Loading

СЪДБАТА НА РОМАНА СЛЕД 9.09.1944 г.



Голямото деситилетие на романа са 50-те години. Тогава доминацията на епическото начало е толкова силна, че се пишат романи в стихове и се връщаме към епическата поезия. Романът на 50- те години представлява големия исторически сблъсък – конфликт на времето – съдбата на личността е предопределена от обществено – историческите конфликти. Характерно за този период е активното присъствие на повествувателя – виждаме го при Д. Димов, Д.Талев, Георги Караславов. В основата на романа от 50-те години на века е неравният в социално отношение брак.Посяга се към приказката в трилогията „Самуил” на Д. Талев.Друга особеност е ,че винаги се тръгва от семейството – това е класическата форма на романово – епично изграждане. Чрез семейството се свързват и се оглеждат множество различни съдби. „Тютюн” започва като един такъв семеен роман, без да е такъв изцяло. Томанът се полага върху класическите топоси – дом, кръчма, чаршия, поле.
През 50-те години  говорим за интерес на авторите към историческия роман „ Празник в Бояна” на Стоян Загорчинов.Друга тенденция през 50-те години е появата на българския криминален роман. Павел Вежинов – „Следите остават”, „Произшествие на тихата улица” ,
Андрей Гуляшки „Приключенията на Авакум Захов” ,
 Богомил Райнов -  „Няма нищо по- хубаво от лошото време”, „Господин Никой”, „Денят не си личи по заранта”.
По света няма друг криминален роман, който да излиза изпод шапката на социалистическия реализъм и следвайки особеностите му.
Следва се идейната тенденциозност – борба на новия свят с рецидивите на стария свят.В социалистическото общество престъпление не може да има. Всичко  в това общество е свързано с представители на чуждите разузнавателни централи и хора с фашистко минало.
Шпионажът – този елемент е свързан със съботаж. Правят се опити да се похитят или унищожат държавни ценности.
Разследването – Българските автори следват Шерлок Холмс – търсят отпечатъци, косъмчета, счупени часовници. Обикновено събитията са в мрачни дъждовни есенни нощи, в къщи със скривалища , подземия и рудни галерии. Най – интересното е, че това е единственият тип роман , в който официално е разрешена еротиката. Застъпва се идеята,че с врага се бориш с всички средства и на всяко място. Обикновено се предпочита един постоянен герой, който преминава от роман в роман (Емил Боев от романите на Богомил Райнов е такъв герой).
В края на 50-те години се забелязва отказ от епическата широта . Обществените процеси вече се пречупват през индивидуалните преживявания . Използва се все по – свободна композиция.
През 60-те години започва лиризация на прозата. Това променя коренно структурата на романа.
Отказ от хронологичната послеователност на творбата
Множество ретроспекции – които водят до разместването на времеви пластове.
Важен е резонансът от действието.
Разказвачът е един от многото герои, а не е вездесъщият повествувател.
Важен става конкретният детайл, който се натоварва със символно – метафорични значения.
През 50-те години пътят символизира единството на човек и общност, с една обща цел са и  обща посока.
През 60-те и 70-те години има много противоречиви пътища – „Пътища за никъде” – роман на Богомил Райнов.Героят  през 60-те години намират себе си сред многоликостта на всекидневието. Той е във времето на преоценките и равносметките.
Поетиката на романа от 60-те години е антропоцентрична. Сред основните проблеми е този за човешкият избор. Предпочитано става „Аз” – повествуванието. Не е задължително фабулното и сюжетното време да се припокриват.Може да има линейно-фабулна структура, но може и да няма линейна последователност в сънищата и спомените на героя. Може романът да не започне с епичното, той може да се разкрие отвътре. Не е толкова важна вече и задължителната връзка на човека със средата. Тук изходната точка е именно прекъсването на тази връзка.
През 60-те и 70 те години се развива научната фантастика. Любен Дилов – баща, Емил Манов, Павел Вежинов, Александър Геров и Атанас Наковски са представители.
Това е деситилетие на развет на историческия роман, свързва се с появата на произведения на Стоян Загорчинов „Ден последен” и „Празник в Бояна”, втората част на романа „Иван Кондарев” от Емилиян Станев и неговата „Легенда за Сибин”, романите на Антон Дончев –„Време разделно” и на Вера Мутафчиева „Летопис на смутното време”.
Характерна особеност на историческия роман на 60-те години е че говорим за бягство от елементарното илюстриране на историята. Няма описателност, търси се диалектиката  на човешките оношения.
В центъра не е значимото историческо събитие, а нравствено – психологическият конфликт. Интерес има не към историята сама по себе си, а към личността, която променя историята – как  тя прави избор и какви са последиците от този избор.
Интерес има към старинни жанрови модели – житие, легенда, летопис, хроника.
Антон Дончев („Време разделно”), Генчо Стоев и Вера Мутафчиева ни насочват към помохамеданчването на родопското население в една родопска долина. Този роман е насочен към родопското население , като опит да се поддържа българското самосъзнание. С този роман Антон Дончев иска да покаже истината за случилото  се в Родопите. В т.нар. „Забележки” А.Дончев сочи за основен историографски източник един летописен разказ на поп Методи Драгинов. Историците отричат достоверността на този документ. Важно е не дали е достоверен източникът, Антон Дончев цели да покаже мита за помохамеданчването , който се е формирал от епохата  на Възраждането до времето на автора. Активно се изпозлва българският фолклор.
Важни са епиграфите, които маркират разказите на поп Алигорко. В повествуванието са имплантирани различни образи и сюжети. В духа на фолклора е изграден образа на Родопа – това е одухотворен образ. Това е жената и майката, тук е и моделът за припознаването между брат и сестра.
Фолклорното се разчита в начина по който са описани героите. Върху миналото им се крепи характеристиката на героя. Разказва се чрез ретроспекции - доближаване до фолклорното. Георите са или романтично извисени, или са романтично снизени – Манол и Кара Ибрахим оформят около себе си два лагера. Авторът активно използва фолклора, но е верен на Друмево-Бълсковата традиция при изобразяването на сцените на насилие. В основата стои баладичният модел. Романът е поредица от антитези. Глобалната е – противопоставянето на свое и чуждо.
От една страна противопоставянето е в чисто пространствено отношение – своето е около воденицата на Дядо Галушко, чуждото място е конкът. По отношение на хората – Кара Ибрахим е в позицията свой – чужд, той се опитва да стане чужд.
Опозицията ляво - дясно се чете в нравствен план – метафората за разделното време и позицията,че когато времето е разделно, няма как да останеш в средата , трябва непременно да избереш или едната , или другата страна.
Друго противопоставяне е горе – долу. Избор от коя страна да останеш – горе , където са гробовете с кръстовете или долу, където е ужасът, подземието на конака и зловещата тъмна дупка.
Черно – бяло – друга опозиция – имената са явно значещи – Дядо Галушко – Белия и Черния – Кара Ибрахим, белият храм, бялата воденица, бялата вода и черното на конака, черното в мътния порой при нашествието на кърджалиите.
Романът е изграден върху редуването на две гледни точки – поп Алигорко разказва за долината отвътре , а другият – чужденецът (Венецианецът) – той гледа отвън и трябва да е безпристрастен в мението си. При изграждането на двата типа разказ се използват особеностите на летописната традиция – българската и западноевропейската.  Поп Алигорко трябва да изговори идеята , че за да извоюва свободата си, българският народ непременно трябва да припознае себе си. В историята на попа има ключов момент -  с идването на Кара Ибрахим, той трябва да реши дали приема чуждата вяра. Той е сред хората, които приемат чуждата религия. За него няма значение дали ще е християнин или мюсюлманин, той ще си остане завинаги българин. Компромисът е направен именно в името на България.
Венецианецът е другият тип разказвач, който влиза в повествуванието. Той трябва да приеме исляма и това е резултат от инстинкта за самосъхранение. Той обаче не е загубил чувствителността си към човешкото начало. Не приема насилието, защото изпитва съчувствие към родопчаните. Неговата съдба показва, че в това разделно време трябва да си само от едната страна. Той отначало не иска да окървави ръцете си, но за да оцелее подслушва и доносничи, а накрая ще одере жив човек. От тук нататък през падението той е все по- съпричастен със съдбата на родопчаните. В началото е обективен, но по – късно не можем да разберем точно кой е разказвачът, ако не са епиграфите в текста.
 Ключовият въпрос за властта е персонифициран в лицето на Манол и Кара Ибрахим. Първият модел на власт е на народния избраник Манол. Кара Ибрахим е властникът, назначен от друг властник. Хората подкрепят Манол.И тук има опозиция – любовта и вярата се изправят срещу страха, Манол - срещу Кара Ибрахим.
Между тези две власти се води битка с идеологически характер. И двамата са и победители и победени. Метафората е свързана с образа на кара Ибрахим, неговоро сърце е разделено на две, 30 години, той усеща родната си кръв , но за него усещането за родното е слабост. У него се сблъскват философията на братското и философията на силния човек. И той избира второто – да бъде силен, да бъде хищник, да бъде звяр.
Голямото изкуство за еничарите е, че успяват да изтрият своята памет, така Кара Ибрахим демонстрира, че няма баща, брат и не иска да знае сестра си. Не успява обаче да накаже със забрава себе си. Идеята за свръхпаметта е свързана с баба Сребра и антиподът Манол, опонент на Кара Ибрахим.
През 1965 г. Генчо Стоев издава”Цената на златото” . Централно събитите в романа е Априлското въстание. Романът е сбор от 10 психологически етюда и пролог. В десетте глави виждаме героите подложени на различни изпитния. Всеки трявба да отговори на един въпрос – каква е за него цената на златото?
Постепенно се виждат двете основни позиции- откупуване на живота със злато срещу нищожността на материалното и изживяването на живота с достойнство и чест. Освен историческото събитите се водят и битка за национално Освободжение и битка за живота на едно дете. Във втората конфронтация един срещу друг се изправят Смаил Ага и Баба Гюрга. Турчинът иска да осинови внучката на баба Гюрга и така да преосмисли живота си. От друга страна бабата иска да запази чрез внучето си спомена за синовете си и за пролятата им кръв в името на свободата.
В детето е акумулиран опитът на предците. През 70- те години Генчо Стоев пише продължение на романа и го назовава „Завръщане”. Като повествувателни техники той е различен от предходния. Тук вече има режисиране на историята. В един образ са съчетани черти от различни периоди. В едно събитие са събрани различни исторически моменти, авторът ги пренарежда в образите на своите герои.
Историческите факти са важни като отправна точка на модели за събитията и за да се направи социално - психологическа  типология на творците на тази история.
Вера Мутафчиева – исторически романи – „Летопис на смутното време”, „Случаят Джем”
В „Летопис на смутното време” Вера Мутафчиева описва времето на кърджалиите – края на 18 и началото на 19 век и кризата в турското феодално общество. Тя проектира тази криза върху широк исторически фон и го оглежда в големите събития в Европа – Времето на Наполееон, Руско – турските освободителни войни . Проследява сложните дипломатически борби за решаването на съдбата на Османската империя. Разгръща разказа си върху развитието на много човешки съдби, пометени от смутното време. Повествуванието върви в различни посоки и една линия формално избира за свой герой кърждалийския лидер Кара Фейзи – разбойник, който само смътно се досеща, че главният виновник за размирното време е централната султанска власт.Той не насочва бунта си срещу властта, а неговите догадки насочват гнева му срещу беззащитните хора, които ограбва и убива. Неговият бунт е бунт без перспектива и той е пометен от времето. Втората линия е животът на видинския владетел Осман Пазвантооглу – от детството до смъртта му. Синът трябва да научи урока за грешките на баща си Омер и да не греши. Осман се опълчва срещу падишаха и прави правилния ход като търси от раята подкрепа на своите действия .Той загива не в битка, а болен от туберколоза.
Третата повествувателна линия следи съдбата на султан Селим Трети. Той израства в харемите, възпитан е в духа на френските просветители, говори за реформи. Остава неразбран от народа и от всички, които го заобикалят и умира сам.
Четвъртата линия следи живота на децата на Стано Мухтар – след неговата смърт децата му се разпръскват – едни отиват в града и възприемат градски тип мислене, друг става хайдутин, а най-малкият му син Добри става свързващото звено с друга повествувателна линия, той е пряко свързан с живота и делото на Софроний Врачански.
Вера Мутафчиева цитира част от „Житие и страдание.. „като писмо в романа. Основната задача чрез тази линия е да се покаже как покълва националното самочувствие.
Друг роман на Вера Мутафчиева е ”Случаят Джем” от 1968 г. Тук се разглежда друг проблем – човекът който e оставен без род е осъден на смърт и забрава, дори и самият герой да няма вина за това. Султан Джем е център на романа.Той има трагична съдба, само 18 дни е на престола , след смъртта на неговия баща. Има следствие за смъртта , няма разпит на свидетели.Романът е съвкупност от изповеди на участници в случилото се. Вера Мутафчиева се е опитала да покаже драматизма в образа на Джем. Той не може да овладее престола със сила, но бидейки слаб, той не иска да го отстъпи и на брат си. Поетът Джем не може да бъде деспот.Гибелта му е на остров Родос, но вместо да се спаси, той отива там на заточение. Остава заложник на монасите и заложник на западните сили, решени да реализират западната политика. Той е козът срещу брат му Баязид и източник на средства за войните , които се водят. В психологически план се проследява постепенната деградация на Джем – от магнетична и обаятелна личност става примирено със съдбата си същество, което посяга към хашиша. Той е духовно мъртъв още преди брат му да плати за неговата смърт. Главният герой тук е разказвачът – измисленият поет Саади, който е и спътникът, приятелят и основният събеседник на Джем. Еволюцията на Джем е показана през погледа на Саади. Неговото отношение постепенно се променя – от възхита и обожание, през съчувствие до досада и раздразнение и дори ожесточение към Джем. Финалната точка е бягството на Саади от Джем, дори най- добрият му приятел го напуска.
През 70-те и 80-те години говорим за стилово многообразие на романа. Романът синтезира мащабите на обществено –политическите конфликти и тайните на човешката личност. Ако през 50-те години човекът е в историята, през 70-те  години бидейки  в нея осмисля събитията, но същевременно е отстранен от исторята – той  е режисьор на събитията – „Кръстопът на облаците” – Георги Алексиев.
През 70-80 г. има интерес към символно-метафоричните образи с който се надскача обикновената фабулна еднопластовост. В символи се превръщат образът на дома и семейството, селото и града.
 Романът се опитва да преосмисли познатите ни теми, за септемврийските събития от 23-та година –„Духовете на Цибрица” на Георги Алексиев.
Друга тема, кято преосмисля изграждането на новото общество е „Низината” на Васил Попов и „Хайка за вълци” на Ивайло Петров.
От първия тип романи – на колективната равносметка е „Низината” на Васил Попов. Този тип романи нямат единна фабула, разказва се съдбата на множество хора, които се събират, за да изградят голям индустриален обект. Гради се модерната човешка съдба.Показани са различни взаимоотношения. Акцент се поставя върху един или няколко морални казуса, с които героите трябва да се справят и да решат. Това е част от техния път към себеосъществяване – личностно и професионално. Вторият тип романи е на индивидуалната  равносметка. Такъв тип е „Нощем с белите коне” на Павел Вежинов, Хайка за вълци” на Ивайло Петров, „Зелената трева на пустинята” – Дико Фучеджиев, както и някои повести – „Балада за Георг Хених” на Виктор Пасков. Характерно за тези романи е ,че героят или героите са поставени в екстремна ситуация, което води до преосмисляне на целия им живот.
Павел Вежинов – „Нощем с белите коне”. Основна повествувателна ос в романа се гради около академик Урумов и неговия племенник Сашо. Различни са концепциите им за живота и науката . От една страна е нравствения максимализъм . Другото е компромисността – животът на Сашо, който достига до липсата на каквито и да  е скрупули.Чрез техния живот се поставя важният въпрос – може ли чрез нечисти средства да се воюва за чисти цели?
Чрез тях се осмисля важният въпрос има ли смисъл да изневериш на себе си, за да си верен на абстрактни принципи. Важна е болестта като рака и заниманията им с ракови клетки. Те придобиват метафорична натовареност, в страшните прозрения и посредствеността, която  не може да се премахне с никакви средства и никакво лечение.Преплитат се лично и родово минало. Родовата история е нужна за  изграждането на историята на техните души. Типът мислене на героя най- добре се разкрива в мига преди смъртта (академикът).
Средищно място в романа заема точно академик Урумов, при което останалите герои отразяват в себе си определени качества на които е носител Урумов, той се оглежда във всички герои. Богато е представено неговото минало в романа – спомен и ретроспективен анализ и миналото, което е въведено с един общ символ – картината с белите коне. Тя е свързана с миналото на героя, но белите коне са и символ на вечното търсене на идеала за красотата.
„Бариерата” – повест, написана в Аз – форма. В основата й стои равносметката на главния герой Манев за преживяното и отношенията му с Доротея. Повествуванието е изградено като терзание на личността. Важен момент е тяхната среща - среща на два противоположни свята – той е композитор, но здравомислещ човек, в основата на всичко той поставя математиката.
Хармония има само в завършените неща, а ако няма хармония, съответното нещо е ненормално. За него синоними са окончателна предопределеност на нещата и хармония, нормално и завършено. Животът му обаче показва и дисхармонични звуци, той е асиметрия и непрекъснато разочарование, раздразнение и досада от живота. Такава подреденост се открива в музиката, която Манев прави. Когато композира, той не разичта на вдъхновението си, а на рутината. Затова и д-р Юрукова определя музиката му като хубава, но скучна. Манев е самотният човек, който се движи в затворено пространство, от тесния апартамент той попада в затвореното пространство на душата си. Доротея е болна, луда, незавършен личност. В повестта личността на героинята се появява и се сглобява постепенно. Прави се аналогията с птица. Тя има способност да надниква зад видимото, според нея всички го могат, но се страхуват. За нея парите нямат никакво значение, те правят хората нищожни. Тя подхожда с доверие към хората, а Манев е недоверчив. Тя е склонна да продължава да вярва на хората, без значение, че е излъгана още в детството си от майка си , от втория си баща и от чичото. Болестта е нейното спасение.Срещата между двамата е шанс за тях, шанс е и за Манев да преодолее самотата си. Този шанс е показан  чрез мотива на полета на двамата. По време на този полет, на границата между реално и фантастично Манев успява да почувства доверие и обич към Доротея. Полетът има важна функция, той е символ на човешката близост, на доверие, на хармония и любов. След този полет , той разбира какво представлява като човек и е обсебен от мисълта за своята нормалност. Предава свободата, любовта си, предава Доротея , за да запази нормалността си, но така завинаги е изгубил шанса да бъде друг. Смъртта на Доротея насочва вниманието към бариерите между хората, които им пречат да видят болките на другия. Повестта „Белият гущер” задава проблема за обезчовечаването, следствие от зле разбрания прогрес, от дисбаланса между разум и чувства у съвременния човек. Отсъствието на чувства е и отсъствие на съвест.
През 80-те години в центъра на вниманието са два основни проблема – проблемът човек/земя и за творчеството и творческия прогрес.
Романът на Валери Петров ”Хайка за вълци” е кулминация в изследването на връзката на човека със земята и проявяването на акта на насилие като акт на рушене на традиционните ценности на човека. Този проблем е застъпен и в романа”Мъртво вълнение” на Валери Петров.
Може ли да има път към бъдещето, ако има трупове и човешка кръв.Може ли да има бъдеще, ако си прекъснал всичките си връзки с миналото?
В жанрово отношение „Хайка за вълци” носи белези на роман, на дневник, на цикъл с разкази, на мемоари. Това е поредица от спомени – монолози. Различни са и формите под които присъства разказвачът.Той е ту неутрален, ту имаме Аз-повествувание. Смяната на типовете разказвачи се бележи и от честа смяна на глаголното време. Хората са откровени на лов, във влака и в хотела .
В.Петров поставя в основата на своя роман хайката.  Героите му сами и доброволно влизат в тази хайка, но в нея всеки лови призраците от миналото си, а не толкова вълка. Водещо е времето на хайката, но всички важни събития, които са довели до организирането й са се случили преди това и са въведени в романа чрез ретроспекции. Целият живот на героите прилича на хайка. Те са и преследвачи и преследвани. Няма тайна, няма загадка в миналото, има само грешка. Целият живот на някои от героите е грешка. Веселието в кръчмата дава илюзията, че всичко е преминало, събират се на комка на вино, но всъщност нищо от миналото не е простено и раните не могат да бъдат забравени. Всяка част от романа представя по един главен герой, но те често  са вкарани в антиподни двойки и сдвояването е на основата на противопоставянето стопанин / нестопанин.
Животът на всички герои е частен и обществен. Повествуванието започва със Солен Калчо и Жендо Иванов – Хайдутина. Солен Калчо е типът нестопанин, кротък, съзерцателен, тип, който с бездействието си вреди на собственото си семейство. Най- трагичното събитие в живота му е смъртта на неговата дъщеря, но и това не променя нищо в него. За Калчо колективизацията не е фатална, не е трагично събитите, него не го боли за земята. Смъртта му е огледало на целия му живот. Всичките му нещастия в личен план се дължат на Жендо Иванов. Той заграбва земята на Калчо и в голяма степен става причина за смъртта на дъщеря му. Жендо е стопанинът, но той е слаб, той трябва да признае, че е победен от силните на деня и да изгуби земята. Ако разкриването на Калчо Статев е чрез третолично повествуване, то при Жендо има монолог – изповед.  Николай Миялков – Рогльото е друг герой. Неговият антипод е Иван Шибилев – Пенкилера.Акцент в историята на Николин е псоатвен върху личната трагедия. Той няма земя, впоследствие научава, че дори детето му не е негово, а е от Иван. Николин е типът стопанин в нравственото пространство- чифлика на Деветаков. В романа Иван Шибилев е представен чрез разказа на Николин. Той е чудак и неговите странности са форма на протест срещу лицемерието и обществения фалш , в който трябва да живее. Той е човекът със златни ръце и сърце. Всички са привързани към него, а жените са влюбени.След 44-та година Стоян Кралев ще заповядва на съселяните си, но Иван Шибилев ще ги изповядва и ще им помага с каквото може. Той е динамичният човек, гони нова цел и нова идея (И.Ш). Критичен момент в биографията на Иван Шибилев е разривът след тоталното разочарование, което преживява след 1944 година. Той също няма собственическа психика и не се вълнува от случващото се със земята. Кирил Джелебов Вървинамайнатаси  и Стоян Кралев са следващата антиподна двойка. Джелебов е сраснат със земята си, няма живот без нея. Изцяло принадлежи на миналото. Той е предприемчив, грижовен към земята и семейството си. Колективизацията води до обрат в обществения и личния му живот. Влизането в ново стопанство е пълен крах на живота му.
Стоян Кралев присъства във всички части на романа, неговата почва никъде не е периферна. Появата му води до съдбоносна промяна в живота на някой друг. Образът му се изгражда през гледната тока на другите. Самите герои се формират като личности именно при сблъсъка си със Стоян Кралев. В началото на романа той е добър и честен, иделист, който обича народа  и заедно с Иван Шибилев се опитва да промени закостенелите традиции. Иска да наложи модата и танците в селото като знаци на модерността. Фанатизирането му се ускорява след 44 година. Недостатъчното му образование му пречи да вникне в обществено – политическите механизми, когато вече е във властта и не разбира съселяните си. Той е винаги в ролята на недоверчив и подозрителен към действията и думите на другите. След 1944 мисли, че е спасител на човечеството и съселяните си. Използва за това идеологията  и личността и идеите на Сталин. Той е пародия на великия вожд, иска да го имитира във всичко. Присъствието му в селото става демонично. Носи му наслада страхът, който другите изпитват към него. Всички средства са разрешени за постигането на целта и той прибягва до насилие, за да се постигне колективизацията. Важен въпрос е за избора, който трябва да направи човекът, да се отрече от идеята си и да запази чиста съвестта си или да следва идеята си на всяка цена.
 Контрапунктът на неговия живот е брат му Илко. По време на хайката всеки герой убива своя антипод – Жендо убива Солен Калчо, Джелебов убива Николин. Единственият, който са самоубива е Деветаков, защтото антиподът му е в самия него. Децата им  напускат селото и се разпиляват из света, а бащите им се разплащат в последната им хайка. Валери Петров ни показва убийствения потенциал на онова време,  в което има смърт на междуличностни отношения, напрежение и конфронтация между властта и човека.
Власт и памет – властта иска да легитимира насилието чрез обещания за утопично бъдеще и да вмени забрава за онова, което е било и нуждата от памет – нравствения коректив  на извращенията на настоящето.
Проблемът за творчеството и твореца – Виктор Пасков – „Балада за Георг Хених”. Тази творба е изградена върху основата на ретроспекциите. Непрекъснато се преплитат ирония и носталгия. Баладното (фантастичното) е свързано с детския спомен. Има раздвоена гледна точка на разказвача – погледът на детето, което разказвачът някога е бил и зрелият мъж, от актуалното време на разказа. В основата на повестта е вече израсналото дете Виктор, което намира писма за Георг Хених и в спомените му се връща времето на детството му. Георите му са съвършени като Георг Хених и съпругата му Боженка или уродливи като учениците на Георг и пожарникаря и жена му. Независимо от споменното начало в цялостния разказ няма умиление. Разказвачът си дава сметка, че животът му в детсвото и в родния му дом не е бил розов. Има силни междутекстови връзки – препратки към Библията, активно се борави със сюжета за Христос и неговите ученици, но учениците на Георг израждат изкуството и го превръщат в занаятчийство. Говорим за особена религиозност на Георг - неговата религия е наива, подчертано сетивна и евангелските текстове се превръщат в приказки. Той тълкува религията и образа на Бога. Други препратки има към „ Майстора и Маргарита ”на Булгаков, текстове на Висоцки и тезата на Шпенглер за края на западната култура.
Противопоставят се две пространства – мазето и голямата къща. Мазето е мястото, където тъне в мизерия и бедност Георг Хених. Това е декор на унизително човешко съществуване , но той е символ на пълната отдаденост на изкуството. Голямата къща – пълна с обрати е нейната история. Била е италианско посолство, след това публичен дом, след 1944 година става комунално жилище. Обитателите й са жалки хора, там има само страдание и болка и никаква надежда за измъкване от този бездуховен живот. Обитателите са само бегло щрихирани, защото същинската фабула се интересува от живота на Г. Х. Чрез фигурата на лютиера се говори за смисъла на творческото призвание и вечната битка, която хуманното изкуство е принудено да води с бездуховността. Тази битка за хуманното изкуство се материализира в два образа – символи – Виола д’аморе и бюфетът, който ще сътвори бащата на Виктор – музикантът Марин. Виолата на Георг Хених символизира силата на призванието, което издига човека над всяка мизерия. Виолата има заоблени офрми и топъл блясък на лака и издава хармонични звуци. Символ на красивото, духовното, съвършеното и подарък за Бога.
Другият ”шедьовър”  – бюфетът се отличава с прави линии,  остри ъгли и символизира убиващата човека сила на бита, който бавно убива творческите пориви на хората. Бюфетът е знак за социален престиж, но и знак за парадокаслното в живота. От ръцете на музиканта излиза мебел, която издава ужасни скърцащи звуци при преместването в стаята. Несравними са изкуство и занаятчийство. И дилемата е: животът ли е по- виското от занаята или обратното. Не се дава категоричен отговор, но се прокарва идеята, че не е важно какво правиш, а с какво отношение го правиш. Образите на тези два различни свята отекват в съзнанието на Виктор и и се ражда неговият сън в който  ще види цигулката – бюфет. В този сблъсък между крайни светове той научава най-важните уроци за добро и зло. Майсторът Георг стои над всички битови условности. Сили да преодолява мизерията му дава любовта. Появата на детето в живота му и запознанството с Виктор му дава сили да се бори с живота след смъртта на Боженка.
Учениците му го предават, но той има един истински ученик – Виктор, който ще научи  азбуката на доброто и злото и ще се научи да познава съзвучията на любовта. Преди да си отдаден на изкуството трябва да се научиш да обичаш човека, това те прави голям творец. Преосмислени са категориите богат/беден. Богат е Виктор, защото е научил урока на любовта. Друга идея която се поркарва е, че изкуството е страдание , себеотрицание и отказ от всичко лично в името на призванието. Във финала на повестта никой не знае какво се случва с Георг в старческия дом, но краят утвърждава категорично силата на изкуството, което съхранява човека у нас.
От 90- те години романът е под знака на постмодерното писане.
Има множество разказвачи на творбата, потисната сюжетност , непрекъсната игра с текстове от различни регистри, принцип на колажа, заличаване на границата между факт и фикция.
През 1999 г. излиза „Естествен роман” на Георги Господинов . Роман с подчертано фрагментарна структура и колажен принцип. Това се вижда в слепването на различни езици. Повествувателният субект е наречен Георги Гопсодинов. Романът играе с идеята за неумението за постигане на цялост и се заменя от идеята,  че всъщност няма такава възможност да бъде постигната цялост. Романът показва изкуствеността на всеки опит за естественост. Играе се с различни идентичности. Името Георги Господинов се носи от редактора и от клошаря – едновременно от двама герои.Те се срещат в романа и тази среща ще се допълни от сюжета за откраднатото авторство. Те са с идентичен житейски опит и сядат на един и същ люлеещ се стол – той е много важен, защото там ще се дне и третият герой – естественикът, който пише книгата „Записки на естественика”. Столът възприема ролята на разпознавателен атрибут. Има три ясно изразени почерка, които се смесват, играе се с фрагменти и с езика на високото литературознание , на социологията, на античната реторика, на ботаниката,  зоологията и патопсихологията. Непрекъснато се разказват нови случки, но не се завършват предходните, има само начала, но нямаме финали. Романът не продуцира линеарни сюжети , но непрекъснато се разпилява. Стабилни романови сюжети се раждат само по време на сън или в спомените на героите. Кой герой говори? Кой е разказвачът и ще продължи ли случката?  И тримата разказвчи са водени от една идея – убедеността в безграничността на словото.
1996 година се приема като годината на масовия „жълт роман”. Предсказват се апокалиптичните картини , говори , че всички вървим към дъното и копаем дупки. Такива романи пишат Христо Калчев, Чавдар Михов, Донка Петрунова. За този роман с говори като за политически трилър. Друга особеност е развихрянето на еротичното въображение, което не надхвърля сексуалното начало. Не е философско,  а е цинично писане. Димитър Бочев пише ”Синеокият слепец”, еротика се долавя в текстовете на Емилия Дворянова и Райна Маркова.
През 90-те години има интерес към фигурата на новобогаташа, това е фигура с почти митологично минало. Богаташките образи се криминализират през 90- те години, но богатството не идва заради лични качества и работа /както при Борис Морев/, а с участие в престъпни групи – Христо Калчев пише за това.
След 2000 година има силни женски дебюти в романистиката – Теодора Димова, мария Станкова, Елена Алескиева – „Рицарят, дяволът и смъртта”, Евгения Иванова, Виргиния Захариева.
Теодора Димова – дъщеря на Димитър Димов пише своя роман „Емине” . Той е специфичен, има кръгова композиция, започва с края на фабулата и причините за събитията, и се връща към началото . Настоява да бъде четен като алегорична картина на човешкото битие, кодирано в образа  на главната героиня Яна Елинда или Емине. Екзотика на имената – те се свързват с различни модели на културното преживяване на главната героиня. Това е роман за невъзможнте човешки отношения , поглед за връзката между родители и деца , между съпруг и съпруга. Ако е възможно да има някакви връзки между хората, а не разминавания, то те се случват само в гранични състояния на личността – болест, бълнувания , сън.
Човекът страда от собствената си непостижимост, част е от различни светове, които обитава, но те са неговата мрежа и затвор.
„Майките” роман от 2006 година – анализира се поведението на група деца, които убиват своята учителка. Чрез поведенето на децата се прицелва в психиката на техните майки и баби. Невъзможното майчинство е следствие от прекомерните очаквания на обществото към човека. Не може да се постигне идеалното майчинство. Липсващата майка е самовглъбена , концентрирана върху самата себе си, за нея детето е бреме, изпитание, с което майката не може да се справи. Децата са еднакво зависими и подвластни на майките си, искат да им угодят всячески, искат да си спечелят липсващата обич. Те са мили, добри, грижовни, отлични ученици, поемат повече отговорности, отколкото могат на тяхната възраст. Разочарованието им от майката е тяхното бяхство от семейната реалност към един образ – идеал – тяхната учителка Явора. Това е и техният капан – те я идеализират, защото копнеят за разбирането, което родните им майки не им дават. За тах  учителката е спасителка. И тя е деформирана майка, в началото ги приема около себе си, но злоупотребява с доверието им , децата стават зависими от нея.Явора ги превръща в свои нарцистични копия и когато иска да ги напусне, децата чувствайки се предадени я убиват. Те убиват идеализирания заместител на майките си и от жертви се превръщат в палачи на изкривеното и деформираното. В този акт прозира потиснатата им омраза към собствените им майки. Теодора Димова пише романа си „Адриана” като продължение на „Роман без заглавие” на Димитър Димов. Различни са повествувателните им почерци. „Адриана” е обяснение в любов от дъщерята към бащата. Тя стъпва върху мотивно ядро, върху което се полага основата на романа на бащата.
1. Първият мотив е за презрението към семейството и родителите.
2. Вторият мотив е за отказа да се изживее тръпката на майчинството.
3. Третият – Героинята е чужденец сред своите.
4. Животът е блудкав филм.
5. Обедняването  на душата, което води до нейната смърт.
На мястото на вездесъщия разказвач(Д.Димов) има усложнена система от разкавачи – постмодернизъм. Гласовете в „Aдриана” сглобяват нейната изповед. Това  не е типичен роман за конкретна Димова героиня, а е роман за синдрома на болестта Адриана – самоизпепеляването, самиразрушаването. Драстичната разлика идва от там, че според Димитър Димов не може да има никакво спасение за неговите осидени души, не може да има пречистване и прошка, а дъщерята избира като основа на повествуването именно този път на спасението. Това, с което Теодора Димова избира да дари своята героиня е правото да умира в любов, да бъде обичана и да остави след себе си любов, но само след  като преживее разкаянието. Адриана не е дописване на романа на Димитър Димов. Този роман предлага друга ценностна алтернатива, страшният съд при нея предполага не само наказание, а  и възкресение след страшния съд.
Елена Алексиева – „Рицарят, дяволът и смъртта”-  2007 г. . Този роман се насочва към тъмното начало в човешката психика. Има психологически текстове. Романът осмисля любовта по нов начин. Тя е граница, която разделя човешкото начало на две. От една страна е навикът, комфортът и рутината и удоволстивето от един равен житейски път. От друга страна – потребността да си необикновен, да надхвърлиш себе си и да потъваш в страстта. Вечният комфликт е между рицаря на обикновените добродетели и дяволът  на изкушението, но не простото изкушение, а това да си различен , да се откажеш от равномерния път. Винаги идва смъртта и побеждава всички илюзии за добро и зло, за нормално и необикновено.
В другите си текстове „ Тя е тук” роман от 2009 година се появяват други въпроси – можем ли да живеем на чисто,  ако до този момент сме живели в лъжа?
Доколко може да се гради бъдеще, като се унищожава миналото и настоящето на други хора?
Проблемът за свободата – всеки ли е свободен да бъде друг, какъвто си иска и каква е цената за такава свобода, и къде изобщо се срещат свобода, морал  и отговорност. Въпросът е дколко сме свободни в изборите които правим.
Евгения Иванова пише един роман за историята , прави модерен прочит в романа „Фото Стоянович” 2007 година. В него се преплитат модели на класическото романово строене от 50-те години и постмоденото писане.
Виргиния Захариева – „Девет зайци” 2008 г – роман за границите на познанието за нас самите и за нашите страхове. Интересно е, че този роман е придружен с готварска книга с рецептите на героинята. Авторката е психоаналитик.
Най – мощната група текстове  осмислящи спохата на социализма излиза след 2000 година.
Ружа Лазарова – „Мавзолей”
Димитър Шумналиев – „Соцроман”
Людмила Филипова – „Анатомия на илюзиите”
Владислав Тодоров  – „Дзифт”
Георги Тенев – „Партиен дом”
Александър Секулов – „История на минималната съпротива”
Владимир Левчев – „2084”
Христо Карастоянов – „Паякът”,
Владо Даверов - ”Прам тайм” - романът му има амбиция да  е продължение на романа му „Вчера”
Всички те анализират комунистическата машина, която е положена върху системата на контрола и надзора на духовното израждане на хората независимо дали те са задвижвали тази машина или са били срещу нея. И как се оцелява и на каква цена във време на разпад на ценности и контрол. Открива се главната опора – любовта , само в нея има смисъл и само тя гарантира човешкото съществуване.

ВИЖТЕ СЪЩО:

Развитие на разказа след 1944 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар