Кауза

Има едно огромно, но невидимо, винаги лично, но безлично престъпление, което бе извършено  и се извършва върху българите в последните десетилетия.
Това не е ликвидирането на индустрията – (лека, наред с тежката, печеливша, наред с губещата).

Не е мафиотската приватизация, не е унищожението на селското стопанство в една традиционно силна, дарена от природата и наследствено призната за водеща в ред аграрни отрасли, страна.
Това не е измамата, че всичко се прави в името на една пазарна икономика, оказала се рестриктивно планиране с безапелативни условия от върха към ниската периферия.
Престъплението не бе извършено от безскрупулни мафиоти, дебеловрати борчета, прислонени зад демократичните ценности мошеници, озверели от немотия цигани.
То не бе извършено нощем, нито зад гърба на държавната администрация, нито в тайни заговори на масони.
То не бе извършено внезапно и ефектът му не бе поразяващ, а бавен и принизяващ.
Това престъпление под формата на благодеяние бе извършвано от много грамотни, средно грамотни, а напоследък и от квалифицирано неграмотни хора.
Тия хора в началото казаха: ”Тежкò на народ, който има нужда от герои.”
И се заеха да просветлят народа, заблуден, че Левски и Ботев са бащите на свободата му, а Батак  – символ на неговата Голгота.
С фанатизъм на джихадисти тия хора непрекъснато налитат да разрушават паметници, строени в името на България, сякаш менте-демокрацията е мярка за изкуството за всички времена.
За наше добро те  се нагърбиха да преработват историята, да ревизират езика с  азбуката, да ни очистят от митовете, да ни въведат… в цивилизацията.
Без пари, уж!

Поради великодушните си сърца!
Благодетелно!

Те не искаха да се променяме ние, защото „времето е в нас и ние сме във времето”, а да ни променят те:

правилните,

             знаещите,

                       най-интелигентните,

                                   осенените от новото Провидение.

При това единственото, което поискаха от нас е да  слушаме.
Не да чуваме, а да слушкаме!

И  бяхме  удостоени да чуем:
– че  Светите братя, които ни дадоха азбука,  не били създатели  на велика европейска цивилизация, а обикновени „византийски шпиони”.
– че Левски бил осъден законно като държавен престъпник, сякаш тиранията някога и някъде е била законна;
– че Ботев бил обикновен терорист, макар че от неговия терор е пострадала само гениалната му глава;
– че няма нищо свято пред свръхразума на удобството, утилитаризма и успеха.
И по този ред… за всичко, което почитахме.
Защо това?

– – –

Претекстът е, че сме обременени от митовете си, от историята, от езика си, който не е конвертируем, изобщо от миналото пред един открит, движещ се свят, в който трябва да се влеем и да бъдем синхронни на движението, свят на човешките права… сякаш не е изначално човешко право да знаеш кой си, какъв си, откъде идеш и къде искаш да стигнеш в общото, прогресивното и неизбежно движение към удобството, утилитаризма и успеха.
Претекстът е, че така се постигала висока мобилност, а в мобилността – свобода (номадска), висок стандарт (материален) и приспособимост (хамелеонска) към новите предизвикателства.
С една дума искат да направят от нас нови хора – те  назначените биоинженери.

 Инженери на човешката душа!

И затова…
Да си сменим чипа.
Да  се откажем от митовете си, от стереотипите, от архетипите, …от азбуката си, от историята…
Не! Чак от историята – не.
Историята да си остане, но…  преработена.
Няма диш-паръсъ. Има добросъседско гостуване.
Няма еничар-хакъ. Има деца в султански пансион с неограничени възможности за лично преуспяване.
Няма три синджира… Има избор на домашни помощнички.
А… черквичките, вкопани в земята?

За… по-топло… в студовете.
Въобще… от човещина.
И да не би, като си припомним страданията, да вземем да се усетим горди в различието си: „…и българин съм не заради твойта слава, а заради… ослепените бойци на Самуила.“
Най-съкровеното в нашата история – страданието!

Което ни е съхранило.

И да вземем да се възгордеем…
Не!
Не може!
Самочувствие – само поединично!

– – –

Кой дозира нашето самочувствие?
Кой бди така ревностно над него да не прегрее в самоувереност, да не узрее в достойнство, да не ни окрили в свобода?
Кой  не допуска да имаме гордост от това, че сме тук, на собствена земя, със собствена история и собствени ценности?
Кой и защо ни тика непрекъснато към ъгъла между въжетата, където трябва да се оправдаваме, да молим за милост, за историята си, за географията си и затова, че ни има?
И каква е целта?

Целта?…

– – –

Да забравиш, че не си сам, а с много и много сродни, чиито свободни воли ни правят народ, раждат моето и техните задължения към свободата на волите ни.
Да се почувстваш индивид, сякаш индивидът има някакво значение извън обществото, което го е създало, за да се крепят взаимно.
Известно е: позволилият да го унижат не може да иска уважение; той трябва да се оправдава.
Айн Ранд: „Убий преклонението, за да убиеш героя в човека.”
Убитият герой  – път към свободата на идиота.

– – –

Смазаха ни!
За четвърт век загубихме повече от два милиона души – четвърт от някогашния ни брой…
Бегълци – не емигранти!
Бегълци, обезверени, че тук може да се постигне нещо.

Посегнаха на душите ни – оплюха ги, осмяха ги с ненавист и високомерие.
Накараха ни да се мислим най-нещастният народ на земята.
Накараха ни да се самопрезираме, да се срамуваме от всичко свое…
Да свикваме и чакаме собственото си изчезване с безразличие и чувство на неизбежност.
Престъплението?…

Това е престъплението!

Най-мерзкото престъпление! Най-гадното, защото разбива заедността ни, атомизира ни! Защото се върши от свои, заслепени от алчност и омраза!

Раковите клетки на алчността и себеомразата!

Това престъпление е по-голямо от сринатата икономика, от  варварското разграбване, от унищоженото село, от похитената природа.
Държавата няма ресурси да защити духовните си устои – собствения си имунитет. В държавата останаха чиновниците – не държавниците!

И поради това  все по-необратимо, тя се превръща в територия.
И ние сме последната преграда – пред варварите- благодетели!

Кои ние?

Всеки от нас, който не е  те. Горепосочените!

Кауза!

__________________

Проф. дфн Симеон Янев - Български писател, есеист, теоретик, литературовед, преподавател по нова българска литература в СУ „Св. Климент Охридски“