Райко Жинзифов – българският просветител

Българското възраждане е период на национално осъзнаване. То води до създаването на чувство за общност, която е различна от останалите балкански. Макар този процес да протича в рамките на една държава (Османската империя), то той се разгръща с различна скорост в отделните области, населени с българи. Една от тях, в които процесът на национално осъзнаване се разгръща по-бавно е Македония. Това е и основната предпоставка за организирането на широка пропагандна дейност от страна на сърби и гърци, които искат да разпрострат своето влияние над областта. Подведени главно от възможността за по-добро образование, много българи учат в гръцките училища, в резултат което част от тях забравят за своите корени и започват да се гърчеят. За да защитят своите събратя от опитите за асимилация, видни българи въвеждат в училищата преподаването на български език. Един от тях е човекът, за когото ще ви разкажем в следващите редове.
Райко Жинзифов
Неговото кръщелно име е Ксенофонт Жинзифов. Той е роден на 15 февруари 1839 г. в град Велес. Неговият баща, Йоан Дзиндзив, подобно на мнозина българи по това време, завършва гръцко училище, където у него се вкоренява преклонението към елинската образованост. Именно това го кара да даде на своя син гръцко име. Ксенофонт не е единствено дете. Той има сестра и по-малък брат.
През 1850-1852 г. във Велес започва да преподава Никола Тонджоров. Видният възрожденски учител, който получава своето образование при Неофит Рилски,  успява да събере множество българчета около себе си, сред които е и Ксенофонт. Вероятно тук, под въздействието на новия си учител, у него се запалва любовта към родното и интересът към българския фолклор.
Към 1853-1854 г. Ксенофонт става помощник на баща си в гръцкото училище в Прилеп. Там през 1856 г. започва работа прочутият български възрожденец Димитър Миладинов. Той прави опит да въведе в прилепските училища преподаване на български по взаимоучителния метод. Подкрепен е от Йоан Дзиндзив, който вече не подкрепя гръкоманите, а своите сънародници. Въпреки неговата подкрепа, делото на Миладинов в този град се оказва неуспешно. Това  обаче не го възпира да обикаля българските градове в Македония и да налага българския език в училищата. Изглежда Дзиндзив е изключително впечатлен от него, до такава степен, че му дава своя най-голям син за помощник-учител.
Така Миладинов и Жинзифов тръгват заедно по пътя към народното просвещение. Първата им спирка е град Кукуш. Преобладаващата част от неговото население е българско, поради което гръцкият език лесно е премахнат от тамошните училища. Периодът на учителстване в този град и близките контакти с Димитър Миладинов окончателно изграждат мирогледа на младия Ксенофонт.
На 22 юли 1858 г., заедно с още трима ученици на Миладинов, за да продължи образованието си, Жинзифов е изпратен в Русия. Първоначално се установява в Одеса, град в който има голяма българска колония. Тук той се записва да учи в Одеската семинария, в която по това време надзирател на българчетата е видният български революционер Георги Раковски. Срещата на Ксенофонт с него е решаваща за бъдещото му развитие. Под неговото влияние той решава да остави духовните учения и да се насочи към светските. За тази цел от Одеса се насочва към Москва. Въздействието на Раковски върху младия българин го убеждава окончателно, че трябва да смени гръцкото си име Ксенофонт с българско. Така на двадесет годишна възраст той приема името Райко, с което, според неговите думи, го нарича Димитър Миладинов. Възхитата от личността на българския революционер у Райко е толкова голяма, че той решава да посвети на него първото си стихотворение „Раковский, мудрий юнак българский“.
След пристигането си в Москва през 1859 г., Жинзифов се запознава с мнозина българи, пребиваващи в града. Заедно с тях, през същата 1859 г., създават Московска българска дружина, чийто печатен орган става списание „Братски труд“. В него е публикувана единствената му белетристична творба – разказът „Прошетба“. През 1862 г. на страниците на списанието е публикуван и голям цикъл негови стихотворения, озаглавен „Новобългарска гусла“.
През 1860 г. Райко Жинзифов е приет като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Там той учи благодарение на стипендията, която по подобие на много българи получава от Славянския благотворителен комитет. Тя обаче се оказва недостатъчна, за да може той да води нормален начин на живот. Поради това Райко се вижда принуден да започне работа като домашен учител, а известно време и като библиотекар в Чертковската библиотека.
Честите контакти на Жинзофов с членове на Славянския комитет дооформят неговите възгледи. Той става активен сътрудник на органа на комитета – вестник „Ден“ и постепенно връх в него взимат славянофилските настроения. Той започва да вярва, че свободата на България може да бъде постигната единствено с помощта на Русия, която е предопределена да бъде покровителка на всички славянски народи.
Новобългарска сбирка
Следването на Райко продължава, а заедно с него и трудностите, на които е изложен младият българин. Това обаче не го възпира да продължи да твори. През 1863 г. публикува своята първа книга, наречена „Новобългарска сбирка“, която съдържа цикъла „Новобългарска гусла“, както и преводи на руски и чешки произведения. Самата книга издава изцяло със свои средства, влагайки в нея последните си рубли.
През следващата 1864 г. Жинзифов завършва своето образование. Това за него е моментът, когато трябва да реши дали да се завърне в поробената си родина, или да остане в Русия. Желанието му да се завърне е силно, но въпреки това колебанията му продължават близо две години. През това време той работи първоначално като домашен учител, а впоследствие като учител по гръцки в Лазаревския институт. Така настъпва лятото на 1866 г., в която с желанието да помогне на сънародниците си в започнатото културно и просветно дело, Райко Жинзифов решава да се завърне в своето родно място. Картината, която заварва там обаче, никак не му харесва. Той е посрещнат с подозрение от местните и след близо 2 месеца престой се убеждава, че няма как да подпомогне своите събратя отвътре. Той описва впечатленията от своето кратко завръщане в родината в пътеписа си „Из бележките на един пътешественик из Македония“, който публикува през 1866 г.
След завръщането си в Русия, Жинзифов продължава да прави всичко по силите си, за да подобри положението на поробените българи. В руската преса са публикувани множество негови статии, които целят да информират хората за положението на техните славянски братя. С това усилията му да направи известни на всички страданията на своите сънародници не спират. През 1867 г. на Славянския конгрес в Москва той произнася реч за България, която изпълнява с такъв ентусиазъм и патриотични чувства, че успява да въздейства на събралото се множество, подкрепящо го с бурни възгласи и продължителни ръкопляскания.
През 1868 г. Райко Жинзифов е приет като член в Славянския комитет, а впоследствие и в Етнографския отдел при Императорското дружество на любителите по естествознание, антропология и етнография. В тези две сдружения той отново успява да намери трибуна, за да запознае множество хора както с проблемите, така и с идентичността на българите. В Етнографския отдел той изнася сказка върху спецификата на българските обичаи, а през 1870 г. се изправя пред Славянския комитет, където чете доклад, посветен на навършените 1000 години от покръстването на българите.
Райко Жинзифов също така подпомага създаденото през 1866 г. в Браила Българско книжовно дружество, което след Освобождението прераства в Българска академия на науките. Той широко се интересува от неговата дейност, поради което през 1870 г. пътува до Браила, където като представител на одеските българи, участва в годишното събрание на организацията. Освен това при посещението си в Румъния Жинзифов навестява още някои от големите български емигрантски центрове. Самото дружество той подкрепя, освен морално, и материално – със средствата, които успява да задели от своята учителска заплата.
Български студенти на гроба на Райко Жинзифов
Творческият път на Райко продължава и през 1870 г. той издава своята втора книга, където е поместена и поемата „Кървава кошуля“, която е смятана за негов поетически връх. През 1873 г. ,благодарение на своите способности, Жинзифов се издига до преподавател в Императорския лицей. По това време се разболява от туберкулоза, която е бич за много негови съвременници. Състоянието му се влошава, поради което спада и творческият му устрем. Макар тежката болест да изсмуква неговите сили, Жинзифов проявява изключителна активност след Априлското въстание. Той отново се захваща с публицистична дейност, с която цели да информира руснаците за зверствата, извършвани от турците в неговата родина. Този прилив на енергия се оказва кратък. Не след дълго творецът пада мъртъв след дълго боледуване. Последното му дело е изготвянето на Пътеводител за Македония, който да бъде в помощ на руската армия в задаващата се война, която Жинзифов не успява да дочака.

Стихотворения от Райко Жинзифов

ПИТАЛА Е БЪЛГАРИЯ

Питала е България
сино небо, сино море,
питала е буйни ветри,
планини ѝ и долини:
"Я кажете, сино небо,
сино небо, сино море,
кой ме кладе во вериги,
во вериги, в тежки мъки?"
Глас си дават сино небо
и сос него сино море:
"Бог те кладе во вериги,
во вериги, в тежки мъки,
че власт сека е от Бога,
света книга така велит."
Викнаха тук буйни ветри,
планини, па и долини:
"Тебе кладоха во вериги
гърчка завист, гърчка злоба
и домашна ти неслога.
Светска книга така велит,
светска книга старославна..."


ПРОСЯК

Просяк с гусла яворова
по улици шетат сам,
пеит просяк песня нова,
нещо разкажуват нам.
И ударат по тетиви,
вещо мърдат пърсти он,
из уста му думи живи
летаят дор в небосклон.
Песня му ет жална, милна,
от сърце и от душа.
А що пеит? Кого славит,
издихайки с тежок стон?
И за що он сърце давит? -
Да разбудит нас от сон.
Пеит за народност, пеит
за бащина и любов,
и нас сълнце да огреит,
и да никнит живот нов.
Да не гоним ни народно
все, що ет драго нам,
все, що свето, домородно,
що дедови дали нам.
Да не мразим, да не гоним
наша света старина,
нек разсъдим, нека спомним
и за наша бъднина.
Просяк, твой глас кой го слушат,
гусла хвърли, замлкни!
Моди нека губат, душат
в наше време, в наши дни.


НЕДОПЕЯНА ПЕСНЯ

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

Доста ми сълзи лихме, пролихме,
тебе кланайки с', тебе молейки,
или пред тебе ми согрешихме
като евреи, жълти еврейки?

О, не дай Боже, като евреи
да ся разпърснем по земля чърна;
нек нас убиет, нек онемеит
гроза небесна, острата мълнья.

Нам не помагат с сълзи, молитви,
жъртви олтарни, поклони ниски...
нам са потребни кървави битки,
час на съдба ни можда е близкий.



ЖАЛБА

Как тежко, другари, как тежко
во тая далечна чуждина,
кога младо, зелено, крехко
овенуват в ранна година.

Как цвете ся сушит в градина,
где бистра вода не извират,
так младо во тая чуждина
без време ся сушит, умират.

Как жежки, другари, как жежки
от очи си слъзи проливат,
душа му дробат мисли тежки
и клето сърце ся убиват.

То твърдо, то тежко, как камен
ни сърце, ни душа му стават,
то горит как дърво во пламен,
роса, ни ветер прохлада не дават.

Какви сет тие години тежки,
какви сет дни чърни, дни клети,
какви сет у него погрешки,
че съдни сет мъки проклети!

Защо, другари, совест го биет,
безсоница душа му кършит,
все мислит, все думат, не спиет,
а ден и нощ работа вършит?

За то, че все чуждо пред него,
хлеб и сол, и дреха, и риза,
и скорни, все, що ет на него,
не негово, чуждо излиза.


ГАРВАН

Гарван, гарван, защо гракаш?
Гарван, птицо чърна,
в сухи гранки тук-там скакаш?
Не ли искаш зърна?

Гарван, гарван, кажи, клетник,
какви вести носиш?
Гарван, гарван, ти зол вестник,
не ли жалост носиш?

Замълкни де, онемел би!
Сърце не раздирай!
Не гракай, окаменел би!
Щастье ми не гибай!

В сухи гранки гарван скакат,
он не искат зърна,
он за лошо, диво гракат,
гарван, птица чърна:

"Зла съдбина, зла съдбина
стигна лудо-младо,
тебе с млада ти дружина
как чамаво стадо.

Тому, кой бе вам защита,
скина – велит птица –
клета съдба, без да пита,
на живот му жица.

Младо с млада ти дружина
скитай ся как скитник,
зеде клета ви съдбина
трети ваш защитник.

Трима беха, погинаха
в една полгодина,
в вечен живот поминаха,
горка ви съдбина!"


Московската пета колона в Бургас изтрещя

Иван Сухиванов
25 Юни 2015
SVOBODATA.COM
            В новоизлязъл брой на бургаския вестник “Компас” /вероятно съкращение на Комсомолски пасквили?/ четем прелюбопитна статийка, пльосната на цяла страница… Та в това  писание, апотеоз на телешкия възторг, откриваме следните забележителни пасажи – планът за честване на 100 годишнината от Първата световна война /1914-1918/  бил готов, само трябвало да се уточни Инициативният комитет, който под егидата на Областния управител да стартира  инициативата… Или беше обратно: комитет имало, но планът се уточнявал и съгласувал…
С кого? Вероятно с почетния консул на Кремъл? Вече била проведена среща с военното областно аташе и всички били много окрилени от очакването за осъществяването на свежата и свръхоригинална идея, пръкнала се в някоя войнствена глава от кохортата на запасните офицери… /Наскоро четох, че народни тържества  ще отбележат годишнината от пороя във варненския квартал “Аспарухово”… Очевидно скудоумието се предава по въздушно-капков път. / Замислих се: абе ние не бяхме ли победена страна в ПСВ?!   Но вижте какво предлага авторката родна наша: значи покрай честването на 100 годишнината на ПСВ /че какво има да му  честваш на едно масово зверство?/, областния управител Вълчо Чолаков /който е излъчен от СДС- Бургас/   да вземел, че да връчел и  почетното отличие “ 70 години от победата над хитлериска Германия”…  
Това ли било?!  Ами къде ще го връчи това високо отличие? Естествено пред ПСА - гранитната годзила с шмайзер в центъра на града, която половин век вече гази с ботушите си бургаското символно небе…. Известно е, че на 9-ти май и 9-ти септември това комунистическо капище бива обкичено с венци от “признателните” получатели на властта от съветските танкове 1944та. Може би ще изиграят възстановка на “освобождението от фашискто робство”, това опаметникено събитие, в което загиват цели 17 червеноармейци  / 16 от метилов алкохол и 1 разстрелян за изнасилване на бургазлийка пред децата и/…  Но важното е отличието да се връчи – ето видите ли, фашисти, ние пак сме тук!  Да се натрие носа на НАТО, па най-вече на американците, които масово купуват имоти покрай българското Черноморие и скоро ще надминат и руснаците, които са купили само някакви 600 хиляди имота, понеже България за тях не е чужбина, и къде друга по света ще ги посрещнат така, като верноподаници без национално достойнство… И понеже нашите гъзоподавци-рублофили се радват като улави, че по-добре било православни, нежели мюсюлмани да изкупели земята ни… Но както е казал Ботев / тоя презрян русофоб/: лудите никой не ще може утеши… Впрочем оказва се, че същите тия, мутрести русофили, дето бетонираха Черноморието и вдигнаха хотели- дворци и сараи, нямат нищо против да цоцат от еврофондовете на Гейтропа…
            Чудна страна е Българийка, с поколения идиоти, които си предават робската психика като щафета, страна, която е готова да чества чужди празници и чужди победи, в която се е проляла  българска кръв... Но за тъпоумието на нашенския идиот, заразен със русофилокока на любовта към рублата, разбойничеството и нагайка  - бронебойни патрони няма открити. Нищо добро не очаква такава страна, но тежко на свестните, които все още я обитават…

Гениалният украинец Гогол, различният руски писател


25.06.2015
Високият Дух на Негово Величество е оставил на човечеството небивали с вълшебното си внушение словесни визии
 
Излезе огромен том с най-съществените творби на гениалният украинец, различният руски писател Н. В. Гогол.
Многобройните му почиталите по света с пълно право го наричат Негово Величество, защото Високият му дух е оставил на човечеството небивали с вълшебното си внушение словесни визии. Николай Василиевич е роден през 1809 г. край украинския град Полтава, но умира през 1852 г. като велик руски писател. Освен белетрист той е и драматург, поет, публицист и критик.
През 30-те години на XIX в. Гогол написва поредица от градски истории за малкия човечец, който диша в гранд града Санкт Петербург, сетне шест от тези истории влизат в сборника му „Петербургски повести“. Това са невероятно живописните  „Невски проспект“, „Каляска“ и „Портрет“, фантастичните „Нос“ и „Шинел“, убийствените „Записки на един луд“. Новото издание на „Изток-Запад“ включва и две по-малко известни творби на Негово величество, става дума за разказите „Вий“ и „Съвременни помешчици“, разказващи за ужасяващи живот на украинските крепостни селяни, за порядките на казаците и за малодушието на дребното местно дворянство. Тук слугите са лениви и мързеливи, при всеки сгоден момент крадат от имението на господарите, гледат да се наплюскат и отново да легнат да поспят, или да се налочат със самогон до пълна безпаметост. Ставаме съвременни свидетели на хирургически точната Гоголева дисекция на руския бит и манталитет, душевност и особености, които и до днес са все така актуални.
Разбира се в този обемен том е поместен и романът поема „Мъртви души“. Гениалният Гогол отделя 17 години от живота си за това свое най-велико произведение. То е грандиозно и като замисъл, трябвало е да бъде трилогия, посветена на битието в Русия през първата половина на XIX век, но за съжаление изцяло е завършена само първата част, от втората са запазени пет глави, а работа по третата Гогол така и не започва. След като написва първият модерен руски роман, Господ го прибира, за да не се измъчва повече в гърчовете на съмненията за дявола у себе си, и у себеподобните. Но ролята му за световната литература е огромна, нещо, в което никой просветен читател вече не се съмнява.
Преводът на тази прозата е дело на покойните писатели и преводачи Димитър Подвързачов, Константин Константинов и Иван Добрев. Новите илюстрации в сборника са рожба на художника оформител Петър Станимиров, а подборът и осъвременяването на българския текст са на редактора русофил Румен Леонидов.

БУНТЪТ И БУНТОВНИКЪТ

Георги Марков

  

(ПО АЛБЕР КАМЮ)

Георги-Марков
“До моя съвременник. Есета”, Георги Марков, Фондация “Комунитас”, 2015 г. Есетата в тази книга са четени по радио “Дойче веле” от 1974-1978 г., повечето от тях се публикуват за първи път. Предлагаме ви непубликувания текст за Албер Камю и “Разбунтуваният човек”.
Сборникът есета на Албер Камю под общото заглавие „Разбунтуваният човек“[1] е една от ония книги, които едва ли ще бъдат преведени на български при сегашните обстоятелства у нас. Тези есета се смятат за най-значителното произведение на Камю и същевременно за едно от най-проникновените отражения на века, в който живеем. Основен принцип в тях е не заклеймяването на злото и ужаса, които вилнеят около нас, а задълбочен, интелигентен опит те да се разберат. Есетата на Камю ми направиха силно впечатление със заложената в тях прозорливост спрямо явления и събития, които авторът им лично не е преживял. Но тъкмо тази прозорливост ги прави особено валидни за действителността в нашата страна и други подобни на нея страни. В много случаи човек може да не е съгласен с екзистенциалисткия метод на Камю, но не може да се отрече, че той ни предоставя толкова необходимата хирургическа студенина, за да наблюдаваме хладнокръвно дисекцията на човешки ценности и пороци.
Бунтът и Бунтовникът в нашето време са вероятно две от най-популярните понятия – почти толкова, колкото са популярни подчинението и компромисът. Много вероятно е у всеки човек и у всяка оформена група хора те да се намират в статично или динамично равновесие, защото ние непрестанно наблюдаваме подчинение, което ражда бунтове, и бунтове, които стихват и се превръщат в подчинение. Някои твърдят, че човек се раждал бунтовник, понеже самото появяване на един нов характер или индивидуалност е вече елемент на бунта. Но аз си мисля, че това е толкова вярно, колкото и обратното – че човек се ражда роб. У нас са заложени всички вероятности. Поне аз съм свидетел на преображения, които сякаш отричат всякаква логика – бунтовници, които се превръщат драговолно в истински роби, и роби, които неволно стават бунтовници.
Но какво е бунтовникът? – пита Камю. И отговаря: Човек, който казва НЕ. Роб, който цял живот е изпълнявал заповеди и внезапно решава, че не може да изпълни някои от последните заповеди. Като заявява НЕ, бунтовникът иска да каже „ТОВА ПРОДЪЛЖАВА ПРЕКАЛЕНО ДЪЛГО“, „ДО ТУК, НО НЕ ПОВЕЧЕ“, „ТОВА МИНАВА ВСЯКАКВИ ГРАНИЦИ“.
Оттук ние откриваме, че всеки човек, който се бунтува, има граница, до която той може да издържи. Това е границата, до която той позволява на господстващите сили да прекаляват, защото тя е бойното поле между неговото разбиране за собствените му права и това за правата на другите. Тъкмо съществуването на тази граница ни говори, че човек, колкото и окаян да е, има идея за своите права и бунтувайки се, доказва, че той е верен на тях и на себе си.
„Чрез всеки акт на разбунтуване, казва Камю, човек изпитва не само чувството на протест срещу посегателството върху неговите права, но също и чувство на пълна и спонтанна вярност към известни собствени аспекти.“
марковДо момента на бунта човек съзнателно или несъзнателно е приел да понася условия, които той смята за несправедливи. Самото понасяне на несправедливите условия, според Камю, е равно на това, че вие се отказвате от правото ви на мнение и че вие не искате нищо. Чувството на отчаяние, което ви съпровожда, е твърде общо и не води до конкретни действени решения. Затова главната форма на понасянето е МЪЛЧАНИЕТО. Аз бих казал, мълчанието в двете посоки – навън и навътре. Защото човек, който понася, мълчи както по отношение на другите, така и по отношение на себе си. Той не желае да говори нито на другите, нито на себе си, все едно че той драговолно се е отказал от гласа си.
Но щом веднъж вие нарушите мълчанието и заговорите, щом чуете собствения си глас, абстрактната картина на отчаянието се превръща в гола конкретна картина, нещата придобиват плът. Заговаряйки, вие откривате нещо съвсем ново. Все едно вие внезапно се обръщате и за първи път изправяте вашето лице срещу лицето на господаря или повелителя, когото толкова дълго сте търпели. Забелязали ли сте, че много рядко дръзвате да погледнете вашия господар в лицето. Едва ли някога сте дръзнали да кръстосате погледи с него, едва ли някога сте видели, че той също е човекоподобно същество с два крака, две ръце и т.н. и че в много отношения е по-грозен и по-глупав от вас, може би по-нагъл, по-хитър, може би самият той още по-окаян роб на някой по-голям от него. Заговаряйки, предявявайки правото си на глас, вие откривате конкретния характер на нещата.
Моментът на бунта е момент, в който човек идентифицира себе си. Логично следва, че времето на понасянето е времето на отказ от себе си, времето на обезличаването. Бунтуването е преди всичко събуждане на съзнанието, което може да бъде най-объркано, но което се изразява във внезапното разбиране, че нещо съществува и че чрез него човек разкъсва булото на собственото си безличие. И преди бунтуването вие може да сте имали представа за вашата идентичност, но само актът на бунтуването разкрива пълната ви самоличност.
„Не! Дотук!“, утвърждава вашата самоличност повече от всичко друго.
В процеса на понасянето или мълчанието човек, макар и знаейки правата си, безгласно ги пренебрегва заради непосредствените си интереси. „Аз знам, че имам право на това“, казвате вие полугласно и не смеете да поискате правото си поради разни съображения, които следват от вашите интереси. Оттук стигаме до силното заключение, че ако съзнанието ви за вашите права ви идентифицира, то съзнанието ви за вашите интереси – ви обезличава.
Много характерно при бунтуването е, че то не идва в резултат на пропорционално увеличение на несправедливостите, на които сте подложени. Дълго време вие понасяте заповеди и нареждания, които дълбоко ви унижават, вие преглъщате дори най-крещящи актове на несправедливост, докато един ден вашето търпение се свършва. Чашата е пълна догоре и една не толкова значителна несправедливост или произвол, идващи от вашия господар, ви карат да скочите. И веднъж започнали бунта, вие не отхвърляте само онова, а отхвърляте и всичко друго, което дотогава сте приели и понасяли. Или, юридически казано, Бунтът не признава Давност. Вие се впускате назад в биографията си и атакувате дори неща, с които отдавна сте се съгласили.
Отказвайки да се подчините на конкретни унижаващи ви заповеди, вие моментално се опълчвате срещу всички условия на робството ви. Затова вие преминавате далеч отвъд точката на простия отказ. Вашето НЕ се разпространява от настоящия момент към цялото минало и към цялото бъдеще. Може би затова най-хитрите диктатури бързо се опитват да ограничат вашия бунт до момента на прост отказ на една заповед. Най-често те веднага отменят заповедта, за да локализират бунта и да ви тласнат отново в ритъма на покорната ви биография. Но истинският бунтовник не спира дотук. Веднъж познал себе си, веднъж обърнал лицето си срещу несправедливия господар, веднъж признал и уважил правата си, той не иска отменянето на една заповед, а отменяне на всички условия на несправедливостта и робството. Той иска да бъде признат за равен. Принуден цял живот да прави компромиси, да понася и преглъща, бунтовникът сега се изправя и с огромно самоуважение застава на позицията ВСИЧКО или НИЩО.
Ако думата ВСИЧКО ни демонстрира пълното новородено съзнание на човек, който сега знае правата си и не ще се примири с потъпкването им, то думата НИЩО означава решимостта му да се пожертва, да бъде унищожен от силите, срещу които се е опълчил. Камю хладнокръвно отбелязва, че ВСИЧКО носи абстрактен характер, докато НИЩО съдържа ужасна конкретност. Но цялата драма на ВСИЧКО или НИЩО е може би най-високата точка, до която някога са стигали човешките морални добродетели. Припознал чрез бунта своята индивидуалност, възхитил се от нея, тържествувал с нея чрез позицията ВСИЧКО ИЛИ НИЩО, човек достига момента на нов отказ от тази индивидуалност.
Когато един човек е наистина готов да се пожертва, когато приеме смъртта като последица от своя бунт, той демонстрира, че е готов да се откаже от живота си заради неща, които той цени повече или поставя по-високо от собствената си съдба. Ако той наистина предпочете смъртта, отколкото да се откаже от правата, които защитава, той демонстрира, че ги смята за по-важни от човешкия живот. И тъй като човешките права са общи за всички хора, бунтовникът се жертва за обща кауза.
Човешкият бунт има неоценимата стойност на доказателство за съществуването на заложени у човека ценности. Тъй като човек не би се бунтувал за нищо. Това ни води до отхвърлянето на всякакви намеци, че бунтът е егоистичен акт, който се противопоставя на друг егоистичен акт. Никой не може да си позволи да слага тъждествен знак между господство и бунт. По силата на тази логика аз смятам, че ако при бунта човек често раздава себе си на другите, то при господството, изразено под формата на каква да е диктатура, команда или принуда – човек егоистично действа само за себе си. Това ме води до неизбежното заключение, което напълно потвърждава наблюденията ми от живота, че във всички познати диктатури, комунистически или фашистки, управляващата върхушка действа изключително в името на своите собствени интереси, реализира изключително своето собствено его, като обществото или народът, или партията са само един удобен повод. Вземете, който искате аспект на съвременна източноевропейска диктатура и вие ще видите ужасно личния характер на потисничеството на хора, вманиачени да оставят следите си в историята и да се самосъхраняват колкото може по-дълго. Ако при бунта човек се самоутвърждава чрез самоотричането, то при господството на диктатора човек се отрича чрез самоутвърждаването.
В своите есета Камю подхваща и друга тема – самотата на бунтовника. Наистина в онзи първи момент, когато човек извиква своето НЕ, когато отказва да изпълни провокиращата и унижаваща заповед, той е сам. Той може да чувства симпатиите и подкрепата на мнозина като него, но при извисяването на бунтуващия се глас той е самичък. Ала това е единственият и първият миг на самота. От всичко, което следва по-късно, той бива заобиколен от все по-нарастваща човешка общност, бунтът му става център на силна връзка и независимо от резултата той не свършва като самотник. А това е точно обратното на съдбата на неговия господар. Спомнете си само, че всички познати диктатори са били ужасно самотни хора. Фактът на тяхното господство над другите ги е отдалечавал на космическо разстояние от истински човешки връзки, от истинска човешка общност. Хората, с които господстващите се заобикалят, са от най-съмнителен характер, политически мошеници и въжеиграчи, вулгарни кариеристи и подмазвачи, раболепни използвачи, които ще избягат при първото разклащане на кораба. Диктаторът осъзнава това и колкото да се противи, той трябва да пие от тази горчива чаша на обречена самота.
Но нека бъдем справедливи. Бунтът не се случва само между хора, които сами са подложени на несправедливост, а често бунтът избухва между хора, които не изпитват несправедливостта върху собствените си гърбове, но не могат да понасят тя да се налага на други хора. И трябва да се каже, че тази втора група бунтовници, която се бунтува за правата на другите, разкрива чрез този бунт същите високи нравствени стойности у себе си и изявява своята самоличност, както и първата група. Може би моралната стойност на техния бунт да е още по-голяма, тъй като изцяло демонстрира самоотричане в името на другите. Най-красивите жестове на бунт, които виждаме, идват именно от този вид хора, които сами не са принудени да изпълняват произволите на властващата несправедливост, но благородно изискват уважение към правата на другите.
Камю стига до категоричното заключение, че когато човек се разбунтува срещу потисничеството, той фактически отъждествява себе си с другите хора и това е израз на човешката солидарност, родена във вериги.
И ако ние – от всичко казано дотук, виждаме колко много ни дава бунтът, то не е трудно да се прецени колко много ние губим от покорството, послушанието, компромиса и мълчанието. И нека завърша с още един цитат от Камю: „Човешката солидарност е основана върху бунта. И бунтът може да бъде оправдан единствено чрез тази солидарност. Ако бунтът отрече или разруши тази солидарност, той престава да бъде бунт и се превръща в съучастничество за убийство”.



[1] Книгата се появи на български език едва през 1994 г. – Албер Камю, „Разбунтуваният човек”, София, ЛиК, 1994, превод от френски Рени Йотова. Б.р.

Източник: http://kultura.bg/web/бунтът-и-бунтовникът/

Притча за врага на свободата

Всички искаме свобода – на работното място, в личния си живот, в изборите си, във взаимоотношенията си... И докато очакваме някой друг да ни я даде, се случва така, че ние самите често си я отнемаме, поставяйки си въображаеми прегради. Вижте поуката от тази притча:

Голям керван преминавал през пустинята. Пътниците достигнали до оазис, в който решили да пренощуват. Но се оказало, че една скоба за завързване на камилите не достигала. А никой не искал да стои буден и да пази незавързаната камила.
Тогава единият от керванджиите отишъл при камилата, взел въжето и съвсем точно повторил всички движения, сякаш наистина завързал камилата за скобата. Тя си легнала и нощта преминала спокойно.
На сутринта отвързали камилите. Всички се приготвили за път, с изключение на въображаемо завързаната камила, която отказвала да помръдне. Най-накрая керванджията, който вечерта я „вързал“, се сетил какво да направи. Застанал до нея и развързал въображаемата скоба. Камилата веднага станала.

Същото е и при хората. Те всъщност са свободни, но повечето от тях се остават да бъдат обвързани от умствените си проблеми и привидно потискащи отговорности. Вие сте свободни, разберете! Това, което трябва да сторите, е да се освободите от въображаемите окови, с които сте вързани.


___
Източник: economy.bg

Автархия




Автархията (от гръцки αὐτάρκεια, „самодостатъчност“) е икономическа система, при която търговските връзки с външния свят са силно ограничени или не съществуват. Такава политика е следвана от някои европейски държави през 17-18 век и от Япония до средата на 19 век. Правителството на Италия обявява страната за автаркия след наложеното през 1935 търговско ембарго, въпреки че търговията с Германия и други страни не отслабва. В наши дни най-автаркичната икономическа система е тази на Северна Корея, макар че и тя запазва известни търговски връзки с Китай и Япония. При империализма се използва за заграбване на чужди страни под предлог за създаване на особено "пространство". Осъществява се чрез високи мита, валутни и стокови ограничения и др.
(Източник: Уикипедия)


Напълно затворено национално стопанство, изключено от международната търговия. Въпреки че немалко държави са били привлечени от идеята за пълна икономическа независимост от останалата част на света като средство за намаляване на безработицата, изследването на всички останали резултати, произтичащи от автархията, е охладило техния ентусиазъм.

(Източник: Английско-български учебен речник по икономика, Доналд Ръдърфорд, ИК Прозорец, 1997, виж тук: http://econ.bg/Автархия-Autarchy-_l.d_i.329257.html )



ЕВРАЗИЯ (4)

Калин Янакиев, 
22.06.2015, 


Заключителни бележки

1.
Нека повторя още веднъж: „Проектът Евразия” на Сталин (за който казахме, че е замислен още в 1925 г. и следователно е проект за завоюване на Запада) предпоставя като свое условие изтощена и слаба Европа; Европа, която, въпреки че има „технологии и капитал” (икономически и научно-технически е по-развита), не би могла да устои на Русия, която притежава само „ресурси и работна ръка”. И не би могла, защото „технологиите и капитала” без военна мощ в даден момент могат да станат жертва дори на разполагаща само с ресурси държава, щом последната в същия момент има и повече оръжия. В нашия случай „сумата” от двете ще породи Евразия като „Евр[о-]азия”, като Русия-Евразия – огледална противоположност на евразийската империя на Хитлер.
И ето: тъкмо такава изглежда Европа в края на Втората световна война, така че „проектът” на Сталин е щял да се изпълни, ако не се бе оказало, че Европа не е [просто] Европа, а Евро-Атлантика, Европа-с-Америка, Европа, имаща база и оттатък териториите на обезкървилата я баталия.
Откъдето следва, че Америка не само е спасила през 1945-49 г. Европа от „Евразия”, но Америка и впоследствие (та до днес) е онази противотежест, онова необходимо „събираемо”, което в „сумата” на „европейските технологии и капитал с руските ресурси” прави първите независими от вторите, държи гинезависими от вторите.
От 1945 г. нататък следователно ние знаем, че Европа може да остава „Европа”, да не потъва в „Евр[о-]азия”, само ако е заедно с Америка, само ако е атлантическа, ако е със САЩ. Напротив, ако Европа отново реши да стане антиатлантическа, както лукаво я съветват съвременните „евразийци от запад”, тя не би могла да остане дори „Европа” редом с „Азия” – няма да могат да продължат да съществуват „Европа” и „Азия”, но почти автоматично ще възникне „Евразия”, която ще бъде „Евр[о-]азия” – т. е. постройката на Сталин.
2.
В цитираното интервю обаче Ален дьо Беноа заявява: „От 1945 г. насам целта на САЩ е да благоприятстват Европа-пазар в ущърб на една Европа-сила, която би могла да се превърне в техен съперник” (курс. мой).
Доколкото лъжи, подобни на тази започнаха в последно време да се тиражират с почти втръсваща упоритост и наглост, важно е в тези заключителни бележки да се опитаме да произнесем отново истинските имена на случилото се след Втората световна война, на случващото се в Европа и днес. А те са следните.
В 1945 г. (та чак до 1949 г., когато се създава НАТО) „целта на САЩ” – онова, което те най-много искат, е: като приключат бързо с Германия в Европа и неутрализират Япония на изток – да си идат у дома.[1] Много постепенно – през този четиригодишен период и именно предизвикани от наглостта на Сталин да наложи силово, без да се съобразява с никакви правила комунистическия режим (да разширява „Евр[о-]азия”) все по на запад, САЩ достигат до съзнанието, че са длъжни да спасят Европа. В известен смисъл те наистина отбраняват и себе си от заплахата на тази Евразия, която, разпростирайки се от Владивосток до Гибралтар, може да се изправи като „глобален играч” срещу цялата евро-атлантическа цивилизация, като застраши съществуването й.[2] Никакво „съперничество” между САЩ и Европа, обаче след 1945 г. (та чак до 1989 г.) няма и не би могло да има. Съперничеството е между консолидираща се Евро-Атлантика и СССР с неговия, завещан му от Сталин, „евразийски проект”.
Американците въобще преустановяват своята дотогавашна „автархична” политика и я преобразуват в трансатлантическа – евро-атлантическа, не за да „завладяват” („доминират” и т. н.) Европа, а за да спрат поглъщането на последната, а с това и на цялата цивилизация, от комунистическа Русия в „Евр[о-]азия”. Както до Втората световна война (когато при това Европа е силна) американците не я нареждат сред своите „съперници”, така и след нея те са били склонни да останат автархична сила отвъд океана. Идването им в Европа не е било с цел да я поставят в подчинение и да не позволят тя да им стане „съперник” (какъв съперник би могла да е Европа след страшната война на територията й), а с цел да я опазят от руското поглъщане. Не е вярно следователно, че на американците е необходима (от 1945 г., та чак до 1989 г.) една „слаба” Европа, която да държат в подчинение (такава е била нужна тъкмо на Сталин). На тях им е необходима обединена и силнаЕвро-Атлантика, която да удържи на пределите си Русия-Евразия.
3.
Ако целта на САЩ (при това още от 1945 г.) е била да благоприятстват една „Европа-пазар в ущърб на Европа-сила”, то те са имали, повтарям, тази слаба Европа още в изходната точка на тяхното съжителство в края на Втората световна война. Защо тогава, нека запитаме днешните путинистки говорители, след 1945 г., та чак до момента, в който запазената от руския (евразийски) валяк Западна Европа се изправя на краката си, САЩ непрекъснато я усилват? Ален дьо Беноа е елементарен лъжец, смятайки, че вече никой не помни „плана Маршал”, въоръжаването на съюзниците от новосъздадения атлантически военен съюз и т. н. Не, целта на американците е точно да усилят останалото от Европа, за да не позволят поглъщането му от Русия – от тази „Евразия-сила”. Защото последната, а не Европа е техният „съперник”.
4.
Много е важно всичко това да се повтаря срещу днешните нагли путинистки митове (руски и неруски). Важно е да се повтаря също, че след 1945 г. САЩ не „разделят” Европа (както твърди дьо Беноа и цялата кохорта европредатели), ами спират – уви с доста голямо закъснение – нейното завладяване (поробване) от Сталин. Поставената под тяхна (да, тяхна) протекция, Западна Европа не става „американската”, „окупираната” от САЩ Европа, за разлика от руската, комунистическата Централна и Източна Европа. Поставената под американска протекция Европа си остава въобще Европа – останалото от Европа, спасеното от Европа, докато централната и източната й част оттогава, та чак до 1989 г. са само неосъществилата се докрай (слава Богу) Сталинова „Евр[о-]азия”.
5.
Ето защо след 1989 г. „империалистите от САЩ” не поглъщат и „Централна и Източна Европа” в своята „атлантическа империя”, а – освобождават Европа като цяло, съкрушават – както отбелязах в края на предишния текст – с цели 45 години закъснение Сталиновия „проект Евразия”. Може да се каже, че ако „проектът Евразия откъм запад” (този на Хитлер), бива съкрушен и опразнен още през 1945 г., „проектът Евразия откъм изток”, проектът на Сталин обаче, е съкрушен едва през 1989 г. – т. е. цели 36 години след смъртта на „архитекта” си.
В този смисъл, до тази решаваща година в света съвсем не е било налице някакво „разделение на Европа”, но всъщност – една нейна (частична) погълнатост, унищоженост, поробеност – най-мащабната и най-продължителната в хилядолетната й история. В света до 1989 г. не е бил в сила някакъв си (при това, както започнаха да го величаят, „здравословен”) „двуполюсен модел”, а само един с неимоверно усилие удържàн (и удържан цели 45 години) опит на Съветска Русия да наложи своя модел на глобализъм – своята „Евразия откъм изток”, която – и тук евразийците от всички бои са прави – би направила „евразийската геополитическа цялост” несъкрушима на своята и имаща изгледи да надделее на планетарната територия сила.
6.
Защото е безспорно (за всеки незаразен от Путиновите митологеми), че Съветска Русия съвсем не целеше да „уравновеси” (за своя сигурност и за благото на света) едно „глобално господство на Запада”, запазвайки Централна и Източна Европа за себе си. Нейната цел – повтарям, експлицитно заявена от Сталин още в 1925 г. – бе да завоюва Европа, да осъществи Евразия – Русия без Европа; да направи същото от своята позиция, което е възнамерявал да направи и Хитлер.
Ето защо още веднъж: след Втората световна война СССР и САЩ не „разделиха” Европа, но САЩ спряхаСССР да погълне Европа.
Имал ли е, нека попитаме днешните нагли реабилитатори на Сталин, съветският тиранин каквото и да било намерение да се спре на някакъв предел в Европа? Наистина отначало той е бил принуден да приема ултиматумите на Чърчил да не разпростира „сферите си на влияние” отвъд определени страни. Но ние знаем, че той никога не е спазвал или възнамерявал да спазва тези „договорености”. Гражданската война в Гърция (след обещанието да не се намесва там), натискът му дори в Италия и Франция ясно свидетелстват за това. Ето защо не Европа бе „разделена” от западните съюзници в анти-Хитлеровата коалиция след 1945 г., а след 1945 г. от тях бе спряна „Евразия”. И там и само там, където тя беше спряна (най-вече именно от САЩ), Европа оцеля. В останалите й територии тя постепенно загиваше, като слава Богу не загина докрай (наистина, един толкова дълговековен културно-исторически свят не може да изчезне напълно само за няколко десетилетия).
7.
Пак казвам: изключително нагла лъжа на съвременните „евразийци” (и от Изток, и от Запад) е тяхното твърдение, че САЩ са възнамерявали да наложат „световно господство” още от 1945 г. и от „гнета” на това „световно господство” (което при това щяло да унищожи – то да унищожи Европа) СССР, „двуполюсният модел” и т. под. са запазили света чак до 1989 г. (от когато пък се е заел да го пази от „монополярността” Владимир Путин).[3] Повтарям, неоспоримо известно е, че американците са възнамерявали „да се върнат у дома си” само две години след капитулацията на нацистка Германия и именно дяволската решимост на Сталин да доведе до край начертания си още в 1925 г. „проект Евразия” ги е довел дотам – в лицето на президента Хари Труман (този истински спасител на Европа) – да се откажат от това свое намерение и да осъзнаят най-сетне извършилото се през изминалите 5 века, а именно: че Америка не е „не-Европа”, а органична част от един единен „Запад”. Тя е довела и европейците – в лицето на Аденауер, Де Гаспери, Дьо Гол – до това да осъзнаят, че Европа отдавна не е затворен на западния полуостров на Евразия „избран” свят, да осъзнаят пагубността на всеки европейски егоцентричен антиатлантизъм, да признаят, че плодотворният път на Европа до този момент е бил на запад, а не на изток и истинската Европа отдавна е вече – Евро-Америка.
Не „световно господство”, а сдържане в световен мащаб, една обединила се с Америка Европа, осъществява след осъзнаването на смъртната опасност, надвиснала над нея от втория (и много повече имащ изгледи за успех) „проект Евразия” – този на Сталин и СССР.
8.
Може следователно да се каже, че „двуполюсният модел”, установил се в Европа и света след 1945 г., не е никакъв модел за „сдържане” на апетитите за световно господство „на САЩ”, но именно едно възпиране (и възпряност за цели 45 години) на плана на Русия за поглъщане на Европа в „Евразия”. В този смисъл той действително и не е никакъв „модел”. Той е – само – онази „война на изтощение”, която, след Хитлер, получава и архитектът на втория опит за осъществяване на Евразия (като „Евр[о-]азия”), Й. Сталин. И ето: тази „война на изтощение” желаещият да погълне „слабата” Европа съветски сатрап, получава от „прибавилата се” към атакуваната Европа, Америка, от из-цел-елия най-сетне (след като е бил създаден в предходните 5 века) от европейския културно-строителски и християнски дух, Евро-Атлантически свят.
Никакъв двуполюсен „модел”, избавящ света от „глобално господство”, не е в сила от 1945  до 1989 г. В сила е една война на изтощение (една „Студена война”), която западните съюзници срещу Хитлер, станали след това евро-атлантически съюзници срещу Сталин, водят с обявилата от 1944 г. война на Европа, Евразия-Русия.
И доколкото това е именно така, (нима някога в десетилетията след Втората световна война Съветска Русия се отказа да настъпва към „неовладяната” Европа, а сетне, като срещна желязната стена на НАТО там, да хвърля тризъбеца на войната във всички посоки на света: на юг или на изток) този двуполюсен „модел” въобще не можеше да се задържи вечно. Войната на изтощение с първоначалния агресор (Сталин, СССР), която води с него осъзналата се след 1945 г. Евро-Атлантика, можеше да бъде единствено или загубена (и Русия да „довърши” поглъщането на Европа в Евразия), или спечелена (от Евро-Атлантика, от Америка, обединила се с Европа за възпрепятстването на „Евразия”). И ето в 1989 г. тя най-сетне беше спечелена. Беше спечелена обаче, повтарям, не войната на САЩ за „световно господство”, а войната срещу „Евразия”, войната за отвоюването на Европа от Съветска Русия, която – в хода на нейното над четиридесетилетно водене – се превърна във война за отвоюването на целия Евро-Атлантически свят.
9.
Няма нищо чудно, че на загубилата тази война Русия днешната ситуация изглежда като настъпило „световно господство” на атлантизма. Напрягайки вбесено всички сили да довърши спрения от САЩ свой евразийски план, Русия именно след 1945 г. започна с превишаваща капацитета й скорост да трупа въоръжение. Не разбира се, за да „се предпази от агресията и ядрения шантаж на Америка”, а именно за да запази позициите си на военно преобладание в Европа. Тъкмо САЩ обаче никога не позволиха тя да надмине потенциала на обединена Евро-Атлантика (да направи възможен, фигуративно казано, „блицкриг” на Русия на запад.
И ето: когато СССР рухна икономически, Евро-Атлантика не „завладя”, както казват днес путинистите, Централна и Източна Европа, а опразни Европа от Евразия, върна Русия на изток от Днепър, вдъхновявайки дори там, зад този руски „рубеж”, у народите й желание за приобщаване към света на победителите.
„Атлантическите сили” (САЩ) съвсем не „разделиха” Европа на „натовска (американска)” до Балтийско и Черно море и на „руска” на изток от тези морета. Те просто изгониха „Евразия” от Европа и върнаха Русия на мястото й, от което тя след 1944 г. бе излязла, за да погълне Европа. Разделението на Европа на „атлантически” („слугуващи на САЩ”) и собствено европейски държави (Германия или, в по-предишен период – Франция), за което много говорят путинистите днес, бе обаче отишло в историята много по-преди 1989 г. То бе прекратено всъщност още 1945 г., когато, заплашена от пълно поробване от Русия, континентална Европа най-сетне преустанови своята пагубна завист към Великобритания (породила в предходните векове една Европа-отвън-Европа); когато и последната – „рецидивно” континентална сила в Европа – Германия, като се отказа от своя „антиатлантизъм”, влезе в евро-атлантическия пакт за военна защита[4].
Ето защо, повтарям го за сетен път, съкрушавайки съветската империя в Европа, в Европа победиха не САЩ, а отдавна осъществената Евро-Атлантика. Не „атлантическите” страни (САЩ, Великобритания) „завладяха” собствено европейските от Централна и Източна Европа и ги „противопоставиха” на Русия, както се привижда на всички реактивни „евразийци” (от изток и от запад), а Евро-Атлантика, осъзнала своето единство след Втората световна война, възвърна цялото си достояние в Европа – застана като из-цел-яла Европа-с-Америка, като трансатлантическа геополитическа цялост срещу съкрушената „Евразия”. И за този резултат руснаците трябва да се сърдят най-много на себе си. Защото не някой друг, а те – тръгнали да поглъщат отслабената до предел Европа от изток на запад, я накараха да преоткрие своето родство с Америка и да се опре най-сетне на това свое толкова дълго пренебрегвано или завиждано „произведение” – да се осъзнае като имаща много по-голяма от просто континенталната си мощ Евро-Атлантика.
И когато именно тази консолидирана от тях Евро-Атлантика съкруши руснаците, тези, последните, се завайкаха, че „САЩ дошли и след 1989 г. разделили Европа”.
Не – след 1989 г. не „Европа” бе разделена на „натовска” и „руска”, ами „Евразия” бе изтласкана от Европа. И ако и след тази дата Русия продължава да мисли себе си като държава, на която „са взели” нещо оттатък границите й (нейните бивши сателити), а не като страна, върната в пределите й, то, да – след 1989 г. Европа бе разделена от… Евразия.
10.
Поради това изключително нахално от страна на Путинова Русия днес е обвинението й, че САЩ, видите ли, „въпреки своите обещания” довели НАТО до самите й граници (срв. и Ален дьо Беноа: „те [т. е. САЩ] предизвикаха в Източна Европа цяла серия от „цветни революции”, благодарение на които са опитаха да разширят НАТО чак до границите на Русия”).
Що за нахалство са наистина подобни твърдения? Та те само свидетелстват, че в нечии глави Русия продължава да се мисли като (уникална) държава, можеща да има права и извън своите граници. Да изисква например на определени територии извън нея да няма такива и такива икономически и военни съюзи. Но на какво основание? Че тези територии (държави) са били окупирани от нея десетилетия? Днес обаче те не са такива и да поставя условия те да не бъдат в един или друг съюз, да се сърди, че са в него, без тя да е давала съгласието си, означава Русия да продължава да мисли себе си като държава, имаща суверенитет в чуждитеритории, извън себе си – като държава-империя, като – „Евразия”.
11.
С цел да направят малко по-малко фрапантно това свое нахалство, Путиновите говорители (и дьо Беноа в това число) представят претенциите си като загриженост от това, че, видите ли, така САЩ поставяли под своя зависимост централно- и източно-европейските държави. Това обаче е абсурд. Влизайки в НАТО – и именно до границите с Русия (докъдето всъщност се простират границите на европейските държави) – всички тези страни влязоха в защитния съюз на напълно освободилия се от Русия евро-атлантически свят – в своя, сиреч, защитен съюз, „прибраха се”, най-сетне от „Евразия” в Евро-Атлантика, на която и по принцип принадлежат. Защо, нека пак попитаме, те, бидейки европейски (а значи и принадлежащи към отдавна наличния евро-атлантически свят), трябва да остават извън съюза на евро-атлантическите държави? За да запазва Русия и след 1989 г. някакви „сфери на влияние” извън себе си? За да продължи и след провала на Сталиновия „проект” да бъде най-малкото in potentia „Евразия” – Русия-извън-Русия?
Щом там и там в Европа са САЩ – разсъждават путинистите – значи, на други пък места в нея трябва да бъде Русия (за да се избегнела „монополярността”). Но в Европа съвсем не са САЩ – в Европа си е „Европа”, а това отдавна означава Евро-Атлантика – Европа на мястото си, а то е: от Америка на Запад, до границите на Русия на изток. Да се „оставят” някои страни от тази Европа извън евро-атлантическия съюз, означава да се даде на Русия да бъде (пак) извън мястото си, да бъде (пак) „Евразия”, а част от Европа да не е в „Европа”, а в тази „Евразия”. … Всъщност, ако се замислим, тъкмо това и би било „разделяне на Европа”.
И слава Богу, че никой нито отсам, нито отвъд Атлантика не се съобразява и няма намерение да се съобразява с подобни вопли на путинистите.

[1] Вж. казаното у Пол Джонсън в „Съвременността. Светът от 20-те до 90-те”, София (изд. на СУ), 1993: „През цялата 1944 г., макар нахлуването в Европа (на англо-американските сили през Нормандия – б. м.) да започва успешно, безпокойството на Чърчил нараства… Върховният главнокомандващ, ген. Айзенхауер, отказва да приеме очевидното положение, че степента, до която неговите войски навлязат в Европа, ще определи на практика следвоенната карта:  „не ми се иска да рискувам живота на американци за чисто политически цели” – настоява той… Американските генерали искат да запазят максимална степен на сътрудничество със съветските въоръжени сили, така че в най-ранния възможен момент да могат да прехвърлят войски на Изток, за да довършат Япония (както се надяват, със сериозна съветска подкрепа) и после всички да си отидат в къщи. Както го вижда Чърчил, това би оставило Британия с дванадесет дивизии (около 820 хил. войници срещу 13 хил. съветски танка, 16 хил. фронтови самолети и 525 дивизии с над 5 млн. души общо”, стр. 352. И още: „Когато през януари 1945 г. на конференцията в Ялта, президентът Рузвелт предлага подписването на „Декларация за освободена Европа”, Сталин с охота приема да я подпише, защото е чул най-важното, което го интересува: Рузвелт заявява, че всички американски войски ще бъдат изведени от Европа две години след подписването на капитулацията на Германия”, стр. 353.
[2] Всъщност това осъзнава едва новият президент на САЩ, Хари Труман. На конференцията на външните министри на страните-победителки в Москва през декември 1945 г., след демонстративното налагане на комунистически режими в страните, в които през изтеклата година са навлезли съветски войски, държавният секретар на Труман заявява: „Русия се опитва по един елегантен начин да направи това, което Хитлер се опитваше да направи със сила, за да господства над по-малките страни”. Две години и половина по-късно – на 12 март 1948 г., САЩ обявяват „докрината Труман”, в която се декларира, че „политиката на Съединените щати трябва да бъде да подкрепя свободните народи, които се съпротивляват на опитите за подчинение от въоръжени малцинства или външен натиск” – вж. Пол Джонсън, „Съвременността”, стр. 355-356.
[3] В най-последно време говорителите на същия този Вл. Путин създадоха дори следния, надминаващ всяко въображение мит. Според него едва ли не „фашизмът”, от който Русия (СССР) е „освобождавала” Европа след Втората световна война, е бил „спасен” от САЩ в нейните западни („натовски”) предели, където анти-фашистка Русия е била спряна. И ето, след дългото противоборство между анти-фашистка, руска Европа и – ако не „фашистка”, то поне анти-„антифашистка” американска Западна Европа, подкрепяна от САЩ, тази последната е успяла да надделее, предизвиквайки „революциите” в Изтока, и така е дала „рестарт” на фашизма, плътно доближавайки го до границите на Русия, поставена днес едва ли не пред прага на нова „отечествена война”, отново (почти) „нападната” – напр. на територията на Украйна.
[4] Ето защо всички надежди на „евразийците” (от Изток и от Запад) да противопоставят отново „континентални” на „атлантически” държави в Европа са жалки и обречени. Нека се обърне внимание колко бързо се стопи ентусиазмът на такива като Ален дьо Беноа от „соловите” акции на г-жа Меркел по урегулирането на украинската криза. Всички приказки за „съюз на германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси”, всички фантазии за някаква „ос” между Берлин и Москва (та дори и Пекин), бяха предизвикани тъкмо от подозрението, че Германия започва да се противопоставя на САЩ, а значи да разрушава евро-атлантическото единство. Днес разочарованите в надеждите си путинисти ругаят по-силно от всякога г-жа Меркел. А неотдавна, в личен разговор, дфн Момчил Методиев ми припомни, че през 60-те години на ХХ в. точно така, както довчера Германия, Франция на Дьо Гол бе лелеяна от съветските политици като силното „слабо звено” в евроатлантическия алианс, което би могло да го разбие. Лично антиамерикански настроеният френски президент не оправда обаче надеждите им точно така, както днес не ги оправда германският канцлер.