Loading

Една забранявана и малко известна книжка на Георги Раковски за руската антибългарска политика

Брошурата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите” бащата на българската национална революция Георги С. Раковски отпечатва през 1861 г. Повод за нея е постигнатото споразумение между руското правителство и Високата Порта за преселването на българското население от Видинския край в пределите на Южна Русия и размяната му с татарско и черкезко население. До тогавашния момент никой не е разкривал и бичувал така директно руската политика спрямо българите и спрямо другите народи, живеещи в нейната територия. Със словото си, нетърпящо никакви възражения, и основаващо се на фактите и на собствените му наблюдения, Раковски потвърждава думите на Карл Маркс, който по това време определя Русия като „тюрма на народите”. След публикуването на тази брошура и на статиите си за руската политика Г. Раковски е обявен за персона нон грата от руските власти и му е забранено да пътува до Русия и да пребивава в нея.
ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ, ИЛИ РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕТекстът на брошурата предаваме от публикацията на Захари Стоянов от 1886 г., който в кратко встъпление не само дава подробности за нея и за Раковски, но и разказва за руската политика и през следващите 25 години, последвали книжката на Раковски и достига до времето на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. През 1922 г. проф. Михаил Арнаудов я публикува за трети път, като я включва в еднотомното издание на съчиненията на Г. Раковски. В предговора си към брошурата проф. Арнаудов дава нови сведения и прави ценни уточнения както за нея, така и за събитията, които са предизвикали Раковски да я напише.
Тъй като двата предговора - този на Захари Стоянов и този на проф. Михаил Арнаудов взаимно се допълват и биха представлявали интерес за днешните ни сънародници, ги включваме като неразделна част от новото публикуване на тази ценна и недостъпна брошура на големия революционер, поет, писател, историк и етнограф. При публикацията й проф. М. Арнаудов я разделя на две части – „Руската политика за българите” и „Къде отивате българи?”. Този начин на публикуване сме изоставили и Ви я предлагаме във вида, публикуван от З. Стоянов, който повтаря оригинала.
Смятаме, че нещата, които някои от вас ще прочетат тук за първи път, ще ви накарат да се замислите над редица събития от нашата история, които до сега са премълчавани или преиначавани. Надяваме се, че ще потърсите и прочетете във връзка с описаните събития в брошурата и спомените на Иван Касабов и писмата на Раковски до Йосиф Дайнелов, както и неговите кореспонденции във вестник „Дунавски Лебед”. За чест на нашия учител академик Димитър Косев искам да отбележа един малко известен факт. Когато по тези въпроси не можеше да се говори през 1972 г. в Софийския университет, той ни водеше специален курс по проблеми на Българското възраждане. Тогава за пръв път чухме за тази книжка и я прочетохме. Но думите на големия учен и до сега съм запомнил, че това произведение на великия Раковски след неговата смърт е издавано само два пъти, и то когато България не е поддържала дипломатически отношения и се е противопоставяла на Русия. От него тогава научихме и за съществуването и на книжките на д-р Иван Селимински, засягащи също въпроса за преселването на българите в Южна Русия след Руско-турските войни и за руската политика спрямо българите и отпечатани в недостъпните му днес книги в „Библиотека д-р Иван Селимински”. За д-р Селимински проф. Арнаудов написва и отпечатва също една блестяща и забравена днес биография, която ние като българи би трябвало да познаваме. За сведение на читателите искам да посоча, че брошурата на Г. Раковски не е намерила място в новите издания на неговите съчинения след 1944 г. и беше изоставена с надеждата и да бъде забравена.
Георги С. Раковски
Георги С. РаковскиПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ, ИЛИ РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕ
Преселение в Русия (1861)
Предговор на проф. Михаил Арнаудов
Тази малка брошура е напечатана анонимно, без означение на място и на година – по всяка вероятност в Букурещ, през май 1861 г. Тя има 15 стр. и носи заглавие „Преселение в Русия, или Руската убийственна политика за Българите." В предговора на ІІ изд[ание] от 1886 г. Захари Стоянов приема, че тя е писана в 1859 г.; а в екземпляра, що имаме на ръка, Д. Хр. Попов от Турну Магуреле, Румъния, бележи: „издадена от Г. С. Раковски в год. 1858" и пояснява: „тая пропагандическа брошура, от която само аз съм раздал тогава неколко хиляди, между преселенците...” Но единият и другият грешат в датуването по памет, и най-добре личи, при какви обстоятелства и кога е писал Раковски брошурата си от кореспонденцията му с Йосиф Дайнелов в Цариград и от статиите на „Дунавски Лебед”. В тая кореспонденция, под 18.IV., 17.V., 21.V., 29.V.1861, Раковски бичува жлъчно руската политика по преселването на българите, като поменава и изпращането на Теодоси Икономова в Букурещ с особена мисия, която Ив. Касабов разкрива в спомените си: да отпечата, именно, тайно съставената брошура на Раковски. А в „Дунавски Лебед” от 15 авг., 3 окт., 10 окт., 25 окт., 7 ноем. и 21. ноем. 1861 г. са поместени редица дописки и бележки, в които се описва от очевидци тежкото положение на преселените в Южна Русия българи и се проклинат агентите за това преселване, между които попада и Захари Княжески.
Повод за написване брошурата дава съглашението между Русия и Високата Порта, да се изселят българите от Видинско. Ферман в тоя смисъл бил прочетен и в Битолско, но докато македонските българи отказвали да напуснат отечеството си, видинските – подбуждани от руски агенти и насърчавани от турското правителство и от подкупени български оръдия – захванали да се изселват вече. „Това е едно чисто убийство за български наш беден народ от страни Руссии", възклицава Раковски – и с пламенно слово и с дела иска да осуети вредната агитация. Сърбия също била недоволна от настаняването на татари в пограничните й области („това е разерило сички Сърби," пише Раковски в писмо от 21.V.1861), затова министьр Христич отпуснал на Раковски средства за отпечатването на брошурата, насочена против преселването (срв. Касабов, Моите спомени, 17), а сам Раковски – оставяйки грижите по печатане и корегиране на брошурата на Теодоси Икономова, който отишел за тая цел в Букурещ (за да не се изложи Сърбия пред Русия, като се напечата брошурата в Белград) – заминал да действува лично в Русия, та дано отклони руските власти от техното намерение. Въпреки обещанието си, генерал Стремоухов в Одеса не прекратява политиката на преселването, и тогава Раковски открива чрез колоните на в. „Дунавски Лебед” нов поход против Русия – в духа на издадената и пръснатата между българите в Румъния и в България брошура. В една записка до княз Горчакова, министър на външните работи в Петерсбург, от 8.XII.1861 г., Раковски обяснява целта на ходенето си през м. юли в Одеса – „да моли и докажи генералу Стремоухову, чи това приселение е разорително за българите, а пагубно за Руссия и да даде Негово високопревъсходителство инструкции Видинскому консулу да пристани веки да действува на това"; изтъква освен това, как „напротив еще по-деятелно почна да се работи на това приселение без да имаше даже и най-нуждни приготовления за тойзи несчястен транспорт, поради кое починаха толкова невинни души, жени, дечица и мъже еще в пътешествието." – Нека забележим, че стари видинци и сега си спомват за това ходене в Южна Русия и за връщането си от там, поради разочарование от условията на живота. Езикът на брошурата – покрай всички присъщи на Раковски особености – показва и някои черти, които го сближават доста с живата разговорна реч. Това би могло да се дължи или на желанието на автора, да бъде по-добре разбран от читателите си, прости българи, или на влияние от страна на Теодоси Икономова, когото Раковски натоварва да се грижи за отпечатването и когото някои съвременници сметат дори за съставител на брошурата. Вярно, обаче, е първото, тъй като в Архива на Раковски е запазен оригиналният ръкопис на автора, от гдето се вижда, че менен при печатането е тук-таме само правописът. Този ръкопис е озаглавен: „Приселени в Русия или Руската убийственна политика за Българити," и обхваща 23 страници, подписани на края от „Един Българин." Преди да напише брошурата, Раковски нахвърля един план за нея, запазен също в Архива. Този план, озаглавен „Разположение за брошура – Руская убийственна политика за Българити", има следното съдържание: „Увод. Разделение. 1. От старости каква наклонност е имала Руссия т. е. да завладее България. Волжански Българи завладяла. От Светослава до Великаго Петра. Как е ишла. 2. От Великаго Петра до днешнн времена що е вършила с Българи. Във военни времена силом ги е приселвала, и в мирна чрез интриги ги е придержвала, (Примери). 3. Какви пагубни и разорятелни следствыя ще произидат от това приселение. (доказатьлства). 4. Как живеят в Руссия беднии народи."
Тук препечатваме целата брошура, като я разделяме за удобство на две глави.
Публ. в Съчинения на Г. С. Раковски. Избор, характеристика и обяснителни бележки от М. Арнаудов.
София, 1922, с. 471-473.
Георги С. Раковски
Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите
(С предисловие от З. Стоянов)

Тъжни времена прекарва днес нашето отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, Священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв - всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс и Катков от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Сан Стефанска България. А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност? - „Желае ни доброто; не ни е забравила", отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. - „Вие сте идиоти", казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите." Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивски консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното ІІІ-то отделение.
Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са по начало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не и българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев или Сомов, когото да срещат по всичките градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите: „так приказано", „не разсуждать", „не бунтовать", „воля Его Императорского Величества такая", „ви народ неопитний", „вие трябва да слушате и се покорявате", „има за вас кой да се грижи" и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: „Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви." По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно; по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на гологлавите братушки и казват: „Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате „урра". А братушките цъфнали и не забързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: „благодарим на Ваше Високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото Ваше Високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш." „Так, так", отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!
О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „урра". Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: „Московска", „Александровска", „Аксаковска", „Паренсова", „Гуркова", „Славянска", „Николаевская", „Невская" и пр. да блещука и нещо като: „6-ий септемврий", „Сливница", „Драгоман", „Батенберг" и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи...
Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска Губерния, нищо свято не ги спира. „Всяко тържество на България е смърт за Русия", пишеше в един брой на „Русь" покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. „Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?" ... пишеше същий тоя Аксаков по повод на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: „Вие, синове и потомци на Крума и пр." Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обръщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума и Симеона с Ивана Грозний и с Екатерина Вторая. Но ще да кажат мнозина: „Русия беше, която ни освободи." Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново - нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз - добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!...
В днешно време, когато това правителство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев, Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззаконови и погански - ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г. С. Раковски, как той е гледал на официална Русия и на нейната политика. А кой е Раковски - срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат (Цанков и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите", която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на Видинските българи, печатана е за първи път в „Дунавски Лебед" като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: „не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия", както днес обичат да философствуват нашите дипломати. Поклон върху праха на великий български мъченик, че и в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския...
Русчук, 1-й март 1886 г.
Захарий Стоянов
Заб. - Ний препечатваме буквално брошурата на Раковский, като спазваме и нейното оригинално правописание и език.
З. С.
Няма по-свято нещо на света от милото отечество всякому.
Человек да е първи път видял небесната светлина, прибързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един естествен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.
Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи ся, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и проч., от тогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, от гдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и отечеството му.
Человек же, който ся скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници! Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни Българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие! Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва Българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си Българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
Във Видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят множество челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.
Длъжност свята към милото ни отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем в кратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала тя още от стари времена с наши праотци и как ся е сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са я тия кръстили и първите начала образования й дали.
Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!
Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, свещеното писание и първото образование. Това е познато беки от сички свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на Българите за това благодеяние! Ето:
Разорили и завладели волжанското им пространно царство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени се от Българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техен език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и Руси!
Руското царство от времето княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на Българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против Византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той беше се сродил с Византийците и държеше тяхната политика, той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самаго.
От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите Никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского Княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да прибегне в Русия, от дето на малко остана да го предадат неприятелите му на турците!
От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите почнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е притърпяло нашето бедно отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!
В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!... В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат! Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.
В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга - немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тях места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия! Множество от тях разорани села в Руманя и от тая страна на Стара планина се още и до днес виждат в бурен и трънак обрасли! В 1854 г., пак щом минаха под Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да подбудят Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят България, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет тысячи домородства в Бесарабия.
Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж за тях отваря такъв бой и че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде добре и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобности за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползувала се е от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. «С нас е народът», казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З. С.) Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако Българите добият независимото си свещенство, то не ще й веки допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва. Сега вече откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърта веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!
Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и от тамо се върнаха назад още преди танзимата в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний княз Ст. Богориди. Също и ония, които бяха минали в 1854 г. и отишли чак в Бесарабия, като видяха руското робство, върнаха се назад в 1856 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и какви вечни мъки ви чакат тамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:
Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половина ви щете измря и погина по пътя, а доде привикнете на тех блудкави и горчиви пустинни води, Бог знай колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример Татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ами вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате отгоре си? Можете ли понесе вий тойзи грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини да направите тутакси къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни пригради, които сте тук нашли от баба и от дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават ваште хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да ги видите, не ще ги сънувате на съне и ще си оплаквате дните!
Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те се твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които, като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! какъв срам за вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся веке помръдна наникъде!
! смислете, мили Българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:
„О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви, ливади и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капасъзи, от убийства и грабежи - и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените си и на децата си! О! Вашите души на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот."
Не е ли срамота за вас, о Видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили оттамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, както ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си? ...
От каква неволя се преселявате? Я, размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царствуванието на Султана Абдул Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои си злоупотребления, тия не стават по царска воля, но и тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотребления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!
А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от кое никога не можете ся веки отърва!
Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили - да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най- голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят. Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.
Треба да знайте още, че Н. В. Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н. В. Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, и тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша Видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.
Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни отечества. (Както днес ония, които са получи звонката монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З. С.)
С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здравие и вразумление от Бога.
Публ. в Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите от Георги С. Раковский (С предисловие от З. Стоянов). Издание на в. „Незавиисмост”. София, Скоро-печатница на К. Т. Кушлев, 1886, 28 с.
Литература:
Съчинения на Г. С. Раковски. Избор, характеристика и обяснителни бележки от М. Арнаудов. София, 1922, 751 с.
М. Арнаудов, Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. София, 1969, 310 с.
В. Трайков, Георги Стойков Раковски. Биография. София, 1974, 408 с.
В. Трайков, Раковски и балканските народи. София, 1971, 503 с.
Архив на Г. С. Раковски. Т. І. Писма и ръкописи на Раковски. Събрал и подготвил за печат Г. Димов. София, 1952, 642 с.
Архив на Г. С. Раковски. Т. ІІ. Писма до Раковски. (1841-1860). С обяснителни бележки и под редакцията на Н. Трайков. Подготвил за печат В. Н. Трайков. София, 1957, 915 с.
Архив на Г. С. Раковски. Т. ІІІ. Писма до Раковски. (1861). Под редакцията на Н. Трайков. Подготвил за печат и с обяснителни бележки В. Н. Трайков. София, 1966, 962 с.
Архив на Г. С. Раковски. Т. ІV. Писма да Раковски. (1862-1867). Подготвил за печат и с обяснителни бележки В. Н. Трайков. София, 1969, 474 с.
Г. С. Раковски, Съчинения в четири тома. Първи том. Проза, поезия. Подбор и редакция К. Топалов. София, 1983, 587 с.
Г. С. Раковски, Съчинения в четири тома. Втори том. Публицистика. Подбор и редакция В. Трайков. София, 1983, 605 с.
Г. С. Раковски, Съчинения в четири тома. Трети том. Историография. Подбор и редакция В. Трайков. София, 1984, 598 с.
Г. С. Раковски, Съчинения в четири тома. Четвърти том. Езикознание, етнография, фолклор. Подбор и редакция Св. Гюрова. София, 1988, 646 с.
Д-р Ив. Касабов, Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи. Предговор и съставителство Ц. В. Билярски. София, 2009, 272 с.

Как Живков тайно подари златния резерв на Хрушчов

Написано от Христо Христов   
Четвъртък, 24 Май 2012 09:25
Миналата седмица в Чикаго при среща с българската общност президентът Росен Плевнелиев заяви,че най-голямото предателство в българската история е опитът на комунистическата власт, начело с Тодор Живков, България да стане 16-та република на СССР през 1963 г.
Малко известно е обаче, че предложението за „сливане” със Съветския съюз, взето на закрит пленум от ЦК на БКП, е предшествано от две много важни събития, останали десетилетия наред тайни за обществото. Първото събитие е, че през 1960 г. в резултат на 4-годишно управление на утвърдения на Априлския пленум през 1956 г. първи секретар на партията Тодор Живков страната е докарана до неплатежоспособност.
Вторият факт е, че за да спаси поста си Живков тайно подарява българския златен резерв на Москва. Това става, след като съветският лидер Хрушчов отказва да отпуска повече кредити на фалиралото управление на Живков. По това време СССР е най-големият кредитор на комунистическия режим в София.
Сделката със златния резерв спасява Живков, който разбира, че без изгодите на съветската икономическа помощ той не би могъл да управлява и да се задържи на власт. Това до голяма степен мотивира и предложението му през 1963 г. НРБ да „се слее” със СССР.
Светлина върху тези събития хвърля разследващият журналист Христо Христов. През 2007 г. той получава безпрецедентен достъп до най-голямото разследване в историята на прокуратурата в България – секретно дело №4 от 1990 г. за причините за икономическата катастрофа на управлението на БКП, обхванало периода 1958-1989 г. В над 1200 томове той открива пълната история за продажбата на златния резерв при първия от трите фалити на Живковото управление. Разследването на този случай е пазен в пълна тайна, Главна прокуратура засекретява материалите по него под кодовото име: направление „Делта – М”. Истината за нея излиза за първи път в книгата на Христов „Тайните фалити на комунизма” (2007).
В част 1 на разследването, което сайтът desebg.com публикува, се изяснява как управлението на Тодор Живков стига до неплатежоспособност и как първия секретар на ЦК на БКП е принуден да моли съветския лидер Хрушчов за помощ.



„Не зная по какви причини, вероятно от съображения за сигурност, но преди мен златният резерв на страната ни беше изпратен за съхранение в съветски банки. Ние върнахме у нас това злато и забранихме износа.” Думите са на генералния секретар на БКП Тодор Живков, казани в неговите “Мемоари”, издадени след промените в България. Това твърдение обаче не е нищо повече от една голяма откровена лъжа. Тя цели да прикрие истината за тайната продажба на златния резерв на България на СССР през 1960 г. Златото изобщо не е върнато, както Живков твърди, а човекът, който го дава с еднолично решение на СССР, е самият първи секретар на БКП.

Състояние на неплатежоспособност

Строго поверителен доклад на председателя на БНБ до Политбюро на ЦК на БКП за дълговете, които управлението на Живков има към чужди банки през 1960 г.|Снимка: Архив на автора.
Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност.

За да прикрие негативните тенденции в икономическото развитие, управлението не дава гласност на задлъжнялостта й. Всички документи, свързани с валутния баланс, финансовото обезпечаване на кредитите и  платежоспособността на страната, носят грифове „Строго поверително” и са известни единствено на малцина в партийното и държавното ръководство.
През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт.

Дълговете към съветските банки
Въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен. През април 1960 г. в строго поверителен доклад председателят на БНБ Кирил Несторов от април 1960 г. предупреждава висшето партийно ръководство:
„Задълженията на страната в капиталистическа валута от 115 млн. долара в началото на годината достигнаха 134 млн. в края на месец март. Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови търговски кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега такива. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР.”

В просене на валута
Несторов информира още, че въпреки срещите с ръководителите на държавните банки на Чехословакия, Полша, ГДР и Унгария не е успяла да получи спасителни кредити освен 10 млн. долара, които към април 1960 г. вече са били изразходвани.

Продължение на доклада, в който като възможност за излизане от състоянието на неплатежоспособност е подсатвен въпроса за продажбата на българския златен резерв на Москва | Снимка: Архив на автора.
БНБ прави и усилия да получи 2 млн. долара от банки от ФРГ, но за кратък срок от три месеца. „Други финансови кредити от капиталистически банки не се очертават”, заключава председателят на БНБ.

Той подчертава, че партийното ръководство трябва да предприеме сериозни мерки за генерално разрешение на въпроса за държавните плащания във валута.
„Особено внимание следва да се обърне на Министерството на външната търговия, Държавната планова комисия и другите министерства и ведомства за силно съкращаване на вноса и увеличаване на износа срещу капиталистическа валута”, се посочва в доклада.
БНБ предлага и други мерки, изразяващи се в съкращения и икономии на валута. Банката обаче заключава, че и „те не са в състояние да решат цялостно въпроса за плащанията ни с капиталистическите страни през тази година.
Поради това БНБ не намира друг изход от положението освен използването на златните резерви, които се намират на съхранение в Държавната банка на СССР”.

Хрушчов отказва кредитиране
Преди да се стигне до тайната сделка с валутния резерв Живков прави неуспешен опит да измоли от съветския ръководител Никита Хрушчов отстрочка за връщането на старите кредити и получаването на нови. Зам.-председателят на БНБ по това време проф. Нешо Царевски разкрива:
„Спомням си, че с Кирил Несторов, председател на БНБ, изготвихме доклади – устни и писмени, до Тодор Живков и Антон Югов за тежкото валутно положение на страната и платежния баланс. Тогава се взе решение да се направи обръщение към Хрушчов двете съветски банки в Париж и Лондон да помогнат, като ни кредитират със западна валута. Хрушчов ни изпрати отговор в размер на една страница и с него становище на Госбанк, Москва, която доста критично се отнасяше към българската валутна политика.”
В архивите по дело №4/1990 г. за икономическата катастрофа е запазен проект на писмо до първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет на СССР Никита Хрушчов от Живков и Югов.
В него се посочват факти за кризисното финансово състояние, които старателно са крити от българското общество, а именно, че „планът за износ в капиталистическите страни през 1959 г. беше изпълнен само 54,6 процента. Това доведе до сериозен разрив в платежния баланс с капиталистическите страни.
В края на 1959 г. общата сума на нашите задължения достигна 115 млн. долара. Поради липса на валутен резерв нашите задължения в края на първото тримесечие на 1960 г. достигнаха 129 млн. долара, от които 44 млн. подлежат на погасяване през второто тримесечие, а 35 млн. долара – през третото тримесечие на 1960 г.”

Задълженията са следните:
  • 60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
  • 20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
  • 18 млн. долара към западногермански банки;
  • 6 млн. долара към италиански банки;
  • 25 млн. долара фирмени кредити.

Живков го удря на молба

Писмото на Живков и Югов до Хрушчов, в което двата се молят за отсрочка на плащанията по дълговете към съветски банки | Снимка: Архив на автора.
Живков и Югов, премиер по това време, допълват унизителната ситуация с признанието:


„Ние си даваме пълна сметка за сериозното положение на нашите плащания, възникнало не само в резултат на обективни причини, но и поради съществени слабости на нашата търговия, и особено поради грешките, допуснати в търговията ни със страните, с които плащанията се извършват в конвертируема валута, където вносът на стоки не е бил строго обвързан с гарантиран износ на български стоки.”

Първият секретар на БКП и премиерът капитулират, като посочват, че въпреки взетите мерки „ние обаче не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.”
След отказа на Хрушчов да рефинансира българския дълг Живков изпада в безизходица.
Тогава той еднолично решава да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв, като по този начин погаси част от дълговете.


ПРЕМИНИ КЪМ ЧАСТ 2 - ОТТУК.

Този малко известен факт предшества и обосновава предложението на ЦК на БКП за сливане на НРБ и Съветския съюз, известен в историята като опита страната да стане 16-та република на СССРпрез 1963 г.
Живков е принуден да продаде златото, за да върне част от дълговете към основния кредитор на комунистическото управление тогава – Москва.
Светлина върху тези събития хвърля разследващият журналист Христо Христов. През 2007 г. той получава безпрецедентен достъп до най-голямото разследване в историята на прокуратурата в България – секретно дело №4 от 1990 г. за причините за икономическата катастрофа на управлението на БКП, обхванало периода 1958-1989 г. В над 1200 томове той открива пълната история за продажбата на златния резерв при първия от трите фалити на Живковото управление.
Разследването на продажбата на златния резерв е пазено в пълна тайна. Главна прокуратура засекретява материалите по него под кодовото име: направление „Делта – М”. Истината за нея излиза за първи път в книгата на Христов „Тайните фалити на комунизма” (2007).
Част 1 разкрива как през 1960 г. Тодор Живков посяга на златото при първия фалит до който докарва НРБ в началото на своето 33-годишно управление.
В част 2 се описва как златният резерв от 20 тона е изнесен на „съхранение” в Москва през февруари 1959 г..


Как е било възможно Тодор Живков да продаде на Съветския съюз български златен резерв в размер на 20 т. е без никой да разбере нищо?

Само трима банкери с достъп до златото

Строго поверително от особена важност постановление на правителството на Югов от септември 1958 г., с което се решава златният резерв да бъде изпратен на депо в Москва | Снимка: Архив на автора.
Проф. Тотю Тотев, зам.-председател на БНБ в периода 1955-1974 г., обяснява какъв е редът за влизане в главния трезор на БНБ, където се е съхранявала златната наличност.

Достъпът до трезора по това време са имали от три длъжностни лица и то едновременно – от проф. Тотев в качеството му на зам.-председател на БНБ и съхраняващ ключа от трезора, от главния касиер на БНБ Начо Николов, който е държал шифъра, и от началника на дирекция „Парично обръщение” Розалин Чубриев.
„Не мога да кажа какъв е бил размерът на златната наличност, защото като станах зам.-председател на БНБ, приех само ключа от главния трезор, но не и самата златна наличност”, признава през 1991 г. пред прокуратурата проф. Тотев.

Защо златният резерв отива на съхранение в Госбанк - Москва
Архивните документи обаче показват, че Живков е бил улеснен в случая. Няколко месеца преди златният резерв да бъде изтъргуван за погасяване на фалиралото Живково управление благородният метал е предаден на съхранение в Държавната банка в Москва. Акцията по прехвърлянето му в СССР започва още през септември 1958 г.
Тогава правителството на Антон Югов със строго поверително от особена важност постановление решава ценностите на БНБ да се евакуират от централната сграда, а златният резерв на страната да бъде предаден на депо за съхранение в Госбанк – Държавната банка на СССР.
Като претекст се използва становище на МВР, че сградата на БНБ не е в състояние да издържи на „пряко попадение на фугасна бомба и на ударна вълна от атомен взрив”. Това налага строеж на запасен трезор.
Златото е застраховано и под засилена охрана е транспортирано с влак от София до съветския граничен пункт Унгени през февруари 1959. Там представители на БНБ го предават на комисия от Госбанк.

Застрахователната полица на изнесения в СССР български златен резерв | Снимка: Архив на автора.
В Москва то е претеглено в присъствието на български представители и е констатирано, че тежестта му е 20 153 479.84 грама.

За извършената операция председателят на БНБ – по това време Вела Луканова, леля на Андрей Луканов – информира правителството с поверително писмо.
Само 10 месеца по-късно, през април 1960 г., Кирил Несторов, заменил Луканова на председателския пост в БНБ, прави предложението до Живков депозираното вече злато да бъде продадено за спешно покриване на част от дълговете към съветските банки.
Именно за да се отложи временно неплатежоспособността на комунистическото управление, в която е изпаднало, Живков прибягва като крайна мярка до продажбата на златния резерв.
„По това време на България вече не отпускаха кредити от чужбина, защото бяхме използвали вече много такива. Нямаше изгледи за нови валутни постъпления, с които да плащаме лихвите и кредитите.
Причината за продажбата на голямото количество злато на СССР беше, че вече никой не искаше да даде кредит на България, дори и съветското правителство”, разкрива проф. Нешо Царевски, началник на управление “Валутно” в БНБ от 1959 г. и впоследствие зам.-председател на БНБ, отговарящ за валутните въпроси.

Шикалкавенето на Живков

Протоколът за приемане на българското злато на съветския граничен пункт Унгени през февруари 1959 г. | Снимка: Архив на автора.
Поведението на Тодор Живков пред следствието е показателно в опита да прикрие пазената три десетилетия тайна. Като се има предвид, че той се слави с изключително точна памет, първоначално заявява пред прокурора:


„За първи път чувам за такава голяма продажба на злато от България. Честно ви казвам, че това е всичко, което знам. Какъвто и отговор да дам, той няма да е верен, защото не си спомням нищо.”

 След като са му цитирани редица оцелели документи и свидетелски показания на банкери от тогавашното ръководство на БНБ, той е принуден да признае:
„Предполагам, че за да дам съгласие за продажба на златото, е имало тежки аргументи, изложени от банката пред мен, и това е обусловило решението за продажбата.
Вероятно с валутата, получена от тази сделка, са плащани някои разходи, които са били неотменими и не е имало никаква друга възможност.”

ПРЕМИНИ КЪМ ЧАСТ 3 - ОТТУК.








Този малко известен факт предшества и обосновава предложението на ЦК на БКП за сливане на НРБ и Съветския съюз, известен в историята като опита страната да стане 16-та република на СССР през 1963 г.
Живков е принуден да продаде златото, за да върне част от дълговете към основния кредитор на комунистическото управление тогава – Москва.
Светлина върху тези събития хвърля разследващият журналист Христо Христов. През 2007 г. той получава безпрецедентен достъп до най-голямото разследване в историята на прокуратурата в България – секретно дело №4 от 1990 г. за причините за икономическата катастрофа на управлението на БКП, обхванало периода 1958-1989 г. В над 1200 томове той открива пълната история за продажбата на златния резерв при първия от трите фалити на Живковото управление.
Разследването на продажбата на златния резерв е пазено в пълна тайна. Главна прокуратура засекретява материалите по него под кодовото име: направление „Делта – М”. Истината за нея излиза за първи път в книгата на Христов „Тайните фалити на комунизма” (2007).
Част 1 разкрива как през 1960 г. Тодор Живков посяга на златото при първия фалит до който докарва НРБ в началото на своето 33-годишно управление.
В част 2 се описва как златният резерв от над 20 т. е изнесен на „съхранение” в Москва.
Част 3 съдържа признанието на Тодор Живков за причината за продажбата на златния резерв, направено през 1991 г. пред следствието по дело №4 за причините за икономическата катастрофа на БКП, както и подробности за следващите секретни операции по продажби на българско злато през 60-те години, с които общото количество надхвърля 30 тона.


Операцията по продажбата на българския златен резерв на Москва е оформена с писмо на председателя на БНБ Кирил Несторов от 7 май 1960 г. до председателя на Госбанк в Москва Александър Коровушкин. Още същият ден председателят на съветската държавна банка е дал съгласието си да осъществи покупката. Българското злато е подложено на рафинация в Новосибирск за привеждането му към изискванията на международните златни борси в Цюрих и Лондон, при което е намаляло с 14 кг.

Нито цент в българската хазна
Писмото на председателя на БНБ Кирил Несторов от май 1960 г. до председателя на Госбанк Александър Коровушкин с предложението съхранявания в съветската държавна банка български златен резерв да й бъде продаден за погасяване на дълговете към СССР | Снимка: Архив на автора.
Ценният метал, възлизащ на 20.1 тона. Той е продаден от руската страна на четири партиди на 11 юли 1960 г., две от които в Цюрих и две в Лондон, при цена за тройунция (31.1035 гр.) от 35.10 щатски долара. Общо за него са платени 22 738 255 долара. От тях в българската хазна не влиза нито цент, защото са погасени просрочените задължения на Живковото управление към Москва.

Тайната сделка на Тодор Живков е осчетоводена от БНБ много по-късно – през март 1964 г., когато той вече заема и поста министър-председател. Тогава БНБ е изготвила формален доклад до Живков, с който е предложила на Бюрото на Министерския съвет да одобри продажбата на продаденото четири години по-рано злато, като средствата бъдат използвани за погасяване на задълженията към съветската страна. Първият екземпляр на доклада с резолюцията на Живков, одобряваща продажбата, не е заведен нито в правителствения архив, нито в архива на БНБ, обяснимо защо.

Следите от скритата сделка
Така еднолично решение на Живков за продажбата на златния резерв през 1960 г., остава запазено в дълбока тайна десетилетия наред. Следите на тази унизителна „сделка“, прикрита от първия секретар на партията, обаче не са заличени изцяло. В архивите е останала паметна бележка на БНБ от юни 1964 г., в която се посочва, че докладът за продажбата е получил одобрението на първия партиен и държавен ръководител.
„Тази продажба на златото на България е престъпление и решението за нея е взето от Тодор Живков. С продажбата българският лев се лишаваше от последното си покритие”,посочва през 1991 г. пред следствието бившият зам.-председател на БНБ проф. Царевски.

Признанието на Тодор Живков
В началото на разпитите по строго секретното направление „Делта-М” на прокуратурата за продажбата на златния резерв бившият първи партиен и държавен ръководител се прави на ни лук ял, ни лук мирисал:
„За първи път чувам за такава голяма продажба на злато от България. Честно ви казвам, че това е всичко, което знам. Какъвто и отговор да дам, той няма да е верен, защото не си спомням нищо.”
Продължението на писмото.
Той не желае да назове причините, довели до продажбата на стратегическия златен резерв на България. От архивните документи се вижда, че със средствата от продажбата на златото са погасявани задължения изключително към СССР, а икономиката не е била в състояние да компенсира валутните разходи на правителството.

Притиснат от фактите в оцелелите архивни документи и от показанията на представителите на БНБ за тайните операции със злато накрая Живков е принуден да направи признанието:

„Липсваха ни финансови средства и страната беше пред пълен финансов банкрут.”

Бившият генерален секретар на БКП този път е напълно прав, бърка само предлога. Страната не е пред, а във финансов банкрут.
Това важно изречение, синтезиращо фалита на комунистическото управление още през 1960 г., обаче остава неизвестно на обществото. То е направено пред прокуратурата през 1991 г. и остава скрито още 16 години в страниците на мегаделото №4 за причините за икономическата катастрофа на БКП.


Причините за продажбата според един банкер
Зам.-председателят на БНБ през 60-те години проф. Нешо Царевски прави следния анализ:
„Продажбата на злато стана неизбежна при допуснатия голям пасив на платежния баланс в конвертируема валута. Не биваше да се допуска натрупването на дълг в чужбина, който не сме в състояние да погасяваме. Банката е правила не един доклад по това време с предложение да се ограничи ползването на външни кредити до рамките на възможностите за погасяване.
Но въпреки всичко, робувайки на високи темпове на всяка цена, в страната се извършваше внос повече, отколкото са ни платежните способности, което ни доведе още в началото на 60-те години до кризисно положение във валутната област, или неплатежоспособност. Бедата е в това, че необмислената валутна политика ни доведе до невъзможност да плащаме в чужбина и трябваше да се посегне на това малко национално богатство, натрупано в миналото.”

Неприлично предложение
Моменталният огговор на председателя на държавната банка в Москва Корувошкин, който приема златната сделка | Снимка: Архив на автора.
През май 1962 г. Никита Хрушчов пристига на официално посещение в България, а няколко месеца след неговото одобрение Живков оглавява и Министерския съвет. Дори и след продажбата на златото страната обаче продължава да се намира в тежка икономическа криза. Разбрал, че не може да управлява и че ще загуби поста си без съветска подкрепа именно тогава Тодор Живков лансира унизителното си предложение пред пленума на ЦК на БКП през 1963 г. България да се слее със СССР:

„Когато условията за сливане бъдат всестранно подготвени, тогава животът ще подскаже формата на обединението. Дали това ще бъде обединение под формата на федерация или нещо по-друго, това няма защо сега да се предрешава. Тясното икономическо свързване със съветската страна още повече ще увеличи силата на нашата държава, още повече ще издигне нейната независимост. Заедно с икономическата независимост на страната ще укрепне и нейната политическа сила и влияние, защото тя все по-пълно ще се опира на гигантската мощ на Съветския съюз.”

Още продажби на българско злато
При задълбочаващия се проблем с платежния баланс Живков прибягва до още няколко секретни операции със злато. През май 1962 г. Бюрото на Министерския съвет в състав Антон Югов, ген. Иван Михайлов, Живко Живков, Станко Тодоров и Георги Дамянов разрешава на БНБ да депозира 6 тона злато в Унгарската банка срещу кредит в размер на 10 млн. долара. Заложените общо 5 878 кг злато на Унгарската банка обаче по-късно също са продадени за погасяване на кредити.
Сериозните проблеми с платежния баланс на НРБ и острата нужда от конвертируема валута за погасяване на взетите кредити продължават и след това. Чрез БНБ и Българска външнотърговска банка през 1964 г. още българско злато е депозирано в залог срещу кредит в Московската народна банка в Лондон в кюлчета и в български и чуждестранни златни монети. Три месеца по-късно то също е продадено. Теглото му възлиза на 5 849 кг, а операцията е съгласувана отново с Живков.
Така между 1960 г. и 1964 г. с негово разрешение са продадени общо около 31 880 кг или 31,8 тона чисто злато, като получената конвертируема валута е използвана единствено и само за погасяване на задължения предимно към съветските банки – Ейробанк в Париж и Московската народна банка в Лондон.
Продължението на документа.
Дори и като премиер Живков старателно пази в тайна тези операции. Те са осчетоводявани в БНБ по специална сметка 105 „Разни дебитори и кредитори”. Какво се е крие зад нея разяснява бившият зам.-председател на БНБ проф. Тотю Тотев: „Сметка 105 „Дебитори и кредитори” е „тъмна” сметка, която не дава представа за същината на извършената и осчетоводена по този начин операция.”


Истината за Живковото управление
Банкерът проф. Царевски обобщава:
„Общо за трите продажби на злато от българския златен резерв България не е получила повече от 30 млн. долара, което очевидно не можеше да реши валутните проблеми на страната. Можеше да се вземат мерки за икономии, но е предпочетено да се продаде наличното злато.
Съветският съюз тогава не ни отпусна кредит, защото в България се водеше една неразумна валутна политика и с нея сме поставили в тежко положение съветските банки в Париж и Лондон. Ако се има предвид, че след 8-10 години международните цени на златото рязко скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията.”
И към края на 60-те години кризисното състояние с валутния баланс продължава, правителството на Живков не е в състояние да осигури необходимата валута за насрещни плащания по чуждестранни кредити, на които се крепи управлението му. БНБ е оставена без злато и на червено.
Този факт признава Кирил Зарев, следващият председател на БНБ в периода 1969-1974 г. Когато приема поста от тогавашния председател Несторов, последният му обяснява колко затруднено е плащането на дълговете.
Зарев си спомня:
„Дори той спомена, че БНБ не е изплатила 50 млн. долара с изтекъл погасителен срок на Московската народна банка в Лондон. Това е било може би през 1967 г. или 1968 г. и на практика означава, че тогава БНБ е фалирала.”