабългарите.

Многобройни некрополи, оставени от прабългарското население в Долнодунавския район, са вече известни и проучени както на българска, така и на румънска територия. Картината, която те ни разкриват, представлява особен интерес както от гледна точка на собственото вътрешно обществено развитие на прабългарите, така и от гледна точка на взаимоотношенията със славяните и сплавянето на единна култура и на единен етнос. Прабългарските некрополи например при с. Истрия и

137
 

с. Кастелу в Северна Добруджа, с. Султана на левия бряг на Дунава, с. Юпер, Нови пазар и с. Кюлевча, както и няколко некропола в района на Варна на българска територия, вече позволяват да се видят по-дълбоко проблемите на етногенеза на населението в този обширен район през първите два века от съществуването на България.

Преди всичко некрополите показаха, че прабългарите на Аспаруха са дошли в Долнодунавския район с култура, която и в старите земи на Приазовието, и в Дунавска България продължава да се развива през следващите векове в едно и също направление независимо от разстоянието. За разлика от славяните при идването си в новото си отечество прабългарите практикуват масово трупополагането. Това показва още през 1948 г. некрополът при Нови пазар, който бе първият прабългарски погребален комплекс, открит на юг от Дунава. Но още в Новопазарския некро-пол бе засвидетелствувано трупоизгаряне само в две погребения. Независимо от многобройните аналогии, които погребенията с трупополагане в Нови пазар имат в земите на Хазарския каганат всред некрополите на салтово-маяцката култура от така наречения «зливкински» тип, трупоизгарянето в него поставя един важен проблем: на какво се дължи тази двуобредност? Естествено беше да се приеме, че трупоизгарянето може да се дължи на влияние на погребалния обред на славяните. Дори бе направен опит да се класират известните прабългарски некрополи според съотношението между броя на трупополаганията и този на трупоизгарянията. Постепенно обаче в Разделна, Блъсково, Варна и Девня се откриват няколко некропола с трупоизгаряне, с трупополагане и двуобредни, в които основната част от погребаните имат несъмнено прабългарски произход. Появиха се варианти в оформлението на погребалното съоръжение. Освен обикновените погребения с урни, заровени в земята, се появиха малки камери, направени от камъни или от преупотребени римски тухли, в които освен урната с горени кости са били слагани допълнителни съдове като дарове. Между различните варианти на трупоизгарянето, от една страна, и трупополагането по прабългарски начин, от друга, съществуват многобройни връзки не само в характера на керамичните съдове, но и в други предмети, слагани и в единия, и в другия вид гробове, в репертоара от домашни животни — цели или части от които са слагани като «храна» за погребаните, и т. н. Тази неразривна връзка между двата обреда показва, че в самите недра на прабългарското общество са съществували отделни етнографски групи, че по всяка вероятност общата маса на прабългарите е била съставена от групи с различен произход. Това ни кара отново да се връщаме към събитията, които довеждат на Балканите не само приазовски прабългари, а и например кутригури.

Всред некрополите, които могат да се припишат на българите, в Североизточна България се откриват и славянски погребения. В повечето случаи обаче това са комплекси, които се датират вече към края на IX—X в. и отразяват процес или резултат от сливането на двете основни етнически групи в този район на страната. На този въпрос и на тези некрополи ние ще се върнем отново. По-ранните некрополи представляват по-единни комплекси в антропологическо, обредно отношение и по своите материали. Това е напълно естествено. От всички досега известни прабългарски некрополи новопазарският си остава най-старият паметник от този тип. Преди повече от 15 години ние бяхме наклонни да го датираме не по-рано от края на VIII в., но сега в светлината на новоразкопаните и проучени некрополи от тази група неговата дата трябва да бъде върната поне с половин век назад. Относителното му място по обредни особености и по материали е в първата половина или дори в началото на VIII в.

Самостоятелно място сред погребалните паметници на прабългарите заема голямото погребение в могила XXXI на плисковския Външен град. Това е изобщо единствената могила с добре запазено погребение от ранното средновековие в България, известна досега. Погребението с трупоизгаряне в урна и многобройни допълнителни глинени съдове около него е било съпроведено с ритуално убиване на кон,

138
 

Плиска, могила XXXI. Керамика от погребението
Плиска, могила XXXI.
Керамика от погребението

Плиска, могила XXXI. Керамика
Плиска, могила XXXI.
Керамика


заровен заедно с праха на неговия стопанин. Подобни погребални жертвоприношения на коне са засвидетелствувани в Нови пазар, в Кюлевча, в някои некрополи при Варна, но това е единственият случай, в който над погребалните останки е била издигната могила. Това навежда на мисълта, че в могилата е погребан виден представител на родово-племенната аристокрация в централния онгъл на държавата и може би някой хан.

В североизточния край на некропол от VIII—X в. в Девня е открито странно съоръжение — пръстеновиден изкоп с диаметър около 5,5 м и дълбочина 3,20 м. [165] И в изкопа едновременно са били погребани 65 индивида след масовото им насилствено умъртвяване и нахвърляне безразборно в изкопа. Антропологичните проучвания показват, че голям брой от умъртвените са били деца. Предполага се, че погребаните са прабългари, защото имат монголоидни расови белези. Те са били обезглавени. Отнася се най-вероятно за масово жертвоприношение или за избиването на членовете на прабългарски родове и семейства. Сведения за масови жертвоприношения в религията на прабългарите има достатъчно. [166] Значителна част от откритите черепи носят следите на изкуствена деформация. Прави впечатление и това, че всред умъртвените няма млади, годни за военна служба мъже. Може да се предполага, че избиването е станало по време на краткото властвуване на Владимир и реставрацията на езичеството (889—893 г.).


Златарството. За да завършим прегледа на материалната и художествената култура на ранното българско общество, трябва да се спрем на един занаят или едно приложно изкуство, което е било винаги непосредствено свързано с неговия бит и с историческата съдба на неговите социални слоеве — златарството. Под златарство в широкия смисъл на думата следователно трябва да се разбира не само производството на предмети на лукса, но и всякакви предмети, свързани с домашния и воен-

139
 

ния бит, ковани или изливани от цветни материали. Към златарството тук причисляваме и торевтиката.

Като художествен занаят златарството достига голямо развитие през Първата българска държава и още през първите два века на нейното съществуване. Златарските произведения обаче винаги и навсякъде са били едни от най-подвижните паметници на приложното изкуство и тази е една от причините, поради които трудно може да се определи произхода на някои произведения, намерени у нас. Особена трудност представляват липсата на по-голям брой паметници и недостатъчната изученост на старобългарските центрове, които биха дали повече примери от златарското производство.

Разглеждайки произведенията на златарството през ранния период, ще се спираме главно на стила на златарските произведения, а по-малко на златарската техника, тъй като в тази епоха тя в повечето случаи е наследник и продължител на прастари техники, известни от дълбока древност и практикувани през античността и ранното средновековие.

През епохата на така нареченото Велико преселение на народите при господството на военната демокрация, както и след това, през ранното средновековие — при раннофеодалните отношения, тон на златарската мода дава военният бит на цялото общество. [167] При това бързите придвижвания на племената и народите, техните стълкновения и съюзи създавали благоприятни условия за уеднаквяване на модата в облеклото и снаряжението често на различни по произход племена или на разнородни етнически групи. Твърде трудно е понякога да се определят белезите на златарските произведения на един отделен народ, освен когато са налице многобройни паметници и добре датирани комплекси. С оглед на сложния етнически процес на формирането на българската народност през ранното средновековие и хетерогенния характер на нейната култура, в това число и на златарството като приложно изкуство, ние ще разгледаме преди всичко такива произведения, които отразяват художествените вкусове на старобългарското общество от времето преди създаването на славянобългарската държава и от епохата на нейното съществуване до края на IX в. независимо от мястото на намирането им, за да може да се намери общата културно-историческа основа, която обяснява тяхната поява, разпространението и принадлежността им към старобългарската художествена култура.


Славянският накит. Както видяхме, славяните изгаряли труповете на своите мъртви. [168] При този обред всички предмети, носени от мъртвия, се повреждат или напълно унищожават. Поради това, както и поради недостатъчната проученост на раннославянските некрополи, до нас са дошли малко примери от накитите на славяните от първите векове на техния живот на юг от Дунава. Тази празнина се попълва обаче от много находки на територията на Румънската народна република, гдето са изследвани няколко славянски некропола от това време. Еднаквите археологически комплекси от същата епоха южно от Дунава показват, че по двата бряга на реката през тази епоха живее едно и също славянско население.

Най-характерният накит у славяните през тоя период е фибулата. [169] Славянската фибула през тази епоха е от типа на така наречените палчести фибули, широко разпространени и у други народи по време на Великото преселение и особено у готите. Но славянските фибули от този тип са по-малки, по-често бронзови, отколкото сребърни, с по-проста украса. Ромбовидната обикновена плочка на иглодържателя и полукръглата плочка, която покрива спиралата на иглата и от която излизат винаги пет възлести издатъка, оприличаващи я на разтворена длан, са покрити с релефен орнамент от спирали или ромбове, понякога по ъглите на ромбовидната плочка са поставени в гнезда червени камъчета, а един вариант от тези фибули има по острата долна част релефна човешка главичка, представена насреща. Тая фибула има грубоват вид и по форма, и с украсата си, но една своеобразна хубост в духа на грубия военен бит на епохата.

140
 


Славянски обеци-наушници
Славянски обеци-наушници


На няколко места у нас са намерени подобни фибули. Има ги и в Румъния, и на територията на Гърция, но по-големите масивни и с по-усложнена украса фибули от същия тип, намерени на различни места у нас, трябва да се припишат на неславянски заселници през IV—VI в., т. е. от епохата, която предхожда появата на славяните. [170]

Палчестата фибула у българските славяни се среща, изглежда, до края на VII в. [171] През следващите векове тя изчезва и това ще да е свързано по всяка вероятност с промените в облеклото на славяните. Би могло да се каже следователно, че с изчезването на този накит завършва античният период в живота на южните славяни. Създаването на българската държава означава началото на съвсем нов етап в развитието на славянското приложно изкуство и по-специално златарството. За цялата епоха на VIII—IX в. са характерни друг тип славянски накити.

Най-типични славянски накити през този период са женските обеци и гривни. Обратно, накитите, в които могат да се проследят някои прабългарски златарски традиции, са предимно мъжки, свързани с военния бит. Военната организация на Първата българска държава е играла нивелираща роля, уеднаквяваща племенните традиции на славяни и прабългари в областта на военното устройство. Наличието на такива накити не може следователно да се свързва само с прабългарско население, но показва, че много страни на военната организация и йерархия имат прабългарски произход.

Типичният славянски женски накит за цялата епоха на Първата българска държава е гроздовидната обеца. Тоя тип е познат у нас от няколко находища: Преслав, Якимово, Букьовци [172] и др. Обецата представлява кръжило, на което долната половина е обикновено по-дебела от горната и по средата ѝ е поставена отвесна висулка във форма на грозд. Тоя грозд е изливан заедно с кръжилото или е прибавян допълнително и обикновено стърчи над долната му половина. От двата края на долната част има също по едно топчесто надебеляване, което придава симетричност на накита. Той е накит, прост по устройство, но дава възможност за обогатяване с допълнителни елементи и при внимателно изпълнение получава един действително художествен и изящен вид.

Както показват примерите, с които разполагаме, този накит става родоначалник на цяло поколение накити у нас през следващите векове. В своя завършен вид той е познат на много славянски племена както в източната част на Балканския полуостров, така и всред западните славяни от адриатическото крайбрежие до Великоморавия. [173]

През ранния период на Първото българско царство се среща рядко един накит, широко разпространен всред северозападната група славянски племена. Това е т. нар.

141
 

есовидна (s) обеца. Тя е намерена у нас в славянския некропол при с. Върбовка, Плевенско, и в Каварна. [174] При тази обеца единият плосък край на незатвореното кръжило е завит леко и образува петлик. Някои примери от наши ранносредновековни находища показват обаче, че есовидната проста незатворена халка у полските славяни е станала у нас основа за обеца, при която на кръжилото е надянато друго кухо тяло — сфера или два конуса, долепени с основите си.

Освен тези обеци у нас се срещат техни варианти, при които над или под долната част на кръжилото са прибавени различни елементи. Гроздовидната висулка се опростява и се превръща в напречна на кръжилото отвесна пръчица от наредени едно до друго топчета. Към нея понякога се прикача по-голяма топка или се явява луницата, която като самостоятелен накит се среща често през ранносредновековната епоха главно у западните славянски народи.

Тия накити са изработени от бронз, мед, сребро или злато. Те са или съставяни от отделни елементи, споявани един към друг, или са изливани наведнъж в калъпа.

Откритите и проучвани през последните години в Южна България — Хасковско, Кърджалийско и Гоцеделчевско, [175]некрополи разкриват една нова и интересна страница от взаимното проникване на славянската и византийската култура, илюстрирани особено ярко от накитите. Извънредно богатите нанизи от стъклени маниста лежат на снопове върху гърдите на жените. [176] Огърлици от сложни сребърни кухи тела с форма на конус, капка, полусфера, сфероид, съчетания между тях широко използуван филигран и гнезда с вставки от разноцветно стъкло върху метален лист — всичко това придава на тези огърлици особена красота. Съвършената техника на тези накити, отделните им съставки и образуваните от тях орнаментални мотиви имат дълговековна история в средиземноморските култури и няма никакво съмнение, че появата им всред славянското население на Балканския полуостров е резултат от навлизането на последното в сферата на византийската художествена култура.


Прабългарският колан и воинските отличия. Първата българска държава наследява в областта на военния бит традицията на суровата и героична епоха на Великото преселение на народите. Военното снаряжение през ранното българско средновековие и особено военната хералдика, т. е. външните белези на военната (в същото време и гражданска) йерархия в това вече феодализиращо се общество, продължават да се развиват на основата на късноантичните традиции. [177] В това отношение варварските народи се стремят не само да подражават на военния церемониал на империята, но и да надминават по богатство военните инсигнии на своите неприятели. Българската войска и особено командният ѝ състав са имали особени накити за означаване на военните чинове. Тия накити са торквите за висшите военачалници и коланите или по-скоро коланните накити за всички военни чинове от горе до долу. [178]

Различните по форма и богатство коланни апликации ще да са означавали различни войскови групи и различни чинове в тях. Носенето на един или друг вид украшение на колана не е могло да бъде произволен акт на отделните воини, а строго спазвано правило. Наследявайки свободата на родовообщинния строй, ранносредно-вековното общество се обвързва в течение на времето и с настъпване на феодалните отношения все повече и повече с един широкообхватен и все по-задължителен етикет, който е много характерен белег на средновековната феодална култура на цяла Европа и цяла Азия. [179] Важна съставка на този етикет са накитите, които са били закрепени върху коланите — неотменна част на облеклото на българските войници. Че тия колани са били типични за българската войска, свидетелствува един оригинален документ върху папирус в Египет. [180]Това е разписката на един византийски военачалник за получаването на «български» колани, т. е. колани от български тип. Точният вид на тези колани остава неизяснен напълно, но очевидно те са имали по сложно устройство, висящи надолу ремъци и са се различавали съществено от коланите на други така наречени варварски народи.

Коланните накити, намерени в България досега, са разнообразни както по ме-

142
 

Южна България. Нагръдни накити — метални огърлици
Южна България.
Нагръдни накити — метални огърлици


тал, така и по тип, и по украса. При това повече от тях са единични екземпляри. Цели или почти цели гарнитури има само няколко. Те датират от различни епохи през втората половина на първото хилядолетие от н. е. (преди и по време на съществуването на Първата българска държава) и показват високата техника и разнообразните стилове, които са били застъпени у нас през този период.

От края на VI в. и първите десетилетия на VII в. датират две коланни гарнитури, различни по своята техника и стил. Едната е намерена при с. Акалан до Цариград, [181] а другата — при разкопки в развалините на ранновизантийското селище при с. Садовец, Плевенско. [182] Първата гарнитура е съставена от пет щитовидни апликации, едната от които е с напречна пръчица за окачване в илик и втора — двойна. Единственият орнаментален мотив на тази апликация е палметата, в която най-релефно са представени три симетрични листа така, че тя се приближава до лилиевия цвят. Очевидно е и тук близкото влияние на ранновизантийската орнаментика, носител на антични традиции. А може би акаланският накит е произведение на византийско ателие, но предназначено за «варварите»? Една матрица за изчукване на абсолютно същите коланни накити, намерена в Киев, [183] показва, че независимо от византийския характер на украсата производството на такива апликации е могло да става и много далеч от византийските производствени центрове. Всички ателиета, които са произвеждали коланни гарнитури, са повтаряли византийските образци, съобразявайки се с вкусовете на своите клиенти в степите и с устройството на коланите и снаряженията на воините у всеки народ.

143
 

Гарнитурата от Садовец, с издължени като езичета коланни краища, нахлузващи се върху ремъка, се свързва стилово с металната пластика на Северното Черноморие и Кавказ през тази епоха. [184] Ажурните изрезки по повърхността на сребърния лист и особено ажурните отвори, напомнящи човешко лице, се срещат и в гарнитури от ранносредновековните некрополи в Крим и Кубанската област, в Северна Добруджа и у нас. [185] Районът на разпространение на този вид коланни накити, датировката им и археологическата обстановка, в която са намерени, показват, че техните носители на юг от Дунава могат да бъдат прабългарите. В тях могат да се доловят далечни и стари сарматски традиции по отношение на техника и форма.

Следващата епоха ни е оставила няколко много характерни накита, между които и две ценни коланни гарнитури от Мадара. Един голям златен ремъчен край, намерен край с. Ветрен, Силистренско, [186] има в средата на щитовидната си плочка гнездо с овален полупрозрачен камък и две триъгълни гнезда над него. Тази централна част е обиколена от бордюри — дребни и едри сферични перли, които придават известна грубоватост, но много голяма изразителност на блестящия накит.

Вторият златен накит от Мадара [187] представлява набор от девет малки кръгли и три по-големи овални копчета с гнезда за стъклени инкрустации, както и от четири по-малки и една по-голяма езиковидно удължена апликация. Тези апликации се покриват изцяло с гранули, образуващи триъгълници в ромбове, оградени в рамки от шнуровидна плетеница и по-едри гранули по ръба. Същата рамка обгражда стъклените инкрустации по кръглите и овалните копчета. Композицията на отделните олементи върху апликациите напомня ветренската находка. В мадарския накит се чувствува изразителността на апликацията от Ветрен, нейната живост с блестящите инкрустации, но едновременно с това нежност и лекота, идеща от формата на отделните елементи и фината гранулация по тях.

Първият златен накит от Мадара [188] се състои от седем копчета — непълни полусфери — и окачалки — халчици, хванати чрез шарнир; две кръгли плоски апликации с големи халки на шарнир, украсени с кръстовидно разположено четири дву-листни палмети; една тока с подобен мотив на плочката си и един ремъчен край с такъв мотив. Последният носи освен това бордюр от така наречените «водни листа» — втвърдена кима, която ще срещнем и на други произведения на старобългарската торевтика (каните от съкровището от Над сент Миклош, златният коланен край от саркофаг № 4 при Голямата базилика в Плиска). Плоскостите в тоя накит са покрити от емайл в червени и зелени тонове. Емайлът е от клетъчен тип. Шнуровидни рамки ограждат всички елементи, като топлите тонове на емайла хармонират много добре с тънките контури и блестящите рамки на фигурите.

Докато Вторият мадарски накит е намерен в гроба на воин, погребан заедно със своя кон, първият е намерен в каменен християнски гроб. По своя стил вторият накит продължава античната златарска техника на гранулиране, пренасяйки я върху номадски ранносредновековен накит, и се датира към VII — началото на VIII в. Накити в тоя стил са известни в различни и отдалечени райони на цяла степна Евразия. [189] Първият накит от Мадара е вече по-късен (от IX в.) и издава силни византийски влияния в емаилната клетъчна техника, в някои антични мотиви, възприети от приложното изкуство на византийските центрове.

Твърде близко до някои детайли на първия златен мадарски накит стоят една златна тока и един златен край, намерени върху изтлелия скелет в саркофаг № 4 при Голямата базилика в Плиска през 1970 г. [190] И токата, и коланният край имат овално заострено в единия край щитче, изцяло покрито с листчета, напомнящи люспи на борова шишарка. Халката на токата и езичето са хванати за щитчето с шарнир. На мястото на шарнира при коланния край се подават три подобни листчета, в основата на които има по една двойна дъгичка. Последният орнамент повтаря напълно лесбийската кима от водни листа на коланния край от първия мадарски накит. Но за разлика от него златната гарнитура от саркофаг № 4 показва следи от твърде груба работа. Това може да бъде указание не само за различното ниво на

144
 

Плиска. Голямата базилика
Плиска. Голямата базилика




Преслав. Изглед към Дворцовия комплекс от юг
Преслав. Изглед към Дворцовия комплекс от юг

Преслав. Северна порта на Вътрешния град
Преслав. Северна порта на Вътрешния град




Преслав, Бял бряг. Кръстовидна църква 3
Преслав, Бял бряг. Кръстовидна църква 3

Плиска. Дворцовият център от Симеонова епоха
Плиска. Дворцовият център от Симеонова епоха




Преслав. Манастирска църква в Патлейна
Преслав. Манастирска църква в Патлейна

Преслав, Кръглата църква. изглед от изток
Преслав, Кръглата църква. изглед от изток




Преслав. Мраморна облицовъчна плоча
Преслав. Мраморна облицовъчна плоча

Преслав, Кръглата църква. Ротондата
Преслав, Кръглата църква. Ротондата




Църквата на Наум в манстира на Охридското езеро
Църквата на Наум в манастира на Охридското езеро

Преслав. Църкви 1 и 2 в Бял бряг
Преслав. Църкви 1 и 2 в Бял бряг




Преслав, Аврадака. Корнизи от църква I

Преслав. Църква 1 на Аврадака
Преслав. Църква 1 на Аврадака




Преслав. Църква 1 на Аврадака. Скулптурирана глава на лъвица
Преслав. Църква 1 на Аврадака. Скулптурирана глава на лъвица

Преслав. Църква 1 на Аврадака. Улук-протоме на лъв
Преслав. Църква 1 на Аврадака. Улук-протоме на лъв





майсторите-златари, но и за византийския произход на първия мадарски накит и за българския — на гарнитурата от саркофаг № 4 в Плиска.

Към началото на IX в. трябва да се отнесе един ажурен коланен край от Преслав (или част от тока) [191], на който в тънка рамка е представен грифон със стилизирано гъвкаво, извито тяло и вероятно извита и разклонена в края опашка, плоско геометрично крило. Този коланен край е в стил на аварската декоративна металопластика и е единствен всред българските находки. [192] Също така изолирано стои един накит от некропола при с. Разделна, Варненско. [193] Това е ажурна тока с кръгло щитче и две симетрично извити змийски глави, които представляват връзката между токата и щитчето. Неговият прототип е твърде ранен. В некрополи на Северното Черноморие (Крим) такива токи се датират в VI—VII в. [194] Очевидно за времето, когато е съществувал некрополът в Разделна — IX в., тази форма представлява вече анахронизъм.


Шереметското съкровище. Характерен за ранното средновековие накит, който представлява военно отличие, е торквата. Това е широка гривна, която се носи на шията и в различни епохи е различно оформена и украсена. В България са познати няколко екземпляра главно от по-късно време. Смята се обаче, че една група торкви, намерени при с. Шеремет, Провадийско, [195]принадлежат на старобългарската епоха. Съкровището се е състояло от една златна и шест сребърни торкви, три златни гривни, два чифта златни обеци, един златен кръст и четири златни маниста. Сега от тази колективна находка са запазени само златната и четири сребърни торкви и две златни обеци. Златната торква има по триъгълните си плоски краища проста украса от насечки — линии, образуващи орнамента «рибена кост». Една от сребърните торкви има същата форма, но е без украса, докато друга има заоблени плоски краища с редове от вдълбани ямички. Най-интересни са останалите две сребърни торкви с широки плоски краища, завити отстрани като волути. Украсени са с гравирани линии, които разделят със сложни рамки плоските краища на обръча на различни полета. Важен елемент на украсата е гравираната птица в полет с изпъната дълга шия. Начинът, по който са изобразени птиците, напомня много начина, по който са предадени образи на орли като знаци върху глинени съдове на старобългарския некропол при Нови пазар, датиращ, както видяхме, от началото на VIII в.[196] Може да се предполага, че в родовите традиции на прабългарската аристокрация орелът е тачен като птица — тотем.

Носенето на гривна на шиите като отличие у прабългарите е засвидетелствувано и у един прочут домашен паметник, чиято достоверност е безспорна. Става дума за описанието на княжеския Симеонов дворец в първото слово от «Шестоднева» на Йоан Екзарх, съвременник на Симеона. [197] Там е казано дословно (в превод) това:

«. . .защото, ако външни селски люде не са виждали княза в извезана със златни нишки роба, със златна огърлица на шията, с велурен пояс препасан и златен меч носещ и т. е.. . .»

Няма съмнение, че старата традиция в облеклото се е задържала у българите и до началото на X в.

Ладиевидните обеци са непознати по археологически примери у нас, но са известни в Унгария от същата епоха. [198] Такива обеци са изобразени върху византийска тъкан, дето е представен император Василий Българоубиец като победител между две жени. Тази две жени със своето облекло и накити сигурно са вярно изображение на носията на България по това време. По обеците от Шеремет е изчукан орнамент от по три едри пъпки на всяка страна, обиколени с по-дребни пъпки в спирална линия около тях.

Шереметските накити имат форма и украса, твърде архаични и неприсъщи на епохата на IX в., когато вероятно са били заровени. В стила на украсата им се долавят отгласи на изкуството от латенската епоха. Подобни архаични черти в приложното изкуство и далечни преживелици в материалната култура на ранна България не са рядко явление. Напоследък съкровището се приписва на славяните в Североизточна България. [199] От друга страна, характерът на този специфичен накит, какъвто

145
 

е торквата, позволява да допуснем, че двете най-архаични по стил торкви (тези с волутите) са по-стари военни инсигни, предавани от поколение на поколение. Наличието на кръст в находката, установено със сигурност, показва, че старите наследени накити са доживели до втората половина на IX в.

Малко примери са запазени от друг един характерен накит — пръстена. Двата златни пръстена, които ще разгледаме, единият от Мътница, Шуменско, [200] и другият от Видин, [201] ни представят две типични произведения на раннобългарско златарство. Пръстенът от Мътница е изцяло покрит с релефни лилиеви цветове. Този мотив и системата на изпълнението му ще срещнем и на други произведения на българската металопластика от ранната епоха (съдовете № 13 и 14 от съкровището от Над сент Миклош). Той е много разпространен и през епохата на IX в.

Много по-грубо и в известен смисъл монументално произведение на старобългарското златарство е пръстенът от Видин. Той има овална широка изпъкнала плочка, на която е гравиран знак — родова тамга. [202]

Ярките класови различия в старобългарското общество се илюстрират особено нагледно с такива произведения на златарството, които са предназначени за битови нужди — трапезните съдове. От тоя дял на златарството ни са запазени изключително ценни художествени произведения, които илюстрират историята на старобългарското златарство в течение на няколко века — от VII до IX в. Това са сребърната чаша от Преслав и съкровището от Над сент Миклош.


Съкровището от Над сент Миклош. Съкровището е намерено през 1799 г. в Над сент Миклош («Големи св. Никола»), Банат, сега на румънска територия. Върху него е създадена вече значителна литература. [203] Различни автори приписват това съкровище ту на Атила и хуните, ту на авари, иранци, печенези и византийци. Голямото мнозинство от изследвачите обаче го смятат с основание за българско.
http://www.promacedonia.org/sv/sv_3_3.htm