Универсалният враг

Доц. д-р Чавдар Христов
ФЖМК
 Врагът, включително и универсалният, е неотделима и важна част от всяка стратегическа идея. В процеса на трансформирането ù в идеология и при поддържането на съответната система от вярвания той играе специфична роля на обединител – своеобразен социален клей на единство. Като следствие високата степен на идейна сплотеност на общността улеснява груповата ù доминация над другите общности. Около този механизъм, свързан със социално-психологическите особености на човешката агресия и поведение, е конструирана една от най-често използваните пропагандни комуникационни стратегии –дискредитирането и демонизирането на  образа на врага.
Ключови думи: пропаганда, стратегия, универсален враг, агресия, пропагандни техники
Агресия, враждебност, враг
През 1932 г. Лигата на нациите предлага на Алберт Айнщайн да проведе дискусия с избран от него водещ учен по най-важните проблеми на съвременността, която да бъде публично огласена. Айнщайн се съгласил и предложил темата да бъде обсъждане на причините за възникване на международни конфликти, все още под влияние на ужасяващите последици от Първата световна война. За целта се обърнал към Зигмунд Фройд, за да отговори на въпроса му, защо пропагандата е дотолкова успешна, че да подбуди хората към унищожителна война и дали те не притежават вътрешна потребност да мразят и убиват, която обикновено е скрита, но лесно се възбужда и раздухва до мощна колективна психоза.За Фройд до Първата световна война този проблем бил относително нов и той не придавал на агресивността особено значение. Но след масовото изтребление, изследвайки този феномен през 20-те години, той напълно се уверил в това, което подозирал известният физик. И отговорът му бил положетелен: да, хората наистина притежават инстинктивно влечение (drive) да изпитват ненавист и да унищожават, който е скрит в дълбините на човешката личност. (1) Човешката агресия в значителната си част е генетично предопределена и е инстинктивна по своя характер.
Както показват антропологичните изследвания, хората воюват помежду си от началото на своята история в резултат на вътрешновидовата конкуренция. Като социални същества  при тях сблъсъкът се осъществява не само на индивидуално, но и на групово (междуобщностно), равнище. Преобладаващ е стремежът към установяване на йерархични отношения и към доминация на една общност над друга, който в повечето случаи има за цел поддържане и засилване на властта и доминацията над другия. (2) Според дарвинизма именно тази конкурентна „борба” между най-близки родственици се явява движеща сила на еволюцията, което, прехвърлено на социална плоскост, означава и своеобразен механизъм за развитие на обществото. Разбира се, тук не става въпрос за каквато и да било апологетика на малтусианството, нито за изведените от него крайно негативни практики за регулиране на човешката популация. Затова е необходимо да се отбележи, че агресивният драйв не винаги води до неконтролируемо насилие и физическо унищожение, а по-скоро, а и по-често, се използва като инструмент за достигане на общозначими резултати от отделната личност или група.
Тенденцията да се отнасяме благосклонно към собствената си група и враждебно към другите общности е универсална за Homo Sapiens. В тази посока са всички негативни предразсъдъци и стереотипи за другия. Ориентацията към социално доминиране, свързана с междугруповите предразсъдъци, безспорно влияе върху използването на въоръжена сила и международните конфликти. (3) При всички положения обаче тази опасна враждебност не се проявява стихийно и неконтролируемо, въпреки някои изключения, а подлежи на регулиране под натиска на вътрешно- и междуобщностните нормативни отношения, които са основно насочени към установяване на съдружие и конформност, преследвайки проявите на агресия.
Социалната регулация и контрол върху агресията не означава нищо друго освен възможност да бъде управлявана като бъде пренасочвана по инструментален или емоционален път. (4) Конструирането и конкретизирането на образ на врага се явява именно онзи управленски инструменткойто позволява да се мобилизира обществената енергия (агресия) и да се насочи в една или друга посока. Изборът на посока може да впрегне тази обществена енергия, както към водене на унищожителни войни, каквито са примерите от изминалия ХХ век, така и към върхови достижения, с които човечеството може да се гордее.
В тази мобилизация участват няколко независими променливи: ценностите, които трябва да се защитават; врагът, който заплашва тези ценности; единството на общността, която трябва да защитава тези ценности, и, разбира се водачът, който призовава към „свещена” борба. (5)
Обикновено инструменталният начин за пренасочване на агресията, който е свързан с бъдещи облаги, лесно прераства в емоционален, който на свой ред и по правило протича автоматично, без замисляне, на подсъзнателно равнище. Независимо дали застрашените ценности и страховитият враг са реални или имагинерни, тяхното посочване предизвиква масово въодушевление, не рядко с измеренията на мощна колективна психоза. И колкото броят на хората е по-голям, толкова и въодушевлението е по-силно. Те излизат бързо извън ритъма на всекидневието, те са готови да се борят, за да изпълнят своя „свещен дълг”. Препятствията пред тях загубват своята непреодолимост, социалните забрани да се осакатява и убива себеподобни намаляват възпиращата си сила, всякакви разумни доводи или критика срещу действията, предизвикани от въодушевлението остават без внимание, защото рационалният анализ на ценностите може да се окаже, че те не само са неоснователни, но маловажни, дори позорни. Масовото въодушевление предизвиквасилна сплотяваща емоционална връзка вътре в групата и войнствена агресия спряма врага. (6)
Пропагандата използва силата на акумулирания медиен ефект, за да създаде трайни предразсъдъци и стереотипи спрямо другия, рефлектиращи във враждебни латентни нагласи. Посочването на застрашените ценности и врага, който ги заплашва, играе ролята на отключващ тези нагласи фактор, еднозначно трансформиращ враждебността в целенасочена агресивна реакция.Заплахата от враг поражда страх, който води до сплотяване на общността за защита, прояви на враждебност и агресивни действия. Именно заплахата от враг се явява закрепващ агресивното поведение фактор.
В значителна степен враждебните латентни нагласи спрямо другия, които се създават и поддържат от пропагандния инструментариум, имат идеологическа основа. На практика няма общност, която да не е обединена около определени идеи със стратегически измерения, каквито са например отделните религии и политически течения. Всяка една от тях има своите ценности, които се приемат от дадена общност за единствени и общовалидни. Съответно те са обект на защита от посегателство и приоритет за налагането им върху други общности.
Ето защо врагът, включително и универсалният, е неотделима и важна част от всяка стратегическа идея.(7) В процеса на трансформирането ù в идеология и при поддържането на съответната система от вярвания, той играе специфична роля на обединител – своеобразен социален клей на единство. Като следствие високата степен на идейна сплотеност на общността улеснява груповата ù доминация над другите общности. Около този механизъм е конструирана една от най-често използваните пропагандни комуникационни стратегии – дискредитирането и демонизирането на образа на врага. Тя се явява в сериозна подкрепа, както на доминирането на общността, така и на съответната идеология. И двете не биха могли да съществуват като стратегически направления без наличието на враг. Защото заплахата от временен или постоянен (универсален) враг мобилизира обществената енергия и я насочва в конкретна посока.
Изобретяването на универсалния враг
Особено показателен за дискредитиране и демонизиране образа на врага е примерът с „Протоколите на мъдреците от Цион”. Историята на тяхното фабрикуване е прекрасно описана в романа на Умберто Еко „Пражкото гробище”. (8) „Протоколите” за първи път са публикувани в Русия, през август -септември 1903 г. в Санктпетербургския вестник „Знамя”. Авторът им е известен с псевдонима си Сергей Нилус (Матей Головински). Счита се, че са написани по поръчка на началника на царската тайна полиция „Охранка” Пьотр Иванович Рачковски. Идеята му е да използва антисемитската им насоченост като сплотяващ елемент в руския национализъм. (9)
Фабрикуването и използването им следва сложната структура на стратегема (измама). На първоначалния етап се плагиатства политически памфлет срещу Наполеон III, написан от французина Морис Жул и публикуван през 1864 г. В „протоколите” императорът директно е заместен с евреите. След това са добавени франкмасоните като заемката е от френската сатира „Доказателства за конспирация”, разглеждаща ролята им във Френската революция. За истински автори са посочени еврейски религиозни водачи (мъдреци, старейшини, равини), които се събират на Първия световен ционистки конгрес в Базел, Швейцария, проведен през 1897 г., чиято цел била установяване на световно господство. Така общата идея е формулирана като конспирация между евреи и масони, чието невидимо правителство задкулисно ще управлява света. В „протоколите” с мистична риторика е изложен управленският им план, обхващащ всички сфери на обществено-икономическия живот. Не е пренебрегната и заплашителната им, терористична насоченост – включен е дори замисъл да бъдат използвани строящите се по онова време метрополитени за взривяване на столичните градове над тях.
След Октомврийската революция в Русия „протоколите” са забранени, но бързо се разпространяват в Европа. През 1920 г. лондонският вестник „Таймс” предизвиква сериозна дискусия, свързана с достоверността им. В Германия влизат като основа на книгата на нациста Алфред Розенберг „Протоколите на мъдреците от Цион и еврейската световна политика”, която с излизането си през 1923 г. се превръща в бестселър. Използвани са като аргумент и от Адолф Хитлер в „Моята борба”. В САЩ се публикуват като поредица от статии в близкия до Хенри Форд вестник “Dearborn Independent”, по-късно събрани в книга под надслов „Международното еврейство”. У нас са преведени и издадени за първи път през 1943 г., а след това в началото на този век.
„Протоколите на мъдреците от Цион” превръщат евреите и масоните в универсален враг. Те се използват за оправдание на антисемитските погроми в царска Русия, за нацисткия холокост и прочие подобни масови изтребления. Въпреки че след Втората световна война са твърдо определени като фалшификат, и до днес Протоколите се използват от неофашистките кръгове, а употребеният в тях език на омразата може да бъде открит в антиизраелската арабска пропаганда. Така например след терористичния акт срещу Световния търговски център в Ню Йорк през 2001 г. се появиха съобщения, че в деня на атаката 4 000 евреи не са отишли на работа. В това твърдение е използвана игра на думи (евреин и израелски гражданин) и статистическият факт, че в Ню Йорк живеят наистина толкова израелски граждани, но само няколко от тях са работили в Световния център. Всъщност не малка част от загиналите при терористичната атака са американски евреи. Въпреки това спорът продължава и до днес, което може да го потвърди всяка една справка в мрежата.
Фабрикуването на „Протоколите на мъдреците от Цион” е в пряка кореспонденция с християнския религиозен мит за „предателството на Юда”, подкрепен с подборката от четирите евангелия, включени в Новия Завет. (10) Именно този религиозен мит е в основата на негативния стереотип спрямо евреите, чийто емоционален заряд е успешно използван и надграден с внушенията от „протоколите”.
Евреинът като универсален враг, свързван със световни конспирации и задкулистно управление, продължава да поддържа относително стабилно равнище на антисемитизъм. Поредица от съвременни европейски изследвания в тази посока формулират тревожната теза за „юдеофобия” и „нов антисемитизъм”, като своеобразни разклонения на „ислямството и антиглобализма”. Антисемитското говорене не е чуждо и на българските медии. (11)
Християнската църква е с хилядолетен опит в пропагандата. Тя е първата, която масово разделя света на добър и лош, чрез персонажите на Бога и дявола, като последният е еманация на злото. Дяволът е универсалният враг, който в различните исторически епохи приема конкретен образ според актуалните нужди на църковната институция, но винаги е насочен срещу носителя на идеологическа заплаха. Тази практика успешно се прилага и от съвременната пропаганда като в повечето случаи религиозният ù корен е добре прикрит или не се осъзнава напълно.
Масоните винаги са представлявали сериозна заплаха срещу християнската църква поради гностичните си вярвания и потайността към която са се придържали, за да запазят идеологическата си свобода. Но тази потайност се е приемала преди всичко за конспирация, застрашаваща установената религиозна и светска власт. Неизвестността на намеренията им пораждала страх и враждебност, поради което те са били обявявани за сатанински тайни общества.
Превъплъщението на дявола в рогатия демон Бафомет е едно от основните обвинения на църквата срещу ордена на тамплиерите и по-късните тайни общества, родеещи се с тях. Бафомет е хермафродитна фигура с глава на козел, женски гърди и огромен фалос, пред която масоните се прекланяли. Всъщност името представлява френски (провансалски) превод на Мохамед и от тук обвинението за заговорничене на тамплиерите със силите на исляма срещу каузата на кръстоносците. (12)
Корените на този дебело покрит с праха на отминалите столетия подход за демонизиране образа на ислямския враг са ревитализирани след края на Студената война и повторното „покръстване” на Източна Европа. Американският „кръстоносен поход за универсални свободи” вече не е насочен срещу „червената болшевишка заплаха”, а срещу ислямския тероризъм. И по-скоро срещу ислямизма, който се определя като „най-необузданата и дългосрочна заплаха, с която са се сблъсквали Западът и обикновените мюсюлмани”.(13) Той е оприличен с нацизма и комунизма като изведените общи черти са идеята за външния враг, идеята за вътрешния враг сред мюсюлманите, антисемитизма и ключовата роля, определена на „ислямския авангард”, за реализацията на революционните цели на ислямисткото движение. Един наистина много застрашителен и опасен образ на универсалния, постоянно присъстващ враг, чийто идеологически характеристики са ясно очертани.
Без съмнение изобретяването на универсален враг е свързано с определена идеология (система от вярвания). За християнството това е евреинът (предателят-неверник), за комунизма – капиталистът (експлоататорът), за либерализма – комунистът (болшевикът), за интернационализма – националистът, за национализма – интернационалистът, за расизма – другата раса и т.н. Същевременно подобен универсален враг са и всички тайни общества (конспирации), защото тяхната неизвестна дейност представлява заплаха от заговори срещу властта и организацията.
Пропагандните техники
Пропагандата, като идеологически обвързана социална технология за масово убеждаващо въздействие, в многолетната си история е изработила ефективни техники за дискредитиране и демонизиране образа на врага. Една от любимите ù техники са историите за зверства. Те са предназначени да предизвикат омраза срещу врага и, намирайки безкритично основание, да сплотят общността в героична съпротива или безмилостна агресия. Още Папа Урбан II, организатор и вдъхновител на Първия кръстоносен поход, на церемонията в Клермон през 1095 г. пред насъбралото се множество легитимира войната срещу исляма с разказ за разрушените Божи храмове в Светите земи, за разпънати на кръст мъже и за насилени жени, които били подложени на неописуеми мъчения преди да бъдат умъртвени. Въздействието на неговата реч е подсилено с опрощение на всички грехове за онези, които тръгнат към Йерусалим срещу сарацините. Не е известно доколко ислямските жестокости са истина, но са документирани зверствата на рицари и селяни по пътя към Божи гроб – в масовите избивания те не са правили разлика между мъже, жени и деца, между мюсюлмани и православни християни.
Подобна история с не по-малък обединяващ общността ефект е тиражирана около хиляда години по-късно. Една от най-големите агенции по връзки с обществеността „Hill & Knowlton” е наета от организацията „Граждани за свободен Кувейт” да окаже подкрепа на американската политика по време на войната в Персийския залив. Агенцията продуцира поредица от телевизионни рапортажи, в които плачеща кувейтска девойка на име Найра, разказва за зверствата на иракските войницив Кувейт. Опитът на медиите, излъчили тези репортажи, както и на „Amnesty International” да намерят потвърждение на описаните от Найра ужаси, как например стотици деца са били изхвърляни от родилните домове и оставени да умрат, остават без резултат. Журналистическо разследване по случая, установява, че момичето от репортажите е дъщерята на посланика на Кувейт в САЩ, казаното от нея е пълна измислица, а кампанията е финансирана с 12 млн. долара от кувейтската държава.
Друга техника с не по-малък дискредитиращ образа на врага ефект е фалшификацията. През 1985 г. е планирана кампания с фалшива информация от КГБ, отнасяща се до селектиран в САЩ вирус с цел използването му като биологично оръжие, отговорен за появата на СПИН. Съобщения, които повтарят буквално тази теза, се появяват в множество печатни издания по света през следващите няколко години. Турция е залята от протести, които искат преместването на американските бази, боейки се от зараза със СПИН. (14) На същия инициатор се преписват и появилите се фалшиви твърдения в световния печат, че американците използват деца от Третия свят за донори на органи. През 90-те години на миналия век се излъчват филми на тази тема от британски, канадски и френски телевизии, публикуват се книги в Европа и Латинска Америка. Проблемът се разисква от правителствени, неправителствени и международни организации. Европейският парламент излиза с резолюция, криминализираща търговията с органи. За това твърдение с измеренията на съвременна „градска легенда” не са намерени потвърждаващи го сериозни доказателства. (15) Въпреки това много хора продължават да вярват в историите за причинителя на СПИН, за трафика на детски органи, за извършения под диктовката на ЦРУ терористичен акт срещу Двете кули (9/11) с цел легитимиране на новия противник след края на Студената война.
Карикатурата, в частност политическата, е традиционно влиятелна пропагандна техника. Нейната поразяваща сила се състои в сатиричния поглед върху врага – присмехът осигурява емоционално превъзходство и увереност в собствените сили, а демонизирането сплотява редиците в конкурентната борба.
Карикатурите имат особена сила, когато засягат вярванията на хората. Сатиричните стрели спрямо чуждата вяра (идеология) доставят удоволствие на нейните противници, но и предизвикват ожесточена реакция на засегнатите. През 2005 г. датският вестник Юландс-Постен (Jullands-Posten) разпространява 12 карикатури на Мохамед, нарисувани от художника Курт Вестергаард (Kurt Westеrgaard). Препечатани са от десетки вестници по света, качени са в интернет. Реакцията на мюсюлманските държави е изключително гневна – масови протести, бойкот на Дания, палежи на посолства, заплахи за убийство на автора. Появават се и фалшификати в арабските страни, които са по-обидни от датските. Случаят прераства в международен скандал, който поставя на изпитание демократичното кредо за свободата на словото, тъй като има натиск от цензура, предвид недопускане на по-нататъшно разпалване на междуверския конфликт.
Слухът, като самостоятелна пропагандна техника не рядко се използва за дискредитиране на врага. Той е естествена форма на масово общуване между мнозинство хора, разумна интерпретация на случилото се, за което или липсва достатъчна информация, или, ако има, то тя е противоречива. Така той се превръща в израз на една обществена представа по един или друг повод. Има качеството да се саморазпространява и обикновено се отнася за известни хора или събития, за които няма информация от официалните медии.
През Втората световна война Британското бюро за политическа борба (PWE) създава специален отдел за разпространение на слухове (Rumor Committee), който има за задача да произвежда на всеки две седмици нови измислени истории. Те се разказват от агентурата в неутрални градове като Лисабон, Истанбул или Цюрих, след което се саморазпространяват към Германия. Съдържат обикновено случаи за сексуални отклонения и фетишистки прояви на нацисткото ръководство, както и за планове на Хитлер да потопи страната в случай на съюзническа победа. И в двете страни на конфликта циркулират слухове за оръжия-чудо, които ще решат крайния изход и т.н. А по време на Студената война КГБ разпространява слух в Африка, че раздаваните от здравните организации кондоми са заразени със СПИН.(16)
За отбелязване е, че слухът се разпространява устно – от човек на човек. Но в ерата на новите комуникационни технологии, той променя тази си отличителна характеристика. Интернет и в частност социалните мрежи се превръщат в лавинообразно нарастващ източник на слухове.
Пропагандата, чрез технологичния си набор непрекъснато произвежда и поддържа негативни предразсъдъци и стереотипи срещу „враждебния” друг. Историческите аналогии иетикетирането му като враг, противник, неприятел, предател и т.н. са само част от тях, които имат постоянно медийно присъствие. И, ако в едни случаи посочването на врага може да донесе позитиви на общността, то в много други води до идейно разединение, дезинтеграция и маргинализация на мнозинството. Медийният, а от тук и реалният свят се изпълват с многобройни врагове, които в повечето случаи не само са въображаеми, но и отразяват дребни, ограничени идейни и себични интереси, нямащи нищо общо с обществения просперитет. Ето защо комуникационната стратегия за дискредитиране и демонизиране образа на врага, било то временен, постоянен или универсален, трябва да се използва изключително внимателно, с истинска отговорност пред обществото.
The Universal Enemy
Asoc. prof. Chavdar Hristov, PhD
Summary: The enemy, including the universal one, is an integral and significant part of every strategic idea. In the process of its transformation into an ideology and during the maintaining of the corresponding system of beliefs, it plays the specific role of a unifier- a peculiar type of clay supporting the unity. As a result the high level of cohesion of the community facilitates its group dominance over the other communities. One of the mostly used communication strategies is brought together around this mechanism, bound with the social-psychological peculiarities of the human aggression and behavior –the defamation and the demonization of the image of the enemy.
Key words: propaganda, strategy, universal enemy, aggression, propaganda techniques
Източници
(1) Берковиц, Леонард. Агресия. Причины, последствия и контроль. Прайм-Еврознак. СПб., 2001, с. 442-447
(2) Пак там: с. 32
(3) Чалдини Р.,Кенрик Д., Нейберг С. Социальная психология. Пойми других, чтобы понят себя. Прайм-Еврознак. СПб. 2002, с.197-198
(4) Берковиц, Леонард. Агресия. Причины, последствия и контроль. Прайм-Еврознак. СПб., 2001, с. 13
(5) Лоренц, Конрад. Агресия (так называемое „зло”). Прогрес. М., 1964, с. 147-153
(6) Пак там: с. 147
(7) Христов, Чавдар. Модел на конструиране на стратегическа идея и трансформирането й в идеология (система от вярвания). // Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика, 28.12.2011. http://www.newmedia21.eu/izsledvaniq/model-na-konstruirane-na-strategicheska-ideya-i-transformiraneto-y-v-ideologiya-sistema-ot-vyarvaniya/ (09.02.2014).
(8) Еко, Умберто. Пражкото гробище. София. 2012
(9) Manning, Martin, J. Historical Dictionary of American Propaganda. Greenwood press, 2004, pp. 226-227; Cull, N. Culbert, D. Welch, D. Propaganda and Mass persuasion: A Historical encyclopedia, 1 500 to the Present. Santa Barbara, CA 2003, p.323
(10) В наскоро откритото „Евангелие на Варава” (Варава – помилваният от Пилат Понтийски вместо Исус бунтовник) се твърди, че Юда е заместил Христос на кръста. В: Мистериозно евангелие на арамейски език. http://www.monitor.bg/article?id=327825Antique bible turns up in Turkeyhttp://www.euronews.net/2012/02/24/antique-bible-turns-up-in-turkey/
(11) Деянова, Лиляна.Към конструиране на евреина като враг. Сп. „Либерален преглед”,15.02.2013
(12) Леви, Джоел. Енциклопедия на тайните общества. София. 2011, с.81-83
(13) Алексиев, Александър Р. Ислямизмът – истинският враг.
(14) Manning, Martin J. Historical Dictionary of American propaganda. Greenwood Press, 2004, p.6
(15) Пак там, рр. 21-22
(16) Cull N.J., DCulbertDWelchPropaganda and mass persuasion: a historical encyclopedia 1500 to the present. ABC-Clio, inc. Santa Barbara, Ca. 2003, p. 358

Няма коментари:

Публикуване на коментар