Лирически видове. Принципи на класифицирането им.

В комплекса от същностни белези, характерни за лириката, доминантата е
към естетическото отношение и емоционалността. Във връзка с тях
изпъква и типологичният принцип на диференцирането, на морфологичното
оформяне. Естетическото начало, като характеризиращо лирическите
видове микроформи, е още по-сложно и то се проявява по-генерално в
едно основно деление на нехумористични и хумористични форми. Към
лирическите нехумористични видове спадат елегията, епитафията-елегия,
одата, пейзажното стихотворение, лирическата песен, обикновеното
стихотворение, които са типично интерогенни. Към хумористичните
причисляваме епиграмата, епитафията-пародия, хумористичното
стихотворение, сатиричното стихотворение, гротеската.
Лирическите видове имат твърде много разновидности. Те водят началото
си от фолклора, където категоризирането е главно по принципа на
тематичността трудови, сватбени, обредни, любовни и други песни. Така
се очертават насоки в лириката във връзка с концепциите и идеите,
неотделими от чувството и естетическото отношение и съотношение
революционни, социалнополитически, патриотични, философски, интимни,
любовни и др. Всъщност във всяка от тези групи има разнообразни
варианти и нюанси, характеризиращи богатството на лириката като израз
на неизброимостта на чувствата и смисловите отсенки.
Лириката има много видове. Някои от тях, появили се в античността, са
изчезнали хвалебствената песен молитвата, дитирамбът, сватбените песни
епиталамиите, оплакваческите песни трените и др. През Средновековието
се появяват, а през Възраждането отмират други лирически видове алба,
канцона, тенцона, пасторала и др.
С оглед на подбудите, които пораждат настроенията, лириката бива
интимна, любовна, пейзажна, гражданска, социална, революционна и др.,
а с оглед на изразените чувства тържествено-възвишена, възторжена
одата и химна, гневно-изобличителна или иронична сатирата,
хумористичната песен, епиграмата, хумористичната епитафия, скръбна
елегия, лирика на настроенията с оттенъци на тиха радост, меланхолия,
носталгия и др. лирическа песен и др.
Видовете и жанровете на лириката могат да се класифицират въз основа
на различни признаци
Според произхода си лириката може да бъде народна и лична.
Според тематичното съдържание – философска, гражданска, революционна,
социално-битова, любовна, пейзажна и т.н.
Според характера на преобладаващото чувство – ода, елегия, песен,
балада, епиграма и т.н.
Според строфическата си организация – сонет, рондо, триолет, катрен,
дистих и др.
Според историческото си развитие – антична, средновековна,
възрожденска и т.н. или класическа, романтична, сюрреалистична,
символическа и др.
Точна систематизация на лириката обаче засега не съществува.
За елегията е характерна астеничност – тъжни чувства и размисли в
различни степени и нюанси, особено в тези варианти, при които няма
голяма изостреност и напрежение, а тонът е миньорен. В основата на
елегията се съдържа трагична колизия или психологически конфликт. В
ред крайни случаи елегиятя е свързана с песимистична концепция.
Напълно възможно е обаче като цяло нейната същност да не е в
противоречие с оптимистично светоусещане. Тематиката е различна –
социална, любовна, интимна. Елегията е подходяща за предаване на
мрачни настроения, породени от социалната действителност, от
несправедливостите и противоречията в обществото.
Съдържанието на елегията изразява миньорни настроения, задушевен
размисъл, дълбока интимност чрез съответна на тях напрегната лексика.
Елегията няма определени стихови, ритмични или строфически
характеристики, а поради задушевната си интимност силно скъсява
дистанцията между автор и лирически герой.
Противоположна по облик е одата. При нея тоналността е извисена,
патетична, бодра. Изразява се възторг и възхищение. Настроението е
винаги жизнено и изпълнено с оптимистично отношение, с
жизнеутвърждаващ патос. Докато при елегията се изразяват както лични
чувства, така и съчувствие, породено от страданията и нещастията на
други хора, одата винаги е насочена към някакъв външен обект, който
предизвиква възхищение и преклонение. Най-ярко проявление при тази
лирическа микроформа е одата-апотеоз, разновидност, при която
наблюдаваме мощен, утвърждаващ патос, с мащабност на мислите и
чувствата, с възвеличаване. Разновидност на одата е и химнът, в който
тържествено се прославят трайни социални и естетически ценности.
Химнът възниква в античната поезия като хвалебствена песен в чест на
боговете. В съвременността химнът се запазва било като религиозна,
било като светска хвалебствена песен. В епохи на освободителни борби
химните са придобивали характер на военни песни например "Марсилеза"
на Р. дьо Лил. В по-ново време са създадени националните химни на
различните държави.
В древногръцката поезия ода първоначално е всяко стихотворение, което
се пее от хор. По-късно така се наричат стихотворения, пропити с
възторжени чувства, които възпяват героични събития и подвизите на
велики личности. През епохата на класицизма одата се разпространява
много. Тя се отнася към "висшите жанрове". Макар и със съществени
изменения в своето съдържание, тя е характерна и за романтизма.
Поетите романтици не възпяват царе и придворни герои, а изразяват
своето преклонение пред красотота на природата, възвеличават
свободолюбиви и хуманистични идеи.
Най-определени като единство на съдържание и образна изява се
лирическите видове елегия и ода. В типичните си проявления те се
срещат сравнително не много често. Значително повече от тях са
смесените форми и такива стихотворения, които не могат да се причислят
към нито един лирически вид – уместно би било да го определим с
названието обикновено стихотворение. Те са преобладаващите лирически
форми. Специфичната им изява не е ясно очертана, срещат се в безброй
разновидности. Най-точно е да се определят като лирически творби,
които не могат да бъдат отнесени към нито един от емоционално и
тонално определените видове елегия, епиграма, хумористично и сатирично
стихотворение – както и пейзажно стихотворение.
Своеобразен вариант на обикновеното стихотворение е лирическата песен
– и при нея има смесени чувства. Този лирически вид също е твърде
неопределен по облик. Като характерна особеност бихме могли да
изтъкнем само, че при него има един подчертано изявен интимен тон,
който насочва към песенно интерпретиране. Лирическата песен е свързана
с нежни, съкровени настроения в минорен или мажорен тон.
При лирическия вид пейзажно стихотворение, поради тематичния
показател, по който се оформя литературният вид, може да се изразяват
разнообразни чувства, стенични и астенични, в различни нюанси.
Своеобразен облик има урбанистичната пейзажна лирика, в която се
рисуват външните особености на града, най-вече на големия град, в
съответствие с настроенията на хората, с изразяване на интелектуално
отношение, на размисли и философски концепции. Разновидност на
пейзажната лирика е маринистичната. Във всяка пейзажна лирика изпъква
сложното взаимодействие между човек и природа. Тук връзката е както в
хармония, така и в контраст. Наблюдаваме аналогии и антиподни
съпоставки между чувствата на лирическия герой и изобразяваните
природни явления. Също така характерни са персонификациите и
одухотворяванията на природните явления и на пейзажните елементи.
Лирическият вид епитафия се наблюдава в два коренно различаващи се
варианта, които са като свързващо звено между хумористичните и
нехумористичните лирически видове. Първият от тях по същност е
елегичен затова е уместно да бъде наречен епитафия-елегия. Той има
тясна връзка с началния смисъл на термина и понятието, при оформянето
на лирическия вид. От елегията се различава по това, че в
преобладаващите случаи е кратко стихотворение и че е непосредствено
свързано със смъртта на някой човек, предназначава се за надгробен
надпис, който да предаде скръбта за умрелия и да покаже качествата и
заслугите му.
Вторият тип епитафия всъщност представляват чиста пародия на първия
тип епитафия-пародия. Но за разлика от другите пародии вариантът е
получил почти пълна самостоятелност. В основата на хумористичното
интерпретиране при епитафията наблюдаваме парадоксалност и
афористичност. Мисълта се изразява кратко и синтезирано.
Епиграмата е синтезирана, остроумна форма на хумористично, сатирично
или саркастично отношение, при която се реагира бързо и ефикасно. Тя
има определено актуално значение, въздейства непосредствено и ударно,
показва гъвкавост и подвижност на мисълта. Майсторски изградените
епиграми по сила на изказа и експресивност са аналогични на
поговорките и пословиците, разпространяват се като тях. Характерни
определители на лирическия вид са краткостта, стихотворната форма и
осмиващият или изобличителен елемент. В епиграмите се използва както
лек хумор, така и ирония, сатира, сарказъм, дори гротеска.
Епиграмата се появява у старите гърци като сбит и пояснителен надпис
върху сграда, статуя, надгробен паметник и др., написан в хекзаметър и
състоящ се обикновено от един или два стиха. Впоследствие епиграмата
се превръща в кратко стихотворение за предмет, лице или случка във
формата на елегически двустишия, които стават характерни за
старогръцката и римската поезия. От І век в епиграмата влизат и
постепенно се засилват шегата и насмешката, които я превръщат в
хумористично-сатиричен литературен вид с отличителни особености, с
каквито е известна и до днес. Във Франция бляскави епиграми оставят Ж.
Лафонтен и Волтер, в Германия – Й. В. Гьоте и Фр. Шилер, в Русия – А.
С. Пушкин.
Хумористичното стихотворение се различава външно от епиграмата
предимно по размера и обхвата си. То е по-голямо и в него няма
пределна сгъстеност и синтезираност на израза.
При сатиричното стихотворение намира израз по-извисена степен на
комичното. По форма и размер то не се различава съществено от
хумористичното стихотворение, но в съдържателността му има сатирично и
саркастично отношение. Изобличението е остро язвително, отричащо
напълно критикувания обект и неговите недостатъци.
Набелязаните диференциационни особености не бива да се схващат като
абсолютни. Имат се предвид преобладаващите случаи и предимно "чистите"
форми, а в конкретното многообразие на художествената литература
винаги са използвани най-различни съчетания. Да се поставя веднъж
завинаги установени рамки, би било неправилно. Преди всичко
особеностите на лирическите видове се изменят чувствително в процеса
на историческото развитие.






27. Епос. Основни белези на литературния род.

Епосът е литературен род, който се характеризира с повествувание за
завършено в миналото събитие. За него е валидна тенденция към
обективност.
Хегел "Епосът трябва да създава илюзия за обективност, че това, което
се разказва, е нещо достоверно, станало, завършено. Но заради
обективността на цялото поетът трябва да отстъпи назад в сравнение със
своя предмет и да изчезне в него. Проявява се само продуктът, но не и
поетът."
В основата на този литературен род заляга случката, събитието. Нужни
са действащи герои. Обективността на епоса по същество се създава от
постъпките, действията и взаимодействията на героите, от техните
взаимоотношения. В епоса те се разкриват като постъпки и действия на
точно назования , определен с име човек кой, конкретизиран във
времепространствена среда и ситуация къде кога, който действа и
взаимодейства в определена причинно-времева връзка и последователност
как в следствие на какво. Оттук и характеризиращата епоса особеност -
сюжетността.
Хегел в "Естетика" говори за това, че епическата сюжетност се създава
от герои, притежаващи съвкупности от черти, цялостни хора. Те постигат
своята целокупност в най-различни по вид и положение ситуации. Това,
което откроява героите именно като епически, е, че "всичко, с което се
сблъскват за постигането на целта, се разкрива."
Външното на обстоятелствата и вътрешното на характера взаимно се
уравновесяват. Има индивидуалност, която се съобразява с
обстоятелствата.
Хегел "Обстоятелствата стоят рамо до рамо с характерите като еднакво
силни. Нещо повече, понякога те могат да застанат като мощното на
мястото на характера."
За разлика от лириката, тук човекът е даден в света.
М. М. Бахтин "Тук човек сякаш е по-голям от своята съдба и по-малък от
своята човечност."
В този литературен род наблюдаваме относителна тежест, самостойност на епизода.
Хегел "В никой друг литературен род епизодичното няма толкова много
право да се еманципира почти до привидността на необуздана
обстоятелственост, както в епоса."
За епоса е характерна протяжност, забавеност на действието и
относителна самостоятелност на частите. Томас Ман "В него в епоса
владее духът на търпението."
Шилер "Епопеята, романът, простият разказ вече чрез самата форма
отместват събитието в далечината, тъй като между читателя и
действащото лице те изправят разказвача. Всички повествувателни форми
пренасят настоящето в миналото."
Томас Ман нарича разказвача "шепнещ заклинател на миналото време".
В историко-литературен аспект разказвачът се изправя срещу творческото
съзнание около средата на ХVІІ век. Дотогава се е отъждествявал с
автора.
В средата на ХІХ век творческото съзнание започва да се схваща като
дискредитиращо активно-оценъчното авторово присъствие в творбата.

Автор Р п СГ А Ч

Авторът поверява разказа на повествувател, който е част от
фунционалния свят на творбата, описва събитията и героите, обърнат към
адресат, който от своя страна е част от създадената от автора
комуникативна ситуация. Разказвачът е средищен образ в епическата
творба, защото описва събития, представя героите, притежава памет за
случилото се с тях, за него няма времеви и пространствени граници, той
има фикционална природа, но и изразява определено отношение към
героите. Той ни предлага света в определен оценъчен ракурс.
Разказвачът може и да се типологизира, но той се избира от автора.
Говорим за
той-повествование, където повествователят е анонимен, третоличен,
вездесъщ. Семантиката се свежда до обективността;
аз-повествование, където е характерна субективна достоверност на
повествованието.
Литературният сказ спада към първоличното повествование, което се води
чрез книжовно неопитомено слово. Авторът прибягва към него, когато му
е нужна автентичната социална достоверност, която може да се даде от
езика.
Определяне на епоса по характеристики
Наличичие на сюжетност като организиращо съдържанието на творбата начало.

Според принципът на изложението – доминиращ е съобщаващият, описващият
момент, изхождащ от един назован или неназован адресант, който е
ориентиран към колективен, типов адресат

Принципен обем на произведението – обемност при епоса.

Системата от съставящите го организационно речеви форми – смесеност
при епоса диалог, монолог, разказ, описание от повествовател.

Темп на развитие и природа на времето в произведението – при епоса
забавеност и насоченост към миналото.

Оформянето на епоса като литературен род е резултат на продължително
вековно развитие. От началния синкретизъм, при който творческите
прояви са обединени с митология и наченки от знания, с ритуали и
обреди, по сложни пътища се върви към разделение, към самостоятелен
частичен развой, към оформяне и на епичното повествование. В това
развитие извънредно сложен и своеобразен е преходът от фолклор към
личното творчество, с ред преливащи се форми.
От представите за фолклорното творчество под "епос" се е разбирало
голяма творба с важно значение, в което има широта на изобразяването с
много насочвания към бита, вярванията и стремежите на народа. В
подобен смисъл за епични били смятани и много стихотворни творби.
Значение за оформяне на епоса като самостоятелен литературен род имат
и митовете, и легендите, както и приказките – битови, фантастични,
хумористични, за животни и т.н. Епосът като литературен род в личното
творчество се оформя категорично и определено през Средновековието,
особено със създаването на рицарския роман. Оригинално и пълноценно
художествено извисяване в областта на епоса наблюдаваме през
Ренесанса. Тогава изпъква и значение, което подчертава мащабността и
обективността на повествованието, широтата и многообхватността на
епическото изложение.
Характерна насока в епоса е свързана с героичното начало, с
изобразяване на героични събития и герои, както в древността, така и в
по-късни епохи, при подчертаване на идеализиращото и извисяващото в
облика им. В ранния епос значителна роля играе човекът с героичен
облик юнак, богатир, представен в извисеността на борческа
идеализация, в настъпателността на сила, наподобяваща митичните сили,
хиперболизиран и обобщен във въображението на народа. В развитието на
епоса наблюдаваме постепенно приземяване на епическия герой, обрисуван
не толкова с външна мащабност и монументалност, колкото с психологизъм
и задълбочаване в личното му, първично, изконно начало.
За епическото повествование е най-типично съразмерното редуване на
авторска реч и реч на героите. Символността в епоса се постига
пълноценно чрез психологизма на авторската реч, чрез вижданията и
преходите от реално към въображаемо, чрез намеците и отсенките на
подтекста. При речта на героите в епоса в съотношение с авторската реч
изпъкват възможности за различна стилизация, от които особено
интересна е формата на т.нар. сказ. При него се проявява съзнателно
дистанциране от страна на автора, стремеж да се изяви по-пълно
индивидуалността на героя със специфичните проявления на неговия начин
на изразяване, при влияния от средата, от екзотичното, от първичното,
простонародното, при своеобразия на синтаксиса и интонацията.
В епическите произведения най-пълно, всестранно и живо се разкрива
частният живот на хората, отношението на героите към света, човешките
движения и противоречиви търсения, психическите подбуди на проявите.
Това вече предполага особена наративност букв. – разказвателност,
повествователност, развитие на действието по различни линии, с резки
обрати в хода на събитията, с неочаквани конструктивни комбинации и
съотношения. В сравнение с другите видове, особено с някои
драматически и лирически видове, повечето от епическите форми на
изображение са твърде свободни в конструктивно отношение.
Когато характеризираме същността и структурата на епоса, наблюдаваме
предимно три постоянно важещи разграничителни особености
Повествователна сюжетност.


Двустранно изложение чрез авторска реч и диалог.
Широта на повествованието привидно спокойствие, разгръщане на
синтактичните форми.
Тези особености имат важно значение както за съдържанието, така и за
постигането на цялостно единство и съответствие между отделните
компоненти на епичните творби. Те се наблюдават при почти всички
епически видове и от тях трябва да излезем при изтъкване на
специфичното за епоса.
Първата особеност – сюжетността – различава съществено епическите
произведения от лирическите. В епоса вниманието е съсредоточено към
външното, към обективното. Тук има по-голяма възможност за
разнообразно предаване, за по-пълно проникване в различни области, за
вмъкване на описания, на преживявания, на минали прояви и моменти от
биографията на героите, има възможност за разпростиране по време и
пространство. Епическата сюжетност е типично наративна. Особено
характерни за епическите произведения са разместванията на събитията
по време, които се правят. Епическа сюжетност не се наблюдава във
всички епически видове. В някои мемоарни и пътеписни творби, както и
при някои по-особени способи на изложение, тя може и напълно да
липсва.
Възможността за голямо разнообразяване на действието е в
непосредствена обусловеност от двустранността бинарността на
изложението. Различните описания, проникването в различните области на
живота се осъществяват благодарение на авторската реч, която води
разказа. Чрез нея се осмислят фактите, рисуваните произшествия се
превръщат в художествено обосновани събития, придава им се насоченост.
Важно значение за облика на творбата има и речта на героите. Тя е във
връзка със сюжетното развитие, с отношенията, които се рисуват.
Характерно за епическото произведение е широтата, която се забелязва
при повествованието, привидното спокойствие при разгръщането на
формите. Тя се проявява и в цялостното съдържание, в отделните изразни
средства. Тук липсва характерната най-вече за лирическите творби
синтезираност, сгъстеност на израза, няма и строга закономерност в
ритмично-интонационната организация.

РЛТ Епос от гр. еpos – разказ - един от трите основни рода на
художествената литература. Епосът създава художествена картина на
света чрез повествование за него. Предмет на изображение е
обективната, външна спрямо писателя действителност, но в него се
разкрива и душевният живот на човека. Епосът рисува живота
"обективирано", в неговата цялост и пълнота чрез описания на редица
събития, като се стреми към обстоятелственост и широта на
изображението. Епическият характер се разкрива многостранно и в
развитие. Тези особености на разказа се отразяват върху обема, сюжета
и композицията на епическите произведения. Те обикновено са по-големи
по обем от лирическите и драматическите. В сюжета им най-често
отчетливо са разгърнати експозицията, завръзката, кулминацията,
развръзката. За епическия разказ е характерна ретардацията.
Ретардацията е забавяне на действието, на сюжетното развитие, на
развръзката в повествованието или в драматическото произведение чрез
въвеждане на описания, пейзажи, биографии на герои, философски
разсъждения, спомени, лирически отстъпления, вметнати новели и др.
С ретардацията писателят си поставя определени идейно-художествени
цели – да разкрие обстановката, да задълбае в преживяванията на някой
герой, да изрази своето отношение по нов начин, да създаде напрежение
и по-голям интерес към някой факт или въпрос и т.н. Вмъкнатото
философско разсъждение спомага да се изясни проблем, поставен в
произведението, пейзажът косвено се свързва с мислите и чувствата на
лицата, спомените допринасят за характеризиране на героя и чрез
неговото минало. Ретардацията се използва в съвременната литература
по-често в романи, в чиято постройка важно място заемат монтажът,
ретроспекцията, спомените, философските размисли.
Епосът се развива в народното творчество, а с възникване на
писмеността навлиза и в личното. Пример за разцвет на различните
видове на народния и личния епос в древността е стара Гърция. От онези
далечни времена до днес епическите форми на литературно творчество се
развиват, обогатяват и усъвършенстват, за да се стигне до многостранно
изобразяване на човешката личност, на типични характери, на сложни
събития, на многоликата обществена и природна действителност.
Тимофеев За разлика от лириката, която отразява преживявания, и
драмата, където персонажите непосредствено действат на сцената, епосът
представлява повествователен род, в който се разказва за жизения път
на човека, обрисуват се събития, в които той участва, постъпки, които
извършва, показват се взаимоотношенията между хората.
Епическият образ е образ, в основата на който лежи развит многостранен
човешки характер, представляващ определена индивидуалност, показан в
известен завършен т.е. имащ начало и край момент от своя жизнен път в
сюжета. От лирическия образ, съсредоточен върху изобразяването само на
отделно преживяване, епическият образ се различава не само по своята
многостранност, но и по процесуалността, динамичността си, а от
драматичния образ – по това, че в епоса човекът е изобразен в разказа
за него, а не в неговите самостоятелни действия на сцената.



28. Епически видове. Принципи на класифицирането им.

РЛТ Според рамките, в които се изобразява жизненият процес и се
рисуват човешките характери, различават се три основни форми на епоса
малка, средна и голяма.
І. Малката епическа форма изобразява човека в определен епизод,
разкриването на който дава възможност да се обрисува по-пълно само
главното лице, а другите се очертават бегло. Малки епически видове са
Мит – старинно народно предание за произхода на света, за
свръхестествени същества и богове, за необикновени герои и събития.
Легенда – народно или лично посвествователно произведение с
фантастично-приказен характер. Различава се от мита по това, че в
основата й стои действително събитие или историческо лице. Като
литературен вид легендата достига своя разцвет в църковната и
религиозната литература на Средновековието и постепенно загубва
популярност с упадъка на феодализма и господството на църквата.
Предание.
Приказка – епически вид, в който се разказва случка, най-често
фантастична, алегорична или комична, за развлечение и поука.
Различаваме народна и лична приказка. Личната приказка в повечето
случаи е преразказана или преработка на народната приказките на братя
Грим, в българската литература – приказки от Ангел Каралийчев и др..
Има обаче и самостоятелни лични приказки "Червената шапчица" от Шарл
Перо, приказките на Х. Кр. Андерсен, Оскар Уайлд, Елин Пелин и др..
Анекдот – късо хумористично разказче, в което най-често се предава с
известно преувеличение комична случка из живота на велик човек или се
изтъква неговото остроумие.
Идилия – вид произведение, появило се през елинистичния период на
античната гръцка литература, в което се разкриват любовните
преживявания на пастири, козари и др. хора от народа върху фона на
природата.
Очерк – художествено-публицистично повествователно произведение, в
което се изобразяват действителни лица, явления, събития,
непосредствено наблюдавани и проучвани от писателя, публициста или
критика. С автентичността на фактите очеркът се доближава до научно
произведение, а с подбора на най-същественото в тях и с използваните
средства за художествено обобщение – до разказа. Очерците могат да
бъдат написани като пътни бележки, наблюдения, портрети,
характеристики, паралели и др.
Фейлетон – кратък художествено-публицистичен жанр със
злободневно-сатиричен характер. Фейлетонът се отличава със съществена
значимост на съдържанието, със злободневност, с хумористично-сатирична
емоционална оценка, с публицистична темпераментност. Фейлетонистът
винаги се насочва към съ ществени обществени и лични недостатъци,
които осмива. Фейлетонът оказва силно влияние върху общественото
мнение и процъфтява в епохи на силни политически борби и обществени
промени. По своята тематика фейлетоните биват политически,
литературни, социално-етични и пр. В нашата литература фейлетонът има
забележителни традиции. Преди Освобождението като големи фейлетонисти
се утвърждават Л. Каравелов "Знаеш ли ти кои сме" и Хр. Ботев
"Политическа зима". По-нататъшно развитие фейлетонът претърпява под
перото на Алеко Константинов "Разни хора, разни идеали", Хр.
Смирненски и др.
Разказ – малък по обем и рамки на изображение епически вид в немерена
реч. В него се разкрива случка или епизод от живота на литературния
герой. Действието на разказа се развива обикновено в непродължително
време напр. "Дядо Йоцо гледа", "Иде ли" от Ив. Вазов, "По жицата",
"Серафим" от Й. Йовков и др.. В него най-често участвуват ограничен
брой действащи лица, защото са ограничени възможностите на малката
интрига за включване на много герои. В разказа обикновено не се дава
предистория на събитието или послесловие към него, както това се прави
в повестта или романа. Литературният герой не се характеризира с много
черти. Ограниченото време на действието позволява да се разкрият
най-съществените му особености, затова в по-редки случаи може да се
покаже развитието на героя.
Разказът е един от трудните белетристични видове. В малка форма трябва
да се вмести интересно и богато в идейно и тематично отношение
съдържание. За да има голямо познавателно и естетическо значение,
разказът трябва да представлява убедително и в същото време
художествено обобщение на типични явления в живота. С оглед на това,
откъде е взет сюжетът и с какви черти се отличава, разказите биват
битови, исторически, приключенски, баталистични, научно-фантастични,
психологически, хумористични и др.
У нас този епически вид е познат още в старата българска литература,
когато се превеждат от гръцки и се създават оригинални разкази,
обвеяни в мистицизъм. В новата българска литература от времето на
Възраждането писателите развиват реалистичния разказ. Начало на този
разказ поставя Л. Каравелов "Войвода", "Дончо", "Мъченик". След него
разкази пишат Ив. Вазов, Т. Г. Влайков, М. Георгиев, Елин Пелин, А.
Страшимиров, Й. Йовков, Г. П. Стаматов, Г. Райчев, Г. Караславов, О.
Василев, Св. Минков, Ем. Станев, Й. Радичков и др.
Новела – средно белетристично произведение; разказ, доближаващ се по
обем и рамки на изображение до повестта. Прието е новелата да се
приема като обширен разказ, в който се разкриват случки в
по-продължителен период от време с интересна, заинтригуваща сюжетна
линия и неочакван, внезапен край. Пръв Дж. Бокачо създава майсторски
новели В "Декамерон". В Англия произведения от този вид пише Дж. Чосър
"Кентърбърийски разкази", в Русия – Пушкин, Гогол "Нос", "Портрет" и
др. В различните литератури значението на термина не се покрива. В
руската литература новелата се отъждестява с разказа. В българската
литература и литературна критика в миналото терминът се употребява
рядко. Напоследък се среща по-често и означава голям разказ предимно с
психологическо съдържание, преходна форма между разказ и повест.
Автори на новели са Ем. Станев "Крадецът на праскови", "В тиха вечер",
Б. Райнов, Л. Дилов и др. Принципна разлика между разказ и новела в
съвременната литература няма.
Всеки от тези епически видове отразява по свой начин разнообразните
форми на човешката дейност.
ІІ. Средната епическа форма повестта обхваща определен период, редица
епизоди от живота на главния герой, около когото се групират и други
лица, обрисувани по-пълно.
Повестта е един от основните епически видове, заемащ средно място
между разказа и романа. За разлика от разказа сюжетното развитие на
повестта е по-сложно, разгънато е върху няколко съществени момента. В
центъра на действието лежи едно основно събитие или един главен герой,
около който се съсредоточава творческото внимание на автора. За
разлика пък от романа повестта изобразява живота по-ограничено.
Сюжетът се движи от главния герой, пейзажът и описанието са пестеливи,
а портретът – защрихован. В края на повестта се дава сбит преразказ на
случките след кулминационната точка. Първата оригинална българска
повест е "Нещастна фамилия" 1861 от В. Друмев. Основоположник на
българската реалистична повест е Л. Каравелов. Негов приемник е Ив.
Вазов, чиито повести са крачка напред в развитието на този
белетристичен вид, който продължава да се развива и до днес.
ІІІ. Голямата епическа форма роман, роман-епопея дава възможност чрез
всестранно обрисуване образите на много типични герои в типични
обстоятелства художествено да се изобразят сложните противоречия и
борби в живота, многообразието на действителността.
Романът е голямо повествователно произведение, в което многостранно се
рисуват типични герои, широки картини на живота, събития. Романът е
най-сложното епическо произведение. Той обхваща голям кръг жизнени
явления и човешки характери, показани в развитие. Обрисовката на
личния и семейния живот, на трудовата дейност и обществените борби на
героите, на обстановката, сред която живеят, обуславя големия обем на
романа. Основното в него е изобразяването на човешката личност.
Обикновено най-пълно се характеризира един главен герой, който се
проявява в събитие от жизнено значение за него, носител е на основния
идеен замисъл на автора и чрез неговата изява в развитието на фабулата
се осъществява единството на действието в произведението. Поради
сложността на обхванатия материал и на художествените цели често
сюжетът на романа е сложен "полифоничен", обгръща няколко линии на
действие, обединени в едно цяло. Включват се и извънсюжетни елементи
лирически отстъпления, описания, разсъждения и др.
Романите са различни по съдържание и форма. Според сюжетите си биват
авантюристични, рицарски, исторически, социални, битови,
психологически, биографични, философски, научно-фантастични,
политически, военни, спортни, хумористични и др. Това деление е
условно – според преобладаващите особености на даден роман. Например в
един философски роман може да има исторически, социални и др.
елементи. Понякога названието се дава по името на литературното
направление, към което принадлежи писателят сантиментални,
натуралистични, реалистични, експресионистични и др. романи.
Обикновено романите се пишат в немерена реч. Има и романи в стихове
"Евгений Онегин" на А. С. Пушкин, във форма на дневник, на писма и др.
Романът-епопея рисува многообхватно значителни събития в историята на
народа, които са имали много важно значение за развитието му.
Всеки епически вид се отличава със свои тематични, композиционни,
езикови-стилни и др. особености. Например приказката се различава от
разказа по простотата и наивността на изображението, по употребата на
някои изрази-формули "Имало едно време" и т.н. Всеки епически вид по
своеобразен начин художествено пресъздава действителността, с
промяната на историческите условия се развива, но същевременно запазва
главните черти, присъщи на вида. Някои епически видове например митът
в днешната литература добиват съвсем друг облик, променят и
съдържанието, и формата си, тъй като коренно са се променили
икономическите, обществените и културните условия, начинът на мислене,
светогледът на хората, идейно-естетическите възгледи, при които тези
видове са възникнали.

Една от специфичните особености на епическия литературен род се състои
в крайно разнообразното проявление на жанровите форми. При лириката и
драмата условността на постройката – стихотворна или сценична – внася
регламентиращ елемент, води към известна, поне относителна и частична,
установеност. Към епичното повествование обаче се отнасят различни по
същност и форма произведения, обединени от един признак – немерената
реч.
За литературния род най-типични са романът, разказът и повестта. Те са
най-популярните, най-въздействащите литературни видове изобщо.
Различават се помежду си както по съдържанието си, така и по
структурата, така и по размера. Различията обаче в много отношения
имат относителен характер, в разнообразието на литературните форми
наблюдаваме преливащи се варианти, при които строгото категоризиране е
невъзможно.
Различия между романа, повестта и разказа могат да се набелязват
относително само с оглед на по-характерни за определен вид примери. В
това отношение има както количествени, така и качествени признаци. В
романа се описват събития, сложни действия и взаимоотношения. В
разказа се описват отделни случки или епизоди. В повестта като
преходна форма се описват много случки и епизоди, обединени в едно
цяло, или пък се описват отделни моменти от едно събитие.
При романа наблюдаваме полифонична структура, при която отделните
изрази са равноправни, интересно е не толкова отделното, колкото
общото, внушителният многогласен хор, цялостната хармония.
Характерна за романа е панорамността на изложението, представянето на
един внушителен макросвят. Обратно – в разказа наблюдаваме микросвят,
с известна затвореност на повествованието в тесни рамки, с елементи на
камерност. За разлика от романа при разказа наблюдаваме хомофония
монофония - с единични изяви. Проявяват се само някои от сюжетните
компоненти експозиция, завръзка, кулминация, развръзка, като част от
тях са загатнати или непълно очертани. При повестта като междинна
форма изпъкват по-пълно сюжетните компоненти, те обаче са
последователно осъществени в една само линия, без сложно преплитане.
Останалите епически видове се оформят в три главни категории
а документални;
б хумористични и
в тясно свързани с фолклора.
Към тези категории трябва да се прибави и четвърта, към която спадат
афоризмите, парадоксите и есетата като своеобразни форми с изявено
филосовско начало при синтезираност на речта, остроумие, находчивост и
оригинална форма, използваща разнообразни белетристични способи.
Към документалните епически видове спадат пътеписът, мемоарните
творби, очеркът, хрониката. В по-редки случаи художествен облик може
да има и репортажът, който в типичните си проявления е чисто
журналистически вид. При тези видове сюжетността се проявява
спорадично и в непълни форми, понякога дори тя съвсем липсва.
Структурата и цялостното повествование в значителна степен са
обусловени от прекия жизнен материал, който е първооснова и чиито
характерни определители се запазват с непроменен облик. И тук обаче
художествената измислица играе роля – ред описания на природата, ред
психологически анализи и диалогични форми се доизмислят от автора в
духа на фактическите проявления.
Едва ли има литературно произведение, в което писателят да не говори
нищо за себе си, да не разкрива частица от своя личен свят, от
темперамента и чувствуването си. В някои творби насочването към
собствената дейност и към последователни моменти от живота е по-пряко.
Това насочване намира най-пълен израз в автобиографията като
художествен литературен вид. Автобиографиите спадат към т.нар.
документална литература, в основата на която има конкретни
действителни данни, прояви и явления, а въображението при създаването
има само частично и второстепенно значение. Чрез автобиографиите и
автобиографизма се създава богата възможност за разнообразяване на
художествените изяви, за навлизане в специфични творчески територии,
предпоставки за възникването на всяко творчество.
Биографичният роман е жанрова документална форма, в основата на която
лежат биографични данни, т.е. повествованието е документално, то се
основава на действителни факти и събития от живота на големите
личности. Съществува и термин романизирана биография – отличава се от
биографичния роман по това, че най-често при нея се вмъква повече
художествена измислица, по-свободно се конструира и в известна степен
някои факти частично се преобразяват с наблягане на интимното и
психологическото.
Пътеписът е епическа жанрова форма, позната от много векове в различни
варианти и разновидности. В произведенията, които спадат към нея, се
описват пътешествия и се предават впечатления от други страни и народи
или от малко известни градове и местности. Рисуват се действителни
случки, преживявания и наблюдения, пресъздават се картини от лично
видяното и възприетото, предават се размисли, внушават се идеи.
В мемоарите се предават спомени за миналото, в тях се разказва за
действителни явления и факти така, както са станали. Авторът изяснява
от своя гледна точка това, което лично е видял и преживял като
автентичен участник и свидетел в описваните събития. Варианти на
мемоарите са летописите и хрониките, насочени предимно към обществени
събития и прояви. Типичните мемоари се пишат след известна темпорална
дистанция. При това отдалечаване винаги има сложна двойственост две
гледни точки – от една страна, писателят си припомня това, което е
мислел и преживял в описваното време, от друга страна – той вмъква и
нови елементи в отношението си.
Т.нар. епистоларна литература представлява творби, написани във форма
на писма и послания, изцяло и отчасти. В някои случаи епистоларните
книги са документални – съставени от истински писма на определен
писател. Но в повечето случаи те само външно имат нещо общо с
документалната литература, а са плод предимно на художествена
измислица.
Фейлетонът като основен хумористичен вид на епоса има много
разновидности наблюдаваме сюжетни и несюжетни фейлетони; разнообразно
е и проявлението на комичното – с лек хумор, сатира, сарказъм, с
пародийни елементи.
Памфлетът е пряко нападателен, най-често определено безсюжетен в
типичните си проявления – високо интелектуален и често свързан с
философско начало. Специфични са изразните средства на този вид, често
изпъстрени с груби, резки и горчиво нараняващи нападки, без
евфемистично снижаване на критичността. Емоционалността в памфлета е
целенасочена и подчинена предимно на гневното отношение.
Към произведенията, които са произлезли пряко от съответни фолклорни
видове и имат голяма близост с тях, се отнасят приказката, митът,
легендата.
Анекдотите и вицовете са кратки епически форми, в които е синтезирано
и остроумно се представя ситуация с осмиване и изобличение. При
анекдотите по-определено е застъпен разказвателният елемент.
На пръв поглед по-далечна е връзката на афоризмите и парадоксите с
фолклора, тъй като те се оформят като плод на извисена
интелектуалност. Но несъмнено и техните корени са в мъдростта на
пословиците и поговорките – най-малките по размер фолклорни видове,
аналогични по съдържателност, образност и форма на епическите видове
от личното творчество, които имат сентенциозно изграждане.
Есето, също епически вид, се изгражда самостоятелно като своеобразно
съчетание на философско и белетристично начало при свободна
асоциативност и изявен личен поглед.
Цикличността изобщо е характерен белег на жанровото изграждане. Тя се
наблюдава и в лириката. Най-определено се проявява при епоса, където
има специфични особености. Цикълът от разкази представлява своеобразна
преходна форма, която стои в предверието на повестта и романа. При
тази форма, от една страна, има цялостно обединяване, с едни и същи
герои, насоченост, тематика, тоналност и пр., а, от друга страна –
всяка от отделните части отделни разкази е самостоятелна и относително
независима, със свое специфично значение.
Цикличността се осъществява и при романите, както в трилогията и
тетралогията, така най-вече и в серията романи, в които има определена
монументалност. Характерно утвърдена е формата на сага – епически вид,
разкриващ развитието през различни епохи на определено общество или на
близки хора от една голяма фамилия, със социални, битови и
психологически характеристики.
При епоса има богати възможности за разнообразяване в жанровите форми
и конструктивните комбинации.

29. Драма. Основни белези на литературния род.

Драмата има фолклорен произход. Възникването й се свързва с
обредно-култови действия, и по-конкретно с култа към бог Дионисий
според Аристотел. От неговото време в основата се поставя действието,
но особеното на драматическото действие е, че се осъществява чрез
драматическите герои.
Хегел "Драмата слива обективността на епоса и субективността на
лириката. Тя не се ограничава само до вътрешното състояние, нито до
събитията. Тя представлява вътрешния свят и неговото външно
реализиране."
Драматическото действие почива върху обстоятелства, страсти и
характери, които влизат в колизия. По същество колизията е изпъкващият
център на тежестта при драмата.
Драматичните герои са искащи индивидуалности, целеустремени характери.
Още изходната ситуация е нужно да обвързва героите, противопоставяйки
ги. Изходната ситуация залага основата на единството на действието.
Всеки момент от действието предполага чрез себе си следващия, като сам
се предполага от предходния. Има теоретици, които определят
драматичното като естетическа категория.
Особеното в драмата е ролята на диалога. Героите не просто говорят,
чрез диалога всеки от тях се опитва да вземе връх над другите. Т.е.
диалогът има двойна функция
Израз на душевното състояние на героя, проява на вътрешно напрежение,
целеустременост, същност на характера.
Средство за въздействие върху другия, практическа стъпка за
задълбочаване на конфликта.
Така че диалогът е както средство за изграждане на отделния
характер,така и като средство за изграждане на драматургическото
действие. Диалогът е словесна проекция на едно действие. В драмата
героите действат, доколкото говорят, и говорят, доколкото действат.
В драмата няма разказвач в ролята на посредник. Ако разказвачът е
този, който композира, тогава възниква въпроса кой го прави в драмата.
Дидро, "За драматическата поезия" "Действието, което трябва да запълни
антракта, възбужда любопитството ми и засилва първоначалния интерес."
Антрактът запълва действието със задкулисно действие. Той е
композиционно-градивен момент. Средство е за съчетаване на показваното
с непоказваното, понеже се показва само същественото и значимото.
Антрактът върши това, което върши разказвачът – филтрира, пресява
действието, т.е. взаимоотношенията между героите.
Принципът на антракта действа и вътре в самата сцена, а не само между
две сцени. Той създава усещането за една непоказана, но вероятна
цялост.
У някои теоретици съществува съмнение за равнопоставеност на драмата с
другите литературни родове. Драмата живее на сцената, като сцената
влияе върху обема и регламентираните й форми. От това обаче не следва,
че драмата не може да се чете.
Характеристика на драмата според родовия определител
Наличие на сюжетност като организиращо съдържанието на творбата начало.
Според принципа на изложението – доминиращ е действено-комуникативният
елемент като организиращ творбата момент.
Според принципния обем на произведението – регламентирани форми при драмата.
Според системата от съставящите го организационно-речеви форми –
диалогичност на драмата.
Според темпа на развитие и природата на времето в произведението –
бързина и непосредност и насоченост към бъдещето при драмата.

Драмата е "особена органическа цялост" по думите на Белински, при
която от значение е както структурата, така и съдържателността, с
действието, конфликта и особените характери, с диалога и неговата
изразителност, експлозивност, вътрешна "драматична" наситеност, с
особения психологизъм.
Драмата възниква в дълбока древност, през време на обредите в чест на
бога Дионис. Оттам води началото си цялата днешна драматична традиция.
Оформянето на драматическите композиционно-жанрови особености не е
напълно самостоятелно, не е единствено на литературна основа, тъй като
драмата се развива бифункционално – в тясна близост с театъра и важно
значение имат неговите специфични норми. В това отношение драмата
съществено се различава от останалите литературни родове. Различията
са и вътрешносмислови, свързани повече със съдържанието, и
външносценични, свързани повече с формата. В завършените драматични
творби наблюдаваме здрава спойка между тези разнородни по облик
елементи. Поради литературната си основа драмата има близки особености
с произведенията от другите литературни родове. В нея се постига
дълбока кондензираност – подобна на лиричната, като се създава
възможност в ограничени рамки да се предаде богато съдържание. От
друга страна, в драматичните творби се изграждат характери, изясняват
се събития – това извиква нуждата от детайлираност, подобна на
епическата, само че не описателна, а изобразителна.
От значение са и сложните връзки между героите в процеса на
драматическия сюжет, при него има както постепенно саморазкриване и
доизясняване, така и взаимно обогатяване на характерите – при
стълкновенията и сблъсъците.
Към конфликта е центрирано всичко основно в ситуациите и характерите,
които се изявяват ярко и подчертано чрез него. Обикновено в основата
на сюжета забелязваме хипербола и контраст – не като езикови, а като
композиционни средства. В драмата всяко действие има противодействие,
всяка борба – съпротива, всяко усилие среща пречки. Движение и
прекъсване на движението, протести и примирения, обхващане и
стесняване, заплитане и разплитане – такива контрасти се наблюдават,
при това дадени подчертано, преувеличено. В драматическото
произведение е нужно да се поддържа интензивност, да се заинтригува
зрителят, да се изненадва, да се засилва и да се отслабва действието –
с постоянна смяна, разнообразие, преходи. В сърцевината на
драматическото действие винаги се съдържа богата вътрешна
интензивност. Драматическото действие се различава от епическото, тъй
като е неразривно свързано с конфликта; той има напрегнат характер. В
драмата е важно значението на целенасочеността, която произхожда от
контролиращата роля на автора. Драматическото действие не е просто
физическо изменение, то е част от цялостна действена верига, свързано
е с други действия. Между тях има причинно-следствена зависимост.
Драматическото действие не е и индивидуална проява, а се осъществява
при показване на отношения между различни хора.
Понякога се използва контрапункт – повратна точка, нещо неочаквано се
разкрива, което като че ли обръща действието, развитието. Но този
момент има само временно значение за по-сложно заплитане на
действието, което непрестанно върви по възходяща спирала.
Разнообразните форми на изграждане и при драмата се съчетават с
цялостна организирана система, с обща тоналност и атмосфера.
Значение в драматическия сюжет има кулминацията като възлов върховен
момент на конфликта, с характерна максимална интензивност. Има
различен тип кулминации в драмата – те могат да бъдат ефективни
испанската комедия, романтичната драма, приключенско-криминалната
пиеса, "по-скрити", изразени в чисто духовен план както е при
Метерлинк, а може да бъдат и с няколко върха, както е при Чехов.
В драмата са отстранени всички излишни елементи, които забавят,
намаляват напрежението и го поставят в делнични привични рамки. Затова
при нея най-определено се чувства условност в изграждането.
Диалогът на драмата е конфликтно-интензивен и с относителна
самостоятелност – той несъмнено има особен характер, различава се
съществено от повествователния епически диалог, който е зависим от
коментара на авторската реч. Драматическият диалог играе основна
изразителна роля, функцията му е сложна. Чрез него се характеризира не
само действието, но и всеки герой в драмата.
За сценичното представяне е характерна синхронизация на времето в
пиесата и зрителната зала. Антрактите, при които има относителни
външни прекъсвания, не са просто време за почивка на актьорите и
публиката, а са важни елементи на цялостното изграждане. Те не
нарушават пълно сценичната илюзия, а когато са умело съчетани с
актовете, я поддържат и засилват. Чрез тях се създава възможност за
обхващане на повече събития, без да се накърни представата за
цялостното развитие, без да се прекъсне линията на действието.
Връзката между отделните актове се постига чрез своеобразни
словесно-обяснителни вериги, които накратко предават какво е станало.
Те не бива да се въвеждат разтегливо, а в непосредствена зависимост от
действието. Антрактът има важно организиращо значение във връзка с
конкретни и обобщаващи елементи.
Понякога в антрактите се вмъкват интермедии. Те най-често не са
страничен елемент, привнесен само за разнообразяване, а имат важно
смислово значение. Чрез тях се разкриват много от идеите на автора.
Интермедиите са допълнение към потенциалното целенасочващо съдържание,
което се разкрива в относителното прекъсване чрез антрактите.
РЛТ Драмата е литературен род, който разкрива живота чрез показване на
конфликти; драмата е предназначена за сцена за представление, поради
което се пише в диалогична форма. Тези три нейни белега определят
същината, предназначението и външната й форма. Най-важният от тях е
конфликтът.
Конфликтът е сблъскване на две противоположни страни или чувства,
най-често възникнало от противоречия в политическите и обществените
възгледи на действуващите лица. Конфликтът е присъщ на сюжетното
произведение и е отражение на конфликтите в живота, само че разкрити
естетически – чрез специфичните средства на поетическото изкуство и
посредством личното отношение на автора. Трябва да се прави разлика
между конфликт в драматическото произведение много по-целеустремен,
по-ярко изразен, по-динамичен и конфликт в епическо произведение
прекъсван от описания, обяснения, пряка и косвена характеристика и
др..
В подбора, в художественото му изобразяване, в неговата обективност и
задълбоченост се крие идеята. Конфликтът се изразява посредством
действието той е в самото действие и по този начин играе определяща
роля в структурата на драмата.
Действието в драмата е борба на различни човешки индивидуалности,
предизвикана от противоречията в светогледите и противоположността на
целите им. То възниква от несъвместимостта на стремежите, идеалите,
жизнените принципи на драматическите герои, поставени при
обстоятелства, при които тази несъвместимост неминуемо се изразява в
пряко стълкновение. Единството на действието е основен закон при
построяване на драматическото произведение. Чрез него главно се
изразява единството на художествената идея.
Конфликтът определя и вида на драмата – трагичният конфликт е основа
на трагедията, комичният – на комедията. Както се вижда, сърцевината
на драмата, онова, без което тя не може да се изгради, е конфликтът.
Европейската драма води началото си от древногръцката, която възниква
след лириката и епоса – в епоха на усложнен политически живот, където
обществените въпроси са се обсъждали публично това спомага за
развитието на диалога, а разрасналото се обществено строителство
допринася за изграждането на театри. Началото на старогръцката драма
се свързва с хоровите песни в чест на бога Дионис. За неин
основоположник се смята Есхил, а по-млад негов съвременник е Софокъл.
Старогръцката драма е била недостижима в продължение на около двадесет
века. Средновековната литургическа драма мистерия е подчинена на
църквата. Едва през втората половина на Възраждането светската драма
се появява отново на сцената. В Англия, където новите условия са
най-напреднали, театърът става обществена необходимост; тъкмо тук се
ражда гениалният драматург У. Шекспир. Той обобщава най-ценното от
предшестващите го театрални традиции, като ги очиства от мистиката. В
Испания се появява творчеството на Лопе де Вега и Калдерон, чиито
драми отразяват сложната обстановка на испанския абсолютизъм. В
условията на френския абсолютизъм се развива френската класическа
драма, а в борба с нея – гражданската драма.
В средата на ХVІІІ век възниква руската драма. Първите й опити са под
силното влияние на класицизма. За оригинална руска драма се говори
едва при Д. И. Фонвизин, а делото му продължава А. С. Грибоедов. А. С.
Пушкин написва трагедията "Борис Годунов". С особено значение е и
комедията "Ревизор" от Н. В. Гогол. Фонвизин и Грибоедов, Пушкин и
Гогол изграждат основата на руската национална драма, а А. Н.
Островски, Л. Н. Толстой и А. П. Чехов довършват делото им.
През втората половина на ХІХ век на Запад се чувства влиянието на Х.
Ибсен, а почти едновременно с него се развива драматургията на Дж. Б.
Шоу. Върху основата на руската реалистична драма възниква
драматургията на М. Горки. В съвременната европейска драматургия нови
насоки прокарват драмите на Б. Брехт.
Българската драма се заражда в общия подем на Възраждането. Тя води
началото си от скромни диалози и леки драматизации. Първите опити на
Д. Войников са с романтично-патриотични тенденции. За драма с
художествени достойнства обаче може да се говори едва след 1872 г.,
когато излиза "Иванко". Явно влияние на сантиментализма и романтизма
има и в драмата на В. Друмев. Традициите на Войников и Друмев, само че
с по-голяма задълбоченост, продължава Ив. Вазов. Той пише исторически
пиеси, а "Хъшове" и "Службогонци" отразяват съвременността на автора.
След Освобождението като значителни реалистични постижения могат да се
посочат също "В полите на Витоша" от П. К. Яворов, както и комедиите
на Ст. Л. Костов.



30. Драматически видове трагедия, комедия и гражданска драма.

Конфликтно-действеното разгръщане в драмата има различни модификации
при отделните драматически видове. Най-пълно то се очертава в
трагедията – тук драматичното начало намира пълното си проявление.
Поради особения, сериозен философски характер на трагедията острото
противопоставяне на силите не се чувства като изкуствено натегнато,
условността – макар и подчертана – е приемлива напълно.
Аристотел, "За поетическото изкуство"
"Трагедията е подражание на действие, сериозно и завършено, с
определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което
подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх
извършва очистване от подобни чувства."
С основната смислова същност на този драматически вид е свързана
необходимостта от загиване на отделна личност или група хора в неравен
двубой; обикновено активната страна е загиващата и тя проявява
максимум усилия за осъществяване на задачите, поставени пред нея. В
трагедията се рисуват изключителни характери и страсти. Особено ясно
се проявява кондензираността на характерите и чувствата, придобила
конкретни форми при определени събития и действия. В трагедиите се
прави задълбочена мотивировка, има подчертана последователност и
логика в поведението на героите.
Като драматически вид трагедията се оформя в древна Гърция;
първоначалните й наченки се наблюдават във връзка с празненствата в
чест на бога Дионис. Забележителни творби от този вид създават Есхил,
Софокъл и Еврипид. Трагедията на древна Гърция има своеобразни
същностни и структурни особености съобразно с развитието на културата
и с митологичните представи за съотношение между хората и боговете. В
своето развитие трагедията преминава различни етапи – през Ренесанса,
епохата на класицизма, Просвещението, романтизма, реализма. Във връзка
с това се наблюдават различен тип трагични герои и конфликти. Висок
връх в развитието на трагедията представляват творбите на Шекспир –
"Хамлет", "Макбет", "Отело", "Ромео и Жулиета", - в които изпъкват
най-пълноценно характерните черти на вида в неговата завършена и ярка
изява.
В трагедията най-пълна изява намира естетическата категория трагично
без нея не можем да си обясним и самия облик на жанровата форма.
Естетическата категория трагично е свързана с тъжни и мрачни чувства,
породени от нещастия и страдания, от болки и ужаси, при една позитивна
оценка и позиция, утвърждаваща прекрасното. Тук изпъква връзката с
естетическия идеал, макар че тази връзка обикновено се проявява
комплицирано и завоалирано, косвено.
Още в древна Гърция се разработват сложни и богати проблеми на
трагедията и трагичното. В своята "Поетика" Аристотел разглежда
задълбочено и проникновено същността и структурата на трагедията. Той
се спира и на въпроса за нейното въздействие, като въвежда понятието
катарзис. При възприемането на трагедията и на трагичното според
теоретика зрителят изпитва афектите на ужас и състрадание, които след
това оказват "катарзис" върху него. Несъмнено е преобладаващото
разбиране за естетическо-етичното въздействие на трагичното, което
предизвиква силни чувства на страх и състрадание у зрителя и след това
го обогатява психологически, очиства неговия дух, преобразява го
нравствено и го подтиква към благородни дела, дава му ясна представа
за доброто и злото, за вината и невинността, освобождава го от
заблужденията му и освежава емоционалния строй на неговата душевност.
Хиперболата и контрастът в изграждането играят голяма роля и при
другата основна драматическа жанрова форма – комедията. В ситуациите,
които се рисуват, има съществени изменения, рязко нарушаващи
съотношението на силите. Според специфичния си цялостен облик
трагедията и комедията са полюсни жанрови форми.
Зараждането на комедията, също както и на трагедията, е свързано с
празненствата в чест на бог Дионис. Този драматически вид за пръв път
се формира цялостно и богато в древна Гърция, в творчеството на
Аристофан.
Аристотел говори, че комедията "е подражание на по-лоши хора, но не в
цялата им порочност – тук смешното е част от грозното. Защото смешното
е някаква грешка и грозота, не болезнена и не пагубна, каквато е тъкмо
комическата маска – нещо грозно и разкривено, но без болезнено
въздействие."
Тук вече личи връзката с естетическата категория комично, която в
много отношения е противоположна на прекрасното и трагичното. Чрез
различните форми на комичното в литературните произведения писателите
осмиват и изобличават отрицателното и грозното, като същевременно
косвено утвърждават хубавото, прекрасното, благородното и хуманното.
Те винаги изхождат от естетически идеал, от разбирането си за
прогресивното развитие на човечеството.
Комичното се постига по разнообразни пътища. Най-често проявленията му
са свързани, както вече посочихме, с комични герои, в облика на които
някакви противоречия и алогичности, странности, увлечения и крайности,
съществени слабости и пороци – освен глупост, също и невежество,
маниакалност, простащина, алчност, скъперничество, егоизъм, стремеж да
се постигне величие и издигане без качества, кариеризъм, проявления на
бюрократичност и др.
Характерно за композицията на комедията е сложното преплитане на
действието – комедията има лабиринтовидна структура. При нея винаги
има много очаквания, които често не се оправдават. Комедиите
обикновено се изграждат на някакво противоречие – между външността на
героя и неговата същност, между действието и неговите резултати, между
стремежите и средствата за осъществяването им и пр.
През ХVІІІ век, в епохата на Просвещението, се пишат много трагедии и
комедии, на най-характерното за това време е откритието на нов
драматичен вид – наречен гражданска драма. Названието е във връзка със
стремежа на третото съсловие да се изяви на сцената, с представяне на
герои и от градските среди в противовес на феодалистичните тенденции в
предходния период.
Творбите на Лесинг, Дидро, Волтер и други писатели откриват нова
страница в развитието на драматургията, дават тласък на нова
композиционно-жанрова форма, която в следващите периоди се налага като
преобладаваща драматическа форма. Тази жанрова форма всъщност е сложен
синтез, при който наблюдаваме отдалечаване от полюсната изява, от
изолацията и абсолютизацията на една само естетическа категория –
трагично или комично. Гражданската драма, както и обикновената драма,
не е просто нещо средно между тези категории, а е самостоятелно по
облик морфологично явление, с нови съдържателни и структурни
особености.
Докато в началото този вид е насочен към социалните проблеми, по-късно
в него се преплитат разнообразни тематични тенденции – социални,
политически, битови, психологически. В края на ХІХ и в началото на ХХ
век обикновената или гражданската драма придобива богато развитие в
драматичните прояви на Ибсен, Чехов, Горки, Б. Шоу и др. Тя
непосредствено се насочва към разкриване на интимната психика на
хората. Не се набляга на фабулата. Интересно проявление на нашата
епоха е психологическата драма, при която често пъти са отстранени
почти всякакви събития и преломни действия. Въпреки това при
майсторско изграждане може да се постигнат резултати. Най-определено
тази тенденция се проявява в произведения, които имат камерна
структура.

РЛТ Трагедията е драматичен вид, в който героят се разкрива в
ожесточена борба със заобикалящите го условия. Поради особените черти
в неговия характер и непреодолимото противодействие на околната среда
героят завършва трагично. Трагедията е построена върху остри
противоречия между главния герой – носител на светло начало, възвишени
стремежи, и обществените условия, които не са в съответствие с
неговите цели, сили и възможности.
В трагедията има философски елементи, монументалност на образа, силно
изразена конкретност на конфликта. Трагедията се изгражда върху личен
или върху обществен конфликт. Главният герой като положителна личност
най-често изпреварва в идейно, морално, политическо отношение
обществената среда и понеже той нито може да я издигне до себе си,
нито е в състояние да слезе до нея, настъпва крушение на неговия
идеал, а това в краен резултат довежда до неговата катастрофа.
Трагичното е стълкновение с трагичен край, голямо нещастие, гибел,
смърт, крушение, сполетяло хора от прогресивни среди и течения, които
се борят за новото, прекрасното, възвишеното, дълбоко човечното, за
всичко, въплъщаващо светъл идеал или някои негови страни.
Трагедията е много стар драматически вид. Появява се в антична Гърция.
Наченките на трагедията се откриват в урежданите празненства в чест на
бог Дионис, в елегичните песни, които са му били посветени. Името си
носи от хористите, които са съпровождали "бога" и са били облечени в
козлови кожи, наподобявайки по този начин сатири. Трагизмът в
античната трагедия се изгражда върху безуспешната борба на отделния
герой – бог или смъртен – с предопределението на съдбата. Най-великите
трагици в старогръцката литература са Есхил, Софокъл и Еврипид.
Античната трагедия се характеризира с някои особености, които днес не
се спазват единството на време, място и действие. Разработването на
сюжети, взети от митологията, е наложило да се въведе и "деус екс
махина". Въпреки ограничителните норми гръцките трагици създават
безсмъртни произведения. Близо две хилядолетия по-късно френските
класицисти възприемат повечето от правилата на гръцката трагедия и
създадоха трагедии по тяхно подражание.
Разцвет на трагедията се забелязва в английската литература в
творчеството на У. Шекспир – "Ромео и Жулиета", "Отело", "Хамлет" и
др.; във френската литература П. Корней – "Сид", "Хораций", Ж. Расин –
"Аталия", "Федра", В. Юго – "Рюи Бла"; в немската литература Фр. Шилер
– "Разбойници", "Коварство и любов", Лесинг – "Емилия Галоти"; в
норвежката литература Х. Ибсен – "Бранд", "Призраци"; в руската
литература А. С. Пушкин – "Борис Годунов". В българската литература не
са постигнати значителни резултати в областта на трагедията.
Комедията е основен драматичен вид, изграден върху комично
стълкновение. Възниква в древна Гърция от весели народни тържества в
чест на бога Дионис. Комедията се оформя като самостоятелен вид към V
– ІV век пр. н. е. Напрежението на конфликта в комедията за разлика от
конфликта в трагедията произлиза не от остри стълкновения, а от
комични характери и ситуации темата е почти всякога съвременна, а
езикът – изпъстрен с духовитости, остроумия, парадокси и т.н.
Комичното като естетическа категория е отражение и оценка на комичното
в живота. То се поражда от противоречията в действителността –
неговата същност е един конкретен конфликт в най-широкия смисъл на
думата. На първо място в това отношение са обществените стълкновения.
Комедийните жанрове се определят от степента на комичното. Така
например веселата едноактна сценка е изградена върху обикновени
човешки слабости и недоразумения. Нейното предназначение е да
развлича. По-сложна е композицията на фарса западно-европейска народна
комедия, водеща началото си от народното творчество, от народната
драма, осмиваща лекари-шарлатани, монаси-пияници, господари-скъперници
и военни-глупци и водевила лека, закачлива, забавна комедия с
анекдотичен сюжет без особена индивидуализация и задълбочена
характеристика на героите; диалогът се е прекъсвал от куплети,
най-често в хорово изпълнение, с акомпанимент на оркестър. Аристотел е
смятал комедията за непълноценен вид. Всъщност тя е оказвала винаги
изключително обществено-възпитателно въздействие. Аристофан в
"Облаци", "Лизистрата" и др. е разкрил политическия лик на времето си,
а Плавт изобличава нравствените недъзи на съвременниците си.
Италианската комедия дел арте развива се през ХVІ – ХVІІІ век в Италия
и се играе по тържища и площади, откъдето идва народният й език и
демократичната й тематика; действието е изградено обикновено върху
любовно недоразумение; импровизациите й придават съвременност и местен
колорит; образите са едни и същи – господар-скъперник, слуга-хитрец,
дворянин-пройдоха, военен-глупак и др.; в така обрисуваните действащи
лица се долавят опити за типизация става пръв проводник на реалистични
тенденции за времето си, а великият Молиер с комедията си "Тартюф"
смъква маската на изродилото се духовенство и зараждащата се
буржоазия. С комедията си "Ревизор" Н. В. Гогол разкрива пороците на
самодържавието.
Българската комедия се заражда през Възраждането. Елементи на комизъм
се срещат още в диалозите. Със сатирично-комичен характер е и първият
драматически опит в българската литература "Ловчанският владика" от
Теодосий Икономов. С по-значителни комедийни ефекти е "Криворазбраната
цивилизация" от Д. Войников. Значителни комедии след Освобождението са
"Службогонци" от Ив. Вазов, "Големанов", "Вражалец" от Ст. Л. Костов и
"Милионерът" от Й. Йовков.
Гражданската драма е драматически вид в европейската литература през
ХVІІІ век. Срещу съсловното неравенство, срещу феодалната аристокрация
гражданската драма изправя личните и семейните добродетели на човека
от третото съсловие, мислите и идеите на дребния собственик, който
дотогава не е бил предмет на изображение в драмата.
Видни теоретици на гражданската драма са Д. Дидро "Разсъждение за
драматическата поезия" и Г. Лесинг "Лаокоон", "Хамбургска
драматургия", които водят борба срещу теорията и практиката на
класицизма, насочват драмата към реализма, към обикновената реч, към
правдиво обрисуване на новия герой.

31. Същност и функции на литературния жанр. Жанрова класификация и
ролята на жанровете в литературната традиция.

По традиция жанрът се схваща като литературоведска категория, която е
свързана със систематизация и класификация на литературните творби.
Какво е жанрът за читателя, за автора и за историко-литературното развитие
От херменевтична гледна точка жанрът е своего рода рецептивен филтър
или предразбиращ опит, или мяра на очакването, водеща до среща с
текста на конкретната творба. Така възприема жанра читателят.
Жанрът може да има две разновидности – първични нехудожествени
жанрове, например писмо, молитва, дневник и т.н., и вторични
художествени.
Авторът префункционализира матрицата-жанр, която е художествен
инвариант. Жанрът се обвързва с художествената интенция. Това, което
жанрът дава на автора, може и да не го удовлетвори, но той трябва да
стъпи на него, на традицията, за да се оттласне от нея,
трансформирайки я в нещо друго.
Жанрът е една от съществуващите опори на художественото общуване, т.е.
той има медиумна природа. Чрез жанра авторът предугажда своя читател.
Аспект на жанра, свързан с историко-литературния процес
М. М. Бахтин "Литературният жанр по самата си природа отразява
най-устойчивите, вечни тенденции в развитието на литературата… Жанрът
винаги е същият и несъщият. Винаги е стар и нов в едно и също време…
Жанрът живее със сегашното, но помни своето минало. Жанрът е
представител на творческата памет в процеса на литературното развитие.
Именно затова жанрът е способен да осигури единство и непрекъснатост
на това развитие."
За да се определи един жанр, важна е връзката му с литературния род,
но жанровата характеристика по принцип е полицентрична.
Аристотел "В едно отношение Софокъл е подражател като Омир, доколкото
изобразява благородни лица. Но в друго прилича на Аристофан, доколкото
показва героите си в постъпки и действия."

РЛТ-2000 Жанр
1 В широк смисъл – разновидност на произведенията от даден вид
творчество или тяхна типологична родова група. В изкуството – например
жанрове на живописта батална, битова, пейзаж, натюрморт и др.; в
музиката етюд, соната, симфония, симфонична поема, песен, серенада и
др.; в театъра трагедия, комедия, фарс и др.
2 В научната и публицистичната литература – статия, монография, очерк, есе и др.
3 В художествената литература – вътрешнородови и вътрешновидови
разновидности на художествено-литературните произведения. Всеки
литературен род – епос, лирика, драма се подразделя вътрешно на
различни видове и жанрове. Жанровото разнообразие в художествената
литература възниква като поява на устойчиви съдържателно-формални
структури в еволюцията на литературните родове. Например още в
античната лирика се появяват лирични жанрове като елегия, химн,
дитирамб, епиграма, хипофрема и др. Развитието, появата и смесването
на жанровете е свързано с общото литературно развитие в различните
епохи. Разрличните литературни направления търсят нови форми на
изобразяване и изразяване промените в духовно-емоционалния свят на
хората.
Античността и Средновековието се придържат към строго разграничаване
на жанровете и тяхното йерархическо съподчинение, към задължителни
жанрови норми Аристотел, Хораций, Теофраст. В ХVІІ и ХVІІІ век се
появяват нови жанрове – трагикомедия, роман, опера, а в лириката –
балада, сонет, мадригал. Г. Е. Лесинг открито се обявява против
жанровото деление на художествената литература. "Какво ме интересува
дали произведението на Еврипид ще е само разказ или драма отначало
докрай" "Хамбургска драматургия". В епохата на романтизма става
окончателното разложение на предишната жанрова система, появяват се
жанрове като романтична поема, роман в стихове и др., което продължава
през ХІХ и ХХ век. В съвременното литературознание лиричните жанрове
са повече стилизирани например "пейзажната лирика" може да бъде по
съдържание "елегия" или "ода" в зависимост от изразеното настроение.
Появяват се жанрове като "розова пиеса" Ж. Ануи, "мелофарс",
"антидрама", "антироман" и др.
Определението на понятието жанр е свързано с различни фактори и
концепции в новата литература се появяват произведения, съдържащи
черти на различни "класически" жанрове; определение на жанра въз
основа само на неговата история; понякога се тръгва от общоприетото
название – например "новела" се разбира като средна, кратка или голяма
епическа форма К. Вийотор, П. Хайзе. Правят се опити да се определи
жанрът въз основа на приписваното на литературната творба значение –
например от американските неореалисти или немските теоретици на
лириката Г. Мюлер, П. Пюч. Въз основа на функцията на лирическото
изказване В. Кайзер дели лириката на "описателна лирика", "лирика
призив", "песенна лирика". Според Х. Маркевич лириката следва да се
раздели на непосредствена авторепрезентативна, "лирика призив",
"изобразяваща лирика". Т. Ман разглежда изобщо епоса като "роман" и не
прави разлика между "Божествена комедия" на Данте и "Човешка комедия"
на Балзак. Л. Н. Толстой също разглежда епоса като примитивен праобраз
на романа. Н. Фрай, като отделя в четвърти род на литературата
понятието "фикшън", дели епоса на такива жанрове като "роман",
"изповед", "анатомически анализ" "Анатомия на критиката".Жанрово
делене на епоса се прави и според характера на повествователя "автор
повествовател", "фиктивен повествовател", "повествовател персонаж" Ф.
Шпилхаген, П. Любок и др.. В областта на драмата, освен класическите
се появяват и нови жанрове като "трагикомедия", "кинодрама",
"епизодическа драма" и др.
Жанровете са исторически изкристализирали в развитието на
художествената литература разновидности на рода или вида, но не следва
да се разглеждат и като непроменливо застинали, втвърдени форми.
Жанрове на лириката като елегия, сонет, балада и др. в наше време са
се отдалечили съществено от техните начални образци както по
съдържание, така и по формално-структурните си особености напр.
строфика, система на римуване и др.. Неустойчиви са границите и между
понятията "вид" и "жанр" – макар вид да се приема като по-общо
понятие, то не съвпада изцяло по съдържание с понятието "жанр". Днес
все още художествените литературни произведения се разделят както на
техните родове лирика, епос, драма, така и на техните видове и
жанрове. Например
Основни видови форми на епоса са героическият епос
архаически, класически "Илиада", "Одисея";
раннофеодален келтски, германски, руски и др.;
къснофеодален "Песен за Роланд", "Песен за Нибелунгите";
епос на Новото време Възраждане, Просвещение, сантиментализъм,
романтизъм, реализъм на ХІХ и ХХ век.
Въз основа на съдържателно-структурните му особености епосът се дели на
а фолклорен и национално-героически;
б кратки епически форми – новела, разказ;
в средна епическа форма – повест;
г голяма епическа форма – роман.
Всеки вид от своя страна се дели на жанрови разновидности. Жанрове на
фолклорния и героическия епос са героическата поема, приказката,
епическата народна песен;
на кратката епическа форма – битов, психологически, исторически
разказ, притча, басня, легенда, идилия;
на средната епическа форма – новела, повест, пътепис, фейлетон, очерк;
на голямата епическа форма – епопея, роман битов, исторически,
приключенски, детективски, научнофантастичен, биографичен.
Основни жанрове на лириката са
народната песен битова, историческа, юнашка, обредна и др.;
стихотворни лирически жанрове на личното творчество – сирвента,
канцона, романс, станси, серенада, ода, елегия, сатира, балада,
епиграма и др.
Според формалната им структура лирически жанрове могат да бъдат също
дистих бейт, терцина, катрен, октава, сонет, триолет и т.н.
Драматически жанрове са трагедия, комедия, фарс, водевил, скеч,
буфонада. В историческите типове на драмата – антична, средновековна,
възрожденска, класицистична, романтична, битово-психологична и т.н.,
са преобладавали едни жанрове за сметка на други или са се появявали
съвсем нови. Например съвременния театър на абсурда включва
класическите исторически жанрове драма, но същевременно ги преобразува
структурно, размивайки границите им чрез модернистичната ирония и
самоирония.
Жанрът в конкретната литературна творба, освен своите структурни
признаци, носи неповторими особености на епохата, нацията,
индивидуалността на таланта и стила на автора. Но колкото и да е
"нестандартна" жанровата форма, в нея прозират особеностите на
литературния род и вид. В сравнение с рода и вида жанрът е
по-изменчив. Новите жанрови форми отразяват общественото развитие на
човешкия живот и личност, новите средства и форми за нейното
художествено обобщение.Жанрът е универсална структурна система,
особеност на художествената форма, която дава представа за
диференциацията и класификацията на литературните произведения. Към
жанра като категория не е достатъчно да причисляваме самите групи от
произведения, резултат на класификацията им, а трябва да имаме предвид
преди всичко начина на тяхното разделение и обособяване, системата на
организирането им, признаците, които показват принадлежността към
определен род, вид и видово подразделение. Не е уместно да наричаме
жанр един или друг род и вид – те са различни степенни жанрови
проявления, жанрови форми."Теорията на жанровете, пишат Уелек и Уорън,
това е своего рода подреденост; тя помага да се класифицира
литературният процес не с категориите на време и място периодизация и
език, но с помощта на категории чисто литературни, всяка от която
представлява от себе си определен вид организация и структура на
литературното произведение."Жанрът представлява и една относително
устойчива структурна цялост.
Класификацията на жанровете в литературата не е точна, както в
природните науки. Тя е относителна. Тук са напълно възможни смесени
форми, отсенки, индивидуални домогвания, при които се стига до нещо
непознато, новаторско.Литературният жанр има субективно-обективен
облик, плод е на контакта между писателя и действителността, сложен
резултат е от различни въздействия. Той е в значителна степен
обусловен, но в никакъв случай не е функция, не е производна на
отразяваното в човешкото съзнание от външния свят. Тук от значение е
спецификата на творческия натюрел на писателя, на стила му.Жанровата
структура, от една страна, е обусловена, а от друга страна, има и
относителна самостойност, която се проявява най-определено при
творческия процес. През различните епохи жанровите форми се развиват
различно. Наблюдава се предпочитание към едни или други форми. При
някои творчески методи се наблюдава строго регламентиране или обратно
– свободно, творческо отношение към жанровите изяви.

Няма коментари:

Публикуване на коментар