Явлението Бенковски

Той се включва в българските революционни борби в последния исторически момент, в 12 без 5. Разбутва утвърдените авторитети. Думите и делата му мачкат самочувствието на “врелите и кипели” бунтовници, отдавна отдадени на делото. Той, дошлият вчера, започва да ги поучава и наставлява! И дори си присвоява правото да ръководи. Обидно наистина!
Дали затова и до днес като стена го огражда странно полумълчание?
Обаче Бенковски е изумително явление в нашата история! Не може да бъде подритнат като камъче в крайпътната канавка на времето, защото той е канара. Нещичко му е признато в заслуга към България. То е кратко – “един от водачите на Априлското въстание, ръководител на Четвърти революционен окръг, предводител на Хвърковатата чета”.
Скромничко.
Той е много повече от това.
Бенковски е единственият от апостолите, който подхваща с размах реални организационни действия. Знаел е какво трябва да направи и как да го направи, за да вдигне въстанието. Кога, къде и как е натрупал своя житейски опит – не мога накратко да изложа тук. На тези обстоятелства е посветен романът ми “Медальонът”, подплатен с твърде много достоверност. Тук просто ще посоча общоизвестната истина, че само където е действал Бенковски, е имало наистина всенародно въстание.
Безспорно е, че Левски търпеливо години преди това е градил комитетите в цялата страна. Апостолите на Априлското въстание са активизирали тъкмо тези комитети и са пристъпили към ускорена подготовка на въстанието. Без основата, положена от Левски, Бенковски едва ли е щял да постигне нещо. Но комитети е имало по цялата българска територия, а истинско въстание избухва само в Четвърти революционен окръг. Нека да си припомним – Левски е пропагандирал тъкмо всенароден бунт. Но и в Търновски революционен окръг, и в Сливенски се връщат към остарялата четническа тактика – сражения в планините, а селищата не въстават. Във Врачански окръг няма и чети.
В учебниците по история надълго и нашироко се разправя и за едните, и за другите, и каква подготовка били направили, а не се казва ясно и точно, че само Бенковски е вдигнал истинско въстание. Подреждат го между другите, но някак си по-встрани. И той – герой, ама по-особен... А всъщност той стърчи над тях като гигант и на него дължим свободата си.
Без него днес едва ли щеше да има свободна България.
Пак Иван Хаджийски заявява:
“...Ние не само нямаме пълна животопис на този, без когото нямаше да видим свобода на 1878 г., но нямаме и цялостна оценка за неговата личност и дело.”
И аз съвсем убедено се присъединявам към това твърдение. Убедена съм, че без Бенковски българските земи щяха да си останат неизвестно докога в рамките на Турция, може би и до днес.
Азбучна истина е, че зверски потушеното Априлско въстание се е превърнало в най-успешното ни всенародно усилие за освобождение. То разтърсило с трагизма си духовете на континента и довело до Руско-Турската война и до това България отново да се появи върху картата на Европа.
В началото на тази поредица от събития стои именно делото на пренебрегвания Бенковски.
Най-пренебрегван обаче до днес си остава държавникът Бенковски. Въстаниците установяват своя българска власт на обширна територия от Средна гора до Родопите. И още от първия ден Бенковски започва да гради държавност в нея с всичките ù характеристики – парламент, армия, правителство, знаме, държавен печат. В този смисъл Бенковски е първият държавен глава на възродената след петстотин години България, макар и просъществувала само десет дни. И е крайно време да получи нашето признание и почести именно като държавен глава.
Той създава армията на освободената държава с трите ù рода войски – пехота, кавалерия, артилерия. Организира структурата ù, военната подготовка. Погрижва се да облече в униформи поне командирите, а бойците имат калпак и позлатено лъвче. Дава собствен облик на въстаническата конница, като отрязва наполовина опашките на конете. Захарий Стоянов за мен беше неизчерпаем извор на информация, а той разказва ето това за Бенковски:
“...В един правилник, съставен само от него, се означаваха длъжностите на стотниците, десетниците, икономите, куриерите и пр., той беше изложил в няколко параграфа и дисциплината. В един от тях се говореше по кой начин трябва да стават поздравленията между високите и ниските чинове, кой има право да си подава ръката на войводата и кой не.”
Не ми се иска да досаждам с толкова цитати, но смятам, че е много важно тъкмо с думите на съратниците му да докажа и следващите си твърдения, които на някого може да се сторят преувеличени.
Бенковски създава държавните символи – знаме, герб, ритуали.
Отново Захарий Стоянов:
“...Над къщата се развяваше голямото панагюрско знаме. То показваше, че тук се намира върховният глава на страната! На другия ден, когато оставихме Панагюрище, т.е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че знамето трябва да се смъкне. ”
“... Бенковски свика панагюрските златари, на които даде 50 рубли екатеринки да му обковат саблята и да направят голям печат – държавен!”
“... Соколов беше наредил пред окопите своята чета, почетно застана пред войводата и му рапортира за състоянието на града. Панагюрци сочеха с пръст и се чудеха как така скоро се наредиха тия царски работи!”
На свиканото в Оборище народно събрание (наречено в “Записките” на Захарий Стоянов ”Велико”), депутатите полагат клетва като днешните. Бенковски изисква от тях да упълномощят ръководителите, които в началото са военно командване, а замисълът му е след това да се превърнат в гражданско правителство.
Бенковски създава образа на свободната българска държава – показва пред народа как изглежда българската власт. Следващите думи са на Иван Хаджийски:
“...Възбуденото въображение искаше видимост на новото положение. И Бенковски им я даде: с церемонията по освещаване на знамето, с внушителните манифестации, с похода на Хвърковатата чета и с всички онези похвати, които въодушевяваха... ”
Аз нямам претенцията, че правя научно откритие. Тук, а и в романа си, не казвам нищо, което да не е известно вече на историците. Затова си послужих с толкова много цитати.
Не е новост и това, че ги обобщих и изговорих толкова ясно и категорично. Много преди мен ги е огласил Иван Хаджийски, но е останал нечут. Защо ли?
Разбираемо е защо следосвобожденската ни историография е подминала тези факти. Държавата, на чието (въз)раждане са бабували европейските императори, не е можела да не бъде монархия. Не е можело летописците на монархията да възхваляват един републиканец, оглавил кратко просъществувалата свободна България именно като република. Ето затова са неглижирали всички тези въздигащи го обстоятелства, а са преекспонирали авантюристичните моменти от младежките години на Бенковски. За тогавашната придворна историография е разбираемо. Разбираемо е може би и за историците от времето на социализма, които трябваше да възхваляват значимостта на народните маси, а не на индивида.
Но и този период отмина и е време най-после за честна и обективна оценка. Нека се запитаме – трябва ли да продължаваме да представяме образа на Бенковски в старото криво огледало? Ще продължим ли да премълчаваме неговото величие? Затова се почувствах предизвикана да разкажа живота му в романа си “Медальонът”.
Не звучи гръмко, когато казваме, че Левски е велик стратег и организатор. Защо думата “велик”, изречена за Бенковски, да звучи гръмко? Та очевидно ясно е, че на Бенковски дължим не по-малко! Всичко, замислено и подготвено от Левски, той го е осъществил на практика. Вдигнал е въстанието, което би вдигнал и Левски, по начина, по който Левски е щял да го направи, ако не е бил заловен. Затова Георги Бенковски заслужава не по-малка признателност. Нашата днешна признателност – макар и цели 137 години след грандиозното му дело и гибелта му.
По-добре късно, отколкото никога!
Той наистина е изумително явление. Много по-изумителна е нашата продължаваща във времето неблагодарност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар