Loading

Развитие на разказа след 1944 г.


След 1944 година няма кой знае какви разкази. През 50-те години в българската литература доминира епичното начало. Това е времето, в което романът бележи своя връх. Появяват се трилогии, тетралогии, а разказът е изтласкан в жанровата периферия. В редките случаи , в които се появяват разкази, те отразяват големия конфликт на времето. 60-те години е времето на тематичното и жанровото пренареждане на литературата. Център става човекът и се поражда интересът към разказа, новелата и повестта – към кратките жанрови форми. Това е и най - силното деситилетие за българския разказ. Налагат се няколко различни типа разкази.
През 1965 г. излизат два христоматийни сборника – „Свирепо настроение” и „ Горещо пладне” на Йордан Радичков.
Те показват значителни промени в структурата на късия разказ.
1.Белег на Радичковия разказ и типа писане е , че разказът се отличава със събитийна недостатъчност, събитието е редуцирано до случка, която се преразказва с множество повторения и подробности. Финалът на разказа в резюме повтаря целия разказ. В „Свирепо настроение” събитийната ситуация е отиването на пазар, като всичко е сведено до случката с изгубването на прасето. Друга характерна особеност е пристрастеността към повтарянето на думи и изречения, ситуации и разкази – от най - малкия елемент до фрагмент – има голяма степен на автоцитиране. Следствие от това в разказите на Радичков се предават подробности и детайли. Това определя важната функция на сказа в разказа, защото разкриването на нечие съзнание е по- важно от събитийността. Имитират се особеностите на наивно – примитивното мислене.
2.Втората особеност –обективното изложение е заменено от свръхобективен и свръхцемоционален мисловен поток.
3.Друга особеност на Радичковия разказ е,  че собственото име на героя не е значещо. Дори когато един герой е назован, действията му са както действията на другите герои. Повтарят се общи за всички герои действия и реплики.
4.Доколкото има диалог, постройката му е верижна. Слеващият герой подхваща репликата на предишния, повтаря я или я отрича, доразвива я и добавя нещо свое. Тук се разменят думи, но героите не се разбират помежду си, редуват се монолози, всеки разказва своята натрапчива идея, без да чуе какво говори другия. Героите са в състояние на автоматизъм – логически, езиков и битов.
5.Друго – големият брой животни, които присъстват, но те притежават и съзнание. Всичко е оживяло и всичко е в движение.
6.Следваща тенденция – човекът и вещта, човекът и природата не са в йерархични отношения, никой не властва над другия, не доминира над него – това е отказ от социализация на отношенията. В разказите на Йордан Радичков фолклорните мотиви се разгръщат иронично, пародийно.
Създават се авторски митове – разказът „Верблюд”.
В неговите разкази говорим за стилово смешение , използват се фолклорни мотиви и формули, до тях стоят технически понятия и публицистични откъси. Неговите текстове безпроблемно консумират други текстове от българската литература и ги пародират , или ни се припомнят алюзийно или се цитират директно. Такова пародийно превръщане е разказът”Змей”.
Ключовата дума – суматоха е белег на неговия почерк. Тя е времева, пространствена, суматоха в езика. Освен, че целият свят е оживял ,  думите са непредсказуеми и са като живи същества. В разказите на Радичков не говорим за локализации в пространството, трудно се фиксира и времето – в селото, в града, в България, сега, в миналото или в бъдещето. Това довежда до безпроблемното съществуване на различни времеви пластове – характерна особеност на митологичното мислене.
Зад видимия пласт има невидим друг свят. В него  четем глобалните ценностни ориентири. Разказите на Йордан Радичков от 70 - те години и кратката проза на Ивайло Петров налагат гротесково – пародийното изображение като художествен модел в българската литература.
Характерна особеност на този модел е асоциативното разколебаване на постъпателноста  в текста. Не се търси кулминация. Съзнателно има свят на повторителността, в който се посочват представите за битовия абсурд, в който живеят хората. Образите се градят върху основата на антитези и иронични преобръщания, условностите на света и на литературата като институция, всичко се иронизира. Залага се на провокацията на играта. Свободно се смесват високо с ниско, сериозно и смешно.
Друг тип разказ – друг модел от 60 - те години е разказът на Николай Хайтов „Диви разкази”. Първоначално идеята на Хайтов е да издаде сборник с Родопски легенди, подобно на Йовковите „Старопланински легенди”.
Отказва се от идеята за легендарното и пише „Диви разкази”. Те са тясно вписани в традицията на късия разказ. Различното от класическата структира е ясно изразената сказова форма. В основата има една гледна точка – на повествувателя , която е доминираща, но не се изчерпва с гледната точка на нито един от героите. Повествуването на Хайтов извежда сентенции и поуки, но не ни задължава да ги приемем. За Радичков е характерен „битов абсурд”, за  Хайтов – „засукан свят” – социалните и култураните пластове са разместени, а човекът е объркан. Героят му е герой на кръстопът, неразбиращ промените. Типичен е разказът „Дърво без корен”. Героите живеят своя собствен живот или поне се опитват да живеят , с изключителна страст, независимо, че ги чакат тежки удари. Това не ги плаши, те мислят за живота като за изпит, който трябва да бъде издържан. Неслучайно има разказ „Изпит”, други са „Горски дух”, „Съвест”.
В „Диви разкази” има двойна времева перспектива – 10 от разказите са за миналото, 5 са за настоящето. Хайтов не ги противопоставя, а вади различни устойчиви черти  от българския национален характер от миналото и от настоящето. Това е гаранцията за тяхната вечност. Това са времена, които се допълват. В по - голямата част от разказите има носталгия по моралния догматизъм на миналото - „Дервишово семе”, „Мъжки времена”.  Пространството в „Диви разкази” прераства в символ.Планината е символ, хранилище на българската чест, пазителка на духовността на българина. Те разпалват критическата мисъл и духове. По повод „Диви разкази” започва една дискусия. През 1973 година във в.”Литературен фронт” се появяват статии на Никола Георгиев и на Тончо Жечев. Вместо да се анализират „Диви разкази” започва да се спори за грешния прочит който прави Никола Георгиев. Дискусията се прехвърля в сп. „Литературна мисъл” и тече 3-4 години.Оформят се две оделни групи – защитници на Никола Георгиев (структурализъм) и на Тончо Жечев (импресионизъм).
Характерна особеност на разказа от 60-те години нататък и особено през 70-80 години е интересът  към мита и особеностите на митологичното мислене. От  този период са сборниците с разкази на Йордан Вълчев –„Родихме се змейове” и „Корените” на Васил Попов.
През 70 - те години се забелязва тенденция на циклизиране на разказа около общи проблемни ядра. При Радичков – „Барутен буквар” и „Корените” на Васил Попов.
„Корените” на Васил Попов излиза през 70- те години и продължението му е „Вечни времена”. След 70-те години е застъпена темата за обезлюдяването на българското село и пренасочването на хората към града.
Традиция на късия разказ, но има няколко завръзки, кулминации и развръзки, които свободно разменят местата и функциите си, като се дава свобода на читателя да преобразува повествувателната структура. Неговият разказ е затворен в първото и последното изречение. Няма усложнена образност и допълнителни сюжетни линии, няма случки в случките. Макар да разказва за цяло село, се концентрира върху няколко героя, които обаче прерастват в символи на миналото. Това обяснява и защо се променят портретните характеристики на героите. Авторът показва как драматично се срещат времената в душевността на неговите герои. От тук нататък във време на тотални промени се разгражда патриархалното жизнено пространство. Това вади от равновесие селянина. Белег за разрушената му връзка със света е чувството му за самотност. Всички герои са самотници, следствие от категоричния им отказ да приемат новите културни ценности. Вяра в способността на света да се възстанови от собственото си разрушение. В плана на символното тези възможности той вижда в ритуалното връщане към началото.
„Лунна нощ” е разказът , в който старицата Баба Неделя извършва уникален танц - ритуал, за връщане към корените. Този персонаж е преосмислен като героят - памет. Тя е държала в ръцете си всички новородени, станали герои, тя е изпратила и мъртъвците. Това е централен разказ в „Корените”. Танцът към Луната е изграден върху основата на подобията- старицата иска да измоли от Луната плодородие и плодовитост – това липсва в селото. Всяко нейно движение ритуално повтаря раждането, скъсването на пъпната връв, повиването на новороденото и показването му на майката и разпръскването  на семето към земята. Това тя прави със специални движения. Танцът мито - ритуално се опитва да подмени ежедневието. За Баба Неделя дворът е свещено пространство, тя е в неговия център, връща се в свещеното време на началото. Голотата й е предопределена от ритуалността. Тя остава неразбрана от наблюдателите – горският и още един човек от селото. Те искат да накажат болната луда баба, която за тях е заразно зло. Селото вече е разградено място с различни центрове – от една страна е църквата, в която е събират вярващите , там не се говори, но всички се разбират помежду си. От другата страна е срещу този център е партийният клуб, той е винаги празен и се превръща в мъртво пространство. Тук горският е сам, не е успял да интегрира хората около себе си . „Корените” поставя проблема за способността с думи да се изрази истината за света.  Босю влиза в повествуванието като герой, който е ням, другият герой е Генералът. И двамата търсят словото, за да изразят истината за света. След 50 г. Мълчание, Босю решава да проговори, той е мълчал съзнателно. Пита защо сме родени и защо работим, като след смъртта ни не остава нищо.След като не намира отговорите , той замлъква отново . Изводът е, че словото е безсилно да ни даде истините за света.
Генералът започва да пише историята на собствения си живот. В нея вплита историята на селото, той е убеден, че смао така ще съхрани разказа за себе си. Това е символичен акт на повторното сътворяване. Словото е всесилно, то ще победи смъртта, само то остава в паметта , в него се пазят корените.
Във „Вечни времена” е показана кулминацията на обезлюдвяването. Променя се техниката на разказване. Увеличава се броят на виденията и вътрешните монолози. Те са основата за човешкия свят. В първия сборник има всевиждащ разказвач, който тук отстъпва право на героите и вижда разрухата в техните очи. Засилва се изобилието от ретроспекции, това води до разместване във времевите пластове.
Друг разказвач в периода 60 - 70-те години е Павел Вежинов. „Момчето с цигулката”, „Дъх на бадеми”.Този автор вече е направил дебюта си още през 30 те години, но през 60 -70 години има развитие във формата на неговия разказ. Акцент се поставя върху морално-психологическата проблематика, която е свързана с градския човек. Има две схеми по които се гради разказът. Някой герой идва, надниква зад табелките „Образцов дом”, но зад табелките е скрита нравствена поквара, еснафщина и егоизъм. Има движение от вън навътре в разказите. „Образцов дом” и „Зад стените”.
Втората схема е надникване в съзнанието на даден герой, драма на човека от различни събития - „Обедна почивка” . Във втория вид разкази се увеличават ретроспекциите, анализите и самоанализите. Основна тема , която застъпва Павел Вежинов е за отчуждението в семейството, между работници и началници, между хората изобщо. Той не просто показва всички пропуснати възможности, за сближаване, показва как се разминават два типа морал, как хората говорят на различни езици. Семейството става модел на разрушаващата се връзка в обществото.Оказва се, че всеки дом, приятелство и изкуство са фалшиви, лишени от съдържание. Причините за прекъсването на връзките се търсят в насилието, грубостта и различните ценностни системи. Освен това тук се появяват мотиви, които ще се разработват в повестите – за познаването на злото като път към доброто. Важен е проблемът за морала на човека на науката. Ученият трябва да е морален човек. Любовта  в разказите трябва да се осмисля като отговорност и саможертва в името на другия. Характерно за разказите на Павел Вежинов е многократната смяна на  гледната точка – стереоскопично виждане. Съпоставително – монтажна структура – съпоставят се части от биографиите на героите.
В края на 80-те и началото на 90-те години настъпват тематични промени . От една страна се засилва еротичната струя в разказите. Сборникът  ”Ломски разкази” на Емил Андреев и „Клането на петела” на Деян Енев са с подчертан интерес към еротиката.
Друга тенденция е пародирането , иронизирането на българско-европейското противопоставяне . Толкова сме възторгнати от европейското, че се превръщаме в клоаката на Европа.
„Зелев цикъл” на Алек Попов и разказът му „Метаболичните хора”.В разказите на Алек Попов можем да видим заиграване с националните институции и тяхната безумна дейност. Иронизира се страшната външна политика, която водят нашите дипломати.
След 2000 година се очетрават няколко основни проблеми в разказите :
Проблем, който обединява мненията на много разказвачи –превръщането на нашия свят в една объркана Лапландия, закърнява човешкият инстинкт, стойностните неща са в моргата за ръждясали истини. Хората са груби консуматори , човешкото съществуване става един кошмарен сън, или дълга и мъчителна кома, от която много трудно се излиза. Човекът  търси територията на човещината, обратното на тази Лапландия, което е всъщност територията на Любовта и светлината. Това се вижда в сборниците „Гледната точка на Гоген” от Виктор Пасков,  „Филипополски разкази” от Недялко Славов, „Добри момчета, лоши момичета” от Йордан Костурков, „Има ли кой да ви обича” от Калин Терзийски, „Градче на има Мендосино” (2009) на Деян Енев. Други произведения са ”Въжеиграчът Карой ” (2009)  на Любомир Николов и „Синдикатът на домашните любомци” (2010) на Елена Алексиева.
2.Ако това е първият проблем, то другият е за все по- невъзможния диалог с човека до теб, с другия. Вижда се във „Филипополски разкази” и „Синдикатът на домашните любомци”.
3.Проблемът  за изхабеният от злоупотреба с него смисъл на думите. Пита се има ли смисъл да се пише литература и ако да – как трябва да се пише?
Задължителна необходимост е да имаш различна гледна точка. Виктор Пасков застава зад тази теза .Този въпрос е застъпен в „Градче на има Мендосино” (2009) на Деян Енев и ”Въжеиграчът Карой ” на Любомир Николов (2009).
Друг голям проблем е сгромолясващата се идентичност на съвременния човек. Често свързан с този проблем е проблемът за търсенето на терапия за пречистването на душите и съзнанието на хората.

Няма коментари:

Публикуване на коментар