Loading

СЛОВО ЗА ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ

 Васил Попов

Дали го познаваме този едър мъжага и ловец, воин и състезател? Дълги години, десетилетия рекламните списания, интервютата, преждевременните некролози, клюките и сензациите се храниха от него. Ръфаха и глозгаха като акули този „улов на века”, а той сам трябваше да докара до брега скелета на своята голяма риба - изяден, но непобеден.
Сега го ръфат неговите подражатели - университетските преподаватели, автори на хрисими томчета, нивелирана проза, критици. Джон Томпсън, Венс Бурджейли, Стенли Едгар Хаймън, Робърт Емет Лонг, Лесли Фидлър, Дуайт Макдоналд - и колко още други - се надпреварват в отрицанието. След като подобно на тайфун Хемингуей бе минал по литературните крайбрежия и архипелази и бе ударил с тропическа сила въображението и съзнанието на поколения литератори, според някои от тях отдавна вече е стихнал.
Ние можем да си позволим да преминем покрай приживе издигнатите пирамиди на Хемингуей, да стъпчем или прескочим овехтелите хартии на рекламата, все още разнасяни от случайни ветрове, и да достигнем онзи хоризонт, който беше негова действителност и негова мечта. Там мъжагата, ловецът, любовникът, воинът и състезателят се претопява в няколко тома, от които всеки от нас спокойно може да си съгради един малък, непреходен паметник на писателя, много приличен на този, който са му издигнали простите кубински рибари в селцето Кохимар.
Казваме малък, не защото подценяваме величината, а защото се касае за паметник на паметта. На онова почитание и духовна нужда, тъй свързани с всекидневието на съвременния човек, който без тях би осиротял и обеднял. А Ърнест Хемингуей отдавна е завоювал доверието на човека именно в неговия всекидневен мир. Странно, нали - авторът на изключителните съдби и всекидневие. Да, защото той превръщаше изключителното във всекидневно и го поднасяше на човека пестеливо и ярко. Неговите драми - независимо дали са се побрали във формата на романа, или на разказа, независимо от това дали разказват за лов на пъстърва, за раждане в индианско селище, за испанската гражданска война, или за една корида, за война или лов, за любовен екстаз или любовно разочарование, за риболов или битка - винаги са били и ще бъдат изповеди за човека и пред човека. Изповеди, извлечени от смъртта, винаги от смъртта, от нищото, от унищожението, от провала и поражението и винаги страстно увличащи към живот, към всичко, към нови надежди, към бясна потребност от изправяне на крака, към нов път, към нов опит за победа.
Литературата рядко е виждала такъв Сизиф на надеждата, който винаги сам е търсил своите изключителни изпитания и проверки и след всеки провал , след всяко разочарование да се е възправял наново. Причислен още в младини от маститата литераторка Гертруд Щайн към едно „загубено поколение”, той никога не остана в него. На това поколение му беше достатъчна само Първата световна война с нейната безсмислена касапница, за да се загуби. Напротив, Ърнест Хемингуей тепърва щеше да се търси и участва във всички следващи сражения, битки и войни, за да се намери. Той се нареди на страната на Испанската република и воюва за нея, той влезе в редиците на антифашистите и се бори срещу кафявата чума, той се обяви срещу корейската война и като американец се срамуваше от нея. Във всяка война той се намесваше отново и отново в името на човека и за човека и оставяше документ след документ за своето ангажирано и посветено участие. Тези документи от най-висок литературен ранг - независимо дали са обикновена кореспонденция, разказ, повест или роман - трасират неговия жизнен път, осеян с куршуми, с кръв на убити животни, с викове на тореадори и изпуснати женски кърпички. Заради тях - документите на своето писателско верую - той бе подлагал душата си на всякакви изпитания, а тялото си - на ранявания и катастрофи. Още през юни 1918 година в една миланска болница изваждат от тялото му само 28 от 227-те железни парчета, още тогава загубва капачката на коляното си, за да губи след това зрение, здраве, за да чупи костите си, за да се блъска с автомобили, за да пада от самолети.
Но и това може да се забрави. За читателя не е важно, когато чете твоята книга, дали си бил гладен, дали си имал любовно разочарование, дали си глух, сляп, ням, дали си горял в падащ самолет. За него са важни крилете на Икар, с които той ще полети над човешкото съществуване и най-много над своето собствено човешко съществуване, и ще кръжи дотогава, докато намери сред тъмните непрогледни облаци светлината на надеждата. А Ърнест Хемингуей предостави тези криле на всекиго, който разгърне страниците на неговите книги, ослепителни със своята искряща белота, чисти и готови за всеки порив и за всеки полет. Ник Адамс, Фредерик Хенри, Джейк Барнс, Хари Морган, Робърт Джордан, полковник Кантуел и старият Сантияго, наредени един до друг от раждането до смъртта, ще прикрепят тези криле на раменете му, ще го отърсят от праха на временното и ще ги надуят с живия си дъх за полет. А какво ще види и какво ще изпита онзи, който полети с хемингуеевските крила?
Той ще премине през яденето, през алкохола, през любовта, през бикоборството, през сраженията, през войните и битките, през лова и риболова, през екстаза и разочарованията, през победата и поражението. Ще повтори живота на Хемингуей и живота на неговите герои с всичките им криволици и въздигания, ще повтори епохите на двадесетия век в екота на битките, за да разбере, че се е научил да лети. И да прелита над покрусата и отчаянието, над мрачните пожарища на егоизма и буржоазността, над безсмислието на смъртта и грозотата на пораженията.
Други ще тълкуват дали писателят се е учил от Толстой и Флобер на удивителната способност да рисува физическите действия на човека и доколкото неговият лаконизъм е плод на спартански труд, прав пред писмената маса. За нас, тия, които посягаме към плодовете на градината, тези неща остават извън нейната ограда. Вратата е отворена, крилете са прибрани до тялото, ние пристъпваме, земни и доверчиви, сред онези пътеки, утъпкани с едни твърде големи мъжки стъпала, номер 46. Чува се пукот на винчестери и мечкоубийци, на томсъни и базуки, пръскат се осколочни снаряди. Смъртта шества в градината, но за нас тя не съществува. Ние ще берем спокойно нейните плодове, тъй грижливо и страстно събирани шест десетилетия от този мъж, познал безкрайната самота и безкрайната радост на удовлетвореното признание, на изпълнения дълг. И когато стигнем до онези стълби, в чието подножие в ранната утрин на 2 юли 1961 година същият този мъж бе срещнал най-после смъртта в очите на своята ловна пушка, ще си спомним, че той е роден на 21 юли в Оук Парк, Илиной. Оук Парк, Илиной и Кечъм, Айдахо са се слели завинаги в една точка.
И тогава може би трябва да си спомним и думите на Уилям Фолкнър: „Един от най-храбрите и най-добрите, от най-строгите в своите принципи, от най-безпощадните към себе си майстори, непоколебим в предаността си към своята работа, която се заключаваше в това, да улови и за миг да запечата гротескната игра на човешките същества, въвлечени в комедията и трагедията на живота. За ония малцина, които го познаваха добре, той беше човек почти толкова крепък, колкото са крепки и неговите книги. Той не умря…”
И наистина старецът от Сантяго не е умрял. Той пак събира изпочупените и обгорели крила на Икар и отново поглежда към висините.

Няма коментари:

Публикуване на коментар