Знаци

Знаци

На Константин Павлов

Човекът, знаещ знаците,
говори с тях,
разчита ги и те разчитат
него и на него,
дава им живот, превръща ги в значения,
превръща ги в знамения,
в знак за поздрав,
в знак за подлост,
в междузначие...
Без значение е всичко,
което няма знак -
и строителят на нови знаци,
и разрушителят на стари знаци,
и притежателят на водни знаци,
и липсата на свастика.
Съдбата дава знак, но и
си го прибира -
който от знаци не разбира,
сигурно разбира от отличия,
от знаци отличителни, от лични личности...
(Човекът е изправен знак
на пътя на пълзящото човечество!)
...А в тъмното, отгоре чак, отсам
отвъдното,
едно джудже ни прави тайни знаци, неясно - ясни знаци
да спрем и да не разчитаме
всемирната всезначност,
да не разчитаме на знака: на възмездието,
да се откажем от въпросителния знак,
и от отрицателния, който бил подобен,
да утвърдим събиращия плюс,
знака символ,
знака знаме,
пречупения сърп и чук.
О, призрак е това джудже!
Не е ли то седемдесетгодишното детенце - чудо,
закърмено със синя кръв?
Не е ли то поредното джудже в ботушите на поредния генералисимус?
Не е ли то най - малкото ни братче, юначето, несвикнало
да плаче, а да ни разплаква?
Не е ли пратеник на края?
Не зная.
Но вижте злобното му пръстче как ни се заканва -
то е също знак,
че низкото ни гледа отвисоко!
О, Господи!
Как в разстоянието между нещата
Времето прелита като граблива птица през Безвремието
и в човката си държи по едно джудже...
Но кацне ли върху озъбения череп на историята,
отново се превръща в пеещ знак.