И България е една голяма грешка

Криминале на прехода“…
Колкото повече живеем в нещо, което не разбираме, толкова по-лошо живеем. Преходът остава загадка. Филмът се опитва да представи един малко по-различен документален жанр с 12 интерпретации, 12 гледни точки, 12 мъже, 12 герои, които търсят смисъла в различни зони на нашия социален свят като ДС, чалгата, спасителите на нацията. Нашата публичност на прехода е такава, че не можеш да излезеш невредим от нея. “Всички сме в един кюп“. Георги Лозанов
Филмът дава думата на познати лица на българската публика, които отговарят на наслоените във времето подозрения срещу тях. Преходът е парадоксален. От една страна е като блато, в което не можеш да мърдаш, а всъщност сякаш се движиш нанякъде. Акценти във филма са най-напрегнатите зони на прехода. Те започват с политическите биографии и опита за раджането на нашата демокрация от историческото празно. Оттам нататък става дума за бизнеса, медиите, чалгата, ДС, правосъдието, спасителите на нацията, евроинтеграцията, църквата“. Стоян Радев
За филма преди официалната премиера в Денят започва с култура /6 март 2014/
Документален филм.
България, 2013г., 87 мин.
Сценарий Георги Лозанов
Режисьор Стоян Радев
Оператор Владимир Михайлов
Продукция: “Теорема” и “Фронт Филм”
С подкрепата на: Национален филмов център и БНТ
Заглавието на филма е продължение на популярната фраза на Зигмунд Фройд “Америка е грешка, гигантска грешка“, с която австрийският учен изразява разочарованието си от фалшивия американски свят, основан единствено на парите. Авторите си поставят задача да направят преглед на “прехода” в България от началото до днес, интерпретирайки периода с понятието “симулация“, отправено отново към Америка в теорията на френския философ и социолог Жан Бодрияр.
Балансът се поддържа със спомени, оценки и лични проблеми на различни лица във времето: проф. Михаил Неделчев, д-р Любомир Канов, Андрей Райчев, Явор Дачков, Христо Стоичков, проф. Калин Янакиев, Красимир Гергов, Борис Велчев, проф. Богдан Богданов, Слави Бинев, Георги Господинов и др.
Според критици, директори на фестивали, медии и журналисти, филмът е един от най-изчерпателните документални анализи на българския преход, а за чуждестранната публика – пътеводител в специфичния социален пейзаж на една посткомунистическа страна от Източна Европа, понастоящем част от Европейския съюз.

Мара Белчева

Мара Белчева - именно на нея всеки български интелектуалец дължи втория, но най- известен превод на „Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше. Нейн е и преводът на „Потъналата камбана“ на Герхард Хауптман. Мара Белчева е и жената, която бди до сетния час до големия поет Печно Салевйков.
Белчева е родена в семейството на Иваница хаджи Ангелов, внучка на Хаджи Ангел Иванов - Севлиевеца. Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителствува в Русе и София. След убийството на съпруга ѝ министър Христо Белчев (1891) следва филология във Виена. Междувременно е поканена за придворна дама. От 1903 е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му. По време на Междусъюзническата война (1913) е милосърдна сестра и учителка в София. Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Публикува стихове от 1907. Неголямото ѝ по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската„женска“ поезия. Тя изповядва християнските добродетели и се уповава на тях, мисълта за Бога става една от доминантите в творбите ѝ. Висока нравственост, спокойно мечтателно-носталгично любовно чувство, дирене на хармония в съществуването определят облика на творчеството ѝ. Редакторка е на „Избрани съчинения“ на Пенчо Славейков (1923). От общата връзка между двамата остават и любовните им писма, които са своеобразен еталон за поезия в проза.
Домът на Мара Белчева, на улица "Христо Белчев" 12, в София, е един от най-забележителните паметници на архитектурата в стил сецесион в България.


РОДИХ СЕ ДА ЖИВЕЯ В БУРИ...
Мара Белчева

Родих се да живея в бури -
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
"Чуй, тихий извор е дълбок!"
ми каза той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.

Салвадор Дали - Българско дете яде плъх

Ето картината на Дали със заглавие Bulgarian Child eating a rat (българско дете яде плъх). Картината е рисувана по пощенска марка с образа на Симеон Сакскобургготски, издадена по случай първия рожден ден на Симеон. Миналата година белгийски художник направи голяма инсталация от тази картина като я показа от различни аспекти и в надписи разказа историята й. 





Петър Пешев за русофилството и русофилите у нас



Откъси от знаменитата му книга, забранена у нас до 1989 година  "Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес".

Тази книга представя една от историите на България от Априлското въстание до комунистическия атентат в църквата "Света Неделя".





Милен Русков: Непрекъснато събирам истории, пиша само на ръка

11 окт 2014

Милен Русков е български писател и награждаван преводач от английски. За първите си два романа "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004) и "Захвърлен в природата" (2008) той получава съответно наградата за дебют на конкурса "Южна пролет" и "ВИК" за роман на годината, а за "Възвишение" от 2011 г. - престижните отличия "Христо Г. Данов", "Златен век" на Министерството на културата и "Елиас Канети". Текстът беше превърнат в успешна театрална постановка под режисурата на Иван Добчев, а преди няколко дни "Възвишение" се нареди и сред лауреатите на Европейската награда за литература, чиято цел е да насърчи превода й на различни езици. 
Както и предните два романа, "Възвишение" говори през устата на герои от отминала епоха - този път двама съратници на бунтовника Димитър Общи, "малко революционери и малко разбойници", и разказва за перипетиите им в националноосвободителното движение на впечатляваща стилизация на българския възрожденски език. В седмицата на редица литературни награди "Дневник" разговаря с Милен Русков за това какво мисли за този тип признания, как се пише роман като "Възвишение" и може ли да бъде преведен на чужд език.

Как гледате на наградите като форма на признание в литературата?

По принцип не много благосклонно. Особено що се отнася до българските литературни награди, аз съм много скептичен, защото се дават въз основа на приятелски и политически връзки и много рядко въз основа на действителните качества на книгите. В повечето случаи те подменят литературните стойности и награждават не най-добрата книга. 

Това до голяма степен се отнася и за световните награди, макар и, струва ми се, не в същата покъртителна степен, в която се отнася за тук. В България почти всичко е фалшиво, така е и с наградите. Има една клика от взаимнообслужваща се посредственост, към която аз не принадлежа, за щастие, и не желая да принадлежа, и ги презирам. Те си дават награди, произвеждат си писатели…

Но все пак изглежда, че българското общество и литературната среда, противно на очакванията ми, има съпротивителни сили. Фактът, че човек като мен може да успее, показва, че то не толкова лесно може да бъде измамено.

Какво имате предвид, като казвате "човек като мен"?

Тъй като аз не принадлежа към тази клика на взаимнообслужваща се посредственост. Тя ми е пречила много пъти и ако действително беше толкова могъща, а четящата публика - толкова неосведомена и лишена от ориентир, то тя непременно щеше да да ме спре. Фактът, че не е, говори, че публиката не може да бъде излъгана току-така.

По тези причини, или някакви други, по-съществени, избирате да се държите малко по-отшелнически? Или просто писането го изисква?

То е комплекс от фактори. Ако не принадлежите към същата тази клика, тя се опитва по всякакъв начин да ви затвори пътя към медиите. Тя се страхува от талантливи хора, които стават популярни, защото това става опасно за нея. Тя започва да губи позиции.

Второ, това е въпрос на характер. Аз съм в общи линии уединен човек и не съм кой знае колко общителен. Трето, разбира се, че ако човек иска да бъде истински писател, трябва да се уедини - да се изолира даже, бих казал, думата е по-тежка.

Трябва да се изолира, за да може да пише книги, които не разказват за собствения му живот и собственото му време. Ако разказвате за собствения си живот и време, както повечето писатели правят, тогава няма нужда от такава тежка изолация. Но ако разказвате за българското Възраждане като мен, трябва да се потопите в друг период, в друго време, в друга среда, умът и въображението ви трябва да се пренесат. Трябва да се изолирате от настоящата си среда.

Тръгвате от много по-стари времена, минавате през Възраждането, сега ще стигнете до 20-те години на XX век. Ще продължи ли пътят към съвремието?

Не знам, човек никога не може да каже. Няма нищо сигурно и човек никога не трябва да казва никога, но... Нямам такова намерение. Аз не мога да си спомня някога да съм написал книгата, която съм имал намерение да напиша. Винаги възнамерявам да напиша някаква друга книга, от която в един момент се отказвам и пиша книгата, която пиша. Така че намерението ми нищо не значи.

Онзи ден един от членовете на Шведската академия, която дава Нобеловата награда за литература, провокативно заяви, че творческите резиденции, програмите за творческо писане и различните грантове, които дават възможност на писателите да работят спокойно, унищожават западната литература, защото отдалечават автора от реалния живот. Докато големи писатели като Бекет и Кафка са работили нещо друго, за да се издържат и това е захранвало и литературното им въображение. Какво мислите вие?

В такъв случай аз съм следвал примера на всички стари писатели, защото моят път е точно такъв. Това има своите предимства. Но все пак не съм сигурен, че членът на журито е прав.

Разбирам много добре тази теза, тя е дарвинистка.  Тя смята, че в литературата трябва да действат дарвинистки правила и който е най-добър, ще оцелее. Споделям това до голяма степен, аз самият така съм станал писател. Аз съм дарвинистки писател. Аз съм оцелял. Никой не ме е произвеждал, никой не ме е хранил, субсидирал, подпомагал.  Ако човек има достатъчно силен талант, ще успее.

Лошото на тази гледна точка е, че тя е свързана с грамадна загуба на време. Ако отидете на творческа резиденция, може да напишете книгата си за три месеца, да кажем. Ако през това време сте принуден да се издържате от нещо друго и да крадете от времето си, същото нещо ще ви струва 2 години.

Как избирате историческия момент, в който искате да се вмъкнете в книгите си? И как влизате в главата на героя, от чието лице разказвате?

Избирам ги по историите. Има много хубави истории, истории, които ме привличат като магнит. Това са обикновено трагикомичните истории.

Шекспирови?

Точно Шекспир аз като че ли от студентските си години не  харесвам много-много. Но трагикомични истории.

Хубавите истории, впрочем са голяма рядкост - наистина хубавите, в които има от всичко: комедия, трагедия, нещо поетично, драма, хубав сюжет. Аз знам седем такива истории, три от тях съм разказал, сега се опитвам да разкажа четвъртата  и знам още три.

Аз съм човек, който непрекъснато събира истории. Изчел съм много енциклопедии. Затова чета енциклопедии - търся история, разказ. Има някои, които са просто брилянтни - виждате ги и си казвате, страхотно! Те ви привличат да ги разкажете, да ги обработите, да разместите едно-друго, да ги направите литература. Говоря за действителни истории. Те ми служат като основа.

С течение на времето съм се убедил, че истинските истории надвишават отвсякъде възможностите на въображението. Има неща, които просто не можете да измислите и никога не бихте измислили, защото ще ви се сторят недостоверни.

Но когато срещнете в историята на света нещо такова, което надминава всякакви ваши представи за достоверност - а ето го, случило се е - тогава разбирате че ето, това трябва да правите. Не е нужно човек да измисля истории. Трябва широка култура, да познавате историята, да четете много, да търсите сюжети. Ще попаднете на невероятни неща.

И тогава ги вземате като база, измисляте героите или променяте действителния герои. Разказвате през тази история собствените си впечатления и собствения си опит. Измисляте разни детайли, части от сюжета. Но основната история най-добре да е истинска, защото светът е по-изобретателен от нас.

А как стигнахте до "Възвишение"?

Аз исках да напиша книга за пребиваването на английските романтици в Италия. Те са много интересни, аз много ги обичам. В английския, както и в целия романтизъм изобщо, върховната естетическа категория е възвишеното  - the sublime на английски.

И докато се разхождах един ден в Котел, където живее баща ми, минах за пореден път покрай старото Галатанско училище. Аз сигурно съм минавал оттам 200 пъти, но за пръв път в живота си забелязах надписа, който стои над вратата. Той гласи "Помогни ми да те възвися".

Това става в един летен ден, в който аз минавам оттам и въображението ми е заето с различни мисли за хора от другия край на Европа - за английския поет Шели, за Европа, за възвишеното, за романтизма. И изведнъж виждам това нещо на Галатанското училище в Котел - бях потресен. Казах си, защо трябва да търся неща на другия край на света, когато може би те са под носа ми. Може би мога да разкажа романтическа история - защото "Възвишение" всъщност е такава - със собственото си минало. Със собствения си град, народ, култура. Под носа ми е и може би точно, защото е там, не го забелязвам.

Тогава започнах да проучвам българското Възраждане. Прочетох в оригинал книгите на Берон, на Раковски. Смял съм се от сърце, защото времето ги е направило, особено Раковски, много смешни. Той не е имал никакво намерение да пише смешна книга с "Горски пътник", но така се е получило. Усетих целия грамаден чар и обаяние на българското Възраждане - защото той е огромен. Българите не го познават, за съжаление, те са го забравили. Възраждането е страшно интересен период, много пъстър и обятелен, пълен с много авантюристични хора. И в един момент си казах, о това е страхотна история, тук има страхотни типажи, страхотен разказ!


 А Захари Стоянов? Много често ви сравняват с него, ласкае ли ви?

Аз харесвам много Захари Стоянов, той има брилятно чувство за хумор. И има точно такова ухо, което хваща комични ситуации. Той разказва за българското националноосвободително движение по начин, много различен от патетичния, с който се говори за него в момента. Между другото у съвременниците и участниците в българското революционно движение въобще няма такава еднозначна патетика. Нито от Захари Стоянов, нито у Стоян Заимов, който също е участвал в Българските революционни комитети. И двамата имат чудесно чувство за хумор и много тънка ирония. Плоската патетика възниква по-късно.

Имахте ли за цел да разрушите някои от нейните митове?

Не, нямах такава цел, но аз харесвам много иронията и чувството за хумор. И не бих седнал да пиша някаква високопатетична книга, защото тя не би съдържала никаква ирония.

А човек може да бъде ироничен и към неща, които обича - това за английската култура е много характерно. Тя съчетава обичта към нещо с известна ирония към него. Само в по-простите култури нещата се разделят на черно и бяло - или се възхищаваме на нещо и си дерем гърлото за него, или го мразим и иронизираме. Светът е по-сложен и подходът към нещата е много по сложен.

Той може да съчетава любов с ирония, защото нещата, които обичате, често имат доста смешни страни. Хора, които много харесвате, от време на време правят страшни и небивали глупости. Вие самият правите страшни и небивали глупости.

Светът съдържа в себе си всичко и по-пъстрият разказ съдържа повече от действителността. Хората често заслужават ирония, и в същото време могат да направят велики неща.

Казвали сте, че едно време сте намирали стила за най-важното нещо в литературата, но после сте открили, че това са героите. Оставате ли още на това мнение?

Да. Абсолютно.

Как стигнахте до езика на "Възвишение" и какво ви струваше това?

С много четене на българска възрожденска литература в оригинал. Аз съм чел, струва ми се, всички съчинения на Раковски в оригиналните издания, преснети и свалени от интернет - да кажем "Горски пътник" от 1857 г., "За българските хайдути" от 1868 г.... Всичко, както е било публикувано тогава, с големите и малки носовки и така нататък.

В по-късните издания на тритомника на Раковски езикът е осъвременен. Запазили са някои думи, но езикът е изгладен и вие няма да добиете представа за него. Аз съм чел "Рибния буквар", стария Славейков и всичко така, както е излязло през XIX в. Ако човек има езикова дарба, той попива езика и започва да мисли и да се изразява на него.

Помага ли работата като преводач на един писател?

О, да. Тя хем помага, хем пречи, но ще ви кажа с какво помага. Поддържа те непрестанно във върхова езикова форма. Правенето на преводи е нещо като езиков културизъм. Това е все едно непрекъснато да сте в някаква зала и да вдигате тежести. И когато нещо ви хрумне, нещо ваше, много бързо се изразявате и намирате точните думи, нюанси, детайли. Защото с превода, например от английски, постоянно въртите езика, приспособявате стила.

Вероятно всички, чели "Възвишение" се питат, след като целта на Европейската литературна награда е да насърчи превода на романа на друг език, как изобщо ще се преведе тази книга?

Много е трудно, но не е невъзможно. Аз смятах, че е невъзможно. Обаче моят приятел Кристофър Бъкстън, който е преподавал в Английската гимназия в Бургас 30 години - женен е за българка, той вече е пенсионер - ми каза, абе твоята книга е много нашумяла, аз ще взема да я прочета. Ми вземи я, викам си на акъла, какво ли ще разбереш. Тя е толкова дълбоко българска книга, но все едно.

Прочете я той и ми прати по имейла - без нищо да казва преди това - 30 страници, преведени на неговия роден диалект от графство Съфък в централна Англия - най-дървеният английски език, който аз съм виждал. Смял съм му се до обезумяване.

Останах поразен. Той беше разбрал почти всичко и го беше предал на много смешен английски език, смешен спрямо съвременния книжовен английски по подобен начин, по който езика на моята книга е смешен, съпоставен със днешния български. Значи може.

Но част от хумора и душата на книгата е и споделената история, която тук имаме, и погледа към Възраждането от наши дни. Езикът чудесно се преплита с тях и ги подчертава. Това може ли да се преведе?

Нашата споделена история не. За щастие във всяка локална история има нещо универсално. Да кажем хора като революционеро-разбойниците на Димитър Общи има във всички революционни движения в Европа, особено през XIX в. Националноосвободителните движения не са класови, партийни или съсловни и там е пълно с авантюристи. Ако знаете в италианското Ресорджименто какви страшни авантюристи има... то неслучайно Димитър Общи има медал от Италия. Това е типаж, който го има навсякъде в Европа.

Опитът в театъра какво ви донесе?

Преди всичко донесе голяма популярност на книгата, тъй като спектакълът е гледан миналата година от 15 000 души - един от най-гледаните у нас. Той разпространи книгата, така да се каже - получи се взаимен обмен, защото почти във всеки град, в който се играе, първия път залите са пълни с хора, които са чели книгата. По-нататък пак са пълни, но с хора, които не са я чели. Книгата привлича публика в театъра и обратното.

Стана ли ви интересна драматургията? Привлича ли ви да пишете драма?

О, не. Всички театрали в България ме питат това. И аз им отговарям много искрено: за човек, който може да пише романи, опасявам се, писането на драматургия е просто безинтересно.


Действието в книгата, над която работите в момента, се развива в 20-те години на миналия век. Този сюжет как го намерихте?

Случайно, както тези неща стават. Като четох за обира на турската хазна в Арабаконак покрай "Възвишение", попаднах на другото голямо събитие, което се е случило там - атентатът срещу цар Борис III през 1925 г. Попаднах и на хората, които са го извършили. И си казах, о тези са едни доста особени хора, доста приличат на тия, за които сега пиша.

Когато свърших "Възвишение", започнах да проверявам тази история - българските 20-те години. Това е невероятна история. Тя е удивителна и смайваща, разбира се, е и много мрачна.

Проверих историята на това десетилетие в България, която не е и много известна, защото е премълчавана и от двете страни. Тогава има много лош сблъсък между военните от една страна и  - единния фронт, където са комунисти, земеделци и анархисти, от друга. В буржоазна България, тъй като военните в края на краищата са нейни представители и охранители, всичко, което те са правили, се е премълчавало, дори и след като режимът им пада от власт. Или се е премълчавало, или се е разказвало с много недомлъвки.После, когато комунистите идват на власт, те изкарват мръсните ризи на другата страна, но премълчават много от своите дела.

Чак, струва ми се, в момент като този - сто години по-късно, можете да разкажете историята такава, каквато е била, тъй като вече няма заинтересована страна, която да държи монопола над властта. Ще видим.

Ще има ли някакъв стилистичен експеримент в книгата?

Да. На мен ми е скучно да пиша на съвременен книжовен език, аз го намирам за банален. Героят на книгата е един софийски шофьор на такси, който разказва от първо лице и говори на покъртителен софийски диалект, който е ужасно смешен. И при това е от 20-те години.

Значи продължавате със стратегията разказвач от първо лице, който е леко ненадежден?

Много, много ненадежден.

Какво ви дава този подход?

Разказът от първо лице е огромно предимство, защото прави две неща едновременно: изгражда героя и разказва сюжета. Героят разказва сюжета и начина, по който го прави, говори много за него. Всичко е прекарано през неговия поглед, което му придава грамадна плътност. Не виждам как може да се постигне това от трето лице. А както ви казах, аз смятам, че героят е най-важното нещо в литературата. Много обичам да имам мощни герои, богати и многообразни.

Освен това иначе не може да правите стилистични експерименти с езика. Така че когато ви разказва героят, който е едновременно софийски шмекер и идеалист от 20-те години, той говори на своя си език.

Изкушавате ли се направите английския превод на "Възвишение"?

Не, разбира се, как. Според мен е много съмнително човек да превежда на какъвто и да е език, освен на своя собствен. Има си неща, които ги владее само човек, на когото езикът е роден. Толкова. Обратен превод никога не бих седнал да правя. Кристофър ще я преведе.

Има ли в днешно време такива герои - "малко револуционери и малко разбойници"?

О, сигурно има, не съм се заглеждал. Трябва по-внимателно да се загледа човек. Но то и днешното време не е такова. За да имате такъв тип герои, трябва да имате много остра ситуация, както по време на националноосвободителните борби през Възраждането или класовите борби през 20-те. Трябва да има много остра ситуация, за да се реализира този типаж. В момента няма такава ситуация. Днес един такъв характер би станал нещо друго.

Тоест днес не сме в остра ситуация.

Разбира се. Вижте какво е ставало през 20-те и 40-те години и ще разберете, че както е казал Волтер много иронично, в момента ние живеем в най-добрия от всички светове.

Много хора обаче сякаш изпитват нужда от някакъв тип възвишение.

Възвишението ще дойде само от тях самите.

Какво четете? И четете ли, докато пишете?

Докато пиша, не, освен ако не е свързано с това, върху което работя и тогава обикновено е документална литература. В момента чета един сборник с комични разкази на Чехов. Той е с прекрасно чувство за хумор. Разказите му са много, много смешни. Преди това четох книга със съвсем друго настроение -  "Книга на безпокойството" на Фернанду Песоа. Също много хубава, препоръчвам я.

Тоест не смятате, че другите писатели могат да ви попречат с нещо и да вмешателстват в стила ви.

Не, разбира се, те могат само да ви обогатят.

Има ли според вас други български писатели, които не получават достатъчно внимание, а го заслужават?

Има. Единият от тях според мен има достатъчно голяма популярност, но въпреки това ще го спомена. Това е Алек Попов. Има чудесно чувство за хумор, и не само. Алек е по-сложен писател, той въобще не може да бъде сведен само до чувството си за хумор, както често става.

Има и един по-млад от мен писател, който смятам, че е много недооценен. Това е Радослав Парушев, който според мен е много добър майстор на разказа и не чак толкова добър романист, за колкото сам се смята. Той държи да пише романи и смята, че там му е силата, моето мнение е, че е много по-добър разказвач. Вземете книгата му "Животът не е за всеки" - там има брилянтни разкази.

Те все пак са сравнително известни.

Не особено - не и ако се съди от тиражите.

А сред по-младото поколение виждате ли интересни автори?

Вижте тези, които издава Университетското издателство. Ани Илков прави подбора там, а той е човек с много добър литературен вкус. Вижте книгите от поредицата им с дебютанти. Почти никой там не е случаен. Някой от тях ще излезе, ще остане. Аз не изпитвам никаква ревност спрямо тях.

Как се отнасяте към пороците?

Ами... Момчето, което на мен ми продава тютюн, има много прозрачен поглед. Той ми е казвал, "Ти нали знаеш, че аз не само тютюн потребявам?" Този човек не ме е лъгал никога за нищо. Умен е, добре образован, пътувал е по света. Хората са сложни.

Как пишете - на компютър, ръкописно, седнал, прав... Изобщо това има ли значение?

Аз пиша само на ръка, седнал на бюро или на леглото. Целта е да няма, доколкото е възможно, никакво разстояние между ума и това което записвате, за да не догонвате мисълта си. Аз пиша най-бързо на ръка, както и всеки всъщност.

Всяка ваша книга прави все по-силно впечатление. Изпитвате ли притеснение сега, преди да представите четвъртата?

Не. Можете да си го обясните с лекомислие, но аз нямам никакви такива притеснения.

Кога ще се появи?

До лятото на следващата година. Може и май, юни.

Как върви процесът при вас - първо обмисляте, пишете наум или сядате и започвате направо?

Първо го мисля. В това число в конкретни изречения. Ясна ми е ситуацията, ясно ми е какво става и най-малко - първото изречение на епизода, а често и много повече. Знам как епизодът ще се разгърне. Това ми е ясно в конкретни изречения. След това тези неща сядам и ги свързвам, или разгръщам.

А заглавието кога идва?

При мен идва първо заглавието.

Как ще се казва новата ви книга?

Това няма да ви кажа.

Благодарственото писмо на Буковски

Благодарственото писмо на Буковски до човека, помогнал му да напусне душегубната работа и да стане писател*

„12 август, 1986
Здравей, Джон:
Благодаря за хубавото писмо. Не вреди, струва ми се, понякога да си спомни човек откъде е дошъл. Ти знаеш местата, откъдето дойдох аз. Дори хората, които се пробват да пишат или да снимат филми за това, не могат да уцелят съвсем истината.
Наричат го „от 9 до 5“. Никога не е от 9 до 5 – на тези места никога няма обедна почивка; всъщност, на много от тях изобщо не обядваш, за да си запазиш работата. След това идва извънредният труд, а книгите никак не го разбират този извънреден труд, и ако се оплачеш, винаги ще се намери някой нещастник да заеме твоето място.
Знаеш, че все казвам „Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси“.
И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша. Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно.
Като младеж не можех да повярвам, че има хора, които отдават живота си на такива условия. Като възрастен мъж още не мога да го повярвам. За какво го правят? За секс? За телевизия? За автомобил на изплащане? Или за деца? Деца, които просто ще правят същото, което са правили и те?
Едно време, когато бях още доста млад и скачах от работа на работа, бях достатъчно глупав, за да казвам от време на време на останалите работници: „Ей, шефът може да влезе всеки момент и да ни изволни всичките ей така, не разбирате ли?“
Те само ме гледаха. Пробутвах им нещо, което не искаха да влиза в умовете им.
Сега в индустрията се правят огромни съкращения (стоманените фабрики са мъртви, в други фактори на работното място има технически промени). Уволняват хората със стотици хиляди и лицата им са зашеметени:
„Вложих 35 години...“
„Не е правилно така...“
„Не знам какво да правя...“
Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят – само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха? Реших, че пейката в парка е точно толкова добра, или че е също толкова хубаво да стана постоянно присъствие в кръчмите. Защо да не стигна там пръв, преди те да ме пратят там? Защо да чакам?
Пишех просто с отвращението от всичко това и беше облекчение да го изкарам от себе си. И ето ме сега, така наречения професионален писател, след като подарих първите си 50 години, открих, че има и други отврати отвъд системата.
Помня веднъж, когато работех като пакетировач в една компания за осветителни тела, един от колегите ми изведнъж рече: „Никога няма да бъда свободен!“.
Наблизо минаваше един от шефовете (казваше се Мори) и пусна един сладък кикот, наслаждавайки се на факта, че тоя приятел е в капан доживот.
Та, късметът, който най-накрая извадих да се махна от тези места, без значение колко време ми отне, наистина ми даде някаква радост, радостната радост на чудото. Сега пиша от един стар ум и едно старо тяло, много след времето, когато повечето хора дори биха помислили да продължат нещо такова, но тъй като почнах толкова късно, дължа на себе си да продължа. И когато думите започнат да избледняват и някой трябва да ми помага да се качвам по стълбите, и повече не мога да различа синигер от кламер, все пак смятам, че нещо в мен ще си спомня (без значение колко съм сдал багажа) как съм минал през кръв и лайна, за да стигна до един поне щедър начин да умра.
Да не си пропилееш напълно живота ми се струва ценно постижение, па макар и само за мен.
Твойто момче,
Ханк

____________________

*През 1969 г. - годината преди 50-ия рожден ден на Буковски, публикациите му в ъндърграунд списанието Open City хващат окото на издателя Джон Мартин. Той предлага на злополучния пощаджия месечна стипендия от 100 долара, за да напусне работа и да се отдаде само на писането. Така и става. Това е началото на една бляскава кариера, устояла на времето. Две години след тази случка излиза и първият роман на Буковски – подходящо озаглавен „Поща“.
17 години по-късно, през август 1986 г., писателят изпраща на благодетеля си благодарствено писмо.

Големите актьори, които помогнаха за разрушаването на комунистическата система

Написано от Христо Христов   
Неделя, 05 Октомври 2014 21:14
В навечерието на 25-годишнина от рухването на Берлинската стена и комунистическия режим в страните от Източния блок се връщам назад с един нов прочит на периода 1945-1989 г от професор от университета в Йейл Джон Гадис и неговата книга „Студената война: нова история”, която представям тази неделя в електронната библиотека на desebg.com.
„Всеки понеделник и сряда следобед през есенния семестър чета лекции на тема Студената война пред неколкостотин студенти в Йейл. Непрекъснато си повтарям, че една ли някой от тях си спомня разглежданите събития. Със същия успех, с който говора за Сталин и Труман, дори за Рейгън и Горбачов, бих могъл да разказвам за Наполеон, Цезар или Александър Велики. Повечето от студентите от випуск 2005 например са били само на пет години, когато падна Берлинската стена”, пише в предговора авторът.
Той посочва, че студентите се записват за курса със съвсем бегла представа за това как е започнала Студената война, като за тях това е история не много по-различна от Пелопонеските войни. Но когато те научат повече за голямото съперничество, доминиращо през втората половина на миналия век, много от студентите са потресени, дари ужасени, а неколцина – обикновено след лекцията за Кубинската криза – напускат залата разтреперани.
Американският историк е автор на няколко книги за Студената война, но пише „новата история” най-вече, за да отговори на въпросите на младото поколение читатели, за които Студената война никога не е била актуално събитие.
Джон Гадис предлага един анализ на случилото се в периода 1945-1989 г., надхвърлящ сухия академичен почерк, характерен за голяма част от изследванията на професионалните историци. Допълвайки известни исторически факти с нови източници той разширява знанието за противопоставянето между Запада и Съветския блок, започнало още след края на Втората световна война.
Подчертавайки различни ключови събития проф. Гадис извлича поуката и опита за човечеството. Едно от неща, които лично за мен правят книгата особено ценна, е образите на политическите лидери от тази епоха, които той представя.
Особено ценна е главата „Актьори”, в която Джон Гадис описва три изключително силни психологически портата на хората на Запад, които имат основна роля за рухването на комунизма. Това са папа Йоан Павел II, американският президент Роналд Рейгън и британският премиер Маргарет Тачър.
„През последното десетилетие на Студената война истинската сила е в ръцете на лидери като Йоан Павел II, чието умело владеене на неосезаемото – благодарение на смелостта, красноречието, въображението, решителността и вярата – им позволява да изобличат несъответствията между това, в което хората вярват, и системите, в които Студената война ги заставя да живеят”, посочва Гадис.
По думите му пропастта в света на марксизма-менинизма е явна до такава степен, че когато несъответствията му бъдат напълно разкрити, не остава никаква възможност те да бъдат преодолени, освен да се разгради комунизмът и по този начин да се прекрати Студената война.
Именно влиянието на папа Йоан Павел II върху Полша и оттам върху Източна Европа и дори в Съветския съюз задава модела. Негов последовател е Лех Валенса, младият полски електротехник, който през 1980 г. застава пред затворените врати на корабостроителницата „Ленин” в Гданск със снимката на папата в ръка и обявява създаването на „Солидарност” – първият независим профсъюз в страните от Източния блок.
„Маргарет Тачър, първата жена – премиер на Великобритания, на която й харесва да бъде по-корава от мъжете.
Роналд Рейгън, първият професионален актьор, станал президент на САЩ, който използва театралните си умения, за да подплаши грохналите кремълски лидери, а когато те са сменени от Михаил Горбачов, да спечели неговото доверие за промяната в Съветския съюз.
„Това е епоха на лидери, които чрез предизвикателствата си към състоянието на нещата и способността си да вдъхновяват хората да ги следват – се противопоставят, неутрализират и побеждават силите, които толкова дълго време поддържат студената война. Както всички добри актьори, те довеждат пиесата до нейния край”, заключава професорът от Йейл.

Джон Гадис, „Студената война: нова история”, издателство “Кралица Маб”, 2007 г., 349 страници, 12 лв.

ЩO Е ТО МАКЕДОНИЗЪМ?

ЛЪЖАТА ЧРЕЗ КОЯТО СЪРБИЯ ИСКА ДА СЪРБИЗИРА 1,2 МЛН БЪЛГАРИ ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ?
И КОЯТО ПРОСТАШКА ЛЪЖА ДНЕС СЕ ПОДДЪРЖА ОТ ТУРСКИТЕ И РУСКИТЕ УПРАВНИЦИ!
Македонизмът е сръбско болшевишка теория, сто процентова лъжа, предназначена да сърбизира българите във Вардарска Македония чрез представянето им като етнически македонци и е най-мръсният продукт на варваризма и простащината на сръбските поробители, безкрайният антибългаризъм на руските политици, отвратителното лицемерие и безсрамие на великите сили, неграмотността на европейските учени след Втората Световна Война, тъпотията и голямата зависимост на европейските журналисти, мълчанието и лъжесвидетелствата на католическата и православната църква, алчноста, коварството и подлостта на съседните държави, безразличието и страха на българските учени и неграмотността и продажността на българските политици!
Никола Григоров

„10 заповеди” от Бъртранд Ръсел за всеки учител

Британският философ, математик и социален критик Бътранд Ръсел остава в историята като един от най-влиятелните мислители на ХХ век. В статия от 1951 г. той публикува забележителен микро-манифест със заглавие „Либерален Декалог” – една визия за отговорностите на преподавателя, в която се набляга върху ценности като независимото мислене, интелектуалната свобода и оспорването на авторитетите.
„Същината на либералния светоглед навярно може да се резюмира в един нов Декалог, предназначен не да замести стария, а само да го допълни. Десетте заповеди, които аз, като преподавател, искам да разглася, могат да бъдат изречени така:
1. Не бъди напълно сигурен в нищо.
2. Не мисли, че си струва да напредваш чрез прикриване на факти, защото фактите със сигурност ще излязат наяве.
3. Не се опитвай да възпрепятстваш мисленето, защото е сигурно, че ще успееш.
4. Когато срещнеш опозиция, дори тя да идва от съпруга или децата ти, старай се да я преодолееш с аргументи, а не с авторитет, защото победата на авторитета е недействителна и илюзорна.
5. Не уважавай чуждия авторитет, защото винаги могат да се открият противоположни авторитети.
6. Не използвай сила, за да потискаш мнения, които мислиш за опасни, защото ако го сториш, мненията ще потиснат теб.
7. Не се бой да бъдеш ексцентричен в мненията си, защото всяко мнение, прието днес, е било ексцентрично някога.
8. Откривай повече удоволствие в интелигентното несъгласие, отколкото в пасивното съгласие, защото, ако цениш интелигентността както би трябвало, първото предполага по-дълбоко съгласие от второто.
9. Бъди скрупульозно верен на истината, дори истината да е неудобна, защото е по-неудобно, когато се опитваш да я прикриеш.
10. Не завиждай на щастието на онези, които живеят в „рая на глупците”, защото само глупец би мислил, че това е рай.”

ХЕРЦОГСТВО КУРЛАНД

ХЕРЦОГСТВО КУРЛАНД (Herzogtum Kurland und Semgallen) 1561-1795г. е държава, пряк наследник на Ливонския Орден. След като ордена е разпуснат и по-голямата част от земите му са анексирани от Литва, договорът от Вилнюс (1561г.) определя Курланд да стане васално херцогство на Полша, а последния велик магистър на Ливонските мечоносци - Готард Кетлер става първият херцог на новата държава. Останалите членове на Ордена се превръщат в поземлена аристокрация, която се събира два пъти годишно под формата на Събрание, което се свиква два пъти в годината. За столица е определен град Митау (Йелгава). В средата на XVII век херцогството разполага с две колони - Св. Андрей в Гамбия и Тобаго (Jauna Kurzeme) в Карибите.
С разрастването на Швеция във втората половина на XVII век херцогството започва да губи своето влияние и самостоятелност. След Великата Северна война (1700-1721г.) страната на практика губи независимостта си и попада под влиянието на Русия, която окончателно анексира Курланд при Третото деление на Полша през 1795г.