Loading

Райко Жинзифов – българският просветител

Българското възраждане е период на национално осъзнаване. То води до създаването на чувство за общност, която е различна от останалите балкански. Макар този процес да протича в рамките на една държава (Османската империя), то той се разгръща с различна скорост в отделните области, населени с българи. Една от тях, в които процесът на национално осъзнаване се разгръща по-бавно е Македония. Това е и основната предпоставка за организирането на широка пропагандна дейност от страна на сърби и гърци, които искат да разпрострат своето влияние над областта. Подведени главно от възможността за по-добро образование, много българи учат в гръцките училища, в резултат което част от тях забравят за своите корени и започват да се гърчеят. За да защитят своите събратя от опитите за асимилация, видни българи въвеждат в училищата преподаването на български език. Един от тях е човекът, за когото ще ви разкажем в следващите редове.
Райко Жинзифов
Неговото кръщелно име е Ксенофонт Жинзифов. Той е роден на 15 февруари 1839 г. в град Велес. Неговият баща, Йоан Дзиндзив, подобно на мнозина българи по това време, завършва гръцко училище, където у него се вкоренява преклонението към елинската образованост. Именно това го кара да даде на своя син гръцко име. Ксенофонт не е единствено дете. Той има сестра и по-малък брат.
През 1850-1852 г. във Велес започва да преподава Никола Тонджоров. Видният възрожденски учител, който получава своето образование при Неофит Рилски,  успява да събере множество българчета около себе си, сред които е и Ксенофонт. Вероятно тук, под въздействието на новия си учител, у него се запалва любовта към родното и интересът към българския фолклор.
Към 1853-1854 г. Ксенофонт става помощник на баща си в гръцкото училище в Прилеп. Там през 1856 г. започва работа прочутият български възрожденец Димитър Миладинов. Той прави опит да въведе в прилепските училища преподаване на български по взаимоучителния метод. Подкрепен е от Йоан Дзиндзив, който вече не подкрепя гръкоманите, а своите сънародници. Въпреки неговата подкрепа, делото на Миладинов в този град се оказва неуспешно. Това  обаче не го възпира да обикаля българските градове в Македония и да налага българския език в училищата. Изглежда Дзиндзив е изключително впечатлен от него, до такава степен, че му дава своя най-голям син за помощник-учител.
Така Миладинов и Жинзифов тръгват заедно по пътя към народното просвещение. Първата им спирка е град Кукуш. Преобладаващата част от неговото население е българско, поради което гръцкият език лесно е премахнат от тамошните училища. Периодът на учителстване в този град и близките контакти с Димитър Миладинов окончателно изграждат мирогледа на младия Ксенофонт.
На 22 юли 1858 г., заедно с още трима ученици на Миладинов, за да продължи образованието си, Жинзифов е изпратен в Русия. Първоначално се установява в Одеса, град в който има голяма българска колония. Тук той се записва да учи в Одеската семинария, в която по това време надзирател на българчетата е видният български революционер Георги Раковски. Срещата на Ксенофонт с него е решаваща за бъдещото му развитие. Под неговото влияние той решава да остави духовните учения и да се насочи към светските. За тази цел от Одеса се насочва към Москва. Въздействието на Раковски върху младия българин го убеждава окончателно, че трябва да смени гръцкото си име Ксенофонт с българско. Така на двадесет годишна възраст той приема името Райко, с което, според неговите думи, го нарича Димитър Миладинов. Възхитата от личността на българския революционер у Райко е толкова голяма, че той решава да посвети на него първото си стихотворение „Раковский, мудрий юнак българский“.
След пристигането си в Москва през 1859 г., Жинзифов се запознава с мнозина българи, пребиваващи в града. Заедно с тях, през същата 1859 г., създават Московска българска дружина, чийто печатен орган става списание „Братски труд“. В него е публикувана единствената му белетристична творба – разказът „Прошетба“. През 1862 г. на страниците на списанието е публикуван и голям цикъл негови стихотворения, озаглавен „Новобългарска гусла“.
През 1860 г. Райко Жинзифов е приет като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Там той учи благодарение на стипендията, която по подобие на много българи получава от Славянския благотворителен комитет. Тя обаче се оказва недостатъчна, за да може той да води нормален начин на живот. Поради това Райко се вижда принуден да започне работа като домашен учител, а известно време и като библиотекар в Чертковската библиотека.
Честите контакти на Жинзофов с членове на Славянския комитет дооформят неговите възгледи. Той става активен сътрудник на органа на комитета – вестник „Ден“ и постепенно връх в него взимат славянофилските настроения. Той започва да вярва, че свободата на България може да бъде постигната единствено с помощта на Русия, която е предопределена да бъде покровителка на всички славянски народи.
Новобългарска сбирка
Следването на Райко продължава, а заедно с него и трудностите, на които е изложен младият българин. Това обаче не го възпира да продължи да твори. През 1863 г. публикува своята първа книга, наречена „Новобългарска сбирка“, която съдържа цикъла „Новобългарска гусла“, както и преводи на руски и чешки произведения. Самата книга издава изцяло със свои средства, влагайки в нея последните си рубли.
През следващата 1864 г. Жинзифов завършва своето образование. Това за него е моментът, когато трябва да реши дали да се завърне в поробената си родина, или да остане в Русия. Желанието му да се завърне е силно, но въпреки това колебанията му продължават близо две години. През това време той работи първоначално като домашен учител, а впоследствие като учител по гръцки в Лазаревския институт. Така настъпва лятото на 1866 г., в която с желанието да помогне на сънародниците си в започнатото културно и просветно дело, Райко Жинзифов решава да се завърне в своето родно място. Картината, която заварва там обаче, никак не му харесва. Той е посрещнат с подозрение от местните и след близо 2 месеца престой се убеждава, че няма как да подпомогне своите събратя отвътре. Той описва впечатленията от своето кратко завръщане в родината в пътеписа си „Из бележките на един пътешественик из Македония“, който публикува през 1866 г.
След завръщането си в Русия, Жинзифов продължава да прави всичко по силите си, за да подобри положението на поробените българи. В руската преса са публикувани множество негови статии, които целят да информират хората за положението на техните славянски братя. С това усилията му да направи известни на всички страданията на своите сънародници не спират. През 1867 г. на Славянския конгрес в Москва той произнася реч за България, която изпълнява с такъв ентусиазъм и патриотични чувства, че успява да въздейства на събралото се множество, подкрепящо го с бурни възгласи и продължителни ръкопляскания.
През 1868 г. Райко Жинзифов е приет като член в Славянския комитет, а впоследствие и в Етнографския отдел при Императорското дружество на любителите по естествознание, антропология и етнография. В тези две сдружения той отново успява да намери трибуна, за да запознае множество хора както с проблемите, така и с идентичността на българите. В Етнографския отдел той изнася сказка върху спецификата на българските обичаи, а през 1870 г. се изправя пред Славянския комитет, където чете доклад, посветен на навършените 1000 години от покръстването на българите.
Райко Жинзифов също така подпомага създаденото през 1866 г. в Браила Българско книжовно дружество, което след Освобождението прераства в Българска академия на науките. Той широко се интересува от неговата дейност, поради което през 1870 г. пътува до Браила, където като представител на одеските българи, участва в годишното събрание на организацията. Освен това при посещението си в Румъния Жинзифов навестява още някои от големите български емигрантски центрове. Самото дружество той подкрепя, освен морално, и материално – със средствата, които успява да задели от своята учителска заплата.
Български студенти на гроба на Райко Жинзифов
Творческият път на Райко продължава и през 1870 г. той издава своята втора книга, където е поместена и поемата „Кървава кошуля“, която е смятана за негов поетически връх. През 1873 г. ,благодарение на своите способности, Жинзифов се издига до преподавател в Императорския лицей. По това време се разболява от туберкулоза, която е бич за много негови съвременници. Състоянието му се влошава, поради което спада и творческият му устрем. Макар тежката болест да изсмуква неговите сили, Жинзифов проявява изключителна активност след Априлското въстание. Той отново се захваща с публицистична дейност, с която цели да информира руснаците за зверствата, извършвани от турците в неговата родина. Този прилив на енергия се оказва кратък. Не след дълго творецът пада мъртъв след дълго боледуване. Последното му дело е изготвянето на Пътеводител за Македония, който да бъде в помощ на руската армия в задаващата се война, която Жинзифов не успява да дочака.

Няма коментари:

Публикуване на коментар