Александър Пушкин - КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ

Александър Пушкин

КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ
Ни дума засега, тълпа враждебна…
Притихва сякаш моят гневен глас,
ала от взора си не ви изпускам аз -
все някого след време ще издебна:
не ще избегне ноктите ми зли,
щом връхлетя нечакан, безпощаден.
Така се вие ястреб кръвожаден
и дебне той гъсоци и петли.

1825

—————————–

Бележка: Думата „приятел” често се е употребявала в значението на „враг” или „политически враг”. Епиграмата е адресирана до политическите врагове на Пушкин.

Александър Пушкин - СРЕЩУ ВОРОНЦОВ




СРЕЩУ ВОРОНЦОВ

На царя казали, че удушен
е вождът на метежите Риего.
Един ласкател викнал възхитен:
„Мръсник! Избави се светът от него!”
Тогава всички свели поглед в миг -
разсмял ги този раболепен вик.
Риего бил за Фердинанд опасен.
Е, да. Но затова висял безгласен.
Кажете, бива ли в гнета си сляп
да хулим жертвата на сляп сатрап?
Самият цар… такъв един угодник
не пожелал с усмивка да дари.
Ласкателю! И в подлостта дори
пази осанката на благородник.

—————————–

Бележка: Епиграмата е срещу офицера Михаил Семьонович Воронцов (1782-1856), по-късно фелдмаршал; ползващ се с репутацията на «либерал». Разпространявала се в ръкопис. Пушкин има предвид епизод по време на обед, даден в Тулчин на 1 октомври 1823 г, след прегледа на войските от Александър I. Александър получил писмо от Шатобриан (министър на външните работи на Франция) за ареста на Риего и съобщил за това на обеда. Воронцов коментирал: «Каква щастлива новина, ваше величество». Риего бил екзекутиран на 26 октомври (7 ноември) в Мадрид.

Царят - Александър I;
Риего - вождът на испанската революция от 1820-1823 г., екзекутиран на 26 октомври (7 ноември) 1823 г.;
Фердинанд VII (1784-1833) - испански крал.
Заключителните стихове на епиграмата се превърнали в поговорка.

Българската журналистика – възходи и падения (1844-1944)

д-р Ясен Бориславов

Едва ли ще е преувеличено да се твърди, че модерната българска държава е в голяма степен съградена от българската журналистика. Такава, каквато е, тя е резултат и от усилията на стотици вестници и списания с ангажираните в тях издатели, редактори, сътрудници и упражненото върху четящата публика въздействие. Поради което пак без страх от преувеличение може да се приеме, че и постигнатите резултати, добри и лоши, славни или срамни, са отговорност и на медиите, на пресата. Кога, в кои периоди от вече некратката й история българската журналистика като плод на едно колективно усилие е била на висотата на обществените очаквания и историческите потребности и кога тя се е оказвала несигурна, объркана и неспособна да долови логиката на историческото развитие и дълготрайния обществен интерес, поради което е вървяла след събитията, а не в крак или пред тях? Отговори на тези въпроси, свързани с отделни исторически периоди, се съдържат в трудове на изявени изследователи на историята на българската журналистика (Г. Боршуков, В. Топенчаров, Ф. Панайотов, Здр. Константинова и др.). Повечето изследвания в тази област, засягащи периода след края на XIX век, поставят акцент върху отделни издания, личности и събития, а така поради характера на самите изследвания итегритетът на културно-историческия процес, цялостният поглед върху процесите в медийната среда, остава извън намеренията и целите, които изследователите са си поставяли. Най-задълбочено засега е изследван периодът на Възраждането, поради което и за журналистиката от това време обобщенията изглеждат най-сигурни. В същото време натрупаните проучвания върху следващите периоди вече са достатъчно много, за да може и за тях да се правят опити за известни обобщения.

Появата на български периодичен печат в средата на XIX век е онзи импулс, който след „Историята” на Паисий и последвалите просветителски усилия на ранновъзрожденски дейци като Софроний, д-р Петър Берон, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Васил Априлов, Райно Попович и мнозина други вещае напредъка и очертава модерната перспектива пред българското общество. Фотиновото списание „Любословие” (1842, 1844-1846) и Богоровите вестници „Българский орел” (1846-1847) и „Цариградски вестник”(1848-1862) , последвани от „Смесна китка” (1852) на Славейков и „Мирозрение” (1850–1851) на Иван Добровски маркират един вече засилен процес на културно сцепление и духовно единение, който след Кримската война ще намери нови хоризонти за развитие и нови гласове в изданията на Раковски („Българска дневница”, 1857, „Дунавский лебед”, 1860-1861, „Бъдущност”, 1864), Драган Цанков („България”, 1859-1863), Славейков (”Гайда”,1863-1867, и „Македония”, 1866-1872), Тодор Бурмов (”Съветник”,1863-1865), а също и в публицистичната дейност на възрожденци като Никола Михайловски, Найден Геров, Тодор Икономов, Димитър Мутев, д-р Стоян Чомаков и останалите дейци от Цариградския кръг. Този интеграционен в същината си просвещенски процес, умело направляван от пресата, ще доведе до успешен финал първото от двете най-големи политически постижения на българското възрожденско общество – Великденската акция от 1860 г., изведена до блестящ завършек с фермана за признаване на Българската екзархия през 1870 г. Вестниците на българските емигрантски кръгове в Букурещ и Браила – „Народност”(1867-1869), „Тъпан” (1869-1875) и „Отечество” (1869-1871), последвани от „Свобода” (1869-1872) и „Независимост” (1873-1874) на Любен Каравелов и Ботевите „Дума на българските емигранти” (1871), „Знаме” (1874-1875) и „Будилник” (1873), както и основаният от Ботев „Нова България” (1876-1877) ще направят възможно и второто върхово национално усилие - Априлското въстание.
На практика цялата възрожденска преса бавно, но неотклонно следвайки своето предначертание, осъществява нещо, за което през 30-те години на XIX век Васил Априлов апелира към своите сънародници: ...Никой да не говори: „Аз съм сопотец или карловец, не ми е грижа за другите места.” Такова изречение е малосмислено. Секий българин принадлежи на сичката България, не особно на едно село или град...[1]
Видимо напредналото самоосмисляне на българското възрожденско общество през 60-те и 70-те години позволява на Любен Каравелов в „Българи от старо време” вече с иронична дистанция да разкаже как Дядо Либен е бил особен вид патриот, обича своето отечество, но не всичкото, а само Копривщица.
Двете основни идейни течения в българската възрожденска журналистика, на „еволюционисткия печат” и на „революционния печат” [2] водят постоянни и много често злостни полемики, но това не е попречило пресата като цяло да движи българското възрожденско общество в една обща посока, да решава обща стратегическа задача – очертаване на националния патримониум в неговите исторически, духовни, културни и географски измерения и извеждането на „сичката България” върху европейската политическа сцена под национален флаг.
На практика българската журналистика от епохата на Възраждането се оказва самонатоварена със „свръхфункции”, тя в някакъв смисъл очертава контурите на отсъстващата държавност.[3] Пресата от този период е активна обществена трибуна, постоянна и ефективна медия между общини, училища, църква, читалища, еснафски организации и български емигрантски общности извън Османската империя.
Цялата възрожденска култура е подчинена на едно грандиозно усилие за самоописание и новоописание. Чрез това самоописание става и модернизирането на възрожденското общество. Повечето тогавашни вестници и списания разполагат със стройна кореспондентска мрежа от нещатни и безкористни сътрудници. Като правило те отразяват събития от места, в които почти нищо не се случва. Животът е монотонен и тече в своята календарна предопределеност, смущаван спорадично от събития с локално значение (попът се напил, даскалът избягал, някой се оженил). Смисълът на много от тези кореспонденции не е в събитийността, а в самото влизане във вестника. То е същественото и то е важното. Поради което много от тези дописки са интересни днес повече заради тяхната битова описателност, а не заради събитийна актуалност. Влизането в писаното слово е вид легитимиране на жителите от малкото селище в голямата национална общност. То означава поява на националната карта, влизане в общото културно и духовно пространство, чиито граници възрожденската преса се стреми да очертае. Много от дописниците започват информациите си с едно общо взето стандартно встъпление: “За всички написахте, за Джулюница, за Сухиндол, а за Лясковец още нищо няма. Айде сега нещо и за Лясковец.” Основното събитие в тези дописки е самото съществуване на Лясковец – той е там отдавна, хората живеят, женят се, умират, но за да стане пълноценно това съществуване, за да бъде актуално, то трябва да бъде регистрирано във вестника.
Така възрожденската периодика от „Любословие” до „Секидневний новинар” (1877), независимо от разномислието и споровете (или и заради тях) оставя у съвременника усещане за известна съдбовна сплотеност и културна съпричастност у всички, които говорят български език. Впрочем една от огромните заслуги на възрожденската преса е тъкмо създаването на българския литературен език.
През целия период на Възраждането излизат общо 106 български вестници и списания. [4] Повече от половината са печатани в Цариград, Букурещ и Браила, а останалите в Сърбия, Австрия и Германия. От хоризонта на днешния ден изглежда някак маловажно и несериозно да се степенуват заслугите и приносите на отделни издания или възрожденски дейци в някаква строга йерархия на стойностите. Не би било сериозно да се твърди, че модерномислещият и само привидно архаичен Богоров е по-маловажен или пък по-значим от „контра модерния” [6] Ботев или, че Каравелов с неговата трезва мисъл и жадна за илюзии душа [6] е постигнал повече от сладкодумно присмехулния Славейков или умозрително разсъдливи автори като Тодор Бурмов, Тодор Икономов, Марко Балабанов и другите дейци от Цариградския кръг. Всеки от тях, както и още десетки възрожденци, има дял в голямата заслуга на българската журналистика от Възраждането – вграждане на представата за „сичката България” в съзнанието на българското общество. Това е нейното голямо постижение. Нейните дефицити ще станат видими по-късно.
След Освобождението българският политически елит се оказва слабо подготвен за изпитанията, пред които животът в младата държава ще го постави. Този елит е твърде разнороден като житейска съдба, образование, мироглед и политически предпочитания. Разнопосочните културни и политически идеи, предимно от Русия и Франция и по-малко от Австрия и Германия, които упражняват най-силни влияния при формирането на българската възрожденска интелигенция, след Освобождението се оказват източник на непримирими политически страсти и партизански вражди относно устройството и управлението на Княжеството. Много скоро след Учредителното събрание и избирането на Александър Батенберг за български княз картината на обществено-политическия живот у нас ще онагледи как плурализмът може не само да обогатява и облагородява мирогледа, но в българските условия той има и свойството да разяжда интегритета на интелигенцията и на обществото като цяло. Търновската конституция (белгийската мантия, с която Бай Ганю сменя агарянския ямурлук, по израза на Алеко Константинов) се оказва скроена не по мярка за тогавашното българско общество, поради което тя не успява надеждно да гарантира обществения ред и само две години след Освобождението тя вече има своите ревностни отрицатели и защитници. Главното, макар и не единствено, бойно поле за техните битки стават вестниците.
От първите си дни възстановената българска държава се оказва изправена пред един неразрешим управленски проблем. Тя изпитва огромна нужда от грамотни хора, които да настани на различни нива в държавната администрация. Мащабите на това затруднение не е трудно да се разберат, като се има предвид, че грамотното население по официални данни през 1879 г. не надхвърля 3,3 %. На практика така необходимата администрация на средни и ниски нива е рекрутирана от полуграмотни, пауперизирани и лумпенизирани селски и занаятчийски среди, които след загубата на големия имперски пазар остават без предишното си препитание и са принудени да търсят ново на държавната трапеза. Този процес в голяма степен предопределя безпринципните партизански борби през следващите десетилетия, той ражда и вездесъщата фигура на Бай Ганю не просто като литературен, а като поливалентен социален типаж (търговец, политик, общественик, журналист). Тук е и коренът на българския полуинтелигент, който е нещо принципно различно от парвенюто и сноба, и чийто генезис често е занимавал изследователите на българската култура. Не е могло този процес да не засегне и българската журналистика.
За двете следосвобожденски десетилетия до края на XIX век двете основни политически партии, либерали и консерватори, които съставляват Учредителното събрание (1879), се разпадат и прегрупират в десетина политически формации, които поради не всякога ясните си програми и политически идеи се оказват разпознаваеми повече чрез имената на своите водачи – Стамболовисти, Каравелисти, Цанковисти, Радослависти, Тончевисти и т.н. Това разрояване има естествена проекция и в българската журналистика. Всяка от партиите издава по един или повече партийни вестници, в които преобладават остро полемични статии, често с крайно невъздържан тон и език. Следосвобожденската действителност ражда няколко косерваторски вестника като „Витоша”(1879-1880), „Българин” (1877-1887), „Български глас” (1879-1883) и „Отечество” (1884-1885) и двайсетина либерално ориентирани издания, често враждуващи не само с консерваторите, но и помежду си. Това са: „Целокупна България” (1879-1880), „Независимост” (1880-1881), „Работник”(1881), „Братство” (1881), „Светлина” (1882-1883), „Съзнание” (1883-1884), „Свирка” (1883-1885), „Търновска конституция” (1884-1888), „Средец” (1884-1886) и др. Повечето имат кратък живот, тъй като са създадени, за да обслужват конюнктурни политически задачи. Партийни издания с по-дълготраен живот като „Свобода” (1886-1899,1919-1920), „Мир” (1894-1944), „Пряпорец” (1898-1931), „Народни права” (1888-1932) са относително малко и са характерни за един по-късен период.
Ето как е описал обществената атмосфера в годините след Освобождението един непредубеден и по принцип приятелски настроен към България и българите чужденец като Константин Иречек: София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години наред в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувствува кошмара при спомена за тая отровна готварница... Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. [8] Според него особено зловредна за обществената атмосфера е завистта. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват, както в целия Левант у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбието и наклонност към изопачаване и преувеличаване. [9] Едва ли има съмнение, че особена роля в тази непривлекателна картина са играли вестниците.
Най-значимото явление от този период в българската журналистика е Захари Стоянов. Канонизиран като класик на българската литература най-вече заради „Записки по българските въстания”, той е оставил и много ярка, изразително талантива, макар и на моменти противоречива публицистика. С неговото име се свързва един от редките (ако не и единствен) примери в новата българска история за това как мащабен политически акт може да бъде внимателно подготвен и осъществен чрез медиите. С поредицата статии „Трябва ли да съществува Източна Румелия?”, публикувани в редактирания от него вестник „Борба” (Пловдив) през лятото на 1885, чрез стройни аргументи, поднесени по достъпен за публиката начин и често подправени с язителен сарказъм, в което проявява неподражаем талант, той деградира публичния образ на основното творение на Берлинския конгрес в неговите рационални и морални основания, след което се заема и с ефективното му разрушаване. Успешният акт на Съединението е най-значимото политическо достижение на българското общество след Възраждането и свой принос за това има българската журналистика в лицето на Захари Стоянов. Особена популярност му спечелва неологизмът „зетьошурьобаджанакизъм”, адресиран към румелийската администрация. С тънка и наглед незлоблива ирония “Борба” брулеше лаврите, с които съединистите [10] се кичеха едни други, пише в спомените си д-р Никола Генадиев .[11] Може да се посочат много примери за острата и не винаги благопристойна язвителност в публицистиката на Захари Стоянов – неговите политически опоненти са черни души и козе месо, учените са синигери и цанцугери, към Гаврил Кръстевич се обръща с окуфелий старче, а Димитър Благоев нарича креклива жаба. Дарбата му да защитава тезите си чрез образи и остроумни сравнения прави словото му привлекателно, дори когато буди несъгласия. За проникващите в България социалистически идеи пише, че са огън, слама и топъл вятър, а за авторите им казва: Ако тия действително велики хора знаеха как живее българинът, как му е червен вратът като на слугите на английската кралица, как той си има по три вида винце...то щяха да стъпят сами на своите теории и икономически трактати. („Социализмът в България”) С неговата публицистика е свързана една трайна особеност на българската партийна журналистика – желанието със всички средства и на всяка цена да бъде унищожен политическият опонент. Ето какво казва по този повод Иван Вазов. Този исторически овчар имаше страшната мощ на популярний език, който пленява тълпата и се запечатва в паметта толкоз по-дълбоко, колкото е по-зъл или по-смраден. Българският език в неговата история, полемика, памфлет издаде секрета си, доби рядка дотогава сатанинска сила . [12]
Интересно е, че у нас за добра журналистика все още минава хапливата, злостна и понякога дори креслива интерпретация на събития и процеси? Приема се като аксиома, че добрият журналист непременно трябва да е добър полемист, да се държи провокативно, страстно да защитава своите тези, да има позиция, която да брани патетично, при това понякога без тази позиция да бъде атакувана. За добрия журналист обикновено се казва, че има остро перо. Изглежда причина за това е една възрожденска и поствъзрожденска инерция от края на XIX век, когато много от българските вестници са били изпълнени със злостни и невъздържани полемики, често отвъд приличието, в които участват канонизирани от историята и литературата национални икони като Ботев, Каравелов, Славейков и Захари Стоянов.
Ако се приеме, че работата на добрата журналистика е да осветлява скритите механизми на ставащото около нас и предстоящото, едва ли остротата на перото е необходимо, а още по-малко достатъчно условие. Има и друг вид добри пера, които не са нито остри, нито тъпи. Това са аналитичните и разсъдливо проникващи в същината и дълбочината на събития и процеси „меки” пера. Журналистиката на меките пера у нас рядко е била на мода.
Под натиска на модернизационните процеси в българското общество на прага на новия век се променя и пресата. Традиционният за Възраждането и следосвобожденския период „вестник на идеята”, в който ролите на журналист, писател, политик и общественик най-често са съвместявани от една личност, влиза в конкуренция с новия „вестника на новината”. Появява се масовият информационен всекидневник, партийно необвързан (но не и политически безпристрастен), а заедно с него се появява и професионалният репортер. Първият такъв вестник у нас е „Отзив” (1897), сред следващите са „Вечерна поща”(1900-1914) [13] , „Дневник” (1902-1944) и „Утро” (1911-1944) на Атанас Дамянов [14] , а по-късно „Зора” (1919-1944) на Данаил Крапчев и много други. Бидейки чисто капиталистически предприятия, в търсенето на високи тиражи и влияние тези издания най-често лавират между сензацията и сериозната новина, между значимото и повърхностното или забавното. Нямам за цел да създавам вестник за интелигенцията – нямам нужда от нея, признава Атанас Дамянов. Нашата интелигенция е продажна, корумпирана, квазиинтелигенция. Мен ми трябват масите, работникът, файтонджията, селянинът, коминочистачът, кръчмарят...” [15]
В голямата си част тъй нареченият „жълт”, „независим”, „информационен”, „булеварден” или „сензационен” печат е подчертано еклектичен по отношение на теми, приоритети, оценки, политически и културни пристрастия. Съдържанието е разнообразно, интересно и понякога преднамерено пикантно, а авторите често напипват пулса на деня, пишат компетентно и авторитетно, но също така често източник на информацията се оказва мълвата, която по думите на Стефан Танев (главен редактор на „Утро”) не е нито контролирана, нито дирижирана, тя се ползва с пълна свобода, и има тираж по-голям от тоя на всички вестници, събрани наедно . [16]
Популярността и влиянието си в. „Вечерна поща” дължи в голяма степен на сътрудничеството на Симеон Радев, едно от бляскавите журналистически пера от началото на миналия век. Неговите кореспонденции от различни европейски столици са наситени с оригиналност, иронична дистанция и проникновени наблюдения върху менталните нагласи на различните европейски народи, които нагласи, според него, в известна степен задават и посоките в европейската политика. В една кореспонденция от Петербург той между другото казва: В Англия, за да проумееш психологията на масата, достатъчн е да си горе долу умен човек. Във Франция трябва да бъдеш и артист. А в Русия трябва да си руснак. Той е скептичен за бъдещето на Русия, поради което и смята за неприемливо да се обвързва трайно българската политика с руски интереси. Според него склонната към крайности и доктринерски фанатизъм руска интелигенция мъчно може да даде държавни мъже. Това обяснява и неговата привързаност към политическата линия на Стамболов. Защитавайки своите политически възгледи, обаче, той никога не напуска добрия тон. В словото му освен рационални аргументи неизменно има изтънченост, благородство и готовност да се чуе и разбере отсрешната страна. Това особено изразително личи в неговите полемики с Кръстю Раковски. Ето какво пише Симеон Радев за своя идеологически противник Георги Кирков: От дълги години Кирков проповядва словото на Маркса сред българските пролетарци. Но неговата слава се пръсна нашироко, откакто той очарова една законодателна сесия със своя остър ум, с игривия си хумор, с една весела, незлоблива, смеюща се ирония, която често пъти пращаше по адрес на буржоазията остра стрела – в едно игрословие... После неговата реч е единствена в нашата литература, безподобна: тя е една невероятна, при това безкрайно приятна смес от научно звучащи социалистически фрази, употребявани без педантизъм, сякаш с един вид иронично извинение, от популярни остроти, които отиват до зевзешки шеги, от литературни цитати, от пословици, от басни, от притчи, от думи, които са взети от кафенетата, от термини, които се срещат само в специализираните съчинения, нещо шарено, живописно, дяволито, умно почти всякога и всякога весело. Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше гражданинът Кирков. [17]
Позволих си този пространен цитат, защото съм убеден, че като постижения в българската журналистика би трябвало да се виждат не само пламенни и остро полемични текстове, но също и редките примери на толерантност и благородство, изразени в готовността да се признаят и оценят качествата на опонента или политическия противник.
Симеон Радев развива и утвърждава интервюто като жанр в българската журналистика.
На страниците на „Вечерна поща” през 1903 г. той публикува няколко десетки интервюта със значими европейски политици и интелектуалци. Целта на тези публикации е била чисто лобистка, да бъде осветлено западното обществено мнение относно действителната ситуация в Македония.
Днес Симеон Радев е харесван и ценен главно заради монументалния труд „Строителите на съвременна България” (1910, 1911), но дарбата му на историограф и писател с трезво и аналитично око за исторически събития и процеси, дарбата му на критик с изострени сетива за красивото и добрто, всичко това личи и в неговата журнаристика във „Вечерна поща”, в. „Воля” ,сп. „Художник” и други издания.
В началото на миналия век в общия хор на партийните издания все по-отчетливо звучи и гласът на социалистическите вестици и списания – „Работнически вестник” (1897-1923), където изпъква перото на Георги Кирков, „Ново време” (1897-1923) на Димитър Благоев, „Общо дело” (1900-1905) на Янко Сакъзов, а също „Работническа борба” (1903-1908), ”Народ” (1911-1934) и др. По това време социализмът е на мода в цяла Европа, а социалистите, предимно млади хора с рошави бради и червени вратовръзки, се имат за нещо като говорители на утрешния ден, тъй че проникването на социалистически идеи у нас е част от модернизационните трансформации в българското общество. За много български интелектуалци тази нова идейна мода се оказва мимолетно младежко увлечение (например Кирил Христов), а за други става съдба. Разнопосочните интерпретации на социалистическата идея (поради влияния от Русия и Западна Европа), както и мирогледните различия сред партийния елит, предопределят последвалите конфликти и разцеплението в БРСДП. Двете най-значими фигури в левия печат от този период са Кръстю Раковски и Георги Кирков, комуто „Работнически вестник” дължи в най-голяма степен своята привлекателност.
През 1911 г. Кръстю Раковски започва да издава първия социалистически всекидневник у нас – в. „Напред” (1911-1912), чиято амбиция е да обедини двете крила на тесните и широките социалисти. От страниците на този вестник личи неговият ярък публицистичен талант, интелектуална проницателност и широк мироглед, лишен от догматизъм. Тук той опитва да привлече за сътрудници автори от кръга „Мисъл”, но остава неразбран и е нахокан от „своите”, тъй като сред тесняческите среди това списание вече е дамгосано като гнездо на буржоазния индивидуализъм. Въпреки дарбата си на анализатор и полемист той не успява да превъзмогне нито сектантското доктринерство на тесняците нито комформистките настроения на общоделците (Симеон Радев с добродушна ирония го нарича „съвременен Дон Кихот, печален рицар на социалистическото обединение”.) и през 1912 г. напуска България завинаги, за да свърже съдбата си със Съветска Русия като дипломат и държавник и да завърши живота си като една от безбройните жертви на Сталин.
Въпреки видимите признаци на модернизация и развитие, в началото на XX век (а за жалост и след това), българската журналистика показва и ясни симптоми на неразвитост, незрялост и „концептуална недостатъчност” [18] . Тя сляпо следва партийните водачи, преследва конюктурни или търговски цели и дори антимонархическият патос в някои тогавашни вестници („Ден”, „Балканска трибуна”, и др.) не премахва общото усещане за известна инфантилност. Това особено проличава в навечерието и по време на войните, когато повечето вестници се оказват заразени от чрезмерна патриотична екзалтация, съчетана с очевидна загуба на чувство за реалност. Публикуват се карти на някаква „Балканска конфедерация”, която се простира до Мала Азия, портрети на Фердинанд, облечен като византийски император и патетични дописки за предстоящото му коронясване в Цариград. („Утро”, I, 1913) Лекомисленото поведение на пресата допринася за създаването на обществена атмосфера, която прави възможни авантюристичните ходове на Фердинанд през есента на 1912 г. и лятото на 1913-та. Зрелостта на един национален елит, а тук по подразбиране се вкючва и журналистиката, проличава най-добре в периоди на сериозни национални изпитания.
Картината не е по-различна и по време на Първата световна война. Част от българските издания и журналисти се оказват не просто идейно, но и финансово обвързани с чужди интереси. Пари на руската легация мотивират поведението на вестници като „Балкански сговор”, „Свободно мнение”, „Балкански куриер”, „Заря”, „Балканска трибуна” и др., докато интересите на Германия и Австро-Унгария намират публичност (пак чрез финансови инструменти) в „Камбана”, „Утро”, „Дневник” и „Балканска поща” [19]. Резултатите от всичко това са известни.
След периода на войните поради „краха на националните идеали” българското общество изживява криза на идентичността, която се преживява и като криза на елита. Основен резултат от тази криза е изоставянето на либералния проект, с който страната се развива след Освобождението. Мъчителният въпрос „къде сбъркахме” е причина за рязко радикализиране на обществото, довело впоследствие до печалните и кървави събития от юни и септември 1923-та и пролетта на 1925-та година. Този въпрос кара значими интелектуалци да търсят идейни платформи за нов национален проект в деструктивни леви и десни тоталитарни идеологии. Ст. Михайловски пише със симпатия за италианските фашисти, а Гео Милев говори за „една нова партия - целият народ” [20]. Слаба утеха, е че подобни процеси тогава има не само у нас, но и в други европейски страни. Така превратът от 1944 г. хвърля семена във вече разорана почва и съществен принос за това има и българската журналистика.
Печални дати в новата българска история като 9 юни и 23-ти септември 1923-та година, 16 април 1925, 19 май 1934-та се оказват възможни поради пасивно или активно съучастие на медиите. Освен открити съзаклятници, сред които и публицистът социалдемократ Димо Казасов, Деветоюнският преврат има своите многобройни страстни или умерени съчувственици в интелигентските среди. Фактът, че много от тях по-късно се дистанцират от управлението на проф. Александър Цанков, не намалява греха им [21]. Вестник „Слово” (1922-1944), независимо от доброто интелектуално ниво на много от неговите сътрудници, е заченат в този грях. Не би могло да се подмине и провокативното поведение на зедеделските издания през трите дружбашки години. Правителствените вестници [22] обсипваха с обиди и заплахи обществените среди, сред които с малко повече умереност и такт властта можеше да намери необходими сътрудници, разказва Петър Нейков. И това напълно отговаряше на плановете на опозицията, която не преставаше да я сочи като враг на града и на всичко градско. Интелектуалците явно бойкотираха режима, но и самият режим не им оставаше длъжен...Антагонизмът беше пълен и изглеждаше неразрешим [23].
Добре известна е обърканата и лишена от логика позиция на БКП след 9 юни 1923 г., когато „Работнически вестник” заявява, че партията ще стои „с пушка при нозе”, докато „градската буржоазия” бие „селската буржоазия”. Два месеца по-късно в същия вестник статиите на Георги Димитров за „единния фронт” дават тласък на предварително обреченото, напълно безмислено и много кърваво Септемврийско въстание.
Изключително мощната комунистическа пропаганда от началото на 20-те години, водеща до екзалтация и дезинтеграция значителни обществени пластове, дава повод на Михаил Маджаров да напише известната си статия „Силата на печата за зло”, чиято идея е ясно подсказана в самото заглавие .
След 9 юни 1923 г. моралният патос в гласовете на интелектуалци като Гео Милев, Йосиф Хербст, Антон Страшимиров, Михаил Маджаров и мнозина други изглежда безнадеждно закъснял и по някаква зла ирония на съдбата първите двама стават жертва на неумението на българската интелигенция да усеща навреме политическите инерции, поради което тя се оказва и неспособна да предвижда и предотвратява политически катастрофи. Българската журналистика, въпреки дарбите на отделни свои представители, не успява да формира и поддържа силно обществено мнение, което да е еднакво непримиримо както към крайните оценки, така и към радикалните практики.
През почти целия период между войните българското общество живее в атмосфера на страх поради всекидневни политически убийства и взаимно насъскване чрез леви и десни, земеделски и промакедонски издания. Тази атмосфера е изразително представена в известното „Писмо до моя убиец” (в. „Пладне”, 1933) от Коста Тодоров, също рядко даровит и темпераментен журналист, силно ненавиждан от промакедонските среди заради симпатии към Франция и Сърбия. След тази публикация, разказва Христо Бръзицов, той си е спечели симпатизанти дори сред ония, които не го обичаха [25].
През 20-те и 30-те години се печатат десетки явни и нелегални комунистически вестници и списания, много повече отколкото всяка друга партия тогава може да си позволи. Освен в. „Работническо дело” (1927-1990) комунистически идеи пропагандират също издания като „Наковалня” (1925-1933), „Единство” (1925-1936), „Новини” (1926-1928), „Хоро” (1926), „Работничка” (1929-1934), „Работническо селско знаме” (1932), „Работнически новини” (1929), „Младеж” (1922-1923), „Младежка искра” (1928-1934), „Младежка дума” (1926-1929), „Амнистия” (1929-1930), „Ехо” (1930-1934), „РЛФ” (1929-1934), „Поглед” (1930-1934), „Жупел”(1931-1934), „Млад работник” (1931-1934) и много други. Част от тези издания достигат сравнително високи тиражи – „Ехо”- 12 000, „Поглед” - 15 000, „РЛФ” и „Наковалня” - по 4000 екз. Усилията на правителствата на Ляпчев, Малинов и Мушанов да ограничат тяхното влияниЕ чрез прилагане на репресивни текстове от Закона за печата (1921) и ЗЗД (1924), както и чрез специално създаденото бюро „Преса” към Дирекция на полицията с чисто цензорски функции, постигат ограничени резултати [26]. След преврата от 19 май 1934 политическите партии, както и техните издания са забранени.
Сред левите издания, доминирани тогава от доктринерски и догматичен дух, изпъква личността на Димитър Найденов (създател на в. „Поглед”, редактор на в. „Ехо”, в. „Новини” и др.), който заради публикации като „Езикът на нашия печат” („РЛФ”, IX 1933) и студията „Сектантството в печата” (1936) днес има ореола не само на талантлив журналист, но и на един от първите „дисиденти” в комунистическата партия. В споменатата студия, станала популярна в края на 80-те години [27] поради своята актуалност, Найденов прави задълбочен и остро критичен анализ на т.нар. трудов печат, към който сам принадлежи. Според него тези издания си приличат, с всеки брой се повтарят и тяхната агитация не вълнува, изпълнени са с лишена от съдържание фразеология и се отнасят презрително към доказателствата. Смъквайки от власт едно морално изхабено правителство, за което никой не заплака, пише Найденов, майският преврат същевременно унищожи един агонизиращ трудов печат, към който масите бяха станали равнодушни. И в лагера на блока, и в нашия собствен лагер ентусиазмът от 1931 г. бе отстъпил място на апатия и на тази именно почва стана възможен 19 май. По-нататък той анализира основни клишета и фрази, с които работническият печат обича да си служи (попадане в идеен плен у противника, на принципна основа, под натиска на масите, другояче не може и да бъде, не е случайно, задълбочаване на минали грешки и др.) и вижда главна причина за това в партийния подбор на редакторите (студени флегматици, усърдни педанти, за които редактирането на вестник не е повече от канцеларска работа), за да стигне до тъжния извод, че тъпият човек е непревземаема крепост [28].
През 1919 г. Данаил Крапчев създава „Зора” - модерен, много харесван и влиятелен вестник, сочен понякога за еталон, най-доброто, което българската журналистика е създала през междувоенните години и ентусиазирано сравняван с английския „Таймс”. [29] Подобно пристрастие е до голяма степен разбираемо и то не е трудно да се аргументира с много от статиите на Крапчев - кратки, стегнати, с ясна и често оригинална мисъл. Няма как обаче да се подмине и неговата, без съмнение подмамена от патриотичното му македонско сърце, съпричастност към управлението на Сговора, както и към политиката на Двореца.
Повече привлекателност в образа на българската журналистика от началото на века и междувоенните години внасят литературни издания като „Мисъл” (1892-1907), „Художник” (1905-1909), „Златорог” (1920-1943), „Хиперион” (1922-1931), „Развигор” (1921-1927, 1937), „Везни” (1919-1922), „Маскарад” (1922-1923) и др. Техните страници дават възможност за изява и развитие на повечето български поети, белетристи и критици в онова време, а чрез преводи вкарват в културен оборот както авангардни европейски автори, така и класици. (Между другото повечето публикуват и репродукции на художествени творби.) Но освен това те са и поле за чести литературни свади и вражди. Почти всеки от авторитетните български литературни критици се е изправил пред нещо значимо за българската култура от този период и не го е оценил, а се е препънал в него. Така Вазов се оказва костелив орех за д-р Кръстев, а Алеко Константинов остава недоразбран от Боян Пенев. Михаил Арнаудов е високомерно снизходителен към Пенчо Славейков, а Владимир Василев не оценява свежия глас на Смирненски сред общия плакатно декларативен тон на пролетарската поезия. Шумната вражда между Александър Балабанов и Кирил Христов става причина поетът да избяга от България и да прекара 16 години на самоизгнание в Германия и Чехия, откъдето върху страниците на своя дневник („Време и съвременници”) е оставил забележитени примери как българското слово може да бъде едновременно и във висока степен и умно, и изящно, и скверно. Тук изглежда уместно да се припомни казаното от Атанас Далчев, че зрелостта на една култура се определя от нивото на критиката, а не от поезията. Изящна поезия имат и примитивните народи.
Когато се говори за високи постижения в българската журналистика, като правило става дума за отделни личности, издания и конкретни текстове, а не за постигане на обществено съгласие по национално значими теми. За съжаление през миналия век тя не предлага нищо повече. Можем само да гадаем дали при сделката между Чърчил и Сталин за разпределяне на сферите на влияние след Втората световна война България така лесно щеше да бъде отстъпена на Източния блок, ако през предходните десетилетия тя беше успяла да се изгради като стабилна държава с конституционно парламентарно управление и демократични институции, макар и под монархически скиптър. Сигурно е, че историята би била различна, ако през този период имаше по-зряла и по-далновидна интелигенция, прокарваща своите идеи чрез свободна и демократична, политически непредубедена и най-важното – отговорна преса.
БИБЛИОГРАФИЯ:
[1] Априлов, В. Съчинения. София, 1968, с. 209.
[2] Боршуков, Г. История на българската журналистика. София, 1976, с. 92.
[3] Вж. Константинова, Здр. Държавност преди държавността. Свръхфункции на българската възрожденска журналистика. София,(2000), 2002.
[4] Боршуков, Г. Цит. съч., с. 403.
[5] Вж. Пенчев, Б. „Контра-модерният Ботев”. В: Тъгите на краеведението.http://www.slovo.bg/old/bpenchev/tagite/bp-t_217.htm
[6] Радев, С. „Политическото красноречие в България”. В: Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 136.
[7] В. „Мир” отначало е печатен орган на Народната партия, а след обединяването й с Прогресивно либералната – на Обединената народнопрогресивна партия от 1920 до 1923 г., когато престава да е партийно издание.
[8] Иречек, К. Княжество България. Пловдив, 1899, т. 1, с. 355.
[9] Пак там, с. 351.
[10] Става дума за т.нар. „лъжесъединисти”, обединени около в. „Съединение”.
[11] П. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев и З. Стоянов в спомените на съвременници. София, 1967, с. 637.
[12] Пак там, с. 652.
[13] След 1905 г. излизат два вестника с името „Вечерна поща”, единият е на Стоян Шангов („Шангова поща”), а другият е на Ставри Наумов („Наумова поща”).
[14] През 1920 г. Атанас Дамянов купува и в. „Заря” (1914-1920, 1929-1944).
[15] Танев, Ст. Дневник. София, К&M,2005, с. 6.
[16] Пак там, с. 16.
[17] Радев, С. „Политическото красноречие в България”. В: Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София, 1965, с. 149.
[18] Вж. Петров, М. „Концептуализмът – дефицит или излишество в българската журналистика на XX век”, В: Българската журналистика 160 години. Минало, настояще, бъдеще. София, 2005, 23-33.
[19] Панайотов, Ф. „Печатът” В: България. XX век. София, 1999, с. 837.
[20] Милев, Г. „Българският народ днес”. В: Съчинения, София, 1976, т.2, 245-248.
[21] Ето какво пише по този повод Кирил Христов: „Аз се питам често: какво да правим с датата 9 юний 1923 год., как да я притулим? Та на тоя фатален 9 юний биде обявена най-срамната война, която е водена на българска земя: война на „интелигенцията” против народа! Картечници и топове срещу селяните – легендарните победители в три войни против враговете на България! Между ония, които на 9 юний забравиха народната мъдрост „селото е по-силно от мечката” и които не допущаха, че на удара в тъмна нощ ще се отговори кога и да е със съкрушителен удар по бял ден, имаше – за голямо прискърбие! – и професори.” Христов, К. Време и съвременници, ИК Синева, София 2001, т. 3, с. 232.
[22] Става дума за вестници на БЗНС – „Земеделско знаме”, „Селски глас”, „Победа”, „Земеделска правда” и др.
[23] Нейков, П. Спомени. София, 1990, с. 253.
[24] През 1921 г. кооперация „Освобождение” отпечатва и разпространява близо 12 млн екз. комунистически вестници и списания, от което дори Ленин е бил впечатлен. По същото време общият тираж на изданията, разпространени от агенция „Стрела” е 25 млн. Вж. Панайотов, Ф. Цит съч. с. 840-842.
[25] Бръзицов, Хр. „Образи” - Съвременна журналитика, 1990, 4, с. 122.
[26] Натан, Т. „Цензори и журналисти (Левият печат и бюро „Преса”. Закони за преследване 1926-1934)”. В: Политическата цензура в България, Варна, 2003, 75-93.
[27] Студията е останала недовършена. Тя е открита в архива на Д. Найденов от проф. Филип Панайотов, който през 1979 г. я публикува в бр. 3 на сп. „Български журналист”, а след това и в сп. „Съвременна журналистика”.
[28] Найденов, Д. „Сектантството в печата” – Съвременна журналистика, 1988, 2, 116-151.
[29] Вж. Данаил Крапчев и в. „Зора”. Незабравимото. съст. Цвета Трифонова, Фабер, София, 2006.

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation):

Бориславов, Ясен. Българската журналистика – възходи и падения (1844-1944) // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС / "Алма комуникация". 2010, № 4. Available from: [www.media-journal.info]

Контакт (Contact):
yasenbo@gmail.com


ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ И КАТЕГОРИИ НА СТИЛИСТИКАТА


І. Дефиниране на понятието “стил”.
  Понятието “стил”(от гр. stylos) (стилета, с която древните са писали на восъчни дъсчици) е фундаментално понятие в човешката култура.
  Възникнал за първи път в античната реторика, стилът става категория на езикознанието, изкуствознанието, естетиката, психологията, социологията, теорията на познанието, наукознанието, философията на културата. Всяка от тези дисциплини открива свой ракурс за неговото разглеждане.
  В античността, за древните гърци и римляни, стилът е бил понятие на ораторското изкуство и се е разглеждал като средство за убеждение. В древноиндийската философия стилът се е разбирал като средство за украсяване на речта. В средните векове стилът се свързва с понятието “жанр на художествената литература” , като се прави опит да се отделят в езика стилове, съответстващи на литературните жанрове.
  Едни от най-популярните формулировки на стила с характер на сентенции са: Какъвто е стилът, такъв е и характерът(Платон), Стилът е лице на душата(Сенека), Стилът – това е самият човек(Ж. Бюфон), Стилът е философия на разума(Шопенхауер), Стилът е специализация на чувствителността(Реми дьо Гурмон), Стилът е мислене посредством език(Дж. Нюмън), Стилът е начин да се изрази нещо(Оуман).
  Съвременното значение на термина стил е значително по-широко и неопределено. За това свидетелстват множеството му определения, които той е способен да приеме. Стилът може да бъде добър, лош, сдържан, сух, цветист, протоколен, емоционален, тържествен, поетичен, старомоден, съвременен, претенциозен, висок, нисък, среден, романтичен, класически, епистоларен, административен, повествователен и т.н. и т.н.
  Към този далеч непълен списък трябва да се добави и стил на Йовков, стил на Бодлер, стил на “Тютюн”, стил на “Братя Карамазови” и пр. Освен това се говори за стил в живописта, музиката, архитектурата, мебелировката, дрехите, спорта, поведението. Общоприети станаха словосъчетанията стил на ръководство и стил на живот(stil live).
  Следователно стилът възниква там и само там, където една дейност може да се осъществи по различни пътища и субектът на дейността може и е длъжен да избере един от тях, даже ако той не осъзнава, че стои пред избор.
  Стилът е преди всичко резултат от избор на определен, най-често обществено осъзнат, начин на дейност, благодарение на което той носи винаги информация за субекта на съответната дейност – за неговата принадлежност към една или друга епоха, култура, социална група; за

  =2=

социалната му роля, която той изпълнява в момента на протичане на комуникативния акт; за негови личностни качества, психическо състояние и пр.
  Димитър Попов подчертава съществения принос на позитивистите Хърбърт Спенсър и Иполит Тен за осъзнаване на понятието “стил”. Според тях стилът е дарба на човека или способност за хармонична координация на всички елементи на речта.
  По сведения на нашия учен проф. В. Вакернагел от Базелския университет в лекциите си от 1836 г. застъпва схващането за стила като израз на творческата индивидуалност на човека. Той разглежда стила като вид и начин на изобразяване чрез езика, определен отчасти от духовното своеобразие на изобразяващия и отчасти от съдържанието и целта на изобразяваното.
  Д. Попов изтъква и важната роля на епигоните на позитивизма относно лингвистичната интерпретация на стила. През 1962 г. Р. Сейс определя стила като естетическо използване на езика, т.е. използването на езика в произведенията на изкуството. Близки до схващането на Сейс са вижданията за стила на В. Кайзер, Р. Уелек и О. Уорън, П. Гиро. За Кайзер стилът е синтетично понятие за монолитност, на което са подчинени всички езикови форми на произведението. Според Уелек и Уорън стилът е индивидуална езикова система на едно произведение или на група произведения. П. Гиро разбира стила като използване на изразителни средства от писателя за литературни цели.
  В своята “Френска стилистика” Шарл Бали се занимава с избора на експресивните факти на езика. Неговото разбиране обуславя възникването на теорията за стила като избор на изразно средство(Ж. Марузо, П. Гиро).
  Според друга теория стилът се възприема като отклонение от лингвистичната норма. М. Риффатер застъпва идеята, че отклоненията от нормата за целите на стиловия анализ трябва да бъдат тълкувани задължително като естетически. Ето защо той говори за естетическа конотация.
  В българската лингвистика няма единно мнение за стила. Интерес преставляват определенията, дадени от Любомир Андрейчин, Мирослав Янакиев и Стефан Брезински. Проф. Андрейчин пише: Стил или слог е характерен начин на използване на изразните средства в речта, който зависи от различни фактори(предмет и цел на изказването, индивидуални особености на автора, традиции и др.). За М. Янакиев: Стилът е съвкупност от изрази, която характеризира определени група от хора, владеещи даден език. Според Ст. Брезински: Стилът е система от езикови изразни средства, съвкупност от функционални разновидности на

  =3=

българската книжовна реч, характерни начини, по които се използват елементите на общонародния език за целите на езиковото общуване.
  Очевидно е, че терминът стил в лингвистиката е многозначен, което се определя според езиковедите както от историческите промени в самия общонароден език, от развитието и измененията на неговата стилова диференциация, така и от дълголетните традиции на историческото развитие на езикознанието, обуславящо възникването на различни подходи към изучаваенто на езика и речта.
  Стилът на речевата дейност е обществено осъзнат стереотип на речево поведение. Той е символично значимо свойство на речевия акт, което носи определена информация за субекта на речта. Стилът е съзнателен избор на изразни средства, подчиняващ се на редица условия, чрез които се изразяват особености от развоя и функционирането на езика. Той е елемент(макар и своеобразен) от цялостното отражение на действителността(М. Лилов).
  Многослойността на стила се формира от акта на избор на различните равнища на еквивалентност. В съответствие с това понятието “стил на речевата дейност” се разслоява на два стила: стил на съдържанието и стил на израза.
  Стилът на съдържанието е този аспект на стила изобщо, който възниква за сметка на избора, който адресантът осъществява на равнището на означаемите, т.е. на това, което трябва да се каже или да се напише. Равнището на еквивалентност тук се задава от целта на речевия акт(например да застави адресата да излезе) или от общия замисъл на текста.
  Що се отнася до стила на израза, то това понятие съответства на стила в тесния, лингвистичния смисъл на този термин. Стилът на израза е свойство на съобщението, възникващо в резултат на подбора на означаващи, т.е. на езикови средства, с които ще се изрази това, което адресантът иска да каже или да напише.
  Проф. Любомир Андрейчин различава два основни стила на речта в зависимост от двата основни начина, по които се отразява действителността: логически(разсъдъчен) и образно-емоционален стил.
  Логическият стил на речта отразява действителността по чисто мисловен(интелектуален, разсъдъчен) път, като използва изразни средства, които въздействат главно върху мисълта. Такъв е стилът на научната и научно-популярната литература, на административните документи и др.
  Образният стил на речта отразява действителността по образен и емоционален път, който използва изразни средства, които въздействат не само върху мисълта, но също и върху въображението и чувствата. Такъв е

  =4=

стилът на различните видове художествени произведения и на някои публицистични текстове.

  ІІ. Стилистично значение и стилистична окраска
  Въпросът за същността на стилистичното значение и стилистичната окраска все още не е достатъчно изяснен в лингвистиката.
  Руската изследователка М. Н. Кожина определя стилистичното значение като ония допълнителни към лексикалното, предметното или граматическо значение признаци, които имат постоянен характер и се възпроизвеждат в определени условия и влизат в семантическата структура на езиковите единици. Тя подчертава, че стилистичното значение на думата носи и определена социална информация. Кожина твърди, че: стилистичното значение е част от семантичната структура на езиковите единици. При различните езикови единици то се проявява различно: при експресивно окрасените е на повърхността, а при другите – само в определени(конкретни) контексти, при което тези контексти имат закономерен характер, притежават типичните условия за реализация на значенията.
  Проф. Кожина отделя два компонента в стилистичното значение на думата:
- стилистична окраска – качество на думата, свързано с типична за нея сфера на употреба, като чрез това се характеризира и речта, а чрез нея и участниците в общуването.
- емоционално-експресивна окраска – това е допълнителен компонент в значението на думата, характеризиращо преди всичко обозначавания с нея предмет(явление), като изразява отношението на говорещото лице към него(тържественост, ласкателство, ироничност).
  Стилистичната окраска е компонент на думата, а емоционално-експресивната окраска – на значението. Стилистичното значение е присъщо на езиковите единици в тяхната системна организация на езиково равнище, т.е. то изгражда лексико-стилистична парадигма, но също участва активно и в комуникативния акт, т.е. в синтагматичния стилистичен ред, където се осъществяват стилистичните начини.
  Според К. А. Долинин стилистичното значение на езиковата единица е допълнителното интуитивно възприемано съзначение, реализиращо се в речта при избора на дадената единица от реда на денотативно еднозначните й (функционално еквивалентни) за изразяване на определено предметно-понятийно съдържание или за изпълнение на определена стилистична функция.
  И. В. Арнолд използва вместо стилистично значение термина конотативно значение, което разглежда като информация, свързана с
  =5=

условията на комуникацията и с участниците в нея. Тя различава четири компонента в структурата на това значение: емоционален(узузален и
оказионален), оценъчен, експресивен(образен и интензифицирана експресивност) и стилистичен.
  В настоящата лекция под стилистично значение ще разбираме допълнителните емоционални, оценъчни, експресивни и функционално-стилистични признаци, наслоени над денотативно-сигнификативното и граматическото значение на езиковата единица, и тяхната проява в потока на речта.
  Стилистичната окраска е функционално –стилистичен признак в състава на стилистичното значение на думата, който ограничава нейната употреба и носи информация за ситуацията, в която протича речевия акт(разговорно, книжно, реторично, тържествено, официално-делово, научно, поетическо, литературно и т.н.). Например: женичка – разг.(гальовност, фамилиарност), бъднини, ваятел, грядущ, дан, бран – търж.; заник, пурпурен, ладия – поет.; театро, депутатин, хартишка – простореч.; входящ, живущ, долуподписаният, гореказаното – офиц.-делово.
  Критерий за определяне принадлежността на една дума към определен стилистичен пласт е установената в езика синонимия или съществуването на паралелен начин за дублетно назоваване на едно и също нещо. Например: махам се – разкарвам се, дял – пай, дете – хлапе, работя – бачкам, гюрюлтия – шум, врява, олюлявам се – кандилкам се, съдружник - ортак; рубеж – граница, лабилен – слаб, ситуация – положение, имплицитен – скрит, експлицитен – явен.
  Друг пример: спокоен, мирен, укротен, кротък, успокоен, рахат, несмутим, безбурен, безметежен и т.н. В този синонимен ред доминантният синоним спокоен е стилистично неутрална дума; мирен, укротен, кротък, успокоен са подходящи за разговорната, художествената и публицистичната реч, но не биха били уместни в научния и в официално-деловия стил поради емоционално-експресивния си заряд; безбурен, безметежен имат тържествено-патетично звучене; рахат е турцизъм – има разговорен оттенък.
  Методи Лилов подчертава, че стилистичното значение е сбор от такива особености на думата, които определеят възможностите й да се съчетава в стилистичен контекст и да бъде изразителна в него. То обединява елементи от различни сфери, от различни езикови равнища и точно в тази му разностранност е неговата специфика на стилистична категория.
  Според Методи Лилов стилистичното значение се оформя на първо място от елементите на съдържанието на думата. Ученият отбелязва, че по принцип стилистичното значение на думата не се определя от нейното
  =6=

лексикално значение; във всеки стил могат да се назоват и опишат всички факти, предмети, явления и процеси. В различните стилове обаче се
използват различни думи. Те имат общо взето еднакво значение, но се различават по някои допълнителни нюанси в съдържанието си, които ги правят по-подходящи в дадена ситуация. Например думата прогрес е подходяща за научния стил, докато напредък може да бъде употребена в някой публицистичен текст. Първата езикова единица е с чужд произход, а втората е домашна, с ясна вътрешна форма, благодарение на което буди определени представи. Нейното възприемане върви не по пътя на абстракцията, а минава през образното асоциативно мислене. Двете лексеми са пълни синоними, но в стилистичния контекст функционират различно. В същите отношения влизат и редица двойки от думи – разколник и отцепник, мотив и подбуда и т. н.
  Допълнителните елементи в съдържанието на думата могат да засягат степента на обобщеност в самото лексикално значение на думата, синтетичността на съдържанието й. Например: Националните стопанства все повече се свързват, взаимопроникват се. Подчертаният глагол може да бъде използван в научния стил, където са допустими по-голяма абстракция и по-сложно отражение на действителността, но в публицистичния стил е по-добре да бъде заместен със съчетанието проникват се взаимно.
  Стилистичното значение може да се оформя и с помощта на някои елементи на нейната форма. Методи Лилов посочва, че това са случаи, при които с промяната на някои от граматичните особености се променят и някои елементи от съдържанието на думата, нещо в нейното значение, и това влияе върху употребата й. Запазвайки общото си лексикално значение, различните форма на думата го реализират по различен начин, в различни сфери и поради това не са равностойни в стилистично отношение. Например при образуване на множествено число на думата кръвкърви не се променя нейното лексикално значение, но се актуализират различни елементи от основното й значение, които дотогава тя е носила немаркирано. Кърви не означава “голямо количество кръв”, а засилва конкретността на представянето. Същото наблюдаваме и при множественото число на небеса(от небе), където има остатък от една стара философска идея, която схваща небесата като нещо конкретно, материално.
  За разлика от посочените словоформи, при думите хляб, вино и сол множественото число се образува нормално, при което се променя значението им: хляб – хлябове: “изпечен къс тесто”(еднозначно), вино – вина”различни видове, марки вино”, сол – соли(химичен термин).
  Стилистичното значение е неразривно свързано с историята на думата. Лилов дава примери с думите дървеса и телеса. Това са редовни
  =7=

старобългарски форми за множествено число от дърво и тяло. По чисто лингвистични причини, те биват заместени в историческия развой на езика
от формите дървета и тела. Много по-късно към формата дървеса се обръщат определен кръг поети, които търсят средства за създаване на поетичен език, като смятат дървеса за особена “поетична” форма. Телеса обаче се употребява с иронично значение и много често се използва в стила, пародиращ “високия” поетичен стил.
  Очевидно е, че в стилистичното значение на думата се отразяват всички особености на нейната история. Ето защо никой не влага някакво особено съдържание във формата чудеса, която единствено няма морфологични варианти.
  Методи Лилов изтъква, че стилистичното значение на фразеологичните съчетания почти винаги се оформя под влияние на тяхната история . Ще добавим, че смисълът на тези езикови единици е винаги културно(етнокултурно) обусловен. Например идиомът ни в клин, ни в ръкав отначало е бил свободно съчетание и се е употребявал в обикновената реч на българите. Думата клин за тях е означавала “тясно и продълговато триъгълно парче плат, което се е поставяло отстрани на риза, дреха и др.", а изразът ни в клин, ни в ръкав се е употребявал в конкретното си значение за малък къс плат, от който не може да се скрои ни клин, ни ръкав, т. е. който не ставал ни в клин, ни в ръкав. По-късно съчетанието добива по-широко преносно значение, напуска тясната си битова употреба и доката се е пазело значението на думата клин като “тесен и продълговат къс плат”, то е било фразеологично съчетание. След като се забравя това значение на думата клин, съчетанието ни в клин, ни в ръкав се превръща в идиом.
  III. Стилистична функция
  Стилистичната функция е тази, при която съдържанието на дадена езикова единица се обогатява с емоционални, оценъчни, експресивни и понятийно-логически компоненти под влияние на различни социални, психологически и конкретно-ситуативни фактори.
  Стилистичната функция е присъща на речевото съобщение във всички сфери.
  При анализа на стилистичната функция е необходимо да се отчитат следните аспекти на изказването и условията на неговото пораждане: 1) Съдържанието на изказването в сравнение със съдържанието на неговия неутрален еквивалент; 2) Комуникативните фактори, намиращи се в основата на стилистичната вариативност и получаващи израз във формалната и съдържателната структура на изказването; 3) Начин на актуализация на компонентите на изказването.

  =8=
 
  Взаимодействието между първите два аспекта води до следната закономерност: колкото повече комуникативни фактори участват в
процеса на пораждането, толкова по-богато е неговото съдържание и толкова по-ярко се проявява неговата стилистична функция.
  Например: Това е една стара жена. В изказването не получават израз междуличностният аспект на речевия акт, социалната и психологическата специфика на говорещия и адресата, отношението на говорещия субект към предмета на речта и особеността на обстановката.
  Съжелявам! Това е само една стара жена. Тук субектът на речта е изразил съжаление и тъга по повод на конкретната ситуация и неизбежността на стареенето, както и уважително отношение към старицата и старостта изобщо. Интонацията предава отношението на говорещия към предмета на речта.
  О, престани вече! Това е една дърта коза! Адресантът изразява пренебрежително отношение към предмета на речта. Посочват се неофициалните отношения между общуващите, както и фамилиарната обстановка. В стилистичното значение на думата коза е откроен образният микрокомпонент.
  В речта всички единици, независимо от кое равнище на езиковата система са, могат да имат стилистично значение и да изпълняват стилистични функции.
  IV. Стилистичен контекст
  Стилистичният контекст е такъв контекст, който не стеснява значението на един или друг речев елемент, а обратно, разширява го.
  Понятието стилистичен контекст е формулирано от Майкъл Риффатер. В зависимост от обема на стилистичния контекст се различават три негови типа: микроконтекст, макроконтекст и мегаконтекст.
  Стилистичен микроконтекст е този, който се реализира в рамките на отделно изречение. Например: Парченце самота изблея под кревата(Е. Александрова).
  Стилистичният макроконтекст се осъществява в границите на свръхфразово единство или абзац. Например:
  - Вие бихте могли да опитате от "библиотеката" - глухо посъветва офицерският кандидат.
  - Коя библиотека? - попита експертът.
  - Вертепът!... - възмутено обясни свещеникът. - Тук наричат "библиотека" немския публичен дом за офицери...Но няма да ви пуснат, защото сте цивилен.
  - Не се бъркай, попе!... - каза домакинът. - Инак ще обадим на попадията, че си проучил как се влиза там(Д. Димов).

  =9=

  Стилистичният мегаконтекст обхваща целия текст(най-вече художествен). Многократно употребените ключови или тематични думи в различни речеви ситуации в границите на един и същи текст обогатяват и изменят смисловото си съдържание.
  V. Стилистична норма
  Употребата на езиковите средства се подчинява на два вида норми: езикови и стилистични.
  Според проф. Л. Андрейчин: Общозадължителните изисквания за единен изговор и употреба на дума и форми и за построяване на изреченията в книжовния език се наричат езикови норми...Докато езиковите правила определят закономерностите в строежа на езиковата система, езиковите норми определят положението в книжовния език в случаи, когато в диалектната или в книжовната реч на интелигенцията има разнообразие.
  Фонетичните, лексикалните и граматичните норми образуват съвкупността на езиковата норма на българския книжовен език. Това е норма на системата. Докато езиковите норми определят какви фонетични, лексикални и граматични средства от наличните в националния език и в книжовноезиковата практика на народа се включват в системата на българския книжовен език, стилистичните норми определят какво от системата на този език и по какъв начин се използва във функционалните стилове на нашия литературен език и в присъщите му жанрове.
  Стилистичните норми са правила за оптимално стилистично използване на езиковите единици. Те са се установили в езиковия живот на обществото след продължителна традиция в типична комуникативна ситуация.
  Стилистичните норми могат да бъдат: езикови, речеви, функционално-стилистични и експресивно-стилистични.
  Употребата на езиковите единици е функционално обусловена, т.е. зависи от стила, в който е направено изказването, от неговите стилистични норми. Например експресивната лексика и фразеология от типа на зяпам, от дъжд на вятър, дрънкало, плямпам, скапан, коремче, краченце и под. са уместни в ежедневното разговорно общуване, допустими са в художествената реч, но се изключват абсолютно от употреба в научния или административно-деловия стил. От друга страна, думи като долуподписан, ордер, ензими, фотосинтеза, парадигма и под. биха били най-малко неестествени при едно битово общуване.
  Нарушенията на стилистичните норми се квалифицират като стилистична грешка, а усвояването и целесъобразното прилагане на стилистичните норми в процеса на езиковата комуникация - като цел и връх на речевата култура.
 
  =10=

  VI. Стилистична парадигма
  Образува се от близки по значение езикови единици от всички езикови равнища, които се различават по своята стилистична маркираност. Членовете на стилистичната парадигма притежават два типа значения - семантично и стилистично, което е диференциален признак в парадигмата, и образуват синонимен ред от стилистични синоними и варианти.
  Различават се четири стилистични парадигми:
  1. Фонетико-стилистична. При нейното изграждане участват варианти, а не синоними. Тя се изгражда от произносителни стилове: маркиран и немаркиран. Под маркираност и немаркираност се разбира обработеност или необработеност на звуковите средства, взискателно или невзискателно произношение, изговор близък или отдалечен от правоговорните норми.
  Немаркираният произносителен стил се отличава с липсата на обработеност на фонетичните компоненти. Той е произносителната практика на ежедневието: тва тримесечие, матрялна база, отиъм си, више образование и др.
  Вариантите на фонемите - социално-диалектни, териториално-диалектни или чисто стилови - са парадигматични сегментни елементи на фонетико-стилистичната парадигма и имат стилообразуваща функция.
  Варирането на ударението и на интонационните средства е стилистично значимо и участва в изграждането на фонетико-стилистичната парадигма.
  2. Морфологично-стилистична парадигма. Тя се изгражда от противопоставянето на отделни словоформи по тяхната стилистична роля или от противопоставянето на отделни варианти в състава на една словоформа. Например при съществителните имена - категориите род и число, при глаголите - категориите време, лице, наклонение. Сравни: Професорката отново започна да вдига гири; Нима на него разчиташ - той е такава баба! ; употребата на 2 л. ед. ч. с популярното "обобщително значение": Търпиш, търпиш, па извикаш; употребата на 3л. ед. ч. вместо 2л., ед. ч.: Милата баба Златуша, заради нас помъкнала големия бъкел!(А. Каралийчев), Не може чорапите си да закърпи, а седнал акъл да ми дава. Употреба на сегашно вместо бъдеще време: Напускам квартирата, зараязвам всичко и се преселвам окончателно и завинаги тук( Б. Райнов).
  3. Лексикално-стилистична парадигма. Думата участва в нейното изграждане както с денотативното си значение, така и с конотативното си значение. Тази парадигма е най-богата и разнообразна.
  4. Синтактично-стилистична парадигма. Тя се изгражда от синтактичните синоними, които са съотносими по строеж и близки по значение, или пък от стилистични варианти на една синтактична единица.

  = 11 =

  VII. Синтагматичните отношения между маркираните и немаркираните елементи в речевата верига са три основни типа:
  1. Отношения на детерминация - стилистичната окраска на всички немаркирани единици в отрязъка на съобщението се определя от стилистично маркирания елемент. Например: Кой те би по главата точно днес да отидеш за риба. Използваната фразеологична единица с по-груб емоционален тон придава на цялото изказване просторечна окраска.
  2. Отношение на интерпенденция - съчетаването на две или повече стилистично маркирани единици, които принадлежат към един и същи клас, определя стилистичната значимост на текста. Например: До конкурса се допускат заявки на всички учени независимо от тяхната възраст, научно звание, научна степен или длъжност, а така също независимо от ведомствената принадлежност на научната организация, в която работи авторът(авторският колектив) на проекта.
  3. Отношения на констелация - съчетаването на два или на повече стилистично маркирани елемента, принадлежащи към различни класове, определя стилистичната окраска на цялото. Например: - Аз, вика, се абстрахирам от подобни буламачи! Усъвършенствувай ми, вика, четири яйца на очи алафранга!(Чудомир).
  VIII. Стилистична конвергенция - стилистично натрупване върху неголям отрязък от текста на стилистични средства и стилистични начини, изпълняващи обща стилистична функция. Например: Край златен сноп бе паднала възнак, като с куршум ударена, Пенка - селско дете обичливо(Ел. Пелин).
  IX. Оценъчността отразява както емоционално-сетивното възприемане и квалификация на обектите от действителността, так и тяхната рационална квалификация от страна на субекта на речта. Оценъчното отношение може да бъде рационално-оценъчно и емоционално-оценъчно, а самата оценка - положителна или отрицателна(наркоман, герой, негодник, работяга).
  X. Емоционалността на речта е нейно качество да въздейства непосредствено върху чувствата ни, да ни кара да се вживяваме по-дълбоко и вярно в преживяванията на автора или на говорещото лице.
  Емоциите имат различни форми на физиологична екстериоризация(смях, сълзи, тремор и т. н.) и различни начини на вербализация - назоваване, изразяване, описание.
  Названия на емоции: радост, любов, жалост, срам, завист, възхищение, нежност.
  Средствата за изразяване на емоции могат да бъдат както фонетични и лексикално-семантични единици, така и синтактични единици. Сравни: Гооол! - ревяха неистово запалянковците; Боже, боже! За тия
  = 12 =

идиотщини ли потроши парите, дето ги изкара по мездренските гари.; Що за невежество!; Къде ли не е бил той!
  Описание на емоции: - На всичко отгоре - подсука гневно уста тя. - си се наконтил като софиянски шафер.
  XI. Експресивността е система от изразни и езикови средства, изграждащи такава речева структура на текста, която въздейства върху въображението на възприемащия, като предизвиква у него живи и ярки образи на предметите и явленията.
  Словесният образ е създаденото чрез средствата на езика двупланово изображение, основано на изразяване на един предмет чрез друг. Образността бива тропеична и нетропеична. Първата се основава на употребата на думата и изразите в преносното им значение, автората - на адекватния избор и използване на езиковите средства в съответствие с авторовия замисъл.
  Интензивността отразява градацията в степента на изява на семантичния признак, който обозначеният с езиков знак референт притежава(или му се приписва) Например: голям, огромен, грамаден, гигантски; хубаво, супер, жестоко; глупак, тъпанар, тъпунгер и др. под. Експресивността може да бъде емоционална и лишена от емоционалност.

  доц. д-р Руси Русев


    >>> СТИЛИСТИКА <<<






СТИЛИСТИЧНИ ВЪЗМОЖНОСТИ НА ФОНЕТИЧНАТА СИСТЕМА




  СТИЛИСТИЧНИ ВЪЗМОЖНОСТИ НА ФОНЕТИЧНАТА СИСТЕМА. ФОНИЧНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ТЕКСТОВЕТЕ ОТ РАЗЛИЧНИТЕ СТИЛОВЕ


  І. ТЕРМИНОЛОГИЧНИ УТОЧНЕНИЯ.
  В учебниците и учебните помагала по стилистика се използват като синоними три терминологични названия стилистична фонетика, фонетична стилистика, фоностилистика.
  Стилистичното изследване на фонетичното равнище се осъществява в две сфери – фоника и фоностилистика. Фониката( phonikos – звучащ) е наука за стилистично значимото използване на звуковия състав на езика, а фоностилистиката се занимава с проучването и систематизирането на звуковите средства на даден език, които се използват за целите на определен произносителен стил – разговорен, официален, тържествен и т. н.(Д. Попов). Фониката се разбира и като система от форми на звуковата организация на речта. Следователно в синонимни отношения се намират само названията стилистична фонетика и фонетична стилистика. С тях може да се обозначава науката, която изучава закономерностите на функциониране на фонетичните средства(сегментни и суперсегментни) в различни стилове(функционални и произносителни) с оглед на съдържателността на звуковата форма и експресивността на звуковете.
  Друга група термини, които се използват в научната и учебната литература по стилистика са: звукопис, звукови повторения, евфония(еуфония, благозвучие, благоречие), инструментовка. След като прави критичен преглед на тези термини, Радосвет Коларов предлага термина метафония, който обобщава посочените терминологични названия и означава: надстрояването на допълнителна фонична структура върху нормалната фонологична структура на текста със съответно нови функции – извън и свръх знакоразличителната и свързаните с нея функции, осигуряващи процеса на езиковата комуникация. Намираме за основателно предложението на проф. Коларов и за убедителни неговите аргументи относно структурата, семантиката и употребата на термина.
  ІІ. Съдържателност на звуковата форма.
  Говорният звук е най-малката единица в звуковата система на езика, която притежава определени артикулационни и акустически качества. Например: [и] – 1. артикулационни качества: по място на учленяване е предна, по проход – тясна, по участие на устните – нелабиална и по степен на издигане на езика – висока; 2. акустични качества: дифузен, висок.
  Фонемата е функционално значимият в речта звук. За разлика от думата тя e едностранна, незначеща единица, която не притежава и свойството лексико-граматическа отнесеност. Например в изречението Човешкият дух не може да се затвори в клетка последното в (...в клетка) се идентифицира като дума за разлика от фонемата [в] в словоформите чо[в]ешкият и се зат[в]ори именно по своята лексико-граматическа отнесеност – предлог.
  Фонемата изпълнява следните основни функции: 1. Конститутивна – тя се изразява в изграждането на материалната страна на сричките, морфемите, лексемите и на техните словоформи: [вик], [жаба], [дърво] и пр.; 2. Дистинктивна – фонемата функционира като различител на думите: гост – тост, чест – тест, камък – замък, показва – доказва, пускам – пискам, точка – тичка и др.; 3. Стилистична.
  Планът на израза на думата е устойчив звуков(графически) комплекс, който се изгражда от членоразделни гласови звукове, произнасяни от човека като живо и разумно съзнателно същество( П. Флоренски). Този звуков комплекс е исторически и социално утвърден, организиран е граматически, сричково и акцентно по определен начин, което осигурява автоматичната му свързаност с конкретно съдържание. Думата риба се състои от четири звука [р] [и] [б] [а], оформени в две срички, риба, с ударение на първата сричка, коренната морфема риб-, която е и основа на думата, и флексията . Със звуковия комплекс завършва сложният и уникален процес на създаването на думата като езиков знак. Строго фиксираната линейна група от звукове сътворява конкретна форма, в която обитава единствено принадлежащото й съдържание. В нашия случай: риба1. Студенокръвно гръбначно животно, което живее само във вода, диша с хриле и има пригодено за плаване тяло. Речна риба. Морска риба. 2. Това животно или част от него като храна. Пържена риба. 3. мн., като соб. Зодиакално съзвездие и зодиакален знак, зодия на месец февруари.
  Планът на израза е исторически променлив, но щом на определен етап от развитието на езика планът на израза се утвърди в езиковата практика на лингвокултурната общност, той не може да се изменя произволно без негативни последици за думата като самостоятелна във формално и семантично отношение езикова единица.
  Във формата на думата обитава винаги конкретно определена и знаково свързана с нея осмислена същност.
  Именно с оглед на това трябва да търсим съдържателността на звуковата форма, изразителността и изобразителността на звуковете.
  Ако променим реда на сричките или последователността на звуковете в думата риба, ще получим или други думи(бари, бира, баир, раби), или звукови комплекси, несвързани с разпознаваемо от българското езиково съзнание значение – абир, ибра, ирба, абри. Нови думи ще получим и ако заменяме отделните звукове в комплекса – фиба, шиба, чиба, рипа, рина, роба и т.н.
  Такива преднамерени промени във формата на думата като посочените са оправдани само когато са направени със стилистична цел и за постигане на определен художествено-естетически ефект. Ето един такъв пример:
  Подпита я закачливо:
- А какъв е онзи глас? Тенор, баритон, бас?
- Бяс! – озъби му се и побягна.
- Ти си бос бяс! – погна я и я хвана за косата(Бл. Димитрова).
  В такива случаи изобразителната страна на звуковата организация на художествената реч се долавя леко от възпримащото съзнание, но изразителната страна(емоционална, оценъчна, образна), която е заложена потенциално в звуковете, предполага умение да се установяват разнообразните звукосмислови връзки и похватите за актуализация на тези връзки и да се разкрие процесът на осмисляне на звука и на звуковото въплъщение на смисъла, в резултат на който звукът се превръща в инструмент за художествено въздействие(Р. Коларов). Защото както основателно твърди У. Еко: Материята, от която са направени означаващите не е произволна спрямо техните значения и контекстуалните им отношения.
  Интересна особеност на плана на израза на повечето думи е, че той дава възможност, без да го променяме, да разпознаем в него и други думи. Например в гръб – ръб, във вирус – вир, рус, в няма – ням, ям, яма, в обикалям – бик, кал, калям, ям и т. н. Думата като че ли е “призвана” да съхранява по този начин речниковото богатство на езика. Литературните творци умело използват посочената особеност при изграждането на смисловата структура на художествения текст и усилването на експресивно-емоционалното въздействие на създаваните от тях образи. Например:
  Набеденият поет
  Винаги са искали да ме изгонят. Набеден съм заради бедите. Набеден съм да живея беден. Набеден поет. Поет. Поет, наистина. Поет веднъж завинаги. Поет навсякъде, където и да бъда. Аз изпитвам платоническа любов към идеалната Държава и отказвам бащинство на копелето Платон(Н. Кънчев).

  ІІІ. Типове метафонични структури и експресивни средства за тяхното представяне.
  В блестящото си изследване “Звук и смисъл” Радосвет Коларов отделя три типа метафонични структури със съответните им разновидности: фреквентен, комбинаторен и позиционен.
  При първия тип в пространството на даден текстов отрязък се появява сгъстяване или разреждане на звукови елементи. Например: Бяла пребрадка бе паднала над чело...(Е. Пелин); Иван Белин се усмихна: вълчицата мишкуваше – най-недостойния лов на един вълк. Но нямаше какво да прави. Като не можа да грабне някое агне(Й. Йовков); Епископите, архимандритите и болярите се отдръпнаха в троновете. Лицето на Борил се разкриви от гняв.(Ем. Станев) и мн. др.
  Метафоничните структури от комбинаторен тип се градят от особеното, неслучайно разпределение на фоничните елементи в определени участъци на текста. На преден план изпъква не повторителността сама по себе си, а звуковите конфигурации, чрез които тя се манифестира; положението на всеки звуков елемент се определя от взаимоотношението му с останалите, детерминира се от схемата, в която той участвува. Например: Дочкин гледаше туй, което не беше виждал четиридесет години: полудиви коне – възниски, с издути кореми, гривите им гъсти и тежки...(Й. Йовков)[отрицателна корелация на фонемите а и и – върховата флуктуация на единия предизвиква низова флуктуация на другия и обратно]; Две-три босоноги подевки подгониха/ към къра закъсняла стока(Е. Пелин); ...вярното ми куче с два бели белега на челото...(А. Каралийчев) и др.
  При третия тип метафонична структура – позиционния появата на фоничния елемент се регулира не от появата на друг фоничен елемент, а от появата на единица от друго езиково равнище – думата, фразата, морфологическата категория. Например: През последната празна постница пътечката свърши(Е. Станев); Сам Христос е казал: “Дето има събрани в мое име, там съм аз. Всеки човек е храм(Е. Станев); Кръшна ръченица. В миг кръчмата оживя(А. Каралийчев) и др.
  ІV. Еспресивни средства на метафонията.
  В стилистичната фонетика метафонията се представя чрез следните основни експресивни средства:
  1) АЛИТЕРАЦИЯ - избор, комбинация и повторна употреба на еднакви или сходни съгласни звукове. Примери: Тайната на Струма Бърза, бързоструйна Струма , тайна в хладна гръд таи, / бърза, дума не продума, / само позлатена шума / влачат бързите струи(Т. Траянов).
Вятър от КосовоСляпа коситба коси Косово. / Свой срещу своя./ Косата свисти. / Все по-насам, все по-насам(Бл. Димитрова). Март Небето се спусна като сив дюшек със черни дупки. /От тях западаха големи пухчета, /те се гонят сърдито, настигат се /и завиват земята със зима. /Зъзнат зелените листи, / зъзнат зюмбюлите в замръзналите витрини, /зъзнат зимните палта, /зъзнат зъбите. /Сняг студен и сив до края на света, /
До края на живота, завинаги (Ст. Гечев). Милост задави сърцето й, сълзи напълниха очите й(Ел. Пелин). Не се срамуваше(Христо Фотев - заб. моя)да се преструва на слуга, защото беше суеверен и суетен, знаеше, че великолепно владее настръхването на значенията и на епидермиса им. Той сякаш не рецитираше, а оракулстваше в особен свой транс. Опияняваше се от собственото си нежно жонглиране с остри предмети - внезапни видения, шумни струи от шампанизирани емоции, дивни движения, съществени несъществителни, ожесточени жестове, рошави религии, които сам измисляше, показни самоизтръгвания чрез извисяване, самотни вътрешни и външни салтоморталета, внезапни въздушни гмуркания, неподвижни стъпки, самоспасявания и самоунищожения...(Р. Леонидов). тема на инструментовката според Е. Д. Поливанов – тема на метафонията “з-с”).
  2) АСОНАНС - избор, комбинация и повторна употреба на еднакви или сходни гласни звукове. Примери: Докле е младост, леко път се ходи(П. П. Славейков). Настане вечер, месец изгрее, / звезди обсипят свода небесен; / гора зашуми, вятър повее - / балканът пее хайдушка песен(Хр. Ботев).
  Алитерацията и асонансът могат да имат различна текстова организация и реализация. Сравни:
  ЗВУКОВА АНАФОРА - повторение на един и същи звук в самото начало на стиха или на изречението в прозаичен текст. Примери: Заслушан в смътните слова(Н. Лилиев). Пеят птички пъстрокрили(Ас. Разветников). Тя приличаше на гугутка, която скрита в гората гледа през гъстата шума(Ел. Пелин). Полето празнуваше тъжен празник. 8 Погребваха Пенка.(Ел. Пелин).
  ЗВУКОВА ЕПИФОРАИ чукането на вратата, което нейде вътре заехтя като камбана бавна, погребална(Ст. Гечев).И ето: тръби пак горняка и зиме се спуща, / а птичката, сита и топла, все пей във нощта - / все пей как ще тръгна аз сам със железни обуща / да ходя и диря, и питам за теб по света(Ас. Разцветников).
  ЗВУКОВА ЕПАНАФОРА - повторение на начален звук или звукосъчетание на последната дума в стих(или на изречение в прозаична реч) в началото на първата дума от следващия стих(или изречение). Примери: Душата ми заспива в скута на нощта: / недейте я разбужда(П. Яворов). Спри, натегнал от умора, / разтвори широка гръд...(Н. Лилиев).
  ЗВУКОВА АНЕПИФОРА - повторение на начален звук или звукосъчетание на първата дума в стих(или в изречението в немерена реч)в края на последната дума в следващия стих (или изречение). Примери: Бъди му ти отдих и радост / в неволи и черни беди...(Н. Лилиев). Вълшебен кораб да те носи / под удара на млада кръв (Т. Траянов).
  ПОВТОРЕНИЕ НА ДВЕ, ТРИ И ПОВЕЧЕ ЗВУКОСЪЧЕТАНИЯ. Примери: Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа(Ел. Пелин). Кръшна ръченица. В миг кръчмата оживя(А. Каралийчев).
  V. Функции на метафонията.
  Радосвет Коларов различава два основни типа функции на метафонията – функции в микроконтекста и функции в макроконтекста на художествената творба.
  Функциите в микроконтекста ученият подразделя на изобразителни и смислово-звуково корелиране. Те от своя страна също имат два подтипа: първата група функции – звукоподражение и изобразяване на незвукови признаци(пространствено-динамични, темпорални и др.)., а втората – смислово-интегриращи и смислово-контрастни.
  Функциите в макроконтекста са: звуково курсивиране и смислово-звуков паралелизъм.
  Като се опираме на представената типологизация, направена от Радосвет Коларов, ще различаваме следните функции на метафонията както в художествения текст, така и във всички останали типове текстове: звукоподражателна, звукосимволична, сугестивна и смислово-звуков паралелизъм.
 
  V.1. Звукоподражателна функция.
  Тя може да бъде явно изразена. Например: - Пиленцата как си църкат? // - Цър, цър, цър! // - И по двора как си хвъркат? . Фър,фър, фър! Фър, фър, фър!
  Котаракът мърка в моя скут / да ме топли в самота и студ: / Мър-мър. Не хър-мър, а мър-р-р. / Стар съм вече, твърде стар / според котешкия календар. Мър-мър. Имам си един кахър. Не за мене, а за теб без мен. / Кой във тоя свят студен, / кой сред тая върла врява, / кой ще те омърморява? / Кой тъй мъдър и добър-р-р? / Мър-мър-р-р...
  Особен интерес представлява неявно изразената звукоподражателна функция. Примери: Нощта приспа навред човеците, / смири и зайците и меците, и всички мънички души. / Прикотка тя дори звездичките, покри им с облаци очичките и ручеите заглуши(Ас. Разветников)[имитира се песента на щуреца]. Колибата гореше, сухите пръти и папрат пращяха(Ем Станев)[звуково се подражава горенето на огъня ]. Внезапно жребецът запръхтя и направи опит да се изправи(Ем. Станев)[звуково се подражава пръхтенето на коня]. Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмукваше из устата му кърви(Ел. Пелин)[звуково се подражава съскането на змията]. Полъхна хладен вятър, изпълнен с дъх на билки(Й. Йовков)[звуково се подражава лекият полъх на вятъра].
  V.2. Звуковосимволична функция.
  Звуковият символизъм е явление, при което става съотнасяне на звуковете на речта с незвукови представи и понятия. Носител на символично значение на фонетичното равнище на езика е звуко-буквеният психически образ. Интересна информация за звуковия символизъм ни дава Радосвет Коларов. Още в древността, в съчиненията на Демокрит, Теофракс, Деметрий, Филодем, Цицерон, Квинтилиан и др. възгледът за благозвучието на речта намира своетомясто. Естетиката на звука у тези автори е подчертано нормативна. Тук звуковете на човешката реч се подразделят на красиви и грозни, увруждащи и дразнещи слуха; на гладки и грапави, нежни и твърди, усладителни и неприятни, резки и безформени.
  Артюр Рембо разкрива символиката на гласните фонеми в стихотворението си "Гласните"(превод К. Кадийски)по следния начин: А - чер, Е - бял, И - ален, Ю - зебен, О - син, / произхода ви скрит аз ще разкрия, гласни! А - чер корсет, мъхнат от меките атласни / мушици, дето в зной звънят край не един / блатист канал;Е - дим над шатри, над комин на парахо, бял цар и глетчери прекрасни; И - пурпур, гъста кръв, в алкохолици сластни / изплюта с огнен гняв от устни в блед кармин; Ю алхимичен прах столетия горчи; / О - пискаща тръба на пратеник господен, / всемир от Светове и Ангели изброден, О/ - омега - лилав лъч в нейните очи!
  Гастон Башлар твърди, че с натрупването на сонорни съгласни може да бъде нарисуван воден пейзаж. Константин Балмонт схваща съгласните като същества от женски пол. Според късния романтик Л. Херн звукосъчетанието КХ не е нищо друго освен грък в напреднала възраст с набръчкано лице.
  Ето още няколко примера за звуков символизъм, в резултат на който се постига изобразяване на незвукови признаци: Попристъпи, препъна се и пак пристъпи. Изведнъж тя спря(Р. Йорданов)[трудност на предвижването]. Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълока почивка под монотонния напев на жаби и щурци(Ел. Пелин)[отвореност, мащабност, низинност, спускане]. Тежко зарева и камбаната на патриаршеската черква. От амвона на затъмнения храм патриархът зачете анатема(Ем. Станев)[мащабност, обемност, отвореност на пространството, тежест, тържественост].
  Изведнъж през разбърканата стрелба, и сякаш някъде високо се зачу бърз камбанен звън:
- Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!
  Сега биеха камбаните на двете църкви:
- Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!
И после по-далеко:
- Дан-дан-дан! Дан-дан-дан!
- Бим-бим! – после другата, по-голямата – Бам!(Д. Талев). Приведените дотук примери показват, че езикът има изобразителен характер и че психологическата основа на звуковия символизам е синестезията, при която усещането на едно сетиво изглежда като възприето от друго.
  По експериментален път е установено, че например гласната [и] създава усещане за стегнатост, студенина, еластичност, а гласната[о] създава усещане за опуснатост, мекота, топлота.
  Със звуковия символизъм можем да си обясним защо майката създава непосредствен емоционален окнтакт с детето и го успокоява като интуитивно създава думи със символичен смисъл на звукосъчетанията. Сравни: джиджи, миджи, гунче,бунче и др. под.
  Звуков символизъм се наблюдава в много от рекламните текстове.
  V.3. Сугестивна функция.
  Фоничната структура на текста може да бъде така организирана, че с нейна помощ да се внушават различни чувства, настроения, да се предизвикват определени органични реакции и усещания. Например:
  Дъждът шумолеше вече по-тихо. Усети някъде зад себе си приглушен, неясен шепот и се озърна. Не можеше да определи добре – шепотът се промъкваше като че ли от всички посоки и го завладяваше, както пламъкът обгръща в кръг сухата трева(Д. Йорданов)
  Изкачваше се бързо и напрегнато по стръмната стълба и пред очите му играеше само небесната синя вис(А. Стоянов). Достраша ме, мокри мравки пропълзяха по мократа ми кожа(Й. Йорданов). Откъсна зрънце грозде, лапна го лакомо, но изведнъж присви очи със стиснати устни и потръпна(М. Гинев).
  V.4. Осъществяване на звуково-смислов паралелизъм.
  Умберто Еко твърди, че физикалният комплекс на означаващите осъществява звуков и визуален ритъм, който неволно влиза във връзка със значението на словото и смисъла на текста.Интересна илюстрация на това твърдение е прочутият анализ на Роман Якобсон: Политическият лозунг “I like Ike”(ай лайк айк), стегнато структуриран, се състои от три срички, съдържащи три дифтонга (ай), всеки от който симетрично следван от една консонантна фонема (...л...к..к). Направата варира: няма консонатна фонема в първата дума, две са около дифтонга във втората и една финална консонанта в третата...Двете ритмични единици на трисричната формула I like/Ike се римуват една с друга, а втората от двете римувани думи изцяло се включва в първата(ехо рима), (лайк - айк), възниква един парономастичен образ на чувство, което тотално обгръща своя обект. Двете ритмични единици се алитерират една с друга, а първата от двете алитерирани думи е включена във втората: (ай) - (айк), възниква парономастичен образ на обичащия субект, обгърнат от обичания обект. Вторичната поетична функция на този изборен рефрен засилва неговата въздейственост и ефектност.
  Метафонията не само може да активира "неволното" свързване на звука със смисъла на текста, да насочва към определен смисъл, но тя играе и съществена роля във формирането на смисъла на текста, в неговото емоционално и експресивно обогатяване, в усилване на въздействието му върху адресата(вж. в този аспект изследването: За образно-естетическата трансформация на езиковите единици в художествената проза. - В: Русев Р. Словото - начин на живот. Русе, 2011, с.66 - 71).
  Звукът - твърди Александър Поп - е длъжен да бъде отклик на смисъла, а в едно стихотворение на руския поет Афанасий Фет лирическият герой умолява: Сподели със мене живите си сънища./ Говори ми. / Това, което не можеш да ми кажеш , / със звуци на душата ми навей.

  VI. Стилове на произношение.
  Необходимо е да се прави терминологична разлика между произносителен стил и функционален стил, защото: фоностилистичните явления функционират паралелно със стилистичните явления на другите системи на езика, обаче всяка от тези системи разполага със свои закономерности на стилова диференциация(Гайдучук).
  Терминът стил на произношение(произносителен стил, изговорен стил, говорен стил, фонетичен стил) отразява реализацията на закономерностите при функционирането на фонетичните средства в различни форми и типове на устната реч. Произносителният стил е неделимо единство от звукови(сегментни) и интонационни (суперсегментни) единици, съчетани по определен начин. Терминът функционален стил, както беше казано по-рано в настоящия лекционен курс, обозначава исторически установена в дадено време подсистема на езика, която отразява речевото поведение на езиковата личност в определена комуникативна сфера. Произносителният стил не е фонетичен еквивалент на съответния функционален стил.
  В българската фоностилистика се различават два произносителни стила - маркиран и немаркиран със съответни стилови разновидности(Д. Тилков). Под маркираност и немаркираност се разбира обработеност или необработеност на звуковите средства, взискателно или невзискателно произношение, изговор, близък или отдалечен от правоговорните норми.
  Маркираният стил в зависимост от целта на съобщението се обособява в два подстила: тържествен и неутрален.
  1. Тържественият стил се използва за съобщаване на изключително важни събития. За неговото фонетично оформяне основна роля играе интонацията с особено и нарочно подчертаване на нейните компоненти - темп, мелодика, паузи и обща интензивност.
  Пример: Уважаеми дами и господа,/ Този конкурс очертава своеобразно духовно поле, в което българскот слово, изречено от най-младите гласове на нацията ни, се проектира талантливо във времето и пространството с интригуващи художествени и публицистични интонации.// Тематичната и жанровата свобода, които предлага конкурсът, са дали възможност на учениците да изявят своето дарование, мисловност и чувствителността си в различни аспекти. // Трогателно е да наблюдаваш как утринните стъпки на пробудилия се талант налучкват трепетно, своята си пътечка, която бисерната огърлица на росата озарява с божествен благослов.(Интонационни характеристики: подчертано накъсване на фразата чрез образуване на голям брой синтагми; мелодични контури за незавършеност с подчертаване на възходящата мелодика; голям брой паузи, които в повечето случаи са удължени, както на границата на синтагмите, така и в края на съобщението; бавен темп на речта; ярко открояване на логическите ударения; обща засиленост(повишена интензивност)на изговора на цялото съобщение.).
  2. Неутралният стил се използва от говорителите по радиото и телевизията, от докладчиците по събрания, учители, изобщо от всички тези, които по един или друг начин се включват в процеса на масовата комуникация. Неутрален стил не означава неутрално отношение към предмета на изказването. Определението неутрален е само от гледище на фонетичната реализация.
  Обработеността на фонетичните компоненти е основен белег на неутралния стил. По отношение на тържествения стил той е неутрален именно с липсата на подчертаните и нарочно търсени ефекти на интонационните компоненти. Неутралният стил се характеризира: липса на удължени паузи; среден темп на изговор; сравнително по-слаба степен на силата на изговора; комбинирано използване на възходящата, равната и низходящата мелодика за незавършеност.
  II. Немаркиран стил. Немаркираният стил, наричен още непълен, битово-разговорен, непринуден , е произносителната практика на ежедневието - в сферата на битовото общуване и трудовата дейност, в семейството, в компания сред приятели и т.н. Нарича се немаркиран поради липсата на обработеност на фонетичните компоненти. Обичайната форма на неговата реализация е диалогичната, при която събеседниците не полагат особени усилия за грижлив изговор на сегментните единици. Отделните реплики се отличават с краткост и опростени синтактични конструкции.
  От гледище на произношението немаркираният стил се характеризира с липса на отчетливо артикулиране на звуковете, сливане на отделни звукове в един звук и най-вече с изпадане на звуковете от състава на думата, изобщо с това, което обикновено се нарича небрежен изговор. Освен това фонетичните особености на родния диалект често съпътстват книжовното произношение(обособяват се източнобългарски и западнобългарски произносителен тип). Например: тва - това, тримесчие - тримесечие, матрялна база - материална база, више(вишо) образование, ткъв - такъв, отиъм си - отивам си, ко, кво прайм - какво правим; д ет иту, мумич ънцътъ; гвор ъ, сп ъ, мисл ъ, учителъ, писателъ и др.
  Интонационните характеристики на немаркирания стил са извънредно разнообразни. Д. Тилков ги представя най-общо по следния начин: слабо изразено членение на фразата на отдели синтагми; наличие на хезитационни паузи; по-малък брой и скъсено времетраене на реалните паузи, отколкото броят и времетраенето на паузите при маркирания стил; темпът на речта е неравномерен - ту забавен, ту забързан в зависимост от обстановката и целта на съобщението; неравномерна е и силата на изговора на отделните съобщения; сравнително по-малки интервали между мелодичните контури на отделните синтагми. Например: Бащата: Виж кво говедо си, бе! Разтревожил си майка ти и реве оттатък! Не знам, къвто си голем дали да не те фанем да пометем прахуляка с тебе! И кво сиа даскалицата дига гири? Теди: Казах и сичко по урока, ама сбърках една думичка и тая се заяде! Нещо не беше на фокус. Бащата: И кво сеа нещо за курви сте там...Теди: Не, за леки жени...Бащата: Не било в тикви, а в кратуни. Не е ли същото!?Тая даскалица да не е нещо сбъркана, бе?Теди: - А, не! Арабийка е, ама тия там от класъ се хилеха и тя се ядоса. Не знам кво и е хрумнало да звъни на майка. От нищо нещо! Бащата: Гледай да не налага да ме викат там мене, щото чудо ще стане. Ще ми станат само на даскали и даскалици. едно време баща ми не знаеше къде е училището, а сеа ш ти дигат кръвното за разните му думички. Сбъркани хора!(по М. Виденов).
  Руската лингвистка О. А. Прохватилова предлага номенклатура на стилообразуващите фактори на произносителния стил, между които са: 1) сферата на функциониране на фоностила; 2) регистърът на общуване(официален / неофициален); 3) съотношението на смисловото и емоционалното съдържание на речта; 4) форма на речта(монологична или диалогична); 5) подготвеност / спонтанност на речта; 6) наличие или отсъствие на писмена основа.
  Различното съотношение на тези фактори позволяват на изследователката да определи седем изговорни стила, актуални за съвременната звучаща руска реч: делови, информационно-публицистичен, рекламен, декламаторски, религиозно-проповеднически, разговорен и неутрален стил.

  доц. д-р Руси Русев

   >>> СТИЛИСТИКА <<<