ПОЕЗИЯТА СЛЕД 1944 ГОДИНА




20 – те години е времето , в което българската поезия се отличава с мощни естетически конфронтации. Особеност е богатството на лирическите дискурси. През това деситилетие има :
1.Свръхиндивидуалност
2.Психологизъм
3.Висока степен на експерименталност
През 30-те и 40-те години поезията е саморегулиращ се процес с трайни ценности и жанрово и темaтично многообразие. Оформят се поетически поколения –Пролетарските поети от 30-те години и поетическото поколение на 40-те години.
След 1944 година картината в поезията коренно се пренарежда. Литературата се развива при идеологически натиск и нежелана става индивидуалността , а се предпочита безличието и послушното повтаряне на определени идеологически тези и теми. Дори талантливи поети като Никола Фурнаджиев и Елисавета Багряна са включени в това повтаряне на идеологически стереотипи, дори и представителите на поетическото поколение от 40 те години попадат в тази позиция.
50-те години е времето на Социалистическия реализъм. У нас това явление е привнесено от Съветския съюз  с връщането на Георги Димитров. През 1947 година е създаден Съюз на българските писатели и е проведена саморазправа с някои издателства и печатници. Всички те се одържавяват . Социалистическият реализъм се налага като единствен творчески метод в българската литература , а от 1948 година има известни либерализации.
Черти на Социалистическия реализъм :
- Партийност ( ленинов принцип) – класов подход при изграждане на сюжетни схеми и персонажна система.
- Народност – в това понятие са включени 2 неща – от една страна произведението трябва да е ясно и достъпно до читателя, и втора особеност – непременно да присъстват представители на образа на народа.
- Героичност – това е третата особеност – в произведенията трябва да има герои – герой – партизанин, работник, граничар, но задължително да бъде включен в героичен сюжет.
- Исторически оптимизъм- в произведенията е очертан светлият хоризонт на бъдещето.
- Социалистически хуманизъм – налага се ценността на човека от позицията на единствения прогресивен строй – социализъм.
За 50-те години Пантелей Зарев казва, че литературата се мисли като част от политическата дейност.Това е времето , когато се провежда Първата национална конференция на  бълграската литература и Камен Калчев казва, че това е времето , в което не се цени талантът на поетите. Важно е само да се спазва правилната идеология.
По това време има две основни теми в поезията (литературата) - антифашисткото движение и социалистическото строителство. За пример от всички представители на предходната литература се дава само Никола Вапцаров. Само той може да се следва и то дотолкова , доколкото може да се следва лирическото „Аз”, но трансформирано в лирическото „Ние”.
Това е времето на лирическото „Ние” и има пълно пренебрежение към личностното начало.
През 1954 година излиза цикълът на Иван Радоев „Пролетно разсъмване” . Определен е като любовен и е отъждествен като отклонение от принципите на социалистиеския реализъм.Тук любовнто чувство е силно деформирано, подчинено е на главното дело – изграждането на новото общество.
В поезията на 50 – те години емоционалният живот се ограничава само до две състояния – любов (към народа)  и омраза (към врага). Това води до психологическа бедност и налагане на черно – бял рисунък.
Всички се напрягат да благодарят на времето, че ги е допуснало да станат първостроители на Новия свят и Новото общество.
През 50 те години излиза стохосбирката на Веселин Ханчев – „ Стихове в паласките„ и стихосбирката на Веселин Андреев „Партизански песни”.
Друго малко по- различно явление е така наречената „Бригадирска поезия” – Иван Радоев, Станка Пенчева, Вътю Раковски, Климент Сачев.
За най- доброто създадено през 50- те години  се смята поезията на Пеньо Пенев. Още в първата стихосбирка „Добро утро, хора” се забелязва раздвоението на лирическия герой между публичното и интимното пространство и оптимизма и желанието за сливане със съмишлениците и самотата. В „Когато се наливаха основите” родното място е родният градеж, там има скелета, куфражи, дъх на вар.Тук преобладава публично патетично чувство. В други стихотворения като „Над смълчаните бели пътеки” и „Тъжна неделя” – лирическият герой пътува, за да намери нов дом с незаключена врата и където да има блага дума и нежен поглед – тук е на лице интимното .
В „Злочеста песен” лирическият герой прави признание, че една мълчалива ръка е  ограбила неговия ден – в строежите са вградени душите на сторителите. Само Пеньо Пенев изрича тази истина на глас.
Възторг и вяра се сблъскват с обезверяването. Това е поезия с два коренно различни поздрава – „Доро утро, народе!” и „Здравей, чаша, ний пак сме сами...”
Поемата „Дни на проверка” е сред последните му текстове.Показани са съмненията на лирическия герой. Има много емоционални твърдения, показани са неблагополучията  в живота на лирическия герой в семейството и следствие на крушението на мечтите и на излъганата вяра.
Само тук се появява обвинение за собствената трагедия ,заради недостатъците на новото общество. Той говори за пороците на светлото социалистическо общество. През 50-те години ключови образи са желязото и любовта (към народа). Има само патетика, лозунги и клишета.
В началото на 60 – те години нараства потребността от анализ в поезията  и оригинално творческо мислене. Важно е не просто познанието, а самопознанието като проблем. Това е деситилетие на Ренесанс в българската поезия.
Някои автори възкръсват за българската литература – Никола Фурнаджиев намира отново себе си. Към своя почерк отново се връща Елисавета Багряна с цикъла „Уиски с лед и сълзи”. Поезията на 60-те години няма епическа монументалност, публицистични клишета и стилова монотонност. Търсят се нюанси в настроенията и разнообразни метаформи. Обогатяват се поетическите жанрове. Вече може да се пише всичко – лирически миниатюри и дори сатира.
На преден план е самовглъбяването и разговора със себе си.
Основните теми , които разработва поезията на 60-те години е за  излъганото доверие и вината, дълга и разочарованието от преживяното. Най – често задаваният въпрос е „Не бяхме ли излишно доверчиви?”
През 60-те години започва една от най- големите полемики за правото на „свободния стих” в поезията. Това е пренесено и в самите произведения. Застъпниците на така наречения „свободен стих” са Стефан Цанев и Любомир Левчев. Според тях тази поетика е  единствено възможната,а не старият стих, който не отговаря на свръхдинамичността на времето. Това е било поетика на Канона , а свободният стих е символа на свободата на човешкия дух.Двамата поети са обвинени, че създават „нефелна” поезия.
Стефан Цанев – „Отражение” ,
Любомир Левчев – „Дитирамби на свободния стих”
Към средата  на 60 те години , след време на забрана , започват да се издават произведенията на буржоазните автори – Атанас Далчев, поезият на Николай Лилиев и Александър Вутимски. Те са етикирани като индивидуалисти. За отправна точка поетите признават стихосбирката „Лирика” на Веселин Ханчев от 1960 година – баланс на емоционално и интелектуално начало. През 1956 година у нас се провежда т.нар. Априлски пленум на БКП – отзвук от Съветския съюз. Развенчан е Червенков – това е политическо събитие, но постепенно започва либерализиране на поезията – рахлабва се контрола върху творците и поетическите произведения.

През 60-те години се оформя т.нар. Априлско поколение.- най ярските фигури от този период са Любомир Левчев и Владимир Башев. Характерно за тяхната дейност е, че идеята за таланта и вдъхновението се вписват в представата за безсмъртието. Съвремието е свят на нестихналата буря , на тревога, на безпокойство.Творецът изстрадва своите заблуди, той е винаги нащрек и е в състояние на тревога и безсъние. Вижда се добре у Башев, който се формира като поет под влиянието на съветските естрадни поети – Рождественски и Евтушенко. /Естрадни поети- поезията се е изпълнявала на стадиони/.
Неговата поезия е диалог с невидим събеседник, в който се преосмислят различни обществени прояви и се подлага на анализ комунистическата партийност.
Тревогата е заявена като обричане на човека , нетърпение и очакване на нещо неродено, което непременно ще се появи. Самият поет се опитва да бъде пример за пълна отдаденост на делото , да остави гореща следа след себе си да сътвори един свят ,  в който той е откривателят. Творецът няма правото да легне в пръстта преди да е изпълнил мечтите си. Поетът е „тревожна антена”, която трябва да улови всички трептения на Вселената. Характерна е свръхчувствителността на лирическия субект в позията на Башев, издава стихосбирката”Тревожни антени”
Любомир Левчев – той е западно явление , възпитан с френска и английска поезия/Томас Елиат/. Героят на Левчев често е спохождан от съмнения , но лесно ги преодолява.Характерно е заличаването на границата между реалното и въображаемото, абстрактното и конкретното. В поезията му има автобиографизъм и изповедност, като освен дълга има и други теми – за цената на спасението на човека. Интересуват го противоречията на битието – трагическите противоречия. В голяма степен се усеща чувството за самостността на героя. В стихотворението на Левчев „Новогодишна наздравица” лирическият герой е готов да намерят неговия череп с дупки от куршуми.
Левчев – „ Земята на убитите поети”.
Извън това поколение има и други поети от 60- те години- една от водещите фигури е Стефан Цанев – неговата поезия е назована поезия на недоволството. Лирическият герой на Цанев поставя акцент върху непослушанието и излизането от нормите. Героят му е носител на изключителен морал, но остава неразбран от обществото – конфликтът между личност и общество - редуциран до конфликта поет – общество – това е основна тема.Правят се нравствени характеристики на времето. Стихът е свободен. Поезията на Ценев се отличава  с гражданска злободневност и афористичност , говори се за всичко друго, но не и за пластичност на изказа. Тук има сблъсък на тези и антитези. Една от ключовите тези е, че изкуството може да спаси душата на поета (човека).
Други водещи теми са за смъртта , начините за правене на кариера и цената, която се заплаща за това , както и къде са корените на нашето общество. Застъпена е темата за обществото като кораб, който все повече и повече се наспочва към дъното – потъващият кораб на нашето общество. „Странно” – за обесената лястовица.
Поет от 60 – те години, различен от останалите е Константин Павлов. Той се свързва с т. Нар. Неоавангард в българската литература. Търси се предизвикателството към читателя и съвсем съзнателно търси критически дух, иска да стряска читателя и да го кара да се дистанцира от него самия. Злото е единствената доминанта на човешкия свят . За да се кажат такива думи не е нужна славеева песен , а грак на гарван. В това време обаче поетът е принуден да пее като славей и така не казва истините. Този, който се опита да каже истината я казва така, че да си играе с подтекста. Можем да кажем, че това е сатирична поезия, в обекта на сатирата е поставено злото във всичките  му форми – героите са доносници, централен пустословец, тайни агенти, които обаче населяват рая, те са различни видове началници. Дразнеща е обаче маската на наивността, невинността и безпомощността. Тя е знак, че човекът вече се е предал. Смъртта на човека идва когато престане да мисли и да действа и се довери на стереотипите и клишетата и на готовите тези.
Поезията на Константин Павлов налага идеята, че хората носят отговорност на за всичко, което  е ставало преди тях. Според него оглушаването и ослепяването на човека е следствие от принудителното участие в бездарната пиеса „Живот”. Грешките на света лежат върху съвестта на всеки един от нас. Водеща роля играе мълчанието –т .нар административно смълчаване на автора от една страна – влизане в утробата на кита – това е метафората.
От друга страна мълчанието е тема в неговото творчество. Тишината е водещата метафора. Смесват се времена и пространства, тотални деконструкции, всичко съществуващо се разрушава от следващото след него или се саморазрушава. За лирическият герой е ясно, че е непостижима че е непостижима единната идентичност. Човекът и езиците се размножават . В неговите стихотворения има различни акустични маски на езика – едната маска е утопичната – маската която крие измисленият език, другата акустична маска е липсващата, която показва девалвацията на езика и словото , която се показва чрез ироничното преобръщане – деконструкцията. Присъстващата маска – думите се нареждат скрити зад тази маска . Характерен белег на поезията на Константин Павлов е абсурдността. Абсурдът тръгва на основата на парадоксите и се гради върху тях. Парадоксът е в основата на неговата поетика. Има неочаквана развръзка .Първоначално на този парадокс лирическият герой гледа с ирония, постепенно се гради идеята, че целият ни живот е парадоксален и иронията се трянсформира в гняв. Абсурдът е обобщението на парадоксалността в поезията на Константин Павлов. Предпочита оварваряване на езика. Поезията е пренаселена от животни, носещи алегоричен подтекст и символни послания. Когато човекът се самоунижи от страх, той се превръща в амеба, в змия или жаба. Дори ги надминава в негативен смисъл. Според него най- голямата заплаха  за човека е обезличаването му. Щом не може да се запазиш такъв, какъвто си, трябва да се самоунищожиш като скорпиона. Неговата поезия не обещава светло бъдеще, а кара читателя да се събуди, за да види злото, което е израснало в самия него. „Прекрасното в поезията или жертва на декоративните рибки” и „Интервю в  утробата на кита” , стихосбирката „Спомен за страха” – стихотворението – „Как да произвеждаме зли духове” ./до тук публ.в Помагало/

Друг различен поет е Христо Фотев. Поет , в чийто образи има устойчив образ – на морето- символ на живота, на смъртта, на изгубеното, на откритото.
То не е пейзаж. То е най- голямото събитие. Морето е част от човешката битка за автентичност и себенамиране. Образите му са : вълни, облаци, дъжд, пристанището – вън от човека или в душата му. Постоянен образ на Бургас и словото – все гъвкави и изменчиви в същността си.Те носят в себе си движението. Образите му не съществуват изолирани. Те се преливат един в друг и съществуват винаги заедно. Лирическите герои носят детския поглед – винаги очудняваш, виждащ всичко като че ли за първи път, но с всеки поглед преоткрива отново видяното. В тази поезия не просто вълната е ключова фигура. Думите се подреждат около една основна дума ,като непрекъснато се редят около нея и я доразвиват. Стихотворенията на Фотев са накъсани от тирета, има множество паузи и анжамбмани.Често парадоксалността се дължи на пристрастието към оксиморона- (възхитително лош, жестоко добър).Движението се разгръща вертикално. Героят пропада надолу- това долу е дъното на морето, пропадане в кристалния въздух, в тъмния женски глас, пропадане във водопадите на женските коси.Героят се издига нагоре над въздуха и над морето, над думите. Лирическият герой е винаги на път и винаги в движение. Дори когато не напуска своя град. Той се съпротивлява на изхабения живот. Вярва в съществуването на живот след смъртта. Не може да си представи живот без любовта, но не се вълнува от външния вид на жената. Съществуват общи детайли – коси, глас, които създават усещане за хубост. Няма и подробности за женската автобиография.
„ Морето – най голямото събитие”.
Поет на 60-те години е Михаил Берберов.
Характерно за поезията му е , че се опива да намери истинските неща в живота. Героят му разбира, че най- стойностните неща са вътре в нас. Това е поезия, която се отличава с богатство на асоциациите – най- асоциативната в сравнение с останалите творби от това време.
Никола Инджов – един от малкото чисти пейзажисти в българската литература. Неговата поезия е пластична. В нея доминира живописното начало.
Андрей Германов – поезията му е анатипод на написаното от Стефан Цанев. Липсват площадните и ораторските интонации. Интересува го вглеждането в бита, чрез което се върви от бита към Битието. Извлича общи характеристики за бита и човешкото съществуване. Човекът прави равносметка. Интересува се от личния и обществения фалш, в който живеем.
В края на 50-те години дебютира Блага Димитрова.
Силният й период е след 60-те – 70-те години. Поезията й не може да е абсолютната женска поезия – няма спонтанност на чувствата, всичко се премисля. Тя се характеризира като съзерцател на мирознание.
Върху творчеството й безспорно влияят Далчев и Багряна, но и двата лирически гласа тя превръща в събеседници, с които спори в своите текстове. Далчевското се проявява в самотата, а багряниновското се вижда - тя е водена от опиянението от високите скорости и желанието на лирическата героиня да пътешества. Антитезите се ползват като композиционен похват и с тях се строи текста. Темите в творчеството й са за жената , за майчинството и за любовта. Тук любовта не е затвор за жената, а е провокация , с която тя да открие големия свят. Предпочитание има към реторичните въпроси. Има отказ да наложи една единствена гледна точка и едно решение на проблема. Търси се многогласието и множествеността. Лирическата героиня непрекъснато пътува, за да опознае света , да опознае себе си и тайните на Вселената. Тази поезия има няколко основни устойчиви образи- сянката – на нощта, на есента , на душата, другото Аз на човека и сянката му. Противопоставя се яркостта на деня. Дветлината е символа на хармонията  , на полета и на мечтата.
Друг устойчив образ е на Лавината. Тя не се разглежда като природно явление, а се търсят нравствените й проявления- съвестта като лавина. Прагът се чете като граница между емоционалното и рационалното – между видимо  и невидимо. Мотив за пътуването – то е разнородно – от  младост – към старост, от родината – към Виетнам. Движението е от женския инстинкт , към съблазните на женския ум. Пътуването към различното мами нейната героиня. Този свят има нужда от любов и от съпричастност. Важна тема е за свободата на човека и търсенето на някаква идентичност- колкото лична, толкова и социална и историческа. В поезията на Блага Димитрова се разсъждава върху капаните, които ние сами сме си заложили. Такъв капан е нашият страх. Редица текстове показват как се отдалечаваме от другите , за да сме свободни, но по този начин ставаме самотни.
През 60-те години в поезията  доминира силният глас, площадното.
След 60-те до 80-те години се засилва и с пълна сила важи за 80-те години – заличаването на границата между поезия и проза, за да се осъзнае изключителността на мига.
Произведения : „ И пак отначало”, „Затворена врата”.
70-те години
Около границата на 70-те години има политичска жестовост. Предпочитано от творците става снижаването на гласа, пренасочването към делничното и незначителното. През 1972 г. в сп.” Септември” излиза статия на Пенчо Данчев – „Наблюдения  над младата ни поезия”. Той откроява три основни стилово – поетически тенденции в поезията:
 Поезия на гражданския патос.
Опит за философска и формално новаторска поезия – Николай Кънчев.
Явлението, на което обръща най- много желание е т. н. „тиха лирика”. Това е отзвук от случващото се в съветската литературна критика.
Този термин показва опита на това ново поколение от 70-те години да се оттласне от политическата дръзновеност на априлското поколение и да предпочете разговора със себе си, насаме , пред високия тон.
Представители са Калин Донков, Иван Цанев, Екатерина Йосифова , Калина Ковачева.
Характерни метафори, с които борави тихата лирика са на внезапния земетръс и на бутнатата тръба. Поезията на Иван Цанев и на Калин Донков е поезия за четене. Тя е трудна за рецитиране. Текстовете се съсредоточават върху един макрообраз(1 предмет) и се съчетават с детския поглед и мъдростта.
„Тихата лирика” се отличава от големите неща на „Априловската поезия”  с това, че тихите са взряни в подробностите, в детайлите, дребните, маловажните неща.
Друго значимо явление през 70-те години е Александър Геров – той твори още от 40-те години, но през 70-те години се смята че има връх в творчеството му. Той преосмисля проблема за смъртта. През 40- те години тя е страшна, ужасяващ край, а през 70-те не е така. От единствен изход тя се превръща в докосване до други форми на живот , непознати, недостъпни същества и път към познанието на вечността. Тя е любимата и майката, която люллее на скута си лирическия герой.
Една от най – ярките поетически фигури (не е от тихите поети) това е Борис Христов. Двете стихосбирки „Вечерен тромпет „ и „Честен кръст” и поемата му „ Честен кръст” са всичките му произведения. През 70-те години неговата поезия се приема като ново явление в литературата. Внася промени в класическия стих, предлага нова римна структура и изгражда стиха си на основата на асонансите. Предлага нова образност – философско – библейска. Можем да наречем поезията му поезия на самотния човек, самотата е възможност да бъдеш себе си.
Още във ”Вечерен тромпет” героят му е показан като аутсайдер, това не е отритнатият от обществото човек, а аутсайдерът, който избира да живее в ъгъла на света и да живее свободно. Лирическият субект дефинира същността си чрез оттласкаването  от центъра и площада (пространствата на властта) , от безпроблемното съществуване, където загубваш себе си. Позицията на героя е да живее в ъгъла. Има и други проблеми в текстовете му – какво прави човешкия живот ценен? Ценността той свързва с полезността за другите. Познанието на човешкия живот преминава през свързването на живота със смъртта, тя се мисли и преминава  към друга форма на живот – човекът става глухарче, къпина, врабче, мравка. Друг важен проблем във  „Вечерен тромпет” е за смисъла на поетическото слово. Лирическият герой вярва, че има смисъл в поетическото слово. Поезията може да възкресява човека, да събуди способността му да чува, а по този начин той ще възвърне способността си да усеща болката и да чуе Божия глас. Поезията е медиумът между живите и мъртвите. Тази тема за смисъла на поетическото изкуство преминава и в друга стихосбирка. Поетическото слово тук не може да промени човека и света. Думите са изгубили своя истинен смисъл. Това, че отношението се е променило е свързано със съдбата на поета. Поетът е в подчинена позиция. Стиховете са отпадъци на живота. Стихотворения:” Христова възраст”, „Страх”, „Дух”, „Стената”. Образът на  стената е символ на тайната на битието, символ на недостижимия смисъл на словото. Стената на смисъла в думите е видима само за поета. Всички останали са слепи за тази стена. Поетът не може да намери истинските думи , за да каже всичко. Осъзнава, че не може да разбули тайните , които ни заобикалят. Моралната позиция на човека е да избере думите като отказ, достойното и моралното е в пълното мълчание, ако не можеш с думи да кажеш истината за тайните , които ни заобикалят, трябва да замълчиш.
В края на 70-те години навлизат нови поетически имена – Биньо Иванов, Мирела Иванова, Добромир Тонев, Миряна Башева, Румен Леонидов.
През 80-90 години има съсъществуване на поетики и на различни поетически традиции. Доминира иронията, трайно място заема философската притча и има шокираща езикова свобода. Започва да се говори за варваризъм, но повече от интелектуален тип. През 80-те години има други поетически имена – Петя Дубарова, Иван Голев, Владимир Левчев, Бойко Ламбовски, В края на 80-те години в българската поезия отново се говоти за Неоавангард. Той се свързва с оформянето на „Кръг 39”. Основателите му са т.нар. десиденти – Блага Димитрова, Едвин Сугарев, Петър Манолов, Николай Колев – Босия. Този кръг прави литературни четения и заявява творчеството си като противоположно на официозните литературни институции на късния тоталитаризъм.Авторите проблематизират изхабения тоталитарен език и се стремят да налагат пространствата на свободното говорене и свободното писане. Поставят си за задача да продължат българския авангардизъм.
„Кръг 39” издава две литературни издания – „Мост” и „Глас”. През 90-те години неоавангардистките практики са продължени в групата „Петък 13“. Те се опитват да правят соц-арт. Основни фигури  са Бойко Ламбовски и Мирела Иванова. С неоавангардистките тенденции е свързано издаването на сп.”Нава” с главен редактор Иван Методиев. С амбиция за разработването на нов литературен език  са списанията  „Литавра“, „Ах, Мария“, „Фрагменти“ (издавано в Пловдив), „Монолози“ и др. Основният ход на всички тях е чрез примера на българските и европейските авангарди от 20-те години, с взаимствани от тях поведения, текстове и темпераменти, да бъдат изработени нови проекти през 90 – те — за нова литература, за нов език. Може да се каже, че пълното политическо освобождаване на литературата е средата на 90-те години, когато скорост набира новото явление – Постмодернизъм. Той можеше да бъде разчетен както в редица текстове от периодиката, така и в стихосбирките „Изворът на грознохубавите“ от Ани Илков, „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“ от Кирил Мерджански, „Стихосбирка“ от Бойко Пенчев, „Книжно тяло“ от Станислав Градев, „Sex Shop“ от Владимир Сабоурин, „Черешата на един народ“ от Георги Господинов. Всички тези поети имат нещо общо – поетът се крие зад маската на множество персонажи. Поетите мистифицират собственото си творчество и издигат в култ книгата, която се мисли като модел на света. Крайната си фаза този постмодернизъм достига със стихосбирката на Златомир Златанов „На острова на копрофилите“. В края на 90-те години се появява стихосбирката на Пламен Антов „Сантиментална география”, която иска да се превърне в антология и събира всички използвани техники на постмодернистичното писане и всички теми. През 90-те години се създава още един литературен кръг „Стрелец – 2”, представител е Галин Тиханов.
Произведения от този период – Георги Господинов – „Техника за обезкостяване на текстове”,
Ани Илков – „Изворът на грознохубавите”, Пламен Антов „Сантиментална география“, Владимир Сабоурин - „Sex Shop“.
В края на 90-те години поезията се връща към изповедността , към метафората, далеч от патоса, предпочита се всекидневната реч, прозаизмите. Представители са Георги Пашов, Кристин Димитрова, Мира Душкова, Палми Ранчев.
В края на 90-те години популярни стават и кратките форми. Стихосбирка, в която е застъпена тази тенденция е „Лапидариум” на Георги Господинов. В текстовете се проиграва ситуацията, изсича върху камък някакво послание и го поставя във въображаем музей. Текстовете от този период, които ни показват, че природата е писмо, което ние трябва да четем са „Калейдоскоп” от Едвин Сугарев, и „Хайку от Камен бряг”.
„Дим в очите” на Емил Енев търси кратките форми. Така е и при Петър Чухов и „Руни”. Характерното за тези автори, е прекъсването на езика в точката на откриването на света.
2000 година е годината на поетическите дебюти. Нови имена са Ралица Чернева, Галина Николова, Соня Николова, Елица Великова. Това е времето на силните женски дебюти.
2001 година е празна откъм силни поетически творби, но следващата – 2002 е година в която се появяват няколко добри стихосбирки, които не се ограничават с естетически програми.
„Еклектики” на Мирела Иванова,
„Америките ни” – Пламен Антов,
„Малки дни” – Петър Чухов,
„Азбуки” – Анелия Личева.
След 2003 година до днес няма нови модерни поетически имена.

ВИЖТЕ СЪЩО:

Развитие на разказа след 1944 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар