Loading

БУНТЪТ И БУНТОВНИКЪТ

Георги Марков

  

(ПО АЛБЕР КАМЮ)

Георги-Марков
“До моя съвременник. Есета”, Георги Марков, Фондация “Комунитас”, 2015 г. Есетата в тази книга са четени по радио “Дойче веле” от 1974-1978 г., повечето от тях се публикуват за първи път. Предлагаме ви непубликувания текст за Албер Камю и “Разбунтуваният човек”.
Сборникът есета на Албер Камю под общото заглавие „Разбунтуваният човек“[1] е една от ония книги, които едва ли ще бъдат преведени на български при сегашните обстоятелства у нас. Тези есета се смятат за най-значителното произведение на Камю и същевременно за едно от най-проникновените отражения на века, в който живеем. Основен принцип в тях е не заклеймяването на злото и ужаса, които вилнеят около нас, а задълбочен, интелигентен опит те да се разберат. Есетата на Камю ми направиха силно впечатление със заложената в тях прозорливост спрямо явления и събития, които авторът им лично не е преживял. Но тъкмо тази прозорливост ги прави особено валидни за действителността в нашата страна и други подобни на нея страни. В много случаи човек може да не е съгласен с екзистенциалисткия метод на Камю, но не може да се отрече, че той ни предоставя толкова необходимата хирургическа студенина, за да наблюдаваме хладнокръвно дисекцията на човешки ценности и пороци.
Бунтът и Бунтовникът в нашето време са вероятно две от най-популярните понятия – почти толкова, колкото са популярни подчинението и компромисът. Много вероятно е у всеки човек и у всяка оформена група хора те да се намират в статично или динамично равновесие, защото ние непрестанно наблюдаваме подчинение, което ражда бунтове, и бунтове, които стихват и се превръщат в подчинение. Някои твърдят, че човек се раждал бунтовник, понеже самото появяване на един нов характер или индивидуалност е вече елемент на бунта. Но аз си мисля, че това е толкова вярно, колкото и обратното – че човек се ражда роб. У нас са заложени всички вероятности. Поне аз съм свидетел на преображения, които сякаш отричат всякаква логика – бунтовници, които се превръщат драговолно в истински роби, и роби, които неволно стават бунтовници.
Но какво е бунтовникът? – пита Камю. И отговаря: Човек, който казва НЕ. Роб, който цял живот е изпълнявал заповеди и внезапно решава, че не може да изпълни някои от последните заповеди. Като заявява НЕ, бунтовникът иска да каже „ТОВА ПРОДЪЛЖАВА ПРЕКАЛЕНО ДЪЛГО“, „ДО ТУК, НО НЕ ПОВЕЧЕ“, „ТОВА МИНАВА ВСЯКАКВИ ГРАНИЦИ“.
Оттук ние откриваме, че всеки човек, който се бунтува, има граница, до която той може да издържи. Това е границата, до която той позволява на господстващите сили да прекаляват, защото тя е бойното поле между неговото разбиране за собствените му права и това за правата на другите. Тъкмо съществуването на тази граница ни говори, че човек, колкото и окаян да е, има идея за своите права и бунтувайки се, доказва, че той е верен на тях и на себе си.
„Чрез всеки акт на разбунтуване, казва Камю, човек изпитва не само чувството на протест срещу посегателството върху неговите права, но също и чувство на пълна и спонтанна вярност към известни собствени аспекти.“
марковДо момента на бунта човек съзнателно или несъзнателно е приел да понася условия, които той смята за несправедливи. Самото понасяне на несправедливите условия, според Камю, е равно на това, че вие се отказвате от правото ви на мнение и че вие не искате нищо. Чувството на отчаяние, което ви съпровожда, е твърде общо и не води до конкретни действени решения. Затова главната форма на понасянето е МЪЛЧАНИЕТО. Аз бих казал, мълчанието в двете посоки – навън и навътре. Защото човек, който понася, мълчи както по отношение на другите, така и по отношение на себе си. Той не желае да говори нито на другите, нито на себе си, все едно че той драговолно се е отказал от гласа си.
Но щом веднъж вие нарушите мълчанието и заговорите, щом чуете собствения си глас, абстрактната картина на отчаянието се превръща в гола конкретна картина, нещата придобиват плът. Заговаряйки, вие откривате нещо съвсем ново. Все едно вие внезапно се обръщате и за първи път изправяте вашето лице срещу лицето на господаря или повелителя, когото толкова дълго сте търпели. Забелязали ли сте, че много рядко дръзвате да погледнете вашия господар в лицето. Едва ли някога сте дръзнали да кръстосате погледи с него, едва ли някога сте видели, че той също е човекоподобно същество с два крака, две ръце и т.н. и че в много отношения е по-грозен и по-глупав от вас, може би по-нагъл, по-хитър, може би самият той още по-окаян роб на някой по-голям от него. Заговаряйки, предявявайки правото си на глас, вие откривате конкретния характер на нещата.
Моментът на бунта е момент, в който човек идентифицира себе си. Логично следва, че времето на понасянето е времето на отказ от себе си, времето на обезличаването. Бунтуването е преди всичко събуждане на съзнанието, което може да бъде най-объркано, но което се изразява във внезапното разбиране, че нещо съществува и че чрез него човек разкъсва булото на собственото си безличие. И преди бунтуването вие може да сте имали представа за вашата идентичност, но само актът на бунтуването разкрива пълната ви самоличност.
„Не! Дотук!“, утвърждава вашата самоличност повече от всичко друго.
В процеса на понасянето или мълчанието човек, макар и знаейки правата си, безгласно ги пренебрегва заради непосредствените си интереси. „Аз знам, че имам право на това“, казвате вие полугласно и не смеете да поискате правото си поради разни съображения, които следват от вашите интереси. Оттук стигаме до силното заключение, че ако съзнанието ви за вашите права ви идентифицира, то съзнанието ви за вашите интереси – ви обезличава.
Много характерно при бунтуването е, че то не идва в резултат на пропорционално увеличение на несправедливостите, на които сте подложени. Дълго време вие понасяте заповеди и нареждания, които дълбоко ви унижават, вие преглъщате дори най-крещящи актове на несправедливост, докато един ден вашето търпение се свършва. Чашата е пълна догоре и една не толкова значителна несправедливост или произвол, идващи от вашия господар, ви карат да скочите. И веднъж започнали бунта, вие не отхвърляте само онова, а отхвърляте и всичко друго, което дотогава сте приели и понасяли. Или, юридически казано, Бунтът не признава Давност. Вие се впускате назад в биографията си и атакувате дори неща, с които отдавна сте се съгласили.
Отказвайки да се подчините на конкретни унижаващи ви заповеди, вие моментално се опълчвате срещу всички условия на робството ви. Затова вие преминавате далеч отвъд точката на простия отказ. Вашето НЕ се разпространява от настоящия момент към цялото минало и към цялото бъдеще. Може би затова най-хитрите диктатури бързо се опитват да ограничат вашия бунт до момента на прост отказ на една заповед. Най-често те веднага отменят заповедта, за да локализират бунта и да ви тласнат отново в ритъма на покорната ви биография. Но истинският бунтовник не спира дотук. Веднъж познал себе си, веднъж обърнал лицето си срещу несправедливия господар, веднъж признал и уважил правата си, той не иска отменянето на една заповед, а отменяне на всички условия на несправедливостта и робството. Той иска да бъде признат за равен. Принуден цял живот да прави компромиси, да понася и преглъща, бунтовникът сега се изправя и с огромно самоуважение застава на позицията ВСИЧКО или НИЩО.
Ако думата ВСИЧКО ни демонстрира пълното новородено съзнание на човек, който сега знае правата си и не ще се примири с потъпкването им, то думата НИЩО означава решимостта му да се пожертва, да бъде унищожен от силите, срещу които се е опълчил. Камю хладнокръвно отбелязва, че ВСИЧКО носи абстрактен характер, докато НИЩО съдържа ужасна конкретност. Но цялата драма на ВСИЧКО или НИЩО е може би най-високата точка, до която някога са стигали човешките морални добродетели. Припознал чрез бунта своята индивидуалност, възхитил се от нея, тържествувал с нея чрез позицията ВСИЧКО ИЛИ НИЩО, човек достига момента на нов отказ от тази индивидуалност.
Когато един човек е наистина готов да се пожертва, когато приеме смъртта като последица от своя бунт, той демонстрира, че е готов да се откаже от живота си заради неща, които той цени повече или поставя по-високо от собствената си съдба. Ако той наистина предпочете смъртта, отколкото да се откаже от правата, които защитава, той демонстрира, че ги смята за по-важни от човешкия живот. И тъй като човешките права са общи за всички хора, бунтовникът се жертва за обща кауза.
Човешкият бунт има неоценимата стойност на доказателство за съществуването на заложени у човека ценности. Тъй като човек не би се бунтувал за нищо. Това ни води до отхвърлянето на всякакви намеци, че бунтът е егоистичен акт, който се противопоставя на друг егоистичен акт. Никой не може да си позволи да слага тъждествен знак между господство и бунт. По силата на тази логика аз смятам, че ако при бунта човек често раздава себе си на другите, то при господството, изразено под формата на каква да е диктатура, команда или принуда – човек егоистично действа само за себе си. Това ме води до неизбежното заключение, което напълно потвърждава наблюденията ми от живота, че във всички познати диктатури, комунистически или фашистки, управляващата върхушка действа изключително в името на своите собствени интереси, реализира изключително своето собствено его, като обществото или народът, или партията са само един удобен повод. Вземете, който искате аспект на съвременна източноевропейска диктатура и вие ще видите ужасно личния характер на потисничеството на хора, вманиачени да оставят следите си в историята и да се самосъхраняват колкото може по-дълго. Ако при бунта човек се самоутвърждава чрез самоотричането, то при господството на диктатора човек се отрича чрез самоутвърждаването.
В своите есета Камю подхваща и друга тема – самотата на бунтовника. Наистина в онзи първи момент, когато човек извиква своето НЕ, когато отказва да изпълни провокиращата и унижаваща заповед, той е сам. Той може да чувства симпатиите и подкрепата на мнозина като него, но при извисяването на бунтуващия се глас той е самичък. Ала това е единственият и първият миг на самота. От всичко, което следва по-късно, той бива заобиколен от все по-нарастваща човешка общност, бунтът му става център на силна връзка и независимо от резултата той не свършва като самотник. А това е точно обратното на съдбата на неговия господар. Спомнете си само, че всички познати диктатори са били ужасно самотни хора. Фактът на тяхното господство над другите ги е отдалечавал на космическо разстояние от истински човешки връзки, от истинска човешка общност. Хората, с които господстващите се заобикалят, са от най-съмнителен характер, политически мошеници и въжеиграчи, вулгарни кариеристи и подмазвачи, раболепни използвачи, които ще избягат при първото разклащане на кораба. Диктаторът осъзнава това и колкото да се противи, той трябва да пие от тази горчива чаша на обречена самота.
Но нека бъдем справедливи. Бунтът не се случва само между хора, които сами са подложени на несправедливост, а често бунтът избухва между хора, които не изпитват несправедливостта върху собствените си гърбове, но не могат да понасят тя да се налага на други хора. И трябва да се каже, че тази втора група бунтовници, която се бунтува за правата на другите, разкрива чрез този бунт същите високи нравствени стойности у себе си и изявява своята самоличност, както и първата група. Може би моралната стойност на техния бунт да е още по-голяма, тъй като изцяло демонстрира самоотричане в името на другите. Най-красивите жестове на бунт, които виждаме, идват именно от този вид хора, които сами не са принудени да изпълняват произволите на властващата несправедливост, но благородно изискват уважение към правата на другите.
Камю стига до категоричното заключение, че когато човек се разбунтува срещу потисничеството, той фактически отъждествява себе си с другите хора и това е израз на човешката солидарност, родена във вериги.
И ако ние – от всичко казано дотук, виждаме колко много ни дава бунтът, то не е трудно да се прецени колко много ние губим от покорството, послушанието, компромиса и мълчанието. И нека завърша с още един цитат от Камю: „Човешката солидарност е основана върху бунта. И бунтът може да бъде оправдан единствено чрез тази солидарност. Ако бунтът отрече или разруши тази солидарност, той престава да бъде бунт и се превръща в съучастничество за убийство”.



[1] Книгата се появи на български език едва през 1994 г. – Албер Камю, „Разбунтуваният човек”, София, ЛиК, 1994, превод от френски Рени Йотова. Б.р.

Източник: http://kultura.bg/web/бунтът-и-бунтовникът/

Няма коментари:

Публикуване на коментар