Loading

Анархизъм и анархосиндикализъм

Източник: http://anarchy.bg/?p=187

Брошурата на Иван Дръндов проследява историческото развитие на анархизма от началото на неговото организирано съществуване до средата на 90-те. Носи основна информация за насоките и историята на организираното анархистично движение по света.
Терминът анархия и всички думи от същата фамилия като анархизъм, анархист, водят началото си от гръцката дума “ан” (без) и „архия“ (власт). Според Кропоткин анархистическите идеи се раждат в древността: при Лао Це в Китай, при Гърците – Аристит и Зенон и в по-ново време нашата епоха XVII век при Боеси и Рабле във Франция, Френската революция от 1789 година е източник на Всички социални схбащания-социализъм, комунизъм и анархизъм от днешната епоха.
Анархизъмът като философско учение е обобщен и представен пред съвременното общество в началото на XIX век от Уйлям Годуин (1750 – 1836 година) в Англия. Той публикува в 1793 година две книги, съдържащи политическите и икономичесКите принципи на анархизма, без да споменава ,че глоба е анархистическа доктрина, но по-късно Кропоткин го смята за първия теоретик на социално безвластно „правителство“ т.е. на анархизма. Неговото значение за бъдещето на анархизма е пренебрегнато. След него в ХIХ век и като предтечи се явяват: Оуен, Сен Симон, Виктор Консидеран, Фурие и др, смятани за основатели на модерния социализъм, докато се стигне до Прудон (1809 -1865 година), който се смята за баща на анархизма. Той е първият който дава в 1840 година на думата анархия определен смисъл, този на хармонично общество с премахване на всички бидове правителства, което допълня и пояснява в многобройните си трудове: “Система на икономическите противоречия” , „Философия на мизерията“, “Федералистични принципи”, “Изповеди на един революционер”, “Теория на собствеността”, “Какво е собственост” и много други, с които размърдва много философско-социални мозъци и получава доста остри критики от страна на Маркс, последователите му марксисти, философи индивидуалисти, философи католици и от самия Бакунин, който се определил като колективист, противник на марксовия държавен, централистичен комунизъм.
Защо е колективист и антикомунист Бакунин обясняба на Конгреса на Лигата за мира и свободата в Берн през 1868 година, месец септември: понеже искам икономическо и социално равенство на класите и индивидите и колектливна собственост. Мразя Комунизма – този на Маркс, понеже отрича свободата и не приема нищо хуманно без сбобода, понеже комунизмът концентрира и абсорбира всичко от обществото в полза на държавата, централизира всичко в ръцете на държавата. подтиска, експлоатира, развращава, разстройва. Искам организация на обществото с колективна собственост, едно общество, устроено отдолу нагоре чрез свободно сдружение, а не отгоре на долу и чрез няколко авторитета. премахване на дърЖавата, премахване на наследствената частна собстбеност, която е институция на държавата. Ето в какъв смисъл е колективист. а не комунист. Това е основата на анархизма, който термин по времето е слабо употребяван.
В Първия интернационал комунисти са социалистите марксисти, които принадлежат на социалдемокрацията, която после се изражда на тесни и широки социалисти и се стига до наше време на болшевики и меншевики. След разцеплението на Първия интернационал в 1872 година при федералистите-бакунисти всякаква връзка между марксисти и бакунисти е скъсана. По-късно, към 1876 година, последователите на Бакунин, особено във Франция, Белгия, Италия и Испания, под влиянието на прудонизма се наричат комунисти-анархисти или комунисти либертер, докато последователите на Гезд (социалист-марксист) се наричат социалисти-колективисти. В Испания и днес употребяват термина колективисти анархисти /анархия и колективизъм/. Към 1878 -1880 година анархизма е двфинитивно употребен и се различават строго две течения в социализма: авторитарно – комунизъм, марксизъм и антиавторитарно, федералистично – анархизъм либертер, или анархокомунизъм по предложение на Кропоткин. Дълбоката разлика между двете философски учения е държавата, властта, религията и капитала, на която анархистите са непримирими врагове. докато напротив, това е основата на марксизма. Според анархистите, държавата е само инструмент на терор и по време на революцията трябва да бъде унищожена като най-голямо зло за човека, а според марксистите революцията трябва да завладее държавата като политически нужна и приспособена за нуждите на пролетариата.
Прудон защитава индивидуалната собственост като продукт от дейност, която се противопоставя на едрата частна и държавна собственост. Икономическият въпрос, казвал той, ще бъде опростен следствие взаимопомощта и солидарността, за което предлага фамозната „банка“ да кредитира безлихвени заеми – мютоализма. За религията той е строго определен. „Бог – това е злощастие за човека“. Той сам се обявява против авторитета: политически, икономически и морален. Политическата свобода се постига чрез федерализма, икономическото благоденствие – чрез взаимопомощта. За него най-важният проблем не е политическия а икономическият. Политическата държава трябва да изчезне. Той казва: „Този, който поставя ръка върху мене, за да ме управлява, е узурпатор и тиран, декларирам го, мой враг.“ Той не признава никакви властнически закони, никакъв авторитет – нито в черквата, нито в държавата, нито в земята, нито в парите. Справедливостта е в равенството, федерализма, взаимопомощта и свободата. Всички теоретици на анархизма било анархо-комунисти като Жан Грав и Черкезов, анархисти индивидуалисти като Щирнер, Арман, Тюкер и други анархосиндикалисти като Пиер Бенар и други се казват прудонисти.
Бакунин критикува Прудон за скромността, за доброто му отношение към обществото и слабата му революционност по отношение на институциите. Кропоткин, силно възхитен от съжденията му в страниците на „Държава и революция“, доказва, че без да познава произведенията на Годвин, е поставил основите на анархизма. И двамата Бакунин и Кропоткин дължат много на Прудон в техните познания върху социалните проблеми.
Следствие бързото разпространение на социалните идеи става сближаване на работниците и това позволява основаВането на първия интернационал в 1864 година в Лондон от многото последователи федералисти на Прудон, социалисти и марксисти, социалисти от Тренюнион (Англия), гедисти социалисти (Франция) и колективисти бакунисти, дошли по-късно поради отКаза на секретариата да ги приеме като секция и представящи се като секретна организация „Алианс“ 1864 година който принуден да се саморазпусне и да бъдат приети като Юрска сеКция – Швейцария.
Бакунин забелязбайки присъствието в Интернационала на различни социалистически тенденции, даже демократични и либерални партии, Бакунин и негобите последователи формират организации „Алианс“ почти във всичКи секции, членуващи в Интернационала, и разпространяват антиавторитарните идеи, противни на Маркс и Енгелс, на техния централизъм и етатизъм. По този случай Маркс пише писмо на 27.07.1869 година до Енгелс: „Този руснак /Бакунин/ иска да стане диктатор на европейското работническо движение. Нека да Внимава, в противен случай ще бъде изключен“. Информиран за писмото на Маркс. Бакунин пише на 28.10,1869 година писмо до Херцен: „Може би ще се случи, даже в къс срок, да ангажирам една борба с Маркс за един въпрос по принцип по въпроса за държавния комунизъм. Това, ще бъде борба на живот“, Последователите на Прудон (федералисти) и тези на Бакунин (колективисти) белгийци, швейцарци, французи, италианци, испанци, членобе на респективните и секции в Интернационала, правят блок орещу Маркс и Енгелс и техните последователи – немци, англичани и някои американци. Постоянните членове в Секретариата, по-многобройни, по-голямата част назначени от Маркс, без да държат сметка за решенията на секциите, от които произхождат, образуват болшинство, благоприятно за Маркс и Енгелс. На Петия Конгрес в Хага (Холандия) предизвикват разцепление на 2-7 септември 1872 година. Главната причина е идейна: Може ли една държавна политическа акция да се смята за средство за освобождение на работниците, което е прието от марксистите, отхвърлено от бакунистите-властници (марксисти) и безвластници-бакунисти /анархисти/. Конгресистите марксисти приемат, че главните пропагандатори против марксистката теза са Джеймс Гийом и Михаил Бакунин, чието изключване се иска, което е било подготвено предварително. Бакунин, поради липса на паспорт, не могъл да присъства на конгреса в Хага (живеел тогава в Швейцария). С 67 присъстващи делегати, от които 65 са приети за гласуване, гласуват 42, за изключване на Бакунин гласуват 27, против изключването 7 и въздържали се 8. За Гийом гласуват 43, за изключване 25, против изключване 9 и въздържали се 9.
Пропадането на Парижката комуна от 1871 година и разцеплението на Първия интернационал с изключването на Бакунин и Гийом на Петия Конгрес в Хага (Холандия), 2-7 септември 1872 година от авторитарното /властническо/ болшинство (марксистко) се идва до края на Първия интернационал, групирайки дотогава различни социалистически тенденции. Антиавторитарната тенденция /анархисти/ се групират около секцията на Жюра-Швейцария, която взема инициативата за едно прегрупиране на всички секции, приели името „революционен колективизъм“, който е синтез от мютюализма на Прудон и колективизма на Бакунин. Италианската секция, въздържала се да присъства на конгреса в Хага, решава да се съберат на Конгрес в Сен Имие (Швейцария) на един интернационален антиавторитарен конгрес 15 септември 1872 година, присъствали 15 делегати и взимат две важни решения: Първо, отказват да приемат решенията на конгреса в Хага като несправедливи и несъвременни за изключването на Бакунин и Гийом и, второ, конгресът решава да сложи основите на един интернационал на базата на федерализма и свободата между всички, които искат да работят за успеха му, един интернационал антиавторитарен /безвластнически/. Всички делегати с бурни ръкопляскания потвърждават, че не признават решенията на Петия конгрес в Хага. Целта на този конгрес е унищожение на всяка власт с революционна стачка като средство за революционния анархизъм. Подобни конгреси са се състояли в Кордоба – Испания, Брюксел – Белгия, Лондон – Англия и на Алианса в Италия като вземат решения да не членуват повече в така наречения властнически интернационал на Маркс, който агонизира до 1875 година, за да изгасне завинаги в тишина и забрава, тъй като секретариата му е прехвърлен в Ню Йорк, далече от активните европейски секции, което го изолира и оставя без всякаква дейност. Федерацията на Жюра (Швейцария) удвоява сбоята активност. След нейния национален Конгрес на 7 април 1873 година в Нюшател предлага на всички секции да се състои един интернационален конгрес на безвластническите федерации, за един истински интернационал, наследник на Първия интернационал. Такъв е 6-тият Конгрес на М.Р.А. състоял се на 1-6 септември 1873 зодина в Женева (Швейцария), на който присъстват 23-ма делегати от Англия, Белгия, Испания, Холандия, Италия, Швейцария и Франция. Конгресът се произнася единодушно: федерациите и секциите имат пълно право на автономия, гласуването е само по административни въпроси и решенията взети от конгреса са валидни само за тези, които са ги приели. Всеки конгрес ще посочва комисия, която ще подготвя бъдещия конгрес и ще държи връзка между сеКциите. Следващият конгрес е насочен в Брюксел (Белгия) 1874 година. Никоя секция не може да се намесва във вътрешното решение на секцията, самата тя ще определя линията си за освобождение на трудещите се. Така започва анархистическиягл период – бакунисткият, който продължава до 9-тия Конгрес във Вервей (Швейцария) 6-8 септември 1877година. Във всеки следващ конгрес идейно се допълва уставът и се взимат нови позиции. На 6-тия Конгрес делегатите се изказват, че дификитибното освобождение на работниците в едно общество не може да се осъществява върху привилегии и властничество, ето защо борбата трябва да се води за равенство и свобода. Седмият конгрес се провежда в Брюксел (Белгия) от 7-14 септември 1874 година. Участвуващите 16 делегати идват от Германия, Англия, Белгия, Испания, Франция, Италия и Швейцария – Юрската федерация. Нужно е да отбележим, че поради влошаване на здравето Бакунин се оттегля от организационна дейност в интернационала в 1874 година и след две години почива през юни 1876 година. На този Конгрес италианската секция високо прокламира и конгресът приема:“Всяка федерация и демократична социалистическа партия в една страна да определи линията си на действие, която мисли да следва. Старият принцип на политическо въздържание е изоставен. Революционна Италия не спира да се интересува от подтиснатото човечество и като член на М.Р.А. ще продължи да следба линията, която е приела, само че този път ще я заведе в крайната цел – триумфа на социалната революция“. Това решение на 7-мия Конгрес позволява на Белгия след три години да се оттегли от безвластния Интернационал и се присъедини към марксистите.
Конгресът за 1875 година предвиден за Барселона, но установената диктатура на Алфонсо XII попречва, затова следващата 1876 еодина се състоя осмият Конгрес в Берн (Швейцария) от 26 до 29 октомври с участието на 27 делегати. Главното решение на този конгрес е, по предложението на белгийския делегат, да се свика един общ Конгрес на всички социалистически течения: колективисти, анархисти, комунисти марксисти, което според него е желанието на Бакунин – думи, произнесени на погребението му. Вместо обединение започва разложение на Анархистическия интернационал – М.Р.А.
През 1877 година Италианската секция на Интернационала приема съвета на Бакунин приживе, че времето на конгреси и резолюции е минало и че трябва да се мине към действие. През април 1877 година група анархисти начело с Кафиеро и Малатеста предизвикват бунт в провинция Беневан. Бунтът не успява, селяните не ги следват и наскоро полицията ги арестува. Две години по-късно от този революционен неуспех доктрината била променена и Кропоткин определя анархистическата акция така: „Постоянен бунт чрез думи, писания, чрез нож, пушКа и динамит. Всичко е добро за нас, което не е легално. На 6 до 8 септември 1877 година се състои деветия конгрес на М.Р.А. бъб Вевей – Швейцария, Присъстват делегати от: Италия, Германия, Гърция, Египет, Кантон Жюра-Швейцария, Френски делегати, възстановени много национални федерации след загубата на видни деятели, след погрома на Парижлата Комуна. Важна точка за разглеждане: „Положение на пролетариата по отношение на политическите партии“. Делегатите се връщат на решението на седмия конгрес, т.е. конгресът декларира, че не праби никаква разлика между различните партии били те социалистически или буржоазни – те са реакционни и трябва да се борят против тях. При това положение остава ненужен общият социалистически конгрес, проектиран в Ган-Белгия за 9-15 септември, където се потвърждават дълбоките различия меЖду анархистите и комунисти-марксисти, безвластници и властници. Делегатите от деветия анархистически конгрес, дошли да присъствуват на общия социалистически конгрес в Ган, се афронтират силно с марксистите и констатират, че всяко сътрудничество е невъзможно и се разделят завинаги. Дълбоката пропаст между анархисти и марксисти е констатирана завинаги. Тогава Гийом предлага за съставяне на една комисия за кореспонденция, която да подготви десетия анархистически конгрес във Фрибург (Швейцария) на 3-5 август 1878 година. Този интернационал става безинтересен, тъй като всички секции отказват да присъствуват. Д.Гийом изоставя всякаква дейност в Интернационала и на 1 май 1873 година се настанява в Париж. Въпреки разлагащия се Интернационал все остават борци да продължат анархистическите идеи. Това са: Кропоткин, Кафиеро, Елизе Реклю, Малатеста и други, които съставят един теоретичен баланс на Интернационала – анархо-комунизма и на практика поставят начин на действие, като всяка от секциите на Интернационала продължава своя революционен път, работейки в тясна връзка с друга като насочват техните национални конгреси с присъствието на делегати от други секции. На конгреса на федерацията Жюра-Швейцария, 12 Октомври 1879 година за пръв път Кропоткин предлага комунизма като цел, с колективизма като преходна форма. До тоя момент комунизмът е бил символ на властниците-марксисти, държавния комунизъм. Занапред комунизма остава за ония, които прилагат формулата: на всеки според нуждите – като прибавят и анархизма и Конгресът определя:
  1. Анархистическият комунизъм с колективизма като преходна форма на собствеността.
  2. Премахване на държавата с всички нейни правителствени форми и заместването и със свободни федерации на продукторите и консуматорите.
Конгресът остава да установи практическите действия – да се премине от теория на практика. Едно събрание на 12.11.1880 година във Вевей-Швейцария, определя тактическите средства за борба: „пропаганда чрез действие.“
1. Пълно унищожение със сила настоящите институции.
2. Необходимо е да се полагат всички усилия, за да се пропагандира чрез революционни идеи и бунтовен дух.
3. Да се излезе от легалността и да се навлезе в нелегалност – единственият път към революцията.
4. Да се прилагат технически науки като средство за нападение и отбрана.
5. Автономия на индивида и групите е приета, но е необходимо да се поддържа единство в действието за повече ефикасност.
Така в 1880 година анархическата доктрина е изработена и тактиката определена, остава да се премине към действие. Центърът на анархистическото движение се премества във Франция. След амнистията във Франция, дадена на комунарите в 1880 година, те започват да се връщат от заточение. Работническото движение възстановява своите сили и местните организации на анархистическото движение-прудонисти /мютюалисти/, бакунисти /колективисти/ работят под общо знаме – комунисти-анархисти. Марксистите гедисти и бланкисти бързат да оглавят работническото движение за изборджийски цели. Още в 1872 година до днес и в бъдеще, анархистическото движение воюва и ще воюва на два фронта – буржоазията и марксизма, под най-различни наименования. Френската секция от Първия интернационал /М.Р.А./ на своите районни и годишни конгреси, така както и другите международни секции се занимават с всички въпроси, отнасящи се за освобождението на работническата класа: работата на жената, синдикалната организация, образованието, професионалното образование, безработицата, отношението на земеделските работници към градските, парламентарния въпрос, пенсионната каса за стари и инвалиди и съвет за помирение. Анархистическата преса нараства по брой и качество. Много седмичници и в някои случаи ежедневници са разпространени във Франция и други страни. В края на XIX век и началото на XX век световното анархистическо движение е на върха на своето развитие. Анархистическите секции от Първия интернационал, очистили се от всевъзможни марксисти и нестабилни анархисти, се събират на анархистически конгрес в Лондон (Англия), в 1881 година. Единствената цел за провеждането на този конгрес е била възстановяването на М.Р.А., което мотивирало испанската секция едно протестиране, че старият итернационал никога не е бил разтурян и няма нужда да бъде възстановен. Тридесет и един конгресисти присъствували, които представлявали 56 федерации и 46 секции на федерирани страни. Представени са били: Германия, Америка, Англия, Белгия, Египет, Испания, Франция, Холандия, Италия, Русия, Сърбия, Швейцария и Турция. Разискванията продължили от 14 до 20 юли 1881 година. Две по-важни решения са били взети: 1. 3а в бъдеще ще има избрано само едно интернационално бюро за връзка от трима постоянни делегати и трима заместници. 2. Признаване официално „пропаганда чрез действие“ като средство. След този конгрес дълго време продължавало без конгреси – международни, въпреки че са правени опити за това през 1882 година в Женева-Швейцария. Испанската секция прави опит през 1884 година да организира конгрес в Барселона, но политическите събития попречват, диктатурата на Алфонсо XII. В 1889 година се прави опит в Париж-Франция, по случай международните изложби, но се ограничават само с конференция. В 1893 година анархистите организират конгрес в Чикаго, САЩ но поради слабия интерес европейските секции не изпращат делегати. През годините 1889, 91, 93 социалистите марксисти, последователи на Луи Блан и Жюл Гезд правят конгрес. Анархистите правят опит да присъстват, но не били допуснати. Движението се разраства не само в горе цитираните страни, участвуващи в Лондонския конгрес от 1881 година, но прехвърля и океана и се формират мощни анархо-синдикални организации – ФОРА в Аржентина, Ай Дъблю Дъблю в САЩ и Канада. Тук в САЩ, в 1884 година работниците предизвикват една голяма стачка в Чикаго, на която искат 8 часов работен ден. Стачката се разпространява в цялата страна и Канада. Работниците решават на 1-май 1886 година да се предприеме работническа офанзива в цялата страна. На определената дата избухват стачки навсякъде, но в Чикаго става най-силната и движението остава историческо. Четири дни след обявяването на стачката някой провокатор хвърля бомба срещу полицията на митинг на работниците на площад „Хей Маркет“. Полицейският терор бил ужасен – много убити, ранени и арестувани най-активните работници – ораторите на митинга. Пет работника платиха с живота си. Четири осъдени и обесени и един се самоубива с динамит. Шпис, Енгел, Парсон и Фишер увисват на бесилото, осъдени като виновници за провокацията и обесени на 11 ноември 1887 година, а Лине се самоубива с динамит. Интернационализацията на Първи май, се дължи на една френска инициатива, приета официално на конгреса на социалистическите синдикати през 1891 година. На Първи май 1900 година е първата манифестация проведена на определена дата. Следващите години се повтарят. От тези години насам работничеството от цял свят, включително и анархистите, чествуват първи май като ден на борба против експлоатацията на работниците, за 8 часов работен ден, за свобода и справедливост, което завещаха техните другари анархо-синдикалисти от Чикаго. Епоха на атентатите. Вълна идваща от Русия, от нихилизъм се настанява за няколко години в Европа и света. Пример дава Италианската секция с бунта в Италия – провинцията Беневан, начело с Кафиеро и Малатеста, конгресът в Лондон от 1881 година поддържа и официализира действията. Френското анархистическо движение е повлияно от руските нихилисти, които убиват цар Александър II през март 1881 година. В 1867 година един поляк стреля срещу Наполеон III. Атентат против статуята на Тиер, убиеца на Парижката Комуна на 15-16 юни, 1881 зодина. Атентат в театъра Белекур в Лион в 1882 година. Луи Чав, анархист, стреля и убива директор на един манастир. За защита на своите другари анархисти, убити и измъчвани в полицията, осъдени на смърт Равашол прави атентат в Клиши – предградие на Париж, втори атентат избухва в един ресторант в Париж. Вайан хвърля бомба в народното събрание в Париж. Казейро убива председателя на Френската република – Сиди Карно, в Лион. Бива осъден на смърт и екзекутиран. Емил Анри, за да отмъсти за Ваийан, хвърля бомба в Кафе „Терминюс“ в Париж, ранява 20 души, от които умира един, осъден на смърт и екзекутиран. Много достойни анархистически глави са паднали повлечени във водовъртежа на терористическата епоха през 1892-1894 година, паднали невинни хора, без да има политически резултат, освен негативен, който влачи отрицание и до сега.
Същият феномен намираме и в Испания, където са визирани царе, съдии, буржоа, висши полицаи и военни, в отгобор на несправедливи наказания върху работническата класа – стачници и анархо-синдикалисти, особено прочут е закона „Фуга“ – убийство през нощта при опит за бягство. Невинна смърт намира педагога анархист Франциско Ферер и Гвардия и много анархисти и анархо-синдикалисти от бандата „пистолерос“, които са полиция на фабрикантите и убиват невинни работници при стачки, митинги или оратори и организатори на синдикалното движение, но забелязано е, че имало много криминални, които след обири и атентати са обвинявали анархистите. Този терористичен феномен е стигнал до България, където падат също ценни другари, благодарение на тази вълна не е продълЖила много време, също давало претекст на полицията „убийство при опит за бягство“. С процеса на „Тридесет“ анархисти след атентата Казерио, правителството решава да ликвидира с анархистите и за да успее, употребява най-злостни закони. Голяма част от анархистическата преса е спряна. Много редактори на анархистически вестници са арестувани или се крият. Вестник „Пер пенар“ на Пуже, спира публикацията си, „Ла револт“ на Жан Граж е спрян и той е в бягство. На 6 август 1894 година 30 анархисти са в съда на департамента Сена, обвинени за злосторници: Жан Грав, Себастиян Фор, Шарл Шател – редактор на анархистическо списание, Феликс Фенон, Мата, Емил Пуже, Луи Дупра, Александър Коен, Ортиз, Пол Реклю и много други, навсякъде измислени обвинения, без да отговарят на истината, между които тридесет имало и няколко професионални крадци, рекламирали се анархисти, вероятно изпратени от полицията. Слабата присъда на тридесет обвинени като чели от страна насъдиите имала за цел да смекчи ролята на атентаторите, което е било прието от анархистите за лудост и излишност. След изучаване причините на атентатите историците са направили две заключения за произхода им: 1. В много национални конгреси на секциите на М.Р.А., а също и на интернационални, въпросът за „пропаганда чрез действие“ е бил дискутиран и приет почти от всички анархисти от 1880 година и практиката започнала от лични атентати във Франция и Европа и се пренесла оттатък океана. Епохата от 1892-94 година е епоха на атентати, нещо влязло в теорията на анархизма, въпреки че атентатите са индивидуална практика. Според самите подсъдими на процесът на „тридесетте“ се свежда до отмъщение в следствие полицейския терор, садизъм и зверства за измъчване при разпит, а след това тежки присъди – смърт, доживотна каторга, дългогодишен затвор. 2. Голямата национална корупция, случаят „Панамската афера“, всекидневните полицейски провокации на много политици, журналисти, даже и социалисти – Жюл Гезд, Луи Блан, търсели начин да ликвидират нарастващото анархистическо движение, без да се изКлючат и други хора, чужди
на анархизма – крадци, бандити, които ги смесват с анархистите нарочно като отрицателна пропаганда.
За голямо щастие епохата на тероризма не продължила много време. Европа – Франция, Италия, Испания, Португалия и България, страни заразени от атентатите, се отърсват от тази магическа болест, която взе ценни жертви и остави лошо мнение сред работническите среди.
Изходът от тероризма, анархистите намират в лансиране идеята за създаване масови организации, Където силите на анархизма ще бъдат употребени за подготовка на пролетариата за една социална революция. Това са съществуващите синдикати, завладени
от политиците, социалисти марксисти Жюл Гезд, Луи Блан и други през годините 1900 – 1910. Една от забележителните личности анархисти, която се лансира в тази посока, това е Фернанд Пелутие. Той се бори за прочистване на работническите синдикати от марксическото влияние и създава първите „буре дьо травай“ – клубове на синдикалното работническо движение, които се федерират и образуват „Обща Конфедерация на труда“ С.Ж.Т. Това раждащо се синдикално движение е „революционния синдикализъм“, вдъхновяван от анархистите, което се смята за една голяма реакция против терористическата болест. Анархистическата преса еволюира – още от 1888 зодина започват да се появяват статии – протест против „пропаганда чрез действие“ /пример/, като фактор за социално освобождение на работничеството и подканват анархистите да членуват в синдикатите и там където няма такива, да ги създават. На анархистическия конгрес в Лондон-Англия -1881 година и по-късно към 1891 година Кропоткин проповядваше, че вън от бомбата няма друга акция и възхваляваше индивидуалните действия и Жертви. Сега пише, че революцията преди всичко е едно народно движение и е било грешка това от 1881 година. Епохата на индивидуалните атентати е минала, сега навлизаме в ерата на 1894 година, на действуващото малцинство сред масите. В анархистическата преса: Ла Револт, Пер Пенар, Аван Гард, Ле тан Нубо Малатеета, Малато, Кропоткин, Луиза Мишен и други всеки път пълнят страниците на анархистическите вестници със статии, препоръчвайки на анархистите да навлизат в съществуващите синдикати и там, където няма такива, да ги формират. Казахме, че една от най-сериозните личности на „революционния синдикализъм“ е Ф. Пелутие. Той прави повик към всички анархисти да навлизат в синдикатите, като констатира, че те, анархистите, са още обхванати от старата идея, че синдикализма е групиране на работниците за временно подобрение и не ги интересува този факт. За тях е важна социалната революция но, казва той, с кого ще се прави тя, щом производителите на всички блага не участвуват? Никога анархистите не могат да постигнат сами тази цел и още повече, това е мястото, където се подготвят бъдещите анархисти. Той завършва своите статии с това, че синдикатите са „едно практическо училище на анархизма“ и всички считат, че Пелутие е „бащата на революционния синдикализъм.“
Но, какво е революционния синдикализъм? Монат, френски синдикалист, от времето 1900 – 1910 година, така се изразил на анархистическия конгрес в Амстердам-Холандия в 1907 година: „Работническата класа станала възрастна, не трябва да очаква помощ от никого за нейното социално освобождение. Анархистите трябва да навлязат в новото движение да помогнат с дух и инициатива и лична воля. Синдикатите, благодарение на тях ще престанат да бъдат членуващ номер, но една колективна сила. И така анархизма не ще представлява само една дума, ще добие живот и сила в контакт с работническата класа, от която се е отделил. На това мнение, изразено на анархистическия конгрес в Амстердам където присъствувал Малатеета отговаря, останал почти сам ветеран от „Първия интернационал“: Работническото движение за мене е едно средство, най-доброто от всички средства, които са ни предложени. Това средство отказвам да го взема за цел, даже от гледна точка на нашите анархистически схващания, или просто, нашите други средства за пропаганда. Още според Малатеета, ако синдикализма е едно средство за действие, не е един край. Различните Категории работници имат лични интереси – икономически и морални, по-близки до буржоазията, отколкото до техните братя експлоатирани. Генералната стачка на работниците е символ на революция, ще бъде само едно средство. Да убедиш работника производител, че ако спре работа, ще накара работодателя да капитулира, е проста илюзия, защото ще изгладнее пръв, или трябва да заграби всичко, което му е нужно и тогава е нужна бомбата и оръжието. Синдикализма, средство за действие, не ще накара работниците да забравят единствената цел, която струва усилие – това е анархизма.
Анархистическият Конгрес през 1907 година в Амстердам е отговор на Конгреса в Амиен – 1906 година на С.Ж.Т., но не много анархисти приемат революционния синдикализъм като някаква нова форма анархизъм, или без никаква разлика от единия до другия и най-после според някои, една синтеза между марксизма и бакунизма. Впоследствие, при отсъствието на анархистите, нахълтали много политици марксисти и др. Революционният синдикализъм се изражда, С.Ж.Т. се разделя на три тенденции.
Доктрината за революционният синдикализъм на Пелутие става като сборник и е приета на конгреса в Амиен-Франция 1906 година „Амиенска Харта“. Според Пелутие, какво трябва да бъде един синдикалист революционер? – Бунтовник на всеки момент, хора без бог, без господар, без отечество, враг на всеки деспотизъм, морален или материален, или колективен т.е. закони и диктатури /включително и пролетарски/ и страстни любители на културата и за самите тях.
Амиенската харта декларира: „Досега имаше тук борци анархисти, за бъдеще ще има само групирани синдикалисти, за да продължат само една цел – премахване на експлоататори и експлоатирани. Амиенската харта препоръчва всекидневни придобивки за ликвидиране на пролетариата с генерална стачка, без посредничество на държавата и работодателите. Запазва пълната си автономия от политическите партии и организации, но отваря вратите на експлоатираните без разлика на философските им разбирания. Пелутие умира през 1901 година, болен от туберкулоза. След него се явяват други анархисти – Пуже, Ибото, Грифльол, Деласал, Които работят усилено за да запазят С.Ж.Т. от политиците, които търсят изборни гласове. Борбата става много тежка с политиците, които измамват голяма част от работниците за техни цели. С.Ж.Т. продължава героичен живот като синдикалисти революционери до 1914 година при започването на Първата световна война. Тогавашният главен секретар синдикалист революционер Леон Жус поднася на тепсия С.Ж.Т. на министър председателя Клемансо, за да му позволи спокойно да продължи световната касапница от 1914-1918 година. Петнадесет годишно съществувание на Първия интернационал, който на всички национални и интернационални конгреси на техните секции, с обещания за братство, борба против властта и експлоатацията не можаха да убедят трудещите, че имат общ враг – държавата и капитала. Французи, Англичани, Италианци, дошли от далече американци, заедно с руските нихилисти се нахвърлиха против немския пролетариат, за крайна зверска борба, за да му изтръгнат победата, награда на капитала с милиони жертви мъже, жени и деца. За голямо щастие испанският и португалският пролетариат бяха пощадени от една страна, но тероризирани от диктаторските режими, също взеха много жертви – затворници, убити и емигранти, принудени да се спасяват в други страни.
Започва мобилизацията за войната 1914-1918 година. В много политически среди има колебание за мобилизация – както в С.Ж.Т., така и в анархистическите организации. Започват остри дискусии. Нападателят, немеца, трябва да бъде победен. Пръв между анархистите, Себастиян Фор опитва една акция против войната като в Декември 1914 година отпечатва 2500 екземпляра един апел към социалисти, революционери и анархисти, озаглавен „Към мир“. Жан Грав отговаря на апела и критикува тези социални елементи, които, за да се оправдаят, сравняват случая с 1871 година, френско-пруската война, отнасящо се до Кропоткин с групата 16. Втори апел Себастиян Фор изпраща до всички секретари на федерации на С.Ж.Т. „Примирие на народите“. Някои анархисти са вече в затворите при отказ на мобилизация като Лекоан. Наследниците на „Първия Интернационал“ не можаха да повлияят на световния пролетариат да разруши държавните институции и да заживеят братски, така както побеляваха принципите на социалните идеи, които го съставяха. Анархистическият Интернационален Конгрес в Амстердам от 24 до 31 август 1907 година също е безсилен, въпреки дългите разискеания Върху морала и държанието на анархистите, спрямо неговите братя пролетарии. Този конгрес някои го броят 4-ти като броят конференцията в цюрих 1893 година, в Лондон 1896 година, антипарламенгпарния Конгрес в Париж 1900 година забранен и не се състоял. Ето защо го смятат за първи. Главният въпрос е бил „Синдикализмът и организацията“, Френските анархисти се разделили на две тенденции: едните се заели със синдикализъм, а другите, индивидуалистите – против организацията. След дълги дискусии, седалището на интернационалът съставен от едно бюро и от пет члена, е определено в Лондон – Англия и нов Конгрес е насрочен за 1909 година като е издаван бюлетин, който бавно изчезва вследствие нехайството на индивидуалистите и в края на 1911 година спира да съществува. Във Франция след дълги дискусии на отделните тенденции, създаденият АЛИАНС от Себастиян Фор, Жан Грав, Елизе Реклю, Малато, Кропоткин и Малатеста не продължава много. Към 1911 година е създадена федерация на анархистите-комунисти със секретар Лекоан. В 1913 зодина има национален Конгрес, на който се дискутира антипарламентаризма, антимилитаризма и пр., но се стига до разцепление с индивидуалистите, които са изключени от конгреса и се формира „федерация на анархистите-комунисти-революционери“. По инициатива на анархистите-комунисти от Франция, Германия, Русия, Италия, Испания и Холандия подготвя интернационален Конгрес в Лондон, но избухването на войната през 1914 година попречва на организирането му.
Иберийският полуостров живее в постоянен терор от католическите монарси и диктатори. Всяка малка свобода е добита с потоци човешка кръв. В Кадикс Андалузия в 1812 година за пръв път в историята на Испания се говори за конституция, добита с жестока борба против тирана-монарх Фердинанд VII. Също тук избухва бунтът и изгонват царица Изабела II в 1862 година. Тук започва борбата за свободни кантони против илюзията за република от 1873 година. Идеята за формиране на Първия Интернационал се пренася и тук. Пратеникът на Бакунин – Фанели посещава Испания и сее идеята за едно сериозно организиране на работниците по принципите на анти-авторитарния социализъм-анархизъм. В 1883 година земеделските работници в провинция Андалузия се организират за борба за по-добри надници. Полицията обвинява работниците, че това е една терористична организация „мано негра“ – черна ръка, а те се борили в действителност за премахване на икономическото неравенство. Според известни историци това е било една полицейска провокация, за да се смажат революционния дух на работниците. Полицейските жестокости се равняват само на средновековната инквизиция на католицизма, много убити, ранени, хвърлени в затворите без никаква вина. Международните протести успяват да измъкнат от затворите към 1902 – 1903 година останалите живи след 20-25 години затвор. Бунтовете против мобилизацията в Африка, произвели се в Барселона и цяла Каталония, предизвикват „Семана Трагика“, трагична седмица, за която е обвинен като инициатор световният прочут педагог, основател на „модерното училище“ Франциско Ферер и Гвардия. Съден и осъден само заради неговите анархистически идеи, осъден на смърт по бързата процедура и екзекутиран в Крепостта „Монхуик“, страшния затвор, който погълна много невинни човешки живота. Екзекутиран на 13.10.1909 година без да бъде спасен, въпреки големите международни протести.
Работниците организирани по провинции /местни федерации/ не могат да координират бързо действията си и се налага да се организират в една обща организация, наречена „Национална Конфедерация на Труда“ на 30 октомври 1 ноември 1910 година. Първо, на З август 1907 година, се формира местна федерация 8 Барцелона, на която се дава името „Работническа солидарност“. По примера на Барцелона наскоро в цяла Каталония се формират местни синдикални организации и на 6,7,8 септември 1908 година се свиква конгрес на всички местни организации с около 130 местни организации и се слага началото на „Районна Работническа Солидарност“ в Каталония. Подобни местни и районни организации се формират в цяла Испания в духа на Първия Интернационал. Налага се едно бързо прегрупиране на всички организации и така се насочва Втория Конгрес на С.Н.Т. на 8 до 10 септември 1911 година в салона на „Белас Артес“ в Барцелона, където са били представени 30 000 работници от цяла Испания. Нека да отбележим, че испанското работническо движение е било организирано още преди формирането на „Първия Интернационал“, тъй като при формирането на интернационала в Лондон е имало емигранти, които са представили испанските работници и участвуват в Секретариата на Интернационала. В 1870 година се състоял първият работнически конгрес в Испания, на който присъствали различни социалистически тенденции, между които доминиращи са били анархистите.
Пътят е трасиран, С.Н.Т. продължава да го следва с много трагични случаи както за отделни членове, така и за цялата организация. Нейният начин на организация позволява голяма солидарност между работниците, което довежда до големи успехи в стачните борби, особено при генералните стачки, които подготвят пътя за социалната революция. След Руската революция в 1917-1921 год. известни личности се заблуждават в първата болшевишка пропаганда и бързат да се предложат за членство в болшевишкия 3-ти интернационал. Малките новини, които са идвали от Русия, поставят в съмнение много членове на С.Н.Т. и затова са изпратени два делегата в Москва – Пестаня и Нин, където в бърз контакт с анархистите – Беркман, Е.Голдман и Кропоткин, които са добре информирани за мизерната болшевишка диктатура и временното членуване в Третия интернационал на С.Н.Т. прекъсва завинаги и от 1922 г. членува в анархо-синдикален Интернационал М.Р.А. в Берлин.
Организационният живот на С.Н.Т. се стабилизира, приети са принципите и тактиката на Първия Интернационал – ни бог, ни господар, ликвидиране на държавата с нейните институции, за една генерална стачка, която ще подготви една социална революция. Вратите на С.Н.Т. като анархо-синдикална организация са отворени за всички експлоатирани работници, без да се държи сметка за техните философсКи принадлежности, стига да приемат устава на организацията. Това позволява на разни политици, шарлатани, буржоа да вършат разложителна роля в синдикатите и някои по-амбициозни да се доберат до ръководството не само на местните синдикати, но и на секретариата на Конфедерацията и трансформират С.Н.Т. в една политическа партия – случаят Пестаня и др. За да не се стигне до подобни случаи, анархистите, дълбоко вкоренени в синдикатите, намират за нужно да се формират в една отбранителна сила и през март 1923 год. свикват събрание в Мадрид и създават Национална федерация на анархистическите групи, където се разглежда случая за убийството на Салвадор Сегии Пандронас, март 1923 год, също и въпроса за С.Н.Т., за подготовката на държавния преврат на Примо Де Ривера, септември 1923 зод., диктатор, който поставя в нелегалност С.Н.Т. Отбелязваме, че социалистическата партия и У.Х.Т. сътрудничат с фашисткия превратаджия и главния им секретар – Ларго Кабальеро е назначен за държавен съветник.
Пред тежкото положение, на което е подложена С.Н.Т. от една страна, политическият преврат на Примо Де Рибера, с обявяване в нелегалност на С.Н.Т., спиране на цялата легална преса, и от друга страна, сътрудничеството на У.Х.Т. с правителството, Което я благоприятства за привличане на членска маса и нахълтване на съмнителни елементи в С.Н.Т., работата на анархистите се усложнява. Трябва много строга бдителност, което е сериозно разгледано на анархистическия национален конгрес в Мадрид, април 1923 год., където, казахме, е образувана Национална федерация на анархистическите крупи.
Докато в С.Н.Т. са отворени вратите на всички експлоатирани работници, изключая военни, религиозни, безморални и пр., тук членуването е само на добре сформирани анархисти, готови на саможертва, разпространяване на идеите, на теория и практика, с голям човешки морал, който с тяхното достойнство дава пример за подражание.
Диктатурата се засилва и всеки ден положението е по-тежко както за С.Н.Т., така и за анархистическата федерация. Нелегалността изисква повече народ и по-добра координация. След няколко конференции и местни събрания се стига до идеята за създаване на една анархистическа федерация за целия ИберийсКи полуостров и през месец юли 1927 год. е създадена Ф.А.И. – ИберийсКа Федерация на Анархистите, която включба и Португалия. Тясното сътрудничество, почти единодействие между С.Н.Т. и Ф.А.И. успява не само да запази принципите и тактиката на С.Н.Т., но и да се развива нормално, да отстоява почти на постоянната нелегалност и подготви социалната революция 1936-1939 год. Двете организации С.Н.Т.-Ф.А.И. остават пример за световното анархистическо и анархо-синдикалистично движение.
Италианският Синдикален съюз продължава борбата за свобода и социална справедливост както в Първия Интернационал, така и личното си развитие като национална секция. Едни от най-активните членове са Кафиеро, Малатеста, Фабри и др., които в по-голямата част от активността си са заети с интернационалното анархистическо и анархо-синдикалистично движение, годините 1920 Италианският Съюз води революционна борба против буржоазията и правителството, като окупира фабриките и саботира земеделското производство, което собствениците предпочитат да го унищожат, вместо да намалят цените, за да бъде достъпно за изгладнелия народ. Болшевишката Московска преса ласкае Малатеста като го нарича Италианския Ленин, за да привлече „Италиански Съюз“ към третия болшевишки интернационал. Италианската буржоазия, за да се успокои от революционното положение, вика фашиста /бивш социалист/ Мусолини да тури край с неговия държавен преврат в 1922 год. и всяка синдикална дейност е спряна и самият Малатеста е поставен под строзо полицейско наблюдение. Синдикалният и политическият живот е парализиран в Италия до края на 1945 год.
В другите страни на Европа и Америка синдикалното движение от Първия Интернационал бавно, но сигурно попада под Контрола на политическите партии – Трен Юнионите в Англия, социал-демократите в Германия, в САЩ минават на служба на буржоазията под командването на синдикалните „крале“, почти изцял свят същият резултат. Във Франция анархистическото движение след „Амиенската Харта“ отново навлизат С.Ж.Т. и формира Анархистически федерации, които влияят в обществения живот на страната чрез вестници, сказки, митинги, голям брой литература, политическа подготовка, с Пол Робен и Себастиян Фор. Прочутият композитор на социални песни Шарл Д’Авре композирал повече от 80 песни. Емил Потие композирал думи и музика на химна на Интернационала. Той е бил член на Интернационала във френската секция, член на Централния Комитет на Парижката Комуна, осъден на смърт в 1873 год, спасява се с бягство в Америка. Химнът за пръв път е бил публикуван в 1892 год. в анархистическия вестник „Агитатор“ в броя, посветен на Първи май, който в по-голямата си част е в анархистически дух.
Войната 1914-18 год.раздели мнението на анархистите по въпроса за мобилизацията. Така наречената група от 16, заедно с Кропоткин, Реклю, Малато и др. приеха войната, като се мъчеха да обяснят, че така може да се ускори пътя към социалната революция и се спре авантюрата на немския милитаризъм. Против войната, никаква мобилизация с Малатеста, Ема Голдман, Домела Июбенхус ЛаКоан и др., долу военната авантюра – тези пререкания продължават през цялата война, а след това обвиненията, всички състояли се анархистически конгреси и тези от Първия интернационал не можаха с техните антимилитаристични идеи да убедят работническите мана война. От 1920 год. до сега позициите по войната на всички анархисти е дефинитивно утвърдена – долу войната, да подготвим революцията чрез генерална експроприативна стачка. През Първата световна война двете тенденции – за и против войната, продължавали да се „бомбардират“ и обвинябат с много позиви, разпространявани публично. Пасифистичната акция намалявала вследствие отслабването на силите й и липса на средства, особено след социалистическата интернационална конференция против войната, състояла се в Столкхолм през 1917 год., която е била голям неуспех. През 1917 год.- Русия подписва Брест-Литовския договор за примирие. С идването на власт на Клемансо в 1917 год. се провеждат много арести, репресии и процеси против пацифистите, които отпечатват нелегално „Льо Либертер“ и наново са вкарани в затвора Лекоан, Себастиан Фор, Арман и много други. Войната завършва в 1918 год. и първият й конгрес се състоял на 14-15 ноември 1920 год. Анархистите „Свещен съюз“, поддръжници на войната започват да издават „Ле Тан Нуво“, който излиза до 1921 еод. и поради липса на средства спира, Жан Грав се разделя с този екип и продължава да издава „Ла Револт“. Колкото до останалия екип с доктор Пиеро, той започва да издава „Плю Лоан“, който продължава да излиза до Втората световна война. Анархистите-пацифисти се групират към 1928 год. в „Анархистически Съюз“ и водят пропаганда против всеки тип война – сега против Колониалната война в Мароко, водена от Франция и тази на фашистка Италия против Етиопия през 1935 зод. Анархистическата преса начело с „Льо Либертер“ продължава да вика „долу всички войни“. От 20 март 1936 год. във Франция е образуван „Народен фронт“ на левите политически сили. Това е „Свещен Съюз“, това значи война според пацифистите. Според анархистите „Народен фронт“ е най голямата измама за работничеството в неговата история след Първата световна война.
На 12 март 1938 год. Хитлер анексира Австрия, през септември 1938 год. – Чехословакия и на 29 септември е подписан Мюнхенския договор. Анархистите от „Льо Либертер“ отново правят апел „Долу войната“. Войната на буржоазията и политиците не е наша война, за работническата класа има само социална война. Испанската гражданска война започва на 17 юли 1936 год. Тук се поставя сериозно проблема на пацифистите от цял свят. Сега не може случаят да се третира като една обща война. Тук участват синдикати и идейни анархистически организации, смесени революционери с войници, с правителство и министри. На апела на С.Н.Т. – Ф.А.И. във Франция се образува комитет от анархо-синдикалисти за защита и освобождението на испанския пролетариат, комитет, съставен от „Анархистическия Съюз“, „Френската Анархистическа Федерация“, синдика-листи-революционери от С.Ж.Т. и Социал Революционери. Случаят измени позицията на противниците на бойната – „Анархистическия Съюз“. Това не е война на прибилигерована Испания, а тази на отчуждените, една освободителна война, която водят испанските анархисти, е и наша, пише Себастиян Фор в „Льо Либертер“. Анархистите пропагандират, че трябва помощ от един народ на друг, а не от едно правителство на друго, както храна, така и оръжие. Цялата революционна епоха в Испания даде една надежда на световния пролетариат, че анархизмът не е фантазия, а една реалност. Производството и разпределението, свободното образование, наука и култура, литература, радио, вестници, рожба на един отруден народ, смятан за неспособен да бъде господар на съдбата си. Много философи, учени, историци, поети, писатели, политици дойдоха тук да се възхищават на онова, Което човекът, свободният човек може да твори. Анархизмът беше реалност. С фалшивата пропаганда, че без власт, полиция, капитал, поп и генерал светът ще потъне в хаос, а то се случи обратното, тези институции затъмняваха човешкия прогрес. Уви, всички властници от ляво и дясно, всички фалшиви социалисти и комунисти, банки, полиции, армии конспирираха, за да унищожат всичко, което осветляваше човешкия прогрес. След три години неравна борба със световната плутокрация, отново настъпи мрака на диктатурата, която продължи 45 години.
Руската революция започва през февруари и завършва на 2-ри март 1917 година с абдикирането на цар Николай 2 Романов и създаването на „демократичното правителство“ на Керенски. Народът е недоволен, борбите продължават и с преврата на Ленин през октомври 1917 год., който усложнява още повече политическото положение с установената диктатура. Борбите продължават до 1921 год. до пълното установяване на болшевишкия режим. Поради липсата на новини, а тези, които идват са противоречиви едни с други, западното обществено мнение, главно във Франция е объркано. Анархистите, според различните тенденции, имат най-различни симпатии за революцията. Пацифистите-анархисти, начело с Лорюкло приемат, че в период на революция една известна диктатура е необходима, но в 1921 год. сменят мнението си, че това не е социална революция, е една диктатура, която всички средства търси властта. През времето от 1917 до 1921 г. анархистите аплодират руската революция. Болшевишката диктатура всеки ден ставала по-драстична. Борбата против Махно в Украйна, Кронщадската епопея, лагери, затвори, масови убийства на много анархисти, властта е установена отгоре надолу, широките маси са лишени от най-елементарни свободи. Преки новини, дошли от анархисти, излезли нелегално започнали да се появяват в много анархистични вестници, които отварят очите на много заблудени граждани на запад. Въпреки всичко, анархистическият конгрес от 14-15 ноември 1920 година публикува следната резолюция: „Въпреки диктатурата на една партия, руската революция е едно значително действие. Тя носи в своя произход силен белег на анархистически комунизъм. Да живеят съветите, да живее Русия.“ Поканени са. анархисти, анархо-комунисти и всичКи тенденции синдикалисти от С.Ж.Т. да присъстват на първия конгрес на комунистическия Интернационал през 1920-1921 г., но те все още се колебаят. Рудолф Рокер в един еврейски вестниК в Ню Йорк през 1920 г,. 15 май, сериозно разграничава диктатура и съвети, които са лишени от всякакви права въпреки лъжливата болшевишка пропаганда, че цялата власт е в ръцете на съветите. Кропоткин. намирайки се в Русия по това време, пише за болшевишката диктатура, в Която няма нищо соцално. Докато управлява диктатурата на една партия, работническите и селски съвети ще губят винаги своето значение. Болшевишката диктатура, още не добре стабилизирана, хвърля грамадни средства, за да заблуди международното мнение, особено сред социалистическите партии и организации. В 1920 г., през декември, на социалистическия конгрес в Тур, Франция прави разцепление и образува комунистическа партия, секция на Третия Интернационал с орган „Интернационал“, в който сътрудничат леви социалисти, анархисти и анархо-синдикалисти, останали още от 1915 г., съставляващи „Комитет против войната „. Този комитет се превръща в комитет за синдикална защита и превземане на С.Ж.Т. Нейните членове съставляват устава и временно приемат „диктатурата на пролетариата“. По това време „Льо Либеретер“, 1919 год. рекламира за създаване на организация, да се приеме диктатурата или анархизма. През 1921 г. съветите в Русия изчезват, заблужденията се очертават и всички, които сътрудничат на „Льо Либертер“ навлизат в „Анархистическия Съюз“. Ако между френските анархисти положението се избистря към болшевишката диктатура, то повикът идва от руските анархисти към „Льо Либертер“ този от 2 януари 1921 е. за осъждане на всяка държава, включително и пролетарската и в същото време апелират да се подпомага „Руската социална революция“ и към есента на 1921 г. се явяват често статии в „Льо Либертер“ – „В руските затвори“. Два исторически факта идват да потвърдят повика на руските анархисти: 1. Смазване на Кронщадската Комуна на февруари (18 март) 1921 г. и ликвидиране на „Махновското движение“ през август 1921 г, Болшевишката преса клеветела Махно за бандит, Кронщадците се разбунтували против установения социален режим. Първият Конгрес „Анархистически Съюз“ през ноември 1920 г. е имал благоприятно мнение за Руската революция, вторият Конгрес, състоял се в гр. Вильорбан през 1921 г. осъжда „диктатурата на пролетариата“, Според анархистите, тероризмът бил червен, това е винаги тероризъм. Диктатурата на попа, буржоата или на пролетариата, това е все диктатура – дойдоха до заключение френските анархисти-комунисти по случая Руската революция“. Цели 80 години болшевишката диктатура практикуваше терор, убийства, милиони човешки същества изчезнаха в лагерите и затворите без всякаква вина до сгромолясбането в 1989 г. на този режим, равняващ се само на средновековната католическа инквизиция. Чингиз Хан-Сталин и неговият Конкурент Хитлер предизвикаха Втората световна война, която повлече милиони жертви и разруши хиляди цветущи градове, пострада и нещастна България, както и други страни от Източна Европа, преживели 45 години в болшевишко робство. След Първата световна война започба борбата във Франция за завладяване на работническия сбят. С.Ж.Т. е разделена на три тенденции: С.Ж.Т. – реформист, С.Ж.Т. – преобладаващи комунисти и С.Ж.Т. – анархо-синдикалист, в 1922 г. на конгреса в гр. Сен Етиен се провежда генералната битка. Анархистите се преорганизират и навлизат масово в С.Ж.Т.- анархо-синдиКалист, но туК се явява несъгласие между анархисти и анархо-синдикалисти с идването на Пиер Бенар, който не е член на „Анархистическия Съюз“ и противник на всякакво влияние на политически партии и организации върху синдикалното движение, особено формиралата се комунистическа партия. Неговата формула е била: цялата власт на синдикатите, което го довежда до изолиране. На конгреса в гр. Сен Етиен на 25 юни 1922 г. С.Ж.Т. е загубена. Анархо-синдикалистите и анархистите не са могли да си подготвят болшинство и спечелват ломунистите и синдикалистите-революционери, лоито впоследствие се сливат с ломунистическата партия и навлизат в „Третия интернационал“. Анархо-синдикалистите с анархистите, начело с Пиер Бенар и Лекоан остават малцинство. Следващата година малцинството на конгреса в гр. Бурж, през ноември 1923 г. приема членуването на М.Р.А. (Анархо синдикален интернационал), възстановен в Берлин през декември 1922 г. последовател на Първия интернационал. С.Ж.Т.- синдикалист-революционер-анархо-синдикалист не преживява през своето същес-твуване голям успех, даже е изоставена и от анархистите, което се върши и до днес. Много анархисти от тази епоха – от 1920-1926 г. до основаването й мислят, че ще могат да направят обединение на синдикалното движение, като някои от тях членуват в С.Ж.Т. – реформист, други в С.Ж.Т. – комунист под претекст, че ще влияят на широките маси, и днес фантазират същото, но реалността е друга, по-скоро лични интереси, за да запазят собствените си кариери ида не бъдат безпокоени в случай на работнически конфликти. Напълно е изоставена днес С.Н.Т.-Ф анархо-синдикална организация, секция на Международната работническа асоциация – М.Р.А.
„Анархическият съюз“ не е бил толкова благоприятно разположен към анархо-синдикализма на С.Ж.Т. През 1936 г. при „Народния фронт“ анархисти и анархо-синдикалисти вземат революционни позиции, т.е. окупират фабриките и създават колективни договори. Основаването на Френската анархистичесКа федерация в 1936 г.е по-благоприятна към анархо-синдикализма и работят заедно както на национална почва, така и на интернационална, особено през събитията в Испания.
Най-големи дискусии се провеждали във Франция през годините 1930 от групиралите се емигранти – руси, българи, италианци, испанци и французи, върху начина на организиране както в синдикалното, така и в анархистическото движение, особено след неуспеха по-скоро израждане на руската революция и смазване на Кронщадската комуна и Махновото движение. Очертавали се три форми на организиране или констатации на неуспеха: според Волин бопшевиките били по-силни и победили. Според Махно и Аршинов представят една платформа на анархистическото организиране. За да има революционен успех, е необходимо пожертвуване на личната свобода. Според Малатеста – пълна автономия, независимост, отговорност на индивида и групите, свободно съгласие, между които е нужно коопериране.
След Втората световна война анархисти и анархо-синдикалисти почти навсякъде, където ги има по света, бързат да се прегрупират и възстановят съществуващите организации или да създадат нови такива и стабилизират онези в нелегалност. Във Франция се възстановява анархо-синдикалната организация С.Н.Т., Която наново членува в М.Р.А. и издава своя орган „Комба синдикалист“. Анархо-комунистическата федерация издава сбоя орган „Льо Либертер“, по-късно има разделение и се формира анархистическа федерация с орган „Льо Монд Либертер“ и още няколко крилца, перца и перушина, всичките със свои органи. Към годините 1975 започва предаването на радио „Либертер“ и с богата книжарница на Ф.А.Ф. испанските анархисти и анархо-синдикалисти от С.Н.Т.-Ф.А.И. във вътрешността продължават нелегално. Във Франция – вследствие взели участие в съпротивата против немския фашизъм бяха свободни, т.е. толерирани, за да продължат своя организационен живот. Издаваха два седмични вестника – „С.Н.Т.“ и „Солидаридат Обрера“, а в Мексико – органа на анархистическата федерация „Тиера и Либерта“. В Италия анархистическата федерация е възстановена и издава сбоя орган „Уманита Ноаба“, също и Италианският синдикален съюз със сбоя орган „Класова борба“. Навсякъде се правят национални годишни конгреси – анархистически и анархо-синдикални. Тук също се проявява анормалност от страна на анархистите, които бойкотират анархо-синдикалното движение по същите причини както във Франция. В Англия, Швеция, Германия, Холандия и България – навсякъде се възстановяват анархистически те организации. Специално за България, движението продължи легално за кратко време. Болшевишката диктатура обяви в нелегалност Федерацията на Анархистите-Комунисти, забрани органа „Работническа мисъл“, арестува и изпрати нейните членове в затворите и лагерите за много години и известна част заминаха в изгнание, където се организираха в „Съюз на Българските Безвластници в Чужбина“ с печатно издание „Наш Път“ и голям брой литература.
Какво е положението на анархистическото и анархосиндикалното интернационално движение на 1994 година. Казахме преди, че след Втората световна война анархистическото и анархо-синдикалното движение се възстановява във всички страни, където съществуват демократични режими, освен фашистките диктатури в Испания и Португалия, Аржентина и страни под болшевишката диктатура. От тези страни има значителна емиграция, концентрирана в западните, наречени демократични страни, главно във Франция, Западна Германия, Швеция, Англия, Холандия и другаде. За по-голяма ефективност и координация е необходимо създаване на един анархистически интернационал, за което се прави опит още в 1947 год. В Париж – Франция, но при неуспех е създадена една Комисия за международни връзки (К.Р.И.Ф.А.), като продължава да се работи за един друг бъдещ конгрес. След големи усилия е насрочен наново Конгрес за лятото на 1958 год. в Лондон – Англия. Тук са представени: Испания, Франция, Англия, Италия, Германия – Западна, Швеция, Холандия, България в чужбина и френска организация – Руж и Ноар. След тридневни дискусии – пак неуспех, също се избра комисия за междуна-родни връзки със същото име. Нуждата за един интернационал расте всеки ден все повече и след десет годишни усилия в 1968 год. е насрочен наново конгрес в Карара – Италия. В края на август -началото на септември, желанието е голямо. Присъстват организации и индивидуално от много страни: Япония, Аржентина, Мексико, Канада, Гърция, Италия, Испания, Франция, Западна Германия, Англия, Холандия, САЩ и България в чужбина. Тук се стига до успех с избиране на интернационален „Главен Секретар“ от френската организация О.Р.А., описването на бюлетина е поверен на Италия, Испания и България в чужбина. Следващата година – 1969, главният секретар беше приет от Италианската федерация, който продължи няколко години. Интернационалът не разви голяма дейност, въпреки че последваха няколко конгреса, поради слабия интерес на националните секции, които го съставят – Испания, Италия, Франция и България в чужбина. Другите организации, които го съставяха, полека лека изчезнаха. След падането на фашизма в Испания и Португалия движението се легализира и наново С.Н.Т. и Ф.А.И. започват нормален живот. След рухването на болшевизма в Европа в 1989 год. в България се възстановява Федерацията на Анархистите, също и известни анархистически групи и организации в Русия и Украйна, които си пробиват път с голяма мъчнотия след 80-годишна болшевишка диктатура. Международната работническа асоциация не прекъсвала своето съществувание от възстановяването й в 1922 г. благодарение на Шведската секция, която изпълнява и Главния секретариат. Може да се каже днес, че като интернационал се развива много по-добре от Анархистическия интернационал, както по акции, така и по количество на членската маса, също и по броя на националните секции, които я съставят.
Иван Дръндов. Франция, май, 1995 год,
(обработено от „Лудия Брадвар“)

Няма коментари:

Публикуване на коментар