Loading

ЕВРАЗИЯ (3)


Калин Янакиев 
14.06.2015

ЕВРОПА С РУСИЯ ИЛИ РУСИЯ БЕЗ ЕВРОПА

След казаното в предишните два текста, на мислещия читател би трябвало да е станало ясно, че „съюзът на германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси”, бълнуван от Ален дьо Беноа (и подобните нему суперконсервативни „европатриоти”), е най-малкото силно проблематичен. Под огромен въпрос е преди всичко дали такъв един „съюз” (ако той въобще е възможен) би довел тъкмо до създаването на „Европа-сила” (в противовес на слабата, превърнала се в „заден двор на САЩ” „Европа-пазар”), дали би довел до възпълването на „Европа” (която сега е само около една четвърт или една пета от Евразия), до политически и икономически автархичната „Евр[о]-азия”. Под въпрос е, защото за да може въобще да се случи едно такова „възпълване”, на изток от Днепър – в Русия – освен „работната ръка и природните ресурси” за „германските технологии и капитал” трябва да бъде налице и… „Европа”. Ако такава обаче и културно-исторически, и политически там по-скоро няма нито преди, нито още повече след 1917 г., препоръчваният „съюз” би се оказал осъществен или като чисто външно „прибавяне” към Европа на един неин източен „суровинен придатък” (а именно Русия), или обаче като „прибавяне” към Русия на един неин „технологичен център”, който тя би експлоатирала и от който би се възползвала наготово. За осъществяването както на единия, така и на другия „алианс”, освен наличното в двете политически системи – „технологиите и капитала” в Европа и „работната сила и ресурсите” в Русия – е необходимо (за първия вариант – в Европа, за втория – в Русия) и още нещо, за което ще напомним след малко и което е от такъв характер, че тутакси преобръща препоръчвания „съюз” в реалност, която трябва да се нарече по съвсем друг (и ужасно неблагообразен) начин.
1.
Нека припомня, че през ХХ век бяха направени точно два (противоположни) опита да се реализира проектът „Евразия” и те удивително точно съвпадаха с двата варианта на политическото му осъществяване, посочени току що. И двата обаче (това следва да се подчертае пред днешните „евразийци от запад”) насмалко не съсипаха Европа.
Единият принадлежи не на някой друг, а на Адолф Хитлер и е иронично, че неговият „проект” за съединяване на „германските технологии и капитал с руската работна ръка и природни ресурси” изтъква почти дословно преимуществата, които виждат в него Ален дьо Беноа и нему подобните. Освен това той има същата крайна стратегическа цел – да направи „Европа” (Хитлер, разбира се, я мисли като „германска”) „сила”, способна да бъде неуязвима от англосаксонските „морски” държави и в перспектива, да се пребори с тях за господство в планетарен мащаб.
В проекта на нацисткия фюрер Русия има ключово значение. Тя се мисли именно като огромен резервоар на ресурси и работна сила за германските „технологии и капитал”.
Известно е, че още в „Моята борба” Хитлер начертава пред „своята” Германия следната грандиозна „програма”. Първият етап от нея е, разбира се, добирането на неговите съмишленици до властта във Ваймарската република и надлежното й „прочистване” от „расовата зараза”, загнездила се в нея в предходните десетилетия. След установяването на един истински „национален социализъм” обаче, Германия, според програмата трябва безкомпромисно да скъса всички ограничения, наложени й от Версайския договор и да възвърне позициите си на господстваща сила в Централна и Западна Европа. За целта на втория етап от „програмата” трябва да бъдат бързо ликвидирани всички (според Хитлер „изкуствени”) политически образувания, с които страните победителки от Антантата са обградили и задушили немския Lebensraum (жизнено пространство). И ето: след като с успех бъде завладян Западът, ще дойде ред на третия, решаващ етап от „въздигането” на Германия –завладяването на Русия (СССР). Този етап е така ключов, именно защото Хитлер – точно както Дьо Беноа и подобните му днес – е убеден, че присъединявайки ресурсите на Русия и нейните огромни територии, Германия ще може да създаде една автархична икономическа и политическа система, способна в бъдеще да издържи на каквато и да било блокада от „англосаксонските сили”.
Ако до този етап от „програмата” Германия (със своите „технологии”) би могла да води само „светкавични войни с отделни противници, като хвърля огромни усилия за кратко време” (т. нар. „блицкриг”), но не би успяла да издържи (и като ресурси и като маса) една дълга война на изтощение, както се е случило през Първата световна война, то след присъединяването на евразийските простори на Русия, Германия ще се превърне, убеден е Хитлер, в могъща континентална империя, способна да води продължителни глобални войни.
Само няколко месеца преди нападението над СССР, разяснявайки плана „Барбароса” на своите генерали, нацисткият фюрер им обещава: „Щом Русия бъде разбита, Германия ще може да погълне ресурсите й и така ще стане неуязвима. Тя ще има тогава сили да воюва с цели континенти”.
Както се вижда, „солта” на цялата експанзионистка философия на Хитлер, неговият – както той е убеден –принос в геополитическото мислене на Германия  от Бисмарк насетне, е именно тук. Защото нацисткият водач смята, че много добре е научил урока, преподаден на страната му през 1914-18 г. А той е: за нея е „жизненоважно да пробие навън от своята централноевропейска база, която винаги може да бъде обкръжена”, жизненоважно е да създаде континентална (евразийска) „империя”, да съедини Европа с Русия в една „Евразия” под германска доминация – и като присвои за своите „технологии и капитал”, казано с днешните думи на Дьо Беноа, ресурсите и работната сила на Русия, да се заяви като „глобален играч”. Ето защо, за тази своя най-последна цел, за четвъртия етап от своята „програма” – последният сблъсък със САЩ и Великобритания за световно господство – Хитлер отрежда във времето момента след завладяването на Русия, след изгражданетона Евразия и в „Моята борба” го оставя като „завет” за поколението подир своята смърт.
Вижда се, че в своята най-дълбока същност „проектът” на Хитлер – неговият „проект Евразия” – също еантиатлантически. Хитлеровата „Европа-сила”, Хитлеровата „Европа”, възпълнена до „единната евразийска геополитическа цялост” (за човек като Хитлер тя се мисли като тъждествена с Германия), е нужна именно, за да се направи „Райха” неуязвим, неможещ да бъде обсаден, окупиран от „атлантическите сили” и в последна перспектива – способен да ги победи и неутрализира. Само че за разлика от днешните „антиатлантически” геостратези, към „сумата” от „европейските (германските) технологии и капитал” и „руските ресурси и работна ръка”, която ще е способна да доведе до желания резултат (надделяването над САЩ и Великобритания), Хитлер е добавял още едно „събираемо”, без което (и в това той е бил и по-реалистичен, и по своему по-откровен) резултатът не би бил възможен. Това допълнително „събираемо” е – преобладаващата военна мощ(в неговия „проект Евразия”, европейската, германската военна мощ, европейското, германското оръжие). Без него, резонно е убеден нацисткият фюрер, Русия никога не би предоставила своите „природни ресурси” и своята „работна сила” на „германските технологии и капитал”. И не би ги предоставила чисто и просто защото – и икономически и политически – не е нещо едно с „Европа” (Германия), не принадлежи към „Европа” (германска, френска или каквато и да било). Тя е отделен свят.
И наистина, на какво основание – доброволно – Русия (която и тогава, както днес разполага с „ресурси и работна ръка”, но не и с „технологии и капитал” и в този смисъл типологично принадлежи на „Азия” в Евро-Азия) ще предостави тези ресурси и работна ръка на технологиите и капитала на Запада, на „Европа” (германска, френска или каквато и да била)? За да стане „Евразия” антиатлантическа сила? Но нали в тази „сила” тогава над „атлантическите държави” ще възобладае именно Европа (Западът, Германия), на които Русия ще се окаже в положението на „суровинен придатък”. Русия няма – не би могла да има интерес оттакова „съединяване”, в което на нея ще й бъде отредена ролята на рудо- и газо-резервоар на Запада, на [черно]работничество на Запада. Ето защо, макар едно възпълване на „Европа” (в мисленето на Хитлер, на Германия) с Русия до цялостна континентална империя, до „евразийска геополитическа цялост”, действително да би направило тази „Евразия” неуязвима за „атлантическите сили”, тя все пак не би могла да се осъществи при посочените условия („технологиите и капиталът” – западни, германски, „ресурсите и работната ръка” – руски) без наличието и на налагаща го преобладаваща военна мощ в ръцете на Запада. „Евразия” въобще не може да се осъществи без оръжие, именно защото, макар и географски да представлява единство, исторически, политически, стопански тя е и винаги е била „Европа” и „Азия”; свят на технологиите и капитала и свят на природните ресурси и работната сила, и събирането на тези два свята в едно може да стане или като (технологична) Европа присъедини към себе си (ресурсна и териториална) Азия, Русия в една „Евр[о]-азия” (типична метрополно-колониална цялост) или обаче обратно, като (ресурсна и териториална) Азия, Русия погълне за себе си (технологична) Европа в една „Евр[о]-азия” (типична източно-империална цялост). И за единия, и за другия вариант на осъществяващата го страна, освен намиращото се в нея, е нужна и преобладаваща военна сила.
Е, през тридесетте и четиридесетте години на двадесети век Хитлер е смятал, че има тази „сила”. Смятал е, че я има поне в онази степен, та след като е победил с „блицкриг” всичките си противници на Запад в Европа, да извърши и последния – на изток, за да „присвои” за „Европа” (за Германия) ресурсите и работната ръка на „Азия” (Русия) и така, изградил една (германска) „Евразия”, да придобие с нея неограничената мощ, способна да реши глобални (трансатлантически) конфликти.
Днес от дистанцията на времето ние знаем, че Хитлер се е излъгал в преценката на военната си сила. Но ние трябва да признаем, че той съвсем не се е лъгал в убеждението си, че за да може въобще Германия („Европа”) да се възползва от „руската работна ръка и природни ресурси”, тя – Германия („Европа”) в добавка към своите „технологии и капитал” трябва да има преобладаваща военна сила, че ако, с други думи казано, Германия („Европа”) не бъде „военен гигант” в сравнение с Русия („Азия”), „Евразия” ни най-малко не би могла да се осъществи. Защото тя и поначало не е нещо друго освен „Европа” и „Азия” и за да се превърнат тези два свята в един, в „сума” от двата, или „Европа” (Германия) трябва да погълне Русия („Азия”), или обаче, обратно (което Хитлер дори абстрактно не е допускал), Русия („Азия”) трябва да погълне „Европа”. И за двете, повтарям, е нужна преобладаваща военна мощ и само ако тя е на страната на „Европа”, Евразия ще се осъществи като „Евр[о]-азия” (в Хитлеровата редакция като Германска евразийска империя, Германски Райх). Ако обаче преобладаваща е военната сила на Русия (на „Азия”), Евразия на всяка цена ще се яви в чертите на една „Евр[о]-азия”, в чертите на една Русия-погълнала-Европа.
И тук идваме до втория „проект Евразия”, до втория опит тя да бъде осъществена през ХХ век.
2.
Той пък принадлежи не на някой друг, а на Й. В. Сталин.
По своята стилистика неговият „проект” не е така „експанзивен” като онзи на нацисткия фюрер и съвсем не предполага за осъществяването си някакви предварителни завоевания: нито у дома – далеч преди Хитлер – Сталин вече държи цялата власт в СССР и далеч преди него го е „прочистил” с цялото си дяволско старание, нито извън страната – територията на съветския сатрап е империя, азиатска империя сама по себе си. Напротив, първият етап от осъществяването на Сталиновия проект „Евразия” трябва да се извърши от самата Европа (от самия Запад).
Още през 1925 г. на пленум на ЦК на ВКП(б) „вождът на световния пролетариат”, разяснявайки поведението на Русия при една бъдеща (неминуема след резултатите от Първата световна война) баталия в Европа, заявява пред „другарите” си следното: „Ако [такава] война започне… ние (т.е. СССР) ще трябва да участваме в нея. Но ние ще участваме последни, така че да можем да хвърлим решаващата тежест на везните; тежестта, която да се окаже решаващият фактор”.
Съвсем ясно е какво има предвид Сталин. За разлика от Хитлер, който предпоставя в плана си един максимално „силен” Запад (в лицето на „възвърналата своята господстваща роля в Централна Европа”, Германия), който да разгроми Русия с „блицкриг” и да погълне ресурсите й, Сталин вижда една максимално отслабена, изтощена след неминуемата „междуимпериалистическа” война Европа, която Русия – намесвайки се „последна” в баталията – ще погълне, оцелостявайки се най-сетне до „Евр[о-]азия”, до Азия, подчинила и (своя) „малък западен полуостров”, до Русия, осъществила „единната евразийска геополитическа цялост”, от която до настоящия исторически момент е заемала само по-голямата й, но по-бедна и зависима (защото разполага само с „природни ресурси и работна ръка”) източна част[1].
Да, Сталин горещо се е надявал, че в хода на започналата в края на тридесетте години европейска война, Русия действително ще остане настрана до най-последния момент. Всъщност, тъкмо затова той с такъв ентусиазъм е приел предложението на Хитлер за един „договор за ненападение”. Този договор за сетен път го е убеждавал, че за Германия неговият неутралитет от изток е страшно необходим, а значи той би могъл да бъде и подобаващо „осребрен” (щом искаш да те оставя необезпокояван в разправията ти с Франция и Великобритания, ще трябва да ми дадеш нещо в замяна: например Полша, цяла Прибалтика, Финландия, а занапред може би и част от Румъния и България).
Макар да знаем колко се е излъгал точно в този пункт от „програмата” си Сталин („проектът” на Хитлер съвсем не е бил война на запад, тя само му се е налагала; „проектът” му, както казахме, е бил война на изток; той е бил проект „Евразия”), ние трябва да признаем обаче, че нападението над СССР съвсем не е суспендирало Сталиновия „проект” принципно. Въпреки първоначалната парализа на съветския сатрап веднага след нацисткото нахлуване, този „епизод” само е усложнил и забавил начертаното от пленума от 1925 г., но не го е зачеркнал. Защото ние знаем, че (не без изключително важната помощ на западните държави – САЩ и Великобритания) Русия в крайна сметка не е позволила на Хитлер да я разгроми и да си присвои ресурсите й. Нацисткият фюрер се е оказал прав, че „нито германската икономика, нито германският народ могат да издържат повече от кратки, ожесточени кампании с огромна мощ и интензивност, но с ограничена продължителност”. И да, германската икономика и „германският народ” са издържали с успех кампаниите в Западна Европа, но именно последната, най-важната – срещу Русия – се е провалила. Превърнала се е във война с неограничена продължителност и в резултат – германската мощ е рухнала; рухнала е и германската икономика и германският народ (германската армия).
Но в същото време – и в това пък е „солта” на експанзионистичната политика на Сталин – в резултат на предхождащите (и „успешни”, „светкавични”) войни на същата тази рухваща сега Германия, в Европа е рухнало и всичко останало: рухнала е Франция – една от опорите на Стария континент, рухнали са практически всички централноевропейски страни, смазани от „възвръщащата” доминацията си над този регион нацистка Германия. И дори Великобритания, устояла с чест в сблъсъка, към момента на отстъплението на Хитлер се намира на предела на своите сили. Излязло е почти точно според „уравнението” на Сталин. Русия наистина не се е включила във войната последна, но към средата-края на 1944 г. е придобила отново всички шансове да има последната дума в баталията на континента.
Безпощадна истина е, че в Европа към началото на 1945 г. няма никаква „сила”, способна – довършвайки съпротивляващата се нацистка Германия – да спре заедно с това и напредващата от изток на запад в територията на континента Русия, която разбира се, гонейки нацистите, съвсем не го „освобождава” от тях, а чисто и просто го присъединява: към един СССР-извън-СССР, към една „Азия”-в-Европа, към една изпълваща се с „Азия” Европа, към една „Евр[о-]азия”. Нека пак си припомним, че в края на 1944 г. Франция тепърва бива върната на политическата карта от дебаркиралите в Нормандия „морски сили”, че в Италия събарянето на режима на Мусолини я е оставило в руини, че Централна Европа е полесражение между настъпващите руснаци и съпротивляващите се нацисти. И най-важното: Великобритания, макар надделяла над Хитлер, е напълно изтощена. „Извън силите на нашата страна е – заявява с горчивина Чърчил към края на 1944 г. – да предотврати рухването на всевъзможни неща в настоящия момент (той има предвид рухването на надеждите за извоюване на независимост на страните, в които, подир изтеглянето на нацистите влизат руснаците). Проектът „Евразия” на Сталин, начертан още през 1925 г., в края на 1944 г. и началото на 1945 г. изглежда пред прага на своето пълно осъществяване, точно така, както в първите седмици след 22 юни 1941 г. изглежда пред прага на осъществяването си „проектът Евразия” на Хитлер. От дистанцията на времето ние знаем, че за щастие нито един от тях не се е реализирал докрай. Знаем в какво се е заблудил при реализацията му нацисткият фюрер. Много е важно, следователно, да си дадем сега сметка, в какво пък се е заблудил сатрапът от Изток.
Всъщност, за разлика от плана „Евразия откъм запад”, където присъединяването със сила на „Азия” (Русия) към „Европа” (Германия) се предпоставя като условие за възобладаването на тази „Евр[о-]азия” над „атлантическите сили”, в плана за „Евразия откъм изток” присъединяването на Европа със сила към „Азия” (Русия) е условието за надмощие над същите тези сили (автархия от САЩ и Великобритания). За да се съберат „европейските технологии и капитал” с руските „ресурси и работна сила” в едни – в руските ръце – тук е нужно (и достатъчно), значи, „Европа” да няма военна сила, да няма, казано просто, достатъчно оръжие. Защото – нека повторя и тук – ако не би била „слаба”, на какво основание – доброволно – Европа (която и тогава, както и днес е свят на „технологиите и капиталите” и в този смисъл е типологически „Европа” в Евразия) би ги предоставила на Русия? За да стане „Евразия” антиатлантическа сила? Но нали в тази „сила” тогава над „атлантизма” ще възобладаеименно Русия, на която Европа ще се окаже в положението на политически и икономически експлоатирана „културна окрайнина”. Условието за осъществяване на проекта „Евразия от изток”, повтарям, е Европа, макар да има „технологии и капитал”, да бъде слаба във военно отношение. Но точно в такова положение е изпаднала тя през 1944-1945 г. Кое тогава не е позволило на Сталин да погълне Европа, да осъществи „Евр[о-]азия”? Кое е спасило Европа?
След като признава, че в онзи момент Великобритания няма сили да предотврати рухването на Европа, Чърчил сам посочва отговора на този въпрос: „Отговорността – казва той – е на Съединените Щати”.
Онова, сиреч, можем да кажем ние днес, в което се е заблудил Сталин, чертаейки още през 1925 г. своя план за „Евразия” е, че Европа е… просто „Европа” – малката западна част на „евразийската геополитическа цялост”, в която, ако преимуществото във въоръжението принадлежи по принцип или в определен момент на Изтока (на Русия), тя би могла да бъде погълната и Русия да стане глобална сила.
Само че „Европа” – и това е трябвало да научи Сталин само няколко месеца след края на войната – не е (просто) Европа. Тя е Евро-Атлантика, Европа-с-Америка и именно това никога няма да позволи тя да бъде превърната в „Евр[о-]азия”. Това не го е позволило в онези години, това няма да го позволи и днес, когато новата Путинова Русия се опитва да се съпротивлява на пълния крах, който претърпя (с четиридесет и пет години закъснение) „евразийският проект” на Сталин. Ето защо наличието, възрастващата сила и неразторжимостта именно на Евро-Атлантика, достигнала своята пределна зрялост през 1945 г., така много вбесява днес цялата кохорта на разбитите след 1989 г. „евразийци” от изток и от запад.
(Краят следва.)



[1] Цитираното изявление на Сталин от 1925 г. е важно свидетелство за това, че далеч преди „вероломното нападение” на Хитлер над СССР, далеч преди да се роди дори „програмата” на Хитлер за експанзия в Русия, съветският диктатор вече е планирал завладяването на континента. Окупирането на Централна и Източна Европа през 1944-45 г., следователно, представлява осъществяване на много преди раждането на нацизма замислена „операция”, на която разгромяването на „Хитлеровите пълчища” е придало привидност на неизбежен, „ответен” акт.

Няма коментари:

Публикуване на коментар