Loading

Издадена е христоматия със забранени произведения през комунизма

Център "Хана Аренд" издаде христоматия по литература за 12-и клас със забранени произведения през комунизма. Учебното помагало ще бъде предложено за одобрение на Министерството на образованието и науката като избираем предмет, каза на пресконференция днес Васил Къдринов - един от инициаторите на проекта.

В христоматията са включени произведения на Георги Марков, Георги Заркин, Йосиф Петров, Петко Огойски, Трифон Кунев, Пенко Керемидчиев, Йордан Русков, Коста Георгиев - Босяк, Атанас Райков, Герчо Джамбазов, Блага Димитрова, Радой Ралин, Змей Горянин, Мехмед Карахюсеинов и Димитър Инкьов.

"Българската младеж има право да знае истината за националната ни история и литература и да чете "Задочни репортажи за България", "Записки на българските страдания", "Ботуш Каишев", "Ситни дребни камилчета"...", смятат от съставителите на учебното помагало. Според Къдринов най-добрият начин учениците да разберат комунистическата епоха е изучаването на литературата, а не само на историята.

Ако получат отказ от просветното министерство, съставителите ще започнат обиколка из страната, за да запознаят ученици и учители с христоматията, която се казва "Забранените писатели".

Къдринов заяви, че са избрани произведения, които са подходящи за последния гимназиален курс и могат да се изучават заедно с дисциплините "Свят и личност", "История" и "Литература". "Нека учителите имат свобода да преподават тези творци", каза още той и добави, че трябва да се върви и към въвеждането на някои произведения в задължителната програма.

На пресконференцията присъстваше и авторът Петко Огойски, чиито произведения са част от христоматията. "Виждаме, че в обществения, политическия, културния живот е пълно с деца на комунистите, които се образоваха в чужбина", посочи той и след това направи сравнение с бившия телевизионен водещ, а сега лидер на партията "България без цензура", Николай Бареков. По думите му, който владее медиите, който владее словото, той владее всичко и това трябва да престане.

Христоматията е безплатна и в хартиен, и в онлайн вариант -http://www.diktaturata.bg/images/PDF/hristomatia_final.pdf.Тя е финансирана от Европейския парламент, Фондация "Конрад Аденауер" и Центъра за европейски изследвания "Вилфрид Мартенс".

Гробът на Змей Горянин

Гробът на Змей Горянин, чието творчество след 9 септември 1944 г. комунистите направо изтриват. И все още чака да бъде оценено по достойнство. Преиздаденото е капка в морето.


Една-две присъди биха спрели селския фашизъм




Снимка БГНЕС

ИВАН БЕДРОВ
Жителите на Розово успяха да прогонят от селото си три сирийски семейства с малки деца, защото не искаха да живеят заедно с тях. Това породи вълна от възмущение в социалните мрежи и никаква реакция от страна на държавните институции. Колко страшно е това явление и докъде можем да стигнем като общество, ако не се противопоставим навреме? По тези въпроси потърсихме професора по културна антропология от Софийския университет Ивайло Дичев.
Проф. Дичев, различни думи чухме за случая в Розово – срам, дискриминация, фашизъм дори. Вие как го определяте?
Това е един провинциален селски фашизъм – много различен от този, който познаваме от Втората световна война, където става дума за големи градове. Тук става дума за една малка немодернизирана общност, която просто не иска да пуска чужди при себе си и която е свикнала да мисли, че нещата наоколо са нейни. Това е остатък от едни предкапиталистически форми на света, когато хората смятат, че улицата е тяхна и поставят бутилка с вода, за да си пазят място за колата. Или когато плесват едно въже през улицата, за да си простират гащите.
Тези хора приемат селото и държавата, където живеят, за тяхно място и вярват, че трябва да бъдат питани за всичко. Днес трябва да ги питаме дали да се засели едно семейство с напълно легални документи, утре ще искат да ги питаме дали да пускаме музика. Това е провинциална фашистка реакция на капсулиране и немодернизираност.
Тези хора казват пред камерите, че ги е страх и изглеждат искрени в това?
И мен ме е страх на улицата. Има разни хора, които не бих искал да са тук. Ако мога да ги махна, ще ги махна. В нашия блок има една жена, която психически не е добре и от време навреме вика – не ми е много приятно това. Ако беше времето на ранния Хитлер, може би щяха да дойдат да я приберат и да я махнат, за да не ни пречи.
Съжителството е трудно нещо и в колкото по-голям град живееш, все по-трудно става. Затова е цивилизацията, за да ни научи да живеем заедно. Тези хора, които видях по телевизора, те са също страшно неприятни. Аз не бих искал да живея до тях. Но ако ми се наложи, ще трябва някакси да се разбирам с тях. Ако си купя вила в това село, ще трябва да се разбирам с тях, понякога да си говоря с тях, да им нося ракия по празниците.
Съжителството е цивилизация. В момента българските медии се занимават с това да децивилизоват България. Доколкото сме стигнали някъде, сега се връщаме обратно. Нажежават се някакви примитивни страхове, ужаси и омрази. Цивилизацията не е естествено нещо, естественото е да се хванем за гушите, всеки да брани своя терен и да се опитва да се наложи над другите.
Медиите показват вече няколко подобни случая. Става дума за вълна или за отделни инциденти?
Разбира се, че има вълна. Парадоксално, тя започна някъде от времето, когато подписахме договора за присъединяване към Европейския съюз. Тогава се роди и „Атака“. Тогава обществото беше в успокоено и икономически добро състояние. Започнаха обаче медии, политици и псевдоинтелектуалци да нажежават ситуацията. Някакви обиди се появиха, някакви исторически глупости. Сега около бежанците се появиха някакви неща – че те са човекоядци, терористи, всички възможни неща, за да може да се вдигне тиража на някой вестник и да се гласува за някоя партия.
Получи се и ефектът на новата медийна ситуация, в която имаме умножаване на страховете и на ужасите по броя на потребителите на мрежата. Всеки може да пусне всякаква глупост и да повярва на всякаква идиотщина. Част от това са ужасите, които вървят около чужденците.
Има ли нещо липсващо в тази ситуация – висок глас, позиция на някой от властта, нещо липсва ли?
Липсва, разбира се. В последните десет години говорихме какво трябва да се прави с фашизоидните гласове. Трябва да разграничим хората от селото с техния битов фашизъм от различните търговци на страхове и патриотарски лозунги. Дали трябва да се санкционират подобни приказки или просто да се оставят да се изхабят. Дълго време много хора казваха съвсем либерално – а бе, остави ги да си поговорят малко, ще умрат. Но виждаме, че едното минава и идва друго още по-силно, после трето – още по-силно.
Демокрацията обаче не възниква стихийно по места. Като махнеш държавния център, като махнеш интелигенцията, като махнеш закона, всяка общност започва да се отдава на предмодерност и на децивилизоващи страсти. Липсва налагане на закона. Толерантността не възниква спонтанно – тя е прието законодателство, което след това се налага по места. Тези хора смятат, че пространството, в което живеят, е тяхно. То не е тяхно. Те си представят, че имат права над това пространство, което трябва да се регулира от националното законодателство.
Пак стигаме до въпроса Кой? Кой трябва да направи крачка напред и да каже, че така повече не може? Премиер, президент...
Първо сте вие журналистите и вие го казвате на висок глас. Но този, който трябва да действа, е правителството. Това е Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието – тук става дума за закон. Тук говорим за правова държава – едни хора имат права. Наемат една къща, започват да живеят в нея и толкова. Никой няма право да иска те да се махнат. Утре могат да дойдат съседите и да поискат да махнат мен или вас, да ни изселят. Правото не е демокрация, то се налага централно и не е въпрос на настроения, желания и страхове. Няма кой друг освен държавата да наложи правото – силно и решително.
Докъде може да стигне това? Да го чакаме да отшуми ли?
Чакахме, чакахме да отшуми, а то все повече зашумява. Тук трябва много решителна съпротива. Не съм юрист, за да кажа как точно, но приказките в това село биха могли да предизвикат съдебно преследване срещу някой от тези хора. Някой от тях може да бъде обвинен и осъден за разпалване на вражда. Понякога и журналистите в някои добре известни медии, и те раздухват подобни неща. Но когато няколко души отидат в затвора за раздухване на расова омраза, вероятно нещата ще се променят. Нашите фашисти са много по-боязливи от сръбските или руските и един-два решителни удара биха подействали добре.

Универсалният враг

Доц. д-р Чавдар Христов
ФЖМК
 Врагът, включително и универсалният, е неотделима и важна част от всяка стратегическа идея. В процеса на трансформирането ù в идеология и при поддържането на съответната система от вярвания той играе специфична роля на обединител – своеобразен социален клей на единство. Като следствие високата степен на идейна сплотеност на общността улеснява груповата ù доминация над другите общности. Около този механизъм, свързан със социално-психологическите особености на човешката агресия и поведение, е конструирана една от най-често използваните пропагандни комуникационни стратегии –дискредитирането и демонизирането на  образа на врага.
Ключови думи: пропаганда, стратегия, универсален враг, агресия, пропагандни техники
Агресия, враждебност, враг
През 1932 г. Лигата на нациите предлага на Алберт Айнщайн да проведе дискусия с избран от него водещ учен по най-важните проблеми на съвременността, която да бъде публично огласена. Айнщайн се съгласил и предложил темата да бъде обсъждане на причините за възникване на международни конфликти, все още под влияние на ужасяващите последици от Първата световна война. За целта се обърнал към Зигмунд Фройд, за да отговори на въпроса му, защо пропагандата е дотолкова успешна, че да подбуди хората към унищожителна война и дали те не притежават вътрешна потребност да мразят и убиват, която обикновено е скрита, но лесно се възбужда и раздухва до мощна колективна психоза.За Фройд до Първата световна война този проблем бил относително нов и той не придавал на агресивността особено значение. Но след масовото изтребление, изследвайки този феномен през 20-те години, той напълно се уверил в това, което подозирал известният физик. И отговорът му бил положетелен: да, хората наистина притежават инстинктивно влечение (drive) да изпитват ненавист и да унищожават, който е скрит в дълбините на човешката личност. (1) Човешката агресия в значителната си част е генетично предопределена и е инстинктивна по своя характер.
Както показват антропологичните изследвания, хората воюват помежду си от началото на своята история в резултат на вътрешновидовата конкуренция. Като социални същества  при тях сблъсъкът се осъществява не само на индивидуално, но и на групово (междуобщностно), равнище. Преобладаващ е стремежът към установяване на йерархични отношения и към доминация на една общност над друга, който в повечето случаи има за цел поддържане и засилване на властта и доминацията над другия. (2) Според дарвинизма именно тази конкурентна „борба” между най-близки родственици се явява движеща сила на еволюцията, което, прехвърлено на социална плоскост, означава и своеобразен механизъм за развитие на обществото. Разбира се, тук не става въпрос за каквато и да било апологетика на малтусианството, нито за изведените от него крайно негативни практики за регулиране на човешката популация. Затова е необходимо да се отбележи, че агресивният драйв не винаги води до неконтролируемо насилие и физическо унищожение, а по-скоро, а и по-често, се използва като инструмент за достигане на общозначими резултати от отделната личност или група.
Тенденцията да се отнасяме благосклонно към собствената си група и враждебно към другите общности е универсална за Homo Sapiens. В тази посока са всички негативни предразсъдъци и стереотипи за другия. Ориентацията към социално доминиране, свързана с междугруповите предразсъдъци, безспорно влияе върху използването на въоръжена сила и международните конфликти. (3) При всички положения обаче тази опасна враждебност не се проявява стихийно и неконтролируемо, въпреки някои изключения, а подлежи на регулиране под натиска на вътрешно- и междуобщностните нормативни отношения, които са основно насочени към установяване на съдружие и конформност, преследвайки проявите на агресия.
Социалната регулация и контрол върху агресията не означава нищо друго освен възможност да бъде управлявана като бъде пренасочвана по инструментален или емоционален път. (4) Конструирането и конкретизирането на образ на врага се явява именно онзи управленски инструменткойто позволява да се мобилизира обществената енергия (агресия) и да се насочи в една или друга посока. Изборът на посока може да впрегне тази обществена енергия, както към водене на унищожителни войни, каквито са примерите от изминалия ХХ век, така и към върхови достижения, с които човечеството може да се гордее.
В тази мобилизация участват няколко независими променливи: ценностите, които трябва да се защитават; врагът, който заплашва тези ценности; единството на общността, която трябва да защитава тези ценности, и, разбира се водачът, който призовава към „свещена” борба. (5)
Обикновено инструменталният начин за пренасочване на агресията, който е свързан с бъдещи облаги, лесно прераства в емоционален, който на свой ред и по правило протича автоматично, без замисляне, на подсъзнателно равнище. Независимо дали застрашените ценности и страховитият враг са реални или имагинерни, тяхното посочване предизвиква масово въодушевление, не рядко с измеренията на мощна колективна психоза. И колкото броят на хората е по-голям, толкова и въодушевлението е по-силно. Те излизат бързо извън ритъма на всекидневието, те са готови да се борят, за да изпълнят своя „свещен дълг”. Препятствията пред тях загубват своята непреодолимост, социалните забрани да се осакатява и убива себеподобни намаляват възпиращата си сила, всякакви разумни доводи или критика срещу действията, предизвикани от въодушевлението остават без внимание, защото рационалният анализ на ценностите може да се окаже, че те не само са неоснователни, но маловажни, дори позорни. Масовото въодушевление предизвиквасилна сплотяваща емоционална връзка вътре в групата и войнствена агресия спряма врага. (6)
Пропагандата използва силата на акумулирания медиен ефект, за да създаде трайни предразсъдъци и стереотипи спрямо другия, рефлектиращи във враждебни латентни нагласи. Посочването на застрашените ценности и врага, който ги заплашва, играе ролята на отключващ тези нагласи фактор, еднозначно трансформиращ враждебността в целенасочена агресивна реакция.Заплахата от враг поражда страх, който води до сплотяване на общността за защита, прояви на враждебност и агресивни действия. Именно заплахата от враг се явява закрепващ агресивното поведение фактор.
В значителна степен враждебните латентни нагласи спрямо другия, които се създават и поддържат от пропагандния инструментариум, имат идеологическа основа. На практика няма общност, която да не е обединена около определени идеи със стратегически измерения, каквито са например отделните религии и политически течения. Всяка една от тях има своите ценности, които се приемат от дадена общност за единствени и общовалидни. Съответно те са обект на защита от посегателство и приоритет за налагането им върху други общности.
Ето защо врагът, включително и универсалният, е неотделима и важна част от всяка стратегическа идея.(7) В процеса на трансформирането ù в идеология и при поддържането на съответната система от вярвания, той играе специфична роля на обединител – своеобразен социален клей на единство. Като следствие високата степен на идейна сплотеност на общността улеснява груповата ù доминация над другите общности. Около този механизъм е конструирана една от най-често използваните пропагандни комуникационни стратегии – дискредитирането и демонизирането на образа на врага. Тя се явява в сериозна подкрепа, както на доминирането на общността, така и на съответната идеология. И двете не биха могли да съществуват като стратегически направления без наличието на враг. Защото заплахата от временен или постоянен (универсален) враг мобилизира обществената енергия и я насочва в конкретна посока.
Изобретяването на универсалния враг
Особено показателен за дискредитиране и демонизиране образа на врага е примерът с „Протоколите на мъдреците от Цион”. Историята на тяхното фабрикуване е прекрасно описана в романа на Умберто Еко „Пражкото гробище”. (8) „Протоколите” за първи път са публикувани в Русия, през август -септември 1903 г. в Санктпетербургския вестник „Знамя”. Авторът им е известен с псевдонима си Сергей Нилус (Матей Головински). Счита се, че са написани по поръчка на началника на царската тайна полиция „Охранка” Пьотр Иванович Рачковски. Идеята му е да използва антисемитската им насоченост като сплотяващ елемент в руския национализъм. (9)
Фабрикуването и използването им следва сложната структура на стратегема (измама). На първоначалния етап се плагиатства политически памфлет срещу Наполеон III, написан от французина Морис Жул и публикуван през 1864 г. В „протоколите” императорът директно е заместен с евреите. След това са добавени франкмасоните като заемката е от френската сатира „Доказателства за конспирация”, разглеждаща ролята им във Френската революция. За истински автори са посочени еврейски религиозни водачи (мъдреци, старейшини, равини), които се събират на Първия световен ционистки конгрес в Базел, Швейцария, проведен през 1897 г., чиято цел била установяване на световно господство. Така общата идея е формулирана като конспирация между евреи и масони, чието невидимо правителство задкулисно ще управлява света. В „протоколите” с мистична риторика е изложен управленският им план, обхващащ всички сфери на обществено-икономическия живот. Не е пренебрегната и заплашителната им, терористична насоченост – включен е дори замисъл да бъдат използвани строящите се по онова време метрополитени за взривяване на столичните градове над тях.
След Октомврийската революция в Русия „протоколите” са забранени, но бързо се разпространяват в Европа. През 1920 г. лондонският вестник „Таймс” предизвиква сериозна дискусия, свързана с достоверността им. В Германия влизат като основа на книгата на нациста Алфред Розенберг „Протоколите на мъдреците от Цион и еврейската световна политика”, която с излизането си през 1923 г. се превръща в бестселър. Използвани са като аргумент и от Адолф Хитлер в „Моята борба”. В САЩ се публикуват като поредица от статии в близкия до Хенри Форд вестник “Dearborn Independent”, по-късно събрани в книга под надслов „Международното еврейство”. У нас са преведени и издадени за първи път през 1943 г., а след това в началото на този век.
„Протоколите на мъдреците от Цион” превръщат евреите и масоните в универсален враг. Те се използват за оправдание на антисемитските погроми в царска Русия, за нацисткия холокост и прочие подобни масови изтребления. Въпреки че след Втората световна война са твърдо определени като фалшификат, и до днес Протоколите се използват от неофашистките кръгове, а употребеният в тях език на омразата може да бъде открит в антиизраелската арабска пропаганда. Така например след терористичния акт срещу Световния търговски център в Ню Йорк през 2001 г. се появиха съобщения, че в деня на атаката 4 000 евреи не са отишли на работа. В това твърдение е използвана игра на думи (евреин и израелски гражданин) и статистическият факт, че в Ню Йорк живеят наистина толкова израелски граждани, но само няколко от тях са работили в Световния център. Всъщност не малка част от загиналите при терористичната атака са американски евреи. Въпреки това спорът продължава и до днес, което може да го потвърди всяка една справка в мрежата.
Фабрикуването на „Протоколите на мъдреците от Цион” е в пряка кореспонденция с християнския религиозен мит за „предателството на Юда”, подкрепен с подборката от четирите евангелия, включени в Новия Завет. (10) Именно този религиозен мит е в основата на негативния стереотип спрямо евреите, чийто емоционален заряд е успешно използван и надграден с внушенията от „протоколите”.
Евреинът като универсален враг, свързван със световни конспирации и задкулистно управление, продължава да поддържа относително стабилно равнище на антисемитизъм. Поредица от съвременни европейски изследвания в тази посока формулират тревожната теза за „юдеофобия” и „нов антисемитизъм”, като своеобразни разклонения на „ислямството и антиглобализма”. Антисемитското говорене не е чуждо и на българските медии. (11)
Християнската църква е с хилядолетен опит в пропагандата. Тя е първата, която масово разделя света на добър и лош, чрез персонажите на Бога и дявола, като последният е еманация на злото. Дяволът е универсалният враг, който в различните исторически епохи приема конкретен образ според актуалните нужди на църковната институция, но винаги е насочен срещу носителя на идеологическа заплаха. Тази практика успешно се прилага и от съвременната пропаганда като в повечето случаи религиозният ù корен е добре прикрит или не се осъзнава напълно.
Масоните винаги са представлявали сериозна заплаха срещу християнската църква поради гностичните си вярвания и потайността към която са се придържали, за да запазят идеологическата си свобода. Но тази потайност се е приемала преди всичко за конспирация, застрашаваща установената религиозна и светска власт. Неизвестността на намеренията им пораждала страх и враждебност, поради което те са били обявявани за сатанински тайни общества.
Превъплъщението на дявола в рогатия демон Бафомет е едно от основните обвинения на църквата срещу ордена на тамплиерите и по-късните тайни общества, родеещи се с тях. Бафомет е хермафродитна фигура с глава на козел, женски гърди и огромен фалос, пред която масоните се прекланяли. Всъщност името представлява френски (провансалски) превод на Мохамед и от тук обвинението за заговорничене на тамплиерите със силите на исляма срещу каузата на кръстоносците. (12)
Корените на този дебело покрит с праха на отминалите столетия подход за демонизиране образа на ислямския враг са ревитализирани след края на Студената война и повторното „покръстване” на Източна Европа. Американският „кръстоносен поход за универсални свободи” вече не е насочен срещу „червената болшевишка заплаха”, а срещу ислямския тероризъм. И по-скоро срещу ислямизма, който се определя като „най-необузданата и дългосрочна заплаха, с която са се сблъсквали Западът и обикновените мюсюлмани”.(13) Той е оприличен с нацизма и комунизма като изведените общи черти са идеята за външния враг, идеята за вътрешния враг сред мюсюлманите, антисемитизма и ключовата роля, определена на „ислямския авангард”, за реализацията на революционните цели на ислямисткото движение. Един наистина много застрашителен и опасен образ на универсалния, постоянно присъстващ враг, чийто идеологически характеристики са ясно очертани.
Без съмнение изобретяването на универсален враг е свързано с определена идеология (система от вярвания). За християнството това е евреинът (предателят-неверник), за комунизма – капиталистът (експлоататорът), за либерализма – комунистът (болшевикът), за интернационализма – националистът, за национализма – интернационалистът, за расизма – другата раса и т.н. Същевременно подобен универсален враг са и всички тайни общества (конспирации), защото тяхната неизвестна дейност представлява заплаха от заговори срещу властта и организацията.
Пропагандните техники
Пропагандата, като идеологически обвързана социална технология за масово убеждаващо въздействие, в многолетната си история е изработила ефективни техники за дискредитиране и демонизиране образа на врага. Една от любимите ù техники са историите за зверства. Те са предназначени да предизвикат омраза срещу врага и, намирайки безкритично основание, да сплотят общността в героична съпротива или безмилостна агресия. Още Папа Урбан II, организатор и вдъхновител на Първия кръстоносен поход, на церемонията в Клермон през 1095 г. пред насъбралото се множество легитимира войната срещу исляма с разказ за разрушените Божи храмове в Светите земи, за разпънати на кръст мъже и за насилени жени, които били подложени на неописуеми мъчения преди да бъдат умъртвени. Въздействието на неговата реч е подсилено с опрощение на всички грехове за онези, които тръгнат към Йерусалим срещу сарацините. Не е известно доколко ислямските жестокости са истина, но са документирани зверствата на рицари и селяни по пътя към Божи гроб – в масовите избивания те не са правили разлика между мъже, жени и деца, между мюсюлмани и православни християни.
Подобна история с не по-малък обединяващ общността ефект е тиражирана около хиляда години по-късно. Една от най-големите агенции по връзки с обществеността „Hill & Knowlton” е наета от организацията „Граждани за свободен Кувейт” да окаже подкрепа на американската политика по време на войната в Персийския залив. Агенцията продуцира поредица от телевизионни рапортажи, в които плачеща кувейтска девойка на име Найра, разказва за зверствата на иракските войницив Кувейт. Опитът на медиите, излъчили тези репортажи, както и на „Amnesty International” да намерят потвърждение на описаните от Найра ужаси, как например стотици деца са били изхвърляни от родилните домове и оставени да умрат, остават без резултат. Журналистическо разследване по случая, установява, че момичето от репортажите е дъщерята на посланика на Кувейт в САЩ, казаното от нея е пълна измислица, а кампанията е финансирана с 12 млн. долара от кувейтската държава.
Друга техника с не по-малък дискредитиращ образа на врага ефект е фалшификацията. През 1985 г. е планирана кампания с фалшива информация от КГБ, отнасяща се до селектиран в САЩ вирус с цел използването му като биологично оръжие, отговорен за появата на СПИН. Съобщения, които повтарят буквално тази теза, се появяват в множество печатни издания по света през следващите няколко години. Турция е залята от протести, които искат преместването на американските бази, боейки се от зараза със СПИН. (14) На същия инициатор се преписват и появилите се фалшиви твърдения в световния печат, че американците използват деца от Третия свят за донори на органи. През 90-те години на миналия век се излъчват филми на тази тема от британски, канадски и френски телевизии, публикуват се книги в Европа и Латинска Америка. Проблемът се разисква от правителствени, неправителствени и международни организации. Европейският парламент излиза с резолюция, криминализираща търговията с органи. За това твърдение с измеренията на съвременна „градска легенда” не са намерени потвърждаващи го сериозни доказателства. (15) Въпреки това много хора продължават да вярват в историите за причинителя на СПИН, за трафика на детски органи, за извършения под диктовката на ЦРУ терористичен акт срещу Двете кули (9/11) с цел легитимиране на новия противник след края на Студената война.
Карикатурата, в частност политическата, е традиционно влиятелна пропагандна техника. Нейната поразяваща сила се състои в сатиричния поглед върху врага – присмехът осигурява емоционално превъзходство и увереност в собствените сили, а демонизирането сплотява редиците в конкурентната борба.
Карикатурите имат особена сила, когато засягат вярванията на хората. Сатиричните стрели спрямо чуждата вяра (идеология) доставят удоволствие на нейните противници, но и предизвикват ожесточена реакция на засегнатите. През 2005 г. датският вестник Юландс-Постен (Jullands-Posten) разпространява 12 карикатури на Мохамед, нарисувани от художника Курт Вестергаард (Kurt Westеrgaard). Препечатани са от десетки вестници по света, качени са в интернет. Реакцията на мюсюлманските държави е изключително гневна – масови протести, бойкот на Дания, палежи на посолства, заплахи за убийство на автора. Появават се и фалшификати в арабските страни, които са по-обидни от датските. Случаят прераства в международен скандал, който поставя на изпитание демократичното кредо за свободата на словото, тъй като има натиск от цензура, предвид недопускане на по-нататъшно разпалване на междуверския конфликт.
Слухът, като самостоятелна пропагандна техника не рядко се използва за дискредитиране на врага. Той е естествена форма на масово общуване между мнозинство хора, разумна интерпретация на случилото се, за което или липсва достатъчна информация, или, ако има, то тя е противоречива. Така той се превръща в израз на една обществена представа по един или друг повод. Има качеството да се саморазпространява и обикновено се отнася за известни хора или събития, за които няма информация от официалните медии.
През Втората световна война Британското бюро за политическа борба (PWE) създава специален отдел за разпространение на слухове (Rumor Committee), който има за задача да произвежда на всеки две седмици нови измислени истории. Те се разказват от агентурата в неутрални градове като Лисабон, Истанбул или Цюрих, след което се саморазпространяват към Германия. Съдържат обикновено случаи за сексуални отклонения и фетишистки прояви на нацисткото ръководство, както и за планове на Хитлер да потопи страната в случай на съюзническа победа. И в двете страни на конфликта циркулират слухове за оръжия-чудо, които ще решат крайния изход и т.н. А по време на Студената война КГБ разпространява слух в Африка, че раздаваните от здравните организации кондоми са заразени със СПИН.(16)
За отбелязване е, че слухът се разпространява устно – от човек на човек. Но в ерата на новите комуникационни технологии, той променя тази си отличителна характеристика. Интернет и в частност социалните мрежи се превръщат в лавинообразно нарастващ източник на слухове.
Пропагандата, чрез технологичния си набор непрекъснато произвежда и поддържа негативни предразсъдъци и стереотипи срещу „враждебния” друг. Историческите аналогии иетикетирането му като враг, противник, неприятел, предател и т.н. са само част от тях, които имат постоянно медийно присъствие. И, ако в едни случаи посочването на врага може да донесе позитиви на общността, то в много други води до идейно разединение, дезинтеграция и маргинализация на мнозинството. Медийният, а от тук и реалният свят се изпълват с многобройни врагове, които в повечето случаи не само са въображаеми, но и отразяват дребни, ограничени идейни и себични интереси, нямащи нищо общо с обществения просперитет. Ето защо комуникационната стратегия за дискредитиране и демонизиране образа на врага, било то временен, постоянен или универсален, трябва да се използва изключително внимателно, с истинска отговорност пред обществото.
The Universal Enemy
Asoc. prof. Chavdar Hristov, PhD
Summary: The enemy, including the universal one, is an integral and significant part of every strategic idea. In the process of its transformation into an ideology and during the maintaining of the corresponding system of beliefs, it plays the specific role of a unifier- a peculiar type of clay supporting the unity. As a result the high level of cohesion of the community facilitates its group dominance over the other communities. One of the mostly used communication strategies is brought together around this mechanism, bound with the social-psychological peculiarities of the human aggression and behavior –the defamation and the demonization of the image of the enemy.
Key words: propaganda, strategy, universal enemy, aggression, propaganda techniques
Източници
(1) Берковиц, Леонард. Агресия. Причины, последствия и контроль. Прайм-Еврознак. СПб., 2001, с. 442-447
(2) Пак там: с. 32
(3) Чалдини Р.,Кенрик Д., Нейберг С. Социальная психология. Пойми других, чтобы понят себя. Прайм-Еврознак. СПб. 2002, с.197-198
(4) Берковиц, Леонард. Агресия. Причины, последствия и контроль. Прайм-Еврознак. СПб., 2001, с. 13
(5) Лоренц, Конрад. Агресия (так называемое „зло”). Прогрес. М., 1964, с. 147-153
(6) Пак там: с. 147
(7) Христов, Чавдар. Модел на конструиране на стратегическа идея и трансформирането й в идеология (система от вярвания). // Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика, 28.12.2011. http://www.newmedia21.eu/izsledvaniq/model-na-konstruirane-na-strategicheska-ideya-i-transformiraneto-y-v-ideologiya-sistema-ot-vyarvaniya/ (09.02.2014).
(8) Еко, Умберто. Пражкото гробище. София. 2012
(9) Manning, Martin, J. Historical Dictionary of American Propaganda. Greenwood press, 2004, pp. 226-227; Cull, N. Culbert, D. Welch, D. Propaganda and Mass persuasion: A Historical encyclopedia, 1 500 to the Present. Santa Barbara, CA 2003, p.323
(10) В наскоро откритото „Евангелие на Варава” (Варава – помилваният от Пилат Понтийски вместо Исус бунтовник) се твърди, че Юда е заместил Христос на кръста. В: Мистериозно евангелие на арамейски език. http://www.monitor.bg/article?id=327825Antique bible turns up in Turkeyhttp://www.euronews.net/2012/02/24/antique-bible-turns-up-in-turkey/
(11) Деянова, Лиляна.Към конструиране на евреина като враг. Сп. „Либерален преглед”,15.02.2013
(12) Леви, Джоел. Енциклопедия на тайните общества. София. 2011, с.81-83
(13) Алексиев, Александър Р. Ислямизмът – истинският враг.
(14) Manning, Martin J. Historical Dictionary of American propaganda. Greenwood Press, 2004, p.6
(15) Пак там, рр. 21-22
(16) Cull N.J., DCulbertDWelchPropaganda and mass persuasion: a historical encyclopedia 1500 to the present. ABC-Clio, inc. Santa Barbara, Ca. 2003, p. 358

Година на тотемите

Гл. ас. д-р Тодор П. Тодоров*
СУ „Св. Климент Охридски“todorP

Обществените ефервесценции от последната година придобиха плътност и значително по-ясна форма от собствената си реалност в медиите. И това не е само, защото медийният език по дефиниция опростява, а защото въпросните събития функционираха като естествено и необходимо продължение на по-сложните процеси в публичността въобще и особено в медийното поле. Терминът „ефервесценция“ [1] (колективна ефервесценция) е употребен за първи път в социологията от Емил Дюркем, за да обозначи напускането на колективно равнище на профанната сфера, на ежедневната битност (работа, рутина, грижи за хляба, семейството и т.н.) и обединяването на една общност около по-мощни енергии и значения със сакрален характер.
Тези енергии се насочват към физически предмети или лица и произвеждат свещени символи, тотеми, обединяващи колективни репрезентации, от които тръгва някакво съзнание за идентичност. Тъй като подобни образи, работещи в режима на фундаменталния знак, са абсолютно условие на колективната идентичност и хидравликата на нейното въображение, те са и основен ресурс на медийния език. Понятието на Дюркем обаче взима за пример елементарните форми на религиозния живот при австралийските аборигени. Извън всякакво намерение да бъдат обидени аборигените, медийният език в България през изминалата година заработи тъкмо на това равнище, описващо някакви първични, провинциални и в известен смисъл „старозаветни“ форми на журналистика. Това съвсем не означава отсъствието на качествена журналистика, но посочва общия резониращ тон и атмосфера. В контекста на новите технологии и комуникации, този език придоби още по-крещяща сила и жизненост. Това е един бърз, лесен език, с висока ефективност и функционалност, който не изисква публика с особени четивни умения, способност за интерпретация, критично мислене, обща култура, политическа грамотност и т.н. В територията на този език се очертават прости тотеми и демаркационни линии. Защо и как точно се случи това в българското медийно поле?
Няма да е вярно примамливото и лесно допускане, че 2013 беше преломна година, година на „счупване“ в каквото и да е отношение за българската публичност, особено в света на медиите. Настъпилите „възпалителни“ процеси са поредният симптом на по-бавни и невидими „стомашни“ реакции. Тук имам предвид няколко неща. Първо: „напускането на окопите“ – тази метафора се отнася до явното материализиране на фронтовете в т. нар. „медийни войни“. Очевидното разделение на центровете в медийния дискурс вече не е подводна картография, а война на световете.
В тази война няма по същество нищо ново, освен нейното изкристализиране. Това не е особена изненада на фона на крепящата се на няколко корпоративно-феодални ядра българска икономика и нейните медийни и политически метастази. Доколкото монополното деление и преливане между медийните групи и съюзи не е новина, по-интересно е техническото противопоставяне на различни медии, демонстриращо сложни социални антиномии и несъвместимости. Имам предвид очевидното „скъсване“ („скъсване“ и на публиките) по оста телевизия – интернет – печатни медии.
Телевизията като най-мощен (и визуален) донор на публично въображение и език, възпроизведе и преумножи мащабите и измеренията на обществените ефервесценции, което разбира се, е най-успешната форма на говорене за съвременните медии въобще. В този смисъл естествено са продължени някакви глобални тенденции. Българските национални ефирни телевизии обаче, особено в периода до края на лятото, се надпреварваха да излъчват на живо от площада най-голямото риалити шоу, това на антиправителствените протести и контрапротести, на кипежа и тотемните образи на уличната публичност и радикалните ѝ противопоставяния, които бяха пренесени и инженирани на екрана. Така телевизията третира тревожността и фантазменото тяло на публиката със стимуланти. Бяха засилени характерните за българската публичност черти на психотично, истерично вълнение.
И тъй като българският зрител и въобще медиен реципиент, има афектирано мисловно поведение, тоест най-добре мисли и съзнава под афект, във вихъра на емоционални състояния, тази продукция активира и експлоатира трайни (макар и несвоевременни) културни нагласи и квази-сакрални противопоставяния. Имаше зимен, февруарски сезон, имаше и летен, със съответстващите специфики, телевизионен жанр и стилистика. Сезонът на този формат обаче бе прекратен с настъпването на есента, когато телевизиите видимо охладняха и се дистанцираха от сюжета (който бездруго навярно е започнал да омръзва на масовия зрител), за да стартират новите сезони на традиционните си, позахабени, но излъскани риалити формати.
Така партизанският жанр беше продължен в „лагерни“ интернет сайтове, както и в социалните мрежи (преди всичко във Фейсбук). Това пространство пък преживя бум на псевдо-информационните джуджета. Нароиха се конюнктурни сайтове, групи, тролове и други гласове, които, макар и изоставени в неангажиращ флирт от екрана, съхраниха окопната ситуация. Температурата на информационните и комуникационни конфликти в интернет достигна предела на нормалността. Беше артикулиран дори сюжетът на някаква, генерирана преди всичко от тези медии, „гражданска война“. Тя неистово търсеше своите символи, фабули и лица, своите духове на злото и своите тотеми.
Онова, което е по-интересно и особено в тези медийни игри, бяха различните им референти, които направиха видимо „скъсването“ на публиките. По-голямата част от „протестърското“ говорене, което тъй или иначе започна и продължи да се случва мрежово, беше изнесено в интернет, докато „Биг брадър“ и „Шоуто на Слави“ се случваха сякаш на друга планета, в друго измерение на публичността. Този проблем отваря темата за културното, медийно-потребителско „скъсване“ в публиката, за различния профил и тип на медийния консуматор, който в случая на интернет, в контекста на мрежовата игра, активно доизгражда същото това медийно поле.
Вестниците се оказаха в най-ясна „лагерна“ ситуация и естествено най-малко гъвкави в това си поведение. Очерта се и конфликтна ос на онлайн издания и печатни вестници – войната „Дневник“/„OFFNews“ ( и „Капитал“ със силно онлайн присъствие) срещу „Lafka”, като „Lafka“ се превърна в образ и тотем на печатния монопол и неговите издания. Тази война прие символен облик и по своеобразен начин изрази едно от „скъсванията“ в публиките. Умереният, „обективен“ тон стана признак на лош вкус и това доведе до допълнително пожълтяване и парадност в тази сфера.
В известен смисъл площадността в медиите беше неизбежна, доколкото следваше общата трескава логика на публичността, но свръхмерността й демонстрира и някакъв културен дефицит, липса на чисто медийна култура, отговаряща на преките зависимости и елементарния начин на изразяването им в средствата за информация. Опростяването на езика и „олагеряването“ в милитантния празник, напрегнатата, агресивна карнавалност, произвеждана и рециклирана в медиите, е най-автентичният знак за общото състояние и ниво, за жалката роля, изпълнявана по икономическо-политическа дефиниция от българските медии. За съжаление тази роля е и културна. Тя има културно инженерен характер, тъй като отглежда и съхранява определен тип обществена култура и съзнание. А този тип описва твърде трайни недъзи, своеобразни парализи на медийното поле в България, продиктувани от също толкова трайни и нездравословни социални и икономически отношения, както и от липсата на воля и ефективен инструментариум за разрешаването им.
Ефервесценцията, присъща на тотемизма, означава нахлуването на някаква празничност, превъзбуда, снемането на ежедневната битност и срещата, евентуално сблъсъка с по-могъщи и по-страшни сили. Тази среща е необходима за припознаването, за спомнянето и приемането на идентичността. Но тя е също така ритуална, регулярно повтаряща се, като повторението ѝ не носи никаква новост, а само освежава символни значения и представи, митове, нужни за настройването, приспособяването и запазването на определени групи (или партии), семейства, кланове или племена. Някъде в регистъра на последните понятия е и стадият на българската медийна публичност, но и на обществената зрялост въобще.
*Текстът е част от годишния доклад за 2013 г. на Фондация „Медийна демокрация“. Публикува се със съгласието на автора.

Интересни факти и снимки от Втората световна война


Супер парадокси и снимки от Втората световна война
Говорителят Левитан
50 милиона души загиват по време на Втората световна война. От тях близо 22 милиона са руснаци. По-голямата част от жертвите са сред цивилното население. Близо 30 на сто са хора с висше образование. Над 2000 тона заграбено злато, валута и скъпоценности от германските войски са все още в неизвестност. Малцина знаят, че най-големият враг на Хитлер през войната е радиоводещ.
1. Първият германски войник, убит през Втората световна война е ликвидиран от японците в Китай през 1937 г.

2. Първият американски войник загинал във войната е убит от руснаците във Финландия през 1940 г.

3. Най-високопоставеният убит американец е генерал-лейтенант Лесли Макнър – убит случайно по време на атака на... американски самолети.

4. Най-младият американски войник е 12-годишният Келвин Грем. Бил е ранен и след това уволнен за това, че е излъгал за възрастта си. По-късно Конгресът на САЩ гласува да получи превилегии на ветеран от войната.

5. Емблемата на една от военните части на САЩ в Пърл Харбър била свастика.
6. Частният влак на Хитлер се е казвал „Америка”.

7. ВВС на САЩ са дали повече жертви отколкото морската пехота.

8. При изпълнение на бойна задача по време на войната „шансовете” да бъдеш убит са били 71%.

9. По време на войната всички участници наричали летците „асове” или „вражеска” цел, но не с нормалното название.

10. Японският ас Хироюши Нисидзава е свалил над 80 американски самолета. Загинал е като пасажер в пътнически самолет...

11. Когато съюзническите войски след тежки боеве стигнали брега на р. Рейн, първото, което направили е да се изпикаят в нея. Стотици хиляди военни. В това число и Уинстън Чърчил, който го нарекъл „голямото шоу” и ген. Джордж Патън, който заповядал да го снимат за историята.

12. Германските бомбардировачи Ме-264 са имали възможности и ресурс да ударят Ню Йорк, но командването счело това за нецелесъобразно.

13. Немската подводница U-120 потънала заради повреда в тоалетната.

14. Първите пленници след дебаркирането в Нормандия били корейци, които се сражавали за японската армия. Пленили ги руснаците и те станали войници от Съветската армия. Попаднали в плен при германците и воювали за армията на Вермахта. Като такива били пленени от американците в Нормандия...

15. Руснаците свалили 500 германски самолети на „таран”.
Въздушен бой

16. Когато армията на САЩ дебаркирала в Северна Африка, сред военното оборудване, което било доставено, имало и 3 комплекта за създаване на заводи за Кока-Кола.

17. Един от японските способи за унищожение на вражески танкове бил: войник носи снаряд и удря бойната му глава в бронята.

18. Пилот на американски малък самолет свалил подобен немски самолет с пистолета си. След това американците се приземили и пленили германските си колеги.

19. Единствената държава, на коята Германия е обявила официално война е САЩ.

20. На Източния фронт воювали 85% от германските войски и фактически те вече търпели пълно поражение, когато  съюзниците откриват Втория фронт.

21. Хитлер повтарял непрекъснато, че най-големият му враг не е Сталин, а говорителят Юрий Левитан. За неговата глава той определил награда от 250 000 марки. Специална охрана пазила „гласа” на Съветския съюз, а във вестниците се пускали чужди снимки с неговото име за заблуда на немските шпиони.

22. Червеноармеецът Дмитрий Овчаренко е сред най-заслужилите званието „Герой на Съветския съюз”. На 13 юли 1941 г. той пренасял боеприпаси за своята рота. Бил обграден от 50 германски войници и офицери. Отнели му пушката, но той не се паникьосал. Докато го разпитвали, грабнал брадва, която била подпряна наблизо и я забил в главата на старшия офицер. След това хвърлил три гранати, които убили на място 21 от германците. Останалите се разбягали. Той настигнал втория офицер и му отрязал главата с брадвата. След това се прибрал в ротата и докладвал за случката.

23. В началото на войната немците закрили завода за производство на Кока-Кола в Германия. Била издадена заповед да се изобрети чисто немска разхладителна напитка. Първите проби били със сок от ябълки, а след това и от други плодове. Директорът на завода Макс Кайт кръстил напитката „Фанта”. Той не бил нацист и след войната се свързал с шефовете на Кока-Кола, които си върнали собствеността върху завода и продължили производството на „Фанта”.

24. Мит е, че германците са преследвали всички евреи. В Германия за чисти евреи признавали само тези, които по документи са трето поколение – прабаба и прадядо. Другите били наричани „мишлинг”. Хиляди „мишлинги” служели в армията на Вермахта, а много от тях направили кариера, ставали офицери и генерали, служили в главното командване.

25. Първият портрет на истинския германец, публикуван в германския печат бил този на войника Вернер Голдберг – рус, със сини очи и каска. Баща му бил евреин.

26. Герман + Надя = любов. Невероятно, но факт. Този надпис бил пазен в дълбока тайна по време на войната. Историята му е невероятна! Става въпрос за пламенната любов между командващия  германските ВВС и близък съратник на Хитлер Херман Гьоринг и съветската девойка Надя Горячева. Двамата се запознали и влюбили в края на 20-те години, когато Гьоринг се обучавал в руска пилотска школа в град Липецк. (Тогава Москва и Берлин са съюзници и приятели.) Когато я завършил и си заминал двамата продължили да си пишат дълги горещи писма години наред, дори след като Гьоринг се оженва за актрисата Ема Зонеман. Надя не подозирала, че нейният любим през това време се е издигал в ерархията и е  станал райхсмаршал, райхсминистър, председател на Райхстага, министър на вътрешните работи, главнокомандващ на ВВС и пр. По време на войната германски самолети не бомбардирали Липецк нито веднъж. Заради дружбата си с Гьоринг след войната Надя изчезва безследно и се връща след години болна, измъчена, с психични отклонения. Къде е била – никой не знае.

27. Български войници и офицери, участвали във втората фаза на Отечествената война се върнали с много и различни трофеи. Сред тях били над 2500 шевни машини и 2560 велосипеда. Почти всички те били германско производство.

28. Японските военнослужещи имали заповед да не се предават в плен. След края на войната хиляди от тях се водели безследно изчезнали. 34 бойци и офицери били открити на острови, в джунгли, където прекарали повече от 20 години без да разберат, че войната е завършила.

 
Мистериозният пръстен на Хитлер

29. Малцина знаят, че „трите кита”, на които се крепяла национал-социалистическата идеология е секретната организация „Аненберг”, създадена от Адолф Хитлер. „Аненберг” е основана на мистичните учения и митове за „Германенорден”, „Туле” и „Врил”, които твърдяли, че възраждат цивилизацията от изчезналият остров Арктида. Неговото съществуване е описано в индийски древни ръкописи. Всички членове на „Аненберг” носели специално изработени пръстени.

30. Девет дена след нахлуването на германските войски на територията на Съветския съюз, Сталин не се появява в Кремъл. Никой и до днес не знае къде е бил великият вожд на народите.


СНИМКИ

Германски войник се снима с руски селянин


Германски военнопленници под Москва


Съветски войници се избират трофейни колелета в Берлин, май 1945 г.


Иинве Таравама позира след атомната бомбардировка над Хирошима


Разстреляни граждани по улиците на Ростов на Дон

Германски военнопленници се грижат за американско гробище в Нормандия


Пилотът Василий Сталин, синът на Йосиф Виссарионович


Любимата на Хитлер - Ева Браун на почивка в Алпите

Три негативни мита за ЕС

и как можем да ги опровергаем...

http://capital.bg/

Мит 1. "ЕС е длъжник на българския народ, трябва да дава повече"

"Европейският съюз е длъжник на българския народ, защото, когато влизахме в съюза, ни беше обяснено, че ще станем по-богати, от периферия на Европа ще се превърнем в златна среда. Всъщност българският гражданин живее по-бедно, с по-лошо качество на живот и намалява все повече, откакто влезе в Европейския съюз, да не говорим, че корупцията, вместо да намалява, се увеличава." Николай Бареков, водач на листата на "България без цензура"

"Българското общество няма икономическа полза от ЕС" Волен Сидеров, водач на листата на "Атака"

Фактите: 
Това е мит, който се крепи на няколко фалшиви мотива. Затова да го разделим на три части: "икономическа полза", "живеем по-лошо" и "казаха ни". Да започнем от най-простото: икономическата полза. Когато казват "нямаме полза" от ЕС, българите обикновено разбират, че не получават достатъчно пари, за да се промени животът им. Това не е вярно. От влизането в ЕС до края на 2013 г. България е получила 4,3 млрд. евро, а е внесла в бюджета на общността около половината от тази сума. Това не включва парите за субсидии на земеделци, които са още няколко милиарда евро. Общата сума от всички фондове, получени от ЕС преди и след присъединяването ни, възлиза на над 12 млрд. лв. С две думи, Брюксел е най-големият инвеститор в българската икономика.
Някои ще посочат, че тази сума е малка в сравнение с БВП на страната и сумата, която разпределя правителството всяка година в бюджета. Но понеже е важно да се говори с примери, да вземем Старозагорска област. За периода 2007 - 2013 г. стойността на всички европроекти в нея е над 412 млн. лв. За сравнение - тази година правителството отдели за областта малко над 10 млн. лв. за инвестиции. Казано просто, парите от Европа може да не са толкова, колкото ни се иска, но те са насочени изключително и само за инвестиции и така имат за цел да развиват, а не да се харчат за пенсии например. 

Което ни води до въпроса защо те не изпълняват целта си, т.е. частта "живеем по-лошо". Всъщност покупателната способност на българите се е вдигнала, но това не личи особено, тъй като в реално измерение остава многократно по-ниска от дори средното в ЕС (за сметка на цените, чието движение хората виждат всеки ден). Тоест въпросът е защо не живеем много по-добре. Но животът, казват ирландците, е като чая - какъвто си го направиш. А причините да живеем така са заровени тук, не там. България не създава достатъчно стойност, за да се съревновава с останалите в ЕС. Това се дължи на тромавата бизнес среда, липсата на сигурност, липсата на капитал, монополите и правосъдната система. И не на последно място - на хората, чиято основна задача е да променят тази среда.
Това са същите онези митични "те", които обясниха, че Европа е като феята, която сваля калните дрехи от Пепеляшка. Политиците, които си измиваха ръцете от нуждата да прилагат болезнени мерки за реформи с Брюксел, който всичко ще оправи. Парадоксът е, че именно "те", които казаха как ще бъде в Европа, се постараха през тези години да работят срещу постигането на тази цел или да влачат крака с нежелание. Кметицата на Перник, която обясни по руска телевизия как ЕС не е направил достатъчно за развитието на страната и чиято работа е именно да прави живота на хората в общината си по-лесен, е съвършен пример. Хора, които са управлявали община, институция или са приемали закони, да обясняват сега как ЕС е виновен за състоянието на българското общество, е висша степен на цинизъм.

А що се отнася до корупцията, тя е следствие от факта, че държавата разпределя все повече пари (европейски и не само), а все по-малко частни влизат в икономиката.

Мит 2. ЕС ни накара да затворим 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй", заради което понесохме огромни загуби. Българските политици свалят гащи пред Европа

"Кога ще стигнем средните европейския стандарти – когато си изберем български политици, които да не свалят гащи пред Европа. Големият провал на Борисов, Станишев и Кунева е, че те са държавници, които са коленопреклонни пред Европейския съюз. " Николай Бареков, водач на листата на "България без цензура

Фактите:
България се задължи през 1993 г. да затвори 1-4 блок на АЕЦ "Козлодуй" през 1997-1998 г., като срещу това получи спешна финансова помощ от 35 млн. екю за тяхната модернизация. Огромният международен натиск тогава е в резултат на мисията на Международната агенция за атомна енергия от 1991 г., която установява, че централа е най-проблемната от всички аналози, които работят в бившия съветски блок. За нея е предприета специална програма за екстрена модернизация, което в крайна сметка доведе до това още през 2002 г. международните експерти да признаят, че промените "надхвърлят първоначално зададените в проекта параметри за безопасност". 

В споразумението обаче има някои условности, които успешно се използват от България да отлага закриването. През 1997 г. с "План 2000" на Европейската комисия, в който на България за първ път бе даден хоризонт за членство, страната беше призована да затвори реакторите през 2001 - 2003 г. През 1999 г., когато България бе поканена да започне преговори за членство в ЕС, София подписа Меморандум за разбирателство с Европейската комисия, според който 1 и 2 блок трябваше да бъдат затворени преди 2003 г. (т.е. една и две години съответно преди изтичането на 30-годишния им експлоатационен срок). За 3 и 4 блок се казваше, че те трябва да бъдат затворени преди края на експлоатационния им срок, а решението ще се вземе през 2002 г. Българската стратегия беше да натиска за срок, обвързан с дата за членство, и затова София настояваше закриването да стане през 2008 - 2010 г., ЕС – преди 2008 г. След това, през 2000, 2001 и 2002 г., във всеки редовен доклад за напредъка на България за членство в ЕС се казваше: "Разбирането на комисията е, че окончателното затваряне на блокове 3 и 4 ще стане през 2006 г. най-късно."

През 2002 г. Брюксел обеща членство през 2007 г., а България се съгласи да затвори двата блока през 2006 г. В тази борба за отлагане на закриването на четирите блока на АЕЦ "Козлодуй" всъщност принос имат всички правителства, като се започне от това на Жан Виденов и се стигне до това на Симеон Сакскобургготски. И е нелепо да се твърди, че България е клекнала, след като е успяла да извоюва съвсем прилични условия за по-ранното затваряне на четирите блока на АЕЦ "Козлодуй".

Заедно с програмата "Рън - Ът" и червените куфарчета един от най-устойчивите митове в последните две десетилетия са и милиардните загуби от предсрочното затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй" под натиска на Брюксел (повечето критици приемат затварянето на първите два блока като неизбежна загуба). Например един от бившите директори на АЕЦ-а, Красимир Николов, говори за преки загуби и пропуснати ползи за пет милиарда евро. Ядрената централа всъщност е архетипът на митовете за това какви вреди е донесло членството в ЕС, от една страна, и за това как българските политици са мистър/мисис Yes, от друга. Сега аргументите, с които БСП защитава "Южен поток", са сякаш deja vu на дебат, провел се преди осем години.

Митичните 5 млрд. евро са получени, като цялото производство на 3 и 4 блок на АЕЦ "Козлодуй" за десет годни е умножено по произволната цена от 90 евро за мегаватчас. Първо, приходите не са печалба и това го знае всяко дете – двата лева за закуска могат да са печалба само ако не са похарчени за баничка и боза. В същото време цената, на която АЕЦ "Козлодуй" продава енергията за свободния и на регулирания пазар в момента средно е около 28 евро – много, много далече от цифрите, използвани от Николов. Третата умишлена грешка естествено е десетгодишният срок за експлоатация. Двата блока имаха съответно три и пет години преди края на експлоатационния си срок.

Да започнем с най-простото – какви са преките загуби от спирането на двата малки блока на АЕЦ "Козлодуй" със съответно три и пет години преди края на експлоатационния им срок. Според финансовите отчети на АЕЦ "Козлодуй" за 2006 и 2007 г. през годината, когато работят 4-рите блока, чистата печалба е 4.7 млн. лв., а през следващата година – 3.5 млн. лв. Тоест чисто счетоводно спадът на печалбата след затварянето на 3 и 4 блок е 1.2 млн. лв. За целия период, през които блоковете щяха да работят, става дума за малко над 5 млн. лв. Това, разбира се, е подвеждащо, тъй като не се вземат предвид платените от централата данъци, отделяните средства за фондовете за ядрена безопасност, както и фактът, че по-евтината й експлоатация поддържа цените на електроенергията в България по-ниски. Проблемът е, че много трудно може да се изолира ефектът на затварянето на двата блока от работата на централата, а и на енергетиката като цяло. Тъй като АЕЦ "Козлодуй" беше твърде голяма за мащабите на свитата икономика на България от края на 90-те години на миналия век, тя никога не е работила на пълен капацитет. Например 2001-2002 г., шестте блока са имали коефициент на използваемост около 60%. През 2006 г. четири блока вече имат 77.27%, а през 2007 г. - 83.58%. В същото време е факт, че средствата, отделяни за фондовете за ядрена безопасност (с които трябва да се финансира извеждането на излизащите от експлоатация мощности) между 2005 и 2007 г., намаляват приблизително с 50 млн. лв., но отчасти това се дължи на нормативно намалените вноски. Данъците, платени от централата, пък нарастват от 147 млн. лв. през 2005 г. на 197 млн. лв. през 2007 г.

Евентуалните ползи за икономиката от по-ниската цена на електроенергията изискват сложен анализ, тъй като печалбата за АЕЦ "Козлодуй" може да се окаже загуба за други (ТЕЦ-ове, "Мини Марица-изток" и т.н.). Опростената сметка показва, че ако 6-те млн. мегаватчаса, които 3 и 4 блок произвеждат годишно, струваха с 25 лв. по-евтино от заместващите мощности, например от ТЕЦ "Марица-изток 2", условните загуби за икономиката биха били 600 млн. лв. Тоест преките и непреките загуби за икономиката при доста песимистична оценка не биха надвишили 1 млрд. лв.

Това звучи стряскащо само ако не се вземат под внимание средствата, които ЕС отпусна за затварянето на четирите блока на АЕЦ "Козлодуй" - към 2020 г. те ще достигнат 1.076 млрд. евро, които иначе трябваше да се отделят от бюджета. И това ако не броим ползите за страната от самото членство в ЕС, което нямаше как да се случи при твърдата позиция на Брюксел за затваряне блоковете.

Мит 3. "Ценностите на Брюксел са да сме педерасти и лесбийки"


"Атака" не иска гей бракове, не иска кръвосмешение, нито Евросъюз."
 Волен Сидеров, водач на листата на "Атака"
"Евро-атлантическите ценности са да бъдем двойни, може би, тройни, лесбийки, педерасти"
 Павел Шопов, пети в листата на "Атака" 

"За нас е недопустимо и неприемливо тези български културни и исторически достижения да бъдат размивани и претопявани в някакъв имагинерен и измислен общ "културен казан" от псевдоценности, между които трети пол и еднополови бракове." 
Ангел Джамбазки, втори в листата на "България без цензура"

Фактите: 

Ако действително бяхме прегърнали европейските ценности, въобще нямаше да ви занимаваме с подобни изказвания. Но тъй като в тях се съдържа слово на омразата, което е престъпление според българския Наказателен кодекс, се налага коментар. От позицията на защитници на "традиционните православни ценности"(макар че никога не уточняват какви са те) националистическите партии в България разпространяват мита, че Европейският съюз иска да ни направи "европедерасти", и че те няма да го позволят, защото ние в славянското братство сме хетеросексуални.

Първо, европейските ценности са за недискриминация по какъвто и да било признак и за зачитане на човешките права. Равното третиране на хората не може да направи никого повече или по-малко гей. Нито може да направи гейовете повече като цяло. Тези твърдения са толкова нелепи, колкото например да кажем, че равното третиране на мъжете и жените в едно общество води до раждането на повече жени. Те почиват на дълбоки предразсъдъци и неграмотност по въпросите на сексуалността. Сексуалната ориентация не е избор и не може да бъде "наложена" с политики или принадлежност към този или онзи съюз. Според най-популярния изследовател на човешката сексуалност Алфред Кинси хомосексуалните хора са около 10% от населението. В съвременните проучвания в различни държави много по-малък процент от хората се самоопределят като лесбийки или гейове (вероятно една част от тях се крият заради ширещите се хомофобия и престъпления от омраза към общността).

Не е вярно също така, че легализирането на еднополовите бракове е обща европейска политика, която се "налага" на националните държави. Всъщност съществува разнообразие от практики по този въпрос. Общо осем от двадесет и осем са страните членки, които са узаконили брака между двойки от един пол (не броим Норвегия и Исландия, които не са членки на ЕС). А България се нарежда в отбора на малкото държави, които не дават равни права дори на мъже и жени, които живеят заедно без брак, а какво остава за еднополовите двойки.

Всъщност самият Европейски съюз дори е критикуван от правозащитни организации като Amnesty International, че не е приел общо рамково решение да включи престъпленията от омраза към ЛГБТ хора в списъка с престъпления, мотивирани от расизъм и ксенофобия. Това на практика означава, че лесбийките и гейовете не са еднакво защитени от насилие срещу тях във всички страни на ЕС. Нападенията над хомосексуални хора са класифицирани като престъпления в дванадесет държави членки. (Белгия, Дания, Германия, Естония, Испания, Франция, Ирландия, Латвия, Нидерландия, Португалия, Румъния и Швеция). България очевидно не е сред тях.

Тези твърдения обаче са прави в едно - българското общество е по-скоро хомофобско, податливо е на език на омразата и трудно приема различните. Според изследване на "Евробарометър" от 2012 г. едва 16% от българите смятат, че в България има дискриминация на база сексуална ориентация (това е най-ниският резултат в целия ЕС), а едва 3.4% не биха се чувствали неудобно, ако транссексуален човек заема висока политическа позиция в България.

По темата работиха: Огнян Георгиев, Илин Станев, Зорница Стоилова