„Иван Кондарев”: преоткриване отвътре

Изследването на Радка Пенчева
притежава едно основно качество: че
активно спомага за развенчаването на
едно предубеждение – предубеждението,
че „Иван Кондарев” е комунистическа и
конюнктурна творба.
Разбира се, сериозната литературна наука
отдавна чете „Иван Кондарев” преди
всичко като историко-философски и
народопсихологически роман, като книга
за българската национална съдба (Румяна
Йовева, Иван Сарандев, Светлозар Игов,
Ирма Димитрова и др.). Но от появата
на романа та до днес не е изгубило своята
актуалност и едно друго схващане – за
неговата идеологическа конюнктурност,
независимо как е оценявана тя. Схващане,
което продължава да има своите убедени
привърженици дори сред литераторите,
но още повече на равнището на една
широка, масова представа за романа.
(Дори в наскоро издадения сборник
със спомени за Ем. Станев редица от
авторите признават разочарованието си
от писателя, когато се захванал с тази
книга.)
Всъщност един политически непредубеден
прочит на романа показва колко различен
в идейно отношение е той от всичко,
писано по това време за събитията от
1923 г., както изобщо и от цялата онази
епическа продукция на 50-те години,
имаща за предмет „революционното
минало на Партията”. Ако романът е
„комунистически”, то е само доколкото
тази идеология действително е
определяща за онази особено трагична
– и възлова за българския ХХ век – епоха,
с която романът се занимава; и най-
вече – определяща нейния трагизъм. (И
заедно с това романът е успешен опит
за идеологически синтез на европейския
ХХ век изобщо – не по-малко трагичен.)
Но това в никакъв случай не е роман,
комунистически в онзи смисъл, който е
обичаен за една друга епоха – епохата на
неговото написване.
Заслугата на Р. Пенчева е, че като
реставрира предисторията, генеалогията
и целия процес на създаването на романа
(именно създаването като мащабен идеен
процес), доказва цялата неоснователност
на всички обвинения в идеологически
колаборационизъм.
Изследването прецизно възстановява
широкия социополитически и исторически
контекст на събитията, послужили
за основа на фабулното действие,
както и прототипите на основните
персонажи. Прави го не изобщо, не по
принцип, а на базата на автентичен
изворов материал, съхранен в архива
на писателя – материал, който ако не
винаги е пряко вграден в романа, то при
всички случаи е послужил като естествен
инкубатор за възникването му. Така,
„през” погледа на писателя и на самия
роман, изследването „пътем” опровергава
една масова представа за историята,
дълго време обект на идеологически
манипулации. Двете въстания от 1923 г.,
които са историческият фон на романа
– Юнското и Септемврийското – са
представени в истинската им същност
като неотделима сплав от анархизъм
и комунизъм. Реставраторските
усилия на авторката аргументират
със силата на документа онази твърде
различна представа за „първото в света
антифашистко въстание”, която
романът произвежда – различна от
официално налаганата от идеологията.
Но така, по един непряк начин, са
реабилитирани и чисто художествените
достойнства на самия роман, който
винаги е бил обект на едно обвинение.
Ако пластичните му достойнства са
неоспорими, то образът на протагониста
неизменно поражда резерви. С моралния
си нихилизъм, стигащ до цинизъм,
главният „положителен” герой Иван
Кондарев, оказва се, съвсем не е
несполучен образ, както обикновено
се смята. Тезата на несполучеността
на протагониста (за разлика от герои
като Костадин, Анастаси, Кольо
Рачиков) е всъщност рудимент на
идеологическата интерпретация,
изхождаща от предпоставката, че щом
героят е „комунист”, той задължително
трябва да е една приятна и симпатична
личност. Напротив, Кондарев е точно
такъв, какъвто е бил търсен от автора,
за да постигне целта си – да се разобличи
истинската същност на официозната
идеология. Пък и на всяка идеология
изобщо. А огледално противоположната
еднаквост на комуниста Кондарев и
фашиста Христакиев пробужда аналогии,
твърде различни от очакваното през
50-те и 60-те години, когато се появява
романът.
От друга страна, като реабилитира
– в чисто исторически план – силния
анархистки елемент в лявата идеология
на епохата, изследването прави косвено
и един радикален пре-прочит на романа
(и това, мисля, е една от главните
му заслуги). От тази гледна точка
„Иван Кондарев” се оказва не толкова
„комунистически” роман, а по-скоро
роман за българския анархизъм – за
анархизма като конкретна политическа
реалност, но още повече като състояние
на българския дух. Онова мрачно и сияйно
състояние на духа, чиито корени водят
дълбоко назад, към поп Богомил. И напред
– към „Антихрист”.
Проникването в лабораторията на
писателя, запознаването отблизо с
ползваните източници, с реалните
прототипове на образите, с работните
планове и конспекти – цялата тази
работа, свършена от Радка Пенчева,
разкрива мащабните амбиции на Ем.
Станев да създаде роман, зад чиято
политическа актуалност се разкриват
бездните на националната психология,
на онова колективно несъзнавано,
моделирало, пък и саму продукт на нещо,
което с повече патос можем да наречем
историческа съдба. Неслучайно след
„Иван Кондарев” ще дойдат „Сибин”,
„Тихик и Назарий”, „Антихрист”. Това
дълбаене назад и надолу стига и до пряко
навлизане в „душата” на българския
народ с откровени до жестокост
характеристики (които, естествено, не
са намерили място в текста на романа,
но изследователката цитира); или пък
косвено, чрез фолклора (на което също е
отделено подобаващо внимание).
Стореното от Р. Пенчева дава особено
силни аргументи в подкрепа на романа:
„Иван Кондарев” не само е един от най-
добрите български романи, но е един от
най-българските романи в онзи смисъл,
в който са български творби нато
„Под игото” и „Записки по българските
въстания” – като книги за националната
ни съдба. Стойност, надхвърляща далеч
чисто пластичните му достойнства,
чисто естетическата достатъчност на
литературата.
Освен че е блестяща битова и
психологическа проза, романът
асимилира и художествено
разиграва националнофилософски и
националнопсихологически теории (тук
е целият дебат от 30-те години: Янко
Янев, Петър Мутафчиев, Спиридон
Казанджиев, Найден Шейтанов). Сложно
асимилирани в художествената тъкан са
и върхови пертурбации на националния
дух в навечерието на епохата (поезията
на Яворов и Дебелянов), фундаментални
мемоарни документи (книгата „Ляво
поколение” на Ив. Мешеков). На различни
дълбочини в структурата на романа се
разпознават като прототипове фигурите
на Гео Милев, Д. Дебелянов, Ив. Минков,
Ив. Мешеков, на анархисти като Петър
Мазнев, Георги Шейтанов, Мариола
Сиракова… Заслугата на изследването
на Р. Пенчева е, че придава видимост и
основателност на всички догадки от
този род, правени до този момент малко
„на сляпо” от критиците. Тази видимост
е в някаква степен дори буквална, тъй
като книгата е снабдена с приложение
от снимков и документален материал
(но можем да имаме сериозни претенции
към издателството относно начина и
качеството на поднасянето му).
В заключение можем да обобщим: на
базата на съхранения авторов архив
Радка Пенчева осъществява един много
ползотворен и стимулиращ прочит
на романа през историята, за да
разкрие как романът със средствата
на художествената литература
проницателно осмисля историческите
събития. И което е особено важно
– освобождава този диалог между
историческо и литературно от
идеологическите изкривявания, от
манипулативните му интерпретации
както в сферите на историческото,
така и в сферите на литературното.
Без да заема страната нито на тези,
които не разбират романа, като
накога го обявяваха за недостатъчно
ангажиран партийно, нито на
другите, които по същия начин днес
не го разбират, като го обявяват за
колаборационистки по отношение на
конюнктурата от 50-те–60-те години
на миналия век, изследователката
просто и аргументирано доказва
неговата освободена от идеология
коректност към историческата истина
такава, каквато тя е: „Факт е – пише
авторката, – […] че в романа събитията
са описани почтено от гледна точка
на историческата истина” и с това
той е пример за това, как „понякога
художествената литература може да
изпревари историческата в разкриването
и оценката на историческите факти,
събития и процеси”.
И не на последно място, заедно с богатия
документален материал, Р. Пенчева
прави достояние на читателите и ред
брилянтни в художествено отношение
страници, останали в архива на писателя
и недостъпни за почитателите на
таланта му, пък и за специалистите
(например великолепния портрет на
Мариола Сиракова; можем само да
съжаляваме, че той е останал неизползван
под една или друга форма в самия роман).
Истина е, че всяка истинска
интерпретация завинаги променя
творбата, за която се отнася. Но тази
истина е особено валидна за изследване
като това – след него романът „Иван
Кондарев” просто няма как повече да
остане същият за изследователите.
Защото преинтерпретацията на романа,
която то предлага, не му е вменена
„отвън”; тя извира откъм собствената
сърцевина на творбата, откъм
същностните й основания.

ПЛАМЕН АНТОВ

Радка Пенчева. Творческият архив на
Емилиян Станев и историческите му
визии в романа „Иван Кондарев”. С.,
ИК ЛИК, 2009.