Българският Великден


Този Велик ден няма нищо общо с нагъването на козунаци и разкасапването на невинни агънца
 
Този Великден няма нищо общо с нагъването на козунаци и разкасапването на невинни агънца. Този Великден е велик момент за духовното ни освобождение, което е равно на освобождението на България от Османската империя. Празнуваме 3 март, но за Началото на националната независимост на Българската църква родният ни елит остава сляп и безмълвен. Което донякъде обяснява и властващата масова бездуховност. Затова вече четвърт век след демократичните промени като мнозинство сме си същите. Че и още по-същите.
Онзи Великден се случил през април 1860. По време на Великденска служба в българския храм „Свети Стефан” в Цариград епископ Иларион Макариополски не споменава името на своя началник – Вселенския цариградски патриарх Кирил VII, а вместо него произнася това на султана. С този акт на практика се обявява самостоятелността на Българска църковна организация, която отхвърля не веднага, но завинаги гръцкото духовно иго.
Ще кажете: „Голяма работа, попски разправии!”, и ще сглупите. За прадедите ни православието е било равно на българщина, но в храмовете ни се е проповядвало само на гръцки, а богослужението на родния език е било забранено.
Днес, век и половина по-късно, трябва да се запитаме с какво сме повече или по-малко българи от онези мъже начело с Иларион, който е организатор на това истинско духовно въстание, „приел върху себе си всички отговорности на станалото“.
Жалко е, но трябва да признаем: жалки сме. Още ни липсва вярата, онова „духовно лепило”, което да ни спои, още нямаме етичен договор помежду си, който обществото ни строго да спазва. Докато по света се говори за протестантските правила и католически ценности, у нас нищо не се говори, освен за европейски програми и за мониторинг. Което ни прави по-малко християни, които, както винаги, чакат други последователи на Спасителя да се погрижат за тях.
Р.Л.
БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН  
Според новоткрити документи
 Ст. н. с. д-р Христо ТЕМЕЛСКИ
През последните десетина години няколко млади светски (в това число и двама църковни) изследователи, упорито се опитват да омаловажат и обезценят църковнонационалната борба, като именно в нея започват да търсят причините за днешното разединено състояние на Българската православна църква (БПЦ). Освен това пак според тях, създадената с толкова много усилия Българска екзархия била използвана от държавните ни дейци след 1878 г. само за защита на националните интереси, с което "Българската православна църква е поставена в невъзможност да се самоуправлява и нормално да изпълнява главното си духовно предназначение". Не му е тук мястото да подлагам на остра критика тези изводи и становища, защото те са по-скоро изводи на лаици, примесени с голяма доза излишна самоувереност и политическа ангажираност.
Освен това днешното младо поколение с основание си задава въпроса: Какъв е този Български Великден за който постоянно ни натякват политиците през последните години?
Става дума за Великденската акция от 3 април 1860 г., когато на службата в историческата българска дървена църква "Св. Стефан" в Цариград епископ Иларион Макариополски отхвърлил зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Български Великден я нарече публицистът Тончо Жечев през 1975 г. в едноименната си книга и оттогава тя остана под това име. Съвременници на събитието са го наричали другояче: "Великденската нощ" (Никола Евт. Сапунов); "Извършеното на  април 1860 г." (д-р Христо Стамболски); "Станалата на връх Великден.... постъпка" (Тодор Бурмов); "Работата за неспоменуването името на патриарха" (Петър П. Карапетров); "Събитието на Великден 1860 г." (Светослав Миларов) "Изхвърлянето името на патриарха" (Георги Георгиев Димитров) и др. Някои изследователи пък го наричат: "Извършеното на Великден" (Милан Радивоев - биограф на епископ Иларион Макариполски); "Революционният акт на 3 април" (историкът Петър Ников); "Случката на 3 април 1860 г." (академик Никола Начов); "Великденският революционен акт" (академик Кирил Патриарх Български); "Великденската акция" (проф. Николай Генчев, ст. н. с. Зина Маркова); "Великденското събитие" (проф. Тодор Събев); и т. н.
В историческата ни книжнина отдавна се пишат общи неща за паметния Великден от 3 април 1860 г., когато било изхвърлено от служба името на тогавашния вселенския гръцки патриарх Кирил. За основен двигател на акцията се представя епископ Иларион Макариополски, който според проф. Т. Жечев "приел върху себе си всички отговорности на станалото... По този начин потвърдил своя избор за глава на националната църква." Напоследък някои млади духовници и техни клакьори се опитват с всички сили и средства да умаловажат Великденската акция, да докажат, че била грешка и е довела до падение Българската църква.
Къде е истината? Преди десетина години открих нови документи от онази романтична епоха, които публикувах под заглавие "Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград" (Издателство ПИК, Велико Търново, 1999), но книгата остана почти незабелязана от нашата общественост.
Борбата за независима Българска църква започвала през 20-те години на ХIХ век. Нейното начало било белязано от няколко локални конфликта между населението и съответните патриаршески митрополити, между които особена острота имали конфликтите във Враца и Скопие. Поставен обаче в края на 30-те години на ХIХ в. в Търновска епархия, църковният въпрос се превърнал в общонационален въпрос, в разрешаването на който взели участие всички социални слоеве на българското възрожденско общество.
Църковно-народната борба протекла на няколко етапа и представлява всенародно движение за изхвърляне на гръцкия език от богослужението и изгонване на гръцките патриаршески митрополити от българските епархии. (А омразни владици били: Хрисант Пловдивски; Неофит Византинос (Търновски); Йеремия Самоковски; Дели Матей Самоковски; Вениамин Преславски; Дионисий Доростолски; Мелетий Полянински (Кукушки); Мелетий Охридски; Кирил Одрински, Дели Панарет Търновски и др.) По своята същност църковно-народната борба била обществено-политическо движение за признаване на българската нация и представлява мирен етап в националната ни революция.
Още през есента на 1844 г. в турската столица започва дружбата между двама духовници, които застават начело на църковната борба. Това са архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели и йеромонах Иларион Стоянов Еленчанин (бъдещият Макариополски епископ). От името на българския народ те представят пред Високата порта следните искания: 1) Българите да имат архиереи от своята народност и те да се избират от епархиите; 2) Да откриват свои народни училища; 3) Да са свободни да печатат книгите и вестниците си на роден език; 4) Да имат своя църква в Цариград; 5) В българските градове да се създадат съдилища от българи и мюсюлмани, за да се защищават срещу гръцките интриги; 6) Да се състави една българска делегация от членове на духовенството или от граждани-миряни, които да изложат всички народни нужди пред Портата. 
След Кримската война (1853-1856) е издаден султански реформен акт, наречен Хатихумаюн, с който били дадени правдини на всички народности в Османската империя. Въз основа на него в Цариград бил свикан разширен църковно-народен събор, който заседавал от октомври 1858 г. до 16 февруари 1860 г. На този събор участвували и четирима българи миряни (Илия Петров от Видин, д-р Стоян Чомаков от Пловдив, Петко Р. Славейков от София и хаджи Николи х. Минчоглу от Търново), които поставили съвсем скромни искания - за българските епархии да се ръкополагат българи митрополити. Това не било взето под внимание, а и огромният патриаршески дълг от 7 милиона гроша бил разхвърлен на цялото християнско население. Българите останали недоволни от това незачитане на правата им и решили да пристъпят към радикални действия. Понеже по това време нямало единно и достатъчно българско висше духовенство (архиереи), освен епископ Иларион Макариополски, който бил предстоятел на българската Дървена църква в Цариград, идеите, организацията и провеждането на мероприятията паднали на плещите на миряните - в случая на младите цариградски българи (занаятчии, служители в търговски кантори и интелигенти).
Именно те се събрали на 28 март 1860 г. в Метоха при църквата и изготвили протест до Високата порта, който бил дълъг 9 1/2 аршина (т. е. 6,50 м) и подписан и подпечатан с 5233 подписа и печата. Връчването на този протест на Великия везир Мехмед Ружди паша станало още същия ден от двама първомайстори - Никола Евт. Сапунов и Манол Иванов. На събранието в Метоха избрали и комисия от шест лица, която да държи връзка с Портата и да следи отговора по протеста. На 1 април 1860 г., Разпете петък, членовете на въпросната комисия (Никола Евт. Сапунов, Манол Иванов, Стоян Джейков, Иван Бозвелиев, Стайко Димов и Драган Чавдаров) поканили първомайсторите на всички еснафи и някои от първенците на българската колония и направили заседание в Метоха. Тогава решили да действуват вечерта на следващия ден, а именно на църковната служба на празника Възкресение Христово или Великден. Замисълът бил точно на Възкресение, за да възкресят потъпканата ни църковна йерархия. Нещата били подготвени и изпипани до подробности, защото цялата акция преминала гладко, без никакви сътресения и усложнения. Понеже знаели твърдостта и принципността на епископ Иларион Макариополски, младите цариградски еснафи се подготвили и за евентуални насилствени действия. Късно вечерта в събота на 2 април 1860 г. българската Дървена църквица била препълнена от богомолци, повечето от които били млади хора, разделени на "отделения" и "сичките се с бастуни дебели". Службата водел лично епископ Иларион в съслужение с храмовите свещеници поп Тодор Тошков (от Видин) и йеромонах Иларион Факиркин (от Казанлък). Между дяконите бил и дякон Дионисий Илиев (шурей на Никола Сапунов). Сред църковните певци се откроявал учителят при българското цариградско училище Иван Найденов (казанлъчанин). При това архиерейско празнично служение, преди четенето на Апостола било изпято "Елици во Христа крестите ся...." След това дяконът подал първите думи на многолетствието "Святейшему Кирилу.....", но бил спрян от множеството в храма и тогава изпели многолетствие (подготвено предварително) за турския султан Абдул Меджид (1839 - 1861). Литургията продължила по установения ред и след освещаването на даровете, трябвало да се възгласи от самия служещ епископ името на Цариградския патриарх Кирил VII, но множеството в храма силно викало "Долу, долу гръцкият патрик" и вдигало бастуните във въздуха. Тогава изплашеният и възбуден епископ Иларион Макариополски споменал "Помени Господи всякое епископство православних". По този начин той изтъкнал, че служи като архиепископ, който не зависи от друга църковна власт и по този начин било официално обявено скъсването с Цариградската гръцка патриаршия. След това  дяконите и свещениците изпели: "Помени Господи священоначалника нашей Илариона". След свършването на празничната литургия, певците изпели специална песен, съчинена за възхвала и чест на султана: "Весели се наш народ, Бога прославяй и за мирний наш живот, Царя благодаряй".
       На самия 3 април - Великден, когато било Второ Възкресение, на църковната служба се чете Евангелието на различни езици. Този път народът се възпротивил и въпреки увещанията от страна на Тодор Бурмов, не разрешил то да се чете по гръцки. Когато в обширния църковен двор епископ Иларион Макариополски раздавал на богомолците червени яйца (които били 5800), на балкона на близкия Метох 32 ученици под диригентството на учителя Ив. Найденов пеели песента за възхвала на султана. След това в Метоха българските първенци и първомайстори написали един махзар (изложение), дълъг 11 аршина (т. е. 7,50 м), в който дали обяснение какво и защо са го направили. Документът бил подписан от над хиляда души и подпечатан с печатите на 33 български еснафа. Връчен бил на Високата порта още същият ден от Христо Тъпчилещов и хаджи Николи Минчоглу. Турските министри приели махзара с усмихнати лица, без да укоряват българските представители за случилото се. По този начин турското правителство негласно подкрепило българите в борбата им срещу Патриаршията, но както е известно тази подкрепа получила юридическа санкция едва десет години по-късно.
    Научавайки за Великденската акция, лукавото гръцко духовенство пуснало в ход клеветите. От страна на Патриаршията бил подаден такрир (рапорт), в който се казвало, че името на патриарха било заместено не с това на султана, а на руския цар, и "че от българското училище учениците отишли на руския дворец (т. е. посолството) и пеели песен многолетна на руския император". Цариградските българи направили ново подробно изложение до Високата порта за хода на Великденската акция, което било връчено на 6 април 1860 г. на Великия везир и на двама други министри.
   Епископ Иларион Макариополски бил викан на Патриаршията, където му искали обяснения за случилото през Великденската нощ. След като дълго го съветвали, го изпратили да оправи нещата.. Той наредил на поп Тодор Тошков да служи на Светли петък, 8 април, като този път спомене името на патриарха, но службата да започне много рано, т. е. да няма в църквата богомолци. Послушният свещеник изпълнил владиковата заръка, заради което ял голям бой от разгневения народ, а епископ Иларион се бил укрил в дома на някой негов духовен събрат (гръцки архиерей). След това цариградските българи имали сериозен разговор с владиката си, който бил поставен между чука и наковалнята. След като се престрашил и взел страната на народа, поискал документ, че това не е негово своеволие, а желание народно. За тази цел му направили специално пълномощно писмо, с дата 21 април 1860 г., в което се посочвало, че българите вече не признават върховенството на "гръцкото високо духовенство", а за свой духовен водач определяли Иларион Макариополски, който нямало да се отрече "от това християнско дело; а ний за Ваше спокойствие и за безопастността Ви, на всяка случка се обещаваме да отговаряме за Вас".
Снабден с този документ (новооткрит) на 24 април, неделя, 1860 г. епископ Иларион служил в българската църква  без да вземе нужното разрешение от патриарха и без да плати определената такса от 10 гроша.
Към самотния български архиерей се присъедил и бившият Велешки митрополит Авксентий (българин от Самоков), който бил в Цариград и желаел да заеме Самоковската митрополитска катедра; по-късно се присъедил и Пловдивския митрополит Паисий (албанец, който останал верен на делото до смъртта си през февруари 1872 г.); малко като авантюрист се присъединил и Софийския гръцки митрополит Гедеон, който бил изпратен на заточение от Патриаршията.
В интерес на историческата правда трябва да посоча, че Великденската акция, т. е. отхвърлянето на църковната зависимост от Патриаршията, била изпреварена от напористите самоковци. Те изгонили омразния си владика Дели (луд) Матей, не приели неговия викарен епископ българина Паисий и още в средата на март 1860 г. забранили на градските свещеници в Самоков да споменават гръцкия патриарх, а да заменят името му с това на съгражданина им митрополит Авксентий Велешки. А след самата Великденска акция в Цариград зависимостта на Цариградската патриаршия била отхвърлена от много градове и села. В хронологична последователност това били градовете София, Свищов, Габрово, Дупница, Шумен, Стара Загора, Хасково, Ямбол, Елена (то е от 30 юли 1860 г.), Трявна, Дряново, Чирпан и т. н. още десетки селища. Това красноречиво говори, че Великденската акция била кулминационна точка, апогей в църковно-народната борба и вече връщане назад нямало.
На 8 юли 1860 г. в Цариград било проведено общонародно събрание, на което била избрана временна комисия за ръководство на църковно-народното дело. В нея влизали митрополит Авксентий Велешки, епископ Иларион Макариополски, Христо Тъпчилещов, хаджи Николи Минчоглу и Димитър Ив. Гешов.
След 10 години по повод на издаването на фермана (27 февруари 1870 г.), епископ Иларион Макариополски държал реч на 1 март 1870 г. в българската Дървена църква. Между другото той споменал, че  "... третий април бе славен и знаменит ден, в който въпросът се роди и народното желание за народна йерархия изрази. Днес, първи март 1870 г., е още по-славен и по-знаменит, защото се изпълни народното желание. Тогава бе рождението на въпроса, днес е изпълнението на въпроса. Тогава бе едно просто желание за въпроса, днес въпроса се облича с царски закон. Тогава бяха надежди, а днес е осъществлението на надеждите. Жътвата, чада, на сеяча е по-сладка от сеитбата, защото, който сее с надежда, сее за жътва. Който жъне, събира плод. Тъй и ний, чада, сеехме на 1860 година на 3 април, жънем плода сега на първи март 1870 г."
През последните години наши политици и държавници, не знам защо поставиха наименованието на това чисто църковно събитие върху някакво искане на финансови помощи от богати българи, живеещи в чужбина. Добре щеше да е да го бяха нарекли нещо подобно на "Дарители за българска наука и култура". В  самата си същност, разбира се, един съвременен Български Великден действително ни е необходим. Нека политици и държавни мъже проведат една нова Великденска акция в истинския смисъл на думата и ще се радват на заслужена слава, а имената им ще бъдат записани със златни букви в църковните анали.

Няма коментари:

Публикуване на коментар