ОТПРАВНА ТОЧКА

Людмила Башко

превод: Георги Ангелов

Учените също спорят.
«Естествената форма на човешката реч е прозата» – писал изтъкнатият теоретик на стиха Б. В. Томашевски. Това е разпространена гледна точка – прозата е първична, а поезията е изкуствена надстройка.

Не по-малко известният учен Ю. М. Лотман твърдял обратното. Разговорната реч, според него, от самото си възникване се съчетавала с песните, баенето, заклинанията. Именно на основата на фолклора възникнала «класическата поезия», на базата на която се формирала художествената проза. Руската поезия в древността била неотделима от музиката. Освен народното творчество, предаващо се от уста на уста, съществувала и писмената псалтирна поезия. Духовната поезия принципно се използвала от гръцките песнопения и размери, за да се подчертае разликата й от светския руски език. В основата й лежало само подреждането на сричките (силабика). Но ако в гръцкия език смисълът на думите се различава в зависимост от дължината на звуковете, в руския, както и в немския – принципът е друг, свързан с ударенията (тоника).

1735 година може да се счита рождена за нашата традиционна поезия. В. Тредиаковски издал книгата си «Нов и кратък способ за съчиняване на руски стихове». Енциклопедически образован, той обединил многобройни източници:
- Броенето в стъпки – от античната метрика;
- Принципът на редуване на ударени и неударени срички – от немската поезия;
- Задължителността на римата – от френската поезия;
- Ритъмът се основавал на руските песни.

Този труд бил високо оценен от Михаил Ломоносов, който отбелязал, че «отдавна трябваше да се съчиняват стихове по правилата на родния език.» В 1739 г. Ломоносов написал «Писмо за правилата на руското стихотворство», «Граматика», където посочил примери за «правилни» стихове:
- ямб (ИвАн)
- хорей (ВАня)
- дактил (ВАнечка)
- анапест (ЙоАнн).
С времето се появили: амфибрахий (ВанЮша), акцентен стих, свободен стих и др. Възможно ли е, научавайки теория на литературата, да станем поети?

Тредиаковски буквално боготворял правилата, което превръщало стиховете му в пародии на самите себе си. Ломоносов – великият учен – писал стихове не толкова от свое име, колкото от името на Академията на науките, което често ги правело излишно високопарни. Затова в реформата на руското стихосложение е много важно името на третия от участниците – Сумароков. Сумароков, знаейки правилата, ги нарушавал с лекота. Той въвел пропускането на смисловото ударение (пирихий). Не се стеснявал от епиграмата, от песните:
Летете, мои въздишки, към онази
която обичам.
И горестта ми опишете, кажете й
как търпя.
Това предизвиквало гнева на Тредиаковски и Ломоносов. Между тях тримата така и не се създало единство, а полемиките им за поезията понякога стигали до ръкопашен бой.

Именно езикът на вдъхновено реещия се в облаците Сумароков предчувства поетичната вселена на Пушкин. Но и значението на другите реформатори не трябва да се подценява. Та нали нарушаването на нормите в езика може да съществува само на фона на представите за задължителността на тези норми.

11.10.2008