Богомилството – генезис, идеи, разпространение

Кристиян Ковачев

ЮЗУ "Неофит Рилски"

„Случи се, че в годините на православния цар Петър в българската земя се появи поп, по име Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил...” Това е времето, когато България е изтощена от Симеоновите войни и е сключен с Византия мир. В такива времена из българската земя се появява едно учение, обвързано с името на поп Богомил. „Лъжеучението му ще изложим по-нататък...”

Страници от "Беседа против богомилите" на Презвитер Козма

Има доста извори за богомилската ерес. Може да ги разделим на две: извори с противобогомилско съдържание и извори с богомилски произход. Към първите извори спадат съчиненията с полемичен характер, чийто автори са епископи, свещеници и монаси, които изразяват становището на Църквата. Наред с това тук са решенията на съборите, присъдите и анатемите срещу еретиците, писмата за съвет за справяне с ереста и прочее. Изворите с богомилски произход са всички онези апокрифни съчинения, съдържащи догмите и идеите на богомилството.

Към средата на Х в. в България се създала напрегната обстановка  и с всеки изминат ден назрявали условия за широка изява на набраното недоволство, за борба срещу насилията и неправдите, едва ли не за бунтове. Една от формите на протест срещу суровата действителност била отшелничеството. Този път бил избран от Иван Рилски от с. Скрино. По времето, когато светецът се уединил в Рилската пустиня, в България се появило богомилството. Богомилството рязко изобличавало обществените недъзи и било добре дошло за простия обикновен и недоволен човек.

Най-ранният извор за богомилското движение е едно писмо на константинополския патриарх Теофилакт (933-956) до българския цар Петър. От самото писмо се разбира, че това не е първото писмо, което двамата си разменят. Петър изпратил писмо, на което получил отговор, но това не го задоволило. На второто писмо получил по-задоволителен отговор. Това писмо, написано от хартофилакса на Патриаршията Йоан, назовава движението „новопоявила се ерес” и не споменава името на нейния създател. В писмото се заклеймява идеята за дуализма, за двете начала, за създаването на всичко видимо от дявола.

Богомилската ерес се появява в съчиненията на Козма Презвитер. „Беседата срещу богомилите” започва със „Случи се, че в българската земя в годините на правоверния цар Петър се появи поп на име Богомил, а по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя.”¹  Едно изречение, което ни дава доста информация за това къде се заражда ереста, по времето на кой владетел и с кое име е свързана. В едно писмо, изпратено от патриарх Козма І или Козма ІІ Атик до всички митрополити на Константинополската Патриаршия се анатемосват всички богомили. „На поп Богомил, който при Петър, цар на българите, възприе тази манихейска ерес и я пося из цяла България, и на всички негови някогашни и бъдещи ученици, анатема.”²  Тази анатема била включена в текста на гръцкия Синодик в неделята на Православието, а от него проникнал и в Синодика на цар Борил през ХІІІ в.  В друг пасаж на Синодика се отправя проклятие към поп Богомил и неговия ученик Михаил, както и към последователите му Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър.

Поп Богомил е реална историческа личност. Повечето извори, с които разполагаме, определят поп Богомил като първия еретик, живял по времето на цар Петър. Принадлежал е на духовното съсловие, което се личи от неговия титул – „поп”.  По време на византийското владичество името на поп Богомил било познато и на византийски духовници. За този отлъчен от Църквата свещеник се споменава и в списъци на забранени книги, изготвени на руска почва през ХV – ХVІ в.

Самият свещеник обаче най-вероятно не се казвал Богомил, а Теофил, т. к. „Богомил” е старобългарският превод на „Теофил”.

По името на този анатемосан свещенослужител последователите му получават наименованието си богомили. За пръв път това название се среща в паметници от ХІ в. В паметници от ХІ-ХІV в. богомилите са наричани още фундагиагити, бабуни, масалиани, манихеи, патарени и кудуреги. Самите богомили наричали себе си „християни” или „добри хора”.

Според Сръбския синодик от 1221 г. богомилската ерес възникнала в Тракия и най-вече във Филипопол и околността. Това не трябва да учудва никого, т. к. още от VІІІ в. еретици се заселвали в земите на Филипопол – това били павликяните, които се умножили драстично по времето на Йоан Цимисхи във втората половина на Х в. Скоро време богомилството се разпространило в Югозападна България и в Северна България.

Издигането на една ерес и придобиването на такива размери на разпространение вкарват смутове в Църквата, но и в Двореца, който в годините на Средновековието е обвързан малко или много с Църквата като институция. Сам цар Петър изпратил специално писмо до константинополския патриарх Теофилакт, за да се посъветва с него как да постъпи с богомилите и какви наказания да приложи спрямо тях.

Богомилството се ражда на фундамента на манихейството и павликянството. Наред с това силно влияние върху богомилството оказва и масалианството, което получило голямо разпространение главно из манастирите на Византийската империя. То проповядвало, че душата на човека е обременена с грехове още от раждането и че в нея обитават зли демони. Върху богомилството оказало силно влияние и зороастризма, което говорило за вечната борба между Ахурамазда и Ахриман. Последният е предводителят на мрака. Баща на двамата братя бил богът на вечното време.

Важен източник за изграждането на богомилската дуалистична космогония бил и твърде популярният в библейската митология разказ за „падналия ангел” Луцифер, наказан от Бога заради неговите отстъпнически замисли. Този разказ бил доста разпространен в новопокръстена България и залягал в църковната литература. Фигурата на Луцифер присъствала почти навсякъде през Средновековието – дори и в Западна Европа. Със сигурност достъп до разказа за Луцифер имал и самият поп Богомил, който бил един от най-начетените³  духовници на своето време.

Стъпвайки веднъж на базата на манихейството и павликянството, създателят на богомилската ерес изгражда една пълна система от схващания, насочена към космогонията и есхатологията. В основата на богомилската космогония е схващането за двете сили – Доброто и Злото, които властват в света. В началото бил само Добрият Бог, който създал вселената, седемте небеса, въздуха, водата и земната твърд. Бог царувал на седмото небе и бил подпомаган от ангели, първо място сред които заемал Сатанаил. Сатанаил бил най-големият син на Бога и пръв негов помощник. Един ден той въстанал срещу своя Бог. Той започнал да търси привърженици сред ангелите, като им обещавал, че ще им създаде по-добро царство и ще им намали данъците, които те плащат на Бога. Сатанаил бил победен, лишен от божествената светлина и от божествената наставка – или като Сатана паднал на Земята. Там той създал видимото небе, моретата, реките, растенията, животните, земното царство и на края човека от кал. Напразно било усилието на Сатаната да вдъхне живот на твърдото човешко тяло. Принуден бил да моли Бога да му помогне и Бог дал душа на безжизненото тяло на Адам. По същия начин била сътворена и Ева. Сатаната станал господар на цялото човечество и на всички земни царства. Подмамил първите хора да сторят грях, заради който били изгонени от Рая. Тогава Бог изпратил при хората втория си син Иисус Христос, който хвърлил Сатаната в Ада, но той успял да избяга. Според богомилите Иисус бил само Божието слово, но привидно се родил като човек, живял, действал и умрял привидно на кръста. След кръстната си смърт Христос се възвърнал отново при своя Отец на небето. Богомилската есхатология предвиждала Второто пришествие на Христа. Сатаната отново щял да бъде хвърлен в Ада. А праведниците щели да бъдат отведени в небесния Рай. „Когато се навърши броят на праведните според броя на падналите венци, тогава сатаната ще се освободи от затвора си и много разгневен, ще отвори война на праведните, които ще нададат силен вик към господа... Тогава слънцето ще се помрачи, месечината няма да праща своята светлина, звездите ще попадат, четирите ветрове ще излязат от своите източници и ще направят да се разтърси земята, морето, планините и хълмовете; небето силно ще се разлюлее, ще затъмнее слънцето и ще свети до четвъртия час... Тогава синът человечески ще проводи своите ангели да изберат неговите избраници от четирите края на света, от висините на небесата дори до краищата им; и те ще ги приведат... И като бъдат разтворени книгите на живота, ще бъде открито неблагочестието на всички народи, праведниците ще бъдат похвалени за тяхното търпение, добри дела, почтеност, непоквареност и послушност спрямо ангелските заповеди; що се отнася до неправедниците, върху тях ще се излее господният гняв и те ще бъдат обзети от скърби и притеснения... Тогава сатаната ще бъде вързан, както и всички негови войнства, и ще бъдат хвърлени в огненото езеро.... Тогава син божи ще седне в дясно от отца и отец ще заповядва на своите ангели, както и на праведниците, които ще бъдат причислени в хора на ангелите, па ще ги облече в одежди неразрушими, ще им наложи неувяхващи венци, ще им даде неподвижни седалища, и бог ще бъде посред тях. И не ще да имат вече ни глад, ни жажда, ни ще ги жари слънчев пек или друга горещина...”⁴  – това четем в „Тайната книга” на богомилската ерес.

Богомилите се отнасяли с почит към Слънцето като велика божия творба. Почитта към Слънцето не е нещо учудващо. В много предхристиянски общества присъства, както и в самото християнство. При елините това е Хелиос, при траките – Синът-Слънце (син на Великата богиня майка), при християните – сам Христос е изобразяван като слънце. Така че в това отношение богомилите не правят нещо иновативно. Тази богомилска почит към Слънцето е засвидетелствана и от надгробните плочи в Босна и във Франция. Богомилите приемали Слънцето и Луната за ладии, създадени от Бога за привличане и пренасяне на душите на праведниците в Рая. На споменатите надгробни паметници Слънцето е изобразено фигуративно в средата на едно „космическо хоро” подобно на слънчев танц в непрестанно движение.

От светите книги богомилите отдавали предпочитание на Новия завет, като от четирите евангелия те най-много държали на Евангелието от Йоан. Постоянно носели в ръцете си Евангелието, като дори трябвало го знаят наизуст. Богомилите отричали Библията, която според тях била съставена по заръката на дявола. Те критикували Църквата като институция, не признавали решенията на Вселенските и на местните събори и били против духовенството, което служило като посредник между църквата и миряните. Не зачитали словата на Отците на Църквата - Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. За богомилите Църквата била управлявана от злата сила. Те казвали: „За какво е изобщо свещеникът, той не е нужен.”⁵  Богомилите особено остро нападали митрополитите и епископите, които според тях водели недостоен живот и отклонявали християнството от изконния му лик. Те цитирали думите на апостол Павел: „Епископът трябва да бъде непорочен, мъж на една жена, трезвен, честен, целомъдрен, гостолюбив и поучителен...”⁶  Според богомилите съществуването на храмовете било ненужно и не виждали смисъл от тях. Проповядвали, че в храмовете живеели „демони” и че те вършели „чудеса” с мощите на светците, за да мамят обикновените хора. Храмовете за тях били прости сгради. Не признавали Светата литургия като основно църковно тайнство. Отхвърляли Светото Кръщение, защото според тях Йоан Кръстител бил служител на Сатаната. За богомилите причастието било жертвоприношение в полза на демоните, състоящо се просто от хляб и вода, а не от кръвта и тялото Христови. Отхвърляли и изповедта. Призовавали да не се почита кръстът, защото той бил оръдие на дявола – все пак на него е и бил разпънат Иисус Христос. Не почитали иконите и светите мощи. За мощите на светците казвали, че са просто мощи подобно на тези на животните. Отричали телесното възкресение на мъртвите, чудесата и основните църковни празници. Отричали и Богородица, която според тях била просто жена като всички други. В тези отхвърляния може да се проследи един доста трезвен за времето си светоглед, изпълнен с рационалистични елементи.

Богомилите имали отрицателно отношение към държавата и властта. Към богатите те проповядвали въздържание – да не се яде месо и да не се пие вино, да се ползва само скромно облекло. Впрочем в християнската идеология също е залегнала идеята за сблъсъка между богати и бедни. И до днес в литургиите свещенослужителите изричат словата: „Богатите ще обеднеят, а бедните ще намерят това, което търсят.” Богомилите били против брака и това водело към едно по-свободно отношение към жената. Гледали с пренебрежение към труда. Макар че трудът през Средновековието е начин да се изкупи първородния грях на Адам и Ева.

Презвитер Козма ни съобщава и какво е точно отношението на богомилите към официалната власт: „Еретиците хулят богатите, учат своите да не се подчиняват на господарите си, ненавиждат царя. Ругаят старейшините...”⁷  Богомилите твърдели, че богатството идва от Мамона, т. е. от злата сила. В Йоановия апокалипсис от ХІІ-ХІІІ в. се говори, че царете и патриарсите ще загинат в деня на Страшния съд като добитък, ще се разплачат като деца и ще бъдат хвърлени в кладенци със седем врати. Страшни мъки за богатите и за властниците се виждат и в „Ходене на Богородица по мъките”.

Според богомилите убийството било едно от най-грозните престъпления, извършено за първи път от Каин, който погубил брат си Авел. Грях било да се убиват и животни. Богомилите се обявявали и против войните.

Богомилите се обединявали в община, начело на която стоял старейшина, наричан дедец. На особена почит били апостолите или учителите. Те се делели на три основни групи: съвършени, вярващи и слушатели. Съвършените били посветени във всичките тайнствата на богомилската ерес, водели живот спрямо повелите на ереста, обучавали останалите и ръководели религиозния живот. Съвършените не се женели, отказвали се от всякаква собственост, водели скромен и умерен живот, не яли месо, не пиели вино, избягвали шумни веселби, обличали се в тъмни одежди. Единственото им занимание било проповядването. Вярващите били приети в богомилските братства и имали право да участват в извършваните там обреди. Те постели в определени дни и се молели често. Те могли да се женят, да притежават собственост, да се занимават с всекидневни работи. Слушателите не участвали в религиозните обреди на богомилските братства.

Общини на богомилите е имало във Филипопол, в Мелник, в Средец, в Несебър, в Търново. Но това, разбира се, не означава, че и в другите части на българското царство не е било познато богомилството.

Основната форма на религиозната практика било молитвеното събрание, на което всички присъстващи произнасяли молитвата „Отче наш” и използвали за очистване на греховете взаимната изповед. Моленето с тази молитва не е измислена от богомилите, а е залегнала още в Евангелието и е завещана на последователите на Христос. Впрочем това е т. нар. Господня молитва, за която Матей и Лука свидетелстват: „И когато Той беше на едно място и се молеше, след като свърши молитвата, един от неговите ученици Му рече: Господи, научи ни да се молим, както и Йоан научи учениците си. А Той им рече: Когато се молите, казвайте: „Отче наш, Който си на Небесата”.” (Матей, 6:9-13, Лука 11:2-4). В Евангелието на Матей четем още: „Като се молите, не говорете празнословия...”⁸ . Ето какво ни пък казва Презвитер Козма: „Като се затворят в своите къщи и отворят и петте врати, за които е заповядано да бъдат затворени, те се молят по четири пъти на ден и на нощ и кланяйки се казват: „Отче наш, който си на небесата...”⁹. За разлика от българските богомили, константинополските богомили били по-ревниви във вярата си. Зигавин свидетелства, че доста по-често последните се молели на Господ отколкото българските богомили. И това донякъде е разбираемо. Константинополските богомили живеят в града, в Константинопол – в „царицата на православието”. Те са ангажирани с работа, но не чак толкова като бедните селяни по селата – каквито са повечето от българските богомили.

Имало два обреда за преминаване на съответния богомил от една категория в друга. Извор за тях е „Догматическото всеоръжие” на Евтимий Зигавин. Слушателят трябвало да мине през подготовка и да докаже, че може да води скромен живот. След подготовката той бил приеман в кръга на вярващите и имал право да участва в религиозния живот. За да стане вярващият съвършен, той трябвало да се моли по седем пъти през нощта и през деня, да се облича само с една риза, да се раздели със жена си и със семейството си. Същевременно кандидатът бил все по-силно обучаван в догмите на ереста. Завършващият ритуал бил „второ кръщение”, след което субектът се чувствал като нов човек и имал всички основания да се смята за богомил. „Кръщението, което се извършва у нас с вода, те го наричат Йоаново, а своето наричат Христово кръщение, защото им се струва, че е извършвано с Духа. Затова те прекръщават оногова, който премине в тяхната секта, като преди всичко му отреждат време за покаяние, очищение и продължителна молитва. После като положат Йоановото Евангелие на главата му, призовават техния Свети Дух и пеят Отче наш. Подир това кръщение, те пак му определят време за строго поведение, за най-въздържан живот и най-чиста молитва. Сетне изискват от него да засвидетелствува, че всичко е спазил и извършил ревностно. И като засвидетелстват това мъже, както и жени, отвеждат го на прословутото посвещение. И тогава, като поставят окаяника с лице към изток, пак полагат Евангелието на скверната му глава, а присъстващите мъже и жени полагат на него мръсните си ръце и пеят нечестива служба....”¹⁰  – за всичко това свидетелствува Зигавин.

Вече споменахме, че богомилите отричат църковния институт. Но те са на мнение, че би трябвало да има някаква организация на религиозния живот, която да е в съответствие с принципите на изконното християнство. Идеал за богомилите били първите християнски общини, за които говори и апостол Павел и чиито членове били подлагани на гонения и преследвания от страна на светската власт още в първите векове на християнството. Най-вероятно поп Богомил е създал някаква подобна организация на богомилството. Начело на всички богомили е стоял един общ ръководител, когото те следвали и слушали като главен наставник и организатор. Самият поп Богомил е бил именно такъв ръководител. По-късно подобен ръководител става и ученикът му Михаил.

Около главния проповедник се групирали неговите ученици, които били наричани апостоли. И така се пресъздавал момент от Евангелието – а именно Христос е главната фигура, а около него са съсредоточени 12-те негови ученици, наречени апостоли. Богомилските апостоли били от средата на съвършените. Те проповядвали, пътували от място на място, разпространявали идеята на богомилството. Тези апостоли били снабдявани с храна, вода и подслон от свои последователи. Богомилски общини се родили не само в България, но и във Византия, Сърбия и Босна. Дори богомилството било признато от светската власт в Босна. Самите босненски богомили били посредници между феодалите и владетеля. Те участвали на дипломатически мисии в Дубровник.

Жените също имали своето място в богомилската ерес. Не само мъже, но и жени участвали при взаимни изповеди. Жени присъствали при преминаването на богомилите от една в друга степен. Жените могли да бъдат и вярващи, и съвършени. Богомилите вярвали, че Адам и Ева, т. е. мъжът и жената са създадени по еднакъв начин и че са получили от Бога една и съща душа. Поради това те не могат да бъдат разделяни. Те били равни.

Ереста наново набира сила чак в ХІІІ в. при цар Борил. Единственото нейно споменаване е следното: „И след тях, когато царството прие сестриникът им преблагочестивият цар Борил, като някакъв зъл трънак изникна триж проклетата и богомерзна богомилска ерес... И те като някакви кръвожадни вълци безпощадно разхищаваха стадото Христово, за което той проля пречистата си кръв.”¹¹  „И като разбра за тези неща, цар Борил се възпламени от божествено желание и разпрати по цялото си царство да ги съберат в снопи, сякаш бяха някакви плевели.” Бил свикан събор, на който присъствал целият църковен клир. Онези еретици, които не се подчинили на решението на събора, били наказани и пратени на заточение. Всичко това станало на 11 февруари 1211 г. – петък от Сиропустната неделя.

С този събор ереста обаче не умира. Цар Иван Александър е принуден също да свика събор против богомилите.

Данни за богомили намираме в Житието на Теодосий Търновски от ХІV в. и в Законника на Стефан Душан.

През 1396 г. османците окончателно завладяват България. В историографията често за падането на България под османско владичество са обвинявани богомилите. Така например Константин Иречек твърди, че богомилството е един от факторите за завладяването на българските земи от османците. Пак според Иречек самите богомили след 1396 г. приели исляма. За това говори и Д. Оболенски. Впрочем имаме доказателства за доброволно приемане на исляма и това са т. нар. изложения за вярата, но никъде не пише, че приелите исляма са богомили.

Запазен е паметник от ХV в., който ни дава данни за богомили в Южна Македония около Солун. Димитър Ангелов нарича тези богомили кудугери. Този паметник от ХV в. е съчинението на солунския митрополит Симеон, умрял през 1429 г. Интересното, което е, че в съчинението не се споменава, че просто ереста съществува, а че се разпространява.¹²  Това е и последният паметник, който споменава за богомилите. Те изчезват мистериозно от историческата сцена и никога повече няма да се появят. Чак през ХХ в. отново ще се заговори за наследници на богомилите. Самият пик на интереса към богомилското движение е по време на тоталитаризма. Богомилите били представяни като предшественици на комунистическата идея.

Под влиянието на богомилската ерес в Средновековна България особена популярност придобили апокрифните съчинения.  Те били писани от богомили. Сам поп Богомил имал няколко съчинения, в които развивал идеята за богомилството. Неговите ученици и последователи също имали подобни съчинения. Тези съчинения обаче не са запазени, т. к. църквата ги е отричала, преследвала и унищожавала.

Най-известният писмен паметник, свързан с богомилската ерес, е „Тайната книга”, наричана още „Йоаново евангелие”. Известни са ни два преписа на тази книга – и двата на латински език. Те били в употреба сред италианските и френските еретици, наричани катари през ХІІ – ХІІІ в. Славянският първообраз на двата латински преписа на Евангелието е бил съставен през ХІІ в. Логичен е въпросът: какво са чели и какво са проповядвали първите богомили. Може би са имали подобни съчинения, на базата на които възниква самото Евангелие. „Тайната книга” на богомилите съдържала отговорите на Исус Христос към апостол Йоан. Евангелието започва с „Аз, Йоан, ваш брат, който участвувах в скърбите, за да бъда съучастник и в небесното царство, когато на тайната вечеря се бях облегнал до гърдите на Господа нашего Исуса Христа...”¹³  и прочее.

Друг богомилски писмен паметник е Катарският требник. В него се съдържа подробно описани на богомилските обреди. От България требникът бил пренесен във Франция, за да бъде използван от тамошните дуалисти.

Наследници на богомилското творчество са българските приказки и легенди, където е залегнал мотивът за борбата между Бога и дявола като представители на доброто и злото.

Сред по-важните дуалистични творби са т. нар. „Легенда за Тивериадското море”, един интересен разказ за борбата между Сатанаил и архангел Михаил, апокрифът „Прение на Исус Христос с дявола” и т. н.

Зародилата се през Х в. ерес  може да определим като „Великата ерес” (както впрочем бе кръстен и един документален филм за ереста), с оглед на факта, че тя не е просто локална ерес – възникнала в една област и останала до своя завършек там. Не! Ереста се разпространява драстично и няма власт на земята, която да я спре. От България тя отива във Византия, в Сърбия, в Босна, в Италия, в Мала Азия, във Франция. Това е едно учение, затихващо в годините на стабилност и въздигащо се в годините на криза и недоволство.

Бележки:

¹Божилов, Ив., В. Гюзелев, История на Средновековна България, С., изд. „Анубис”, 2006, с. 287
²Пак там, с. 287
³История на България, т. 2, С., 1981, с. 380
⁴Петканова, Д., Стара българска литература. Апокрифи, С., 1982
⁵История на България, Т. 2, С., 1981, с. 381
⁶Пак там, с. 381
⁷Пак там, с., 381
⁸Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, С., 1925 
⁹Пак там
¹⁰Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, С., 1925
¹¹Божилов, Ив., В. Гюзелев, История на Средновековна България, С., изд. „Анубис”, 2006, с. 471
¹²Ангелов, Д., Богомилството, С., 1993, с. 20
¹³Петканова, Д., Стара българска литература. Апокрифи, С., 1982

Библиография:

Божилов, Ив., В. Гюзелев, История на Средновековна България, С., 2006
История на България, Т. 2, С., 1981
Ангелов, Д., Богомилството, С., 1993 
Иванов, Й., Богомилски книги и легенди, С., 1925
Петканова, Д., Стара българска литература. Апокрифи, С., 1982