КУБРАТ – ОБЕДИНИТЕЛЯТ НА БЪЛГАРИТЕ


Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

                      
            Похвален е интересът на българите към своите корени, а корените на българите определено водят към държавата, управлявана от бат Кубрат от рода Дуло. За тази държава съществуват множество документи. Нейните първи владетели са изброени хронологично в един важен документ, при това домашен, т.н. Именник на първите български владетели, намерен в три варианта в руски библиотеки и вероятно открит и цитиран за пръв път от Паисий Хилендарски в неговата История славянобългарска (Отец Паисий е познавал Именника на българските владетели 100 години преди Попов? ).
В началото на Именника стоят имената на двама неясни владетеля - Авитохол и Ирник от същия харизматичен род Дуло. Поради оскъдицата от данни за Авитохол и Ирник, те се възприемат най-вече като епоними, подобни на ранните библейски личности, всеки характеризиращ определена епоха. Третият по ред владетел вече е историческа личност, това е Гостун, известен във византийските източници като Органà, от рода Ерми. Бидейки близък роднина (чичо или вуйчо) на младия Кубрат, Органà управлява две години като наместник и предава властта в ръцете на своя възмъжал племенник Кубрат. Четвъртият по ред владетел е именно Кубрат, роден около 605 г. и управлявал дължавата вероятно от началото на 20-те години на VII в. до края на живота си (около 665 г.). Държавата, която Кубрат наследил е била полузависима от аварите и е включвала главно земята на племето оногхонтор-българи. Кубрат има две големи заслуги към българската история: в 632 г. той отхвърля зависимостта от аварите след което присъединява земите, населявани от останалите български племена (утигури, берсили, есегели), както и тази на кутригурите.
Според византийските хронисти Теофан и Никифор главното българско племе, подчинено пряко на Кубрат, а по-късно на Аспарух е населявало района на дн. Ставрополски възвишения (т.н. Конски или Български планини) на север от Кавказ. Още в средата на VI-ти век то е локализирано на това място под формата брухи от Прокопий Кесарийски. Според арменски източници това племе е носело името оногхонтор-българи, деформирано във византийските и латински източници като българи-оногундури, при арабите и хазарите в-н-нт-р (венендери). За много тогавашни народи (хазари, маджари, араби) името оногхонтор (нандор, венендери) е равнозначно на българи.
Според арабски и персийски хронисти от това време българските племена се състояли от три сродни етноса (рода, племена) – болгиберсили иесегели. Болгите това вероятно са оногхонтор-българите, докато берсилите и есегелите са населявали района на изток от тях до Каспийско море, известен от Клавдий Птолемей (II век сл. Хр.) като Първа Сарматия. В Арменската география на Ананиа Ширакаци (VII в.) българите, населяващи Кубратовата държава са изброени според реките, където те живеят. Това са Купи-блгар (българи по река Кубан), Олонтор-блгар (българи по река Алонта), Дучи-блгар (българи по река Днепър?) и Чдар – блгар (българи по река Сулак, известна още и като Чедар ?). Към тях се числели и утигурите и котрагите (кутригурите), като за котрагите изрично се съобщава, че не са българско племе, а само сродни и подчинени на българите.
Горните данни дават обща, макар и приблизителна представа за територията на разширената Кубратова България. Тя е обхващала земята от река Днепър до брега на Каспийско море. Не случайно демографският потенциал на Кубратовите българи е бил много голям, защото по-късно техните потомци са съставлявали значителна част от населението на три едновременно съществуващи държави – Дунавска България, Волжско-камска България и Хазария. Това се съгласува с представата, изразена от покойния български археолог проф. Р. Рашев, че основната част от прабългарите са наследници на старото сарматско население по тези земи. Ядрото на Кубратова България – оногхонтор-българите живеят от векове на територията на античното Боспорско царство и наследяват от него харастерната за тях държавнотворческа идея и традиция. Много от имената на първите български владетели (Дуло, Кубрат, Умор, Ерми, Аспарух) почти съвпадат с тези на сарматските владетели на това царство. 
         На това място можем да се запитаме какво реално е представлявала държавата, управлявана от Кубрат, Гостун и другите владетели преди тях?
 


    Обр. 1. Съкровище на Кубрат от с. Мала Перещепина, днес в Ермитажа. Златен обков на владетелски жезъл (в ляво) и владетелски меч с ножница (в дясно).



Политическата власт на българските владетели преди Кубрат е била силно ограничена поради факта, че в този период земята на оногхонтор-българите попада под зависимостта първо на гьоктюрките, после на аварите. Степните хаганати по това време, този на гьоктюрките, на аварите и на хазарите са имали форма на федерални държави. Всяка федерална единица се е управлявала от местен владетел с орязани политически права. Такава ще да е била и държавата на оногхонтор-българите през посочения период. През 565 г. далечният гьоктюркски хаганат присъединява държавата на оногхонтор-българите, но само 10 години след това изпитва силно сътресение и част от нейните поданици се отцепват. В 583 г. новият владетел на тази държава Тарду хаган съобщава в писмо до византийския император Маврикий (582—603), че държавата му вече не съдържа осем, а седем „зони на вселената” (федерални единици) и че неговите родове (народи) вече не са осем, а седем. Липсващата „зона” и „народ” са българите, които се възползват от сътресението и се обявяват за независими.
Много скоро обаче освободената българска „зона” (държава) попада под нова зависимост, тази на аварите. Но и аварският хаганат в 626 г. изпада в криза, породена от неуспеха на голямата аваро-славяно-персийска обсада на Константинопол. Аварите обвиняват славяните за неуспеха и ги избиват пред стените на обсадения град. От предизвиканата криза се възползва Кубрат, който около 632 г. изгонва аварския гарнизон и се обявява за независим владетел до края на живота си. Този важен момент от българската история е описан от патриарх Никифор: "И в това време въстанал Кубрат, братанец на Органà, господар на уногундурите, против аварския хаган и изгонил неговата войска от собствената си земя. И изпратил пратеници до Хераклия, и сключил с него мир, който запазили до края на живота си, защото Хераклий дарове му изпратил и го почел с достойнството на патриций." И двете държави, Кубратова България и Византия имали силен интерес от този договор. Държавата на Кубрат продължава традиционната приятелска към Византия политика на утигурите и се задължава да брани византийските интереси на полуостров Крим и на долен Дунав от различни варварски племена за сметка на което тя получавала подкрепа и статут на приятелска и съюзна на Византия държава.
Съвременната българска историография, вероятно под натиска на великоруската славянистична доктрина (никой в Източна Европа не може да е по-древен и по-велик от славяните!) не признава държавата на оногхонтор-българите и даже държавата на Кубрат и я обозначава като „военно-племенен съюз”, „краткотрайно племенно обединение”, „преддържавно обединение” и др. подобни. Напротив, много тогавашни страни я признават като политически факт. Една от тях е тогавашна Византия, чийто хронисти (Теофан Изповедник и патриарх Никифор) наричат Кубратовата държава И палая, мегали Вулгариа - „Старата, голяма България”. Определението е много точно – по отношение на Аспаруховата България, държавата на Кубрат е по-стара, много по-голяма но носи същото име - България. Византийският император Ираклий (610-641) сключва договор с нея, праща високопоставени делегации при нейния владетел - бат Кубрат, обдарява го с многобройни и скъпи подаръци, които в момента могат да се видят в Ермитажа, както и с най-високата византийска титла след тази на василевса – патриций. Данните говорят, че държавата на оногхонтор-българите е била в отлични отношения с Византия още от времето на Органà.
Както видяхме, държавата на Кубратовите българи се признава и от тюркския хаган Тарду, който я нарича „зона на вселената”.
В Космографията, писана от т.н. Равенски географ в края на VII в. държавата на Кубрат до Черно море е наречена patria Onogoria.
За държава я приемат вече редица български и руски учени, както и известният изследовател на евразийския степен пояс П. Голдън. Държавата на Кубрат има всички основни характеристики на степните държави от ранното средновековие: ясно очертани граници, наличие на управленски род, чийто представители държат властта на върха и по места, силно имуществено неравенство, наличие на градове. Захарий Ритор още в 558 г. пише, че от всички народи над Кавказ само българите и аланите имат градове. Един от тези български градове може би е бил и Киев.
         Към биографичните данни за Кубрат биха могли да се причислят две прелюбопитни събития. Първото събитие е много по-добре документирано. В тази връзка патриарх Никифор пише за посещението в 619 г. на господаря на „хунския” народ в столицата на Византия, който заедно със своите архонти и копиеносци се покръстил там и получил титлата патриций. Анализът на историческата обстановка води до обоснованото предположение, че този владетел може да бъде Органà, роднината на Кубрат. В съгласие с това предположение стои и сведението на византийския епископ Йоан Никиуски (VII в.) в което се казва, че: „Кубрат... беше кръстен още в детинството си и приет в недрата на християнстото в Цариград и бе израсъл при императорския двор.” При това Кубрат завързал нечувана дружба с Ираклий, който го обсипал с благодеяния. На основа на тези сведения в българската историческа наука е утвърдено мнението, че през 619 г. Кубрат, все още млад мъж, бил заведен от наместника Органà в Константинопол и бил покръстен там.
Второто събитие има легендарен характер и се признава с уговорки от малцина историци.
В Именника на българските владетели Кубрат е отбелязан като Курт. Някои хора у нас погрешно приемат, че домашното име на Кубрат - Курт означава по тюркски „вълк”. Всъщност, тюркската дума qurt означава „вълк” чак след VIII в. и по-късно, дотогава тя е значела "червей"Най-вероятно името Курт, както и сходния прабългаризъм „кърч” означават „ковач”. В езика на близките до прабългарите алани „куърт” е значело „ковач”. В старобългарския език „ковар, ковач, кърч” е означавало не само „ковач”, но и „строител, творец”. В своята История словеноболгарская, отец Паисий дава второ име на Кубрат – Букич, което на старобългарски означава "строител".
Във връзка с второто име на Кубрат – Ковач стои и една легенда на източните славяни (антите), която се явява основна в тяхната митология. По начало в генезиса на източните славяни е включен значителен субстрат от автохтонни ирански племена (сармати), което е отразено в техния пантеон от богове, език, митология, антропологичен тип, облекло и др. Според тази легенда, източните славяни произлизат от орача Орей (Арий), син на бог Дажбог (Слънцето) и богиня Жива. Арий имал трима сина – Кий, Щек и Хорив и една дъщеря Либед. Кий с по-младите си братя Щек и Хорив основават град Киев, майката на руските градове. Счита се, че името Кий произлиза от старославянския глагол КУЯ – кова и означава „ковач”, преносно „строител”. Според специалистите останалите имена (Щек, Хорив, Либед) нямат признаци за славянска принадлежност.
Тази легенда в последствие е възприета от много народи и приспособена към техните условия. Може би най-ранният вариант на легендата е записан в една арменска хроника и се датира към VII - VIII вВ арменската легенда Кий е Куар, Щек е Мелтей, а Хорив – Хореан.
Старинните руски летописи (1093 г.) посочват, че Кий е бил княз или цар. Средновековният руски историк Нестор, описвайки историята на Киев твърди, че Кий е посетил византийския император в Царьград, от който получил голяма чест. 
Личността на Кий засега не може да се установи със сигурност. Съвременният руски историк Рыбаков счита, че Кий това е Хилбудий, известен племенен вожд на антите (утигурите ?) от VI в., който служил във византийската армия. Представените данни, както и хронологическата рамка на събитието са позволили на други изследователи да предположат, че зад името Кий се крие българският владетел Курт (Кубрат). Действително, семантиката на двете имена Кий и Курт е еднаква – „ковач, строител” и пояснява тяхното дело – построяването на Киев. Както Кий, така и Кубрат са вождове от голям мащаб, посещават Константинопол и се сближават с византийския император. 
Към горните факти, подкрепящи хипотезата Кий = Курт можем да добавим и следното. Средновековният Киев се е наричал Киоава при византийците,Куйаба (Куйафа) при арабите, Cleva на английски. Тези названия са сходни с названието на първата столица на България – Плискава, Плискова по наличието на индоиранския суфикс „–ава, -ав”, по-късно славянизиран на „-ова, -ов”. Според археолога Павел Георгиев, прабългарите са имали традиция да наричат своите центрове с имена, завършващи на -ава, -ав, -ев. Тук можем да посочим Плискава - Плискав, Берегава, Абова (Абоба) и Преслав в България; Житков, Керчов, Салтов и Харков в Стара Голяма България, Басов и Бряхимов във Волжска България.
Началният строителен план на Киев също носи типична прабългарска следа. Известно е, че ранните български градове в Дунавска и Волжска България са имали трислойна структура, подобно на всички големи източно-ирански градове от Средна Азия. Те съдържали три концентрични укрепени зони. В Дунавска България това са градовете Плискова, Преслав, Ловеч, Враца, Велбъжд, Мелник и др. От всички староруски градове, само Киев и Ладога са имали подобна трислойна структура, всяка със свое име. Централната част на Киев, оградена с висока стена, където са били княжеските дворци и храмове се наричала “подол” (т.е, "център", в българския език "надолу" = към центъра), това е крепостта Самбатос. Средната също заградена част, където са жилищата и работилниците на занаятчиите се наричала “град” (т.е., крепост), а външната част, където живеело по-голямата част от населението, занимаващо се със земеделие и скотовъдство – “поле”. Това поле било оградено от река, която служела като земен вал за неговата защита.
След смъртта на бат Кубрат (около 665 г.) начело на държавата за около 3 г. застава най-големият му син – Баян, известен във византийските източници с бащината си титла, бат Баян. Тогава започва агресията на хазарите, племе родствено по език и произход на прабългарите, населяващо част от Берсилия. Основният удар поема естествено ядрото на българската държава, земята на оногхонтор-българите, водени от другия син на Кубрат - Аспарух. Баян се признава за васал на хазарите и запазва властта си над част от българите, вероятно утигурите. Това вероятно са така наречените впоследствие „черни” (несвободни?) българи, населяващи чак до XI век района западно от земята на оногхонтор-българите.
Аспарух и останалите синове на Кубрат – Кубер и Алцек не се подчиняват на хазарите и заедно с малка част от българите се отдалечават на запад. Котрагите също бягат, но в обратна посока и се заселва в мястото, където след няколко века се образува нова българска държава – т.н. Волжско-Камска България. Алцек с неговия народ се озовава чак в дн. Южна Италия (в района Пентаполис до дн. град Равена), където запазват своя език още няколко века. Българите водени от братята Аспарух и Кубер изграждат Дунавска България. Голяма част от кубратовите българи остава в старите се местоживелища и за около три века се включва в разноплеменния състав на хазарската държава. След присъединяване на техните земи към Киевска Рус тези българи са асимилирани от източните славяни. Вероятно техните потомци стоят в основата на известните кубански и донски казаци, най-войнственото гранично население на Русия, известно със своята самобитна култура и големи симпатии към България.
Важен нерешен въпрос от ранната българска история е защо Аспарух, който е по-малък по възраст син на Кубрат поема управлението на главното прабългарско племе, оногхотор-българите, докато първият му син Баян наследява титлата бат и властта над цялата държава, но застава начело на едно маловажно племе каквото са утигурите? Не се ли крие тук ябълката на раздора между двамата сина на Кубрат, недоволни от дела (апанажа), който баща им е поверил? Колко са всъщност синовете на Кубрат и не е ли известният Котраг просто епоним?
Ранната българска история буди и други въпроси, но вече от субективен характер. Защо в съвременните учебници по история на България се изучават само две от посочените племена – кутригурите и утигурите, докато главното племе – оногхонтор-българите остава в сянка? Защо в структурата на БАН има институти по тракология, балканистика, славистика и византология, но няма институт по (пра)българистика? Защо няма специалност прабългаристика в българските университети, която най-после да подготви кадри познаващи проблемите на източната история и култура? Докога още над изследванията върху прабългарите ще тегне доскоро гласното, сега негласно клеймо, наложено от решенията на политбюро на ЦК на БКП от 1950-1951 г., че това е проява на великобългарски шовинизъм? Защо старобългарският език, който е официален език в продължение на 150 г. на държавата България, а не на Славяния продължава да се нарича старославянски и църковно-славянски? Защо т.н. кирилица, която е създадена в Преславската книжовна школа по времето на царете Симеон и Петър продължава да се учи като творение на най-големия защитник на глаголицата, Климент Охридски? На тези и на още много такива въпроси може да се даде отговор когато изучаването на българската история от политика се превърне в наука.

Няма коментари:

Публикуване на коментар