Нашата монументална обсесия

Тони Николов

11.06.2015

http://kultura.bg/web/нашата-монументална-обсесия/

Защо темата за паметниците е тъй травматична за българското общество? Страстите около тях кипят, нагнетяват се по начин, почти несъпоставим с друго, освен със спечелването или изгубването на важен футболен мач.
Може би заради травмата от комунизма, който, като всяка диктатура, използваше за свой политически инструмент т. нар. „монументална пропаганда”. В резултат на което България днес е осеяна с рушащи се „идоли на соца”, стърчащи навред – от Бузлуджа, та до „многоъгълника” пред НДК – които не знаем що да сторим.
От една страна, това са „паметници-призраци”, неспособни да произведат никакъв ефект на монументалност, защото бъдещето, което би трябвало да изразяват, е по-призрачно и от тях, и никога няма да се материализира.
От друга страна, тези „идоли на историята” така вампирясаха през последния четвърт век, че даже без светещи очи изпиват не малка част от силите и енергията ни. То не бяха караници и препирни около мавзолея, за паметника на съветската армия, за „Альоша”, за „1300-те години пред НДК”, за бетонната чиния на Бузлуджа. А дебатът е все в изходна позиция
Какво да правим с тези монументални призраци, низвергнати от своя идеологически пиедестал?
Отговор все още не сме намерили.
Ала междувременно прихванахме покрай тях монументална обсесия, изразяваща се в желанието за още и още нови паметници. Без значение какви. Важното е да са нови и наши, което със сигурност ги прави по-добри, защото ще коригират чуждите и предишните.
Така навлязохме в ерата на частните или публично-частните паметници. Всеки квартал с паметник – даже не с един или два. А щом гражданството настоява, общината узаконява.
Безумията по пътищата също намериха своя монументален завършек. Никнат като гъби все по-необичайни архитектурни форми, идещи да възмездят пълното незачитане на човешкия живот. Само дето скоро пътищата ще заприличат на гробища.
Но най-тежката обсесия, останала ни от комунизма, явно е в това, че историята е памет, само доколкото е въплътена в паметници. Че се крепи единствено на тях, като на монументални патерици, а не на словото, книгите и други носители от дигиталната ера. Сякаш нямаме и никога не сме разполагали с писана история. Сякаш Хилендарският монах не е съществувал. Сякаш никога не сме имали по-сетнешно знание за своя род и език, учебници, нито научна историография.
Впрочем има и такава теза в социалната история: за какво инак са паметниците, ако не да освободят обществото от задължението му да се напряга и помни? Още Фройд е размишлявал колко по-лесно е да се „запечати” всяко събитие в паметник и така да се сублимира, което си е успешно разтоварване, колкото и то да обременява градската среда.
Така историята с лекота се превръща в монументална илюстрация.
И тогава разходката по улиците става нещо като задължителен урок по история от началното училище. Хващаш детето си за ръка и тръгвате по столичните улици: от точка А – от паметника на хан Аспарух (предстоящ, поне 15 метра – като основател на българската държава) – до точка Б (паметника на цар Самуил  – актуален, 6,5 метра, бележещ трагичния край на Първото българско царство). Оттам поемате към „цар Калоян” (със съответен паметник на него и Асеневци, поне в мащаба на цар Самуил). Продължавате към „цар Иван Асен II”, комуто естествено подобава паметник на Орлов мост, между историческите кооперации „Царевец” и „Асеновец”. И това, разбира се, не е всичко.
Ами българските ханове? Не подобава ли да имаме паметник на Омуртаг? Ами на Крум Страшни? А на хан Тервел? На Пресиян и Маламир? И ще посмее ли някой тук да сложи точка, дори след консултации с проф. Божидар Димитров?
Нали всички – и то с пълно основание – ще възроптаят: ами Възраждането? Назад към Възраждането! Ами българските хайдути – мъже и жени? Феминистките с още по-пълно основание ще отсекат, че няма достатъчно паметници на жени. И още следващото поколение ще започне да проектира, отлива и качва на пиедесталите Кера Тамара, Сирма войвода или Румяна войвода.
Съвременните технологии и 3D принтерите с лекота позволяват всяка историческа картина в стил а ла Димитър Гюдженов да се отлее в паметник от бронз или пластмаса, с резултат, почти равностоен на „Цар Самуил” на Александър Хайтов.
По този начин София бързо ще замяза на Скопие или на компютърни симулации като „Игра на тронове”.
Дано се намери някой, който да не го допусне, някой, който да поеме риска да каже „стига”, без да се побои, че тутакси ще му ревнат в лицето: „Че кой си ти, бе, дето си против да има още паметници на Велики българи?”
Можем само да се надяваме и на пробуждането на гражданското общество, което един ден би трябвало да се запита: а за какво ни е всичко това? И колко „още” ни е необходимо?
Ставаме ли  „по-велики” с „много” и „още” такива паметници, издържани в подобна естетика?
Да уточня: става дума за естетиката на късния Пенчо Кубадински, дозапълнена днес с критериите на проф. Божидар Димитров.
Ето защо за финал искам да разкаже една „монументална история” отпреди 1944 г, която в светлината на случващото се днес изглежда направо като притча. В животописа на известния български юрист проф. Константин Кацаров „60 години живяна история”  (издаден в Швейцария през 1970 г.), открих следния „паметен разказ” за дълго несбъднатия проект за мемориал на Незнайния воин.
Веднага след войните в 1912-1918 г. било решено да се издигне такъв мемориал, който да увековечи паметта на 150 000 български воини, паднали за отечеството.  Конституирала се комисия, която си избрала председател, и тя започнала да заседава, да преглежда проекти, да се съвещава. Колко проекти била получила, проучила, хонорувала и отхвърлила комисията, така и никой не разбрал, а и колко пари изяла тя до 1926 г. – също.
Общественият ропот се засилил и тогава комисията обявила, че сменя „метода” си на работа. Вече нямало да се работи с „конкурси”, а с „покани”. Колко души били поканени, също останало загадка. Но дошла 1933 г., над Европа започнали да нависват облаци, а у нас комисията решила, че най-сетне е спряла избора си на големия български скулптор Андрей Николов.
Онези, които присърце следели въпроса с паметника, леко си отдъхнали.
Е, най-после паметникът ще бъде построен.
Ала, всуе. Оказало се, че именитият ни скулптор е в силни душевни терзания и все търси символа, който да придаде формата на тази национална светиня.
Трябвало да минат още-година-две, преди да стане ясно, че символът е намерен. Един лъв. Българският лъв.
Ала какъв лъв? Лъвове много.  Не можело да се иска националната светиня да бъде изваяна по книги и фотографии. Решило се скулпторът да се командирова в странство във връзка с построяването на паметника на Незнайния воин.  И то не в Абисиния или някъде в Африка, а в Италия, страната на изкуството, където той неминуемо щял да открие онова, което търси.
Настъпила 1935 г. Изминал бил четвърт век от Балканската война и две десетилетия от участието на България в Първата световна. Гробовете на падналите български воини, дори на знайните, отдавна били буренясали и заличени. Много от имената им – забравени. Междувременно Андрей Николов се връща от Италия с нови творчески идеи. От този период датира и построяването (не без държавна подкрепа) на неговото ателие, известно днес като Центъра за култура и дебати „Червената къща-Андрей Николов”, чието оцеляване все още виси из преписките на Министерството на културата. Ала това е друга тема.
На снимките от онази епоха виждаме как цялата площ южно от базиликата „Св.София” била оградена с тараби и над нея се е извисявало огромно скеле (от днешния мемориал към сегашния паметник на цар Самуил).
Паметна работа.
Тук е трябвало да изникне „Българският паметник”. Мемориалът на Незнайния воин.
По онова време – сред края на Голямата война, наречена още Първа световна – възниква един нов начин за отдаване почит на воините, паднали в защита на отечеството си, доста по-различен от помпозната натруфеност на класическите пищни паметници и пантеони, характерни за Европа от XIX в. Създателка на този нов вид мемориал е Франция, страната дала 1 500 000 убити във войната. Преживелите кръвопролитията по бойните полета на Марна, Вердюн и Сома французи си дават сметка, че войната не е само дело на политици и пълководци и решават да сменят традицията. Взимат костите на анонимен френски войник, паднал за Франция, и тържествено ги погребват под проста бронзова плоча край Триумфалната арка в Париж. Оттук насетне този повече от скромен паметник става Мемориал номер едно на страната като символ на саможертвата. Просто и ясно. И днес той е символът на националното достойнство на Франция, пред който свеждат глави всички политици и чужди държавници. Този незнаен гроб е далеч по-важен от гроба на Наполеон и всички кралски паметници и мемориали взети заедно.
Ала не така става в България. Българският проект изисква мегапаметник, който така и не се появява на скелето до началото на 1944 г. А след 10 януари 1944 г. София е подложена на жестоки бомбардировки, които съсипват центъра на столицата. Сериозно поразена е Синодалната палата, засегната е и катедралата „Св. „Александър Невски”. Целият площад пред базиликата „Св. София” е изоран от бомбите. Нищо не остава от скелето и загражденията пред несъстоялия се мемориал. Само малкият макет-лъв на Андрей Николов, наличен и днес, остава невредим, сякаш, за да даде израз на презрението си към обществото, неспособно да почете паметта на загиналите.
„Едва тогава, пише проф. Константин Кацаров, нашето поколение си даде сметка, че може би не бе необходим кой знае какъв мемориал. И бе достатъчна само една прилична плоча, на която да има думи на почит и признателност.”
Същата идея се съдържа и в известния афоризъм на писателя Роберт Музил, който настоява, че „няма нищо по-невидимо от паметника”. Когато е истински паметник. А не е плод на монументална обсесия за „още” и „още” знаци на минало величие, които не привнасят в настоящето друго освен от травмите на разочарованието.

Няма коментари:

Публикуване на коментар